Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
8
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
3
,
4
,
5
,
6
,
7
,
8
,
9
,
10
,
11
,
12
,
13
,
14
,
15
,
16
,
17
,
18
,
19
,
20
,
21
,
22
,
23
,
24
,
25
,
26
,
27
,
28
,
29
,
30
,
31
,
32
,
33
,
34
,
35
,
36
,
37
,
38
,
39
,
Намерени са
38377
резултата от
1823
текста в
39
страници с която и да е от думите за : '
като децата
'.
На страница
8
:
1000
резултата в
58
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
Рудолф Щайнер - обзор върху литературното му и художествено дело
GA_34 Тайната на четирите темперамента
303. Нормалното развитие на телесно-физическия организъм
като
основа за свободно разгръщане на душевно-духовния човек.
303. Нормалното развитие на телесно-физическия организъм като основа за свободно разгръщане на душевно-духовния човек.
Коледен учителски курс. 16 лекции (Дорнах 1921-22)
към текста >>
2.
Съдържание
GA_39 Писма до членовете
14. До всички членове * XIII 18 май 1924 Относно природата на човека
като
картина
14. До всички членове * XIII 18 май 1924 Относно природата на човека като картина
към текста >>
3.
1. Основаване на Единното Антропософско общество на Коледното събрание 1923 г. в Дорнах, Швейцария, 13 януари 1924
GA_39 Писма до членовете
Защото неговата основа е дадена във възгледите за духовния свят, които са представени
като
антропософия.
Да се придаде на Антропософското общество най-подходящата форма за развитие на Антропософското движение това бе целта на завършилото Коледно събрание. Такъв вид Общество не може да има абстрактни правила или устави.
Защото неговата основа е дадена във възгледите за духовния свят, които са представени като антропософия.
Голям брой мъже и жени днес намират вече импулс, който чувстват, че е ценен за духовните им стремежи. Това, от което се нуждаят техните души е обединението им с други сродни по ум хора в едно Общество. Защото човешкият живот разгръща своята истинска същност във взаимното даване и приемане в духовната област. В природата на нещата е залегнало тези, които биха направили антропософията съставна част от своя живот, да желаят едно общество, чрез което да я поощряват.
към текста >>
Като
"Устав", който обаче не е устав, а едно описание на обществото, което може да произлезе от описаната по-горе чисто човешка и жива взаимовръзка, се предлага само следното:
Като "Устав", който обаче не е устав, а едно описание на обществото, което може да произлезе от описаната по-горе чисто човешка и жива взаимовръзка, се предлага само следното:
към текста >>
1. Единното Антропософско общество е замислено
като
съюз между хора, които се стремят да обхванат душевния живот на индивида и на самото човешко общество на основата на истинско познание за духовния свят.
1. Единното Антропософско общество е замислено като съюз между хора, които се стремят да обхванат душевния живот на индивида и на самото човешко общество на основата на истинско познание за духовния свят.
към текста >>
И то ще се опита да я изпълни
като
постави в центъра на своите усилия развитието на антропософската духовна наука и произтичащото от нея братство в съвместния социален живот, подем в моралния, религиозния, художествения и изобщо цялостния духовен живот на човека.
2. Ядрото на това Общество бе създадено от определени лица по Коледа на 1923 г. в Гьотеанума, Дорнах. Те са проникнати от убеждението, че в наши дни вече съществува истинска Наука за духовния свят, създадена през изминалите години и чиито важни подробности са вече публикувани, а днешната цивилизация е лишена от една истинска наука за духовния свят. Антропософското общество превръща грижата си за тази наука в своя първостепенна задача.
И то ще се опита да я изпълни като постави в центъра на своите усилия развитието на антропософската духовна наука и произтичащото от нея братство в съвместния социален живот, подем в моралния, религиозния, художествения и изобщо цялостния духовен живот на човека.
към текста >>
3. На своето учредително събрание основателите на Обществото, в съгласие с ръководството на Гьотеанума, приеха, че: "Развиването на антропософията в Гьотеанума води до резултати, които могат да послужат
като
стимули за духовния живот на човека, независимо от неговата национална принадлежност, социално положение или религия.
3. На своето учредително събрание основателите на Обществото, в съгласие с ръководството на Гьотеанума, приеха, че: "Развиването на антропософията в Гьотеанума води до резултати, които могат да послужат като стимули за духовния живот на човека, независимо от неговата национална принадлежност, социално положение или религия.
Тези резултати в истинския смисъл могат да доведат до възникване на социален живот, основан върху братска любов. Превръщането на тези резултати в свои собствени и основаването на живота върху тях, не зависи от никаква научна степен или образование, а само от непредубедената човешка природа. Обаче изследванията, които водят до тях и до способност за преценката им, се постигат чрез системно и целенасочено духовно-научно обучение. Тези постижения по свой начин са толкова точни, колкото и постиженията на естествените науки. Ако получат всеобщо признание, както естественонаучните постижения, те ще предизвикат подобен напредък във всички области на живота не само в духовната, но и в чисто практическата област.
към текста >>
То не разглежда политиката
като
част от своите задачи.
4. Единното Антропософско общество в никакъв смисъл не е тайно, а напълно открито общество. Негов член може да стане всеки, независимо от своята националност, социално положение, религия, научни или художествени убеждения, стига да счита за оправдано съществуването на една институция каквато е Гьотеанума в Дорнах Свободния Университет за Духовна Дейност в Науката и Изкуството. Антропософското общество отхвърля всякакъв вид сектантство.
То не разглежда политиката като част от своите задачи.
към текста >>
5. Единното Антропософско общество вижда Университета за Духовна Наука в Дорнах
като
естествен център на своята дейност.
5. Единното Антропософско общество вижда Университета за Духовна Наука в Дорнах като естествен център на своята дейност.
Той ще се състои от 3 класа. Членовете на Обществото ще бъдат допускани в него чрез подаване на заявления, след период на членство, определян от отговорните за това лица в Гьотеанума. Така ще става постъпването в първи клас на Свободния Университет за Духовна Наука. Приемът във втория, съответно в третия клас, ще се осъществява след като ръководството на Гьотеанума намери достатъчно основания за това.
към текста >>
Приемът във втория, съответно в третия клас, ще се осъществява след
като
ръководството на Гьотеанума намери достатъчно основания за това.
5. Единното Антропософско общество вижда Университета за Духовна Наука в Дорнах като естествен център на своята дейност. Той ще се състои от 3 класа. Членовете на Обществото ще бъдат допускани в него чрез подаване на заявления, след период на членство, определян от отговорните за това лица в Гьотеанума. Така ще става постъпването в първи клас на Свободния Университет за Духовна Наука.
Приемът във втория, съответно в третия клас, ще се осъществява след като ръководството на Гьотеанума намери достатъчно основания за това.
към текста >>
Ето защо изданията на Университета за Духовна Наука ще носят следната забележка: "Отпечатано
като
частно издание за нуждите на ... клас към Университета за Духовна Наука при Гьотеанума ... ".
8. Всички издания на Обществото се публикуват открито, както и изданията на други организации в него. Същото се отнася и за изданията на Университета за Духовна Наука, но по отношение на тях Ръководството си запазва правото да оспорва всяка преценка върху тези издания, която не е основана на онова предварително обучение, на което са основани самите издания. И в този смисъл ще се отхвърлят всички преценки и мнения, които се дават без съответното предварително обучение, каквито са впрочем и отношенията в признатия научен свят.
Ето защо изданията на Университета за Духовна Наука ще носят следната забележка: "Отпечатано като частно издание за нуждите на ... клас към Университета за Духовна Наука при Гьотеанума ... ".
"Никому няма да се признава правото за компетентна преценка на тези издания, ако тя не се основава на предварителни познания, придобити в този Университет или извън него по начин, който е признат от Университета за равностоен. Друг вид преценки ще бъдат отхвърляни, доколкото авторите на съответните работи не пожелаят дискусия." 9. Цел на Антропософското общество е насърчаването на изследванията в духовната област, а самите изследвания са цел на Университета за Духовна Наука. Антропософското общество е длъжно да изключва всякаква догматика, независимо в коя област възниква.
към текста >>
Това Ръководство е споменато в параграф 15 на Устава
като
Учредително ръководство.
Това Ръководство е споменато в параграф 15 на Устава като Учредително ръководство.
към текста >>
4.
2. До всички членове * I Писмо 20 януари 1924
GA_39 Писма до членовете
Бяха поставени основите на антропософията не само
като
духовно-научна система на познание, но и
като
нещо живо в много човешки сърца.
И това продължи дълги години. Развиваха се основните духовни и душевни възгледи. В това развитие се достигна много далеч. Можаха да се създадат възможности тези, които отдавна се занимават с антропософия да се издигнат от основните към висшите истини.
Бяха поставени основите на антропософията не само като духовно-научна система на познание, но и като нещо живо в много човешки сърца.
към текста >>
И кой може да каже, че и в най-малка степен са грешали,
като
са мислели така?
И кой може да каже, че и в най-малка степен са грешали, като са мислели така?
Когато хората в неудовлетворението си се отвърнат от всичко и стигнат до Антропософията, те естествено искат да намерят в нея положителната страна на духовното познание и духовния живот. Те се чувстват обезпокоени в търсенията си, ако от всички страни се сблъскват с борба срещу Антропософията.
към текста >>
5.
3. До всички членове * II 27 Януари 1924 Относно правилното отношение на Обществото към антропософията
GA_39 Писма до членовете
Самото то,
като
Общество, трябва да открие правилното си отношение към Антропософията.
Антропософията трябва да бъде тук за хората, които в своите души търсят пътищата към духовното изживяване. И ако Антропософското общество иска да изпълни своята задача, то трябва да е в състояние да служи на тези търсещи души.
Самото то, като Общество, трябва да открие правилното си отношение към Антропософията.
към текста >>
Антропософията може да процъфти само
като
едно живо същество.
Антропософията може да процъфти само като едно живо същество.
Защото отличителна черта на нейното същество е животът. Тя е струящ от духа живот. Затова тя се нуждае от грижата на живата душа, на топло то човешко сърце.
към текста >>
Това ще бъде възможно само тогава, когато при писането той е докоснат от живота на духа и когато чрез това той е в състояние да довери на мъртвата дума това, което може да почувства душата на читателя, търсеща духа, да го усети
като
възкресение на ду ха от думата.
За да съществува в нашето време, антропософията трябва да използва средствата на днешната цивилизация. Пътя си към хората тя трябва да намери чрез книги и лекции. По своето естество тя обаче не е работа на библиотеките. Тя трябва да се ражда отново всеки път, когато човешкото сърце се обръща към написаната книга, за да се научи от нея. Това може да стане само, ако тя е написана така, че човекът да е погледнал в сърцата на своите събратя, за да знае какво да им каже.
Това ще бъде възможно само тогава, когато при писането той е докоснат от живота на духа и когато чрез това той е в състояние да довери на мъртвата дума това, което може да почувства душата на читателя, търсеща духа, да го усети като възкресение на ду ха от думата.
Антропософски са единствено тези книги, които могат да оживеят в четящия човек.
към текста >>
Затова макар и да е необходимо да живее и
като
литература, антропософията може всеки път да бъде ново родена, когато в една група от хора тя в думи търси пътя към душите.
Затова макар и да е необходимо да живее и като литература, антропософията може всеки път да бъде ново родена, когато в една група от хора тя в думи търси пътя към душите.
Но тя ще бъде новородена само там, където човекът, а не питащата мисъл, е това което говори на другия човек.
към текста >>
Ето това е разположението на духа, което бих искал да бъде осъзнато от членовете
като
нещо твърде необходимо.
Ето това е разположението на духа, което бих искал да бъде осъзнато от членовете като нещо твърде необходимо.
Това наистина би трябвало да израсне от неотдавнашното ни Коледно събрание.
към текста >>
6.
4. До всички членове * III 3 Февруари 1924 Относно антропософските събирания
GA_39 Писма до членовете
Но тогава те виждат колко много хора от групите представят Антропософията
като
свое теоретично убеждение, и вече не проявяват никакви признаци за това, че изпитват тази нужда на сърцето си.
В безброй хора днес се чувства дълбоката нужда от откриване на тези пътища. Те казват: "Ако Антропософията е правилният възглед за живота, тази нужда на сърцето трябва да бъде почувствана от тези, които наричат себе си антропософи".
Но тогава те виждат колко много хора от групите представят Антропософията като свое теоретично убеждение, и вече не проявяват никакви признаци за това, че изпитват тази нужда на сърцето си.
към текста >>
Но ако се остане само с четенето на антропософски текстове или, ако Антропософията се поднесе само
като
едно учение, тогава е правилно човек и сам чрез лекциите да може да постигне това, което събранията поднасят.
Събиранията на антропософските членове трябва разбира се да имат задачата да развиват съдържанието на антропософския светоглед. Там се чете и пише това, което е придобито чрез Антропософското познание. Всеки, който не вижда, че трябва да бъде така, положително не е прав. Ако целта е просто да се разискват всякакви мнения, които човек спокойно може да има и без Антропософията, то тогава не бихме се нуждали от Антропософското общество.
Но ако се остане само с четенето на антропософски текстове или, ако Антропософията се поднесе само като едно учение, тогава е правилно човек и сам чрез лекциите да може да постигне това, което събранията поднасят.
към текста >>
Нищо по-лошо не би могло да има от това по оправдан начин да възникне мнението: "Колкото и ценна да е антропософията, предпочитам да отида някъде другаде, ако искам да се приближа до хората, вместо да отида там, където антропософите със самодоволство фанатично ще ме затрупват с теоретични мисли и ще казват: "Ако не мислиш
като
мен, ти си само половин човек".
Нищо по-лошо не би могло да има от това по оправдан начин да възникне мнението: "Колкото и ценна да е антропософията, предпочитам да отида някъде другаде, ако искам да се приближа до хората, вместо да отида там, където антропософите със самодоволство фанатично ще ме затрупват с теоретични мисли и ще казват: "Ако не мислиш като мен, ти си само половин човек".
към текста >>
За едно такова мнение от една страна много може да допринесе студеното желание за нравоучение, на кое то човек лесно се подава, след
като
вече е разпознал истината за Антропософията.
За едно такова мнение от една страна много може да допринесе студеното желание за нравоучение, на кое то човек лесно се подава, след като вече е разпознал истината за Антропософията.
От друга страна е тази "игра на езотерика", която така отблъсква някои новодошли на антропософско събиране. Той ще открие хора, които със загадъчен вид му дават да разбере, че знаят много неща, които още не могат да бъдат каза ни на тези, които не са узрели. Но над всички приказки се носи нещо превзето и лекомислено. Езотеричното понася само житейската сериозност; неусетното самодоволство, което някой може да извлича от лениви разговори за висши истини, е несъвместимо с него. За това още дълго време сантименталността, която се бои от радостта и въодушевлението, не трябва да бъде жизнения елемент в общия живот на антропософите.
към текста >>
7.
6. До всички членове * V 17 Февруари 1924 Относно ръководните антропософски принципи
GA_39 Писма до членовете
Те могат да се приемат
като
съдържащи съвети за насоката, която водещите членове да дават на лекциите и обсъжданията в групите.
В бъдеще в този ред на мисли би трябвало да намери израз нещо от естеството на антропософските Ръководни принципи. (Виж книгата "Антропософски ръководни принципи. Антропософският път на познание. Мистерията на Михаил").
Те могат да се приемат като съдържащи съвети за насоката, която водещите членове да дават на лекциите и обсъжданията в групите.
Това е само стимул, предложение, които Гьотеанумът би желал да даде на цялото Общество. Самостоятелността на отделните водещи членове в тяхната работа по никакъв начин не трябва да се възпрепятства. Ще се развиваме здравословно, ако Обществото да де пълна свобода на това, което водещите членове имат да предложат в различните групи. Това ще обогати и разнообрази живота на Обществото.
към текста >>
Струва ми се, че тези, които изнасят лекции или водят обсъжданията в групите (клоновете) ще могат да приемат даденото тук
като
ръководни линии, на които свободно да могат да се основават.
Но би трябвало също да бъде възможно в цялото Общество да възникне единство на съзнанието това може да се случи, ако появяващите се на различни места идеи и инициативи станат известни навсякъде. За това в тази рубрика ще обобщаваме в кратки параграфи описанията и линиите на мисълта, дадени от мен в лекциите ми пред Обществото в Гьотеанума.
Струва ми се, че тези, които изнасят лекции или водят обсъжданията в групите (клоновете) ще могат да приемат даденото тук като ръководни линии, на които свободно да могат да се основават.
Това ще допринесе за единството и органичната цялост на работата на Обществото, без изобщо да става дума за принуда по какъвто и да било начин.
към текста >>
Когато сред водещите членове в групите възникнат нови идеи, те също могат да се опрат на това, което ще изпращаме от Гьотеанума по описания начин
като
един вид рамки за духовната дейност на Обществото.
Когато сред водещите членове в групите възникнат нови идеи, те също могат да се опрат на това, което ще изпращаме от Гьотеанума по описания начин като един вид рамки за духовната дейност на Обществото.
към текста >>
Ако обаче подобно сътрудничество е невъзможно, принадлежността на индивидите или групите към Обществото винаги ще остане нещо чисто външно, когато всъщност тя би трябвало да се чувства
като
вътрешна действителност.
Разбира се духовната дейност може да процъфти само чрез свободното разгръщане на дейните личности и ние не трябва никога да грешим спрямо тази истина. Не бива да осъждаме и това, ако дадена личност действа вътре в Обществото в подходяща хармония с друга.
Ако обаче подобно сътрудничество е невъзможно, принадлежността на индивидите или групите към Обществото винаги ще остане нещо чисто външно, когато всъщност тя би трябвало да се чувства като вътрешна действителност.
към текста >>
Не може да се допуска съществуването на Антропософското общество да бъде използвано от един или друг индивид просто
като
възможност да каже това, което той лично има да каже с едно или друго намерение.
Не може да се допуска съществуването на Антропософското общество да бъде използвано от един или друг индивид просто като възможност да каже това, което той лично има да каже с едно или друго намерение.
Обществото трябва по-скоро да бъде мястото, където се култивира истинската Антропософия. В крайна сметка извън него може да се развива всичко друго. Обществото не е тук за такива неща.
към текста >>
8.
7. До всички членове * VI 24 Февруари 1924 Относно стремежа към познание и волята за самодисциплина
GA_39 Писма до членовете
В Антропософското общество тази опасност се промъква навсякъде и противопоставянето и е една от задачите на Обществото
като
такова.
Може обаче лесно да се случи тези, които бързо се сближават, не по-малко бързо отново да се разделят. Когато някой по-пълно е опознал ближния си, понеже той е бил искрен и открит, скоро започва да вижда слабостите му и тогава може да последва отрицателна екзалтираност.
В Антропософското общество тази опасност се промъква навсякъде и противопоставянето и е една от задачите на Обществото като такова.
Този, който би искал да бъде истински член, би трябвало да се стреми и в най-дълбоките кътчета на душата към вътрешна търпимост спрямо събратята си. Да разбереш ближния си, дори когато той мисли и прави неща, които ти самият не би желал да мислиш или да правиш, ето това би трябвало да бъде идеал.
към текста >>
В много случаи той ще почувства това
като
най-голяма приятелска услуга, докато ако му наложим преценката си със студено безразличие, той бива отблъснат от липсата на разбиране и се утешава с чувства на омраза, които възникват в него срещу този, който го е критикувал.
Не е нужно това да означава безкритично отношение към слабостите и грешките. Да разбереш е нещо раз лично от това да си затвориш очите за фактите. Ако обичаме един човек, тогава можем да му говорим за неговите недостатъци и грешки.
В много случаи той ще почувства това като най-голяма приятелска услуга, докато ако му наложим преценката си със студено безразличие, той бива отблъснат от липсата на разбиране и се утешава с чувства на омраза, които възникват в него срещу този, който го е критикувал.
към текста >>
9.
9. До всички членове * VIII 9 март 1924 Относно дейността в Обществото
GA_39 Писма до членовете
Правя това, защото Антропософията не трябва да се изправя пред света
като
една сектантска вяра, измислена по произволен начин.
Членовете сигурно си спомнят, че в публичните лекции, които изнасям от името на Антропософското общество, аз използвам всяка възможност да посоча такива места от познанието или проникновения по въпроса за който говоря, както те съответстват на тези от съвременната епоха.
Правя това, защото Антропософията не трябва да се изправя пред света като една сектантска вяра, измислена по произволен начин.
Тя винаги трябва да изразява това, което наистина е:широк възглед за света, по-пълно водене на живота, както съвремието изисква.
към текста >>
Нашето първо задължение
като
антропософи е чрез средствата на Антропософията да изострим душевния си поглед така, че в нейната истинска светлина да видим това, което цивилизацията на нашата епоха поднася.
Въпреки всичко чувствата на много членове по тези въпроси имат солидно основание.
Нашето първо задължение като антропософи е чрез средствата на Антропософията да изострим душевния си поглед така, че в нейната истинска светлина да видим това, което цивилизацията на нашата епоха поднася.
Характерно за последната е, че тя произвежда неограничено разнообразие от плодоносни и обещаващи резултати, но все пак й липсва истинската почва, в която да ги посее. Без съмнение точно тогава трябва да се преценява най-критично, но когато човек се настрои положително, а не отрицателно към проявленията на нашето време.
към текста >>
10.
11. До всички членове * Х 23 март 1924 Относно представянето на антропософските истини
GA_39 Писма до членовете
Твърде лесно е той
като
запитан да не "чуе" истинските нужди на питащия.
Защото в тази нагласа духовното, лежащо в дълбините на човешката душа, се извиква в съзнанието. Чрез това човек се съединява със собственото си духовно същество; и само този е съюзът, в който той може да намери духовното в света. Само духът в човека е този, който може да подходи към духа във вселената. Ако дейните членове в Обществото могат да се доберат до тези дълбоки моменти на чувстване, тогава, когато другите дойдат при тях за съвет, те ще открият в себе си една нараснала сила да получат това, от кое то техния събрат наистина се нуждае. Често за човек е трудно да обясни ясно това, което дълбоко раздвижва неговата душа.
Твърде лесно е той като запитан да не "чуе" истинските нужди на питащия.
И вторият съвсем правилно ще почувства, че в края на краищата той не е получил отговора, който е желал. Но ако човек е в такова състояние на душата, което идва от описаните вътрешни чувства, тогава той ще има силата да развърже езика на питащия. Последният ще добие това истинско, интимно доверие в човека, на който задава въпроса, което ще придаде живот на обмена на антропософските истини. Тогава в това съобщение ще навлезе нещо, което ще позволи на питащия да поеме самостоятелно по пътя на следване на своите духовни нужди. Може би той ще получи чувството, че все пак отговорът не съдържа всичко, което е търсил, но сега е в положение сам да си помогне в пътя.
към текста >>
11.
12. До всички членове * XI 30 март 1924 Относно преподаването на антропософия
GA_39 Писма до членовете
И веднъж сдобил се с интерес към своя събрат на човек със сигурност няма да му липсва интерес към света
като
цяло.
Ако членовете, които са дейни в Обществото обърнат внимание върху тези опасности, дейността им в това направление ще бъде правилна и полезна. Те ще предотвратят това самопознанието да дегенерира в самовлюбеност. По-скоро те ще работят в дух, който превръща самопознанието в човешка любов и симпатия.
И веднъж сдобил се с интерес към своя събрат на човек със сигурност няма да му липсва интерес към света като цяло.
към текста >>
12.
13. До всички членове * XII 6 април 1924 Относно формирането на груповите събирания
GA_39 Писма до членовете
Това чувство на общност и съвместно получаване на духовното не трябва да се разглежда
като
нещо маловажно.
Нека никой не възразява: Това, което е отпечатано мога да го прочета и сам в къщи и нямам нужда да ми бъде давано на груповите срещи. Грешката на това виждане вече бе посочена от тези страници. Ние трябва да виждаме значимост във факта, че получаваме духовните съкровища на Антропософията заедно с личностите, с които сме обединени в Обществото.
Това чувство на общност и съвместно получаване на духовното не трябва да се разглежда като нещо маловажно.
към текста >>
Необходимото в групите не трябва да се търси чрез изключване на това или онова, а
като
хармонично се обединят грижата за наличната литература и това, което отделните членове имат да кажат от себе си.
Необходимото в групите не трябва да се търси чрез изключване на това или онова, а като хармонично се обединят грижата за наличната литература и това, което отделните членове имат да кажат от себе си.
към текста >>
13.
14. До всички членове * XIII 18 май 1924 Относно природата на човека като картина
GA_39 Писма до членовете
ПРИРОДАТА НА ЧОВЕКА
КАТО
КАРТИНА
ПРИРОДАТА НА ЧОВЕКА КАТО КАРТИНА
към текста >>
Ако човек напълно приеме тази идея, тогава ще може да разбере човека
като
една картина.
Въпрос на разбиране е, че в човешкото същество се разкрива нещо, което не може да бъде схванато от гледната точка на естествените закони.
Ако човек напълно приеме тази идея, тогава ще може да разбере човека като една картина.
В този смисъл минералът не е картина. Той разкрива само това, което сетивата непосредствено възприемат.
към текста >>
До определена степен при разглеждането на една картина ние гледаме това, което сетивата възприемат
като
нейно духовно съдържание.
До определена степен при разглеждането на една картина ние гледаме това, което сетивата възприемат като нейно духовно съдържание.
Така е и при наблюдението на човека. Ако истински разбираме човешкото същество в светлината на естествените закони, тогава ние не чувстваме, че тези закони ни свързват с истинския човек, а само с това чрез което той разкрива себе си.
към текста >>
Те са подредени в организма
като
завършени образувания и
като
такива спомагат за възприемането на външния свят.
По своята природа сетивният орган е най-малко от всичко образ, а най-много е вид проявление на себе си, такъв каквото е минерала. Човешките сетивни органи ни доближават до естествените закони. Нека човек само посъзерцава чудесното устройство на окото, което може да разбере чрез естествените закони. Същото е и с другите органи, въпреки че често това не е толкова явно. Това е така, защото сетивните органи в своето устройство показват определена компактност.
Те са подредени в организма като завършени образувания и като такива спомагат за възприемането на външния свят.
към текста >>
Сетивните органи са представени
като
картина, окачена на стената.
Сетивните органи са представени като картина, окачена на стената.
Ритмичната система се представя пред нас като сцената, която се разкрива, ако си представим платното и художникът при създаването на картината. Тя все още не е там, но от нея все повече започва да се вижда. При изучаване на ритмичната система имаме работа с вечния процес на ставане. Това, което е създадено, продължава да съществува. Но когато изучаваме човешката ритмична система откриваме, че разрушаването и повяхването са свързани с възникването и създаването.
към текста >>
Ритмичната система се представя пред нас
като
сцената, която се разкрива, ако си представим платното и художникът при създаването на картината.
Сетивните органи са представени като картина, окачена на стената.
Ритмичната система се представя пред нас като сцената, която се разкрива, ако си представим платното и художникът при създаването на картината.
Тя все още не е там, но от нея все повече започва да се вижда. При изучаване на ритмичната система имаме работа с вечния процес на ставане. Това, което е създадено, продължава да съществува. Но когато изучаваме човешката ритмична система откриваме, че разрушаването и повяхването са свързани с възникването и създаването. В ритмичната система се разкрива една "ставаща" картина.
към текста >>
Дейността, при която душата се отдава на съзнателно посвещение на това, което и се поднася
като
завършена картина може да бъде наречено "Имагинация".
Дейността, при която душата се отдава на съзнателно посвещение на това, което и се поднася като завършена картина може да бъде наречено "Имагинация".
От друга страна "Инспирация" е изживяването, което трябва да се разгърне, за да може да се схване една израстваща картина.
към текста >>
14.
15. До всички членове * XIV 25 Май 1924 Относно настроението, което трябва да присъства на груповите събрания
GA_39 Писма до членовете
Когато стане ясно ,че сетивата възприемат човека
като
една картина и ще има готовност да се разбере, че има нещо повече, което работи в тази картина от това, което се съдържа в материалната и субстанция.
Научаването да се наблюдава човека по начина, описан в последното писмо, води до признаване на въздействието на духовно-душевното в човека върху физическото и етерното му същество.
Когато стане ясно ,че сетивата възприемат човека като една картина и ще има готовност да се разбере, че има нещо повече, което работи в тази картина от това, което се съдържа в материалната и субстанция.
Разпознавайки човека като "картина" ние ще подходим към него с напълно различна душевна нагласа, отколкото ако отчитаме само неговата материална природа и устройство.
към текста >>
Разпознавайки човека
като
"картина" ние ще подходим към него с напълно различна душевна нагласа, отколкото ако отчитаме само неговата материална природа и устройство.
Научаването да се наблюдава човека по начина, описан в последното писмо, води до признаване на въздействието на духовно-душевното в човека върху физическото и етерното му същество. Когато стане ясно ,че сетивата възприемат човека като една картина и ще има готовност да се разбере, че има нещо повече, което работи в тази картина от това, което се съдържа в материалната и субстанция.
Разпознавайки човека като "картина" ние ще подходим към него с напълно различна душевна нагласа, отколкото ако отчитаме само неговата материална природа и устройство.
към текста >>
15.
16. До всички членове * XV 1 юни 1924 Още нещо за настроението, необходимо на груповите срещи
GA_39 Писма до членовете
Тези от нас, които работят дейно в Антропософското общество, винаги трябва да поддържат в съзнанието си мисълта, че на хората, които се опитват да достигнат вътрешния живот
като
обезценяват външния, ще им бъде дадена силата на "вътрешното" във всякаква възможна степен, но едновременно с това ще се породи и оценяването на външното, както и прилежанието при изпълнение на неговите изисквания.
Тези от нас, които работят дейно в Антропософското общество, винаги трябва да поддържат в съзнанието си мисълта, че на хората, които се опитват да достигнат вътрешния живот като обезценяват външния, ще им бъде дадена силата на "вътрешното" във всякаква възможна степен, но едновременно с това ще се породи и оценяването на външното, както и прилежанието при изпълнение на неговите изисквания.
към текста >>
Онова, което духът изживява в това привързване, не му бе отредено в никаква друга форма на съществуване, а именно
като
дух да се отдаде напълно на духовното.
В този земен живот човешкият дух намери превъплъщението си в материалното битие. Той се привърза именно към материалното.
Онова, което духът изживява в това привързване, не му бе отредено в никаква друга форма на съществуване, а именно като дух да се отдаде напълно на духовното.
към текста >>
За човека животът в материалния свят е тази степен на съществуване, при която той може да възприеме духовното извън неговата действителност, а именно
като
образ.
За човека животът в материалния свят е тази степен на съществуване, при която той може да възприеме духовното извън неговата действителност, а именно като образ.
И едно същество, което не може да изживее духа също и в образна форма, не може да развие от своята собствена същност свободно влечение към духа. Също така и тези същества, които не се въплътяват в материя по човешкият начин, преминават през етапи на живот, през които трябва да отдадат съществото си на друг елемент от съществуването.
към текста >>
Изолираността от живота, която
като
нездравословна атмосфера може твърде лесно да навлезе в нашата антропософска дейност, ще бъде отстранена.
С този дух трябва да се проникне и всичко, което се прави в нашите групови сбирки, и тогава те ще донесат на членовете едно изживяване, което ще бъде в съзвучие с изискванията, които съвместното съществуване предявява към човека.
Изолираността от живота, която като нездравословна атмосфера може твърде лесно да навлезе в нашата антропософска дейност, ще бъде отстранена.
към текста >>
16.
17. До всички членове * XVI 6 юли 1924 Нещо повече за резултатите от Коледното събрание
GA_39 Писма до членовете
Има разлика между застъпничеството за нещо в сектантски дух, което се формулира
като
догматична Антропософия, и прямото, отворено и неприкрито отстояване на познанието за духовния свят, получено чрез антропософията, тъй че връзката, отношението на човека с този свят да бъде с белег на достойнство.
Сега важното е да се стремим към яснота по този въпрос.
Има разлика между застъпничеството за нещо в сектантски дух, което се формулира като догматична Антропософия, и прямото, отворено и неприкрито отстояване на познанието за духовния свят, получено чрез антропософията, тъй че връзката, отношението на човека с този свят да бъде с белег на достойнство.
към текста >>
Преди всичко трябва да се знае какво може да направи Антропософията
като
духовна позиция в тази на сока.
Преди всичко трябва да се знае какво може да направи Антропософията като духовна позиция в тази на сока.
Тя не е сума от мнения, които антропософите трябва да имат. От антропософите никога не трябва да се чува: "Ние знаем това", "Ние отхвърляме онова". Нещо подобно може да възникне естествено в резултат от антропософското действие, но никога не трябва да се излага като антропософска "програма". Може само да каже: "Антропософията е там. Тя е придобита с постоянно усилие.
към текста >>
Нещо подобно може да възникне естествено в резултат от антропософското действие, но никога не трябва да се излага
като
антропософска "програма".
Преди всичко трябва да се знае какво може да направи Антропософията като духовна позиция в тази на сока. Тя не е сума от мнения, които антропософите трябва да имат. От антропософите никога не трябва да се чува: "Ние знаем това", "Ние отхвърляме онова".
Нещо подобно може да възникне естествено в резултат от антропософското действие, но никога не трябва да се излага като антропософска "програма".
Може само да каже: "Антропософията е там. Тя е придобита с постоянно усилие. Аз съм тук, за да може постигнатото да стане достояние на света". Все още в антропософските кръгове твърде малко се усеща, че разликата между двете преценки е като разликата между деня и нощта. Иначе непрекъснато ще се чува гротескната забележка: "Антропософското общество счита това или онова".
към текста >>
Все още в антропософските кръгове твърде малко се усеща, че разликата между двете преценки е
като
разликата между деня и нощта.
От антропософите никога не трябва да се чува: "Ние знаем това", "Ние отхвърляме онова". Нещо подобно може да възникне естествено в резултат от антропософското действие, но никога не трябва да се излага като антропософска "програма". Може само да каже: "Антропософията е там. Тя е придобита с постоянно усилие. Аз съм тук, за да може постигнатото да стане достояние на света".
Все още в антропософските кръгове твърде малко се усеща, че разликата между двете преценки е като разликата между деня и нощта.
Иначе непрекъснато ще се чува гротескната забележка: "Антропософското общество счита това или онова". В действителност подобна забележка е безсъдържателна.
към текста >>
Ако с намерение да добие ясна представа за антропософията, човек зададе да кажем следния въпрос: "Какво е мнението или жизнената позиция на този или онзи, който е записан
като
член на Антропософското общество?
Ако с намерение да добие ясна представа за антропософията, човек зададе да кажем следния въпрос: "Какво е мнението или жизнената позиция на този или онзи, който е записан като член на Антропософското общество?
" той би поел в напълно погрешна посока за разбиране естеството на Антропософията. Все пак много желаещи да бъдат дейни членове се държат по такъв начин, че появата на подобен въпрос е неизбежна. По-скоро трябва да възникне мнението: "Антропософията съществува в света и Антропософското общество осигурява възможност за запознаване с нея".
към текста >>
То не администрира догми, а само се чувства
като
носител на едно духовно съдържание, чиято ценност напълно съзнава и работи за неговото разпространение.
Това отново ще зависи от факта, дали ядрото на Обществото е наистина живо или е мъртво, и дали в обкръжението му съществуват условия то да не замре, когато се опита да разрасне. Грижа на ръководството на Гьотеанума е неговото поддържане.
То не администрира догми, а само се чувства като носител на едно духовно съдържание, чиято ценност напълно съзнава и работи за неговото разпространение.
То се радва на всеки човек, който дойде и каже: "Искам да взема участие в това, което правите". Това дава жива форма на Антропософското общество. И тя ще се запази жива, ако общото отношение и начин на работа на всички желаещи да съдействат членове е в унисон с Ръководството на Гьотеанума.
към текста >>
Ако тя съществува, няма отново и отново Антропософското общество да се представя пред света
като
нещо напълно различно от това, което то наистина е.
Всичко, което е оправдано да се назове "доверие" вътре в Обществото, може да процъфтява само на такава основа.
Ако тя съществува, няма отново и отново Антропософското общество да се представя пред света като нещо напълно различно от това, което то наистина е.
към текста >>
17.
18. До всички членове * XVII 13 юли 1924 Относно разбирането на духа и съзнателното изживяване на съдбата
GA_39 Писма до членовете
Навлезе ли в съзнанието и следното: "Аз образувам мисли за това, което сетивата ми откриват
като
свят", човек вече е стигнал до точката, когато да може да се самосъзерцава.
Навлезе ли в съзнанието и следното: "Аз образувам мисли за това, което сетивата ми откриват като свят", човек вече е стигнал до точката, когато да може да се самосъзерцава.
Може да си каже: "В моите мисли живее Азът. Светът ми дава възможност да изживея себе си в мисли. Аз откривам себе си в моите мислите, с които съзерцавам света".
към текста >>
Аз откривам света във волята си,
като
изживявам тази воля чрез самонаблюдение."
При осъзнаването на мисълта "Аз, със своето себе, изживях една съдба", човек вече е достигнал до точката да започне да съзерцава света. Той може да си каже: "В съдбата си аз не бях сам. В моето изживяване взе участие и света. Аз пожелах едно или друго и светът се вля в моята воля.
Аз откривам света във волята си, като изживявам тази воля чрез самонаблюдение."
към текста >>
В съдбата човек също все пак може да се изживее
като
деятелен.
По-нататък Антропософията показва, че има една опитност на съдбата, при която човек не изгубва себето.
В съдбата човек също все пак може да се изживее като деятелен.
Антропософията, в безпристрастно и не егоистично наблюдение над човешката съдба, посочва една опитност, при която човек се учи да обича света, а не само собственото си съществуване. Вместо да се взира в света, който носи егото на вълните на щастието и нещастието, човек открива егото, доброволно "желаещо" да формира своята съдба. Вместо да се блъска със света, при което егото се разбива на парчета, човек прониква в себе си, където се чувства обединен с хода на събитията в света.
към текста >>
Ако човек е способен да чувства, колкото и тихо да е това, как в себето му светът възниква
като
духовност и както работи в света на сетивата, тогава той вече се е научил да разбира антропософията правилно.
Ако човек е способен да чувства, колкото и тихо да е това, как в себето му светът възниква като духовност и както работи в света на сетивата, тогава той вече се е научил да разбира антропософията правилно.
към текста >>
Антропософията намира себето
като
показва как сетивният свят разкрива на човека не само сетивни възприятия, но също и влияния, следващи от живота преди раждането на земята и от предишни земни животи.
Защото тогава той ще осъзнае, че в Антропософията е възможно да се опише Духът-свят, който себето да може да разбере. И това осъзнаване ще му позволи да разбере, че в сетивния свят себето също може да бъде намерено, по начин различен от самовглъбяването.
Антропософията намира себето като показва как сетивният свят разкрива на човека не само сетивни възприятия, но също и влияния, следващи от живота преди раждането на земята и от предишни земни животи.
към текста >>
Желаещите да бъдат дейни членове трябва съзнателно да станат посредници между това, което питащата човешка душа чувства
като
загадки на Човека и Вселената и това, което има да изложи познанието на Посветения, когато чрез съдбата на хората очертава един преминал свят, и когато чрез душевното укрепване, се отваря възприятието за един духовен свят.
Желаещите да бъдат дейни членове трябва съзнателно да станат посредници между това, което питащата човешка душа чувства като загадки на Човека и Вселената и това, което има да изложи познанието на Посветения, когато чрез съдбата на хората очертава един преминал свят, и когато чрез душевното укрепване, се отваря възприятието за един духовен свят.
към текста >>
18.
19. До всички членове * XVIII 10 август 1924 Относно използването на 'Ръководните мисли'
GA_39 Писма до членовете
Като
ги получават всяка седмица, те ще намерят ръководство за задълбочаване на своето разбиране на материала, който вече е на разположение в лекционните цикли и ръководство за влагане на определен ред и хармония в предлагането му по време на груповите срещи.
Като ги получават всяка седмица, те ще намерят ръководство за задълбочаване на своето разбиране на материала, който вече е на разположение в лекционните цикли и ръководство за влагане на определен ред и хармония в предлагането му по време на груповите срещи.
към текста >>
В Антропософското общество ще действаме
като
истински прахосници, ако оставим отпечатаните лекционни цикли напълно неизползвани и винаги искаме да чуем "най-новото" от Гьотеанума.
В Антропософското общество ще действаме като истински прахосници, ако оставим отпечатаните лекционни цикли напълно неизползвани и винаги искаме да чуем "най-новото" от Гьотеанума.
И веднага ще се разбере, че всяка възможност за отпечатването на тези цикли ще замре, ако те не се използват истински.
към текста >>
Ръководните Мисли трябва тъкмо това да подбудят в по следвалото им отпечатване и разпространение
като
лекционни цикли.
Вероятно следващата гледна точка е най-важната. Антропософското съдържание не трябва да бъде само външно чуто или прочетено, а трябва да бъде прието от живата душевна същност. В по-нататъшното мислене и чувстване лежи нещо, което е съществено.
Ръководните Мисли трябва тъкмо това да подбудят в по следвалото им отпечатване и разпространение като лекционни цикли.
Ако тази гледна точка се вземе прекалено слабо предвид, тогава и занапред ще липсва проявяването на същността на антропософията чрез Антропософското общество. Макар и с известно право някои казват: "Каква е моята полза да чуя всички тези неща за духовните светове, ако самият аз не мога да виждам в тях? " Този, който казва това не разбира, че такова виждане бива подпомогнато, когато обработката на антропософското съдържание се извършва по разяснения тук начин. Лекциите в Гьотеанума се изнасят така, че съдържанието им да продължи да живее и работи свободно в умовете на слушателите. Същото се отнася и за съдържанието на лекционните цикли.
към текста >>
Гьотеанумът трябва да се разглежда
като
необходимия център на антропософската работа и дейност, но не трябва да губим от погледа си, че преработеният в групите антропософски материал също трябва да бъде използван.
Гьотеанумът трябва да се разглежда като необходимия център на антропософската работа и дейност, но не трябва да губим от погледа си, че преработеният в групите антропософски материал също трябва да бъде използван.
Това, което е изработено в Гьотеанума може постепенно да се изяви от цялото Антропософско общество в пълен и жив смисъл, когато възможно най-голям брой членове от групите идват в Гьотеанума и участват възможно най-много в неговите дейности. Но всичко това трябва да се прави със сърце и ум. Само външното "съобщаване" на съдържанието от седмицата е безполезно. Ръководството на Гьотеанума ще има нужда от време и ще трябва да срещне разбиране от страна на членовете. Тогава то ще може да работи в съответствие с намерението на Коледното събрание.
към текста >>
19.
Светът да се изгражда в Аза
GA_40 Стихове и медитации
като
освобождава
като освобождава
към текста >>
20.
Основополагащият камък
GA_40 Стихове и медитации
като
измолват светлина, във мировата същност:
като измолват светлина, във мировата същност:
към текста >>
21.
Танц на планетите
GA_40 Стихове и медитации
като
го разбулват?
като го разбулват?
към текста >>
22.
Дванадесет настроения
GA_40 Стихове и медитации
като
вълна да се излее,
като вълна да се излее,
към текста >>
23.
Песен на инициацията (сатира)
GA_40 Стихове и медитации
като
от космоса, със сила грачещ –
като от космоса, със сила грачещ –
към текста >>
обичах
като
него нищо да не зная...
обичах като него нищо да не зная...
към текста >>
душата ми повежда
като
ладия
душата ми повежда като ладия
към текста >>
24.
Човек е мост
GA_40 Стихове и медитации
миг
като
мост.
миг като мост.
към текста >>
25.
Говорят на човешки сетива
GA_40 Стихове и медитации
Като
се самоизживява,
Като се самоизживява,
към текста >>
26.
Антропософски календар на душата. Предговор към първото издание 1912/13 г.
GA_40 Стихове и медитации
Това, което големият свят разкрива
като
откровение в хода на времето, съответства на махаловидното движение на човешкото същество, което движение обаче не протича в елемента на времето.
Човек се чувства свързан със света и хода на неговото време. В същността си той усеща отражението на пра-образа на света. Но това отражение не представлява педантично олицетворяващо подражание на праобраза.
Това, което големият свят разкрива като откровение в хода на времето, съответства на махаловидното движение на човешкото същество, което движение обаче не протича в елемента на времето.
Своето същество, отдадено на сетивата и на техните възприятия, човек може да почувства много повече като съответстващото на пронизаната със светлина и топлина природа на лятото. Самооснование в самия себе си и живота в света на собствените мисли и воля човек усеща като зимно битие. По този начин това, което в природата се представя като смяна на времената, като лято и зима, в човека се превръща в един сменящ се ритъм на външен и вътрешен живот. Но ако човек установи по съответния начин връзка между своя ритъм на възприятия и мисли, поставен вън от времето, и хода на годишните времена в природата, тогава могат да му се разкрият велики тайни на битието. Така годината се превръща в праобраз на човешката душевна дейност и с това в плодоносен извор на действително себепознание.
към текста >>
Своето същество, отдадено на сетивата и на техните възприятия, човек може да почувства много повече
като
съответстващото на пронизаната със светлина и топлина природа на лятото.
Човек се чувства свързан със света и хода на неговото време. В същността си той усеща отражението на пра-образа на света. Но това отражение не представлява педантично олицетворяващо подражание на праобраза. Това, което големият свят разкрива като откровение в хода на времето, съответства на махаловидното движение на човешкото същество, което движение обаче не протича в елемента на времето.
Своето същество, отдадено на сетивата и на техните възприятия, човек може да почувства много повече като съответстващото на пронизаната със светлина и топлина природа на лятото.
Самооснование в самия себе си и живота в света на собствените мисли и воля човек усеща като зимно битие. По този начин това, което в природата се представя като смяна на времената, като лято и зима, в човека се превръща в един сменящ се ритъм на външен и вътрешен живот. Но ако човек установи по съответния начин връзка между своя ритъм на възприятия и мисли, поставен вън от времето, и хода на годишните времена в природата, тогава могат да му се разкрият велики тайни на битието. Така годината се превръща в праобраз на човешката душевна дейност и с това в плодоносен извор на действително себепознание. В този годишен календар на душата човешкият дух бива поставен в положение, при което може да почувства в настроенията на годишните времена, от седмица на седмица, движението на собствената си душа в образи чрез въздействията от хода на годишните времена.
към текста >>
Самооснование в самия себе си и живота в света на собствените мисли и воля човек усеща
като
зимно битие.
Човек се чувства свързан със света и хода на неговото време. В същността си той усеща отражението на пра-образа на света. Но това отражение не представлява педантично олицетворяващо подражание на праобраза. Това, което големият свят разкрива като откровение в хода на времето, съответства на махаловидното движение на човешкото същество, което движение обаче не протича в елемента на времето. Своето същество, отдадено на сетивата и на техните възприятия, човек може да почувства много повече като съответстващото на пронизаната със светлина и топлина природа на лятото.
Самооснование в самия себе си и живота в света на собствените мисли и воля човек усеща като зимно битие.
По този начин това, което в природата се представя като смяна на времената, като лято и зима, в човека се превръща в един сменящ се ритъм на външен и вътрешен живот. Но ако човек установи по съответния начин връзка между своя ритъм на възприятия и мисли, поставен вън от времето, и хода на годишните времена в природата, тогава могат да му се разкрият велики тайни на битието. Така годината се превръща в праобраз на човешката душевна дейност и с това в плодоносен извор на действително себепознание. В този годишен календар на душата човешкият дух бива поставен в положение, при което може да почувства в настроенията на годишните времена, от седмица на седмица, движението на собствената си душа в образи чрез въздействията от хода на годишните времена. Тук имаме предвид себепознание по пътя на чувството.
към текста >>
По този начин това, което в природата се представя
като
смяна на времената,
като
лято и зима, в човека се превръща в един сменящ се ритъм на външен и вътрешен живот.
В същността си той усеща отражението на пра-образа на света. Но това отражение не представлява педантично олицетворяващо подражание на праобраза. Това, което големият свят разкрива като откровение в хода на времето, съответства на махаловидното движение на човешкото същество, което движение обаче не протича в елемента на времето. Своето същество, отдадено на сетивата и на техните възприятия, човек може да почувства много повече като съответстващото на пронизаната със светлина и топлина природа на лятото. Самооснование в самия себе си и живота в света на собствените мисли и воля човек усеща като зимно битие.
По този начин това, което в природата се представя като смяна на времената, като лято и зима, в човека се превръща в един сменящ се ритъм на външен и вътрешен живот.
Но ако човек установи по съответния начин връзка между своя ритъм на възприятия и мисли, поставен вън от времето, и хода на годишните времена в природата, тогава могат да му се разкрият велики тайни на битието. Така годината се превръща в праобраз на човешката душевна дейност и с това в плодоносен извор на действително себепознание. В този годишен календар на душата човешкият дух бива поставен в положение, при което може да почувства в настроенията на годишните времена, от седмица на седмица, движението на собствената си душа в образи чрез въздействията от хода на годишните времена. Тук имаме предвид себепознание по пътя на чувството. Чрез дадените характерни стихове за всяка седмица това познание по пътя на чувството може да даде възможност кръговратът на душевния живот да бъде изживяван в хода на времето като извънвремеви.
към текста >>
Чрез дадените характерни стихове за всяка седмица това познание по пътя на чувството може да даде възможност кръговратът на душевния живот да бъде изживяван в хода на времето
като
извънвремеви.
По този начин това, което в природата се представя като смяна на времената, като лято и зима, в човека се превръща в един сменящ се ритъм на външен и вътрешен живот. Но ако човек установи по съответния начин връзка между своя ритъм на възприятия и мисли, поставен вън от времето, и хода на годишните времена в природата, тогава могат да му се разкрият велики тайни на битието. Така годината се превръща в праобраз на човешката душевна дейност и с това в плодоносен извор на действително себепознание. В този годишен календар на душата човешкият дух бива поставен в положение, при което може да почувства в настроенията на годишните времена, от седмица на седмица, движението на собствената си душа в образи чрез въздействията от хода на годишните времена. Тук имаме предвид себепознание по пътя на чувството.
Чрез дадените характерни стихове за всяка седмица това познание по пътя на чувството може да даде възможност кръговратът на душевния живот да бъде изживяван в хода на времето като извънвремеви.
Трябва да се подчертае, че тук имаме предвид само възможност за един път на себепознание. Тук не са дадени „предписания“ по образеца на теософските педанти; вниманието е насочено по-скоро към живото движение на душата, такова, каквото то може да бъде. Всичко, което е предназначено за душите, придобива индивидуална окраска. Тъкмо поради това всяка душа ще открие своя път на отношение спрямо нещо индивидуални. Лесно би могло да се каже: Ако душата иска да постигне някакво себепознание, тя трябва да медитира по указания тук начин.
към текста >>
27.
Антропософски календар на душата. Предговор към второто издание 1918 г.
GA_40 Стихове и медитации
И ще забележи, че тези сили се стремят да бъдат пробудени в нея чрез участието, което може да вземе в същността на световния ход, тъй
като
той се отразява в хода на времето.
Ходът на годишните времена има свой собствен живот. Човешката душа може да стане съпричастна на този живот. Ако позволи да й въздейства това, което с всяка седмица струи от живота на годината, тя сама ще открие себе си по пътя на това съпреживяване. Тя ще почувства как по този начин в нея нарастват сили, които я укрепват отвътре.
И ще забележи, че тези сили се стремят да бъдат пробудени в нея чрез участието, което може да вземе в същността на световния ход, тъй като той се отразява в хода на времето.
Едва чрез това тя ще осъзнае какви нежни, но значими свързващи нишки съществуват между нея и света, в който е родена.
към текста >>
В този календар за всяка седмица е дадена една такава строфа, която позволява на душата да съпрежи-вее това, което през тази седмица се е осъществило
като
част от цялостния живот на годината.
В този календар за всяка седмица е дадена една такава строфа, която позволява на душата да съпрежи-вее това, което през тази седмица се е осъществило като част от цялостния живот на годината.
В строфата трябва да бъде изразено това, което чрез този живот започва да звучи в душата, когато тя се съединява със строфата. Тук се има предвид едно здраво „усещане на себе си като едно“ с хода на природата и едно възникващо от него мощно „откриване на себе си“. При това е налице вярата, че съпреживяването на световния ход в смисъла на тези стихове представлява за душата нещо, от което тя се нуждае, ако наистина добре разбира себе си.
към текста >>
Тук се има предвид едно здраво „усещане на себе си
като
едно“ с хода на природата и едно възникващо от него мощно „откриване на себе си“.
В този календар за всяка седмица е дадена една такава строфа, която позволява на душата да съпрежи-вее това, което през тази седмица се е осъществило като част от цялостния живот на годината. В строфата трябва да бъде изразено това, което чрез този живот започва да звучи в душата, когато тя се съединява със строфата.
Тук се има предвид едно здраво „усещане на себе си като едно“ с хода на природата и едно възникващо от него мощно „откриване на себе си“.
При това е налице вярата, че съпреживяването на световния ход в смисъла на тези стихове представлява за душата нещо, от което тя се нуждае, ако наистина добре разбира себе си.
към текста >>
28.
Антропософски календар на душата
GA_40 Стихове и медитации
като
световно откровение
като световно откровение
към текста >>
като
божествен първообраз
като божествен първообраз
към текста >>
Във блясъка сетивен
като
омагьосан
Във блясъка сетивен като омагьосан
към текста >>
и
като
ме развива,
и като ме развива,
към текста >>
да гасне в себе си и
като
зида
да гасне в себе си и като зида
към текста >>
като
на лятно слънце дар,
като на лятно слънце дар,
към текста >>
живеещ топло
като
кълн
живеещ топло като кълн
към текста >>
като
могъщ импулс на моята душа.
като могъщ импулс на моята душа.
към текста >>
като
разкрива смисъла на преживяното
като разкрива смисъла на преживяното
към текста >>
като
частица в мировия аз.
като частица в мировия аз.
към текста >>
Като
освободено от магия чувствам
Като освободено от магия чувствам
към текста >>
като
си спомня за духовното рождение,
като си спомня за духовното рождение,
към текста >>
като
сетивната привидност оживява.
като сетивната привидност оживява.
към текста >>
като
си спомня за духовния растеж
като си спомня за духовния растеж
към текста >>
29.
Молитви и медитации за мъртвите
GA_40 Стихове и медитации
като
охлаждат твоя огън
като охлаждат твоя огън
към текста >>
Като
душа не съм аз на Земята,
Като душа не съм аз на Земята,
към текста >>
Като
душа не съм аз на Земята,
Като душа не съм аз на Земята,
към текста >>
30.
1. Същност на духовната наука и нейното значение за нашето съвремие; Берлин, 20. 10. 1910 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Ще бъде осветлен духовният живот,
като
насочим поглед към великите индивидуалности на човешкото развитие: Заратустра, Мойсей, Галилей, Гьоте.
Вече от няколко години аз се опитах тук от това място да държа през зимните месеци сказки върху една област, която си позволих да назова с името Духовна Наука. И през тази зима в поредицата от оповестените сказки ще бъде даден от тази гледна точка един образ за факти на духовния свят. Ще разгледаме това, което принадлежи към великите въпроси на съществуването: Отношението между живота и смъртта, между сън и будност, между човешката душа и душата на животните, човешкия дух и духа на животните, а също и духа в растителното царство. След това ще бъде разгледана същността на човешкото развитие през различните възрасти, през детството, младостта и по-късните години, дяла на възпитанието в изграждането на главния характер на човека.
Ще бъде осветлен духовният живот, като насочим поглед към великите индивидуалности на човешкото развитие: Заратустра, Мойсей, Галилей, Гьоте.
С отделни примери ще се опитаме да покажем, какво отношение има това, което тук наричаме Духовна наука, с Естествената наука, като вземем за пример Астрономията и Геологията. След това ще се опитаме да кажем, какво може да се отговори от изворите на самата Духовна Наука върху загадките на живота. Всяка година тези съзерцания бяха предхождани от един вид ориентиращо общо съзерцание. Този ред ще спазим и през тази година, като днес ще говорим върху значението на Духовната Наука, нейната същност и нейното отношение бихме могли също да кажем нейната задача сред различните духовни потребности на съвремието.
към текста >>
С отделни примери ще се опитаме да покажем, какво отношение има това, което тук наричаме Духовна наука, с Естествената наука,
като
вземем за пример Астрономията и Геологията.
Вече от няколко години аз се опитах тук от това място да държа през зимните месеци сказки върху една област, която си позволих да назова с името Духовна Наука. И през тази зима в поредицата от оповестените сказки ще бъде даден от тази гледна точка един образ за факти на духовния свят. Ще разгледаме това, което принадлежи към великите въпроси на съществуването: Отношението между живота и смъртта, между сън и будност, между човешката душа и душата на животните, човешкия дух и духа на животните, а също и духа в растителното царство. След това ще бъде разгледана същността на човешкото развитие през различните възрасти, през детството, младостта и по-късните години, дяла на възпитанието в изграждането на главния характер на човека. Ще бъде осветлен духовният живот, като насочим поглед към великите индивидуалности на човешкото развитие: Заратустра, Мойсей, Галилей, Гьоте.
С отделни примери ще се опитаме да покажем, какво отношение има това, което тук наричаме Духовна наука, с Естествената наука, като вземем за пример Астрономията и Геологията.
След това ще се опитаме да кажем, какво може да се отговори от изворите на самата Духовна Наука върху загадките на живота. Всяка година тези съзерцания бяха предхождани от един вид ориентиращо общо съзерцание. Този ред ще спазим и през тази година, като днес ще говорим върху значението на Духовната Наука, нейната същност и нейното отношение бихме могли също да кажем нейната задача сред различните духовни потребности на съвремието.
към текста >>
Този ред ще спазим и през тази година,
като
днес ще говорим върху значението на Духовната Наука, нейната същност и нейното отношение бихме могли също да кажем нейната задача сред различните духовни потребности на съвремието.
След това ще бъде разгледана същността на човешкото развитие през различните възрасти, през детството, младостта и по-късните години, дяла на възпитанието в изграждането на главния характер на човека. Ще бъде осветлен духовният живот, като насочим поглед към великите индивидуалности на човешкото развитие: Заратустра, Мойсей, Галилей, Гьоте. С отделни примери ще се опитаме да покажем, какво отношение има това, което тук наричаме Духовна наука, с Естествената наука, като вземем за пример Астрономията и Геологията. След това ще се опитаме да кажем, какво може да се отговори от изворите на самата Духовна Наука върху загадките на живота. Всяка година тези съзерцания бяха предхождани от един вид ориентиращо общо съзерцание.
Този ред ще спазим и през тази година, като днес ще говорим върху значението на Духовната Наука, нейната същност и нейното отношение бихме могли също да кажем нейната задача сред различните духовни потребности на съвремието.
към текста >>
Когато днес се говори за Духовна наука и това име се прилага към историята, хората в краен случай допускат, че наред с това, което стои пред опитността на сетивата и на ума, за историята важат определени велики тенденции, които се, проявяват
като
сили в потока на мировото ставане и произвеждат така да се каже историята на отделните народи и на отделните държави.
В смисъла, в който тук се говори за духовна наука, можем да кажем, че днес Духовната наука е нещо, което в широки кръгове не се ползува с особена любов. Вярно е, че днес също се говори за "Духовна наука", но не от гледището, на което тук стоим. Например под история се разбира нещо, на което се дава името духовна наука. Така се говори и за много други области на знанието в нашето съвремие. Но тук ние ще говорим за Духовната наука в един смисъл различен от този, в който това става обикновено.
Когато днес се говори за Духовна наука и това име се прилага към историята, хората в краен случай допускат, че наред с това, което стои пред опитността на сетивата и на ума, за историята важат определени велики тенденции, които се, проявяват като сили в потока на мировото ставане и произвеждат така да се каже историята на отделните народи и на отделните държави.
Говори се за общи идеи в историята и в живота. Който размисли върху това, какво разбират хората в този случай, скоро ще разбере, че се разбират отвлечени идеи и към тези идеи се апелира, когато се говори за силите, за същността, за това, което ръководи съдбините на човечеството. В известно отношение това са общи идеи, към които човешката умствена способност може да добие едно познавателно отношение. В съвсем друг смисъл говорим тук за Духовна наука, предполагайки като духовен свят един свят, който е действителен, както е жив човешкият свят във физическото съществуване. Ще покажем: когато с познавателните способности се издигнем над това, което се предлага на външното наблюдение на сетивата и на опитността на ума, и стигнем до ръководните сили на човешкото и мирово съществуване въобще, ние не стигаме до отвлечености, до лишени от сочност и сила понятия, а до нещо действително, до нещо, което е пропито живо, пълносъдържателно, духовно със съществуване, както самото същество на човека.
към текста >>
В съвсем друг смисъл говорим тук за Духовна наука, предполагайки
като
духовен свят един свят, който е действителен, както е жив човешкият свят във физическото съществуване.
Но тук ние ще говорим за Духовната наука в един смисъл различен от този, в който това става обикновено. Когато днес се говори за Духовна наука и това име се прилага към историята, хората в краен случай допускат, че наред с това, което стои пред опитността на сетивата и на ума, за историята важат определени велики тенденции, които се, проявяват като сили в потока на мировото ставане и произвеждат така да се каже историята на отделните народи и на отделните държави. Говори се за общи идеи в историята и в живота. Който размисли върху това, какво разбират хората в този случай, скоро ще разбере, че се разбират отвлечени идеи и към тези идеи се апелира, когато се говори за силите, за същността, за това, което ръководи съдбините на човечеството. В известно отношение това са общи идеи, към които човешката умствена способност може да добие едно познавателно отношение.
В съвсем друг смисъл говорим тук за Духовна наука, предполагайки като духовен свят един свят, който е действителен, както е жив човешкият свят във физическото съществуване.
Ще покажем: когато с познавателните способности се издигнем над това, което се предлага на външното наблюдение на сетивата и на опитността на ума, и стигнем до ръководните сили на човешкото и мирово съществуване въобще, ние не стигаме до отвлечености, до лишени от сочност и сила понятия, а до нещо действително, до нещо, което е пропито живо, пълносъдържателно, духовно със съществуване, както самото същество на човека. Следователно тук ние говорим за един духовен свят, който действително съществува. Тази е именно причината, поради която Духовната наука е нещо необичано за гледищата на най-широки кръгове на нашия съвременен духовен стремеж. Съвсем малко нещо е, когато онези, които тръгват по такива пътища за изследване на Духовната наука, биват наричани бъбривци, мечтатели или фантазьори. Днес е още твърде обикновено да се казва, че всичко, което в тези област иска да се представи като строг метод, като действителна научност, е нещо съмнително.
към текста >>
Днес е още твърде обикновено да се казва, че всичко, което в тези област иска да се представи
като
строг метод,
като
действителна научност, е нещо съмнително.
В съвсем друг смисъл говорим тук за Духовна наука, предполагайки като духовен свят един свят, който е действителен, както е жив човешкият свят във физическото съществуване. Ще покажем: когато с познавателните способности се издигнем над това, което се предлага на външното наблюдение на сетивата и на опитността на ума, и стигнем до ръководните сили на човешкото и мирово съществуване въобще, ние не стигаме до отвлечености, до лишени от сочност и сила понятия, а до нещо действително, до нещо, което е пропито живо, пълносъдържателно, духовно със съществуване, както самото същество на човека. Следователно тук ние говорим за един духовен свят, който действително съществува. Тази е именно причината, поради която Духовната наука е нещо необичано за гледищата на най-широки кръгове на нашия съвременен духовен стремеж. Съвсем малко нещо е, когато онези, които тръгват по такива пътища за изследване на Духовната наука, биват наричани бъбривци, мечтатели или фантазьори.
Днес е още твърде обикновено да се казва, че всичко, което в тези област иска да се представи като строг метод, като действителна научност, е нещо съмнително.
към текста >>
Ако то беше се упражнило само в едно такова направление, че човешката душа да изпитва преди всичко нещо
като
един миров култ по отношение на мощния напредък, кой би могъл да каже и най-малкото нещо против това?
През всички времена великите, мощни напредъци са упражнявали голямо внушително въздействие върху човечеството по отношения на всяко мислене, чувствуване и усещане. И когато насочим поглед върху големия напредък в общия човешки живот през последните години можем даже да кажем през последните столетия -, виждаме, че този напредък не е в областта, за която ще говорим тук, а в онази област, с която днес както веднага ще подчертаем човечеството с право се гордее и на която възлага още по-големи надежди за по-нататъшното развитие на човечеството в бъдеще. И до наши дни този напредък от последните столетия се намира в областта, която израства от естествените науки. Когато помислим, колко мощно е всичко, което днес е добито не само теоретически в областта на естествените науки за човешкото познание и което обещава още да бъде получено на почвата на естествените науки, когато освен това се постави на везните, какво голямо значение имат за външния живот тези придобивки на естествените науки, тогава трябва да кажем: благодатта, пълното значение на този напредък на естествените науки можа и трябваше да упражни една внушителна сила върху човешката душа в нашето време. И така стана, че това внушително въздействие се прояви и на една друга страна.
Ако то беше се упражнило само в едно такова направление, че човешката душа да изпитва преди всичко нещо като един миров култ по отношение на мощния напредък, кой би могъл да каже и най-малкото нещо против това?
Но тази внушителна сила се прояви и в другата посока, именно, не само се признава това, което прогресът на естествените науки и породеният от това прогрес означават за нашето време, а в широки кръгове се роди вярата, че всяко познание, всяко знание на човечеството може да се добие само на онази почва, която днес е призната именно като почва на естествените науки. И понеже изхождайки от тази вяра хората счетоха, че имат право да направят извода: духовно-научните методи се намират в противоречие с методите на естествените науки и за този, който стои на почвата на естествените науки, е невъзможно въобще да говори за едно изследване на духовния свят, в най-широки кръгове се разпространи предразсъдъкът, че духовната наука трябва да бъде отхвърлена като неотговаряща на оправданите изисквания на естествената наука. При това отхвърляне може да бъде преди всичко очебийно, че с него на везните се хвърля нещо, което има извънредно голяма тежест.
към текста >>
Но тази внушителна сила се прояви и в другата посока, именно, не само се признава това, което прогресът на естествените науки и породеният от това прогрес означават за нашето време, а в широки кръгове се роди вярата, че всяко познание, всяко знание на човечеството може да се добие само на онази почва, която днес е призната именно
като
почва на естествените науки.
И когато насочим поглед върху големия напредък в общия човешки живот през последните години можем даже да кажем през последните столетия -, виждаме, че този напредък не е в областта, за която ще говорим тук, а в онази област, с която днес както веднага ще подчертаем човечеството с право се гордее и на която възлага още по-големи надежди за по-нататъшното развитие на човечеството в бъдеще. И до наши дни този напредък от последните столетия се намира в областта, която израства от естествените науки. Когато помислим, колко мощно е всичко, което днес е добито не само теоретически в областта на естествените науки за човешкото познание и което обещава още да бъде получено на почвата на естествените науки, когато освен това се постави на везните, какво голямо значение имат за външния живот тези придобивки на естествените науки, тогава трябва да кажем: благодатта, пълното значение на този напредък на естествените науки можа и трябваше да упражни една внушителна сила върху човешката душа в нашето време. И така стана, че това внушително въздействие се прояви и на една друга страна. Ако то беше се упражнило само в едно такова направление, че човешката душа да изпитва преди всичко нещо като един миров култ по отношение на мощния напредък, кой би могъл да каже и най-малкото нещо против това?
Но тази внушителна сила се прояви и в другата посока, именно, не само се признава това, което прогресът на естествените науки и породеният от това прогрес означават за нашето време, а в широки кръгове се роди вярата, че всяко познание, всяко знание на човечеството може да се добие само на онази почва, която днес е призната именно като почва на естествените науки.
И понеже изхождайки от тази вяра хората счетоха, че имат право да направят извода: духовно-научните методи се намират в противоречие с методите на естествените науки и за този, който стои на почвата на естествените науки, е невъзможно въобще да говори за едно изследване на духовния свят, в най-широки кръгове се разпространи предразсъдъкът, че духовната наука трябва да бъде отхвърлена като неотговаряща на оправданите изисквания на естествената наука. При това отхвърляне може да бъде преди всичко очебийно, че с него на везните се хвърля нещо, което има извънредно голяма тежест.
към текста >>
И понеже изхождайки от тази вяра хората счетоха, че имат право да направят извода: духовно-научните методи се намират в противоречие с методите на естествените науки и за този, който стои на почвата на естествените науки, е невъзможно въобще да говори за едно изследване на духовния свят, в най-широки кръгове се разпространи предразсъдъкът, че духовната наука трябва да бъде отхвърлена
като
неотговаряща на оправданите изисквания на естествената наука.
И до наши дни този напредък от последните столетия се намира в областта, която израства от естествените науки. Когато помислим, колко мощно е всичко, което днес е добито не само теоретически в областта на естествените науки за човешкото познание и което обещава още да бъде получено на почвата на естествените науки, когато освен това се постави на везните, какво голямо значение имат за външния живот тези придобивки на естествените науки, тогава трябва да кажем: благодатта, пълното значение на този напредък на естествените науки можа и трябваше да упражни една внушителна сила върху човешката душа в нашето време. И така стана, че това внушително въздействие се прояви и на една друга страна. Ако то беше се упражнило само в едно такова направление, че човешката душа да изпитва преди всичко нещо като един миров култ по отношение на мощния напредък, кой би могъл да каже и най-малкото нещо против това? Но тази внушителна сила се прояви и в другата посока, именно, не само се признава това, което прогресът на естествените науки и породеният от това прогрес означават за нашето време, а в широки кръгове се роди вярата, че всяко познание, всяко знание на човечеството може да се добие само на онази почва, която днес е призната именно като почва на естествените науки.
И понеже изхождайки от тази вяра хората счетоха, че имат право да направят извода: духовно-научните методи се намират в противоречие с методите на естествените науки и за този, който стои на почвата на естествените науки, е невъзможно въобще да говори за едно изследване на духовния свят, в най-широки кръгове се разпространи предразсъдъкът, че духовната наука трябва да бъде отхвърлена като неотговаряща на оправданите изисквания на естествената наука.
При това отхвърляне може да бъде преди всичко очебийно, че с него на везните се хвърля нещо, което има извънредно голяма тежест.
към текста >>
По-нататък се казва, че при добиването на тези познания, на тези резултати на изследването не трябва да се примесва нищо от това, което царува в субективния човек
като
чувство, симпатия или антипатия, копнеж или желание.
Казва се, че методът на естествената наука е такъв, щото резултатите от неговите изследвания, познанията, които той доставя, могат да бъдат проверени от всеки човек и във всяко време.
По-нататък се казва, че при добиването на тези познания, на тези резултати на изследването не трябва да се примесва нищо от това, което царува в субективния човек като чувство, симпатия или антипатия, копнеж или желание.
Че не трябва да се примесва нищо от предположението: бихме искали да получим този резултат така или така; че от изследването трябва да се изключи човешкият елемент и да се остави да говори чистата обективност на нещата, когато се касае за резултати на естествено-научното изследване.
към текста >>
За онзи, който бързо си съставя едно съждение за общовалидността на това изискване, ще има достатъчно основание да отхвърли просто Духовната наука, тъй
като
не можела да задоволи това изискване.
Духовната наука не може да постави направо тези изисквания.
За онзи, който бързо си съставя едно съждение за общовалидността на това изискване, ще има достатъчно основание да отхвърли просто Духовната наука, тъй като не можела да задоволи това изискване.
Защо това е така? Естествената наука има предметите на своето изследване, за които говори, около човека. Тя изхожда от това, което може да бъде поставено пред всеки човек, върху което всеки човек може да размишлява с методите но естествената наука, когато е поставен пред нещата. И привидно съвършено безразличното какви предпоставки пристъпва човек към това, което се предлага на полето на неговия поглед в окръжаващия го свят. Това е именно, което се изказва във всеобщото изискване на естествено-научното познание: естествено-научното познание трябва да може да бъде проверено от всеки човек и във всяко време.
към текста >>
Защото тя трябва да предположи, че тези резултати на изследването се добиват благодарение на това, че човек не разглежда своята вътрешност
като
нещо твърдо,
като
нещо затворено, че не счита своето субективно същество
като
нещо завършено, а си казва: Моето субективно същество, целият сбор на моето душевно съществуване, така както аз мога да го поставя срещу света, не е нещо затворено, завършено, а то може да бъде развито, душевният живот може да бъде задълбочен.
Така както естествената наука добива своите резултати, начинът, по който тя постъпва, истинската Духовна наука съвсем не може да постъпи по този начин. Тя не може първо да каже: Необходимо е, щото нейните резултати да могат да бъдат проверени от всеки човек и във всяко време.
Защото тя трябва да предположи, че тези резултати на изследването се добиват благодарение на това, че човек не разглежда своята вътрешност като нещо твърдо, като нещо затворено, че не счита своето субективно същество като нещо завършено, а си казва: Моето субективно същество, целият сбор на моето душевно съществуване, така както аз мога да го поставя срещу света, не е нещо затворено, завършено, а то може да бъде развито, душевният живот може да бъде задълбочен.
Душевният живот може да протече така, че онова, което човек намира, когато насочи своите сетива върху външния свят и приложи своя ум върху това, което сетивата казват, е така да се каже само една основа за по-нататъшни психически опитности. По-нататъшни психически опитности се получават тогава, когато душата се вглъбява в себе си, когато работи над себе си, когато разглежда непосредствения опит в живота само като изходна точка. След това, от тази изходна точка, чрез силите, които първо дремят в нея, но които могат да бъдат пробудени, тя се издига по стъпалата на съществуването до неща, които не могат да бъдат разглеждани така, че да могат да бъдат проверени чрез едно външно око.
към текста >>
По-нататъшни психически опитности се получават тогава, когато душата се вглъбява в себе си, когато работи над себе си, когато разглежда непосредствения опит в живота само
като
изходна точка.
Така както естествената наука добива своите резултати, начинът, по който тя постъпва, истинската Духовна наука съвсем не може да постъпи по този начин. Тя не може първо да каже: Необходимо е, щото нейните резултати да могат да бъдат проверени от всеки човек и във всяко време. Защото тя трябва да предположи, че тези резултати на изследването се добиват благодарение на това, че човек не разглежда своята вътрешност като нещо твърдо, като нещо затворено, че не счита своето субективно същество като нещо завършено, а си казва: Моето субективно същество, целият сбор на моето душевно съществуване, така както аз мога да го поставя срещу света, не е нещо затворено, завършено, а то може да бъде развито, душевният живот може да бъде задълбочен. Душевният живот може да протече така, че онова, което човек намира, когато насочи своите сетива върху външния свят и приложи своя ум върху това, което сетивата казват, е така да се каже само една основа за по-нататъшни психически опитности.
По-нататъшни психически опитности се получават тогава, когато душата се вглъбява в себе си, когато работи над себе си, когато разглежда непосредствения опит в живота само като изходна точка.
След това, от тази изходна точка, чрез силите, които първо дремят в нея, но които могат да бъдат пробудени, тя се издига по стъпалата на съществуването до неща, които не могат да бъдат разглеждани така, че да могат да бъдат проверени чрез едно външно око.
към текста >>
Следователно това, през което духовният изследовател трябва да мине
като
подготовка за своите проучвания, е една вътрешна борба на душата, която е напълно независима от това, което самият човек има в себе си.
Следователно това, през което духовният изследовател трябва да мине като подготовка за своите проучвания, е една вътрешна борба на душата, която е напълно независима от това, което самият човек има в себе си.
Следователно, когато от науката се изисква, щото човек да не прибавя нищо към резултатите, които му се представят външно, в такъв случай никак не може да се говори за Духовна наука. Но който размисли малко и се запита: Коя е най-важната част от изискванията, които важат за Духовната наука, той може да си каже: нейните резултати са валидни за всеки човек, те не са подчинени на личния произвол на тази или онази човешка индивидуалност и нямат значение само за вътрешния живот на този или онзи човек, а имат значение за всички хора.
към текста >>
Ако би било вярно, че това, което бе охарактеризирано по този начин
като
развитие на човека, е само субективно, че то има значение само за един или друг човек и че поради това то заслужава само едно лично вярване, и в този случай не би могло да се говори действително за Духовна наука.
Това е именно важното при всеки научен въпрос, че то е валидно не само за този, пред очите на когото застават предметите на науката, но когато предметите са изследвани, това може да доведе до познания, които могат да бъдат валидни за всички хора.
Ако би било вярно, че това, което бе охарактеризирано по този начин като развитие на човека, е само субективно, че то има значение само за един или друг човек и че поради това то заслужава само едно лично вярване, и в този случай не би могло да се говори действително за Духовна наука.
Но през тази зима ние ще видим, че този вътрешен живот на човека, борбата на душата основана на сили, които отначало дремят в нея, но които могат да бъдат пробудени, да се разгърнат и развият и тогава да водят човека от едно изживяване към друго, ще видим, че този душевен живот може да се издигне още до една степен, при която душевните изживявания имат една съвсем определена особеност.
към текста >>
Който здраво размишлява над себе си, ще може да си изясни при едно или друго нещо ,което възниква в неговата душа
като
симпатия или антипатия, което има само един личен характер, че това е така и ще разбере както става.
Когато разглеждаме човешкия живот такъв, какъвто той се разиграва във вътрешността на човешката душа, ние имаме първо нещо изцяло лично, което за един протича така, за друг, по друг начин.
Който здраво размишлява над себе си, ще може да си изясни при едно или друго нещо ,което възниква в неговата душа като симпатия или антипатия, което има само един личен характер, че това е така и ще разбере както става.
Обаче вътрешното изживяване води до определена точка, където именно едно методически провеждано себепознание, едно чисто, неповлияно от личния характер себепознание трябва да си каже: тук личното е отстранено, то образува една особена област, но след това стигаме до определена точка, където за вътрешното изживяване, за свръхсетивното изживяване произволът престава да съществува също така, както той престава да съществува, когато заставаме пред това или онова сетивно явление, и където човек не може да мисли както иска, а трябва да мисли съобразно с предмета. Така и вътрешно човек стига до една определена сфера, до определена област, където ясно осъзнава, че не говори вече неговата лична субективност, а сега говорят не сетивно видими, а свръхсетивни същества и сили. За тези същества и сили неговата индивидуалност има също така малко значение, както тя няма значение и за това, което външните сетивни предмети казват. Без съмнение това познание трябва да се добие, ако искаме да говорим за правото, че това, което се казва върху духовния свят, носи въобще името наука. И през настоящата зима тези сказки ще бъдат едно доказателство за това, че съзерцанията върху изследването на духовния свят могат да бъдат наречени една наука.
към текста >>
Това, което една човешка душа, изпитана чрез духовно-научното изследване, съобщава
като
резултат на друга душа, то може да бъде отново проверено от всяка една душа, обаче в определен смисъл, а не така, както човек може да види в лабораторията това, което другият е намерил, а така, че той може да го разбере.
Както ще видим, това също за нас е едно неправилно възражение. Без съмнение, тази отделна борба на човешката душа, това пробуждане на спящите с човешката душа сили са необходими, за да се издигнем в духовния свят до там, където той ни говори обективно. Но духовният свят е такъв: Когато резултатите на Духовната наука са съобщени, тези резултати не остават нещо без въздействие.
Това, което една човешка душа, изпитана чрез духовно-научното изследване, съобщава като резултат на друга душа, то може да бъде отново проверено от всяка една душа, обаче в определен смисъл, а не така, както човек може да види в лабораторията това, което другият е намерил, а така, че той може да го разбере.
Защото във всяка душа живее едно безпристрастно чувство за истината, една здрава логика, една здрава разумност. И когато резултатите на духовното изследване са облечени в здрава логика, в това, което говори на нашето здраво чувство за истината, тогава във всяка душа прозвучава или най-малко във всяка безпристрастна човешка душа може да съзвучи една струна с душата, която предава намерените истини. Можем да кажем: Всяка душа има в себе си заложби, макар и да не се е отдала на гореспоменатата единична вътрешна душевна борба, да приеме в себе си, благодарение на една безпристрастна логика и на едно здраво чувство за истината, това, което Духовната наука съобщава. Ако и несъмнено трябва да се приеме, че в широката област, в която днес Духовната наука работи, не навсякъде при приемането на съобщенията на духовното изследване се проявява това чувство за истината или тази здрава логика, все пак трябва да кажем, че това е един недостатък на всяко духовно движение. По принцип обаче казаното е съвсем вярно.
към текста >>
Да, по принцип даже трябва да се има предвид, че би се стигнало до все по-големи и по-големи грешки, ако това, което днес се предлага на човечеството
като
Духовна наука, би се приело без много да се мисли и на сляпа вяра.
Защото във всяка душа живее едно безпристрастно чувство за истината, една здрава логика, една здрава разумност. И когато резултатите на духовното изследване са облечени в здрава логика, в това, което говори на нашето здраво чувство за истината, тогава във всяка душа прозвучава или най-малко във всяка безпристрастна човешка душа може да съзвучи една струна с душата, която предава намерените истини. Можем да кажем: Всяка душа има в себе си заложби, макар и да не се е отдала на гореспоменатата единична вътрешна душевна борба, да приеме в себе си, благодарение на една безпристрастна логика и на едно здраво чувство за истината, това, което Духовната наука съобщава. Ако и несъмнено трябва да се приеме, че в широката област, в която днес Духовната наука работи, не навсякъде при приемането на съобщенията на духовното изследване се проявява това чувство за истината или тази здрава логика, все пак трябва да кажем, че това е един недостатък на всяко духовно движение. По принцип обаче казаното е съвсем вярно.
Да, по принцип даже трябва да се има предвид, че би се стигнало до все по-големи и по-големи грешки, ако това, което днес се предлага на човечеството като Духовна наука, би се приело без много да се мисли и на сляпа вяра.
Който действително стои на почвата на Духовната наука, се чувствува строго задължен да предаде логично и съобразно с разума това, което има да каже, така щото то действително да може да бъде проверено от едно здраво чувство за истината и от всяка логика. Така от една страна ние охарактеризирахме Духовната наука, като показахме, как трябва да бъдат намерени нейните резултати. Че съществува сега един такъв обективен факт на духа, това може да докаже само тази наука. Но още сега трябва да обърнем вниманието върху това, че тази наука води именно до това, което ние наричаме действително съдържание на духовния свят, едно съдържание, което е живо изпълнено от една такава действителност, както например самото човешко същество е изпълнено с действителност. От тази гледна точка Духовната наука е на ясно по въпроса, че на основата на всяко външно, физическо-сетивно съществуване, на основата на всяко съществуване, на което ни говорят сетивата и опитът на разума, стои в крайна сметка един духовен свят, че човекът както и всички други неща са родени от този духовен свят, развили са се от него.
към текста >>
Така от една страна ние охарактеризирахме Духовната наука,
като
показахме, как трябва да бъдат намерени нейните резултати.
Можем да кажем: Всяка душа има в себе си заложби, макар и да не се е отдала на гореспоменатата единична вътрешна душевна борба, да приеме в себе си, благодарение на една безпристрастна логика и на едно здраво чувство за истината, това, което Духовната наука съобщава. Ако и несъмнено трябва да се приеме, че в широката област, в която днес Духовната наука работи, не навсякъде при приемането на съобщенията на духовното изследване се проявява това чувство за истината или тази здрава логика, все пак трябва да кажем, че това е един недостатък на всяко духовно движение. По принцип обаче казаното е съвсем вярно. Да, по принцип даже трябва да се има предвид, че би се стигнало до все по-големи и по-големи грешки, ако това, което днес се предлага на човечеството като Духовна наука, би се приело без много да се мисли и на сляпа вяра. Който действително стои на почвата на Духовната наука, се чувствува строго задължен да предаде логично и съобразно с разума това, което има да каже, така щото то действително да може да бъде проверено от едно здраво чувство за истината и от всяка логика.
Така от една страна ние охарактеризирахме Духовната наука, като показахме, как трябва да бъдат намерени нейните резултати.
Че съществува сега един такъв обективен факт на духа, това може да докаже само тази наука. Но още сега трябва да обърнем вниманието върху това, че тази наука води именно до това, което ние наричаме действително съдържание на духовния свят, едно съдържание, което е живо изпълнено от една такава действителност, както например самото човешко същество е изпълнено с действителност. От тази гледна точка Духовната наука е на ясно по въпроса, че на основата на всяко външно, физическо-сетивно съществуване, на основата на всяко съществуване, на което ни говорят сетивата и опитът на разума, стои в крайна сметка един духовен свят, че човекът както и всички други неща са родени от този духовен свят, развили са се от него. Така щото зад сетивния свят, зад това, което обикновено наричаме физическо външно съществуване, се простира областта на духовния свят. И когато Духовната наука пристъпва постепенно към това, да покаже от своите наблюдения, как изглеждат нещата в този духовен свят, как на основата на нашия сетивен свят стои духовният свят, тогава в много кръгове на нашето съвремие започва да се проявява отвръщане, антипатия, нещо, което в началото на днешната сказка охарактеризирахме с думите: В широки кръгове на нашето съвремие Духовната наука е нещо необичано.
към текста >>
Това е напълно самопонятно и не само самопонятно поради причината, че онова, което в известно отношение се внедрява
като
нещо ново в културния живот на човечеството, какъвто е случаят с Духовната наука, винаги е било третирано с известно отблъскване, както всички малки и големи постижения на човечеството, а защото фактически в обсега на представите, които човек добива днес например от естественонаучното наблюдение има много неща, които предизвикват необходимостта от подобно отношение: този, който вярва, че стои изцяло на почвата на естествената наука, се вижда забъркан в истински противоречия, когато слуша това, което Духовното наука казва.
Но още сега трябва да обърнем вниманието върху това, че тази наука води именно до това, което ние наричаме действително съдържание на духовния свят, едно съдържание, което е живо изпълнено от една такава действителност, както например самото човешко същество е изпълнено с действителност. От тази гледна точка Духовната наука е на ясно по въпроса, че на основата на всяко външно, физическо-сетивно съществуване, на основата на всяко съществуване, на което ни говорят сетивата и опитът на разума, стои в крайна сметка един духовен свят, че човекът както и всички други неща са родени от този духовен свят, развили са се от него. Така щото зад сетивния свят, зад това, което обикновено наричаме физическо външно съществуване, се простира областта на духовния свят. И когато Духовната наука пристъпва постепенно към това, да покаже от своите наблюдения, как изглеждат нещата в този духовен свят, как на основата на нашия сетивен свят стои духовният свят, тогава в много кръгове на нашето съвремие започва да се проявява отвръщане, антипатия, нещо, което в началото на днешната сказка охарактеризирахме с думите: В широки кръгове на нашето съвремие Духовната наука е нещо необичано. И никак не е трудно да се разбере, че днес на тази Духовна наука се оказва голямо съпротивление.
Това е напълно самопонятно и не само самопонятно поради причината, че онова, което в известно отношение се внедрява като нещо ново в културния живот на човечеството, какъвто е случаят с Духовната наука, винаги е било третирано с известно отблъскване, както всички малки и големи постижения на човечеството, а защото фактически в обсега на представите, които човек добива днес например от естественонаучното наблюдение има много неща, които предизвикват необходимостта от подобно отношение: този, който вярва, че стои изцяло на почвата на естествената наука, се вижда забъркан в истински противоречия, когато слуша това, което Духовното наука казва.
Който сам стои на почвата на Духовната наука, никак не се съмнява, че с известно право против тази Духовна наука могат да се изнесат стотици и стотици от така наречените опровержения. Бих искал само да вмъкна като в скоби, че за да се внесе веднъж яснота в повдигнатия въпрос, аз ще държа в близко време две сказки на различни места, от които едната под заглавието: "Как се опровергава Теософията? ", а другата: "Как се основава Теософията? ". Това ще направим само като опит, за да бъде показано веднъж, как този, който стои на почвата на Духовната наука, действително може до изнесе всичко, което се повдига като опровержения срещу Духовната наука. Бих искал даже да кажа, че случаят е такъв, щото днес съвсем не е особено трудно да се говори за опровержения на Духовната наука така, както те обикновено се правят.
към текста >>
Бих искал само да вмъкна
като
в скоби, че за да се внесе веднъж яснота в повдигнатия въпрос, аз ще държа в близко време две сказки на различни места, от които едната под заглавието: "Как се опровергава Теософията?
Така щото зад сетивния свят, зад това, което обикновено наричаме физическо външно съществуване, се простира областта на духовния свят. И когато Духовната наука пристъпва постепенно към това, да покаже от своите наблюдения, как изглеждат нещата в този духовен свят, как на основата на нашия сетивен свят стои духовният свят, тогава в много кръгове на нашето съвремие започва да се проявява отвръщане, антипатия, нещо, което в началото на днешната сказка охарактеризирахме с думите: В широки кръгове на нашето съвремие Духовната наука е нещо необичано. И никак не е трудно да се разбере, че днес на тази Духовна наука се оказва голямо съпротивление. Това е напълно самопонятно и не само самопонятно поради причината, че онова, което в известно отношение се внедрява като нещо ново в културния живот на човечеството, какъвто е случаят с Духовната наука, винаги е било третирано с известно отблъскване, както всички малки и големи постижения на човечеството, а защото фактически в обсега на представите, които човек добива днес например от естественонаучното наблюдение има много неща, които предизвикват необходимостта от подобно отношение: този, който вярва, че стои изцяло на почвата на естествената наука, се вижда забъркан в истински противоречия, когато слуша това, което Духовното наука казва. Който сам стои на почвата на Духовната наука, никак не се съмнява, че с известно право против тази Духовна наука могат да се изнесат стотици и стотици от така наречените опровержения.
Бих искал само да вмъкна като в скоби, че за да се внесе веднъж яснота в повдигнатия въпрос, аз ще държа в близко време две сказки на различни места, от които едната под заглавието: "Как се опровергава Теософията?
", а другата: "Как се основава Теософията? ". Това ще направим само като опит, за да бъде показано веднъж, как този, който стои на почвата на Духовната наука, действително може до изнесе всичко, което се повдига като опровержения срещу Духовната наука. Бих искал даже да кажа, че случаят е такъв, щото днес съвсем не е особено трудно да се говори за опровержения на Духовната наука така, както те обикновено се правят. Лесно е да се опровергаят изследванията на Духовната наука.
към текста >>
". Това ще направим само
като
опит, за да бъде показано веднъж, как този, който стои на почвата на Духовната наука, действително може до изнесе всичко, което се повдига
като
опровержения срещу Духовната наука.
И никак не е трудно да се разбере, че днес на тази Духовна наука се оказва голямо съпротивление. Това е напълно самопонятно и не само самопонятно поради причината, че онова, което в известно отношение се внедрява като нещо ново в културния живот на човечеството, какъвто е случаят с Духовната наука, винаги е било третирано с известно отблъскване, както всички малки и големи постижения на човечеството, а защото фактически в обсега на представите, които човек добива днес например от естественонаучното наблюдение има много неща, които предизвикват необходимостта от подобно отношение: този, който вярва, че стои изцяло на почвата на естествената наука, се вижда забъркан в истински противоречия, когато слуша това, което Духовното наука казва. Който сам стои на почвата на Духовната наука, никак не се съмнява, че с известно право против тази Духовна наука могат да се изнесат стотици и стотици от така наречените опровержения. Бих искал само да вмъкна като в скоби, че за да се внесе веднъж яснота в повдигнатия въпрос, аз ще държа в близко време две сказки на различни места, от които едната под заглавието: "Как се опровергава Теософията? ", а другата: "Как се основава Теософията?
". Това ще направим само като опит, за да бъде показано веднъж, как този, който стои на почвата на Духовната наука, действително може до изнесе всичко, което се повдига като опровержения срещу Духовната наука.
Бих искал даже да кажа, че случаят е такъв, щото днес съвсем не е особено трудно да се говори за опровержения на Духовната наука така, както те обикновено се правят. Лесно е да се опровергаят изследванията на Духовната наука.
към текста >>
Това е съвършено друг въпрос, на който вероятно ще може да се отговори,
като
се размисли върху следното: Каквото и отношение да имаме към Хегел нима Хегел ще да е бил толкова глупав, за да не разбере, какви опровержения могат да се изнесат против това изречение?
Какъв велик философ може да бъде този, който изказва една такава безсмислица: "Всичко действително е разумно! " Достатъчно е само човек да хвърли един единствен поглед в света, за да види, колко неразумно е това изречение! Съществува един прост метод, за да бъде опровергано това изречение, и то се състои в това, човек сам да извърши една голяма глупост. Защото за такава една глупост може много добре да се твърди, че тя съвсем не е нещо разумно, въпреки че е нещо действително. Нима фактът, че едно опровержение става лесно, трябва да ни накара да го считаме за нещо пълно със значение, без да помислим по-нататък върху него?
Това е съвършено друг въпрос, на който вероятно ще може да се отговори, като се размисли върху следното: Каквото и отношение да имаме към Хегел нима Хегел ще да е бил толкова глупав, за да не разбере, какви опровержения могат да се изнесат против това изречение?
Дали той действително е вярвал, че никой човек не може да извърши една голяма глупост? Не трябва ли човек да размисли, в какъв смисъл е разбирал Хегел това изречение и че с подобно опровержение той съвсем не налучква това, което се разбира?
към текста >>
За да свържем мисълта с нещо конкретно: Духовната наука трябва да приеме това може днес да бъде само загатнато , че това, което у човека признаваме
като
инструмент, на мисленето, чувствуването и на волята, а именно нервната система с мозъка, е изградено от нещо духовно, че мозъкът и нервната система са инструмент на нещо съществено, действително, което не можем да покажем в сетивния свят, а което може да бъде изследвано само чрез методите на Духовната наука, за които говорихме.
Така може да бъде и с много неща на Духовната наука.
За да свържем мисълта с нещо конкретно: Духовната наука трябва да приеме това може днес да бъде само загатнато , че това, което у човека признаваме като инструмент, на мисленето, чувствуването и на волята, а именно нервната система с мозъка, е изградено от нещо духовно, че мозъкът и нервната система са инструмент на нещо съществено, действително, което не можем да покажем в сетивния свят, а което може да бъде изследвано само чрез методите на Духовната наука, за които говорихме.
Следователно от това, което външната наука, опираща се на сетивните явления, знае да каже върху мозъка и нервната система, Духовната наука трябва да се върне назад към нещо, което работи в самия човек като една душевно-духовна същност, която не може да бъде изследвана вече със сетивата, а само по пътя на вътрешните способности на душата. Много лесно е сега да се опровергае това, което Духовната наука разказва върху свръхсетивните неща, върху онази свръхсетивна същност, която стои на основата на човешкия мозък. Може да се каже: Всичко, което ти говориш тук, не е друго освен произведение на мозъка. Щом не разбираш това, погледни само, как духовните способности се повишават наред с напредъка на развитието. При нисшите животни духовните способности са още съвсем несъвършени; при по-висшите животни и особено при млекопитаещите те са вече по-развити и по-съвършени, защото техният мозък е достигнал по-голямо съвършенство.
към текста >>
Следователно от това, което външната наука, опираща се на сетивните явления, знае да каже върху мозъка и нервната система, Духовната наука трябва да се върне назад към нещо, което работи в самия човек
като
една душевно-духовна същност, която не може да бъде изследвана вече със сетивата, а само по пътя на вътрешните способности на душата.
Така може да бъде и с много неща на Духовната наука. За да свържем мисълта с нещо конкретно: Духовната наука трябва да приеме това може днес да бъде само загатнато , че това, което у човека признаваме като инструмент, на мисленето, чувствуването и на волята, а именно нервната система с мозъка, е изградено от нещо духовно, че мозъкът и нервната система са инструмент на нещо съществено, действително, което не можем да покажем в сетивния свят, а което може да бъде изследвано само чрез методите на Духовната наука, за които говорихме.
Следователно от това, което външната наука, опираща се на сетивните явления, знае да каже върху мозъка и нервната система, Духовната наука трябва да се върне назад към нещо, което работи в самия човек като една душевно-духовна същност, която не може да бъде изследвана вече със сетивата, а само по пътя на вътрешните способности на душата.
Много лесно е сега да се опровергае това, което Духовната наука разказва върху свръхсетивните неща, върху онази свръхсетивна същност, която стои на основата на човешкия мозък. Може да се каже: Всичко, което ти говориш тук, не е друго освен произведение на мозъка. Щом не разбираш това, погледни само, как духовните способности се повишават наред с напредъка на развитието. При нисшите животни духовните способности са още съвсем несъвършени; при по-висшите животни и особено при млекопитаещите те са вече по-развити и по-съвършени, защото техният мозък е достигнал по-голямо съвършенство. Това показва, че всичко, което се явява като духовен живот, израства от мозъка.
към текста >>
Това показва, че всичко, което се явява
като
духовен живот, израства от мозъка.
Следователно от това, което външната наука, опираща се на сетивните явления, знае да каже върху мозъка и нервната система, Духовната наука трябва да се върне назад към нещо, което работи в самия човек като една душевно-духовна същност, която не може да бъде изследвана вече със сетивата, а само по пътя на вътрешните способности на душата. Много лесно е сега да се опровергае това, което Духовната наука разказва върху свръхсетивните неща, върху онази свръхсетивна същност, която стои на основата на човешкия мозък. Може да се каже: Всичко, което ти говориш тук, не е друго освен произведение на мозъка. Щом не разбираш това, погледни само, как духовните способности се повишават наред с напредъка на развитието. При нисшите животни духовните способности са още съвсем несъвършени; при по-висшите животни и особено при млекопитаещите те са вече по-развити и по-съвършени, защото техният мозък е достигнал по-голямо съвършенство.
Това показва, че всичко, което се явява като духовен живот, израства от мозъка.
И щом не вярваш това, тогава обърни се към този, който може да ти покаже, как при определени болести определени части на мозъка се престанали да функционират и определени способности не могат да бъдат вече упражнявани от човека. Така щото определени части на мозъка са били вече изхабени и духовният живот е заличен. Виждаш следователно, че твоят духовен живот може де бъде разрушен от това, което е сетивен орган! Защо тогава говориш още за духовни същества, които се намират зад сетивните неща?
към текста >>
Но че то не се прави изхождайки от резултатите на естествената наука, а по внушение, което се създава у мнозина от определени теории на естествената наука, това трябва да считаме днес
като
нещо от само себе си разбиращо се.
Действително извънредно лесно е да се направи това възражение.
Но че то не се прави изхождайки от резултатите на естествената наука, а по внушение, което се създава у мнозина от определени теории на естествената наука, това трябва да считаме днес като нещо от само себе си разбиращо се.
Всичко това е свързано с обстоятелството, че нашата епоха стои под властта на внушителната сила на убеждението, че истината, познанието може да се добие само тогава, когато насочим нашите сетива навън и запалим нашия ум от това, което сетивата възприемат. Но по отношение на Духовната наука трябва да кажем: Ако и тези резултати да събуждат опровержения на резултатите на Духовната наука от всички точки по този начин, все пак можем да кажем, че днес съществува от друга страна една дълбока нужда, един дълбок копнеж хората да чуят нещо за онези области, за които Духовната наука говори. Същевременно се е родил един дълбок копнеж и той съществува по един съзнателен начин в една група от хора, копнеж за духовните истини. У по-голяма част от хората този копнеж дреме под повърхността на съзнанието, така да се каже, но той ще се прояви все повече и повече. Нуждата от резултатите на Духовната наука ще нарасне все повече и повече.
към текста >>
Можем да кажем, че този копнеж, тази нужда за резултатите на Духовната наука се явява
като
едно странично явление наред с удивлението, с предаността към постиженията на естествената наука.
Всичко това е свързано с обстоятелството, че нашата епоха стои под властта на внушителната сила на убеждението, че истината, познанието може да се добие само тогава, когато насочим нашите сетива навън и запалим нашия ум от това, което сетивата възприемат. Но по отношение на Духовната наука трябва да кажем: Ако и тези резултати да събуждат опровержения на резултатите на Духовната наука от всички точки по този начин, все пак можем да кажем, че днес съществува от друга страна една дълбока нужда, един дълбок копнеж хората да чуят нещо за онези области, за които Духовната наука говори. Същевременно се е родил един дълбок копнеж и той съществува по един съзнателен начин в една група от хора, копнеж за духовните истини. У по-голяма част от хората този копнеж дреме под повърхността на съзнанието, така да се каже, но той ще се прояви все повече и повече. Нуждата от резултатите на Духовната наука ще нарасне все повече и повече.
Можем да кажем, че този копнеж, тази нужда за резултатите на Духовната наука се явява като едно странично явление наред с удивлението, с предаността към постиженията на естествената наука.
Именно поради това, че постиженията на естествената наука трябва да обърнат по необходимост погледа на човека навън, събужда се като един противоположен полюс копнежът към резултатите на Духовната наука. По отношение на това ние се намираме сред развитието, както то се е получило в 19-то и нашето столетие, но сме стигнали до съвършено различни гледища в сравнение с тези, които човечеството още е имало преди едно столетие. Когато искаме да говорим за стойността на духовно-научните изследвания за нашето съвремие, от голямо значение е да си припомним, че даже по-велики духове преди едно столетие още не бяха почувствували нуждата да се говори за духовно-научните резултати така, как това трябва да стане днес в смисъла на тези поредица от сказки. И понеже великите индивидуалности дават тона за човечеството, понеже в определен смисъл те само изразяват това, което живее като нужда на цялата епоха, следователно и на малките индивидуалности, тогава този въпрос може да ни се представи нагледно, когато насочим нашия поглед към по-великите индивидуалности. Тук с право можем да кажем: Един такъв човек като ГЬОТЕ съвсем не е почувствувал преди едно столетие нуждата да се изкаже върху резултати на Духовната наука така, както това става днес на почвата на Духовната наука.
към текста >>
Именно поради това, че постиженията на естествената наука трябва да обърнат по необходимост погледа на човека навън, събужда се
като
един противоположен полюс копнежът към резултатите на Духовната наука.
Но по отношение на Духовната наука трябва да кажем: Ако и тези резултати да събуждат опровержения на резултатите на Духовната наука от всички точки по този начин, все пак можем да кажем, че днес съществува от друга страна една дълбока нужда, един дълбок копнеж хората да чуят нещо за онези области, за които Духовната наука говори. Същевременно се е родил един дълбок копнеж и той съществува по един съзнателен начин в една група от хора, копнеж за духовните истини. У по-голяма част от хората този копнеж дреме под повърхността на съзнанието, така да се каже, но той ще се прояви все повече и повече. Нуждата от резултатите на Духовната наука ще нарасне все повече и повече. Можем да кажем, че този копнеж, тази нужда за резултатите на Духовната наука се явява като едно странично явление наред с удивлението, с предаността към постиженията на естествената наука.
Именно поради това, че постиженията на естествената наука трябва да обърнат по необходимост погледа на човека навън, събужда се като един противоположен полюс копнежът към резултатите на Духовната наука.
По отношение на това ние се намираме сред развитието, както то се е получило в 19-то и нашето столетие, но сме стигнали до съвършено различни гледища в сравнение с тези, които човечеството още е имало преди едно столетие. Когато искаме да говорим за стойността на духовно-научните изследвания за нашето съвремие, от голямо значение е да си припомним, че даже по-велики духове преди едно столетие още не бяха почувствували нуждата да се говори за духовно-научните резултати така, как това трябва да стане днес в смисъла на тези поредица от сказки. И понеже великите индивидуалности дават тона за човечеството, понеже в определен смисъл те само изразяват това, което живее като нужда на цялата епоха, следователно и на малките индивидуалности, тогава този въпрос може да ни се представи нагледно, когато насочим нашия поглед към по-великите индивидуалности. Тук с право можем да кажем: Един такъв човек като ГЬОТЕ съвсем не е почувствувал преди едно столетие нуждата да се изкаже върху резултати на Духовната наука така, както това става днес на почвата на Духовната наука. Там където ставаше дума да говори върху нещо, което се намира отвъд външно сетивното, Гьоте, както и много други хора, се е позовавал на това, че то е въпрос на вярата, но не на една строга наука.
към текста >>
И понеже великите индивидуалности дават тона за човечеството, понеже в определен смисъл те само изразяват това, което живее
като
нужда на цялата епоха, следователно и на малките индивидуалности, тогава този въпрос може да ни се представи нагледно, когато насочим нашия поглед към по-великите индивидуалности.
Нуждата от резултатите на Духовната наука ще нарасне все повече и повече. Можем да кажем, че този копнеж, тази нужда за резултатите на Духовната наука се явява като едно странично явление наред с удивлението, с предаността към постиженията на естествената наука. Именно поради това, че постиженията на естествената наука трябва да обърнат по необходимост погледа на човека навън, събужда се като един противоположен полюс копнежът към резултатите на Духовната наука. По отношение на това ние се намираме сред развитието, както то се е получило в 19-то и нашето столетие, но сме стигнали до съвършено различни гледища в сравнение с тези, които човечеството още е имало преди едно столетие. Когато искаме да говорим за стойността на духовно-научните изследвания за нашето съвремие, от голямо значение е да си припомним, че даже по-велики духове преди едно столетие още не бяха почувствували нуждата да се говори за духовно-научните резултати така, как това трябва да стане днес в смисъла на тези поредица от сказки.
И понеже великите индивидуалности дават тона за човечеството, понеже в определен смисъл те само изразяват това, което живее като нужда на цялата епоха, следователно и на малките индивидуалности, тогава този въпрос може да ни се представи нагледно, когато насочим нашия поглед към по-великите индивидуалности.
Тук с право можем да кажем: Един такъв човек като ГЬОТЕ съвсем не е почувствувал преди едно столетие нуждата да се изкаже върху резултати на Духовната наука така, както това става днес на почвата на Духовната наука. Там където ставаше дума да говори върху нещо, което се намира отвъд външно сетивното, Гьоте, както и много други хора, се е позовавал на това, че то е въпрос на вярата, но не на една строга наука. Гьоте също се е изказал, че всъщност на тази почва съобщаването на общо валидни резултати едва ли би могло да бъде много плодотворно, ако то би било направено от един човек към друг. В течение на едно столетие по отношение на общото развитие на човечеството ние сме напреднали не само така, че Гьоте е живял в една епоха, когато не е имало никакъв телеграф, никакъв телефон, железопътни линии и никакви такива изгледи, каквито се предлагат на пътуването със самолет; и по отношение на духовното развитие ние се намираме пред резултати, които са различни от тези, които са съществували по времето на Гьоте. Това можете да видите при един конкретен случай.
към текста >>
Тук с право можем да кажем: Един такъв човек
като
ГЬОТЕ съвсем не е почувствувал преди едно столетие нуждата да се изкаже върху резултати на Духовната наука така, както това става днес на почвата на Духовната наука.
Можем да кажем, че този копнеж, тази нужда за резултатите на Духовната наука се явява като едно странично явление наред с удивлението, с предаността към постиженията на естествената наука. Именно поради това, че постиженията на естествената наука трябва да обърнат по необходимост погледа на човека навън, събужда се като един противоположен полюс копнежът към резултатите на Духовната наука. По отношение на това ние се намираме сред развитието, както то се е получило в 19-то и нашето столетие, но сме стигнали до съвършено различни гледища в сравнение с тези, които човечеството още е имало преди едно столетие. Когато искаме да говорим за стойността на духовно-научните изследвания за нашето съвремие, от голямо значение е да си припомним, че даже по-велики духове преди едно столетие още не бяха почувствували нуждата да се говори за духовно-научните резултати така, как това трябва да стане днес в смисъла на тези поредица от сказки. И понеже великите индивидуалности дават тона за човечеството, понеже в определен смисъл те само изразяват това, което живее като нужда на цялата епоха, следователно и на малките индивидуалности, тогава този въпрос може да ни се представи нагледно, когато насочим нашия поглед към по-великите индивидуалности.
Тук с право можем да кажем: Един такъв човек като ГЬОТЕ съвсем не е почувствувал преди едно столетие нуждата да се изкаже върху резултати на Духовната наука така, както това става днес на почвата на Духовната наука.
Там където ставаше дума да говори върху нещо, което се намира отвъд външно сетивното, Гьоте, както и много други хора, се е позовавал на това, че то е въпрос на вярата, но не на една строга наука. Гьоте също се е изказал, че всъщност на тази почва съобщаването на общо валидни резултати едва ли би могло да бъде много плодотворно, ако то би било направено от един човек към друг. В течение на едно столетие по отношение на общото развитие на човечеството ние сме напреднали не само така, че Гьоте е живял в една епоха, когато не е имало никакъв телеграф, никакъв телефон, железопътни линии и никакви такива изгледи, каквито се предлагат на пътуването със самолет; и по отношение на духовното развитие ние се намираме пред резултати, които са различни от тези, които са съществували по времето на Гьоте. Това можете да видите при един конкретен случай. Съществува един красив разговор, който Гьоте е водил с някой си Фалк по случай смъртта на Виланд.
към текста >>
Непосредственият повод на смъртта на така обичания от Гьоте Виланд го е накарал да се изкаже по един популярен начин спрямо един човек
като
Фалк, който проявяваше разбиране за това.
Гьоте също се е изказал, че всъщност на тази почва съобщаването на общо валидни резултати едва ли би могло да бъде много плодотворно, ако то би било направено от един човек към друг. В течение на едно столетие по отношение на общото развитие на човечеството ние сме напреднали не само така, че Гьоте е живял в една епоха, когато не е имало никакъв телеграф, никакъв телефон, железопътни линии и никакви такива изгледи, каквито се предлагат на пътуването със самолет; и по отношение на духовното развитие ние се намираме пред резултати, които са различни от тези, които са съществували по времето на Гьоте. Това можете да видите при един конкретен случай. Съществува един красив разговор, който Гьоте е водил с някой си Фалк по случай смъртта на Виланд. Тогава той се изказал върху областите, от които може да се почерпи определено познание върху онова от човека, което надживява раждането и смъртта, което не загива заедно със сетивната обвивка, което е безсмъртно в сравнение със смъртната част на човека.
Непосредственият повод на смъртта на така обичания от Гьоте Виланд го е накарал да се изкаже по един популярен начин спрямо един човек като Фалк, който проявяваше разбиране за това.
И това, което той каза тогава, е извънредно забележително, когато разглеждаме въпроса за значението на Духовната наука за нашето съвремие.
към текста >>
И той отбелязва, че според всичко, което си е съставил сам
като
възглед върху човешкия свят, животинския свят и т.н., такъв един възглед не противоречи на това, което си е изградил
като
наука.
Следователно в онова време Гьоте говори в известен смисъл за това, за което тук често ще говорим в тези сказки: върху превъплъщението на човешката душа.
И той отбелязва, че според всичко, което си е съставил сам като възглед върху човешкия свят, животинския свят и т.н., такъв един възглед не противоречи на това, което си е изградил като наука.
към текста >>
Всеки, който остави да му подействува науката от края на осемнадесетия и началото на деветнадесетия век, ще почувствува, когато приема научните неща само чрез популярните описания, че би могъл да говори така, както е говорил Гьоте: Убежденията, които съм си съставил за един духовен живот, в никоя точка не са в противоречие с това, което днес се предлага
като
наука.
Достатъчно е само да вземете рекламния екземпляр, да прегледайте заключението и след това да се запитате: Какво становище заемат към Кант онези, които стоят на почвата само на Хекелизма, когато той говори за безсмъртието на човешката душа, където говори върху великите тайни на човешката душа, върху изгледа за обитаемостта на други планети и за по-нататъшния живот на човешката душа на други планети? Какво становище заемат такива последователи на Хекел по отношение на възможността за едно прераждане на човека, както това изниква в посоченото съчинение на Кант от 1775 година? Днес хората се позовават на неща така, че трябва да се учудят, ако онези, които се позовават на Кант действително са прочели тези неща! Днес нещата стоят вече различно от това, което са били преди едно или едно и половина столетия по-рано. Беше една нужда на епохата, да се говори върху нещата на духовния живот по определен начин, който не искаше да има нищо общо с науката, защото хората чувствуваха, че се говори за нещо, което не се намира в никакво противоречие с това, което може да се твърди от науката.
Всеки, който остави да му подействува науката от края на осемнадесетия и началото на деветнадесетия век, ще почувствува, когато приема научните неща само чрез популярните описания, че би могъл да говори така, както е говорил Гьоте: Убежденията, които съм си съставил за един духовен живот, в никоя точка не са в противоречие с това, което днес се предлага като наука.
към текста >>
Несъмнено областта на математиката, областта на геометрията изглежда да бъде такава, в която това, което човек добива, се явява
като
сигурно в неговото приложение в сетивния свят.
Това, което смятаме, че имаме право да вярваме върху духовния свят ,ние трябва да бъдем в състояние да го облечем по същия начин, да го добием по същия обективен начин, както резултатите на естествената наука само че на друга почва. Само за една Духовна наука, която работи със същата логика, със същото здраво чувство за истината както естествената наука, ние ще можем да чувствуваме, че тя може да застане наред със силно напредналата естествена наука. Когато помислим върху това, ние ще разберем, в какъв смисъл днес Духовната наука е станала една необходимост за нашето съвремие. Ние ще разберем също, че единствено тази Духовна наука може да задоволи копнежите, за които говорихме. И тези копнежи съществуват, затова, защото несъзнателно за много човешки души действува това, което току що бе охарактеризирано именно при най-добрите търсители на истината и в една област, където хората не очакват когато изтъкват, че стремежът на човека към познание се старае да излезе от това, което по-рано винаги можеше да се каже в областта на науката.
Несъмнено областта на математиката, областта на геометрията изглежда да бъде такава, в която това, което човек добива, се явява като сигурно в неговото приложение в сетивния свят.
Кой би могъл да повярва без много да помисли, че някой би могъл да твърди: това, което светът има да каже върху математиката, върху геометрията, би могло да бъде някак разклатено? И въпреки това характерно е, че в течение на 19-то столетие е имало духове, които са се издигнали чисто математически, чрез строги математически изследвания, да измислят геометрии, математики, които не са валидни за нашия сетивен свят, а имат значение за съвършено други светове. Представете си следователно: имало е строго математически мислещи духове, които са чувствували, че могат да се издигнат над това, което е съществувало до тях като математика над областта на сетивния свят, че биха могли да изнамерят една геометрия, която важи за един съвършено друг сетивен свят. И съществува не само една, а няколко такива геометрии. На запознатите с математиката са известни имената на Риман, Лобачевски, Болияй.
към текста >>
Представете си следователно: имало е строго математически мислещи духове, които са чувствували, че могат да се издигнат над това, което е съществувало до тях
като
математика над областта на сетивния свят, че биха могли да изнамерят една геометрия, която важи за един съвършено друг сетивен свят.
Ние ще разберем също, че единствено тази Духовна наука може да задоволи копнежите, за които говорихме. И тези копнежи съществуват, затова, защото несъзнателно за много човешки души действува това, което току що бе охарактеризирано именно при най-добрите търсители на истината и в една област, където хората не очакват когато изтъкват, че стремежът на човека към познание се старае да излезе от това, което по-рано винаги можеше да се каже в областта на науката. Несъмнено областта на математиката, областта на геометрията изглежда да бъде такава, в която това, което човек добива, се явява като сигурно в неговото приложение в сетивния свят. Кой би могъл да повярва без много да помисли, че някой би могъл да твърди: това, което светът има да каже върху математиката, върху геометрията, би могло да бъде някак разклатено? И въпреки това характерно е, че в течение на 19-то столетие е имало духове, които са се издигнали чисто математически, чрез строги математически изследвания, да измислят геометрии, математики, които не са валидни за нашия сетивен свят, а имат значение за съвършено други светове.
Представете си следователно: имало е строго математически мислещи духове, които са чувствували, че могат да се издигнат над това, което е съществувало до тях като математика над областта на сетивния свят, че биха могли да изнамерят една геометрия, която важи за един съвършено друг сетивен свят.
И съществува не само една, а няколко такива геометрии. На запознатите с математиката са известни имената на Риман, Лобачевски, Болияй. Тук ние не искаме да навлезем в подробности, защото за нас е важно само това, че нещо подобно можа да се получи от математическото познание. Има например геометрии, които не признават теоремата: сборът на трите ъгъла на един триъгълник е равен на 180 градуса, а за които например сборът на трите ъгъла на един триъгълник е винаги по-малък от 180 градуса. Или един друг случай: За нашата евклидова геометрия през една точка може да се тегли само една успоредна към една линия.
към текста >>
Човекът е започнал едва неотдавна да се поставя правилно
като
историческо същество в развитието на света.
Ние ще видим, че фактически по отношение на това, което е неговата истинска душевно-духовна същност, човекът постоянно се явява в нови съществувания на Земята. Че това, което се нарича прераждане, в духовно-душевната област е един факт подобен на този на еволюционната теория на една второстепенна степен за животинското царство. Че следователно човешката душа се е развила минавайки през въплъщения, които е изживяла през далечните минали времена, които още има да изживее в далечните бъдещи времена. Няма съмнение, че именно срещу такива неща ще се обърне особено силно изкуството на отричането в нашето съвремие. Но може вече да се твърди, че съвремието има една дълбока нужда за такива резултати, които са свързани с това, чрез което човек може да се ориентира по отношение на своето определение, на своето положение към външния свят.
Човекът е започнал едва неотдавна да се поставя правилно като историческо същество в развитието на света.
Това е станало благодарение на външните образователни средства. Помислете само, колко ограничен е бил кръгозорът на човечеството през 14-ия, 15-ия векове, преди печатното изкуство да разпространи средствата на образованието. Чрез това пред човешкото сърце още не възникваха въпроси като този: Как може нашата душа да застане задоволена пред това, което познаваме като исторически напредък? Тук се крие източникът на един въпрос, който днес за много хора е станал вече един въпрос на сърцето. Историческият напредък ни показва, че в потока на напредващото човечество се явяват все нови постижения, все нови и нови факти, които имат значение и за самото вътрешно развитие на душата.
към текста >>
Чрез това пред човешкото сърце още не възникваха въпроси
като
този: Как може нашата душа да застане задоволена пред това, което познаваме
като
исторически напредък?
Няма съмнение, че именно срещу такива неща ще се обърне особено силно изкуството на отричането в нашето съвремие. Но може вече да се твърди, че съвремието има една дълбока нужда за такива резултати, които са свързани с това, чрез което човек може да се ориентира по отношение на своето определение, на своето положение към външния свят. Човекът е започнал едва неотдавна да се поставя правилно като историческо същество в развитието на света. Това е станало благодарение на външните образователни средства. Помислете само, колко ограничен е бил кръгозорът на човечеството през 14-ия, 15-ия векове, преди печатното изкуство да разпространи средствата на образованието.
Чрез това пред човешкото сърце още не възникваха въпроси като този: Как може нашата душа да застане задоволена пред това, което познаваме като исторически напредък?
Тук се крие източникът на един въпрос, който днес за много хора е станал вече един въпрос на сърцето. Историческият напредък ни показва, че в потока на напредващото човечество се явяват все нови постижения, все нови и нови факти, които имат значение и за самото вътрешно развитие на душата. Тук човек трябва да се запита: Как стои въпросът с човека по отношение на неговата най-вътрешна същност? Нима хората на миналото са били осъдени да прекарат своя живот в едно тъпо съществуване и да не участвуват в резултатите на развитието от възникналия по-късно напредък? Какво е следователно участието на човешкото същество в редуващите се развития на човешкия род?
към текста >>
Тя показва, че същите хора, които през времето преди Христовото Събитие са приели постиженията на предихристиянската епоха, се прераждат след
като
е започнал потокът на християнското развитие, така щото никой не може да изгуби това, което се явява в културата.
Такъв един въпрос може да зададе човек. Духовната наука отговаря на този въпрос не само теоретически, а така, че даденият отговор го задоволява.
Тя показва, че същите хора, които през времето преди Христовото Събитие са приели постиженията на предихристиянската епоха, се прераждат след като е започнал потокът на християнското развитие, така щото никой не може да изгуби това, което се явява в културата.
Така за Духовната наука от самата история израства нещо, което не представлява само общи отвлечени идеи, които трябва да пропият със своите сили потока на човечеството по един студен и отвлечен начин като нещо вцепенено, а Духовната наука говори за историята като за нещо, в което човек навсякъде участвува със своето най-вътрешно същество. И понеже благодарение на модерните образователни средства човешкият хоризонт се е разширил, днес този въпрос се поставя в съвършено друг смисъл отколкото преди едно столетие, когато кръгозорът на хората беше ограничен. Съществува едно желание, едно искане да се получи отговор, което желание може да бъде задоволено само чрез Духовната наука.
към текста >>
Така за Духовната наука от самата история израства нещо, което не представлява само общи отвлечени идеи, които трябва да пропият със своите сили потока на човечеството по един студен и отвлечен начин
като
нещо вцепенено, а Духовната наука говори за историята
като
за нещо, в което човек навсякъде участвува със своето най-вътрешно същество.
Такъв един въпрос може да зададе човек. Духовната наука отговаря на този въпрос не само теоретически, а така, че даденият отговор го задоволява. Тя показва, че същите хора, които през времето преди Христовото Събитие са приели постиженията на предихристиянската епоха, се прераждат след като е започнал потокът на християнското развитие, така щото никой не може да изгуби това, което се явява в културата.
Така за Духовната наука от самата история израства нещо, което не представлява само общи отвлечени идеи, които трябва да пропият със своите сили потока на човечеството по един студен и отвлечен начин като нещо вцепенено, а Духовната наука говори за историята като за нещо, в което човек навсякъде участвува със своето най-вътрешно същество.
И понеже благодарение на модерните образователни средства човешкият хоризонт се е разширил, днес този въпрос се поставя в съвършено друг смисъл отколкото преди едно столетие, когато кръгозорът на хората беше ограничен. Съществува едно желание, едно искане да се получи отговор, което желание може да бъде задоволено само чрез Духовната наука.
към текста >>
Нима принципът да се обяснява светът, вселената единно, е незачетен, когото се приема че във вселената съществуват две течения, които действуват задружно,
като
се срещат в душата, единият идвайки отвън, другият отвътре?
Само това бих искал още да кажа в заключение: Един от най-обикновените, но взет само от една влязла в модата дума упрек срещу Духовната наука е този да се казват: Естествената наука е стигнала щастливо до там, да обяснява света монистично, на основата на един единен принцип, който е даден чрез нейните методи. И станало е почти нещо модно да се говори, предизвиквайки у мнозина антипатия от само себе си, че вижте ето Духовната наука отново идва и поставя срещу този благотворен монизъм в теоретико-познавателно отношение един дуализъм! С такива модни думи се греши несъмнено много.
Нима принципът да се обяснява светът, вселената единно, е незачетен, когото се приема че във вселената съществуват две течения, които действуват задружно, като се срещат в душата, единият идвайки отвън, другият отвътре?
Не трябва ли да се предположи, че това, което прониква в душата от две страни,а именно от една страна от сетивната опитност, а от друга страна от изследването на Духовната наука -, е основано на едно единно съществуване и се показва в две течения само отначало за човешкото схващане? Нима монизмът трябва да се вземе съвсем повърхностно? Ако случаят би бил такъв, че монистичният принцип е незачетен чрез това, тогава веднага някой може да твърди, че монистичният принцип е нарушен и тогава, когато се приема, че водата се състои от водород и кислород. Но въпреки това водородът и кислородът могат да имат единен произход, макар и да се съединяват в това, което наричаме вода. Също така сетивният и свръхсетивният свят могат да имат един единен произход, въпреки че чрез фактите на Естествената наука и на Духовната наука сме принудени да кажем: В душата на човека се съединяват две течения, от които едното иде от сетивната страна, другото от страната на духа.
към текста >>
31.
2. Живот и смърт; Берлин, 27. 10. 1910 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Но, казва Хъксли, това е една троица, която може да се сведе всъщност до една двойка,
като
например ако поддържаме по изкуствен начин дишането, можем да отнемем мозъка на един човек и все пак той да продължава да живее.
Но че при обяснения от този род винаги се касае за това, да бъдат спазени преди всичко по възможно най-точен начин понятията и идеите, подобно нещо може да се види у някои, които разглеждат същността на смъртта. Когато някой установява понятието за противоположност между смъртта и живота и при това, както постоянно се случва, преди всичко забравя, че смъртта и животът са една противоположност, която винаги зависи от съществото, за което тя се отнася, трябва да имаме предвид, че не можем да говорим при едно по-точно разглеждане на въпроса по същия начин върху смъртта на растението, на животното или на човека. Следващите обяснения ще държат сметка именно за това положение. Но колко малко са на ясно хората върху думите, които се употребяват в тази област, можем да видим например от факта, че във Физиологията на великия естествоизпитател Хъксли се намира следното. Там се казва, че трябва да се прави разлика между локална, местна смърт и всеобщата смърт, смъртта на тъканите в един организъм, и след това изрично се казва, че животът на човека зависи от мозъка, белите дробове, сърцето.
Но, казва Хъксли, това е една троица, която може да се сведе всъщност до една двойка, като например ако поддържаме по изкуствен начин дишането, можем да отнемем мозъка на един човек и все пак той да продължава да живее.
А това значи, казва се, че животът продължава и когато мозъкът е отнет. Но то показва: Когато човек не е вече в състояние да добие някаква представа за това, което е около него или което става пред него, ако животът би могъл да бъде поддържан само като жизнен процес в организма чрез изкуствено дишане, така този организъм би продължил да живее в смисъла на това определение на естествената наука. И всъщност не би могло да се говори за смърт, въпреки че не съществува мозък. Това е една идея, според която всеки, който макар и да не се съгласи да живее без мозък, въпреки че намира такова определение за правдоподобно, все пак би трябвало да бъде на ясно в своето чувство, че именно това обяснение показва определението, което естествената наука дава върху живота е неприложимо в тази форма към човека. Защото никой не би могъл да нарече живота на един организъм макар и това да бъде един човешки организъм -, че това е ЖИВОТЪТ НА ЕДИН ЧОВЕК, въпреки че фактът, който се взема за основа, да е съвършено правилен.
към текста >>
Но то показва: Когато човек не е вече в състояние да добие някаква представа за това, което е около него или което става пред него, ако животът би могъл да бъде поддържан само
като
жизнен процес в организма чрез изкуствено дишане, така този организъм би продължил да живее в смисъла на това определение на естествената наука.
Следващите обяснения ще държат сметка именно за това положение. Но колко малко са на ясно хората върху думите, които се употребяват в тази област, можем да видим например от факта, че във Физиологията на великия естествоизпитател Хъксли се намира следното. Там се казва, че трябва да се прави разлика между локална, местна смърт и всеобщата смърт, смъртта на тъканите в един организъм, и след това изрично се казва, че животът на човека зависи от мозъка, белите дробове, сърцето. Но, казва Хъксли, това е една троица, която може да се сведе всъщност до една двойка, като например ако поддържаме по изкуствен начин дишането, можем да отнемем мозъка на един човек и все пак той да продължава да живее. А това значи, казва се, че животът продължава и когато мозъкът е отнет.
Но то показва: Когато човек не е вече в състояние да добие някаква представа за това, което е около него или което става пред него, ако животът би могъл да бъде поддържан само като жизнен процес в организма чрез изкуствено дишане, така този организъм би продължил да живее в смисъла на това определение на естествената наука.
И всъщност не би могло да се говори за смърт, въпреки че не съществува мозък. Това е една идея, според която всеки, който макар и да не се съгласи да живее без мозък, въпреки че намира такова определение за правдоподобно, все пак би трябвало да бъде на ясно в своето чувство, че именно това обяснение показва определението, което естествената наука дава върху живота е неприложимо в тази форма към човека. Защото никой не би могъл да нарече живота на един организъм макар и това да бъде един човешки организъм -, че това е ЖИВОТЪТ НА ЕДИН ЧОВЕК, въпреки че фактът, който се взема за основа, да е съвършено правилен.
към текста >>
Този живот на най-малките организми те са считали
като
един сложен химически процес.
Но и в областта на естествената наука днес хората са стигнали малко по-далече отколкото са били може би преди десет години, когато са се стеснявали въобще да говорят за живот и са приписвали целия живот на живота на най-малките същества.
Този живот на най-малките организми те са считали като един сложен химически процес.
Според този възглед, ако това определение би било разширено до един светоглед, би ставало въпрос да се говори, че най-малките части на живота продължават да живеят, така щото в този случай би могло да се говори само за едно запазване на материята. Но като се имат предвид изследванията върху радия, днес понятието за вечността на материята е било разклатено. Сега трябва да обърнем вниманието само върху това, че днес вече в областта на естествената наука хората се стремят да говорят поне за един вид самостоятелност на най-малките същества: най-малките същества се размножават чрез делене, казват учените, едното се дели на две, двете на четири и т.н. Тук не може да се приеме нещо като смърт, защото първото живее във вторите по-нататък, и когато тези последните умират, те продължават да живеят в следващите.
към текста >>
Но
като
се имат предвид изследванията върху радия, днес понятието за вечността на материята е било разклатено.
Но и в областта на естествената наука днес хората са стигнали малко по-далече отколкото са били може би преди десет години, когато са се стеснявали въобще да говорят за живот и са приписвали целия живот на живота на най-малките същества. Този живот на най-малките организми те са считали като един сложен химически процес. Според този възглед, ако това определение би било разширено до един светоглед, би ставало въпрос да се говори, че най-малките части на живота продължават да живеят, така щото в този случай би могло да се говори само за едно запазване на материята.
Но като се имат предвид изследванията върху радия, днес понятието за вечността на материята е било разклатено.
Сега трябва да обърнем вниманието само върху това, че днес вече в областта на естествената наука хората се стремят да говорят поне за един вид самостоятелност на най-малките същества: най-малките същества се размножават чрез делене, казват учените, едното се дели на две, двете на четири и т.н. Тук не може да се приеме нещо като смърт, защото първото живее във вторите по-нататък, и когато тези последните умират, те продължават да живеят в следващите.
към текста >>
Тук не може да се приеме нещо
като
смърт, защото първото живее във вторите по-нататък, и когато тези последните умират, те продължават да живеят в следващите.
Но и в областта на естествената наука днес хората са стигнали малко по-далече отколкото са били може би преди десет години, когато са се стеснявали въобще да говорят за живот и са приписвали целия живот на живота на най-малките същества. Този живот на най-малките организми те са считали като един сложен химически процес. Според този възглед, ако това определение би било разширено до един светоглед, би ставало въпрос да се говори, че най-малките части на живота продължават да живеят, така щото в този случай би могло да се говори само за едно запазване на материята. Но като се имат предвид изследванията върху радия, днес понятието за вечността на материята е било разклатено. Сега трябва да обърнем вниманието само върху това, че днес вече в областта на естествената наука хората се стремят да говорят поне за един вид самостоятелност на най-малките същества: най-малките същества се размножават чрез делене, казват учените, едното се дели на две, двете на четири и т.н.
Тук не може да се приеме нещо като смърт, защото първото живее във вторите по-нататък, и когато тези последните умират, те продължават да живеят в следващите.
към текста >>
Съществуват определени растения, които цъфтят многократно и дават плод, при които така да се каже върху старото стъбло постоянно се посаждат нови растителни форми,
като
паразити.
Чрез едно просто разсъждение можем да се убедим, че това е така.
Съществуват определени растения, които цъфтят многократно и дават плод, при които така да се каже върху старото стъбло постоянно се посаждат нови растителни форми, като паразити.
Но тук можете да се убедите, че те изкупуват възможността да живеят по-нататък, като изтласкват определени части в неживо състояние, в смъртта, т.е. заобикалят се с една кора. За едно растение, което се заобикаля с една кора, което може да носи в себе си мъртвото и да живее по-нататък, съвсем оправдано трябва да кажем, че то има един излишък на живот. И понеже има този излишък, който не отдава то отдава само това, от което се нуждаят младите същества , то трябва да се осигури благодарение на това, че изтласква смъртта навън. Но също така можем да кажем, че всяко живо същество, което съдържа в себе си възможността да продължи да живее и след създаването на едно ново същество, е поставяне пред необходимостта постоянно да побеждава в себе си самия живот, като приема неорганичната материя, неживата материя.
към текста >>
Но тук можете да се убедите, че те изкупуват възможността да живеят по-нататък,
като
изтласкват определени части в неживо състояние, в смъртта, т.е.
Чрез едно просто разсъждение можем да се убедим, че това е така. Съществуват определени растения, които цъфтят многократно и дават плод, при които така да се каже върху старото стъбло постоянно се посаждат нови растителни форми, като паразити.
Но тук можете да се убедите, че те изкупуват възможността да живеят по-нататък, като изтласкват определени части в неживо състояние, в смъртта, т.е.
заобикалят се с една кора. За едно растение, което се заобикаля с една кора, което може да носи в себе си мъртвото и да живее по-нататък, съвсем оправдано трябва да кажем, че то има един излишък на живот. И понеже има този излишък, който не отдава то отдава само това, от което се нуждаят младите същества , то трябва да се осигури благодарение на това, че изтласква смъртта навън. Но също така можем да кажем, че всяко живо същество, което съдържа в себе си възможността да продължи да живее и след създаването на едно ново същество, е поставяне пред необходимостта постоянно да побеждава в себе си самия живот, като приема неорганичната материя, неживата материя. А това достатъчно може да се наблюдава при животното и при човека.
към текста >>
Но също така можем да кажем, че всяко живо същество, което съдържа в себе си възможността да продължи да живее и след създаването на едно ново същество, е поставяне пред необходимостта постоянно да побеждава в себе си самия живот,
като
приема неорганичната материя, неживата материя.
Съществуват определени растения, които цъфтят многократно и дават плод, при които така да се каже върху старото стъбло постоянно се посаждат нови растителни форми, като паразити. Но тук можете да се убедите, че те изкупуват възможността да живеят по-нататък, като изтласкват определени части в неживо състояние, в смъртта, т.е. заобикалят се с една кора. За едно растение, което се заобикаля с една кора, което може да носи в себе си мъртвото и да живее по-нататък, съвсем оправдано трябва да кажем, че то има един излишък на живот. И понеже има този излишък, който не отдава то отдава само това, от което се нуждаят младите същества , то трябва да се осигури благодарение на това, че изтласква смъртта навън.
Но също така можем да кажем, че всяко живо същество, което съдържа в себе си възможността да продължи да живее и след създаването на едно ново същество, е поставяне пред необходимостта постоянно да побеждава в себе си самия живот, като приема неорганичната материя, неживата материя.
А това достатъчно може да се наблюдава при животното и при човека.
към текста >>
Когато пристъпим към духовно-научното разглеждане на въпроса за живота и смъртта,
като
се позоваваме на съвсем обикновени представи, трябва да припомним, че това, което тук разглеждаме, днес твърде малко се признава.
Следователно тук имаме едно разправяне между смъртта и живота в самото същество. Имаме едно взаимодействие между един жив член, който се развива в една посока, и едно постоянно възвръщане в себе си на един друг член, който се развива в посоката на смъртта. Ако сега изхождайки от тази гледна точка искаме да вникнем в най-вътрешното същество на човека, ние трябва отново да си припомним някои неща, за които често пъти сме говорили, но тяхното припомняне никога не е излишно, защото те още не принадлежат към обикновените истини.
Когато пристъпим към духовно-научното разглеждане на въпроса за живота и смъртта, като се позоваваме на съвсем обикновени представи, трябва да припомним, че това, което тук разглеждаме, днес твърде малко се признава.
Касае се за една истина, която за днешното човечество е също така нова, както за човечеството е била нова, съответно непозната една друга идея, която днес принадлежи към тривиалните неща. Аз често пъти съм обръщал внимание, че днес за естествоизпитателя и за този, който гради своите възгледи върху естествено-научни понятия, е нещо самопонятно да признае изречението: "Всичко живо произхожда от нещо живо." Естествено тук аз говоря с онова разграничение, с което за това изречение се говори и в областта на естествената наука. При това съвсем не е необходимо да навлезем в разглеждането на въпроса за самозараждането, защото предварително можем да отбележим, че аналогичното изречение, което ще бъде тогава назовано, се използува и в областта на Духовната наука.
към текста >>
В тези книги са точно класирани процесите на зараждането,
като
например от един прясно заклан труп не вол се развиват стършели, от трупа на магаре се развиват оси и т.н.
Те гледаха това, което се виждаше непосредствено и не се стараеха да проникнат във факта, че на основата на едно живо същество стои един зародиш оставен от едно друго живо същество. Така щото едно ново живо същество от определен вид може да възникне само благодарение на това, че едно друго живо същество оставя един зародиш от същия вид. Това значи: Хората гледаха в околната среда на развиващото се живо същество и би трябвало всъщност да видят това, което е останало от едно друго живо същество и се развива в тази среда. Но така се постъпваше през всички столетия преди времето на Франческо Реди. Могат да се изнесат твърде интересни неща от книгите, които през 7-то, 8-то столетие са били считани за меродавни, както са меродавни писанията на авторитетните модерни природоизпитатели.
В тези книги са точно класирани процесите на зараждането, като например от един прясно заклан труп не вол се развиват стършели, от трупа на магаре се развиват оси и т.н.
Всичко това е изрядно класифицирано. И точно по същия метод, по който хората са правели грешки в миналото, те ги правят днес по отношение на Духовно душевното естество на човека.
към текста >>
Това е точно същият метод, с който си служеха хората в миналото,
като
гледаха тинята около зараждащия се червей, а не виждаха яйцето.
Хората гледат как един човек се ражда, навлиза в съществуването и наблюдават неговото индивидуално развитие започвайки от раждането и по-нататък в живота. Те виждат, как се развиват формата, различните способности, заложбите. Ние ще разгледаме по-точно това развитие в една следваща сказка. Но когато искаме да познаем същността на човешката форма, същността на това, за което се касае, ние се натъкваме на въпроса: Какви са наследствените отношения, каква е околната среда, от която се е родил човекът?
Това е точно същият метод, с който си служеха хората в миналото, като гледаха тинята около зараждащия се червей, а не виждаха яйцето.
В това, което се развива в човека като заложби, като различни способности, трябва да се прави една точна разлика между характерното, което се предава от родители, прародители и т.н., и определена ядка, която не ще избегне на онзи, който действително наблюдава. Само онзи, който постъпва по отношение на духовно-душевния елемент по същия начин, както преди Франческо Реди са постъпвали природоизследователите по външен начин, той ще може да отрече, че в човека ясно се проявява една ядка, която не може да бъде приписана на това, което се наследява от родителите, прародителите и т.н.
към текста >>
В това, което се развива в човека
като
заложби,
като
различни способности, трябва да се прави една точна разлика между характерното, което се предава от родители, прародители и т.н., и определена ядка, която не ще избегне на онзи, който действително наблюдава.
Хората гледат как един човек се ражда, навлиза в съществуването и наблюдават неговото индивидуално развитие започвайки от раждането и по-нататък в живота. Те виждат, как се развиват формата, различните способности, заложбите. Ние ще разгледаме по-точно това развитие в една следваща сказка. Но когато искаме да познаем същността на човешката форма, същността на това, за което се касае, ние се натъкваме на въпроса: Какви са наследствените отношения, каква е околната среда, от която се е родил човекът? Това е точно същият метод, с който си служеха хората в миналото, като гледаха тинята около зараждащия се червей, а не виждаха яйцето.
В това, което се развива в човека като заложби, като различни способности, трябва да се прави една точна разлика между характерното, което се предава от родители, прародители и т.н., и определена ядка, която не ще избегне на онзи, който действително наблюдава.
Само онзи, който постъпва по отношение на духовно-душевния елемент по същия начин, както преди Франческо Реди са постъпвали природоизследователите по външен начин, той ще може да отрече, че в човека ясно се проявява една ядка, която не може да бъде приписана на това, което се наследява от родителите, прародителите и т.н.
към текста >>
Но той не трябва да го приеме
като
нещо действително, а
като
нещо символично, когато например на учениците се дава темата да напишат биографията на техния писец, както аз и моите колеги можахме да направим това на младини.
Без съмнение някои ще кажат: Нима конят, нима едно куче или една котка нямат никаква индивидуалност? Такива хора вярват, че бихме могли също така добре да опишем индивидуалното на котката, на коня и т.н., може би даже в една биография, както можем да опишем индиви дуалното на един човек. Който иска, може да стори това.
Но той не трябва да го приеме като нещо действително, а като нещо символично, когато например на учениците се дава темата да напишат биографията на техния писец, както аз и моите колеги можахме да направим това на младини.
Тогава бихме могли да говорим и за биографията на един писец. Обаче по отношение на действителността не се касае за това, да се занимаваме с аналогии и сравнения, а със същността на нещата. Това е при човека индивидуалното, което не прави от човека едно видово същество, а една съвсем определена индивидуалност, каквато е всеки човек. Всеки човек се стреми към развитието на индивидуалното, както растението се стреми към развитието на вида. И всяко развитие, всеки напредък във възпитанието както и в историческото развитие почива върху това, че в своето развитие над характерните черти на вида човекът притежава в индивидуалността един излишък.
към текста >>
Само този, който няма никакви очи да види, че
като
ядка духовно-душевното не се развива в общото човешко явление, ще отрече, че току-що даденият извод е правилен.
Това значи: една духовно-душевна ядка, която влиза в съществуването с раждането на човека, ни сочи не просто към вида човек, доколкото човекът произхожда от прадеди, от родители и прародители, а към един такъв прадед, който е от духовно-душевен вид, сочи ни към едно същество, което е предхождало, което индивидуално не принадлежи на вида човек, не принадлежи въобще на никакъв вид, а принадлежи на самата тази човешка индивидуалност. Следователно, когато се ражда един човек, тогава с него се ражда една индивидуална ядка, която не е заложена на нищо друго освен пак на тази индивидуална човешка ядка. Както животното търси своя вид, така човекът търси своето индивидуално-човешко. Това значи: Както тази индивидуална ядка се явява с раждането, тя е съществувала по-рано, също както за животното е съществувал един видов зародиш. И ние трябва да търсим в предишното време нещо действително духовно-душевно, което съставлява духовно-душевния зародиш, а не физическия зародиш на този индивидуално развиващ духовно-душевен човек.
Само този, който няма никакви очи да види, че като ядка духовно-душевното не се развива в общото човешко явление, ще отрече, че току-що даденият извод е правилен.
към текста >>
Безпристрастното разглеждане на човешкия живот ни показва това със същата необходимост, както изказаната истина в областта на естествената наука се явява там
като
истина.
Така всеки индивидуален човешки живот носи в себе си доказателството, че той е съществувал по-рано. Ето защо един индивидуален човешки живот ни сочи към един индивидуален духовно-душевен зародиш и от този по-нататък отново към един духовно-душевен зародиш, т.е. от нашия индивидуален живот ние стигаме до един предишен индивидуален живот и след това самопонятно към нашия следващ живот.
Безпристрастното разглеждане на човешкия живот ни показва това със същата необходимост, както изказаната истина в областта на естествената наука се явява там като истина.
към текста >>
Да предположим, че
като
човек с безпристрастен ум бихме искали да кажем: Върху това не можем да знаем нищо.
Да предположим, че като човек с безпристрастен ум бихме искали да кажем: Върху това не можем да знаем нищо.
Ако правим постоянно и постоянно този извод, тогава бихме могли да изпитаме следната съдба, да си кажем: Ти трябва да грешиш против всяко наблюдение и против всяка логика. Въпреки това тази истина за повтарящите се земни съществувания е малко призната. Обаче тази истина, че духовно-душевното може да се роди само от нещо духовно-душевно, несъмнено ще се внедри в близко време също така бързо в човешкия културен живот, както другата гореспомената истина. И ще дойде време, когато хората ще разберат също така, че по-рано те са вярвали нещо друго, както са вярвали също, че нисшите животни, рибите и т.н. могат да се родят от речната тиня.
към текста >>
Тя се показва там
като
нещо, което обуславя едно възходящо развитие на целия човек.
Но когато проследим тези индивидуална ядка на човешкото същество, която така да се каже можем да видим, че се явява в съществуването с раждането, когато я проследим по-нататък в течение на живота, тя се показва някакси в двояко отношение, преди всичко в подрастващия човек, в младостта.
Тя се показва там като нещо, което обуславя едно възходящо развитие на целия човек.
И който действително може да наблюдава интимно живота на младостта, което е научил да наблюдава детето не само външно, но изцяло интимно, който сам си спомня това, което е изживял в това отношение, ще се съгласи, че това, което се намира в него, не е било още там в определен момент, че то се е явило едва по-късно като чувство на една сила, като чувство на живота, като съдържание на живота, което действува силно повдигащо. Това, което човек носи в себе си като индивидуална ядка на своето същество, действува не само във външното оформяне на живота, а простира своите действия чак до най-елементарните форми на живота и Функции на живота. И когато настъпва определена зрялост на човека и той има случай да приеме в себе си много неща от външния свят, тогава тази индивидуална ядка на неговото същество действува така, че тя се обогатява, приспособява се към външния свят, събира съдържание. Но когато наблюдаваме това взаимоотношение на индивидуалната ядка на човешкото същество с онова, което той в течение на живота не само учи и изпитва, но проявява като изживявания на удоволствие и страдание, скръб и радост, тогава на една по-висока степен в този душевно-духовен живот ще видим едно взаимодействие подобно това, което става между новия растителен зародиш, който се развива от цвета на стария, и старото растение, на което новият зародиш отнема живота.
към текста >>
И който действително може да наблюдава интимно живота на младостта, което е научил да наблюдава детето не само външно, но изцяло интимно, който сам си спомня това, което е изживял в това отношение, ще се съгласи, че това, което се намира в него, не е било още там в определен момент, че то се е явило едва по-късно
като
чувство на една сила,
като
чувство на живота,
като
съдържание на живота, което действува силно повдигащо.
Но когато проследим тези индивидуална ядка на човешкото същество, която така да се каже можем да видим, че се явява в съществуването с раждането, когато я проследим по-нататък в течение на живота, тя се показва някакси в двояко отношение, преди всичко в подрастващия човек, в младостта. Тя се показва там като нещо, което обуславя едно възходящо развитие на целия човек.
И който действително може да наблюдава интимно живота на младостта, което е научил да наблюдава детето не само външно, но изцяло интимно, който сам си спомня това, което е изживял в това отношение, ще се съгласи, че това, което се намира в него, не е било още там в определен момент, че то се е явило едва по-късно като чувство на една сила, като чувство на живота, като съдържание на живота, което действува силно повдигащо.
Това, което човек носи в себе си като индивидуална ядка на своето същество, действува не само във външното оформяне на живота, а простира своите действия чак до най-елементарните форми на живота и Функции на живота. И когато настъпва определена зрялост на човека и той има случай да приеме в себе си много неща от външния свят, тогава тази индивидуална ядка на неговото същество действува така, че тя се обогатява, приспособява се към външния свят, събира съдържание. Но когато наблюдаваме това взаимоотношение на индивидуалната ядка на човешкото същество с онова, което той в течение на живота не само учи и изпитва, но проявява като изживявания на удоволствие и страдание, скръб и радост, тогава на една по-висока степен в този душевно-духовен живот ще видим едно взаимодействие подобно това, което става между новия растителен зародиш, който се развива от цвета на стария, и старото растение, на което новият зародиш отнема живота.
към текста >>
Това, което човек носи в себе си
като
индивидуална ядка на своето същество, действува не само във външното оформяне на живота, а простира своите действия чак до най-елементарните форми на живота и Функции на живота.
Но когато проследим тези индивидуална ядка на човешкото същество, която така да се каже можем да видим, че се явява в съществуването с раждането, когато я проследим по-нататък в течение на живота, тя се показва някакси в двояко отношение, преди всичко в подрастващия човек, в младостта. Тя се показва там като нещо, което обуславя едно възходящо развитие на целия човек. И който действително може да наблюдава интимно живота на младостта, което е научил да наблюдава детето не само външно, но изцяло интимно, който сам си спомня това, което е изживял в това отношение, ще се съгласи, че това, което се намира в него, не е било още там в определен момент, че то се е явило едва по-късно като чувство на една сила, като чувство на живота, като съдържание на живота, което действува силно повдигащо.
Това, което човек носи в себе си като индивидуална ядка на своето същество, действува не само във външното оформяне на живота, а простира своите действия чак до най-елементарните форми на живота и Функции на живота.
И когато настъпва определена зрялост на човека и той има случай да приеме в себе си много неща от външния свят, тогава тази индивидуална ядка на неговото същество действува така, че тя се обогатява, приспособява се към външния свят, събира съдържание. Но когато наблюдаваме това взаимоотношение на индивидуалната ядка на човешкото същество с онова, което той в течение на живота не само учи и изпитва, но проявява като изживявания на удоволствие и страдание, скръб и радост, тогава на една по-висока степен в този душевно-духовен живот ще видим едно взаимодействие подобно това, което става между новия растителен зародиш, който се развива от цвета на стария, и старото растение, на което новият зародиш отнема живота.
към текста >>
Но когато наблюдаваме това взаимоотношение на индивидуалната ядка на човешкото същество с онова, което той в течение на живота не само учи и изпитва, но проявява
като
изживявания на удоволствие и страдание, скръб и радост, тогава на една по-висока степен в този душевно-духовен живот ще видим едно взаимодействие подобно това, което става между новия растителен зародиш, който се развива от цвета на стария, и старото растение, на което новият зародиш отнема живота.
Но когато проследим тези индивидуална ядка на човешкото същество, която така да се каже можем да видим, че се явява в съществуването с раждането, когато я проследим по-нататък в течение на живота, тя се показва някакси в двояко отношение, преди всичко в подрастващия човек, в младостта. Тя се показва там като нещо, което обуславя едно възходящо развитие на целия човек. И който действително може да наблюдава интимно живота на младостта, което е научил да наблюдава детето не само външно, но изцяло интимно, който сам си спомня това, което е изживял в това отношение, ще се съгласи, че това, което се намира в него, не е било още там в определен момент, че то се е явило едва по-късно като чувство на една сила, като чувство на живота, като съдържание на живота, което действува силно повдигащо. Това, което човек носи в себе си като индивидуална ядка на своето същество, действува не само във външното оформяне на живота, а простира своите действия чак до най-елементарните форми на живота и Функции на живота. И когато настъпва определена зрялост на човека и той има случай да приеме в себе си много неща от външния свят, тогава тази индивидуална ядка на неговото същество действува така, че тя се обогатява, приспособява се към външния свят, събира съдържание.
Но когато наблюдаваме това взаимоотношение на индивидуалната ядка на човешкото същество с онова, което той в течение на живота не само учи и изпитва, но проявява като изживявания на удоволствие и страдание, скръб и радост, тогава на една по-висока степен в този душевно-духовен живот ще видим едно взаимодействие подобно това, което става между новия растителен зародиш, който се развива от цвета на стария, и старото растение, на което новият зародиш отнема живота.
към текста >>
По същия начин, когато разглеждаме по-точно същността на човешкия живот, ние виждаме не само едно възходящо развитие, но едно такова възходящо развитие, което прави духовно-душевната ядка на човешкото същество да се издигне, да израсне, да се включи във външния свят; и
като
расте все повече и повече, ние виждаме как тя идва в конфликт със старата заложба, т.е.
По същия начин, когато разглеждаме по-точно същността на човешкия живот, ние виждаме не само едно възходящо развитие, но едно такова възходящо развитие, което прави духовно-душевната ядка на човешкото същество да се издигне, да израсне, да се включи във външния свят; и като расте все повече и повече, ние виждаме как тя идва в конфликт със старата заложба, т.е.
със самата себе си. Това става благодарение на факта, че през младостта тя можа да си изгради органи, да си разработи органи според старата заложба, докато сега по-нататък в течение на живота този процес не е вече възможен и тя трябва да съществува сега по-нататък във вдървяващия се живот. Така ние виждаме, че когато именно се развиваме когато в течение на времето, когато приемаме в себе си нови неща и чрез това обогатяваме нашата индивидуална ядка, ние идваме в конфликт с това, което е обвивка на тази ядка на нашето същество, което сме изградили и което се намираше в растеж. Докато растем и доколкото растем, ние не приемаме в себе си никакъв духовно-душевен процес на смъртта. Едва когато приемаме нещо външно, ние приемаме в себе си един духовно-душевен процес на смъртта.
към текста >>
Старото, което съществуваше
като
заложба, влиза във взаимоотношение с нещо ново.
Поради това, че човек влиза в отношение с външния свят, се явява един вътрешен процес на изхабяване.
Старото, което съществуваше като заложба, влиза във взаимоотношение с нещо ново.
Резултатът се изразява в това, че през време на индивидуалния живот индивидуалната жизнена ядка се преобразява, но в замяна на това трябва да отдели от себе си нещо така да се каже вдървяващо се, което тя си е образувала от своето раждане насам. Причината за смъртта се крие в определението към един нов живот в душевното същество на човека, както при животинския организъм заложбата за умора може да се крие само в това, че той влиза във взаимоотношение с нещо ново, чуждо нему. Ето защо бихме могли да кажем: процесът на смъртта, на постепенното умиране може да бъде разбран по-добре, когато се вземе под внимание антагонизмът, в който душевното се намира с органическото и който се изразява в умората. Ето защо през целия индивидуален живот ние имаме всъщност във вътрешната ядка на нашето същество зародиша на смъртта. Но ние не бихме могли да се развиваме по-нататък, не бихме могли да развием по-нататък това, което сме при нашето раждане, нито с крачка, ако не бихме присъединили от вътре тази смърт към живота.
към текста >>
Обаче с това, което сме създали
като
нещо органически ново в нашата духовно-душевна ядка, ние минаваме през смъртта.
Ето защо през целия индивидуален живот ние имаме всъщност във вътрешната ядка на нашето същество зародиша на смъртта. Но ние не бихме могли да се развиваме по-нататък, не бихме могли да развием по-нататък това, което сме при нашето раждане, нито с крачка, ако не бихме присъединили от вътре тази смърт към живота. Както извършването на външна работа е свързано с умората, така и обогатяването и по-висшето развитие на индивидуалната жизнена ядка е свързано с изхвърлянето, с убиването на външната обвивка. Именно при духовно-душевния процес на живота и на смъртта се изразява за нас с голяма яснота това, което можем да наречем: ние изкупуваме нашето по-висше развитие, нашето развитие напред в живота чрез това, че изпитваме благодеянието да изхвърлим от нас това, което вече сме били. Развитието не би било възможно, ако не бихме могли да изхвърлим старото.
Обаче с това, което сме създали като нещо органически ново в нашата духовно-душевна ядка, ние минаваме през смъртта.
Какви сили се крият тук? Такива сили, които са плодове на изминалия живот. Ние можем наистина да изпитаме семената на тези плодове, можем да изживеем наблюденията на живота, можем да извършим също много в живота, но не можем да включим всичко това органически в нас, не можем да го пренесем в нашата външна обвивка. Защото ние не си изграждаме нашата обвивка от това, което научаваме в един живот, или поне в една част от този живот, а изграждаме тази обвивка според мярката на това, което сме станали в предидущия живот. Следователно ние можем да си изградим нашия живот само благодарение на това, че използуваме това, което сме усвоили през предидущия живот, че изхвърляме старото както дървото кората и преминаваме в смъртта.
към текста >>
Ние сме го приели от опитността на живота и си изграждаме едно бъдещо същество, една бъдеща телесна обвивка, която ще носи заложено
като
цвят това, което сме добили в един живот.
Ние можем наистина да изпитаме семената на тези плодове, можем да изживеем наблюденията на живота, можем да извършим също много в живота, но не можем да включим всичко това органически в нас, не можем да го пренесем в нашата външна обвивка. Защото ние не си изграждаме нашата обвивка от това, което научаваме в един живот, или поне в една част от този живот, а изграждаме тази обвивка според мярката на това, което сме станали в предидущия живот. Следователно ние можем да си изградим нашия живот само благодарение на това, че използуваме това, което сме усвоили през предидущия живот, че изхвърляме старото както дървото кората и преминаваме в смъртта. А с това, което вземаме с нас минавайки през смъртта, ние сме в състояние да изградим нашия бъдещ живот, същото то съдържа в себе си същите сили, които са изградили нашето духовно-душевно израстване, когато се развивахме свежо и радостно в младостта. То е еднородно с тези сили.
Ние сме го приели от опитността на живота и си изграждаме едно бъдещо същество, една бъдеща телесна обвивка, която ще носи заложено като цвят това, което сме добили в един живот.
По отношение на такива неща винаги се поставя въпросът: Каква полза има въобще за човека, когато се говори за повтарящи се земни съществувания, щом той не е в състояние да си спомни за своите минали съществувания, щом не съществува една памет за миналите съществувания?
към текста >>
Когато сме дошли в допир с нещо, когато сме приели едно зрително или слухово впечатление, ние имаме освен това и нещо
като
един вътрешен отпечатък, приели сме и един такъв вътрешен отпечатък и него носим ние със себе си, той остава в представата и може да се въплъти в спомена.
Трябва да правим разлика между възприятието на един предмет или между изживяването и това, което е представа за този предмет. В процеса на възприятието ние имаме нещо, което винаги можем да получим отново, когото застанем пред съответния предмет. Но при изживяването имаме и нещо друго.
Когато сме дошли в допир с нещо, когато сме приели едно зрително или слухово впечатление, ние имаме освен това и нещо като един вътрешен отпечатък, приели сме и един такъв вътрешен отпечатък и него носим ние със себе си, той остава в представата и може да се въплъти в спомена.
Но този отпечатък трябва първо да се роди. Аз зная, че това, което казах сега, ще бъде многократно оспорвано от шопенхауерианци, от тези, които твърдят, че нашият светоглед, нашето виждане на света е само наша представа. Но това твърдение се дължи на едно смесване на възприятието и на представата. Тези две понятия трябва настойчиво да се различават. Представата е нещо възпроизведено.
към текста >>
Можем да си представим, че изживяването на Аза представлява нещо
като
вътрешна повърхност на сфера, гледана отвън, че след това идват сетивните изживявания и че отразяването на изживяванията във вътрешността дава представата.
Можем да си представим, че изживяването на Аза представлява нещо като вътрешна повърхност на сфера, гледана отвън, че след това идват сетивните изживявания и че отразяването на изживяванията във вътрешността дава представата.
Но за целта при всяко сетивно възприятие трябва да бъде налице Азът. Така фактически изживяването на Аза при всичко, което може да бъде въплътено в спомена, е като едно огледало, което отразява за нас изживяванията навътре. Този Аз трябва да бъде налице. Това ни обяснява следния факт: Докато детето не приема възприятията на понятията така, че те да станат представи, а тези възприятия се явяват при детето само външно като сетивни възприятия и биват изживявани само външно между аза и външния свят, но не биват превърнати във вътрешно изживяване на Аза, докато детето няма още представата за Аза, никакво огледало на Аза не му покрива така да се каже това, което е около него. Но докато това е така, ние ще забележим, че детето си измисля в своята фантазия най-различни неща в окръжаващия го свят, които възрастните не разбират.
към текста >>
Така фактически изживяването на Аза при всичко, което може да бъде въплътено в спомена, е
като
едно огледало, което отразява за нас изживяванията навътре.
Можем да си представим, че изживяването на Аза представлява нещо като вътрешна повърхност на сфера, гледана отвън, че след това идват сетивните изживявания и че отразяването на изживяванията във вътрешността дава представата. Но за целта при всяко сетивно възприятие трябва да бъде налице Азът.
Така фактически изживяването на Аза при всичко, което може да бъде въплътено в спомена, е като едно огледало, което отразява за нас изживяванията навътре.
Този Аз трябва да бъде налице. Това ни обяснява следния факт: Докато детето не приема възприятията на понятията така, че те да станат представи, а тези възприятия се явяват при детето само външно като сетивни възприятия и биват изживявани само външно между аза и външния свят, но не биват превърнати във вътрешно изживяване на Аза, докато детето няма още представата за Аза, никакво огледало на Аза не му покрива така да се каже това, което е около него. Но докато това е така, ние ще забележим, че детето си измисля в своята фантазия най-различни неща в окръжаващия го свят, които възрастните не разбират. Обаче при спомена за миналото може да изплува в съзнанието само това, което Азът вече е приел, така щото благодарение на това то е преминало в спомена. Там, където се е явило вече възприятието на Аза, този Аз застава пред представата като едно огледало.
към текста >>
Това ни обяснява следния факт: Докато детето не приема възприятията на понятията така, че те да станат представи, а тези възприятия се явяват при детето само външно
като
сетивни възприятия и биват изживявани само външно между аза и външния свят, но не биват превърнати във вътрешно изживяване на Аза, докато детето няма още представата за Аза, никакво огледало на Аза не му покрива така да се каже това, което е около него.
Можем да си представим, че изживяването на Аза представлява нещо като вътрешна повърхност на сфера, гледана отвън, че след това идват сетивните изживявания и че отразяването на изживяванията във вътрешността дава представата. Но за целта при всяко сетивно възприятие трябва да бъде налице Азът. Така фактически изживяването на Аза при всичко, което може да бъде въплътено в спомена, е като едно огледало, което отразява за нас изживяванията навътре. Този Аз трябва да бъде налице.
Това ни обяснява следния факт: Докато детето не приема възприятията на понятията така, че те да станат представи, а тези възприятия се явяват при детето само външно като сетивни възприятия и биват изживявани само външно между аза и външния свят, но не биват превърнати във вътрешно изживяване на Аза, докато детето няма още представата за Аза, никакво огледало на Аза не му покрива така да се каже това, което е около него.
Но докато това е така, ние ще забележим, че детето си измисля в своята фантазия най-различни неща в окръжаващия го свят, които възрастните не разбират. Обаче при спомена за миналото може да изплува в съзнанието само това, което Азът вече е приел, така щото благодарение на това то е преминало в спомена. Там, където се е явило вече възприятието на Аза, този Аз застава пред представата като едно огледало. Тогава това, което е било преди първото явяване на възприятието на Аза, не може да се яви в спомена. Ето защо винаги човек идва в допир с външния свят така, че неговият Аз съизживява всички изживявания, той е винаги налице, винаги присъствува там.
към текста >>
Там, където се е явило вече възприятието на Аза, този Аз застава пред представата
като
едно огледало.
Така фактически изживяването на Аза при всичко, което може да бъде въплътено в спомена, е като едно огледало, което отразява за нас изживяванията навътре. Този Аз трябва да бъде налице. Това ни обяснява следния факт: Докато детето не приема възприятията на понятията така, че те да станат представи, а тези възприятия се явяват при детето само външно като сетивни възприятия и биват изживявани само външно между аза и външния свят, но не биват превърнати във вътрешно изживяване на Аза, докато детето няма още представата за Аза, никакво огледало на Аза не му покрива така да се каже това, което е около него. Но докато това е така, ние ще забележим, че детето си измисля в своята фантазия най-различни неща в окръжаващия го свят, които възрастните не разбират. Обаче при спомена за миналото може да изплува в съзнанието само това, което Азът вече е приел, така щото благодарение на това то е преминало в спомена.
Там, където се е явило вече възприятието на Аза, този Аз застава пред представата като едно огледало.
Тогава това, което е било преди първото явяване на възприятието на Аза, не може да се яви в спомена. Ето защо винаги човек идва в допир с външния свят така, че неговият Аз съизживява всички изживявания, той е винаги налице, винаги присъствува там. С това не искам да кажа, че всичко трябва обезателно да бъде осъзнато, а само това, че изживяванията не остават само като сетивни възприятия, а се превръщат в представи.
към текста >>
С това не искам да кажа, че всичко трябва обезателно да бъде осъзнато, а само това, че изживяванията не остават само
като
сетивни възприятия, а се превръщат в представи.
Но докато това е така, ние ще забележим, че детето си измисля в своята фантазия най-различни неща в окръжаващия го свят, които възрастните не разбират. Обаче при спомена за миналото може да изплува в съзнанието само това, което Азът вече е приел, така щото благодарение на това то е преминало в спомена. Там, където се е явило вече възприятието на Аза, този Аз застава пред представата като едно огледало. Тогава това, което е било преди първото явяване на възприятието на Аза, не може да се яви в спомена. Ето защо винаги човек идва в допир с външния свят така, че неговият Аз съизживява всички изживявания, той е винаги налице, винаги присъствува там.
С това не искам да кажа, че всичко трябва обезателно да бъде осъзнато, а само това, че изживяванията не остават само като сетивни възприятия, а се превръщат в представи.
към текста >>
Така сега ние можем да кажем: Най-вътрешната ядка на човешкото същество, от центъра на която се развива това, което бе описано сега
като
нещо преминаващо от едно въплъщение в друго, бива покрита именно от азовата представа, каквато тя съществува обикновено.
Така сега ние можем да кажем: Най-вътрешната ядка на човешкото същество, от центъра на която се развива това, което бе описано сега като нещо преминаващо от едно въплъщение в друго, бива покрита именно от азовата представа, каквато тя съществува обикновено.
Човекът сам застава пред своята памет със своето днешно развитие на Аза. Ето защо напълно обяснимо е, че неговата памет може да се разпростре само върху сетивния свят.
към текста >>
Когато човек действително се залови да развие чрез едно строго методическо обучение своята душа така, че да покълнат дремещите в нея сили и способности, душата да се издигне над себе си, той може да постигне това,
като
с известно вътрешно самоотричане си усвои представи, които не са
като
обикновените при които азовото изживяване присъствува непосредствено.
Започне ли да го обхваща, той трябва да познае също и своята най-вътрешна природа и същност. Той трябва да познае тогава и това, което един човек прави в човешкия живот и не само въобще, но в собствения индивидуален живот. Съществува ли някаква възможност да погледнем така да се каже зад този Аз. Без съмнение такава възможност съществува. И тя може да бъде доставена именно от онзи вътрешен душевен живот, за който аз говорих вече във встъпителната сказка.
Когато човек действително се залови да развие чрез едно строго методическо обучение своята душа така, че да покълнат дремещите в нея сили и способности, душата да се издигне над себе си, той може да постигне това, като с известно вътрешно самоотричане си усвои представи, които не са като обикновените при които азовото изживяване присъствува непосредствено.
При всичко, където азовото изживяване присъствува, това азово изживяване застава пред ядката на човешкото същество. Следователно за психическото обучение човек трябва да си избере такива представи, при които азовото изживяване не присъствува. Ето защо онези вътрешни психически упражнения, които човек предприема, трябва да бъдат устроени по съвсем определен начин. Същественото, което трябва да бъде внедрено в душевния живот, е съдържанието на размишлението. И човек трябва да внедри в своя душевен живот нещо, което наистина се равнява на вътрешния душевен живот, но не се отнася към нещо външно.
към текста >>
И трябва да се казва това не само
като
една суха, отвлечена представа, а да го превърне в най-вътрешно чувство.
Когато вземем под внимание това, ние трябва да кажем: В едно душевно-духовно съдържание на човешкото битие може да погледне онзи, който е в състояние да вижда зад Аза. Който минава по един такъв път, той изпитва нужда да развие определени чувства. Според начина, по който се проявяват тези чувства, се вижда вече, какъв е и пътят. Така човек трябва да се научи да не проявява желания по отношение на идващите изживявания, да наложи мълчание на своите желания и особено да отвикне да се страхува пред идващите събития. Той трябва да се научи да казва хладнокръвно: Каквото и да дойде, нека дойде.
И трябва да се казва това не само като една суха, отвлечена представа, а да го превърне в най-вътрешно чувство.
За целта не е необходимо човек да стане фаталист, защото той сам трябва да проявява инициатива в живота. Човек е фаталист, когато мисли, че всичко става от само себе си. Но да внедри в своя Аз това абсолютно равновесие като чувство, като усещане, това е нещо, което поражда в духовнодушевното същество на човека такава сила, която заличава Аза от възприятията, които вече се явяват в неговото съзнание. Така човек остава и по-нататък в света на Аза, но възприема един нов свят, състоящ се от вътрешни душевни опитности. Единствено тези опитности правят възможно човек да вижда в нейната истинска, индивидуална форма най-вътрешната ядка на своето същество, която още от раждането се развива като нещо произхождащо от едно минало земно съществуване, но не може да бъде действително позната.
към текста >>
Но да внедри в своя Аз това абсолютно равновесие
като
чувство,
като
усещане, това е нещо, което поражда в духовнодушевното същество на човека такава сила, която заличава Аза от възприятията, които вече се явяват в неговото съзнание.
Така човек трябва да се научи да не проявява желания по отношение на идващите изживявания, да наложи мълчание на своите желания и особено да отвикне да се страхува пред идващите събития. Той трябва да се научи да казва хладнокръвно: Каквото и да дойде, нека дойде. И трябва да се казва това не само като една суха, отвлечена представа, а да го превърне в най-вътрешно чувство. За целта не е необходимо човек да стане фаталист, защото той сам трябва да проявява инициатива в живота. Човек е фаталист, когато мисли, че всичко става от само себе си.
Но да внедри в своя Аз това абсолютно равновесие като чувство, като усещане, това е нещо, което поражда в духовнодушевното същество на човека такава сила, която заличава Аза от възприятията, които вече се явяват в неговото съзнание.
Така човек остава и по-нататък в света на Аза, но възприема един нов свят, състоящ се от вътрешни душевни опитности. Единствено тези опитности правят възможно човек да вижда в нейната истинска, индивидуална форма най-вътрешната ядка на своето същество, която още от раждането се развива като нещо произхождащо от едно минало земно съществуване, но не може да бъде действително позната. Човек трябва първо да види тази ядка такава, каквато тя е, каквато тя е и работи непосредствено в настоящето. Как може човек да си спомня за нещо, към което още никога не е обърнал своя поглед? Както детето няма още в своето съзнание това, което е станало преди развитието на неговото възприятие на Аза, така също човек не може да приеме в своята памет онези изживявания на предишните раждания, които не са изградени върху едно познание на вътрешната ядка на човешкото същество, върху чувства и усещания на духовната и душевна ядка, която се намира във всеки човек.
към текста >>
Единствено тези опитности правят възможно човек да вижда в нейната истинска, индивидуална форма най-вътрешната ядка на своето същество, която още от раждането се развива
като
нещо произхождащо от едно минало земно съществуване, но не може да бъде действително позната.
И трябва да се казва това не само като една суха, отвлечена представа, а да го превърне в най-вътрешно чувство. За целта не е необходимо човек да стане фаталист, защото той сам трябва да проявява инициатива в живота. Човек е фаталист, когато мисли, че всичко става от само себе си. Но да внедри в своя Аз това абсолютно равновесие като чувство, като усещане, това е нещо, което поражда в духовнодушевното същество на човека такава сила, която заличава Аза от възприятията, които вече се явяват в неговото съзнание. Така човек остава и по-нататък в света на Аза, но възприема един нов свят, състоящ се от вътрешни душевни опитности.
Единствено тези опитности правят възможно човек да вижда в нейната истинска, индивидуална форма най-вътрешната ядка на своето същество, която още от раждането се развива като нещо произхождащо от едно минало земно съществуване, но не може да бъде действително позната.
Човек трябва първо да види тази ядка такава, каквато тя е, каквато тя е и работи непосредствено в настоящето. Как може човек да си спомня за нещо, към което още никога не е обърнал своя поглед? Както детето няма още в своето съзнание това, което е станало преди развитието на неговото възприятие на Аза, така също човек не може да приеме в своята памет онези изживявания на предишните раждания, които не са изградени върху едно познание на вътрешната ядка на човешкото същество, върху чувства и усещания на духовната и душевна ядка, която се намира във всеки човек. Който действително минава през едно такова развитие, който преди всичко се научава да изкупи виждането в миналото на своите предишни съществувания с това, че гледа бъдещето с хладнокръвие и спокойствие, без да проявява желания, той ще види, че миналите земни съществувания не са само едно логическо умозаключение, а са една действителност, която той може да си спомня благодарение на една новородена, действително породена памет. Но за целта е необходимо едно нещо.
към текста >>
Който така разглежда света на смъртта, не ще насочи своя поглед към това, което остава
като
труп, а във всяко същество ще спре своя поглед на най-характерното на живота, което се пренася в един нов живот.
Така ние можахме да проследим това, което е вечно в човека, което минава през живота и смъртта, което от живота преминава чрез смъртта в духовните светове и отново се явява в нови въплъщения. И фактът, как ние ще се развием по-нагоре в новите въплъщения, е свързан с това, как ще оползотворим плодовете от миналите съществувания. Днес трябваше да покажем отношенията на ядката на човешкото същество с тези две понятия. Когато имаме пред погледа си това, тогава при въпроса за същността на живота и смъртта не ще отговаряме: Ние познаваме същността на смъртта по това, че след нея остават мъртви трупове, а ще кажем: Ние потърсихме в най-вътрешната ядка на човешкото същество това, което трябва да произведе нов живот. Но да може да се роди нов живот, старото трябва постепенно да умре и да угасне напълно, както старото растение, когато то е едногодишно, трябва да умре, за да може новото растение да вземе своя живот от него.
Който така разглежда света на смъртта, не ще насочи своя поглед към това, което остава като труп, а във всяко същество ще спре своя поглед на най-характерното на живота, което се пренася в един нов живот.
Макар и Шекспир да поставя в устата на мрачния датски принц думите, които мнозина могат да считат за доказани от фактите на днешната наука:
към текста >>
32.
3. Човешката душа и животинската душа; Берлин, 10. 11. 1910 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
И когато говорим за дух по отношение на заобикалящия свят, ние сме на ясно върху въпроса, че във всичко, което може да ни се яви, което можем да срещнем, имаме нещо
като
едно откровение на Духа.
Защо ще говорим върху душата и духа в две отделни сказки, това ще стане ясно едва в следващата сказка. Предварително искам да обърна вниманието само на това: когато разглеждаме живота и съществуването в светлината на Духовната наука, това не е така лесно, както при другите научни разглеждания, които днес се практикуват. При тези последните понятия и идеи, които за едно действително разглеждане на нещата трябва да се държат отделно, се размесват едни с други. И ние ще видим, че не бихме могли да се ориентираме в загадките, които се отнасят за душата и духа при животните и човека, ако не направим една ясна и сигурна разлика между душа и дух. Когато говорим за душа от гледището на Духовната наука, както това трябва да стане тук, тогава с понятието за душа е винаги свързано другото понятие за вътрешността, за вътрешното изживяване.
И когато говорим за дух по отношение на заобикалящия свят, ние сме на ясно върху въпроса, че във всичко, което може да ни се яви, което можем да срещнем, имаме нещо като едно откровение на Духа.
Често пъти сме споменавали и това, че човек би се намерил в едно странно противоречие със себе си, ако той не би предположил съществуването на Духа във всички явления на съществуването, които го заобикалят. Само онзи човек може да пристъпи познавателно към външния свят, без да изпадне в едно убийствено противоречие със себе си, който допуска, че това, което в крайна сметка той намира в своя дух върху външния свят, което добива със своето познание като понятия и идеи, за да обхване външния свят, е свързано със самите неща. Който не иска да допусне, че в тези понятия живее нещо, което се намира в самите неща, той би трябвало, ако иска да бъде в съгласие със себе си и да обхване логически самия свой познавателен живот, никак да не пристъпва към познанието. Само онзи може да разглежда познанието като нещо действително, който си казва: Това, което в крайна сметка мога да намеря при познанието в моя дух, да го запазя и да си го спомня, то трябва да се съдържа първо в самите неща. Доколкото аз мога да приема в моя дух нещо от нещата, независимо на кое царство принадлежат те, аз предполагам съществуването на Духа във всички царства.
към текста >>
Само онзи човек може да пристъпи познавателно към външния свят, без да изпадне в едно убийствено противоречие със себе си, който допуска, че това, което в крайна сметка той намира в своя дух върху външния свят, което добива със своето познание
като
понятия и идеи, за да обхване външния свят, е свързано със самите неща.
При тези последните понятия и идеи, които за едно действително разглеждане на нещата трябва да се държат отделно, се размесват едни с други. И ние ще видим, че не бихме могли да се ориентираме в загадките, които се отнасят за душата и духа при животните и човека, ако не направим една ясна и сигурна разлика между душа и дух. Когато говорим за душа от гледището на Духовната наука, както това трябва да стане тук, тогава с понятието за душа е винаги свързано другото понятие за вътрешността, за вътрешното изживяване. И когато говорим за дух по отношение на заобикалящия свят, ние сме на ясно върху въпроса, че във всичко, което може да ни се яви, което можем да срещнем, имаме нещо като едно откровение на Духа. Често пъти сме споменавали и това, че човек би се намерил в едно странно противоречие със себе си, ако той не би предположил съществуването на Духа във всички явления на съществуването, които го заобикалят.
Само онзи човек може да пристъпи познавателно към външния свят, без да изпадне в едно убийствено противоречие със себе си, който допуска, че това, което в крайна сметка той намира в своя дух върху външния свят, което добива със своето познание като понятия и идеи, за да обхване външния свят, е свързано със самите неща.
Който не иска да допусне, че в тези понятия живее нещо, което се намира в самите неща, той би трябвало, ако иска да бъде в съгласие със себе си и да обхване логически самия свой познавателен живот, никак да не пристъпва към познанието. Само онзи може да разглежда познанието като нещо действително, който си казва: Това, което в крайна сметка мога да намеря при познанието в моя дух, да го запазя и да си го спомня, то трябва да се съдържа първо в самите неща. Доколкото аз мога да приема в моя дух нещо от нещата, независимо на кое царство принадлежат те, аз предполагам съществуването на Духа във всички царства. Без съмнение това признание, което сега бе изказано, не се прави навсякъде. Но то не се прави само тогава, когато човек се е поставил в горепосоченото противоречие със себе си.
към текста >>
Само онзи може да разглежда познанието
като
нещо действително, който си казва: Това, което в крайна сметка мога да намеря при познанието в моя дух, да го запазя и да си го спомня, то трябва да се съдържа първо в самите неща.
Когато говорим за душа от гледището на Духовната наука, както това трябва да стане тук, тогава с понятието за душа е винаги свързано другото понятие за вътрешността, за вътрешното изживяване. И когато говорим за дух по отношение на заобикалящия свят, ние сме на ясно върху въпроса, че във всичко, което може да ни се яви, което можем да срещнем, имаме нещо като едно откровение на Духа. Често пъти сме споменавали и това, че човек би се намерил в едно странно противоречие със себе си, ако той не би предположил съществуването на Духа във всички явления на съществуването, които го заобикалят. Само онзи човек може да пристъпи познавателно към външния свят, без да изпадне в едно убийствено противоречие със себе си, който допуска, че това, което в крайна сметка той намира в своя дух върху външния свят, което добива със своето познание като понятия и идеи, за да обхване външния свят, е свързано със самите неща. Който не иска да допусне, че в тези понятия живее нещо, което се намира в самите неща, той би трябвало, ако иска да бъде в съгласие със себе си и да обхване логически самия свой познавателен живот, никак да не пристъпва към познанието.
Само онзи може да разглежда познанието като нещо действително, който си казва: Това, което в крайна сметка мога да намеря при познанието в моя дух, да го запазя и да си го спомня, то трябва да се съдържа първо в самите неща.
Доколкото аз мога да приема в моя дух нещо от нещата, независимо на кое царство принадлежат те, аз предполагам съществуването на Духа във всички царства. Без съмнение това признание, което сега бе изказано, не се прави навсякъде. Но то не се прави само тогава, когато човек се е поставил в горепосоченото противоречие със себе си. Ето защо ние говорим за Дух, като сме на ясно, че Духът се изявява във всички светове, и ние се стремим да познаем, как той се влива в световете и се явява в тях. По друг начин говорим ние, когато говорим за душа.
към текста >>
Ето защо ние говорим за Дух,
като
сме на ясно, че Духът се изявява във всички светове, и ние се стремим да познаем, как той се влива в световете и се явява в тях.
Който не иска да допусне, че в тези понятия живее нещо, което се намира в самите неща, той би трябвало, ако иска да бъде в съгласие със себе си и да обхване логически самия свой познавателен живот, никак да не пристъпва към познанието. Само онзи може да разглежда познанието като нещо действително, който си казва: Това, което в крайна сметка мога да намеря при познанието в моя дух, да го запазя и да си го спомня, то трябва да се съдържа първо в самите неща. Доколкото аз мога да приема в моя дух нещо от нещата, независимо на кое царство принадлежат те, аз предполагам съществуването на Духа във всички царства. Без съмнение това признание, което сега бе изказано, не се прави навсякъде. Но то не се прави само тогава, когато човек се е поставил в горепосоченото противоречие със себе си.
Ето защо ние говорим за Дух, като сме на ясно, че Духът се изявява във всички светове, и ние се стремим да познаем, как той се влива в световете и се явява в тях.
По друг начин говорим ние, когато говорим за душа. Ние говорим за душа, само тогава, когато духовното, за което току-що говорихме, което като човеци си усвояваме чрез нашия интелект, чрез нашия разум и други средства, чрез които проникваме чрез познание в нещата, живее вътрешно в едно същество и бива изживяно. Ние приписваме душа на едно същество, което не само приема духа в себе си, но което изживява духа в себе си и е творящо в себе си от духа. Следователно ние говорим за душа само тогава, когато духът се намира вътрешно в едно същество, което срещаме. А така вътрешно творящ ние намираме духа само у човека и животното.
към текста >>
Ние говорим за душа, само тогава, когато духовното, за което току-що говорихме, което
като
човеци си усвояваме чрез нашия интелект, чрез нашия разум и други средства, чрез които проникваме чрез познание в нещата, живее вътрешно в едно същество и бива изживяно.
Доколкото аз мога да приема в моя дух нещо от нещата, независимо на кое царство принадлежат те, аз предполагам съществуването на Духа във всички царства. Без съмнение това признание, което сега бе изказано, не се прави навсякъде. Но то не се прави само тогава, когато човек се е поставил в горепосоченото противоречие със себе си. Ето защо ние говорим за Дух, като сме на ясно, че Духът се изявява във всички светове, и ние се стремим да познаем, как той се влива в световете и се явява в тях. По друг начин говорим ние, когато говорим за душа.
Ние говорим за душа, само тогава, когато духовното, за което току-що говорихме, което като човеци си усвояваме чрез нашия интелект, чрез нашия разум и други средства, чрез които проникваме чрез познание в нещата, живее вътрешно в едно същество и бива изживяно.
Ние приписваме душа на едно същество, което не само приема духа в себе си, но което изживява духа в себе си и е творящо в себе си от духа. Следователно ние говорим за душа само тогава, когато духът се намира вътрешно в едно същество, което срещаме. А така вътрешно творящ ние намираме духа само у човека и животното.
към текста >>
Когато признаем тези четири члена
като
нещо действително, то от гледна точка на съвременното изследване е извънредно лесно да отречем това, което Духовната наука казва.
Както е лесно да бъдат опровергани някои неща които бяха казани и показани в първата сказка от тази серия -, ако човек се придържа само към обикновените понятия, също така ще бъде много лесно да бъде отречено и това, което съставлява основните резултати на духовното изследване: че на почвата на Духовната наука в човешкото същество трябва да различаваме не само едно едночленно, а едно многочленно същество. Несъмнено днес съществуват широки и широки кръгове, които започват така да се каже да се подиграват адски язвително, когато от страна на Духовната наука се казва следното: Трябва да си представяме човека съставен не само от едно физическо тяло, което възприемаме във външния свят чрез сетивата, което познаваме и изследваме във външната наука, а на човека трябва да припишем и едно по-висше тяло, така нареченото етерно /или жизнено тяло, при което не трябва да мислим за хипотетичния етер на физиката. Ние можем много добре да разберем едно такова отношение, можем да се пренесем в съзнанието на такива хора, можем да чувствуваме и усещаме заедно с тях, какво всъщност те искат. От тяхна гледна точка те имат пълно право. Също така, когато говорим от гледището на Духовната наука, трябва да признаем и един трети член на човешкото същество, астралното тяло, и един четвърти член на човека, неговият Аз.
Когато признаем тези четири члена като нещо действително, то от гледна точка на съвременното изследване е извънредно лесно да отречем това, което Духовната наука казва.
И това е лесно затова, то може да се види и от тази серия сказки -, защото за да признае човек оправданието на тези неща, той трябва първо да хвърли един поглед в целия метод на духовно-научното изследване. От гледището на духовния изследовател тези четири члена, на човешкото същество физическо тяло, етерно или жизнено тяло, астрално тяло и Аз, т.е. един видим член и три невидими, свръхсетивни членове на човешкото същество са действителности. Това е така, защото духовният изследовател е развил своята душа по отношение на дремещите в нея сили и способности по такъв начин, че той може да възприема по-висшите тела на човека също така, както обикновените очи възприемат физическото тяло. Следователно тези по-висши членове са действителности и, доколкото са невидими членове, те стоят на основата на видимия член, на физическото тяло.
към текста >>
Ако пристъпим към животното, ние говорим за това, че у животното във физическото и в етерното тяло се присъединява Астралното тяло,
като
при тези думи не си представяме нищо друго, освен това, което казваме сега.
С етерното тяло ние имаме дадено нещо, което изтръгва химическите и физическите вещества и сили от присъщата им дейност и ги предава отново на тази физическа дейност в момента на смъртта. Често пъти сме казвали, че против това може да се възрази, че това може да се направи много лесно. Но тези възражения са от такова естество, че те отпадат при едно по-задълбочено разбиране на въпроса. Съвсем независимо от това, че етерното тяло е един факт за духовния изследовател, и действителната логика показва, че е невъзможно да си представим един жив организъм без едно такова етерно или жизнено тяло. Ето защо в смисъла на Духовната наука ние приписваме едно такова етерно тяло също и на растенията и казваме: Докато човекът има още по-висши членове от свръхсетивно естество Астралното тяло и Азът -, растението е едно същество, което има само физическо тяло и етерно тяло, докато един минерал се състои само от физическо тяло, доколкото той ни се представя във външния свят.
Ако пристъпим към животното, ние говорим за това, че у животното във физическото и в етерното тяло се присъединява Астралното тяло, като при тези думи не си представяме нищо друго, освен това, което казваме сега.
към текста >>
Ние му приписваме
като
действителност,
като
външна действителност онова, което така да се каже изживяваме в самите нас
като
интелигентност,
като
разум.
Следователно, какво приписваме ние всъщност на духа, когато говорим за дух?
Ние му приписваме като действителност, като външна действителност онова, което така да се каже изживяваме в самите нас като интелигентност, като разум.
Чрез нашата интелигентност ние извършваме това или онова, чрез нашата интелигентност поставяме в едно съвместно действие силите на съществата. Тази наша творческа интелигентност има една особеност. Когато се явява така да се каже в едно временно съществуване, когато се явява творчески, ние си съставяме едно понятие за интелигентност, за умствено изживяване, за умственосъобразно творчество, и се оглеждаме наоколо във вселената. Би трябвало да бъдем твърде късогледи, ако бихме искали да припишем интелигентност, всичко, което наричаме дух, само на самите нас. Тази е причината да не може да се проникне, да се вникне в загадките на съществуването, че човекът е лесно склонен да приписва същността не интелигентността, на разума само на себе си и никак не може да си отговори на въпроса: Как съм оправдан аз да прилагам интелигентността към съществуването?
към текста >>
Но когато насочваме поглед навън и виждаме, че нещата на пространството и на времето се изразяват така, че нашата интелигентност може да обхване закономерността, тогава ние казваме: Това, което живее в нас
като
интелигентност, то е разпространено в пространството и във времето и действува там в пространството и във времето.
Чрез нашата интелигентност ние извършваме това или онова, чрез нашата интелигентност поставяме в едно съвместно действие силите на съществата. Тази наша творческа интелигентност има една особеност. Когато се явява така да се каже в едно временно съществуване, когато се явява творчески, ние си съставяме едно понятие за интелигентност, за умствено изживяване, за умственосъобразно творчество, и се оглеждаме наоколо във вселената. Би трябвало да бъдем твърде късогледи, ако бихме искали да припишем интелигентност, всичко, което наричаме дух, само на самите нас. Тази е причината да не може да се проникне, да се вникне в загадките на съществуването, че човекът е лесно склонен да приписва същността не интелигентността, на разума само на себе си и никак не може да си отговори на въпроса: Как съм оправдан аз да прилагам интелигентността към съществуването?
Но когато насочваме поглед навън и виждаме, че нещата на пространството и на времето се изразяват така, че нашата интелигентност може да обхване закономерността, тогава ние казваме: Това, което живее в нас като интелигентност, то е разпространено в пространството и във времето и действува там в пространството и във времето.
Когато се огледаме в обширното мъртво царство, ние говорим за това, че в това обширно, мъртво природно царство духът е вцепенен, втвърден в материята и че това, което е отпечатано във формите, в закономерното действие на материята, ние можем, да го приемем в нашата интелигентност и чрез това да имаме в нашата интелигентност един вид отражение на Духа, който протъкава и прониква със своето действие света.
към текста >>
Когато човек наблюдава този дух действуващ в организма на животните безразлично къде го среща -, тогава той наистина може да си каже: Понякога този дух действуващ в животинския организъм, това овътрешняване на духа в животното е далече над това, което човекът може да прояви
като
интелигентност!
Ако сега наблюдаваме този Дух, на който се удивляваме в неговата разлятост в пространството и във времето, как той действува в животното, ние можем да кажем: Ние виждаме у животното, където можем също да го наблюдаваме, как от неговия организъм се разгръща духовната дейност, която иначе можем да извлечем от законите на съществуването в пространството и във времето. За целта не е необходимо да наблюдаваме чудновати явления, а ни са достатъчни най-близко стоящите явления. Разсъдливият човек няма нужда да отива далече, за да види как от дейността на животното се проявява духовната дейност, каквато той иначе може да намери в далечините на съществуването. Когато вижда, как осата изгражда своето гнездо, той може да си каже: Тук аз виждам, как интелигентността се разгръща така да се каже из животинския организъм. Интелигентността, която намирам вън във Вселената, когато прилагам моята интелигентност към изучаване законите на съществуването, аз я виждам в духа, който действува в животинския организъм.
Когато човек наблюдава този дух действуващ в организма на животните безразлично къде го среща -, тогава той наистина може да си каже: Понякога този дух действуващ в животинския организъм, това овътрешняване на духа в животното е далече над това, което човекът може да прояви като интелигентност!
Ние често сме споменавали един близко стоящ пример. Колко дълго трябваше да чака човекът в течение на своето историческо съществуване, докато неговата собствена интелигентност, неговият собствен ум го направи способен да изготвя хартията! Нека изследваме силите на интелигентността, които човекът трябваше да употреби и да въплъти в своя собствен душевен живот, за да може да изготвя хартията. Във всяка училищна история можете да прочетете, какво голямо събитие е било, че човекът се е издигнал до изработването на хартията. Но осата може да върши това още от преди хиляди години!
към текста >>
Защото това, което човекът изработва
като
хартия и което намираме в гнездото на осите, е едно и също нещо.
Ние често сме споменавали един близко стоящ пример. Колко дълго трябваше да чака човекът в течение на своето историческо съществуване, докато неговата собствена интелигентност, неговият собствен ум го направи способен да изготвя хартията! Нека изследваме силите на интелигентността, които човекът трябваше да употреби и да въплъти в своя собствен душевен живот, за да може да изготвя хартията. Във всяка училищна история можете да прочетете, какво голямо събитие е било, че човекът се е издигнал до изработването на хартията. Но осата може да върши това още от преди хиляди години!
Защото това, което човекът изработва като хартия и което намираме в гнездото на осите, е едно и също нещо.
към текста >>
Единият вид животни може това, другият друго, което трябва да считаме
като
разновидност на астралното тяло при различните видове животни.
Защото въпросът не трябва да гласи, дали животното е интелигентно или не, а дали във всичко, което произвежда, животното разгръща това, което човекът може да извърши чрез своята интелигентност. Тогава ще може да се даде отговорът, че в животното има една вътрешно творяща и царуваща интелигентност, която действува непосредствено от животинския живот. Тогава хората ще добият едно чувство за това, което духовният изследовател вижда в астралното тяло, което вижда да действува вътрешно и външно в животното: че интелигентността е творяща в самия организъм и твори из този организъм. Защото духовният изследовател говори за астрално тяло, когато са заложени такива органи, чрез чиято дейност се произвежда това, което човекът може да извърши само чрез своята интелигентност. И ние виждаме това вътрешно духовно действие разпределено така да се каже в различните животни, виждаме как то се проявява в сръчностите на отделните видове.
Единият вид животни може това, другият друго, което трябва да считаме като разновидност на астралното тяло при различните видове животни.
към текста >>
Тогава той би открил, че в много работи, които върши, и в много сръчности той е останал назад от животните; ние просто намираме тези дейности и сръчности да се проявяват непосредствено у животните, докато човекът тепърва трябва да се научи да ги върши, да ги усвои чрез усилия
като
способности.
Много се е говорило и се говори и днес за това, което у животните са инстинктите, а у човека е съзнателна дейност. Хората биха направили по-добре, ако в това отношение биха се придържали по-малко към думите и биха се вгледали по-добре в нещата, когато става въпрос да бъде разбрана същността на инстинктите. Начинът, по който ние разглеждаме нещата, показва, че инстинктите могат да бъдат нещо, което далече може да изпревари интелигентността на човека, и че не трябва да отнасяме качеството, което се произвежда, към думата инстинкт. Човекът много лесно пита бихме могли да кажем в своето универсално високомерие: Какво предимство имам аз пред животните? Ако би искал, той би могъл също да запита: В какво съм останал аз назад от животните?
Тогава той би открил, че в много работи, които върши, и в много сръчности той е останал назад от животните; ние просто намираме тези дейности и сръчности да се проявяват непосредствено у животните, докато човекът тепърва трябва да се научи да ги върши, да ги усвои чрез усилия като способности.
към текста >>
Животното се ражда така, че природата изобилствува в него отвътре и то донася със себе си
като
наследен капитал това, което му дава възможност да живее така, както трябва да живее.
Често пъти е казвано, човекът идва безпомощен чрез раждането в съществуването.
Животното се ражда така, че природата изобилствува в него отвътре и то донася със себе си като наследен капитал това, което му дава възможност да живее така, както трябва да живее.
Без съмнение, ние не искаме да отречем, че и животното трябва тепърва да научи някои неща, че наистина пиленцето веднага след излюпването кълве, но не може да направи разлика между това, което е за ядене, и което не е, което е смилаемо или не. Но това става за много кратко време. Важното е това, че у животното определени способности се явяват така, щото ние ясно виждаме: тези способности са заложени в наследствената линия, те са наистина вродени и се проявяват на тяхното време. Че някоя способност се проявява в определено време, това съвсем не е доказателство, че тя е добита чрез възпитание или е трябвало първо да бъде научена. Цялата животинска, а също и растителна организация показва, че нещо, което е заложено в наследствената линия, може да се яви едва дълго време след като организмът на съответното същество е вече налице.
към текста >>
Цялата животинска, а също и растителна организация показва, че нещо, което е заложено в наследствената линия, може да се яви едва дълго време след
като
организмът на съответното същество е вече налице.
Животното се ражда така, че природата изобилствува в него отвътре и то донася със себе си като наследен капитал това, което му дава възможност да живее така, както трябва да живее. Без съмнение, ние не искаме да отречем, че и животното трябва тепърва да научи някои неща, че наистина пиленцето веднага след излюпването кълве, но не може да направи разлика между това, което е за ядене, и което не е, което е смилаемо или не. Но това става за много кратко време. Важното е това, че у животното определени способности се явяват така, щото ние ясно виждаме: тези способности са заложени в наследствената линия, те са наистина вродени и се проявяват на тяхното време. Че някоя способност се проявява в определено време, това съвсем не е доказателство, че тя е добита чрез възпитание или е трябвало първо да бъде научена.
Цялата животинска, а също и растителна организация показва, че нещо, което е заложено в наследствената линия, може да се яви едва дълго време след като организмът на съответното същество е вече налице.
Също както човекът не трябва тепърва да си изработва способността да добива вторите зъби той притежава предварително тази способност, макар и вторите зъби да се явяват едва по-късно -, така и определени способности и сръчности у животното се явяват по-късно, но те са заложени като наследство в него. Да разгледаме като пример за това рака пустинник. Той проявява особеността, когато е живял известно време, че изпитва подтик да потърси една охлюва черупка, защото задната част на неговото тяло е много мека и не може да се държи така. Това търсене на една охлюва черупка, за да има една защита за задната част на своето тяло, става в определен момент от инстинкт за самосъхранение, но се явява със сигурност, т.е. то е вродено в неговия организъм.
към текста >>
Също както човекът не трябва тепърва да си изработва способността да добива вторите зъби той притежава предварително тази способност, макар и вторите зъби да се явяват едва по-късно -, така и определени способности и сръчности у животното се явяват по-късно, но те са заложени
като
наследство в него.
Без съмнение, ние не искаме да отречем, че и животното трябва тепърва да научи някои неща, че наистина пиленцето веднага след излюпването кълве, но не може да направи разлика между това, което е за ядене, и което не е, което е смилаемо или не. Но това става за много кратко време. Важното е това, че у животното определени способности се явяват така, щото ние ясно виждаме: тези способности са заложени в наследствената линия, те са наистина вродени и се проявяват на тяхното време. Че някоя способност се проявява в определено време, това съвсем не е доказателство, че тя е добита чрез възпитание или е трябвало първо да бъде научена. Цялата животинска, а също и растителна организация показва, че нещо, което е заложено в наследствената линия, може да се яви едва дълго време след като организмът на съответното същество е вече налице.
Също както човекът не трябва тепърва да си изработва способността да добива вторите зъби той притежава предварително тази способност, макар и вторите зъби да се явяват едва по-късно -, така и определени способности и сръчности у животното се явяват по-късно, но те са заложени като наследство в него.
Да разгледаме като пример за това рака пустинник. Той проявява особеността, когато е живял известно време, че изпитва подтик да потърси една охлюва черупка, защото задната част на неговото тяло е много мека и не може да се държи така. Това търсене на една охлюва черупка, за да има една защита за задната част на своето тяло, става в определен момент от инстинкт за самосъхранение, но се явява със сигурност, т.е. то е вродено в неговия организъм. Така ние трябва да кажем, че виждаме периферията на животинския живот очертана до най-широка степен в момента, когато животното се ражда, и че начинът, по който животното се развива по-нататък, е определен още от неговото раждане и след това се развива.
към текста >>
Да разгледаме
като
пример за това рака пустинник.
Но това става за много кратко време. Важното е това, че у животното определени способности се явяват така, щото ние ясно виждаме: тези способности са заложени в наследствената линия, те са наистина вродени и се проявяват на тяхното време. Че някоя способност се проявява в определено време, това съвсем не е доказателство, че тя е добита чрез възпитание или е трябвало първо да бъде научена. Цялата животинска, а също и растителна организация показва, че нещо, което е заложено в наследствената линия, може да се яви едва дълго време след като организмът на съответното същество е вече налице. Също както човекът не трябва тепърва да си изработва способността да добива вторите зъби той притежава предварително тази способност, макар и вторите зъби да се явяват едва по-късно -, така и определени способности и сръчности у животното се явяват по-късно, но те са заложени като наследство в него.
Да разгледаме като пример за това рака пустинник.
Той проявява особеността, когато е живял известно време, че изпитва подтик да потърси една охлюва черупка, защото задната част на неговото тяло е много мека и не може да се държи така. Това търсене на една охлюва черупка, за да има една защита за задната част на своето тяло, става в определен момент от инстинкт за самосъхранение, но се явява със сигурност, т.е. то е вродено в неговия организъм. Така ние трябва да кажем, че виждаме периферията на животинския живот очертана до най-широка степен в момента, когато животното се ражда, и че начинът, по който животното се развива по-нататък, е определен още от неговото раждане и след това се развива. В това развитие, в това оформяне ние познаваме действието на духа и в присъствието на животното при това оформяне познаваме душевния живот на животното.
към текста >>
Очарователно е даже да наблюдаваме едно стадо говеда, непосредствено след
като
са се напасли и е легнало да преживя и когато можем да наблюдаваме тогава душевния живот, който протича във всяко животно.
Да, душевното изживяване на животните се състои в притежаването на органите, в желанието да има тези органи, а именно в дейността на тези органи, която е насочена към вътрешния живот. Едно предчувствие за това, което се разкрива в пълен размер на духовното изследване, може да се получи, когато човек насочи своя поглед върху едно животно, което преживя. Едно животно, което преживя, следователно изживява в себе си вътрешната дейност на духа, изпитва в това едно особено чувство на доволство. Това е душевно изживяване на вътрешността на тялото, където духът действува непосредствено. И по този начин душевният живот в животинското царство е свързано по определен начин с тялото.
Очарователно е даже да наблюдаваме едно стадо говеда, непосредствено след като са се напасли и е легнало да преживя и когато можем да наблюдаваме тогава душевния живот, който протича във всяко животно.
Това състояние е още по-повишено при онези животни, които изпадат в един вид преживен сън. Тогава те изживяват дейността на духа в органите.
към текста >>
Тъй
като
духът е изградил определен сбор от органи, животното изпитва импулса да представи, да изобрази този дух, как той е действувал в органите, как той се изявява живеейки в тези органи; то няма никаква възможност да излезе вън от мащабите на този дух, както той се изявява в тези органи.
Обаче у животното дейността на духа е още тясно свързана с организма.
Тъй като духът е изградил определен сбор от органи, животното изпитва импулса да представи, да изобрази този дух, как той е действувал в органите, как той се изявява живеейки в тези органи; то няма никаква възможност да излезе вън от мащабите на този дух, както той се изявява в тези органи.
Когато наблюдаваме външните душевни жизнени функции, външните жизнени процеси на животното при един или друг животински вид, ние ще видим, колко тясно са свързани душевните прояви с организма на животното, следователно с това, което духът е направил у животното. Ако наблюдаваме, при какви обстоятелства едно животно проявява страх, ние ще можем да кажем: Там, където животното проявява страх, то има този страх именно поради своя организъм, поради своята организация. Също така когато едно животно проявява крадливост, можем да кажем: то показва тази крадливост поради своята организация.
към текста >>
" Въпреки че книжката е написана от една друга гледна точка, тя все пак е добра с цел да дадем пример, как душевното изживяване на животното е свързано с организма и може именно да послужи
като
доказателство за това, което Духовната наука има да докаже от една друга страна.
Това, което изнасяме тук от гледището на Духовната наука, ще го намерите добре описано в книжката на заслужилия писател в областта на изследването на животинската душа цел: "Лишено ли е от разум животното?
" Въпреки че книжката е написана от една друга гледна точка, тя все пак е добра с цел да дадем пример, как душевното изживяване на животното е свързано с организма и може именно да послужи като доказателство за това, което Духовната наука има да докаже от една друга страна.
Ето защо душевният живот на животните при различните животни ни се явява степенуван по най-различен начин, защото духът си е създал своите органи в своите различни видове. Но ние виждаме, че духовното творчество, т.е. това, което намираме закотвено в астралното тяло, се изчерпва в образуването на органите, в това, което животните донасят непосредствено в света. То се е изчерпило във видовата форма. Животното донася със себе си това, което може и което съществуването му позволява да изживее.
към текста >>
Но с това също душевното изживяване на животното е затворено в неговия вид, то не може да излезе вън от вида, изпитвайки себе си
като
вид.
С това Гьоте е изказал извънредно дълбоки думи. Какво може в живота едно животно? Това, което неговите органи му позволяват, за което неговите органи му дават възможност, това може животното. И така едно животно се страхува, смело е или страхливо, крадливо или кротко, според както духът се е излял в неговия организъм. в душевното изживяване на животното се отразява творението на духа в органите.
Но с това също душевното изживяване на животното е затворено в неговия вид, то не може да излезе вън от вида, изпитвайки себе си като вид.
към текста >>
Но щом човекът се развива над този момент по-нататък, той не може да наследи това, което остава още да бъде развито
като
способности над този момент.
Нека срещу това да поставим душевния живот на човека. Този душевен живот, или по-добре бихме могли да кажем това душевно изживяване на човека, както то се изразява във волята, чувствуването и мисленето на човека, както то се изразява в желанията, интересите на човека, в неговата интелигентност, е нещо, което не е дадено на човека в момента, когато той навлиза в съществуването чрез раждането, не му е дадено чрез наследствеността, то е нещо, което също човек не може да предаде по наследство на своите потомци. Това последно обстоятелство се взема твърде малко под внимание. Но то представлява един извънредно важен факт, който трябва да стои на основата на всяко разглеждане на живота и което можем да изразим по следния начин: В момента, когато едно животинско, едно човешко същество е добило способността да възпроизвежда своите себеподобни, в този момент това, което по-рано нарекохме етерно тяло, е завършено вече до определена точка. Това етерно тяло носи в себе си способността да предаде в наследство на потомците това, което носи в себе си.
Но щом човекът се развива над този момент по-нататък, той не може да наследи това, което остава още да бъде развито като способности над този момент.
Това е нещо разбиращо се от само себе си. В момента, когато е полово узрял, човекът трябва да има в себе си всички онези способности, които обуславят наследяемостта. Следователно онези способности, които може да развие след момента на половата зрялост, той не може да ги има като такива, които се оттеглят в етерното тяло, които са наследяеми. Това е една основна истина, която трябва да се има напълно предвид. Това е именно същественото в разглеждането на човешкия живот, че от раждането до смъртта човекът може да изучава нови езици.
към текста >>
Следователно онези способности, които може да развие след момента на половата зрялост, той не може да ги има
като
такива, които се оттеглят в етерното тяло, които са наследяеми.
Но то представлява един извънредно важен факт, който трябва да стои на основата на всяко разглеждане на живота и което можем да изразим по следния начин: В момента, когато едно животинско, едно човешко същество е добило способността да възпроизвежда своите себеподобни, в този момент това, което по-рано нарекохме етерно тяло, е завършено вече до определена точка. Това етерно тяло носи в себе си способността да предаде в наследство на потомците това, което носи в себе си. Но щом човекът се развива над този момент по-нататък, той не може да наследи това, което остава още да бъде развито като способности над този момент. Това е нещо разбиращо се от само себе си. В момента, когато е полово узрял, човекът трябва да има в себе си всички онези способности, които обуславят наследяемостта.
Следователно онези способности, които може да развие след момента на половата зрялост, той не може да ги има като такива, които се оттеглят в етерното тяло, които са наследяеми.
Това е една основна истина, която трябва да се има напълно предвид. Това е именно същественото в разглеждането на човешкия живот, че от раждането до смъртта човекът може да изучава нови езици. Също така нещо твърде важно е и това, което тук често сме споменавали, че ако човекът би отраснал на един далечен, изолиран остров, той въобще не би могъл да се развие. Също така стои въпросът със способността за образуване на понятията и с развитието на представата за аза. Това са неща, които нямат нищо общо с наследствеността, но които човек не може също да предаде по наследство, защото те не принадлежат на вида и на рода.
към текста >>
Това, което не е наследяемо, което остава да бъде развито
като
способности над наследството, с него човекът притежава нещо, което не е обусловено в неговия вид, в рода, а принадлежи на индивидуалността.
Това е една основна истина, която трябва да се има напълно предвид. Това е именно същественото в разглеждането на човешкия живот, че от раждането до смъртта човекът може да изучава нови езици. Също така нещо твърде важно е и това, което тук често сме споменавали, че ако човекът би отраснал на един далечен, изолиран остров, той въобще не би могъл да се развие. Също така стои въпросът със способността за образуване на понятията и с развитието на представата за аза. Това са неща, които нямат нищо общо с наследствеността, но които човек не може също да предаде по наследство, защото те не принадлежат на вида и на рода.
Това, което не е наследяемо, което остава да бъде развито като способности над наследството, с него човекът притежава нещо, което не е обусловено в неговия вид, в рода, а принадлежи на индивидуалността.
И именно в способността на говора, във възможността да образува понятия и в изживяването на представата за аза се крие нещо, което човекът си донася в света така, че с него той може обратно отново да поучава своите органи и да ги подготви, да ги учи на това, което те не са получили още при раждането, но което трябва до имат.
към текста >>
Доколкото човекът е едно родово същество, той има всички качества, всички способности, които получава
като
родово същество, дадени му по наследство, както ги наследява и животното.
Това е едно изяснение на човека с духа във това, което той може да изживее. Това е едно изяснение по такъв начин, че неговите резултати не са наследяеми, те не принадлежат към свойствата, които са заложени в наследствената линия, не могат да бъдат приети в тази наследствена линия. Човекът развива нещо, което не може да се влее в родовите качества, което е освободено от родовостта.
Доколкото човекът е едно родово същество, той има всички качества, всички способности, които получава като родово същество, дадени му по наследство, както ги наследява и животното.
Само че той не получава в наследство толкова сръчност, толкова дух, колкото животното получава в наследство. На него му се остава още нещо, което трябва да си усвои като индивидуалност. И животът на духа по отношение на наследяемите качества представлява човешкото душевно изживяване надхвърлящо възможностите на животното. Наслаждавайки се на произведенията на своята работа и на своята дейност, доколкото те могат да се добият в живота чрез ненаследяеми качества, човекът развива един душевен живот, който се издига над животинския живот.
към текста >>
На него му се остава още нещо, което трябва да си усвои
като
индивидуалност.
Това е едно изяснение на човека с духа във това, което той може да изживее. Това е едно изяснение по такъв начин, че неговите резултати не са наследяеми, те не принадлежат към свойствата, които са заложени в наследствената линия, не могат да бъдат приети в тази наследствена линия. Човекът развива нещо, което не може да се влее в родовите качества, което е освободено от родовостта. Доколкото човекът е едно родово същество, той има всички качества, всички способности, които получава като родово същество, дадени му по наследство, както ги наследява и животното. Само че той не получава в наследство толкова сръчност, толкова дух, колкото животното получава в наследство.
На него му се остава още нещо, което трябва да си усвои като индивидуалност.
И животът на духа по отношение на наследяемите качества представлява човешкото душевно изживяване надхвърлящо възможностите на животното. Наслаждавайки се на произведенията на своята работа и на своята дейност, доколкото те могат да се добият в живота чрез ненаследяеми качества, човекът развива един душевен живот, който се издига над животинския живот.
към текста >>
Човекът е по-несръчен, тъй
като
животното предварително е имало онова обяснение, което човекът трябва да има с духа едва след раждането, животното предварително се е справило с него.
Така човекът навлиза в съществуването по-несръчен отколкото животното.
Човекът е по-несръчен, тъй като животното предварително е имало онова обяснение, което човекът трябва да има с духа едва след раждането, животното предварително се е справило с него.
Така в неговия душевен живот животното се наслаждава на това, изпитва това, което може да му бъде предадено по наследство; а това значи, че душевният живот на животното сочи в миналото. И в момента, когато виждаме как душевното изживяване на животното потъва в смъртта, изчезва в смъртта, ние виждаме това, което животното може да изживее за себе си като вид, как то изчезва заедно с него в смъртта. Всичко, което у животното е индивидуално, когато то изживява нещо душевно, то го изживява като нещо, което му е било предадено от миналото. Душевният живот се изчерпва в живота. И тук няма никаква опорна точка за едно безсмъртие.
към текста >>
И в момента, когато виждаме как душевното изживяване на животното потъва в смъртта, изчезва в смъртта, ние виждаме това, което животното може да изживее за себе си
като
вид, как то изчезва заедно с него в смъртта.
Така човекът навлиза в съществуването по-несръчен отколкото животното. Човекът е по-несръчен, тъй като животното предварително е имало онова обяснение, което човекът трябва да има с духа едва след раждането, животното предварително се е справило с него. Така в неговия душевен живот животното се наслаждава на това, изпитва това, което може да му бъде предадено по наследство; а това значи, че душевният живот на животното сочи в миналото.
И в момента, когато виждаме как душевното изживяване на животното потъва в смъртта, изчезва в смъртта, ние виждаме това, което животното може да изживее за себе си като вид, как то изчезва заедно с него в смъртта.
Всичко, което у животното е индивидуално, когато то изживява нещо душевно, то го изживява като нещо, което му е било предадено от миналото. Душевният живот се изчерпва в живота. И тук няма никаква опорна точка за едно безсмъртие. Напротив ние виждаме, че това, което животното изживява душевно, отново и отново живее по-нататък в живота на вида. Ето защо, когато говорим от гледището на Духовната наука, ние говорим за една видова душа у животното, която постоянно възкръсва отново във вида, постоянно живее по-нататък във вида.
към текста >>
Всичко, което у животното е индивидуално, когато то изживява нещо душевно, то го изживява
като
нещо, което му е било предадено от миналото.
Така човекът навлиза в съществуването по-несръчен отколкото животното. Човекът е по-несръчен, тъй като животното предварително е имало онова обяснение, което човекът трябва да има с духа едва след раждането, животното предварително се е справило с него. Така в неговия душевен живот животното се наслаждава на това, изпитва това, което може да му бъде предадено по наследство; а това значи, че душевният живот на животното сочи в миналото. И в момента, когато виждаме как душевното изживяване на животното потъва в смъртта, изчезва в смъртта, ние виждаме това, което животното може да изживее за себе си като вид, как то изчезва заедно с него в смъртта.
Всичко, което у животното е индивидуално, когато то изживява нещо душевно, то го изживява като нещо, което му е било предадено от миналото.
Душевният живот се изчерпва в живота. И тук няма никаква опорна точка за едно безсмъртие. Напротив ние виждаме, че това, което животното изживява душевно, отново и отново живее по-нататък в живота на вида. Ето защо, когато говорим от гледището на Духовната наука, ние говорим за една видова душа у животното, която постоянно възкръсва отново във вида, постоянно живее по-нататък във вида. И никой, който иска да живее с ясни понятия, не може да не признае, колко е право това изречение.
към текста >>
Човекът изживява душевно не само това, което му е предадено така да се каже от миналото, но също и това, което го среща в живота, което идва към него отвън, което му се представя непосредствено
като
дух.
Но ние виждаме също, че това изживяване сочи към миналото и че в момента, когато миналото е изчерпено, когато душевното изживяване клони към смъртта, то трябва да свърши, че с това започва неговият залез. Различно е положението, когато безпристрастно разглеждаме човешкия душевен живот. Тук ние виждаме, в смисъла, в който охарактеризирахме това по-горе,че при навлизането в съществуването чрез своето раждане човекът донася със себе си нещо, което не се е изчерпило още в неговите органи. Ние виждаме как той работи по-нататък върху своите органи, как той действително поучава своите органи. Но от това ние виждаме, че в своя индивидуален живот човекът се намира по един непосредствен начин във взаимодействие с духа.
Човекът изживява душевно не само това, което му е предадено така да се каже от миналото, но също и това, което го среща в живота, което идва към него отвън, което му се представя непосредствено като дух.
към текста >>
Така душевният живот на човека се разпада на два члена, които трябва точно да различаваме един от друг; веднъж в това, което той изживява
като
нещо душевно както едно животно.
Така душевният живот на човека се разпада на два члена, които трябва точно да различаваме един от друг; веднъж в това, което той изживява като нещо душевно както едно животно.
Това, което е получил от вида, от човешкия вид, него изживява той като една същност на миналото, която отива към смъртта, когато духът се оттегля от органите, когато органите се вдървяват, започват да изсъхват. Но това, което е собствено обяснение с духа, то не принадлежи на органите, то е нещо, което човекът е приел в своето етерно тяло независимо от органите. Ето защо това е нещо, което не отпраща човека в миналото, което е наследено, а което е непосредствено семе за по-нататъшен живот. Колкото повече виждаме, че вътрешността на човека се освобождава от органите, т.е. става индивидуална, толкова повече можем логически да говорим за това, че виждаме, как безсмъртната част на човека изкристализирва душевно от телесния живот.
към текста >>
Това, което е получил от вида, от човешкия вид, него изживява той
като
една същност на миналото, която отива към смъртта, когато духът се оттегля от органите, когато органите се вдървяват, започват да изсъхват.
Така душевният живот на човека се разпада на два члена, които трябва точно да различаваме един от друг; веднъж в това, което той изживява като нещо душевно както едно животно.
Това, което е получил от вида, от човешкия вид, него изживява той като една същност на миналото, която отива към смъртта, когато духът се оттегля от органите, когато органите се вдървяват, започват да изсъхват.
Но това, което е собствено обяснение с духа, то не принадлежи на органите, то е нещо, което човекът е приел в своето етерно тяло независимо от органите. Ето защо това е нещо, което не отпраща човека в миналото, което е наследено, а което е непосредствено семе за по-нататъшен живот. Колкото повече виждаме, че вътрешността на човека се освобождава от органите, т.е. става индивидуална, толкова повече можем логически да говорим за това, че виждаме, как безсмъртната част на човека изкристализирва душевно от телесния живот. Така ние се научаваме да чувствуваме, че тази безсмъртна част расте в човека, докато по отношение на наследеното той изживява миналото.
към текста >>
Но той има това изживяване
като
развива дейност, в това, което живее в неговите органи, което се изразява в неговите органи.
Това е същественото. Ние твърде малко забелязваме същественото при едно животно, когато насочваме нашия поглед към това, как животното се радва на външния свят; напротив ние забелязваме същественото у него, когато наблюдаваме, как то изживява своето храносмилане. Ние трябва да се задържим вътре в границите на неговите органи, ако искаме да доловим най-висшата форма на душевното изживяване при животното. В своето душевно изживяване животното се изчерпва именно вътре в своята организация, а това, което остава още навън, то има значение за животното само дотолкова, доколкото може да се изживее във вътрешно душевното на животното. Без съмнение, трябва да предположим и да кажем, а и чрез Духовната наука да се документира, че орелът изпитва душевно изживяване при височината, в която той води своето съществуване.
Но той има това изживяване като развива дейност, в това, което живее в неговите органи, което се изразява в неговите органи.
към текста >>
Че може да се радва на нещата на външния свят, че може да проникне до това, което се явява външно, което
като
дух говори на душата, това човекът дължи на обстоятелството, че неговата душа се е еманципирала от тялото, отделила се е от вътрешното изживяване на духа и е изкупила сигурността да изживява самия дух, с една несигурност и несръчност, даже с незавършеност в инстинктите.
Когато човек е стигнал до там, да разбере значението на духа и начина, по който духът се изживява в душата, тези неща добиват извънредно голямо значение. Ние ще добием пълна светлина върху този въпрос след осем дни от днес нататък, когато ще разгледаме "Човешкият дух и духа на животното" в една специална сказка. Но когато разглеждаме душевното естество, вътрешността, ние добиваме едно чувство за разликата между човека и животното, когато срещупоставим телесната вътрешност на животинската душа с телесната външност на човешката душа. Ето защо човешката душа може да стане духовно по-вътрешна.
Че може да се радва на нещата на външния свят, че може да проникне до това, което се явява външно, което като дух говори на душата, това човекът дължи на обстоятелството, че неговата душа се е еманципирала от тялото, отделила се е от вътрешното изживяване на духа и е изкупила сигурността да изживява самия дух, с една несигурност и несръчност, даже с незавършеност в инстинктите.
Обикновено лесно е да се каже: Как може въобще да се говори за животинска душа, тъй като думата "душа" включва в себе си понятието за вътрешност и тъй като общо взето човекът не може да погледне във вътрешността на едно друго същество? На това лекомислено възражение се основават именно онези, които въобще искат да забранят да се говори върху душевното изживяване, защото душевното изживяване може де бъде изпитано само вътре в нас и поради това общо взето можем да извадим заключение за другите същества само чрез аналогия. Но когато някой не изказва тези неща по съвършено абстрактен начин, а взема нещата такива, каквито те са, тогава трябва да кажем: Как едно животно се проявява, в това то показва, какво изживява непосредствено вътрешно. И който не иска да вярва, че едно същество се проявява непосредствено според това, което изживява вътрешно, той ще бъде въобще глух за разглеждане на света. Без съмнение ние нямаме никаква гаранция в непосредственото наблюдение, ако не докажем а това ще стане, за да покажем, как трябва да документираме нещата от гледището на Духовната наука -, че животното действително изживява нещо вътрешно душевно, когато проявява задоволство при храносмилането.
към текста >>
Обикновено лесно е да се каже: Как може въобще да се говори за животинска душа, тъй
като
думата "душа" включва в себе си понятието за вътрешност и тъй
като
общо взето човекът не може да погледне във вътрешността на едно друго същество?
Когато човек е стигнал до там, да разбере значението на духа и начина, по който духът се изживява в душата, тези неща добиват извънредно голямо значение. Ние ще добием пълна светлина върху този въпрос след осем дни от днес нататък, когато ще разгледаме "Човешкият дух и духа на животното" в една специална сказка. Но когато разглеждаме душевното естество, вътрешността, ние добиваме едно чувство за разликата между човека и животното, когато срещупоставим телесната вътрешност на животинската душа с телесната външност на човешката душа. Ето защо човешката душа може да стане духовно по-вътрешна. Че може да се радва на нещата на външния свят, че може да проникне до това, което се явява външно, което като дух говори на душата, това човекът дължи на обстоятелството, че неговата душа се е еманципирала от тялото, отделила се е от вътрешното изживяване на духа и е изкупила сигурността да изживява самия дух, с една несигурност и несръчност, даже с незавършеност в инстинктите.
Обикновено лесно е да се каже: Как може въобще да се говори за животинска душа, тъй като думата "душа" включва в себе си понятието за вътрешност и тъй като общо взето човекът не може да погледне във вътрешността на едно друго същество?
На това лекомислено възражение се основават именно онези, които въобще искат да забранят да се говори върху душевното изживяване, защото душевното изживяване може де бъде изпитано само вътре в нас и поради това общо взето можем да извадим заключение за другите същества само чрез аналогия. Но когато някой не изказва тези неща по съвършено абстрактен начин, а взема нещата такива, каквито те са, тогава трябва да кажем: Как едно животно се проявява, в това то показва, какво изживява непосредствено вътрешно. И който не иска да вярва, че едно същество се проявява непосредствено според това, което изживява вътрешно, той ще бъде въобще глух за разглеждане на света. Без съмнение ние нямаме никаква гаранция в непосредственото наблюдение, ако не докажем а това ще стане, за да покажем, как трябва да документираме нещата от гледището на Духовната наука -, че животното действително изживява нещо вътрешно душевно, когато проявява задоволство при храносмилането. Обаче който сравнява нещата в света и не наблюдава само ЕДНО нещо, той ще види, че съществуват наистина много основания да говорим по този начин върху вътрешността.
към текста >>
И тогава, след
като
човек си е създал едно чувство за разликата между душевното изживяване в животното и в човека, той ще може да разпростре по един правилен начин своето чувствуване и усещане върху душевното естество на животното.
На това лекомислено възражение се основават именно онези, които въобще искат да забранят да се говори върху душевното изживяване, защото душевното изживяване може де бъде изпитано само вътре в нас и поради това общо взето можем да извадим заключение за другите същества само чрез аналогия. Но когато някой не изказва тези неща по съвършено абстрактен начин, а взема нещата такива, каквито те са, тогава трябва да кажем: Как едно животно се проявява, в това то показва, какво изживява непосредствено вътрешно. И който не иска да вярва, че едно същество се проявява непосредствено според това, което изживява вътрешно, той ще бъде въобще глух за разглеждане на света. Без съмнение ние нямаме никаква гаранция в непосредственото наблюдение, ако не докажем а това ще стане, за да покажем, как трябва да документираме нещата от гледището на Духовната наука -, че животното действително изживява нещо вътрешно душевно, когато проявява задоволство при храносмилането. Обаче който сравнява нещата в света и не наблюдава само ЕДНО нещо, той ще види, че съществуват наистина много основания да говорим по този начин върху вътрешността.
И тогава, след като човек си е създал едно чувство за разликата между душевното изживяване в животното и в човека, той ще може да разпростре по един правилен начин своето чувствуване и усещане върху душевното естество на животното.
Тогава преди всичко той все повече и повече ще добие едно чувство за това, как при човека душевното се еманципира от това, което е вътрешно-телесно изживян дух. Духът е този, който създава органите, който действува в организма и го изгражда такъв, какъвто е. И ние говорим за дух, който действува в етерното тяло, когато говорим за изграждане на органите. Този дух, който е изживян тук вътрешно, може да бъде изживян при определени предпоставки по един твърде особен начин, когато астралното тяло се вмества в организма. Когато можем да вземем сериозно това, което бе казано по-горе върху физическото тяло, етерното тяло и астралното тяло, ние можем да кажем: Физическото тяло е отначало най-нисшия член при човешкото и животинското същество.
към текста >>
Във всичко това живее отново астралното тяло и изпитва
като
душевно изживяване всичко, което става в етерното тяло.
И ние говорим за дух, който действува в етерното тяло, когато говорим за изграждане на органите. Този дух, който е изживян тук вътрешно, може да бъде изживян при определени предпоставки по един твърде особен начин, когато астралното тяло се вмества в организма. Когато можем да вземем сериозно това, което бе казано по-горе върху физическото тяло, етерното тяло и астралното тяло, ние можем да кажем: Физическото тяло е отначало най-нисшия член при човешкото и животинското същество. Етерното тяло е това, което така съчетава химическите и физически вещества, че те се превръщат в жизнени процеси. Чрез това етерното тяло живее вътре във физическото тяло, обгръща, обхваща в себе си химическите и физически процеси.
Във всичко това живее отново астралното тяло и изпитва като душевно изживяване всичко, което става в етерното тяло.
Така етерното тяло е действуващото, творящото над физическото тяло, а астралното тяло е онази част на едно животинско или човешко същество която изживява душевно делата на етерното тяло. Така физическото тяло е свързано с етерното тяло в изграждането на органите а етерното тяло е свързано с астралното тяло във вътрешното изживяване на това изграждане и на тази дейност на органите. Така ние имаме всичко, което се изявява във физическото тяло, етерното тяло и астралното тяло, което трябва да поставим във взаимно отношение едно към друго.
към текста >>
Но това, което можем да изтъкнем в това състояние, съществува постоянно
като
определено самочувство на приятност в душата,
като
едно жизнено чувство,
като
разположение или неразположение и то иде от там, как етерното тяло овладява или не може да овладее, оказва се силно или безсилно по отношение на физическия организъм.
Кое предизвиква сега едно съвсем особено душевно изживяване? Онова, което при човека и животното се разлива върху целия вътрешен организъм. Ние можем да обхванем това особено душевно изживяване най-добре, когато го обгърнем в определено състояние. Кой не познава онзи особен начин на душевно изживяване, което съществува само докато животното расте, увеличава своите органи, и престава, когато растежът е приключен. Това, което се изживява тук в изобилствуващата сила, то е свързано с определена работа на етерното тяло над физическото тяло и е израз на това, че тази работа протича по подходящия начин.
Но това, което можем да изтъкнем в това състояние, съществува постоянно като определено самочувство на приятност в душата, като едно жизнено чувство, като разположение или неразположение и то иде от там, как етерното тяло овладява или не може да овладее, оказва се силно или безсилно по отношение на физическия организъм.
Ако то не е в състояние действително да овладее физическите органи, това се изразява като неприятност в астралния организъм. Но когато етерното тяло може да се справи навсякъде в своята дейност с физическите органи, когато всичко, което трябва да стане дейност, действително може да бъде изпълнено с помощта на физическите органи, това предизвиква в човека най-широко чувство на приятност, на доволство. Това може да се долови в неговите по-тънки и по-груби страни. Когато стомахът е повреден, какво друго значи това освен, че етерното тяло не може да извърши една дейност, която иначе трябва да извърши? Това се проявява тогава в свързаната с този процес състояние, чувството на неприятност.
към текста >>
Ако то не е в състояние действително да овладее физическите органи, това се изразява
като
неприятност в астралния организъм.
Онова, което при човека и животното се разлива върху целия вътрешен организъм. Ние можем да обхванем това особено душевно изживяване най-добре, когато го обгърнем в определено състояние. Кой не познава онзи особен начин на душевно изживяване, което съществува само докато животното расте, увеличава своите органи, и престава, когато растежът е приключен. Това, което се изживява тук в изобилствуващата сила, то е свързано с определена работа на етерното тяло над физическото тяло и е израз на това, че тази работа протича по подходящия начин. Но това, което можем да изтъкнем в това състояние, съществува постоянно като определено самочувство на приятност в душата, като едно жизнено чувство, като разположение или неразположение и то иде от там, как етерното тяло овладява или не може да овладее, оказва се силно или безсилно по отношение на физическия организъм.
Ако то не е в състояние действително да овладее физическите органи, това се изразява като неприятност в астралния организъм.
Но когато етерното тяло може да се справи навсякъде в своята дейност с физическите органи, когато всичко, което трябва да стане дейност, действително може да бъде изпълнено с помощта на физическите органи, това предизвиква в човека най-широко чувство на приятност, на доволство. Това може да се долови в неговите по-тънки и по-груби страни. Когато стомахът е повреден, какво друго значи това освен, че етерното тяло не може да извърши една дейност, която иначе трябва да извърши? Това се проявява тогава в свързаната с този процес състояние, чувството на неприятност. Или да предположим, че някой така много се е изморил със своето мислене, че органът на мозъка не иска вече да се подчинява.
към текста >>
Тогава ние казваме: Струва ни се, че кожата, която е изградена от етерното тяло, не може да се разпуска, когато иска да се разпусне чрез външната горещина, или: Струва ми се,
като
че там има забит един горящ кол.
Или да предположим, че някой така много се е изморил със своето мислене, че органът на мозъка не иска вече да се подчинява. Тогава етерното тяло може още да мисли, но мозъкът не може да върви в крак с него. Тогава мисленето започва да предизвиква главоболие. От тук неприятното чувство преминава в общото жизнено чувство. Това състояние се повишава особено много, когато частта, която е изградена от етерното тяло, изпитва едно пълно смущение.
Тогава ние казваме: Струва ни се, че кожата, която е изградена от етерното тяло, не може да се разпуска, когато иска да се разпусне чрез външната горещина, или: Струва ми се, като че там има забит един горящ кол.
Тогава именно етерното тяло се натъква на една съпротива. Етерното тяло, което не е разядено, не е обхванато от едно външно впечатление, е срещнало тогава едно физическо тяло, което не му приляга, не му подхожда. Това се изразява в астралното тяло като чувство на болка. Така болката се изразява в астралното тяло, чувствува се в астралното тяло, когато разбираме да я схващаме като един израз за едно безсилие на етерното тяло по отношение на физическото тяло. Едно етерно тяло, което се справя със своето физическо тяло, действува обратно върху своето астрално тяло така, че в това последното се явява чувството на приятност, на здраво вътрешно изживяване.
към текста >>
Това се изразява в астралното тяло
като
чувство на болка.
От тук неприятното чувство преминава в общото жизнено чувство. Това състояние се повишава особено много, когато частта, която е изградена от етерното тяло, изпитва едно пълно смущение. Тогава ние казваме: Струва ни се, че кожата, която е изградена от етерното тяло, не може да се разпуска, когато иска да се разпусне чрез външната горещина, или: Струва ми се, като че там има забит един горящ кол. Тогава именно етерното тяло се натъква на една съпротива. Етерното тяло, което не е разядено, не е обхванато от едно външно впечатление, е срещнало тогава едно физическо тяло, което не му приляга, не му подхожда.
Това се изразява в астралното тяло като чувство на болка.
Така болката се изразява в астралното тяло, чувствува се в астралното тяло, когато разбираме да я схващаме като един израз за едно безсилие на етерното тяло по отношение на физическото тяло. Едно етерно тяло, което се справя със своето физическо тяло, действува обратно върху своето астрално тяло така, че в това последното се явява чувството на приятност, на здраво вътрешно изживяване. Напротив, едно етерно тяло, което не се справя със своето физическо тяло, действува обратно върху астралното тяло така, че в него трябва да се яви чувството на болка, на неприятност. Сега ще можем да разберем, как именно при висшите животни това душевно изживяване ще проникне много по-дълбоко и в разстроеното тяло, отколкото то може да проникне в разстроеното тяло на човека. /За по-нисшите животни ще говорим по-добре следващия път, защото при тях душевното изживяване е твърде тясно свързано с тялото./.
към текста >>
Така болката се изразява в астралното тяло, чувствува се в астралното тяло, когато разбираме да я схващаме
като
един израз за едно безсилие на етерното тяло по отношение на физическото тяло.
Това състояние се повишава особено много, когато частта, която е изградена от етерното тяло, изпитва едно пълно смущение. Тогава ние казваме: Струва ни се, че кожата, която е изградена от етерното тяло, не може да се разпуска, когато иска да се разпусне чрез външната горещина, или: Струва ми се, като че там има забит един горящ кол. Тогава именно етерното тяло се натъква на една съпротива. Етерното тяло, което не е разядено, не е обхванато от едно външно впечатление, е срещнало тогава едно физическо тяло, което не му приляга, не му подхожда. Това се изразява в астралното тяло като чувство на болка.
Така болката се изразява в астралното тяло, чувствува се в астралното тяло, когато разбираме да я схващаме като един израз за едно безсилие на етерното тяло по отношение на физическото тяло.
Едно етерно тяло, което се справя със своето физическо тяло, действува обратно върху своето астрално тяло така, че в това последното се явява чувството на приятност, на здраво вътрешно изживяване. Напротив, едно етерно тяло, което не се справя със своето физическо тяло, действува обратно върху астралното тяло така, че в него трябва да се яви чувството на болка, на неприятност. Сега ще можем да разберем, как именно при висшите животни това душевно изживяване ще проникне много по-дълбоко и в разстроеното тяло, отколкото то може да проникне в разстроеното тяло на човека. /За по-нисшите животни ще говорим по-добре следващия път, защото при тях душевното изживяване е твърде тясно свързано с тялото./. Понеже душевният живот на човека се освобождава по гореописания начин от вътрешното телесно изживяване, болката, която се предизвиква от чисто телесните условия, съвсем не е така мъчителна и разяждаща както в душата на животното.
към текста >>
Ние можем да наблюдаваме това и у
децата
, че телесната болка е още много по-голяма душевна болка отколкото през по-късна възраст, защото постепенно с освобождаването от телесната организация човекът намира в качествата на своята душа, които му идват непосредствено от душата, и средствата против телесната болка.
Едно етерно тяло, което се справя със своето физическо тяло, действува обратно върху своето астрално тяло така, че в това последното се явява чувството на приятност, на здраво вътрешно изживяване. Напротив, едно етерно тяло, което не се справя със своето физическо тяло, действува обратно върху астралното тяло така, че в него трябва да се яви чувството на болка, на неприятност. Сега ще можем да разберем, как именно при висшите животни това душевно изживяване ще проникне много по-дълбоко и в разстроеното тяло, отколкото то може да проникне в разстроеното тяло на човека. /За по-нисшите животни ще говорим по-добре следващия път, защото при тях душевното изживяване е твърде тясно свързано с тялото./. Понеже душевният живот на човека се освобождава по гореописания начин от вътрешното телесно изживяване, болката, която се предизвиква от чисто телесните условия, съвсем не е така мъчителна и разяждаща както в душата на животното.
Ние можем да наблюдаваме това и у децата, че телесната болка е още много по-голяма душевна болка отколкото през по-късна възраст, защото постепенно с освобождаването от телесната организация човекът намира в качествата на своята душа, които му идват непосредствено от душата, и средствата против телесната болка.
Докато при висшето животно, което е така тясно свързано с тялото, следователно и с това, което означава болка, изживяването на болката става до много по-силна степен. Това, което се говори, че при човека болката е много по-висока отколкото при животното, не се основава на нищо. При животното болката се чувствува в душата много по-дълбоко и повече, отколкото това става при телесната болка на човека. Така ние виждаме, че в своето издигане над телесното човекът взема от самата своя вътрешност нещо по отношение на най-дълбокото естество на своето същество. Това, което човекът добива тук, ние го наричаме същинският Аз.
към текста >>
Днес аз се опитах да покажа това по начин, който не бих употребил, след
като
с помощта на Духовната наука бъдат положени необходимите основи, защото Духовната наука се основава на непосредственото виждане и може да донесе от съвършено друга страна доказателства и доводи за това, което днес трябваше да бъде онагледено от непосредственото изживяване на катадневието.
Днес аз се опитах, изхождайки от непосредствената опитност, да дам едно малко указание, кое ни дава основание да говорим за съществуването в човека на една същност, която не се наследява, но която влиза в човешкия живот от една съвсем друга страна и която, щом човек отдаде на смъртта това, което е наследено в него, след смъртта може да се върне отново в едно друго, духовно съществуване.
Днес аз се опитах да покажа това по начин, който не бих употребил, след като с помощта на Духовната наука бъдат положени необходимите основи, защото Духовната наука се основава на непосредственото виждане и може да донесе от съвършено друга страна доказателства и доводи за това, което днес трябваше да бъде онагледено от непосредственото изживяване на катадневието.
Но в Духовната наука се намират също възможностите, изживяванията на катадневието да бъдат групирани така, да бъдат поставени в такова отношение, че да ни покажат, кое може да обоснове в човека една опираща се на наблюдението на фактите надежда в един вечен, надхвърлящ телесното съществуване живот на душата.
към текста >>
Ние виждаме навсякъде органите
като
майстори, които духът е изградил, за да може животното да живее себе си душевно според мярката на органите и да си служи с тях според тази мярка.
Така ние виждаме, как едно наблюдение на живота навсякъде ни доказва истинността на гореспоменатите думи на Гьоте. Животинският душевен живот е такъв, който ние виждаме затворен в един кръг на животинските органи.
Ние виждаме навсякъде органите като майстори, които духът е изградил, за да може животното да живее себе си душевно според мярката на органите и да си служи с тях според тази мярка.
И ние виждаме, как човекът влиза в съществуването безпомощен по отношение на това, за което неговите органи не му дават никакво направление, което той трябва да отпечати в своето душевно изживяване от самия живот. Но именно в това последното ние намираме това, което съставлява кандидатурата на човека за безсмъртието, което е вечно, защото то не може да бъде приписано на наследствеността. Това именно е разбирал Гьоте в изречението: Животното е поучавано от неговите органи: но човекът има предимството, че може отново да поучава своите органи. И който разбира по един правилен начин това последно изречение, че в течение на своето съществуване човекът е способен отново да поучава своите органи, той ще каже: В окръжността на душевния живот, където се представя, как човекът поучава своите органи, се показва връзката, която човекът сключва с духа и която трябва да бъде неразрушима, защото тя не се изчерпва и не идва от миналото, а сочи към бъдещето и е семе на това бъдеще. Чрез тази връзка човекът може действително да постигне това, което ще образува вътрешно в неговото душевно изживяване силата, чрез която той може да побеждава старата смърт в постоянно нови съществувания.
към текста >>
33.
4. Човешкият дух и духът на животното; Берлин, 17. 11. 1910 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Ние видяхме тази разлика,
като
ни стана ясно, че животинският душевен живот не може да се различи от човешкия,
като
кажем: Човек е толкова и толкова далече пред животното по отношение на това или онова духовно качесво.
Позволете ми да припомня днес с няколко думи някои неща, които бяха казани в последната сказка тук. За нас бяха особено важни възгледите, които можем да си съставим върху разликата между човешкия и животинския душевен живот от непосредственото наблюдение.
Ние видяхме тази разлика, като ни стана ясно, че животинският душевен живот не може да се различи от човешкия, като кажем: Човек е толкова и толкова далече пред животното по отношение на това или онова духовно качесво.
Защото за да опровергаем такъв един възглед, достатъчно е да покажем, как за извършването на някои неща човекът трябва без съмнение да е развил определена степен на интелигентност, докато в животинския свят извършването на подобни неща, като изграждането на животинското жилище, както и много други действия, стават обективно по един спонтанен начин. Така щото в това, което животното извършва, е вложена същата интелигентна дейност както в това, което човекът върши с помощта на своя развит ум. Бихме могли действително да кажем: В това, което животното извършва, се влива, кристализира същата интелигентност, която после намираме и у човека. Ето защо не трябва да говорим за душата на човека и за душата на животното така, че да казваме: Животното е толкова и толкова назад от човека човекът е толкова и толкова изпреварил животното. Доколкото говорихме за ДУША противоположно на духовния живот, който ние виждаме във формирането, в изграждането на формите, ние наричаме душевен живот живота на вътрешността -, ние се позовахме на това, че в животинския душевен живот виждаме една тясна свързаност с организма на животното и че това, което животното може да изживее в своята душа, ни се явява като предварително определено чрез цялото устройство и цялото съчетание на неговите органи.
към текста >>
Защото за да опровергаем такъв един възглед, достатъчно е да покажем, как за извършването на някои неща човекът трябва без съмнение да е развил определена степен на интелигентност, докато в животинския свят извършването на подобни неща,
като
изграждането на животинското жилище, както и много други действия, стават обективно по един спонтанен начин.
Позволете ми да припомня днес с няколко думи някои неща, които бяха казани в последната сказка тук. За нас бяха особено важни възгледите, които можем да си съставим върху разликата между човешкия и животинския душевен живот от непосредственото наблюдение. Ние видяхме тази разлика, като ни стана ясно, че животинският душевен живот не може да се различи от човешкия, като кажем: Човек е толкова и толкова далече пред животното по отношение на това или онова духовно качесво.
Защото за да опровергаем такъв един възглед, достатъчно е да покажем, как за извършването на някои неща човекът трябва без съмнение да е развил определена степен на интелигентност, докато в животинския свят извършването на подобни неща, като изграждането на животинското жилище, както и много други действия, стават обективно по един спонтанен начин.
Така щото в това, което животното извършва, е вложена същата интелигентна дейност както в това, което човекът върши с помощта на своя развит ум. Бихме могли действително да кажем: В това, което животното извършва, се влива, кристализира същата интелигентност, която после намираме и у човека. Ето защо не трябва да говорим за душата на човека и за душата на животното така, че да казваме: Животното е толкова и толкова назад от човека човекът е толкова и толкова изпреварил животното. Доколкото говорихме за ДУША противоположно на духовния живот, който ние виждаме във формирането, в изграждането на формите, ние наричаме душевен живот живота на вътрешността -, ние се позовахме на това, че в животинския душевен живот виждаме една тясна свързаност с организма на животното и че това, което животното може да изживее в своята душа, ни се явява като предварително определено чрез цялото устройство и цялото съчетание на неговите органи. Ето защо трябваше да кажем: Този животински душевен живот е определен от начина, по който животното е организирано и в своя душевен живот животното живее така да се каже в самото себе си.
към текста >>
Доколкото говорихме за ДУША противоположно на духовния живот, който ние виждаме във формирането, в изграждането на формите, ние наричаме душевен живот живота на вътрешността -, ние се позовахме на това, че в животинския душевен живот виждаме една тясна свързаност с организма на животното и че това, което животното може да изживее в своята душа, ни се явява
като
предварително определено чрез цялото устройство и цялото съчетание на неговите органи.
Ние видяхме тази разлика, като ни стана ясно, че животинският душевен живот не може да се различи от човешкия, като кажем: Човек е толкова и толкова далече пред животното по отношение на това или онова духовно качесво. Защото за да опровергаем такъв един възглед, достатъчно е да покажем, как за извършването на някои неща човекът трябва без съмнение да е развил определена степен на интелигентност, докато в животинския свят извършването на подобни неща, като изграждането на животинското жилище, както и много други действия, стават обективно по един спонтанен начин. Така щото в това, което животното извършва, е вложена същата интелигентна дейност както в това, което човекът върши с помощта на своя развит ум. Бихме могли действително да кажем: В това, което животното извършва, се влива, кристализира същата интелигентност, която после намираме и у човека. Ето защо не трябва да говорим за душата на човека и за душата на животното така, че да казваме: Животното е толкова и толкова назад от човека човекът е толкова и толкова изпреварил животното.
Доколкото говорихме за ДУША противоположно на духовния живот, който ние виждаме във формирането, в изграждането на формите, ние наричаме душевен живот живота на вътрешността -, ние се позовахме на това, че в животинския душевен живот виждаме една тясна свързаност с организма на животното и че това, което животното може да изживее в своята душа, ни се явява като предварително определено чрез цялото устройство и цялото съчетание на неговите органи.
Ето защо трябваше да кажем: Този животински душевен живот е определен от начина, по който животното е организирано и в своя душевен живот животното живее така да се каже в самото себе си. А същественото в човешкия душевен живот е това, че душата се еманципира до висока степен от непосредствения организъм и някак си изживява духа като такъв независимо от телесния организъм, т.е. тя е в състояние да се отдаде непосредствено на духа /аз моля това да не бъде криво разбрано, то се счита само относително./
към текста >>
А същественото в човешкия душевен живот е това, че душата се еманципира до висока степен от непосредствения организъм и някак си изживява духа
като
такъв независимо от телесния организъм, т.е.
Така щото в това, което животното извършва, е вложена същата интелигентна дейност както в това, което човекът върши с помощта на своя развит ум. Бихме могли действително да кажем: В това, което животното извършва, се влива, кристализира същата интелигентност, която после намираме и у човека. Ето защо не трябва да говорим за душата на човека и за душата на животното така, че да казваме: Животното е толкова и толкова назад от човека човекът е толкова и толкова изпреварил животното. Доколкото говорихме за ДУША противоположно на духовния живот, който ние виждаме във формирането, в изграждането на формите, ние наричаме душевен живот живота на вътрешността -, ние се позовахме на това, че в животинския душевен живот виждаме една тясна свързаност с организма на животното и че това, което животното може да изживее в своята душа, ни се явява като предварително определено чрез цялото устройство и цялото съчетание на неговите органи. Ето защо трябваше да кажем: Този животински душевен живот е определен от начина, по който животното е организирано и в своя душевен живот животното живее така да се каже в самото себе си.
А същественото в човешкия душевен живот е това, че душата се еманципира до висока степен от непосредствения организъм и някак си изживява духа като такъв независимо от телесния организъм, т.е.
тя е в състояние да се отдаде непосредствено на духа /аз моля това да не бъде криво разбрано, то се счита само относително./
към текста >>
Благодарение на това животното влиза в съществуването така да се каже завършено и наследява признаците, които можем да назовем
като
едно излияние на животинския дух също така видовосъобразно върху потомците.
Ако се издигнем сега до разглеждането на човешкия и на животинския ДУХ, ние трябва да изходим преди всичко от тези понятия и идеи, които развихме при разглеждането на човешката и животинската душа и да се занимаем малко по-интимно с едно явление, което произтича от всичко казано миналия път. Всичко, което животното върши и което е непосредствено свързано с неговите органи, което то изживява в своята душа, е заложено, свързано е това, което се наследява в животното според неговия вид. Следователно можем да кажем: В животинския душевен живот живее видовосъобразното /качествата на неговия вид/ и понеже това е наследяемо, животното се явява при раждането така, че всички обусловени от духа действия, които могат да бъдат изживени чрез душевното, са заложени в него.
Благодарение на това животното влиза в съществуването така да се каже завършено и наследява признаците, които можем да назовем като едно излияние на животинския дух също така видовосъобразно върху потомците.
Не така стоят нещата при човека, който се еманципира по отношение на душевния живот от телесния организъм. Но понеже този телесен организъм се предава в наследствената линия, той се явява в известно отношение безпомощен в съществуването спрямо онези действия, които трябва да му служат в живота. От друга страна обаче само тази безпомощност прави възможно това, което можем да наречем душевно-духовно развитие. Така, като най-важно за човека, когато той влиза чрез раждането в съществуването, ние намираме, че това, което е определено отвън, остава отворено. С това ние обърнахме вниманието на факта, как трябва да си представим отношението на духа към тялото при животното и човека като знаем, че между духа и тялото стои душата.
към текста >>
Така,
като
най-важно за човека, когато той влиза чрез раждането в съществуването, ние намираме, че това, което е определено отвън, остава отворено.
Следователно можем да кажем: В животинския душевен живот живее видовосъобразното /качествата на неговия вид/ и понеже това е наследяемо, животното се явява при раждането така, че всички обусловени от духа действия, които могат да бъдат изживени чрез душевното, са заложени в него. Благодарение на това животното влиза в съществуването така да се каже завършено и наследява признаците, които можем да назовем като едно излияние на животинския дух също така видовосъобразно върху потомците. Не така стоят нещата при човека, който се еманципира по отношение на душевния живот от телесния организъм. Но понеже този телесен организъм се предава в наследствената линия, той се явява в известно отношение безпомощен в съществуването спрямо онези действия, които трябва да му служат в живота. От друга страна обаче само тази безпомощност прави възможно това, което можем да наречем душевно-духовно развитие.
Така, като най-важно за човека, когато той влиза чрез раждането в съществуването, ние намираме, че това, което е определено отвън, остава отворено.
С това ние обърнахме вниманието на факта, как трябва да си представим отношението на духа към тялото при животното и човека като знаем, че между духа и тялото стои душата. В това, как животното застава пред нашия поглед съобразно своя вид и постепенно проявява в живота своите инстинкти, ние имаме една непосредствена дейност на духа в органическото тяло. Така да се каже органическото тяло е това, в което животното изживява себе си душевно, това органическо тяло е преминалият в действителността дух. При животното съществува едно непосредствено отношение между духа и тялото. Когато насочим поглед върху животното, изучаваме го, независимо дали това става повърхностно с наблюдението на непосветения или по-точно с това, което могат да ни предложат сравнителната анатомия и физиология или други науки: навсякъде ние виждаме така да се каже съсирения в животинските форми, в животинските жизнени отношения дух, който се проявява по този начин в отделния животински вид.
към текста >>
С това ние обърнахме вниманието на факта, как трябва да си представим отношението на духа към тялото при животното и човека
като
знаем, че между духа и тялото стои душата.
Благодарение на това животното влиза в съществуването така да се каже завършено и наследява признаците, които можем да назовем като едно излияние на животинския дух също така видовосъобразно върху потомците. Не така стоят нещата при човека, който се еманципира по отношение на душевния живот от телесния организъм. Но понеже този телесен организъм се предава в наследствената линия, той се явява в известно отношение безпомощен в съществуването спрямо онези действия, които трябва да му служат в живота. От друга страна обаче само тази безпомощност прави възможно това, което можем да наречем душевно-духовно развитие. Така, като най-важно за човека, когато той влиза чрез раждането в съществуването, ние намираме, че това, което е определено отвън, остава отворено.
С това ние обърнахме вниманието на факта, как трябва да си представим отношението на духа към тялото при животното и човека като знаем, че между духа и тялото стои душата.
В това, как животното застава пред нашия поглед съобразно своя вид и постепенно проявява в живота своите инстинкти, ние имаме една непосредствена дейност на духа в органическото тяло. Така да се каже органическото тяло е това, в което животното изживява себе си душевно, това органическо тяло е преминалият в действителността дух. При животното съществува едно непосредствено отношение между духа и тялото. Когато насочим поглед върху животното, изучаваме го, независимо дали това става повърхностно с наблюдението на непосветения или по-точно с това, което могат да ни предложат сравнителната анатомия и физиология или други науки: навсякъде ние виждаме така да се каже съсирения в животинските форми, в животинските жизнени отношения дух, който се проявява по този начин в отделния животински вид. Външната форма и външният живот са също така за нас непосредствено един израз на това, което ние наричаме стоящия на основата на животното дух.
към текста >>
И че предимно скелетът, когато го гледаме, за разлика от отделните видове животни ни разкрива загадка след загадка, как така да се каже животът се втурва във формата, оплита се във формата и ни се явява
като
замразен?
Без съмнение може да се говори за едно отпечатване на живота в едно същество. Кой не би забелязал, ако е надарен с известно пластично чувство, че организацията на една патица се изразява в пластичните форми? Или че организацията на един слон се изразява в пластичните форми?
И че предимно скелетът, когато го гледаме, за разлика от отделните видове животни ни разкрива загадка след загадка, как така да се каже животът се втурва във формата, оплита се във формата и ни се явява като замразен?
И тук на човека остава свобода на действие, да влее по съвсем определен начин живота във формата. Поради това, когато изучаваме една животинска форма с нашето пластично чувство, ние се интересуваме много повече за общото, за видовосъобразното и пренебрегваме твърде много индивидуалните форми. При човека нас ни интересува твърде особено най-благородният орган като орган на скелета устройството на черепа в неговата пластика. А при всеки човек това устройство е различно, защото то остава отворено за това, което стои в основата на човешкия аз, за индивидуалното, докато при животното то изразява видовосъобразното. Следователно, когато обхванем човека на другия край, тогава намираме, че през определено време на живота той има свобода на действие в отпечатването на сетивото на равновесие, на сетивото за собствено движение и на цялото сетиво на живота.
към текста >>
При човека нас ни интересува твърде особено най-благородният орган
като
орган на скелета устройството на черепа в неговата пластика.
Кой не би забелязал, ако е надарен с известно пластично чувство, че организацията на една патица се изразява в пластичните форми? Или че организацията на един слон се изразява в пластичните форми? И че предимно скелетът, когато го гледаме, за разлика от отделните видове животни ни разкрива загадка след загадка, как така да се каже животът се втурва във формата, оплита се във формата и ни се явява като замразен? И тук на човека остава свобода на действие, да влее по съвсем определен начин живота във формата. Поради това, когато изучаваме една животинска форма с нашето пластично чувство, ние се интересуваме много повече за общото, за видовосъобразното и пренебрегваме твърде много индивидуалните форми.
При човека нас ни интересува твърде особено най-благородният орган като орган на скелета устройството на черепа в неговата пластика.
А при всеки човек това устройство е различно, защото то остава отворено за това, което стои в основата на човешкия аз, за индивидуалното, докато при животното то изразява видовосъобразното. Следователно, когато обхванем човека на другия край, тогава намираме, че през определено време на живота той има свобода на действие в отпечатването на сетивото на равновесие, на сетивото за собствено движение и на цялото сетиво на живота. Интересно е, че ние можем да видим така да се каже тази работа на духа над човека, това отпечатване на духа във форма и движение в началото на човешкия живот: как в усвояването на изправеното ходене, в усвояване на сетивото на собственото движение и в отпечатването на телесните форми тези сили действително действуват и се изразяват. След това обаче при определена възраст престава възможността да действуват по-нататък тези сили, които имаха свобода на действие през детството. По отношение на действието, което описахме, тези сили приключват своето действие.
към текста >>
Но щом се намират действително в човека
като
индивидуалностите не могат да изчезнат изведнъж, щом са извършили своята работа в определена област, а отново се явяват в една по-късна възраст.
А при всеки човек това устройство е различно, защото то остава отворено за това, което стои в основата на човешкия аз, за индивидуалното, докато при животното то изразява видовосъобразното. Следователно, когато обхванем човека на другия край, тогава намираме, че през определено време на живота той има свобода на действие в отпечатването на сетивото на равновесие, на сетивото за собствено движение и на цялото сетиво на живота. Интересно е, че ние можем да видим така да се каже тази работа на духа над човека, това отпечатване на духа във форма и движение в началото на човешкия живот: как в усвояването на изправеното ходене, в усвояване на сетивото на собственото движение и в отпечатването на телесните форми тези сили действително действуват и се изразяват. След това обаче при определена възраст престава възможността да действуват по-нататък тези сили, които имаха свобода на действие през детството. По отношение на действието, което описахме, тези сили приключват своето действие.
Но щом се намират действително в човека като индивидуалностите не могат да изчезнат изведнъж, щом са извършили своята работа в определена област, а отново се явяват в една по-късна възраст.
Трябва да докажем за по-късния живот, че тези сили са налице, че те са действителности в човешкия живот.
към текста >>
Това, което човек развива осезателно при научаване на ходенето, на стоенето изправен, то ни се явява
като
изтънчено, задълбочено, овътрешнено в по-късния живот, когато, вместо да се прояви телесно, то се проявява повече душевно в жеста.
Действително ние намираме отново тези сили по един твърде характерен начин: те се проявяват по един твърде характерен начин ясно в човека за напредъка на духа. Това, което човек върши за развитието на сетивото /чувството/ на равновесие, ние го намираме отново по-късно в живота, когато той употребява същата сила за развитието на своите жестове. Жестът е нещо, което фактически ни въвежда в по-дълбокия строеж на човешкия организъм, доколкото духът живее в човека. И когато човек изразява своята вътрешност в жеста, той употребява същата сила, която употребява, за да си изработи сетивото на равновесие за създаване на определено положение на равновесие.
Това, което човек развива осезателно при научаване на ходенето, на стоенето изправен, то ни се явява като изтънчено, задълбочено, овътрешнено в по-късния живот, когато, вместо да се прояви телесно, то се проявява повече душевно в жеста.
Ето защо ние се чувствуваме така интимно във вътрешността на човека, когато стоим пред този човек и можем да оставим да ни действуват неговите жестове, целият начин, по който неговата вътрешност се изразява в неговите външни движения. В това отношение всеки човек е всъщност повече или по-малко един тънък художник пред своите себеподобни. Ако бихме разгледали по-подробно тънките психологическа въздействия, които се упражняват от един човек върху друг ние бихме видели, че безкрайно много неща зависят от това, как жестът взет като цяло действува върху един човек -, без хората да съзнават това. Не е нужно това да се покаже във външното грубо съзнание, но въпреки това то прониква в душата и след това се изявява в действия, при които външното съзнание резюмира просто и грубо в думи безброй интимности, които се разиграват под прага на съмнението, като например: той ми харесва, той не ми харесва или тя ми харесва, тя не ми харесва. Но ние можем също така да видим, как силите, които действуват организиращо в собственото движение, действуват и по-нататък в по-късния живот, когато от жеста, който се изразява в движението, преминем повече към това, при което вътрешността на човека се влива така да се каже във външната форма, но в движение -, влива се в мимиката и физиономията.
към текста >>
Ако бихме разгледали по-подробно тънките психологическа въздействия, които се упражняват от един човек върху друг ние бихме видели, че безкрайно много неща зависят от това, как жестът взет
като
цяло действува върху един човек -, без хората да съзнават това.
Жестът е нещо, което фактически ни въвежда в по-дълбокия строеж на човешкия организъм, доколкото духът живее в човека. И когато човек изразява своята вътрешност в жеста, той употребява същата сила, която употребява, за да си изработи сетивото на равновесие за създаване на определено положение на равновесие. Това, което човек развива осезателно при научаване на ходенето, на стоенето изправен, то ни се явява като изтънчено, задълбочено, овътрешнено в по-късния живот, когато, вместо да се прояви телесно, то се проявява повече душевно в жеста. Ето защо ние се чувствуваме така интимно във вътрешността на човека, когато стоим пред този човек и можем да оставим да ни действуват неговите жестове, целият начин, по който неговата вътрешност се изразява в неговите външни движения. В това отношение всеки човек е всъщност повече или по-малко един тънък художник пред своите себеподобни.
Ако бихме разгледали по-подробно тънките психологическа въздействия, които се упражняват от един човек върху друг ние бихме видели, че безкрайно много неща зависят от това, как жестът взет като цяло действува върху един човек -, без хората да съзнават това.
Не е нужно това да се покаже във външното грубо съзнание, но въпреки това то прониква в душата и след това се изявява в действия, при които външното съзнание резюмира просто и грубо в думи безброй интимности, които се разиграват под прага на съмнението, като например: той ми харесва, той не ми харесва или тя ми харесва, тя не ми харесва. Но ние можем също така да видим, как силите, които действуват организиращо в собственото движение, действуват и по-нататък в по-късния живот, когато от жеста, който се изразява в движението, преминем повече към това, при което вътрешността на човека се влива така да се каже във външната форма, но в движение -, влива се в мимиката и физиономията. Тук фактически действува по-нататък това, което първо действува като сетиво на собственото движение и оставя така да се каже на безпомощността на човека свободна арена на действие да се развива по-нататък, а след това поема възпитанието на тази безпомощност. Когато виждаме, как човекът постоянно поддържа своята външност в постоянен ход с изражението, на своето лице чрез своята вътрешност, поддържа я и с играта на своята физиономия, ние откриваме, как фактически това, което първо се явява в организма повече като един прост израз на действието в тялото, се излива повече в душевното и чрез това се явява овътрешнено. Това, което през първото време на живота на човека действува повече направо, е уловено така да се каже във вътрешността, в себесъзнателния аз, за да се излее след това отвътре навън в телесната сфера, докато отначало то беше едно обяснение на себесъзнателния аз с Духа.
към текста >>
Не е нужно това да се покаже във външното грубо съзнание, но въпреки това то прониква в душата и след това се изявява в действия, при които външното съзнание резюмира просто и грубо в думи безброй интимности, които се разиграват под прага на съмнението,
като
например: той ми харесва, той не ми харесва или тя ми харесва, тя не ми харесва.
И когато човек изразява своята вътрешност в жеста, той употребява същата сила, която употребява, за да си изработи сетивото на равновесие за създаване на определено положение на равновесие. Това, което човек развива осезателно при научаване на ходенето, на стоенето изправен, то ни се явява като изтънчено, задълбочено, овътрешнено в по-късния живот, когато, вместо да се прояви телесно, то се проявява повече душевно в жеста. Ето защо ние се чувствуваме така интимно във вътрешността на човека, когато стоим пред този човек и можем да оставим да ни действуват неговите жестове, целият начин, по който неговата вътрешност се изразява в неговите външни движения. В това отношение всеки човек е всъщност повече или по-малко един тънък художник пред своите себеподобни. Ако бихме разгледали по-подробно тънките психологическа въздействия, които се упражняват от един човек върху друг ние бихме видели, че безкрайно много неща зависят от това, как жестът взет като цяло действува върху един човек -, без хората да съзнават това.
Не е нужно това да се покаже във външното грубо съзнание, но въпреки това то прониква в душата и след това се изявява в действия, при които външното съзнание резюмира просто и грубо в думи безброй интимности, които се разиграват под прага на съмнението, като например: той ми харесва, той не ми харесва или тя ми харесва, тя не ми харесва.
Но ние можем също така да видим, как силите, които действуват организиращо в собственото движение, действуват и по-нататък в по-късния живот, когато от жеста, който се изразява в движението, преминем повече към това, при което вътрешността на човека се влива така да се каже във външната форма, но в движение -, влива се в мимиката и физиономията. Тук фактически действува по-нататък това, което първо действува като сетиво на собственото движение и оставя така да се каже на безпомощността на човека свободна арена на действие да се развива по-нататък, а след това поема възпитанието на тази безпомощност. Когато виждаме, как човекът постоянно поддържа своята външност в постоянен ход с изражението, на своето лице чрез своята вътрешност, поддържа я и с играта на своята физиономия, ние откриваме, как фактически това, което първо се явява в организма повече като един прост израз на действието в тялото, се излива повече в душевното и чрез това се явява овътрешнено. Това, което през първото време на живота на човека действува повече направо, е уловено така да се каже във вътрешността, в себесъзнателния аз, за да се излее след това отвътре навън в телесната сфера, докато отначало то беше едно обяснение на себесъзнателния аз с Духа.
към текста >>
Тук фактически действува по-нататък това, което първо действува
като
сетиво на собственото движение и оставя така да се каже на безпомощността на човека свободна арена на действие да се развива по-нататък, а след това поема възпитанието на тази безпомощност.
Ето защо ние се чувствуваме така интимно във вътрешността на човека, когато стоим пред този човек и можем да оставим да ни действуват неговите жестове, целият начин, по който неговата вътрешност се изразява в неговите външни движения. В това отношение всеки човек е всъщност повече или по-малко един тънък художник пред своите себеподобни. Ако бихме разгледали по-подробно тънките психологическа въздействия, които се упражняват от един човек върху друг ние бихме видели, че безкрайно много неща зависят от това, как жестът взет като цяло действува върху един човек -, без хората да съзнават това. Не е нужно това да се покаже във външното грубо съзнание, но въпреки това то прониква в душата и след това се изявява в действия, при които външното съзнание резюмира просто и грубо в думи безброй интимности, които се разиграват под прага на съмнението, като например: той ми харесва, той не ми харесва или тя ми харесва, тя не ми харесва. Но ние можем също така да видим, как силите, които действуват организиращо в собственото движение, действуват и по-нататък в по-късния живот, когато от жеста, който се изразява в движението, преминем повече към това, при което вътрешността на човека се влива така да се каже във външната форма, но в движение -, влива се в мимиката и физиономията.
Тук фактически действува по-нататък това, което първо действува като сетиво на собственото движение и оставя така да се каже на безпомощността на човека свободна арена на действие да се развива по-нататък, а след това поема възпитанието на тази безпомощност.
Когато виждаме, как човекът постоянно поддържа своята външност в постоянен ход с изражението, на своето лице чрез своята вътрешност, поддържа я и с играта на своята физиономия, ние откриваме, как фактически това, което първо се явява в организма повече като един прост израз на действието в тялото, се излива повече в душевното и чрез това се явява овътрешнено. Това, което през първото време на живота на човека действува повече направо, е уловено така да се каже във вътрешността, в себесъзнателния аз, за да се излее след това отвътре навън в телесната сфера, докато отначало то беше едно обяснение на себесъзнателния аз с Духа.
към текста >>
Когато виждаме, как човекът постоянно поддържа своята външност в постоянен ход с изражението, на своето лице чрез своята вътрешност, поддържа я и с играта на своята физиономия, ние откриваме, как фактически това, което първо се явява в организма повече
като
един прост израз на действието в тялото, се излива повече в душевното и чрез това се явява овътрешнено.
В това отношение всеки човек е всъщност повече или по-малко един тънък художник пред своите себеподобни. Ако бихме разгледали по-подробно тънките психологическа въздействия, които се упражняват от един човек върху друг ние бихме видели, че безкрайно много неща зависят от това, как жестът взет като цяло действува върху един човек -, без хората да съзнават това. Не е нужно това да се покаже във външното грубо съзнание, но въпреки това то прониква в душата и след това се изявява в действия, при които външното съзнание резюмира просто и грубо в думи безброй интимности, които се разиграват под прага на съмнението, като например: той ми харесва, той не ми харесва или тя ми харесва, тя не ми харесва. Но ние можем също така да видим, как силите, които действуват организиращо в собственото движение, действуват и по-нататък в по-късния живот, когато от жеста, който се изразява в движението, преминем повече към това, при което вътрешността на човека се влива така да се каже във външната форма, но в движение -, влива се в мимиката и физиономията. Тук фактически действува по-нататък това, което първо действува като сетиво на собственото движение и оставя така да се каже на безпомощността на човека свободна арена на действие да се развива по-нататък, а след това поема възпитанието на тази безпомощност.
Когато виждаме, как човекът постоянно поддържа своята външност в постоянен ход с изражението, на своето лице чрез своята вътрешност, поддържа я и с играта на своята физиономия, ние откриваме, как фактически това, което първо се явява в организма повече като един прост израз на действието в тялото, се излива повече в душевното и чрез това се явява овътрешнено.
Това, което през първото време на живота на човека действува повече направо, е уловено така да се каже във вътрешността, в себесъзнателния аз, за да се излее след това отвътре навън в телесната сфера, докато отначало то беше едно обяснение на себесъзнателния аз с Духа.
към текста >>
Но все пак съществува
като
една сигурна основа това, което можем да наречем израз на духа станал душа и което така неправилно е довело до възникването на френологията, до наблюдението на черепа и тем подобни.
Когато виждаме сега при човека, как с право у него ни интересува особената форма на черепа, ние трябва да си кажем: С особената форма на черепа се изразява фактически нещо от вътрешната същност на човека. Всеки човек знае, че това е така и грубо взето и че винаги можем да съдим за човешката вътрешност при този или онзи човек според формата на неговото чело, според формата на неговия череп. Самопонятно е, че при това не трябва да гледаме на определени области на духовния живот, които отново се еманципират от свързаната с тялото душа.
Но все пак съществува като една сигурна основа това, което можем да наречем израз на духа станал душа и което така неправилно е довело до възникването на френологията, до наблюдението на черепа и тем подобни.
Защото същественото е именно това, да си изясним, че онези форми, които намират израз в човешкия череп, за човека като такъв, какъвто той стои пред нас като морално, интелектуално същество, са индивидуални, а не общи. Но там където пристъпваме към обобщаване, там ние въобще не познаваме цялата връзка на нещата. По този начин цялата френология, когато тя се практикува така, е едно материалистично безчинство. В истинския смисъл на думата хората не трябва въобще да правят от нея една наука, защото тя не може да бъде такава. Това, което ни се явява в образуването на човешкия череп, е нещо индивидуално, което е различно от човек на човек.
към текста >>
Защото същественото е именно това, да си изясним, че онези форми, които намират израз в човешкия череп, за човека
като
такъв, какъвто той стои пред нас
като
морално, интелектуално същество, са индивидуални, а не общи.
Когато виждаме сега при човека, как с право у него ни интересува особената форма на черепа, ние трябва да си кажем: С особената форма на черепа се изразява фактически нещо от вътрешната същност на човека. Всеки човек знае, че това е така и грубо взето и че винаги можем да съдим за човешката вътрешност при този или онзи човек според формата на неговото чело, според формата на неговия череп. Самопонятно е, че при това не трябва да гледаме на определени области на духовния живот, които отново се еманципират от свързаната с тялото душа. Но все пак съществува като една сигурна основа това, което можем да наречем израз на духа станал душа и което така неправилно е довело до възникването на френологията, до наблюдението на черепа и тем подобни.
Защото същественото е именно това, да си изясним, че онези форми, които намират израз в човешкия череп, за човека като такъв, какъвто той стои пред нас като морално, интелектуално същество, са индивидуални, а не общи.
Но там където пристъпваме към обобщаване, там ние въобще не познаваме цялата връзка на нещата. По този начин цялата френология, когато тя се практикува така, е едно материалистично безчинство. В истинския смисъл на думата хората не трябва въобще да правят от нея една наука, защото тя не може да бъде такава. Това, което ни се явява в образуването на човешкия череп, е нещо индивидуално, което е различно от човек на човек. Тогава начинът, по който искаме да съдим за човека според тези признаци, трябва също да бъде индивидуален, каквото е отношението на човека към едно произведение на изкуството.
към текста >>
Както там не съществуват никакви общи, установени правила, а човек трябва да добие отношение към всяко произведение на изкуството, ако то е истински такова, така когато пристъпваме с общи правила към това, което се крие в човека
като
художествено чувство, ние можем вече да стигнем до някои съждения.
Но там където пристъпваме към обобщаване, там ние въобще не познаваме цялата връзка на нещата. По този начин цялата френология, когато тя се практикува така, е едно материалистично безчинство. В истинския смисъл на думата хората не трябва въобще да правят от нея една наука, защото тя не може да бъде такава. Това, което ни се явява в образуването на човешкия череп, е нещо индивидуално, което е различно от човек на човек. Тогава начинът, по който искаме да съдим за човека според тези признаци, трябва също да бъде индивидуален, каквото е отношението на човека към едно произведение на изкуството.
Както там не съществуват никакви общи, установени правила, а човек трябва да добие отношение към всяко произведение на изкуството, ако то е истински такова, така когато пристъпваме с общи правила към това, което се крие в човека като художествено чувство, ние можем вече да стигнем до някои съждения.
Но тези съждения ще се получат като резултат съвършено различно от това, както те обикновено се изказват. А като резултат ще получим именно това: Когато разглеждаме един човешки череп, ние ще видим, как духът работи в непосредствено отношение във формата, как силите на духовното на аза формено изтикват отвътре навън черепната кутия срещу това, което работи отвън навътре. Само когато човек има едно чувство за тази работа отвън навътре и отвътре навън, той може да се залови с това, което ни се явява във формата на човешкия череп, който обвива мозъка.
към текста >>
Но тези съждения ще се получат
като
резултат съвършено различно от това, както те обикновено се изказват.
По този начин цялата френология, когато тя се практикува така, е едно материалистично безчинство. В истинския смисъл на думата хората не трябва въобще да правят от нея една наука, защото тя не може да бъде такава. Това, което ни се явява в образуването на човешкия череп, е нещо индивидуално, което е различно от човек на човек. Тогава начинът, по който искаме да съдим за човека според тези признаци, трябва също да бъде индивидуален, каквото е отношението на човека към едно произведение на изкуството. Както там не съществуват никакви общи, установени правила, а човек трябва да добие отношение към всяко произведение на изкуството, ако то е истински такова, така когато пристъпваме с общи правила към това, което се крие в човека като художествено чувство, ние можем вече да стигнем до някои съждения.
Но тези съждения ще се получат като резултат съвършено различно от това, както те обикновено се изказват.
А като резултат ще получим именно това: Когато разглеждаме един човешки череп, ние ще видим, как духът работи в непосредствено отношение във формата, как силите на духовното на аза формено изтикват отвътре навън черепната кутия срещу това, което работи отвън навътре. Само когато човек има едно чувство за тази работа отвън навътре и отвътре навън, той може да се залови с това, което ни се явява във формата на човешкия череп, който обвива мозъка.
към текста >>
А
като
резултат ще получим именно това: Когато разглеждаме един човешки череп, ние ще видим, как духът работи в непосредствено отношение във формата, как силите на духовното на аза формено изтикват отвътре навън черепната кутия срещу това, което работи отвън навътре.
В истинския смисъл на думата хората не трябва въобще да правят от нея една наука, защото тя не може да бъде такава. Това, което ни се явява в образуването на човешкия череп, е нещо индивидуално, което е различно от човек на човек. Тогава начинът, по който искаме да съдим за човека според тези признаци, трябва също да бъде индивидуален, каквото е отношението на човека към едно произведение на изкуството. Както там не съществуват никакви общи, установени правила, а човек трябва да добие отношение към всяко произведение на изкуството, ако то е истински такова, така когато пристъпваме с общи правила към това, което се крие в човека като художествено чувство, ние можем вече да стигнем до някои съждения. Но тези съждения ще се получат като резултат съвършено различно от това, както те обикновено се изказват.
А като резултат ще получим именно това: Когато разглеждаме един човешки череп, ние ще видим, как духът работи в непосредствено отношение във формата, как силите на духовното на аза формено изтикват отвътре навън черепната кутия срещу това, което работи отвън навътре.
Само когато човек има едно чувство за тази работа отвън навътре и отвътре навън, той може да се залови с това, което ни се явява във формата на човешкия череп, който обвива мозъка.
към текста >>
Защото във всичко, което човекът представя в своето издигане над животното, се показва отпечатъка на това, което е в неговата вътрешност,
като
възможност за изразяване на схващането на звука, на схващането на понятието и на схващането на аза, на азовото съзнание, докато у животното ние имаме изразено това, как духът е излят във формата и затова то ни показва жестове обусловени от вида и една обусловена от вида физиономия.
Животното няма органите за тези три възможности на развитието.
Защото във всичко, което човекът представя в своето издигане над животното, се показва отпечатъка на това, което е в неговата вътрешност, като възможност за изразяване на схващането на звука, на схващането на понятието и на схващането на аза, на азовото съзнание, докато у животното ние имаме изразено това, как духът е излят във формата и затова то ни показва жестове обусловени от вида и една обусловена от вида физиономия.
Всичко това изразява, как духът може да действува изливайки се непосредствено във формата. При човека ние виждаме, как всеки индивид има свой специален жест, своя специална физиономия и мимика и как именно в това се изразява по съвсем особен начин това, което той има от другата страна като възможности на развитието за звука, за понятието или представата и за себесъзнанието. Фактически в жеста, във физиономията и мимиката и в цялата проява на себесъзнанието се излива онова, което човекът притежава като възможности на развитието за звука, понятието и азовата същност. Тук ние виждаме, как отвътре си пробива път нещо, а именно това, което се изживява едва чрез непосредственото общение на аза с духа, ние виждаме както се изразява у човека. Когато чувствуваме това така, ние можем да кажем: Следователно, когато пристъпим към човека не с отвлечени, сухи, голи понятия, а го разглеждаме живо, ние виждаме как същността на аза, същността на представата и същността на звука работят непосредствено в изграждането на неговата външна форма.
към текста >>
При човека ние виждаме, как всеки индивид има свой специален жест, своя специална физиономия и мимика и как именно в това се изразява по съвсем особен начин това, което той има от другата страна
като
възможности на развитието за звука, за понятието или представата и за себесъзнанието.
Животното няма органите за тези три възможности на развитието. Защото във всичко, което човекът представя в своето издигане над животното, се показва отпечатъка на това, което е в неговата вътрешност, като възможност за изразяване на схващането на звука, на схващането на понятието и на схващането на аза, на азовото съзнание, докато у животното ние имаме изразено това, как духът е излят във формата и затова то ни показва жестове обусловени от вида и една обусловена от вида физиономия. Всичко това изразява, как духът може да действува изливайки се непосредствено във формата.
При човека ние виждаме, как всеки индивид има свой специален жест, своя специална физиономия и мимика и как именно в това се изразява по съвсем особен начин това, което той има от другата страна като възможности на развитието за звука, за понятието или представата и за себесъзнанието.
Фактически в жеста, във физиономията и мимиката и в цялата проява на себесъзнанието се излива онова, което човекът притежава като възможности на развитието за звука, понятието и азовата същност. Тук ние виждаме, как отвътре си пробива път нещо, а именно това, което се изживява едва чрез непосредственото общение на аза с духа, ние виждаме както се изразява у човека. Когато чувствуваме това така, ние можем да кажем: Следователно, когато пристъпим към човека не с отвлечени, сухи, голи понятия, а го разглеждаме живо, ние виждаме как същността на аза, същността на представата и същността на звука работят непосредствено в изграждането на неговата външна форма. Работата стои буквално така, както като кристалограф ние бихме изследвали формиращите сили на един кристал и след това бихме си съставили една представа, как в камъка сол имаме един куб, в сярата един октаедър, в граната един ромбододекаедър и т.н. Както тук виждаме вътрешните сили да действуват и се изливат във формата, така при човека ние виждаме как пред живото наблюдение действува непосредствено навън всичко, което човекът е всъщност за нас, което именно ни прави едно силно впечатление по отношение не неговото същество и което ни се явява като съсирена представа на аза, като съсирени понятия и представи и като съсирено чувство на звука.
към текста >>
Фактически в жеста, във физиономията и мимиката и в цялата проява на себесъзнанието се излива онова, което човекът притежава
като
възможности на развитието за звука, понятието и азовата същност.
Животното няма органите за тези три възможности на развитието. Защото във всичко, което човекът представя в своето издигане над животното, се показва отпечатъка на това, което е в неговата вътрешност, като възможност за изразяване на схващането на звука, на схващането на понятието и на схващането на аза, на азовото съзнание, докато у животното ние имаме изразено това, как духът е излят във формата и затова то ни показва жестове обусловени от вида и една обусловена от вида физиономия. Всичко това изразява, как духът може да действува изливайки се непосредствено във формата. При човека ние виждаме, как всеки индивид има свой специален жест, своя специална физиономия и мимика и как именно в това се изразява по съвсем особен начин това, което той има от другата страна като възможности на развитието за звука, за понятието или представата и за себесъзнанието.
Фактически в жеста, във физиономията и мимиката и в цялата проява на себесъзнанието се излива онова, което човекът притежава като възможности на развитието за звука, понятието и азовата същност.
Тук ние виждаме, как отвътре си пробива път нещо, а именно това, което се изживява едва чрез непосредственото общение на аза с духа, ние виждаме както се изразява у човека. Когато чувствуваме това така, ние можем да кажем: Следователно, когато пристъпим към човека не с отвлечени, сухи, голи понятия, а го разглеждаме живо, ние виждаме как същността на аза, същността на представата и същността на звука работят непосредствено в изграждането на неговата външна форма. Работата стои буквално така, както като кристалограф ние бихме изследвали формиращите сили на един кристал и след това бихме си съставили една представа, как в камъка сол имаме един куб, в сярата един октаедър, в граната един ромбододекаедър и т.н. Както тук виждаме вътрешните сили да действуват и се изливат във формата, така при човека ние виждаме как пред живото наблюдение действува непосредствено навън всичко, което човекът е всъщност за нас, което именно ни прави едно силно впечатление по отношение не неговото същество и което ни се явява като съсирена представа на аза, като съсирени понятия и представи и като съсирено чувство на звука. Да, последното, което ни се явява в тона, в звука, ние можем да си го представим съвсем нагледно.
към текста >>
Работата стои буквално така, както
като
кристалограф ние бихме изследвали формиращите сили на един кристал и след това бихме си съставили една представа, как в камъка сол имаме един куб, в сярата един октаедър, в граната един ромбододекаедър и т.н.
Всичко това изразява, как духът може да действува изливайки се непосредствено във формата. При човека ние виждаме, как всеки индивид има свой специален жест, своя специална физиономия и мимика и как именно в това се изразява по съвсем особен начин това, което той има от другата страна като възможности на развитието за звука, за понятието или представата и за себесъзнанието. Фактически в жеста, във физиономията и мимиката и в цялата проява на себесъзнанието се излива онова, което човекът притежава като възможности на развитието за звука, понятието и азовата същност. Тук ние виждаме, как отвътре си пробива път нещо, а именно това, което се изживява едва чрез непосредственото общение на аза с духа, ние виждаме както се изразява у човека. Когато чувствуваме това така, ние можем да кажем: Следователно, когато пристъпим към човека не с отвлечени, сухи, голи понятия, а го разглеждаме живо, ние виждаме как същността на аза, същността на представата и същността на звука работят непосредствено в изграждането на неговата външна форма.
Работата стои буквално така, както като кристалограф ние бихме изследвали формиращите сили на един кристал и след това бихме си съставили една представа, как в камъка сол имаме един куб, в сярата един октаедър, в граната един ромбододекаедър и т.н.
Както тук виждаме вътрешните сили да действуват и се изливат във формата, така при човека ние виждаме как пред живото наблюдение действува непосредствено навън всичко, което човекът е всъщност за нас, което именно ни прави едно силно впечатление по отношение не неговото същество и което ни се явява като съсирена представа на аза, като съсирени понятия и представи и като съсирено чувство на звука. Да, последното, което ни се явява в тона, в звука, ние можем да си го представим съвсем нагледно. Защото онова общуване с духа, което може би човекът поддържа най-интимно с духа, което всеки човек, независимо дали е художник или не, може да поддържа с духа, което въздействува така да се каже напълно в най-тънките душевни тъкани на неговото същество, човекът го изживява в онази особеност, чието значение не бива да се пропуска за човешкия живот, не бива да се пропуска в съдържанието, във вътрешността казвам сега не вътрешността на съдържанието на словото, а как тази вътрешност се изразява в съдържанието на словото, вътрешността на характера на звука, на душата на говора. В говора няма само дух, който се изразява в съдържанието на думата, в говора има също душа. И чрез характера на звука един език ни действува много повече отколкото ние си представяме.
към текста >>
Както тук виждаме вътрешните сили да действуват и се изливат във формата, така при човека ние виждаме как пред живото наблюдение действува непосредствено навън всичко, което човекът е всъщност за нас, което именно ни прави едно силно впечатление по отношение не неговото същество и което ни се явява
като
съсирена представа на аза,
като
съсирени понятия и представи и
като
съсирено чувство на звука.
При човека ние виждаме, как всеки индивид има свой специален жест, своя специална физиономия и мимика и как именно в това се изразява по съвсем особен начин това, което той има от другата страна като възможности на развитието за звука, за понятието или представата и за себесъзнанието. Фактически в жеста, във физиономията и мимиката и в цялата проява на себесъзнанието се излива онова, което човекът притежава като възможности на развитието за звука, понятието и азовата същност. Тук ние виждаме, как отвътре си пробива път нещо, а именно това, което се изживява едва чрез непосредственото общение на аза с духа, ние виждаме както се изразява у човека. Когато чувствуваме това така, ние можем да кажем: Следователно, когато пристъпим към човека не с отвлечени, сухи, голи понятия, а го разглеждаме живо, ние виждаме как същността на аза, същността на представата и същността на звука работят непосредствено в изграждането на неговата външна форма. Работата стои буквално така, както като кристалограф ние бихме изследвали формиращите сили на един кристал и след това бихме си съставили една представа, как в камъка сол имаме един куб, в сярата един октаедър, в граната един ромбододекаедър и т.н.
Както тук виждаме вътрешните сили да действуват и се изливат във формата, така при човека ние виждаме как пред живото наблюдение действува непосредствено навън всичко, което човекът е всъщност за нас, което именно ни прави едно силно впечатление по отношение не неговото същество и което ни се явява като съсирена представа на аза, като съсирени понятия и представи и като съсирено чувство на звука.
Да, последното, което ни се явява в тона, в звука, ние можем да си го представим съвсем нагледно. Защото онова общуване с духа, което може би човекът поддържа най-интимно с духа, което всеки човек, независимо дали е художник или не, може да поддържа с духа, което въздействува така да се каже напълно в най-тънките душевни тъкани на неговото същество, човекът го изживява в онази особеност, чието значение не бива да се пропуска за човешкия живот, не бива да се пропуска в съдържанието, във вътрешността казвам сега не вътрешността на съдържанието на словото, а как тази вътрешност се изразява в съдържанието на словото, вътрешността на характера на звука, на душата на говора. В говора няма само дух, който се изразява в съдържанието на думата, в говора има също душа. И чрез характера на звука един език ни действува много повече отколкото ние си представяме. Съвършено различно действува в нашата душа един език, който съдържа много гласни "а", съвършено различно един друг език, който в своите думи съдържа повече "и" или "у".
към текста >>
Защото в това, което се крие в тембъра на звука, се излива
като
че несъзнателно в душите, която е разлята над цялото човечество, излива се върху нас.
Да, последното, което ни се явява в тона, в звука, ние можем да си го представим съвсем нагледно. Защото онова общуване с духа, което може би човекът поддържа най-интимно с духа, което всеки човек, независимо дали е художник или не, може да поддържа с духа, което въздействува така да се каже напълно в най-тънките душевни тъкани на неговото същество, човекът го изживява в онази особеност, чието значение не бива да се пропуска за човешкия живот, не бива да се пропуска в съдържанието, във вътрешността казвам сега не вътрешността на съдържанието на словото, а как тази вътрешност се изразява в съдържанието на словото, вътрешността на характера на звука, на душата на говора. В говора няма само дух, който се изразява в съдържанието на думата, в говора има също душа. И чрез характера на звука един език ни действува много повече отколкото ние си представяме. Съвършено различно действува в нашата душа един език, който съдържа много гласни "а", съвършено различно един друг език, който в своите думи съдържа повече "и" или "у".
Защото в това, което се крие в тембъра на звука, се излива като че несъзнателно в душите, която е разлята над цялото човечество, излива се върху нас.
Това гради и действува в нас и отново се изразява в живота като един особен вид жест. Защото и говорът на човека е един особен вид жест, но не доколкото той е израз на думите, доколкото има душа, показвайки как човекът живее със своята душа в говора и се изразява. В това отношение можем да изтъкнем много важни различия.
към текста >>
Това гради и действува в нас и отново се изразява в живота
като
един особен вид жест.
Защото онова общуване с духа, което може би човекът поддържа най-интимно с духа, което всеки човек, независимо дали е художник или не, може да поддържа с духа, което въздействува така да се каже напълно в най-тънките душевни тъкани на неговото същество, човекът го изживява в онази особеност, чието значение не бива да се пропуска за човешкия живот, не бива да се пропуска в съдържанието, във вътрешността казвам сега не вътрешността на съдържанието на словото, а как тази вътрешност се изразява в съдържанието на словото, вътрешността на характера на звука, на душата на говора. В говора няма само дух, който се изразява в съдържанието на думата, в говора има също душа. И чрез характера на звука един език ни действува много повече отколкото ние си представяме. Съвършено различно действува в нашата душа един език, който съдържа много гласни "а", съвършено различно един друг език, който в своите думи съдържа повече "и" или "у". Защото в това, което се крие в тембъра на звука, се излива като че несъзнателно в душите, която е разлята над цялото човечество, излива се върху нас.
Това гради и действува в нас и отново се изразява в живота като един особен вид жест.
Защото и говорът на човека е един особен вид жест, но не доколкото той е израз на думите, доколкото има душа, показвайки как човекът живее със своята душа в говора и се изразява. В това отношение можем да изтъкнем много важни различия.
към текста >>
Извънредно важно е да схващаме тази област
като
"жест на езика" и да видим, как в своята сила духът действува върху организма и да обърнем внимание на непосредственото действие на духа върху душата, която съдържа в себе си себесъзнателния аз.
Извънредно важно е да схващаме тази област като "жест на езика" и да видим, как в своята сила духът действува върху организма и да обърнем внимание на непосредственото действие на духа върху душата, която съдържа в себе си себесъзнателния аз.
Тогава ние отново ще видим, как обратно човешката душа се влива в тялото. Сега аз стигам до нещо, което самопонятно за мнозина от вас трябва да бъде една хипотеза. Да се изкаже подобно нещо, на едни ще се стори като дързост, а за други ще бъде неприятно. Но не това е важното.
към текста >>
Да се изкаже подобно нещо, на едни ще се стори
като
дързост, а за други ще бъде неприятно.
Извънредно важно е да схващаме тази област като "жест на езика" и да видим, как в своята сила духът действува върху организма и да обърнем внимание на непосредственото действие на духа върху душата, която съдържа в себе си себесъзнателния аз. Тогава ние отново ще видим, как обратно човешката душа се влива в тялото. Сега аз стигам до нещо, което самопонятно за мнозина от вас трябва да бъде една хипотеза.
Да се изкаже подобно нещо, на едни ще се стори като дързост, а за други ще бъде неприятно.
Но не това е важното.
към текста >>
-, тогава вие отново ще имате, свързано в животното чрез една природозакономерна необходимост, това, което човекът има в своя живот така, че неговият аз се вмъква помежду
като
свързващо звено.
Да си представим това, което човекът върши със съществото на аза, със способността за схващане и с чувството на звука, така както то действително се излива първо повече или по-малко в равновесието, в собственото движение и в себесъзнанието, а по-късно в свободния жест, в свободната мимика и във физиономията издаваща вътрешността, да си представим всичко това действуващо предварително с една необходимост, така че между тези две съответно три страни не застава никакъв аз. Следователно нека си представим аза заличен и двете страни на човешката природа да действуват така, щото предварително в неговите изживявания да се роди едно създаване на равновесието, което не е произведено от заставащия помежду аз. Така ние имаме у човека нещо, което остава отворено, създадено без азът да застане помежду: именно това е, което предварително определя равновесието у животното. И представете си сега представата, чрез която човекът схваща своите закони и животинския вид, т.е. целия организъм доколкото той е собствено движение и където той е физиономия и мимика, представете си това изразено в цялото движение на животното което е изразено в животинските инстинкти, страсти и т.н.
-, тогава вие отново ще имате, свързано в животното чрез една природозакономерна необходимост, това, което човекът има в своя живот така, че неговият аз се вмъква помежду като свързващо звено.
Ние отново имаме при животното, свързано чрез една природозакономерна необходимост, това, което при човека е непосредствено израз на живота. При човека устройството на живота още работи във формата. Но представете си това не вече спестено за живота, а устроено непосредствено чрез законите на природата, така както го виждаме в пластиката на различните животински видове, тогава ние го имаме съобразно вида на съответното животно.
към текста >>
В лицето на Галилей човекът е могъл така да се каже да схване в понятия това, което се представя
като
творение на изкуството на Микеланджело в църквата Св.Петър.
В 1894 година, при поемането ректората на Виенския университет, един голям почитател на Галилей, Лауренц Мюлнер, държа своята ректорска реч и обърна вниманието на един особен факт, който е много интересен. Той обърна вниманието на това, че в лицето на Галилей на човечеството е бил даден онзи дух, който можа да обхване в понятия законите на физиката и механиката законите на движението на махалото, на движението на хвърлен предмет, на скоростта на падането, на равновесието , които са изразени може би по един величествен начин така каза професор Мюлнер в издигащия се към небето купол на църквата Св.Петър в Рим, в чудесното творение на Микеланджело. И това е истина, това трябва да каже всеки, на когото съответното творение на изкуството направи впечатление. И Лауренц Мюлнер счита, че можем да кажем: В разбирането на Галилей се явяват първо схванати под формата на понятия онези закони, които виждаме да се издигат към небето в равномерността и в отношенията на равновесие на купола на църквата Св.Петър в Рим.
В лицето на Галилей човекът е могъл така да се каже да схване в понятия това, което се представя като творение на изкуството на Микеланджело в църквата Св.Петър.
Но към всичко това се прибавя още и фактът: че денят на раждането на Галилей и денят на смъртта на Микеланджело се падат в същата година: на 18 февруари 1564 година почива Микеланджело и в същата година, близо на същия ден, 15 февруари, се ражда Галилей, който откри за човечеството законите на механиката и физиката. Това е наистина един извънредно интересен факт, защото той ни показва, че човекът осъществява онова общение с духа, благодарение на което е в състояние да отпечати в нещата законите, които след това биват открити, да стори това по един непосредствен начин, без да прибегне към помощта на ума, на понятието, въобще на интелигентността. Но това ни показва и нещо друго, а именно, че в своята организация човекът се намира в едно общение с духа, преди да го е обработил вътрешно, душевно със своята интелигентност. Ето защо ние можем някакси да кажем: Човекът е създаден така, че той самият може да въплъти в материята това, което живее в него като излияние на духа, преди още да може да го схване със своята интелигентност. И това е така при всяко художествено творчество.
към текста >>
Ето защо ние можем някакси да кажем: Човекът е създаден така, че той самият може да въплъти в материята това, което живее в него
като
излияние на духа, преди още да може да го схване със своята интелигентност.
И Лауренц Мюлнер счита, че можем да кажем: В разбирането на Галилей се явяват първо схванати под формата на понятия онези закони, които виждаме да се издигат към небето в равномерността и в отношенията на равновесие на купола на църквата Св.Петър в Рим. В лицето на Галилей човекът е могъл така да се каже да схване в понятия това, което се представя като творение на изкуството на Микеланджело в църквата Св.Петър. Но към всичко това се прибавя още и фактът: че денят на раждането на Галилей и денят на смъртта на Микеланджело се падат в същата година: на 18 февруари 1564 година почива Микеланджело и в същата година, близо на същия ден, 15 февруари, се ражда Галилей, който откри за човечеството законите на механиката и физиката. Това е наистина един извънредно интересен факт, защото той ни показва, че човекът осъществява онова общение с духа, благодарение на което е в състояние да отпечати в нещата законите, които след това биват открити, да стори това по един непосредствен начин, без да прибегне към помощта на ума, на понятието, въобще на интелигентността. Но това ни показва и нещо друго, а именно, че в своята организация човекът се намира в едно общение с духа, преди да го е обработил вътрешно, душевно със своята интелигентност.
Ето защо ние можем някакси да кажем: Човекът е създаден така, че той самият може да въплъти в материята това, което живее в него като излияние на духа, преди още да може да го схване със своята интелигентност.
И това е така при всяко художествено творчество. Този факт ни интересува затова, защото от него ние виждаме, че по отношение на всичко, което човекът живее във физическия живот и което се изразява в един орган, още преди да разбере законите на тези органи той има в себе си нещо, което изпълнява пластично законите, оформява ги пластично. Така щото, когато премислим тази мисъл, на нас ни става ясно, че чувството, усетът за онези закони на духа, които се изразяват например в едно произведение на изкуството, съществува и трябва да съществува преди въплътяването на законите в душата /тяхното познаване чрез ума, бележка на превод./. Ето защо на духовния край на човека ние имаме така да се каже и обратното, ако не употребяваме тази дума в неблагороден смисъл, а съответно извисена в духовното. Тогава действително ни се показва: Чрез един възвисен в духовното и пречистен инстинкт човекът твори онова, което едва по-късно открива.
към текста >>
Да вземем
като
пример бобъра и неговото жилище: Между бобрите винаги ще има някой "Микеланджело", обаче никога един "Галилей", който да разбере по същия начин законите, които "бобърът-Микеланджело" е вградил в своето жилище.
Ето защо на духовния край на човека ние имаме така да се каже и обратното, ако не употребяваме тази дума в неблагороден смисъл, а съответно извисена в духовното. Тогава действително ни се показва: Чрез един възвисен в духовното и пречистен инстинкт човекът твори онова, което едва по-късно открива. Както животното твори инстинктивно, както например обществото на пчелите създава своята чудесно устроена пчелна държава, така и човекът твори непосредствено от духовния свят, преди духовният свят да се отрази в неговата интелигентност. Така ние виждаме, че и в това направление всичко ни сочи, как себесъзнателният аз застава срещу действието на духа, става негов посредник. Благодарение на своя инстинкт животното успява да отрази в своята интелигентност това, което то вгражда в своето жилище и др. подобни.
Да вземем като пример бобъра и неговото жилище: Между бобрите винаги ще има някой "Микеланджело", обаче никога един "Галилей", който да разбере по същия начин законите, които "бобърът-Микеланджело" е вградил в своето жилище.
У човека съществува това, което застава пред себесъзнателния аз, което духът твори, когато той влиза в организма.
към текста >>
Следователно важното не е, дали даваме някакво предимство на човека пред животното или не, това би било неправилен път; а трябва да насочим нашето внимание на това, че при животното духът действува непосредствено чрез телесния организъм и душата води своя живот съобразно този телесен организъм, докато при човека между духа и телесния организъм застава живият Аз намиращ се в душата, служи
като
посредник и работи между духа и телесния организъм.
Така ние ясно видяхме при разглеждането на човешкото развитие, че между духа и телесната организация застава онова, което у човека е израз на себесъзнателния аз, че при човека облагороденият организъм изживява непосредствено духа, както виждаме това в художествената творческа фантазия; но в него живее и себесъзнателната същност, която може да застане срещу включването на духа в тялото.
Следователно важното не е, дали даваме някакво предимство на човека пред животното или не, това би било неправилен път; а трябва да насочим нашето внимание на това, че при животното духът действува непосредствено чрез телесния организъм и душата води своя живот съобразно този телесен организъм, докато при човека между духа и телесния организъм застава живият Аз намиращ се в душата, служи като посредник и работи между духа и телесния организъм.
Но с това азът на човека има непосредствено общение с това, което живее в духовния свят. Той изживява първо това непосредствено общение чрез това, че се пропива със способността да основава духовни отношения в заобикалящия го свят, които животното може да основе само от своите инстинкти. Ние виждаме, как у животното има предварително отпечатан един правов живот, един морален живот. Обаче ние разбираме правовия живот, моралния живот, държаният живот, целия ход на мировата история само тогава, когато виждаме при човека еманципацията на духа от тялото, като Азът застава между духа и тялото и с това влиза в непосредствено общение с духовния свят.
към текста >>
Обаче ние разбираме правовия живот, моралния живот, държаният живот, целия ход на мировата история само тогава, когато виждаме при човека еманципацията на духа от тялото,
като
Азът застава между духа и тялото и с това влиза в непосредствено общение с духовния свят.
Така ние ясно видяхме при разглеждането на човешкото развитие, че между духа и телесната организация застава онова, което у човека е израз на себесъзнателния аз, че при човека облагороденият организъм изживява непосредствено духа, както виждаме това в художествената творческа фантазия; но в него живее и себесъзнателната същност, която може да застане срещу включването на духа в тялото. Следователно важното не е, дали даваме някакво предимство на човека пред животното или не, това би било неправилен път; а трябва да насочим нашето внимание на това, че при животното духът действува непосредствено чрез телесния организъм и душата води своя живот съобразно този телесен организъм, докато при човека между духа и телесния организъм застава живият Аз намиращ се в душата, служи като посредник и работи между духа и телесния организъм. Но с това азът на човека има непосредствено общение с това, което живее в духовния свят. Той изживява първо това непосредствено общение чрез това, че се пропива със способността да основава духовни отношения в заобикалящия го свят, които животното може да основе само от своите инстинкти. Ние виждаме, как у животното има предварително отпечатан един правов живот, един морален живот.
Обаче ние разбираме правовия живот, моралния живот, държаният живот, целия ход на мировата история само тогава, когато виждаме при човека еманципацията на духа от тялото, като Азът застава между духа и тялото и с това влиза в непосредствено общение с духовния свят.
към текста >>
Но тъй
като
заставането на един себесъзнателен Аз между духа и тялото означава един напредък по отношение на животинското развитие, възможно е също така човекът да напредне по-нататък в този път,
като
развие в самия себе си духа, който той е еманципирал от тялото, да го развие по-нататък така, както изживява себе си в свободното общение с него.
Как този Аз влиза в непосредствено общение с духовния свят, това е нормалното състояние на човечеството.
Но тъй като заставането на един себесъзнателен Аз между духа и тялото означава един напредък по отношение на животинското развитие, възможно е също така човекът да напредне по-нататък в този път, като развие в самия себе си духа, който той е еманципирал от тялото, да го развие по-нататък така, както изживява себе си в свободното общение с него.
Ние ще видим тези възможности в сказката "Същност на съня", а пълното значение на това развитие ще бъде показано в сказката "Как се добиват познания за духовния свят? " Там ние ще видим, как еманципацията на духа от тялото за нормалния човек е осъществена до определена степен, но трябва да бъде доведена по-нататък благодарение на това, че в човека има заложени спящи, зародишни сили и способности, чрез развитието на които той може да стигне до едно непосредствено виждане в духовния свят.
към текста >>
Ние трябваше първо да създадем една основа за това, което ще можем да развием
като
истинско разглеждане на духовния свят.
Ние трябваше първо да създадем една основа за това, което ще можем да развием като истинско разглеждане на духовния свят.
Това, което придобихме до сега, ни показва, че трябва да търсим същинското значение на човешкото същество във факта, че вътре в това човешко същество Азът застава между духа и тялото. Но при човека това ни се показва и външно телесно, като себесъзнателният Аз, какъвто го срещаме в живота, се проявява така да се каже в човешката вътрешност и ни се показва, бихме могли да кажем, във физиономията и в жестовете на човека. Някои от вас ще си спомнят, че аз не само изказах, но и доказах, че на основата на старото изречение "Кръвта е една твърде особена течност" стои една дълбока истина. Това е действително така. А в това, което се изразява просто като едно непосредствено въздействие на душата върху кръвообращението, можем вече да отгатнем нещо от онова въздействие на себесъзнателния Аз в тялото, в организма.
към текста >>
Но при човека това ни се показва и външно телесно,
като
себесъзнателният Аз, какъвто го срещаме в живота, се проявява така да се каже в човешката вътрешност и ни се показва, бихме могли да кажем, във физиономията и в жестовете на човека.
Ние трябваше първо да създадем една основа за това, което ще можем да развием като истинско разглеждане на духовния свят. Това, което придобихме до сега, ни показва, че трябва да търсим същинското значение на човешкото същество във факта, че вътре в това човешко същество Азът застава между духа и тялото.
Но при човека това ни се показва и външно телесно, като себесъзнателният Аз, какъвто го срещаме в живота, се проявява така да се каже в човешката вътрешност и ни се показва, бихме могли да кажем, във физиономията и в жестовете на човека.
Някои от вас ще си спомнят, че аз не само изказах, но и доказах, че на основата на старото изречение "Кръвта е една твърде особена течност" стои една дълбока истина. Това е действително така. А в това, което се изразява просто като едно непосредствено въздействие на душата върху кръвообращението, можем вече да отгатнем нещо от онова въздействие на себесъзнателния Аз в тялото, в организма. Това е така да се каже най-близката врата, през която оплоденият от духа Аз действува в тялото. Ние виждаме това, когато наблюдаваме как душата действува върху кръвообращението.
към текста >>
А в това, което се изразява просто
като
едно непосредствено въздействие на душата върху кръвообращението, можем вече да отгатнем нещо от онова въздействие на себесъзнателния Аз в тялото, в организма.
Ние трябваше първо да създадем една основа за това, което ще можем да развием като истинско разглеждане на духовния свят. Това, което придобихме до сега, ни показва, че трябва да търсим същинското значение на човешкото същество във факта, че вътре в това човешко същество Азът застава между духа и тялото. Но при човека това ни се показва и външно телесно, като себесъзнателният Аз, какъвто го срещаме в живота, се проявява така да се каже в човешката вътрешност и ни се показва, бихме могли да кажем, във физиономията и в жестовете на човека. Някои от вас ще си спомнят, че аз не само изказах, но и доказах, че на основата на старото изречение "Кръвта е една твърде особена течност" стои една дълбока истина. Това е действително така.
А в това, което се изразява просто като едно непосредствено въздействие на душата върху кръвообращението, можем вече да отгатнем нещо от онова въздействие на себесъзнателния Аз в тялото, в организма.
Това е така да се каже най-близката врата, през която оплоденият от духа Аз действува в тялото. Ние виждаме това, когато наблюдаваме как душата действува върху кръвообращението. Аз често пъти обръщах вниманието върху това, че в съвсем грубите явления на изчервяването от срам и в побледняването от страх виждаме едно непосредствено действие на нещо, което става в душата и се изразява в тялото, защото фактически страхът и чувството на срам са душевни процеси. Би трябвало някой да бъде един несъзнателен материалист, какъвто е фактически например Уйлям Джеймс, за да отрече това, въпреки че този Уйлям Джеймс иска да бъде спиритуалист, когато иска да защити изречението: "Човек не плаче, защото е тъжен, а той е тъжен, защото плаче." Според това изречение би трябвало да си представим, че човек изживява в своята душа тъга благодарение на това, че върху организма се упражняват някакви макар и много тънки, материални влияния, които правят да бликнат сълзите, и когато човек вижда това така мисли Уйлям Джеймс той се натъжава. Ако не прозрем цялата неудържимост на това заключение, ние не ще можем да разберем, че в неща като смеха и плача, но също и в изчервяването от срама, при което имаме едно прехвърляне на кръвта от центъра към периферията, имаме работа с материални процеси, които се намират непосредствено под душевно-духовни влияния.
към текста >>
Ако не прозрем цялата неудържимост на това заключение, ние не ще можем да разберем, че в неща
като
смеха и плача, но също и в изчервяването от срама, при което имаме едно прехвърляне на кръвта от центъра към периферията, имаме работа с материални процеси, които се намират непосредствено под душевно-духовни влияния.
А в това, което се изразява просто като едно непосредствено въздействие на душата върху кръвообращението, можем вече да отгатнем нещо от онова въздействие на себесъзнателния Аз в тялото, в организма. Това е така да се каже най-близката врата, през която оплоденият от духа Аз действува в тялото. Ние виждаме това, когато наблюдаваме как душата действува върху кръвообращението. Аз често пъти обръщах вниманието върху това, че в съвсем грубите явления на изчервяването от срам и в побледняването от страх виждаме едно непосредствено действие на нещо, което става в душата и се изразява в тялото, защото фактически страхът и чувството на срам са душевни процеси. Би трябвало някой да бъде един несъзнателен материалист, какъвто е фактически например Уйлям Джеймс, за да отрече това, въпреки че този Уйлям Джеймс иска да бъде спиритуалист, когато иска да защити изречението: "Човек не плаче, защото е тъжен, а той е тъжен, защото плаче." Според това изречение би трябвало да си представим, че човек изживява в своята душа тъга благодарение на това, че върху организма се упражняват някакви макар и много тънки, материални влияния, които правят да бликнат сълзите, и когато човек вижда това така мисли Уйлям Джеймс той се натъжава.
Ако не прозрем цялата неудържимост на това заключение, ние не ще можем да разберем, че в неща като смеха и плача, но също и в изчервяването от срама, при което имаме едно прехвърляне на кръвта от центъра към периферията, имаме работа с материални процеси, които се намират непосредствено под душевно-духовни влияния.
Когато размислим върху това, ние ще можем да кажем: Фактически при човека душевното се изразява в кръвообращението. Но това, което казваме така за човека, че себесъзнателният Аз се изявява в кръвта и в кръвообращението, ние не можем да го приложим направо към животното, защото при животното не може да действува един себесъзнателен Аз върху кръвообращението. А това е именно същественото, защото животното не може да се отвори непосредствено за влиянието на духовния свят. Докато в животинското кръвообращение ние имаме пред себе си нещо, в което непосредствено се вижда, как се изразява душевният живот на животното, в човешкото кръвообращение трябва да виждаме нещо от начина, по който духът действува върху Аза. Когато някога хората ще се заловят да проучат малко нещата, за които става дума, а именно, че това, което днес казах в началото на сказката, е съществено за човешкия живот, че човекът не е предварително организиран да прояви определено чувство за равновесие, за собствено движение и за живота, а трябва първо да развие, да добие тези чувства, тези сетива, когато хората ще разберат, че с посоките в пространството са дадени действителности, че не е безразлично, дали един гръбначен стълб стои вертикално или хоризонтално към пространствените отношения или дали едно кръвообращение протича в тази или онази посока, тогава в начина, по който такива организми застават в цялата мирова връзка, те ще видят същественото.
към текста >>
Ако въпросът би се касаел само за материалното, тогава би трябвало да бъде съвършено безразлично, дали едно колело се използува
като
играчка за деца или се използува за устройството на един часовник.
Ако въпросът би се касаел само за материалното, тогава би трябвало да бъде съвършено безразлично, дали едно колело се използува като играчка за деца или се използува за устройството на един часовник.
Но същественото зависи винаги от това, как един член или орган се използува в целостта на едно същество или на един предмет. Същественото не е в това, как се отнася човешката кръв към кръвта на маймуната и тем подобни, а как съответните органи са поставени в служба на цялостния организъм. Как тук това, което е истина, се докосва с изследването на официалната наука, ни показва най-добре отношението на Гьоте към естествената наука. В епохата на Гьоте по отношение на природните неща беше вече във възход един корав материализъм и точно най-изпъкващите естествоизпитатели, които искаха, да установят разликата между човека и животното, се позоваваха при това на нещо чисто материално. Те мислеха, че разликата се показва в това: в своята горна челюст животните още имат една междинна кост, а при човека тази кост липсва.
към текста >>
Ето защо той искаше първо да докаже, че такова твърдение на учените от неговото време не е отговарящо на истината и че тази пропаст не е там,
като
се залови да докаже, че междинната горночелюстна кост се намира и у човека.
Те казваха един вид: Тази е пропастта между човека и животното, че животното още притежава една междинна кост за приемането на горните резци, а човекът няма тази кост. За Гьоте това беше нещо непоносимо. За него важното беше, да се намери разликата между човека и животното не в отделните строителни части на организма, а в начина, по който духът си служи с органите в човека и в животното. Между другото искам да обърна вниманието ви на това, че Гьотевото учение за метаморфозите може да се приложи върху всички отделни човешки органи. Така от самото начало и никога Гьоте не можеше да приеме мисълта, че превъзходството на човека над животното трябва да се търси в една материална подробност.
Ето защо той искаше първо да докаже, че такова твърдение на учените от неговото време не е отговарящо на истината и че тази пропаст не е там, като се залови да докаже, че междинната горночелюстна кост се намира и у човека.
Ако Гьоте не би извършил по-нататък нищо друго освен това единствено дело, ако не би открил нищо друго, освен че действително и човекът има междинната горночелюстна кост, само че тя е срасната и не може да се различи, и само с това той би бил един мощен гений в човешкото развитие. Гьоте си казваше аз го разказвам, не защото Гьоте си го е казал, а защото то проличава в неговото чувство : Заедно с Хердер и с други, които се стараят да разберат човека от духа, аз насочих моето внимание върху това, че човекът стои над животните именно затова, защото животните са свързани със своя организъм. Обаче човекът се еманципира от своя организъм и влиза в непосредствено общение с духа. Чрез това той отново може да въздействува върху своите органи, което, както вече посочих, Гьоте изразява с думите: "Животните са поучавани от техните органи, казваха древните. Аз прибавям: човеците също; обаче те имат предимството, че могат отново да поучават своите органи." Гьоте не можеше другояче, освен да допусне: органите са същите; само че те са изградени от една друга страна.
към текста >>
Това трябва да радва твърде много и тебе, защото то е
като
ключов камък на човека, не липсва, а е налице!
Тогава той писа на Хердер: " . . . Аз намерих, не злато, нито сребро, а нещо, което ми доставя безкрайна радост междучелюстната кост у човека! Заедно с Лодерн аз сравних човешки и животински черепи, хванах следата и ето, костта е налице. Сега моля те, не издавай това, защото то трябва да се държи в тайна.
Това трябва да радва твърде много и тебе, защото то е като ключов камък на човека, не липсва, а е налице!
Но как! Аз си го представих и във връзка с твоето тяло, колко красиво ще бъде то там . . ."
към текста >>
34.
5. Същност на съня; Берлин, 24. 11. 1910 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
И въпреки това всеки човек би трябвало да почувствува, че сънят е нещо, което се поставя в нашите жизнени явления така,
като
че чрез него ни са поставени най-големите загадки на живота.
И въпреки това всеки човек би трябвало да почувствува, че сънят е нещо, което се поставя в нашите жизнени явления така, като че чрез него ни са поставени най-големите загадки на живота.
Хората винаги са чувствували тази тайнственост и голямото значение на съня, когато за съня са казвали, че той е "Братът на смъртта". Днес ние ще се ограничим в разглеждането на съня като такъв, защото в следващите сказки ще се върнем в известно отношение към разглеждането на смъртта. Всичко, което човекът трябва да причислява към своето душевно изживяване в непосредствен смисъл, всички вълнуващи се и утихващи от сутрин до вечер представи, усещания и чувства, които съставляват душевната драма на човека, всички болки и страдания, също и волевите импулси, потъват някак си в неопределена тъмнина, когато човекът се потопява в съня. И някои философи биха могли така да се каже да сбъркат в себе си, когато говорят за същността на душевното, за същността на духовното, която се изявява в човешката природа и за който трябва все пак да приемат, че макар и тази душевна и духовна природа да може добре да се обхваща с понятия и идеи и да се показва добре изследвана, тя общо взето изглежда да се изгубва в нищо. Когато разглеждаме явленията на душевния живот така, както всъщност те обикновено се разглеждат от научните и ненаучни среди, ние трябва общо взето да кажем, че през време на състоянието на сън те се заличават, изчезват.
към текста >>
Днес ние ще се ограничим в разглеждането на съня
като
такъв, защото в следващите сказки ще се върнем в известно отношение към разглеждането на смъртта.
И въпреки това всеки човек би трябвало да почувствува, че сънят е нещо, което се поставя в нашите жизнени явления така, като че чрез него ни са поставени най-големите загадки на живота. Хората винаги са чувствували тази тайнственост и голямото значение на съня, когато за съня са казвали, че той е "Братът на смъртта".
Днес ние ще се ограничим в разглеждането на съня като такъв, защото в следващите сказки ще се върнем в известно отношение към разглеждането на смъртта.
Всичко, което човекът трябва да причислява към своето душевно изживяване в непосредствен смисъл, всички вълнуващи се и утихващи от сутрин до вечер представи, усещания и чувства, които съставляват душевната драма на човека, всички болки и страдания, също и волевите импулси, потъват някак си в неопределена тъмнина, когато човекът се потопява в съня. И някои философи биха могли така да се каже да сбъркат в себе си, когато говорят за същността на душевното, за същността на духовното, която се изявява в човешката природа и за който трябва все пак да приемат, че макар и тази душевна и духовна природа да може добре да се обхваща с понятия и идеи и да се показва добре изследвана, тя общо взето изглежда да се изгубва в нищо. Когато разглеждаме явленията на душевния живот така, както всъщност те обикновено се разглеждат от научните и ненаучни среди, ние трябва общо взето да кажем, че през време на състоянието на сън те се заличават, изчезват.
към текста >>
Като
се абстрахираме от наблюденията на Духовната наука или на Антропософията, възниква въпросът, дали и обикновеното наблюдение на живота може да ни покаже, че това душевно естество е дейно, че то показва своята действеност и тогава, когато е обхванато от съня.
За този, който иска да разглежда от душевното естество само това, което се проявява в тялото, човекът се превръща някакси в загадка, ако размисли по-дълбоко. Защото същинските телесни функции, телесни действия продължават да съществуват и през време на съня. Само това, което обикновено наричаме душевно естество, то изчезва, престава да съществува. Пита се сега само, дали говорим напълно в правилния смисъл върху душевното и телесното, когато считаме, че това, което се заличава при засипването, действително съставлява пълния размер на душевното.
Като се абстрахираме от наблюденията на Духовната наука или на Антропософията, възниква въпросът, дали и обикновеното наблюдение на живота може да ни покаже, че това душевно естество е дейно, че то показва своята действеност и тогава, когато е обхванато от съня.
Ако искаме да добием известна яснота върху тези понятия, ние бихме могли също да кажем: Ако искаме да наблюдаваме явленията на живота в истинския смисъл в тази област, ние трябва да си съставим правилни понятия.
към текста >>
Като
увод бих искал предварително да спомена, че и върху тази тема Духовната наука или Антропософията не е в състояние да говори така изобщо, както днес хората предпочитат да правят това.
Като увод бих искал предварително да спомена, че и върху тази тема Духовната наука или Антропософията не е в състояние да говори така изобщо, както днес хората предпочитат да правят това.
Когато днес говорим за същността на съня, ние ще говорим само за съня на човека. Защото Духовната наука знае много добре в последната сказка ние засегнахме това многостранно в други области -, че това, което за едно или друго явление се изразява привидно еднакво при различните същества, може да почива на съвършено различни причини при съответното същество. Това ние посочихме по отношение на смъртта, на целия духовен живот и на развитието на духовния живот при животното и човека. Днес ние бихме стигнали твърде далече, ако бихме говорили и за съня на животните. Ето защо предварително искаме да подчертаем, че всичко, което се казва днес, трябва да бъде казано само за съня на човека.
към текста >>
По този начин бихме могли да правим разлика между душевния живот
като
такъв и осъзнаването на душевния живот.
Наистина с това ние не бихме доказали още нищо, но най-малко бихме добили две понятия.
По този начин бихме могли да правим разлика между душевния живот като такъв и осъзнаването на душевния живот.
И бихме могли да си представим, че за нашето съзнание, за нашето знание за душевния живот, така както днес стоим в нормалния човешки живот, всичко зависи от това, че ние получаваме нашия душевен живот отразен чрез тялото, защото ако не бихме го получили отразен, не бихме могли да знаем нищо за него. Тогава бихме се намирали напълно в едно състояние като в сън. Сега, след като добихме тези две понятия, нека се опитаме да си представим явлението на будния и спящия живот.
към текста >>
Тогава бихме се намирали напълно в едно състояние
като
в сън.
Наистина с това ние не бихме доказали още нищо, но най-малко бихме добили две понятия. По този начин бихме могли да правим разлика между душевния живот като такъв и осъзнаването на душевния живот. И бихме могли да си представим, че за нашето съзнание, за нашето знание за душевния живот, така както днес стоим в нормалния човешки живот, всичко зависи от това, че ние получаваме нашия душевен живот отразен чрез тялото, защото ако не бихме го получили отразен, не бихме могли да знаем нищо за него.
Тогава бихме се намирали напълно в едно състояние като в сън.
Сега, след като добихме тези две понятия, нека се опитаме да си представим явлението на будния и спящия живот.
към текста >>
Сега, след
като
добихме тези две понятия, нека се опитаме да си представим явлението на будния и спящия живот.
Наистина с това ние не бихме доказали още нищо, но най-малко бихме добили две понятия. По този начин бихме могли да правим разлика между душевния живот като такъв и осъзнаването на душевния живот. И бихме могли да си представим, че за нашето съзнание, за нашето знание за душевния живот, така както днес стоим в нормалния човешки живот, всичко зависи от това, че ние получаваме нашия душевен живот отразен чрез тялото, защото ако не бихме го получили отразен, не бихме могли да знаем нищо за него. Тогава бихме се намирали напълно в едно състояние като в сън.
Сега, след като добихме тези две понятия, нека се опитаме да си представим явлението на будния и спящия живот.
към текста >>
Ние бихме имали група от представи, които бихме отнесли към себе си, които бихме нарекли наши представи, и една друга група, която бихме считали
като
нещо чуждо,
като
един външен свят.
Който действително може да наблюдава живота, може да почувствува много ясно, бихме могли да кажем да види, как действително протича моментът на заспиването. Той може да констатира, как представите, чувствата все повече отслабват, тяхната яснота, тяхната сила намалява. Но това не е всичко съществено. Докато човек е буден, той живее така, че създава ред в целия свой живот на представите чрез своя себесъзнателен Аз, обгръща някакси своите представи със своя Аз. Защото в момента, когато в будния живот не бихме обгърнали нашите представи с нашия Аз, ние не бихме могли да водим никакъв нормален душевен живот.
Ние бихме имали група от представи, които бихме отнесли към себе си, които бихме нарекли наши представи, и една друга група, която бихме считали като нещо чуждо, като един външен свят.
Само хора, които изпитват едно разцепление на своя Аз, нещо което за съвременния човек би било едно болестно състояние, биха могли да имат едно такова разделяне на своя представен живот в различни области. При нормалния човек същественото е, че всички представи са като перспективно отнесени към една точка: към себесъзнателния Аз. В момента на засипването ние ясно чувствуваме, как така да се каже първо Азът бива надделян от представите, въпреки че те стават по-неясни. Представите проявяват своята самостоятелност, живеят един собствен живот, някакси в хоризонта на съзнание се образуват отделни облаци представи и Азът изгубва себе си в представите. Тогава човек чувствува, как сетивните възприятия, виждане, чуване и т.н.
към текста >>
При нормалния човек същественото е, че всички представи са
като
перспективно отнесени към една точка: към себесъзнателния Аз.
Но това не е всичко съществено. Докато човек е буден, той живее така, че създава ред в целия свой живот на представите чрез своя себесъзнателен Аз, обгръща някакси своите представи със своя Аз. Защото в момента, когато в будния живот не бихме обгърнали нашите представи с нашия Аз, ние не бихме могли да водим никакъв нормален душевен живот. Ние бихме имали група от представи, които бихме отнесли към себе си, които бихме нарекли наши представи, и една друга група, която бихме считали като нещо чуждо, като един външен свят. Само хора, които изпитват едно разцепление на своя Аз, нещо което за съвременния човек би било едно болестно състояние, биха могли да имат едно такова разделяне на своя представен живот в различни области.
При нормалния човек същественото е, че всички представи са като перспективно отнесени към една точка: към себесъзнателния Аз.
В момента на засипването ние ясно чувствуваме, как така да се каже първо Азът бива надделян от представите, въпреки че те стават по-неясни. Представите проявяват своята самостоятелност, живеят един собствен живот, някакси в хоризонта на съзнание се образуват отделни облаци представи и Азът изгубва себе си в представите. Тогава човек чувствува, как сетивните възприятия, виждане, чуване и т.н. се затъпяват все повече и повече и той чувствува най-после, как волевите импулси са парализирани. Сега трябва да обърнем внимание на нещо, което всъщност малко хора наблюдават ясно.
към текста >>
В момента, когато при задремването хората чувствуват нещо
като
събуждане, състоянието е такова, че може действително да се каже: Събужда се нещо
като
една разширяваща се съвест, събужда се нещо
като
морал на душата.
По-добри опитности имат вече хората, които наблюдават по-точно момента на заспиването с едно по-тънко развитие на своя душевен живот. Тогава въпреки заспиването те могат да чувствуват един вид събуждане. Това, което ви разказвам сега, може да каже всеки един, който е усвоил някои методи за действително наблюдение на тези неща, защото това е едно всеобщо човешко явление.
В момента, когато при задремването хората чувствуват нещо като събуждане, състоянието е такова, че може действително да се каже: Събужда се нещо като една разширяваща се съвест, събужда се нещо като морал на душата.
Този е действително случаят. Той се проявява особено чрез това, че такива хора наблюдават това, което са изживели в своята душа пред предния ден, и са останали доволни в своята съвест от него. Те чувствуват твърде особено това в този момент на моралното събуждане. Същевременно това чувствуване е изцяло противоположно на чувствуването през деня. Докато чувствуването на деня се показва по такъв начин, че нещата идват към нас, заспиващият чувствува, като че душата се разлива над един свят, който сега се пробужда и който включва главно едно простиране, едно разливане на чувството над това, което душата може да изживее по отношение на своята морална вътрешност като чрез едно разширение на съвестта.
към текста >>
Докато чувствуването на деня се показва по такъв начин, че нещата идват към нас, заспиващият чувствува,
като
че душата се разлива над един свят, който сега се пробужда и който включва главно едно простиране, едно разливане на чувството над това, което душата може да изживее по отношение на своята морална вътрешност
като
чрез едно разширение на съвестта.
В момента, когато при задремването хората чувствуват нещо като събуждане, състоянието е такова, че може действително да се каже: Събужда се нещо като една разширяваща се съвест, събужда се нещо като морал на душата. Този е действително случаят. Той се проявява особено чрез това, че такива хора наблюдават това, което са изживели в своята душа пред предния ден, и са останали доволни в своята съвест от него. Те чувствуват твърде особено това в този момент на моралното събуждане. Същевременно това чувствуване е изцяло противоположно на чувствуването през деня.
Докато чувствуването на деня се показва по такъв начин, че нещата идват към нас, заспиващият чувствува, като че душата се разлива над един свят, който сега се пробужда и който включва главно едно простиране, едно разливане на чувството над това, което душата може да изживее по отношение на своята морална вътрешност като чрез едно разширение на съвестта.
Това е тогава един момент, който обаче за заспиващия изглежда много по-дълъг, един момент на вътрешно блаженство, когато се касае за едно разширение над нещата, с което душата може да бъде съгласна, но често пъти тя изпитва едно чувство на дълбоко разкъсване, когато има да си прави упреци. Накратко казано, моралният човек, който през време на деня е силно подтиснат от сетивните впечатления, се разпростира и се чувствува особено в момента на заспиването. И всеки, който е усвоил определен метод или само едно усещане по отношение на подобни наблюдения, знае, че в този момент се събужда определен копнеж, който бихме могли да опишем приблизително така: Човек иска, щото всъщност този момент да се разшири в неопределеното и да няма край. Но тогава идва нещо като един тласък, като един вид вътрешно движение. За по-голяма част от хората това е извънредно трудно да се опише.
към текста >>
Но тогава идва нещо
като
един тласък,
като
един вид вътрешно движение.
Същевременно това чувствуване е изцяло противоположно на чувствуването през деня. Докато чувствуването на деня се показва по такъв начин, че нещата идват към нас, заспиващият чувствува, като че душата се разлива над един свят, който сега се пробужда и който включва главно едно простиране, едно разливане на чувството над това, което душата може да изживее по отношение на своята морална вътрешност като чрез едно разширение на съвестта. Това е тогава един момент, който обаче за заспиващия изглежда много по-дълъг, един момент на вътрешно блаженство, когато се касае за едно разширение над нещата, с което душата може да бъде съгласна, но често пъти тя изпитва едно чувство на дълбоко разкъсване, когато има да си прави упреци. Накратко казано, моралният човек, който през време на деня е силно подтиснат от сетивните впечатления, се разпростира и се чувствува особено в момента на заспиването. И всеки, който е усвоил определен метод или само едно усещане по отношение на подобни наблюдения, знае, че в този момент се събужда определен копнеж, който бихме могли да опишем приблизително така: Човек иска, щото всъщност този момент да се разшири в неопределеното и да няма край.
Но тогава идва нещо като един тласък, като един вид вътрешно движение.
За по-голяма част от хората това е извънредно трудно да се опише. Естествено Духовната наука може да опише съвсем точно това вътрешно движение. Самата душа поставя пред себе си един вид изискване: Сега ти трябва да се разпростреш по-нататък, да се разлееш по-нататък! Но поставяйки си това изискване, душата изгубва себе си за моралния живот от околната среда. Това е като че капвате една капка боя във вода и я разтваряте: отначало боята още се вижда, но когато капката се разлее в цялата вода, тя избледнява все повече и повече и накрая престава да съществува като явление на боя.
към текста >>
Това е
като
че капвате една капка боя във вода и я разтваряте: отначало боята още се вижда, но когато капката се разлее в цялата вода, тя избледнява все повече и повече и накрая престава да съществува
като
явление на боя.
Но тогава идва нещо като един тласък, като един вид вътрешно движение. За по-голяма част от хората това е извънредно трудно да се опише. Естествено Духовната наука може да опише съвсем точно това вътрешно движение. Самата душа поставя пред себе си един вид изискване: Сега ти трябва да се разпростреш по-нататък, да се разлееш по-нататък! Но поставяйки си това изискване, душата изгубва себе си за моралния живот от околната среда.
Това е като че капвате една капка боя във вода и я разтваряте: отначало боята още се вижда, но когато капката се разлее в цялата вода, тя избледнява все повече и повече и накрая престава да съществува като явление на боя.
Това е така, като че душата започва да набъбва, да живее в своето морално отражение, тя още чувствува себе си, обаче чувствуването престава тогава, когато настъпва тласъкът, вътрешното движение, както капката боя се изгубва като боя във водата.
към текста >>
Това е така,
като
че душата започва да набъбва, да живее в своето морално отражение, тя още чувствува себе си, обаче чувствуването престава тогава, когато настъпва тласъкът, вътрешното движение, както капката боя се изгубва
като
боя във водата.
За по-голяма част от хората това е извънредно трудно да се опише. Естествено Духовната наука може да опише съвсем точно това вътрешно движение. Самата душа поставя пред себе си един вид изискване: Сега ти трябва да се разпростреш по-нататък, да се разлееш по-нататък! Но поставяйки си това изискване, душата изгубва себе си за моралния живот от околната среда. Това е като че капвате една капка боя във вода и я разтваряте: отначало боята още се вижда, но когато капката се разлее в цялата вода, тя избледнява все повече и повече и накрая престава да съществува като явление на боя.
Това е така, като че душата започва да набъбва, да живее в своето морално отражение, тя още чувствува себе си, обаче чувствуването престава тогава, когато настъпва тласъкът, вътрешното движение, както капката боя се изгубва като боя във водата.
към текста >>
Ние добиваме възможност и способност да запаметяваме по-лесно, когато сме проспали нещата,
като
че искаме да научим нещо наизуст на един дъх.
Когато наблюдаваме така заспивалото, ние без съмнение можем да кажем: Със засипването човек улавя така да се каже нещо, което вече след това не може да бъде в неговото съзнание. Ако използувам сега построените по-горе две идеи, бих могъл да кажа: Човек изпитва сега един момент на сбогуване с огледалото на своето тяло, което му се явяват отразени явленията на живота. И понеже няма още никаква възможност да направи да се отрази в нещо друго това, което иначе се отразява в тялото, за него престава и възможността той да възприема това, което е самият той. Но ако човек не иска да бъде съвсем твърдоглав и своенравен по отношение на това, което е свързано с душата и с въздействието на това, което потъва в една неопределена тъмнина, той отново може да възприема в определен смисъл явленията на деня. По друг случай аз вече обърнах вниманието върху това, как човек, който е принуден да запамети това или онова, следователно да научи наизуст неща, той може да извърши това много по-лесно, когато често пъти го проспива, и как най-големият враг на ученето наизуст е лишаването от сън.
Ние добиваме възможност и способност да запаметяваме по-лесно, когато сме проспали нещата, като че искаме да научим нещо наизуст на един дъх.
Но така е и при други дейности на душата. Обаче ние бихме могли много лесно да се убедим, че би било невъзможно въобще да научим нещо, да усвоим нещо, в което душата трябва да вземе дейно участие, ако не бихме могли постоянно да включваме състоянията на сън в състоянията на нашия живот. Естественият извод, който трябва да направил от такива явления, е този, че от време на време нашата душа има нужда да се оттегли от тялото, за да почерпи сила от една област, която не се намира в тялото, защото вътре в тялото са: били вече изразходвани съответните сили. Трябва да си представим: Когато сутрин се събуждаме от сън, ние донасяме със себе си от състоянието, в което сме били, укрепване, за да развием онези способности, които не бихме могли да развием, ако бихме останали постоянно свързани с нашето тяло. Така въздействието на съня се показва в нашето обикновено същество, когато искаме да мислим праволинейно и не искаме да бъдем твърдоглави.
към текста >>
Той добре чувствува,
като
че мозъкът му противопоставя съпротива, както например чувствуваме съпротивата, когато удряме някой гвоздей с чук.
Представете си, че един човек, който прави такива упражнения, размишлява много остро върху нещо, върху което би могъл да размишлява и друг човек, че понеже може би има пред себе си една тежка задача, той се стреми да напрегне всичките си духовни сили, за да проникне в нещата. Тогава може да му се случи така, както се случва на един ученик: не му достигат силите, за да реши задачата. Това може много добре да се случи. Но когато благодарение на своите упражнения има вече повече опитни възможности върху своите вътрешни душевни състояния във връзка с телесни състояния, тогава той без съмнение чувствува нещо твърде особено, когато не може да направи нещо. Тогава той чувствува по начин различен от други път, как среща съпротива от страна на своите физически органи, например от страна на мозъка.
Той добре чувствува, като че мозъкът му противопоставя съпротива, както например чувствуваме съпротивата, когато удряме някой гвоздей с чук.
Тогава мозъкът започва да добива една действителност. Така както човек обикновено употребява своя мозък, той не чувствува като че употребява един инструмент, както например употребяваме един чук. Духовният изследовател чувствува своя мозък, той се чувствува самостоятелен по отношение на своето мислене. Това е една опитност. Обаче там, където не може да реши една задача, той чувствува, че няма вече възможността да извърши някои дейности, които трябва да извърши чрез мисленето.
към текста >>
Така както човек обикновено употребява своя мозък, той не чувствува
като
че употребява един инструмент, както например употребяваме един чук.
Това може много добре да се случи. Но когато благодарение на своите упражнения има вече повече опитни възможности върху своите вътрешни душевни състояния във връзка с телесни състояния, тогава той без съмнение чувствува нещо твърде особено, когато не може да направи нещо. Тогава той чувствува по начин различен от други път, как среща съпротива от страна на своите физически органи, например от страна на мозъка. Той добре чувствува, като че мозъкът му противопоставя съпротива, както например чувствуваме съпротивата, когато удряме някой гвоздей с чук. Тогава мозъкът започва да добива една действителност.
Така както човек обикновено употребява своя мозък, той не чувствува като че употребява един инструмент, както например употребяваме един чук.
Духовният изследовател чувствува своя мозък, той се чувствува самостоятелен по отношение на своето мислене. Това е една опитност. Обаче там, където не може да реши една задача, той чувствува, че няма вече възможността да извърши някои дейности, които трябва да извърши чрез мисленето. Той изгубва властта над инструмента и чувствува това много ясно. Това е един факт, който човек може да изживее много точно.
към текста >>
Той чувствува следователно своята собствена наречете я мислителна дейност, която е упражнил през време на съня,
като
редица от образи.
Следователно тогава човек чувствува нещо, което по-рано не е могъл в сетивния свят, той чувствува своята собствена дейност представяща му се в образи, в чудни образи, които са в движение един вид както когато мислите, от които би се нуждаел, биха били живи същества, които влизат в най-различни отношения помежду си.
Той чувствува следователно своята собствена наречете я мислителна дейност, която е упражнил през време на съня, като редица от образи.
Трудно е да се опише това чувство, защото човек се намира вътре в него по един твърде особен начин и трябва да си каже: Това си ти самият! Но от друг страна човек може да различи много точно това чувство от себе си, както може да различи от себе си едно външно движение, което прави. Следователно човек има образи, имагинации от една дейност, която е била навършена преди събуждането. И сега той може да забележи, когато се е научил да наблюдава себе си, че тези образи на една дейност, която е била преди събуждането, се свързват с нашия мозък и правят от него един по-подвижен, по-използваем инструмент, така щото човек е в състояние да доведе нещо до край, което по-рано не е можел, защото е срещал съпротива, например да мисли определени мисли. Това са тънки неща, но без тях ние не можем да проникнем зад тайните на съня.
към текста >>
Човек се чувствува
като
един строител на своите собствени инструменти.
Но от друг страна човек може да различи много точно това чувство от себе си, както може да различи от себе си едно външно движение, което прави. Следователно човек има образи, имагинации от една дейност, която е била навършена преди събуждането. И сега той може да забележи, когато се е научил да наблюдава себе си, че тези образи на една дейност, която е била преди събуждането, се свързват с нашия мозък и правят от него един по-подвижен, по-използваем инструмент, така щото човек е в състояние да доведе нещо до край, което по-рано не е можел, защото е срещал съпротива, например да мисли определени мисли. Това са тънки неща, но без тях ние не можем да проникнем зад тайните на съня. Човек чувствува следователно, че не е упражнил една дейност както при будността, а една дейност, която е служила за възстановяване на определени неща в мозъка, които са били изхабени; той чувствува, че отново е съградил инструмента, както не е могъл по-рано да го съгради.
Човек се чувствува като един строител на своите собствени инструменти.
Има една огромна разлика между това, което човек чувствува при една такава дейност, и това, което той чувствува при една дейност извършена през деня. За дейността през деня той има чувството, което можем да сравним с положението, когато рисуваме по модел или копираме. Тогава сме принудени при всяка теглена черта или при всяко петно боя да се ръководим по образа, който стои пред нас. При онези неща, които се явяват като образи в момента на събуждането и които изобразяват така да се каже една дейност през време на съня, ние имаме чувството, като не сами изнамираме чертите и създаваме фигурите от самите нас, без да бъдем свързани с някакъв модел. С едно такова явление ние един вид улавяме това, което душата е извършила, преди да се е събудила; ние сме уловили дейността за възобновяване на мозъка.
към текста >>
При онези неща, които се явяват
като
образи в момента на събуждането и които изобразяват така да се каже една дейност през време на съня, ние имаме чувството,
като
не сами изнамираме чертите и създаваме фигурите от самите нас, без да бъдем свързани с някакъв модел.
Човек чувствува следователно, че не е упражнил една дейност както при будността, а една дейност, която е служила за възстановяване на определени неща в мозъка, които са били изхабени; той чувствува, че отново е съградил инструмента, както не е могъл по-рано да го съгради. Човек се чувствува като един строител на своите собствени инструменти. Има една огромна разлика между това, което човек чувствува при една такава дейност, и това, което той чувствува при една дейност извършена през деня. За дейността през деня той има чувството, което можем да сравним с положението, когато рисуваме по модел или копираме. Тогава сме принудени при всяка теглена черта или при всяко петно боя да се ръководим по образа, който стои пред нас.
При онези неща, които се явяват като образи в момента на събуждането и които изобразяват така да се каже една дейност през време на съня, ние имаме чувството, като не сами изнамираме чертите и създаваме фигурите от самите нас, без да бъдем свързани с някакъв модел.
С едно такова явление ние един вид улавяме това, което душата е извършила, преди да се е събудила; ние сме уловили дейността за възобновяване на мозъка. Защото ние постепенно действително разбираме, че това, което чувствуваме като един вид покриване на органите на мозъка с това, което напомня на фигури, не е нищо друго освен едно ново съграждане на това, което е било разрушено през деня. Човек се явява действително като един строител на себе си.
към текста >>
Защото ние постепенно действително разбираме, че това, което чувствуваме
като
един вид покриване на органите на мозъка с това, което напомня на фигури, не е нищо друго освен едно ново съграждане на това, което е било разрушено през деня.
Има една огромна разлика между това, което човек чувствува при една такава дейност, и това, което той чувствува при една дейност извършена през деня. За дейността през деня той има чувството, което можем да сравним с положението, когато рисуваме по модел или копираме. Тогава сме принудени при всяка теглена черта или при всяко петно боя да се ръководим по образа, който стои пред нас. При онези неща, които се явяват като образи в момента на събуждането и които изобразяват така да се каже една дейност през време на съня, ние имаме чувството, като не сами изнамираме чертите и създаваме фигурите от самите нас, без да бъдем свързани с някакъв модел. С едно такова явление ние един вид улавяме това, което душата е извършила, преди да се е събудила; ние сме уловили дейността за възобновяване на мозъка.
Защото ние постепенно действително разбираме, че това, което чувствуваме като един вид покриване на органите на мозъка с това, което напомня на фигури, не е нищо друго освен едно ново съграждане на това, което е било разрушено през деня.
Човек се явява действително като един строител на себе си.
към текста >>
Човек се явява действително
като
един строител на себе си.
За дейността през деня той има чувството, което можем да сравним с положението, когато рисуваме по модел или копираме. Тогава сме принудени при всяка теглена черта или при всяко петно боя да се ръководим по образа, който стои пред нас. При онези неща, които се явяват като образи в момента на събуждането и които изобразяват така да се каже една дейност през време на съня, ние имаме чувството, като не сами изнамираме чертите и създаваме фигурите от самите нас, без да бъдем свързани с някакъв модел. С едно такова явление ние един вид улавяме това, което душата е извършила, преди да се е събудила; ние сме уловили дейността за възобновяване на мозъка. Защото ние постепенно действително разбираме, че това, което чувствуваме като един вид покриване на органите на мозъка с това, което напомня на фигури, не е нищо друго освен едно ново съграждане на това, което е било разрушено през деня.
Човек се явява действително като един строител на себе си.
към текста >>
Духовният изследовател познава случаят, при който един прост селски човек започва в своя смъртен час да говори на латински език, който всъщност никога не е ползувал и за който можа да се докаже, че го е слушал само
като
малко дете в църквата.
При това на нас без съмнение ще може да ни направи впечатление едно нещо и ние можем да проследим такива неща по-добре, когато си представим определени явления, които не са ежедневни, но все пак такива явления съществуват и те не могат да бъдат отречени.
Духовният изследовател познава случаят, при който един прост селски човек започва в своя смъртен час да говори на латински език, който всъщност никога не е ползувал и за който можа да се докаже, че го е слушал само като малко дете в църквата.
Това не е никаква измислица, а една действителност. Естествено когато го е слушал като дете той не е разбирал нищо от този език, или може би е повтарял след свещеника латинските думи. Все пак случаят е действителен. От това всеки човек би трябвало да си образува представата, че това, което действува върху нас от околната среда, съдържа в себе си още нещо съвършено различно от това, което ние приемаме в нашето обикновено съзнание. Защото това, което приемаме в нашето обикновено съзнание, зависи до голяма степен от това, какво образование имаме, за което имаме разбиране и тем подобни.
към текста >>
Естествено когато го е слушал
като
дете той не е разбирал нищо от този език, или може би е повтарял след свещеника латинските думи.
При това на нас без съмнение ще може да ни направи впечатление едно нещо и ние можем да проследим такива неща по-добре, когато си представим определени явления, които не са ежедневни, но все пак такива явления съществуват и те не могат да бъдат отречени. Духовният изследовател познава случаят, при който един прост селски човек започва в своя смъртен час да говори на латински език, който всъщност никога не е ползувал и за който можа да се докаже, че го е слушал само като малко дете в църквата. Това не е никаква измислица, а една действителност.
Естествено когато го е слушал като дете той не е разбирал нищо от този език, или може би е повтарял след свещеника латинските думи.
Все пак случаят е действителен. От това всеки човек би трябвало да си образува представата, че това, което действува върху нас от околната среда, съдържа в себе си още нещо съвършено различно от това, което ние приемаме в нашето обикновено съзнание. Защото това, което приемаме в нашето обикновено съзнание, зависи до голяма степен от това, какво образование имаме, за което имаме разбиране и тем подобни. Но с нас се съединява не само това, за което имаме разбиране, а ние имаме в нас възможността да възприемаме безкрайно повече от това, което възприемаме съзнателно. Можем даже да наблюдаваме при всеки човек, как през определени времена в него се явяват представи, на които той не е обръщал особено силно внимание в момента, когато ги е изпитвал в миналото, така щото може би съвсем не може да си спомни за тях.
към текста >>
Когато размислим върху това, ние трябва да си кажем: Тогава зад килима от багри на сетивния свят, зад това, което сетивото на топлината възприема
като
топлина или
като
студенина и т.н., се крие една неограничена, една безгранична действителност.
Когато размислим върху това, ние трябва да си кажем: Тогава зад килима от багри на сетивния свят, зад това, което сетивото на топлината възприема като топлина или като студенина и т.н., се крие една неограничена, една безгранична действителност.
Нима върху нас би трябвало да влияе само това, което възприемаме, или само онази действителност, която възприемаме? Логически удържимо е само, когато си представяме, че чрез нашето възприятие на нас ни е дадена само една част, един откъс от цялата действителност, че зад това, което може да ни бъде дадено чрез нашето възприятие, се крие една безгранична действителност, но която също е действителна за нас, защото сме поставени в нея, така щото за нас продължава да живее това, което се вълнува и живее навън и влияе върху нас. Но как се представя тогава всъщност нашият буден живот? Тогава би трябвало да си представим нашия буден дневен живот така а няма никаква друга възможност -, че да кажем: Ние отваряме нашите сетива, нашата способност да познаваме към една необятност и заставаме срещу тази необятност. Поради това, че имаме така устроени очи, така устроени уши, едно такова сетиво на топлината и т.н., ние поставяме пред себе си само един определен откъс от действителността; другото отхвърляме, браним се така да се каже срещу него, изключваме го от нас.
към текста >>
Чрез дейността на нашите сетива ние един вид се браним срещу множеството впечатления,
като
образно казано не можем да понасяме неизмеримата безкрайност и приемаме само един откъс от нея.
Тогава в какво се състои нашата съзнателна дейност? Тя се състои в едно отбраняване, в едно изключване от нещо друго. И когато напрягаме нашите сетивни органи, това е едно задържане на нещо невъзприето. Това, което възприемаме, е остатъкът, който остава от това, което се простира около нас и което ние отхвърляме в по-голяма част. Така ние се чувствуваме активно поставени в света, чувствува ме се свързани с него.
Чрез дейността на нашите сетива ние един вид се браним срещу множеството впечатления, като образно казано не можем да понасяме неизмеримата безкрайност и приемаме само един откъс от нея.
Когато мислим така, ние трябва да си представим между целия наш организъм, между цялото наше тяло и външния свят още съвършено други отношения, а не само тези, които възприемаме или можем да разберем с ума. Тогава не ще бъдем далече от това да помислим, че тези отношения, които имаме към външния свят, живеят в нас, че в нас действува също и невидимото, свръхсетивното или извънсетивното, че когато извънсетивното действува в нас, то си служи със сетивата, за да създаде от общата неизмеримост на действителността един откъс. Но тогава нашето отношение към действителността е съвършено различно от това, което можем да възприемам чрез нашите сетива. Тогава в нашата душа съществуват отношения към външния свят, които съвсем не се изчерпват в сетивното възприятие, които не са достъпни за будното дневно съзнание, тогава с нас е така, като че с нашето същество заставаме пред едно огледало и трябва да си кажем: Всъщност ти си нещо съвсем различно; огледалото ти показва само формата, може би и цветовете, но вътре в тази форма ти мислиш, чувствуваш, всичко това огледалото не може да ти покаже, то ти показва само това, което е зависимо от неговите закони. Но какъв си ти като душа по отношение на твоя организъм, ти си нещо съвършено различно от това, което твоите сетива ти показват; те ограничават в това, което отговаря на ТЕХНИТЕ закони.
към текста >>
Тогава в нашата душа съществуват отношения към външния свят, които съвсем не се изчерпват в сетивното възприятие, които не са достъпни за будното дневно съзнание, тогава с нас е така,
като
че с нашето същество заставаме пред едно огледало и трябва да си кажем: Всъщност ти си нещо съвсем различно; огледалото ти показва само формата, може би и цветовете, но вътре в тази форма ти мислиш, чувствуваш, всичко това огледалото не може да ти покаже, то ти показва само това, което е зависимо от неговите закони.
Така ние се чувствуваме активно поставени в света, чувствува ме се свързани с него. Чрез дейността на нашите сетива ние един вид се браним срещу множеството впечатления, като образно казано не можем да понасяме неизмеримата безкрайност и приемаме само един откъс от нея. Когато мислим така, ние трябва да си представим между целия наш организъм, между цялото наше тяло и външния свят още съвършено други отношения, а не само тези, които възприемаме или можем да разберем с ума. Тогава не ще бъдем далече от това да помислим, че тези отношения, които имаме към външния свят, живеят в нас, че в нас действува също и невидимото, свръхсетивното или извънсетивното, че когато извънсетивното действува в нас, то си служи със сетивата, за да създаде от общата неизмеримост на действителността един откъс. Но тогава нашето отношение към действителността е съвършено различно от това, което можем да възприемам чрез нашите сетива.
Тогава в нашата душа съществуват отношения към външния свят, които съвсем не се изчерпват в сетивното възприятие, които не са достъпни за будното дневно съзнание, тогава с нас е така, като че с нашето същество заставаме пред едно огледало и трябва да си кажем: Всъщност ти си нещо съвсем различно; огледалото ти показва само формата, може би и цветовете, но вътре в тази форма ти мислиш, чувствуваш, всичко това огледалото не може да ти покаже, то ти показва само това, което е зависимо от неговите закони.
Но какъв си ти като душа по отношение на твоя организъм, ти си нещо съвършено различно от това, което твоите сетива ти показват; те ограничават в това, което отговаря на ТЕХНИТЕ закони. Следователно, когато заставаш срещу света, ти стоиш по един подобен начин, както е случаят при огледалото -, ти стоиш срещу един свят, който става възможен само чрез устройството на твоите сетива.
към текста >>
Но какъв си ти
като
душа по отношение на твоя организъм, ти си нещо съвършено различно от това, което твоите сетива ти показват; те ограничават в това, което отговаря на ТЕХНИТЕ закони.
Чрез дейността на нашите сетива ние един вид се браним срещу множеството впечатления, като образно казано не можем да понасяме неизмеримата безкрайност и приемаме само един откъс от нея. Когато мислим така, ние трябва да си представим между целия наш организъм, между цялото наше тяло и външния свят още съвършено други отношения, а не само тези, които възприемаме или можем да разберем с ума. Тогава не ще бъдем далече от това да помислим, че тези отношения, които имаме към външния свят, живеят в нас, че в нас действува също и невидимото, свръхсетивното или извънсетивното, че когато извънсетивното действува в нас, то си служи със сетивата, за да създаде от общата неизмеримост на действителността един откъс. Но тогава нашето отношение към действителността е съвършено различно от това, което можем да възприемам чрез нашите сетива. Тогава в нашата душа съществуват отношения към външния свят, които съвсем не се изчерпват в сетивното възприятие, които не са достъпни за будното дневно съзнание, тогава с нас е така, като че с нашето същество заставаме пред едно огледало и трябва да си кажем: Всъщност ти си нещо съвсем различно; огледалото ти показва само формата, може би и цветовете, но вътре в тази форма ти мислиш, чувствуваш, всичко това огледалото не може да ти покаже, то ти показва само това, което е зависимо от неговите закони.
Но какъв си ти като душа по отношение на твоя организъм, ти си нещо съвършено различно от това, което твоите сетива ти показват; те ограничават в това, което отговаря на ТЕХНИТЕ закони.
Следователно, когато заставаш срещу света, ти стоиш по един подобен начин, както е случаят при огледалото -, ти стоиш срещу един свят, който става възможен само чрез устройството на твоите сетива.
към текста >>
Така това, което възприемаме, зависи от устройството на нашия огледален апарат, и нашата душевна дейност е ограничена, един вид отразена в самата нея,
като
се отразява в живота на тялото.
Когато мислите до край тази представа, тогава не ще ви бъде чудно, че всъщност целият живот на нашето будно дневно съзнание зависи много от устройството на нашите сетивни органи и на нашия мозък, също както това, което имаме от себе си в огледалото, което виждаме от себе си в огледалото, зависи от устройството на огледалото. Който поглежда в едно градинско огледало и вижда карикатурата на своя образ, който се показва в него, ще се съгласи на драго сърце, че образът в огледалото не зависи от него, а от самото огледало.
Така това, което възприемаме, зависи от устройството на нашия огледален апарат, и нашата душевна дейност е ограничена, един вид отразена в самата нея, като се отразява в живота на тялото.
Тогава по-нататък не е чудно, че откъсът нещо, което може да се докаже и физиологически зависи от тялото, когато това или онова става в съзнанието по един или по друг начин, защото всичко, което душата прави, зависи от устройството на тялото ни, щом то трябва да стигне до нашето съзнание, до нашето знание. Наблюдението ни показва, че понятията, които отначало само построихме, отговарят напълно на фактите. Разликата е само тази, че нашето тяло е едно живо огледало. Огледалото, в което се оглеждаме, ние го оставяме такова, каквото то е. Все пак можем да възпрепятствуваме отразяването /оглеждането/ по следния начин: когато надъхаме огледалото, тогава то не оглежда правилно.
към текста >>
Обаче оглеждането /отражението/ в нашето тяло, което дейността на нашата душа изпитва, е свързано с това, че когато се оглеждаме в нашето тяло, самото отражение /оглеждане/ е една дейност, един процес в нашето тяло и че това, което се явява
като
отражение, ние го поставяме пред самите нас
като
една дейност.
Тогава по-нататък не е чудно, че откъсът нещо, което може да се докаже и физиологически зависи от тялото, когато това или онова става в съзнанието по един или по друг начин, защото всичко, което душата прави, зависи от устройството на тялото ни, щом то трябва да стигне до нашето съзнание, до нашето знание. Наблюдението ни показва, че понятията, които отначало само построихме, отговарят напълно на фактите. Разликата е само тази, че нашето тяло е едно живо огледало. Огледалото, в което се оглеждаме, ние го оставяме такова, каквото то е. Все пак можем да възпрепятствуваме отразяването /оглеждането/ по следния начин: когато надъхаме огледалото, тогава то не оглежда правилно.
Обаче оглеждането /отражението/ в нашето тяло, което дейността на нашата душа изпитва, е свързано с това, че когато се оглеждаме в нашето тяло, самото отражение /оглеждане/ е една дейност, един процес в нашето тяло и че това, което се явява като отражение, ние го поставяме пред самите нас като една дейност.
към текста >>
По този начин животът на тялото се представя фактически така,
като
че в известно отношение ние записваме това, което мислим, и след това имаме буквите пред себе си.
По този начин животът на тялото се представя фактически така, като че в известно отношение ние записваме това, което мислим, и след това имаме буквите пред себе си.
Така ние записваме дейността на душата в нашия телесен живот. Това, което анатомът доказва, са само буквите, външният апарат, защото ние наблюдаваме напълно нашия душевен живот, когато го наблюдаваме само в телесния живот, ние го наблюдаваме напълно само тогава, когато го наблюдаваме независимо от телесния живот. Но това може да направи само духовният изследовател, когато наблюдава душевния живот, как при събуждането този живот се показва оглеждащ се в будния дневен живот. Тогава той констатира, че душевният живот е като един архитект, който съгражда нещо през нощта, а през време на дневния живот се оказва един разрушител.
към текста >>
Тогава той констатира, че душевният живот е
като
един архитект, който съгражда нещо през нощта, а през време на дневния живот се оказва един разрушител.
По този начин животът на тялото се представя фактически така, като че в известно отношение ние записваме това, което мислим, и след това имаме буквите пред себе си. Така ние записваме дейността на душата в нашия телесен живот. Това, което анатомът доказва, са само буквите, външният апарат, защото ние наблюдаваме напълно нашия душевен живот, когато го наблюдаваме само в телесния живот, ние го наблюдаваме напълно само тогава, когато го наблюдаваме независимо от телесния живот. Но това може да направи само духовният изследовател, когато наблюдава душевния живот, как при събуждането този живот се показва оглеждащ се в будния дневен живот.
Тогава той констатира, че душевният живот е като един архитект, който съгражда нещо през нощта, а през време на дневния живот се оказва един разрушител.
към текста >>
Но както конникът използува коня и изхабява неговите сили, така душата изхабява дейността на тялото, така щото стават химически процеси
като
букви на душевния живот.
Сега ние имаме пред себе си душевния живот в будното и спящото състояние и през време на съня трябва да си го представим независим от телесния живот, както конникът е независим от коня.
Но както конникът използува коня и изхабява неговите сили, така душата изхабява дейността на тялото, така щото стават химически процеси като букви на душевния живот.
С това ние стигаме до една точка, където така сме изхабили /изразходвали/ живота на тялото, както той е ограничен в сетивата, в мозъка, че сме го изчерпили. Тогава трябва да започнем другата дейност, да преминем към обратния процес и да съградим отново това, което сме разградили. Това е сънният живот, така щото от нашата душа ние извършваме в нашето тяло две противоположни дейности. През време когато сме будни ние наистина имаме пред нас заобикалящия ни свят в преливащи и отливащи вълни от представи, радости и страдания, чувства и т.н. Но през време когато ги имаме пред себе си, ние изхабяваме нашия телесен живот, разрушаваме го всъщност постоянно.
към текста >>
Той възприема архитектоничната дейност в особени образи
като
преплитащи се в себе си движения, той вижда това новосъграждане: един действителен процес, който е противоположен на обикновения буден дневен живот.
Какво възприема, какво вижда сега духовният изследовател?
Той възприема архитектоничната дейност в особени образи като преплитащи се в себе си движения, той вижда това новосъграждане: един действителен процес, който е противоположен на обикновения буден дневен живот.
Действително това не е никаква фантазия, когато се говори, че в тези преплитащи се движения ние познаваме отново онази тайнствена дейност, която душата извършва през време на съня и която се състои в това, че ние отново възстановяваме това, което сме разрушили през време на дневния живот. От тук иде оздравяващото действие на съня и неговата необходимост.
към текста >>
То се дължи на това, че при процесите, които извършваме през време на дневния живот, ние имаме нещо
като
огледални образи, обаче когато упражняваме другата дейност, новосъграждането на изхабеното, ние нямаме нищо, в което те да се огледат.
Но защо сънният живот е такъв, че той не стига до нашето съзнание? На какво се дължи, че будният живот стига до нашето съзнание, че ние имаме съзнание за него?
То се дължи на това, че при процесите, които извършваме през време на дневния живот, ние имаме нещо като огледални образи, обаче когато упражняваме другата дейност, новосъграждането на изхабеното, ние нямаме нищо, в което те да се огледат.
Липсва ни огледалото за това. Какво стои на основата на това, може да ни покаже само духовният изследовател. От определена точка нататък духовният изследовател изживява не само душевната дейност, както аз я описах, като един съновиден спомен от съня, а така, като че съвсем няма нужда от инструмента на тялото. Тогава той може да възприема една дейност, която става само в духовното. Тогава той може да се каже: Сега ти мислиш не с твоя мозък, а сега ти мислиш в съвършено други форми, сега ти мислиш в образи, независимо от твоя мозък.
към текста >>
От определена точка нататък духовният изследовател изживява не само душевната дейност, както аз я описах,
като
един съновиден спомен от съня, а така,
като
че съвсем няма нужда от инструмента на тялото.
Но защо сънният живот е такъв, че той не стига до нашето съзнание? На какво се дължи, че будният живот стига до нашето съзнание, че ние имаме съзнание за него? То се дължи на това, че при процесите, които извършваме през време на дневния живот, ние имаме нещо като огледални образи, обаче когато упражняваме другата дейност, новосъграждането на изхабеното, ние нямаме нищо, в което те да се огледат. Липсва ни огледалото за това. Какво стои на основата на това, може да ни покаже само духовният изследовател.
От определена точка нататък духовният изследовател изживява не само душевната дейност, както аз я описах, като един съновиден спомен от съня, а така, като че съвсем няма нужда от инструмента на тялото.
Тогава той може да възприема една дейност, която става само в духовното. Тогава той може да се каже: Сега ти мислиш не с твоя мозък, а сега ти мислиш в съвършено други форми, сега ти мислиш в образи, независимо от твоя мозък. Обаче духовният изследовател може да стигне до там, да изживее нещо подобно, както аз го описах, когато изживява, че цялото, което при засипването се наслагва около него като нещо мъгливо, не изчезва, но когато мъглата, която се долавя при слепоочията, при ставите, при гръбначния стълб, се превръща в нещо, от което се отразява това, което той върши също както се отразява това, което изживяваме в грубия телесен живот -, когато той може да ограничи и да приеме обратно в себе си своята дейност. Цялата разлика на действителното ясновиждане от обикновения буден дневен живот се състои в това, че будният дневен живот, за да стигне до съзнание на душевната дейност, се нуждае от едно друго огледало, като за целта си служи с тялото, докато дейността на ясновидеца, когато тя се излъчва като душевна дейност, е така силна, че падащият лъч се оттегля обратно в самия себе си. По този начин става един вид отразяване при собственото вътрешно изживяване, при един духовен организъм.
към текста >>
Обаче духовният изследовател може да стигне до там, да изживее нещо подобно, както аз го описах, когато изживява, че цялото, което при засипването се наслагва около него
като
нещо мъгливо, не изчезва, но когато мъглата, която се долавя при слепоочията, при ставите, при гръбначния стълб, се превръща в нещо, от което се отразява това, което той върши също както се отразява това, което изживяваме в грубия телесен живот -, когато той може да ограничи и да приеме обратно в себе си своята дейност.
Липсва ни огледалото за това. Какво стои на основата на това, може да ни покаже само духовният изследовател. От определена точка нататък духовният изследовател изживява не само душевната дейност, както аз я описах, като един съновиден спомен от съня, а така, като че съвсем няма нужда от инструмента на тялото. Тогава той може да възприема една дейност, която става само в духовното. Тогава той може да се каже: Сега ти мислиш не с твоя мозък, а сега ти мислиш в съвършено други форми, сега ти мислиш в образи, независимо от твоя мозък.
Обаче духовният изследовател може да стигне до там, да изживее нещо подобно, както аз го описах, когато изживява, че цялото, което при засипването се наслагва около него като нещо мъгливо, не изчезва, но когато мъглата, която се долавя при слепоочията, при ставите, при гръбначния стълб, се превръща в нещо, от което се отразява това, което той върши също както се отразява това, което изживяваме в грубия телесен живот -, когато той може да ограничи и да приеме обратно в себе си своята дейност.
Цялата разлика на действителното ясновиждане от обикновения буден дневен живот се състои в това, че будният дневен живот, за да стигне до съзнание на душевната дейност, се нуждае от едно друго огледало, като за целта си служи с тялото, докато дейността на ясновидеца, когато тя се излъчва като душевна дейност, е така силна, че падащият лъч се оттегля обратно в самия себе си. По този начин става един вид отразяване при собственото вътрешно изживяване, при един духовен организъм. Всъщност нашата душа се намира в този духовен организъм и тогава, когато не сме никакъв духовен изследовател. Това става през нощта. В този духовен организъм се излива тя.
към текста >>
Цялата разлика на действителното ясновиждане от обикновения буден дневен живот се състои в това, че будният дневен живот, за да стигне до съзнание на душевната дейност, се нуждае от едно друго огледало,
като
за целта си служи с тялото, докато дейността на ясновидеца, когато тя се излъчва
като
душевна дейност, е така силна, че падащият лъч се оттегля обратно в самия себе си.
Какво стои на основата на това, може да ни покаже само духовният изследовател. От определена точка нататък духовният изследовател изживява не само душевната дейност, както аз я описах, като един съновиден спомен от съня, а така, като че съвсем няма нужда от инструмента на тялото. Тогава той може да възприема една дейност, която става само в духовното. Тогава той може да се каже: Сега ти мислиш не с твоя мозък, а сега ти мислиш в съвършено други форми, сега ти мислиш в образи, независимо от твоя мозък. Обаче духовният изследовател може да стигне до там, да изживее нещо подобно, както аз го описах, когато изживява, че цялото, което при засипването се наслагва около него като нещо мъгливо, не изчезва, но когато мъглата, която се долавя при слепоочията, при ставите, при гръбначния стълб, се превръща в нещо, от което се отразява това, което той върши също както се отразява това, което изживяваме в грубия телесен живот -, когато той може да ограничи и да приеме обратно в себе си своята дейност.
Цялата разлика на действителното ясновиждане от обикновения буден дневен живот се състои в това, че будният дневен живот, за да стигне до съзнание на душевната дейност, се нуждае от едно друго огледало, като за целта си служи с тялото, докато дейността на ясновидеца, когато тя се излъчва като душевна дейност, е така силна, че падащият лъч се оттегля обратно в самия себе си.
По този начин става един вид отразяване при собственото вътрешно изживяване, при един духовен организъм. Всъщност нашата душа се намира в този духовен организъм и тогава, когато не сме никакъв духовен изследовател. Това става през нощта. В този духовен организъм се излива тя. И ние не ще разберем целия сънен живот, ако не си изясним, че фактически нашите телесни процеси всичко онова, което анатомията, физиологията могат да изследват не произвеждат нищо друго освен отразяването на душевните процеси, и че тези душевни процеси живеят в едно духовно съществуване от заспиването до събуждането.
към текста >>
По-нататък
като
един вътрешен член на човешкото същество имаме Астралното тяло, носителят на всичко онова, което човек приема със съзнание, което през време на дневния живот действително изживява така, че го получава отразено от тялото.
Следователно трябва да говорим един вид за един тайнствен душевен живот, който никак не може да проникне в съзнанието, което е опосредствувано чрез тялото. Следователно, когато при един човек виждаме, че в неговото съзнание се явяват представи, на които той дълго време не е обръщал внимание, ние трябва да кажем: Освен представите на съзнателния душевен живот, на които човек обръща своето внимание, в него съществува още и нещо друго. Аз вече обърнах веднъж вниманието върху това, че е извънредно лесно да бъдат опровергани нещата, които за духовния изследовател са една действителност. Но въпреки това, те отговарят на истината. Духовното изследване трябва да говори за това, че при човека имаме работа с неговото физическо тяло, което можем да виждаме с очите, да напипваме с ръцете и което и анатомията и физиологията познават.
По-нататък като един вътрешен член на човешкото същество имаме Астралното тяло, носителят на всичко онова, което човек приема със съзнание, което през време на дневния живот действително изживява така, че го получава отразено от тялото.
Между Астралното тяло и физическото тяло се намира носителят на това, което са представите, които остават незабелязани, остават незабелязани години: наред, които после пренасяме нагоре в Астралното тяло и ги изживяваме. Накратко, ние говорим за това, че между Астралното тяло, носителят на съзнанието, и физическото тяло действува Етерното тяло на човека. Това Етерно тяло е не само носител на такива останали незабелязани представи, а въобще то е строителят на цялото физическо тяло.
към текста >>
Астралното тяло и Азът се намират вътре във физическото и етерното тяло и процесите на физическото тяло произвеждат отразяват душевния живот, действуват
като
отразяващи процеси, чрез които всичко онова, което става в Астралното тяло, стига до съзнанието.
Какво настъпва сега при съня? Настъпва това, че Астралното тяло, носителят на съзнанието, се излъчва заедно с Аза от физическото и етерното тяло, така щото става едно разцепление на човешката природа. Когато човекът се намира в чудния дневен живот.
Астралното тяло и Азът се намират вътре във физическото и етерното тяло и процесите на физическото тяло произвеждат отразяват душевния живот, действуват като отразяващи процеси, чрез които всичко онова, което става в Астралното тяло, стига до съзнанието.
Съзнание е отразяването на изживяванията чрез физическото тяло и поради това ние не трябва до смесваме съзнанието със самите изживявания.
към текста >>
Защото в действителност ние не трябва да считаме само физическото тяло
като
един огледален апарат, но и етерното тяло, защото докато външният свят прави впечатление върху нас, фактически физическото тяло е това, което действува
като
един отразяващ апарат.
Но има междинни състояния между будността и съня. Такова едно междинно състояние е съновидението, сънуването. По отношение на неговото възникване духовното изследване ни показва, че всъщност сънуването почива на нещо подобно както ясновиждането, само че последното е нещо школувано, докато сънуването е винаги нещо фантастично. Когато се излъчва с Астралното тяло, човек изгубва възможността да отразява своя душевен живот чрез физическото тяло. Обаче при определени ненормални условия, които настъпват за всеки човек, той може да добие способността да отразява душевния изживявания чрез Етерното тяло.
Защото в действителност ние не трябва да считаме само физическото тяло като един огледален апарат, но и етерното тяло, защото докато външният свят прави впечатление върху нас, фактически физическото тяло е това, което действува като един отразяващ апарат.
Но когато се успокоим в себе си и преработим това, което външният свят е направил като впечатления върху нас, тогава ние работим в самите нас, въпреки това нашите мисли са действителни. Ние живеем в нашите мисли и чувствуваме също, че сме зависими от нещо по-тънко в сравнение с нашето Физическо тяло, а именно от Етерното тяло. Тогава Етерното тяло е това, което в уединеното размишление, на основата на което отначало не стоят никакви външни впечатления, отразява в нас. Но в будното дневно съзнание ние се намираме в нашето Етерно тяло: ние възприемаме това, което се отразява, но не възприемаме направо дейността на Астралното тяло. Когато се намираме в едно междинно състояние между будността и съня ние нямаме способността да получаваме външни сетивни впечатления, но все пак имаме нещо, което е свързано с нашето Етерно тяло: нашето Етерно тяло може да ни отразява това, което изживяваме душевно в нашето Астрално тяло.
към текста >>
Но когато се успокоим в себе си и преработим това, което външният свят е направил
като
впечатления върху нас, тогава ние работим в самите нас, въпреки това нашите мисли са действителни.
Такова едно междинно състояние е съновидението, сънуването. По отношение на неговото възникване духовното изследване ни показва, че всъщност сънуването почива на нещо подобно както ясновиждането, само че последното е нещо школувано, докато сънуването е винаги нещо фантастично. Когато се излъчва с Астралното тяло, човек изгубва възможността да отразява своя душевен живот чрез физическото тяло. Обаче при определени ненормални условия, които настъпват за всеки човек, той може да добие способността да отразява душевния изживявания чрез Етерното тяло. Защото в действителност ние не трябва да считаме само физическото тяло като един огледален апарат, но и етерното тяло, защото докато външният свят прави впечатление върху нас, фактически физическото тяло е това, което действува като един отразяващ апарат.
Но когато се успокоим в себе си и преработим това, което външният свят е направил като впечатления върху нас, тогава ние работим в самите нас, въпреки това нашите мисли са действителни.
Ние живеем в нашите мисли и чувствуваме също, че сме зависими от нещо по-тънко в сравнение с нашето Физическо тяло, а именно от Етерното тяло. Тогава Етерното тяло е това, което в уединеното размишление, на основата на което отначало не стоят никакви външни впечатления, отразява в нас. Но в будното дневно съзнание ние се намираме в нашето Етерно тяло: ние възприемаме това, което се отразява, но не възприемаме направо дейността на Астралното тяло. Когато се намираме в едно междинно състояние между будността и съня ние нямаме способността да получаваме външни сетивни впечатления, но все пак имаме нещо, което е свързано с нашето Етерно тяло: нашето Етерно тяло може да ни отразява това, което изживяваме душевно в нашето Астрално тяло. Това са тогава сънищата, които тогава показват онази безпорядъчност, понеже тогава човек се намира в едно непривично положение.
към текста >>
Тук в него нещо е проявило дейност нещо, което е действувало
като
нещо чуждо.
Докато физическото тяло е отразяващото огледало на душевния живот и нашите дневни интереси въздействуват върху него, чрез нашето Етерно тяло ние често пъти сме свързани по най-отдалечен начин с изживявания, които отдавна са минали и които слабо стигат до нашето съзнание, понеже дневният живот действува силно върху нас. Ето защо те остават за нас нещо до висока степен непознато. Но когато разглеждаме сънища, които почиват действително на добро наблюдение, могат да ни се покажат някои твърде забележителни неща. Например един добър компонист сънува образа, че една дяволска фигура изпълнява пред него една соната. Той се събужда и може да запише сонатата.
Тук в него нещо е проявило дейност нещо, което е действувало като нещо чуждо.
И това е било възможно, защото в него е имало нещо, за което душата на компониста е била узряла, но което не можеше да се прояви в будния дневен живот, защото физическото тяло беше пречка за това и не беше способно да го отрази.
към текста >>
В дневния живот ние можем да изживеем само това, за което говорейки образно телесният живот е намазано /смазване/
като
машина.
Тук ние виждаме, че телесният живот е една пречка и в това той има своето значение.
В дневния живот ние можем да изживеем само това, за което говорейки образно телесният живот е намазано /смазване/ като машина.
За нас телесният живот е винаги една пречка. Но все пак успяваме до определена степен да използуваме този телесен живот. Навсякъде ние се нуждаем от "пречки"? Когато един локомотив върви по релсите, той може да върви благодарение на препятствията, на триенията, защото без триене колелетата не биха могли да се въртят. Процесите на нашето тяло са в действителност това, което застава като препятствия пред нашия душевен живот и тези процеси на спъване са същевременно процесите на отразяване.
към текста >>
Процесите на нашето тяло са в действителност това, което застава
като
препятствия пред нашия душевен живот и тези процеси на спъване са същевременно процесите на отразяване.
В дневния живот ние можем да изживеем само това, за което говорейки образно телесният живот е намазано /смазване/ като машина. За нас телесният живот е винаги една пречка. Но все пак успяваме до определена степен да използуваме този телесен живот. Навсякъде ние се нуждаем от "пречки"? Когато един локомотив върви по релсите, той може да върви благодарение на препятствията, на триенията, защото без триене колелетата не биха могли да се въртят.
Процесите на нашето тяло са в действителност това, което застава като препятствия пред нашия душевен живот и тези процеси на спъване са същевременно процесите на отразяване.
Когато в нашата душа сме узрели за нещо и не сме стигнали още до там, да смажем добре нашата машина, тогава нашият дневен живот е една добра спирачка. Но когато се излъчваме от нашето физическо тяло, тогава нашето Етерно тяло може да изрази това, което живее в душевния живот нещо, което трябва да ни изглежда напълно чуждо, защото природата на Етерното тяло е по-тънка. И когато то е достатъчно силно, то прониква в живота на сънищата, както в случая с компониста. Това е свързано по-малко с дневните интереси отколкото със скрити интереси, които стоят по-далече в тънките основи на нашето същество. Ето един пример.
към текста >>
Обаче в дневния живот този друг живот се оказва
като
нещо, което е твърде много ограничено чрез нашите дневни интереси.
Така в съновидението ние нагледно виждаме независимостта на душевния живот от външния телесен живот. И това трябва да ни покаже много ясно, че мисълта за отразяването на душевния живот от телесния живот е много вярна. Именно обстоятелството, че интересите, в които сме заплетени, не се отпечатват праволинейно в нашето непосредствено изживяване, ни показва, че наред с живота, който се проявява във всекидневието, протича и един друг живот, който за едно съзнателно тънко наблюдение аз нарекох един вид пробуждане. В него живее всичко, което за нашия духовен живот е независимо от телесния живот даже и понятно, идейно какъвто е примерът със съвестта.
Обаче в дневния живот този друг живот се оказва като нещо, което е твърде много ограничено чрез нашите дневни интереси.
През време на съня нашата душа се показва цялостно изпълнена и от това нейно морално качество. Това е действително едно вживяване в духовното, което можем да наречем един тласък, едно движение вътре в душата. Това, което наричаме изследване на Духовната наука, ще ни послужи да можем СЪЗНАТЕЛНО да живеем в света, в който обикновеният човек живее несъзнателно при всяко заспиване.
към текста >>
При определен вид изнуреност би трябвало да говорим за това, че след няколко часа ще можем да се радваме, тъй
като
ще можем да се чувствуваме добре в добре възстановените органи.
Кой не знае, че понякога след един добър, дълбок сън човек може да се чувствува изнурен, уморен? Често хората се оплакват от това; но това не е никакво болестно явление, а е напълно понятно. Защото всъщност пълното възстановяване чрез съня настъпва едва след един или един и половина часа от събуждането. Защо? Защото сме работили добре над нашите органи, така че те могат да издържат не само за няколко часа, а за целия ден. А непосредствено след събуждането ние не сме още школувани да използуваме тези органи, трябва първо да ги шлифоваме и едва след известно време можем да ги използуваме добре.
При определен вид изнуреност би трябвало да говорим за това, че след няколко часа ще можем да се радваме, тъй като ще можем да се чувствуваме добре в добре възстановените органи.
Защото от съня ни идва това, от което се нуждаем: градивните сили за органите, които биват изхабени през време на деня. И така сега ние можем да кажем: Нашият душевен живот е един живот в независимост, един живот, от който през будния дневен живот имаме чрез нашето съзнание нещо, което е едно огледално отражение. съзнанието е огледалното отражение на общението на нашата душа с околния свят. Тук в будния дневен живот ние се изгубваме в околния свят, в нещо чуждо, отдадени сме на нещо, което не сме ние самите. През време на съня обаче а това е същността на съня ние се оттегляме от всяка външна дейност, за да работим над самите нас.
към текста >>
" ние ще видим, че и в духовната област може да бъде постигнато едно отразяване
като
познание, благодарение на което човек може, да стигне тогава до едно възприемане във висшите светове.
Но той отново ще трябва да пътува и тогава ще се види, какво става, ако не е бил подложен на поправка. Така би било и с нас, ако през време на съня самата душа не би работила над самите нас. През време на съня ние сме възвърнати на самите нас, докато през време на дневния буден живот се изгубваме във външния свят. Само че обикновеният човек не е способен да възприема това, което душата върши през време на съня, така както възприема външния свят през деня. В сказката "Как се добива познание на духовния свят?
" ние ще видим, че и в духовната област може да бъде постигнато едно отразяване като познание, благодарение на което човек може, да стигне тогава до едно възприемане във висшите светове.
Всичко това ни показва, че душата, когато няма съзнание за себе си, не знае нищо за своята собствена дейност, но че тя е заета със самата себе си, работи в себе си и независимо от тялото черпи силите, които именно трябва да служат за съграждането на телесните органи.
към текста >>
35.
1. Духът на растителното царство; Берлин, 08. 12. 1910г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Казано бе, че всъщност познаващият самия себе си човек никога не може да мисли, че може да приеме
като
духовно съдържание в своя собствен дух идеи, понятия и представи за нещата и съществата, ако тези понятия и идеи това духовно съдържание, чрез които човек иска да разбере това, което се крие в нещата не биха съществували първо в нещата, ако те не биха били вложени в тях.
Как Духовната наука трябва да признае, Духа, който живее и тъче във всички заобикалящи ни същества, когато тя изхожда от принципа, че в своето познание познаващият човек трябва да познае самия себе си, това бе показано в сказките "Човешката душа и животинската душа" и "Човешкият дух и духът на животното".
Казано бе, че всъщност познаващият самия себе си човек никога не може да мисли, че може да приеме като духовно съдържание в своя собствен дух идеи, понятия и представи за нещата и съществата, ако тези понятия и идеи това духовно съдържание, чрез които човек иска да разбере това, което се крие в нещата не биха съществували първо в нещата, ако те не биха били вложени в тях.
Всяко извличане на нещо духовно от нещата би било чисто фантазиране, би било една самосъздадена фантазия, ако не бихме предположили, че навсякъде, накъдето и да погледнем и откъдето можем да извлечем духа, този дух действително съществува. Можем обаче да кажем, че макар и в малки кръгове все пак това общо предположение за духовното съдържание на света е многократно прието. Обаче и у тези, които говорят за духа в нещата, не отиват по-далече от това, да говорят така да се каже изобщо за духа, т.е. да говорят за това, че на основата на всичко минерално, растително, животинско и т.н. стои едно духовно тъкане.
към текста >>
поставил пред хората истината, че всяко растително тяло е изградено от малки наричат ги елементарни организми самостоятелни същества, клетки, които се представят
като
градивни камъни на това растително тяло.
Когато не изхождаме от отвлечена философия, от отвлечена теософия, а от безпристрастното наблюдение на действителността и същевременно искаме да говорим върху "Духа в растителното царство" заставайки на почвате на естествената наука както и трябва да бъде на една здрава почва на Духовната наука -, трябва да признаем, че тогава посягаме не само бих могъл да кажа върху неоправдани предразсъдъци на нашето научно и останало съвременно образование, но и върху повече или по-малко оправдани представи, които действуват и трябва да действуват силно внушително. Именно при това разглеждане, което трябва да говори за духа, който намира своя израз, един вид своята физиономия в царството на растенията, започвайки от гигантските дървета на девствените гори или такива, които хиляди години са се запазили на Тенерифа, и стигайки до най-малките растения, каквато е скромната теменужка криеща се в храсталаците на горите или другаде, именно при едно такова разглеждане, когато човек е възприел в себе си естествено-научните понятия на 19-тото столетие, той се чувствува в едно твърде затруднено положение. Да, човек се чувствува в едно твърде трудно положение, когато той се е издигнал до това, което в тази област трябва да се каже за духа. Защото, как би могло да се отрече, че през 19-тото столетие са били направени велики и чудесни открития в областта на материалното изследване също и в областта на растителното царство -, които открития са хвърлили дълбока светлина от известна гледна точка върху същността на растителната природа? Тук винаги трябва да се напомни за това, как във втората третина на 19-тото столетие великият ботаник Шлайден е открил растителната клетка, т.е.
поставил пред хората истината, че всяко растително тяло е изградено от малки наричат ги елементарни организми самостоятелни същества, клетки, които се представят като градивни камъни на това растително тяло.
Докато по-рано хората можеха да наблюдават растенията само в техните големи части и органи, сега погледът беше насочен върху това, как всеки лист на по-висшите растения се състои от безброй такива малки микроскопични образувания растителните клетки. И не трябва никак да се чудим, че едно такова откритие е имало голямо, мощно влияние върху цялото мислене и чувствуване по отношение на растителния свят. В заключение, напълно естествено е, онзи, който първо е видял, как тялото на растенията се изгражда така от тези градивни камъни, да стигне до идеята, че с проучването на тези малки образувания, на тези клетки, на тези градивни камъни може всъщност да се стигне до откриване тайната на растителната природа. Това трябваше да изпита и духовитият Густав Теодор Фехнер, който към средата на 19-тото столетие действително се опита да приеме в своите мисли нещо такова като "душа на растенията", въпреки че трябва да кажем, неговите твърде фантастични обяснения върху природата на растенията бяха може би преждевременни. Фехнер говореше за душа на растенията в най-широк смисъл, например в своята книга "Нанна", и той говореше не само като фантазьор, а като един основен и дълбок познавател на прогресите на естествената наука от 19-тото столетие.
към текста >>
Това трябваше да изпита и духовитият Густав Теодор Фехнер, който към средата на 19-тото столетие действително се опита да приеме в своите мисли нещо такова
като
"душа на растенията", въпреки че трябва да кажем, неговите твърде фантастични обяснения върху природата на растенията бяха може би преждевременни.
Тук винаги трябва да се напомни за това, как във втората третина на 19-тото столетие великият ботаник Шлайден е открил растителната клетка, т.е. поставил пред хората истината, че всяко растително тяло е изградено от малки наричат ги елементарни организми самостоятелни същества, клетки, които се представят като градивни камъни на това растително тяло. Докато по-рано хората можеха да наблюдават растенията само в техните големи части и органи, сега погледът беше насочен върху това, как всеки лист на по-висшите растения се състои от безброй такива малки микроскопични образувания растителните клетки. И не трябва никак да се чудим, че едно такова откритие е имало голямо, мощно влияние върху цялото мислене и чувствуване по отношение на растителния свят. В заключение, напълно естествено е, онзи, който първо е видял, как тялото на растенията се изгражда така от тези градивни камъни, да стигне до идеята, че с проучването на тези малки образувания, на тези клетки, на тези градивни камъни може всъщност да се стигне до откриване тайната на растителната природа.
Това трябваше да изпита и духовитият Густав Теодор Фехнер, който към средата на 19-тото столетие действително се опита да приеме в своите мисли нещо такова като "душа на растенията", въпреки че трябва да кажем, неговите твърде фантастични обяснения върху природата на растенията бяха може би преждевременни.
Фехнер говореше за душа на растенията в най-широк смисъл, например в своята книга "Нанна", и той говореше не само като фантазьор, а като един основен и дълбок познавател на прогресите на естествената наука от 19-тото столетие. Но той не можеше да си представи растенията изградени само от клетки и когато разглеждаше формите на отделните растения, беше заставен да приеме, че сетивно-действителното е израз на нещо душевно стоящо зад него. Но трябва да кажем: В сравнение с това, което днес Духовната наука има да каже върху живота на духа в растителното царство, това, което се намира в обясненията на Фехнер изглежда нещо фантастично, обаче неговите мисли бяха едно настъпление. Въпреки това Фехнер трябваше да изпита, каква съпротива може да дойде именно чрез онова мислене, в което човешкият дух навлезе чрез откритията на 19-тото столетие. Трябва справедливо да мислим и разбираме, че даже и най-великите духове, когато им се покаже под микроскопа, как тялото на растенията е една тъкан от малки клетки, бяха омагьосани от тази гледка и не можеха никак да си представят, как някой можеше още да дойде до идеята да говори за "душа на растенията", след като на изследващия човешки дух материалното се беше показало по такъв величествен начин.
към текста >>
Фехнер говореше за душа на растенията в най-широк смисъл, например в своята книга "Нанна", и той говореше не само
като
фантазьор, а
като
един основен и дълбок познавател на прогресите на естествената наука от 19-тото столетие.
поставил пред хората истината, че всяко растително тяло е изградено от малки наричат ги елементарни организми самостоятелни същества, клетки, които се представят като градивни камъни на това растително тяло. Докато по-рано хората можеха да наблюдават растенията само в техните големи части и органи, сега погледът беше насочен върху това, как всеки лист на по-висшите растения се състои от безброй такива малки микроскопични образувания растителните клетки. И не трябва никак да се чудим, че едно такова откритие е имало голямо, мощно влияние върху цялото мислене и чувствуване по отношение на растителния свят. В заключение, напълно естествено е, онзи, който първо е видял, как тялото на растенията се изгражда така от тези градивни камъни, да стигне до идеята, че с проучването на тези малки образувания, на тези клетки, на тези градивни камъни може всъщност да се стигне до откриване тайната на растителната природа. Това трябваше да изпита и духовитият Густав Теодор Фехнер, който към средата на 19-тото столетие действително се опита да приеме в своите мисли нещо такова като "душа на растенията", въпреки че трябва да кажем, неговите твърде фантастични обяснения върху природата на растенията бяха може би преждевременни.
Фехнер говореше за душа на растенията в най-широк смисъл, например в своята книга "Нанна", и той говореше не само като фантазьор, а като един основен и дълбок познавател на прогресите на естествената наука от 19-тото столетие.
Но той не можеше да си представи растенията изградени само от клетки и когато разглеждаше формите на отделните растения, беше заставен да приеме, че сетивно-действителното е израз на нещо душевно стоящо зад него. Но трябва да кажем: В сравнение с това, което днес Духовната наука има да каже върху живота на духа в растителното царство, това, което се намира в обясненията на Фехнер изглежда нещо фантастично, обаче неговите мисли бяха едно настъпление. Въпреки това Фехнер трябваше да изпита, каква съпротива може да дойде именно чрез онова мислене, в което човешкият дух навлезе чрез откритията на 19-тото столетие. Трябва справедливо да мислим и разбираме, че даже и най-великите духове, когато им се покаже под микроскопа, как тялото на растенията е една тъкан от малки клетки, бяха омагьосани от тази гледка и не можеха никак да си представят, как някой можеше още да дойде до идеята да говори за "душа на растенията", след като на изследващия човешки дух материалното се беше показало по такъв величествен начин. Ето защо трябва справедливо да разберем, че именно изследователят на растителната клетка стана и най-големият и остър противник на това, което Фехнер искаше да каже върху душата на растенията.
към текста >>
Трябва справедливо да мислим и разбираме, че даже и най-великите духове, когато им се покаже под микроскопа, как тялото на растенията е една тъкан от малки клетки, бяха омагьосани от тази гледка и не можеха никак да си представят, как някой можеше още да дойде до идеята да говори за "душа на растенията", след
като
на изследващия човешки дух материалното се беше показало по такъв величествен начин.
Това трябваше да изпита и духовитият Густав Теодор Фехнер, който към средата на 19-тото столетие действително се опита да приеме в своите мисли нещо такова като "душа на растенията", въпреки че трябва да кажем, неговите твърде фантастични обяснения върху природата на растенията бяха може би преждевременни. Фехнер говореше за душа на растенията в най-широк смисъл, например в своята книга "Нанна", и той говореше не само като фантазьор, а като един основен и дълбок познавател на прогресите на естествената наука от 19-тото столетие. Но той не можеше да си представи растенията изградени само от клетки и когато разглеждаше формите на отделните растения, беше заставен да приеме, че сетивно-действителното е израз на нещо душевно стоящо зад него. Но трябва да кажем: В сравнение с това, което днес Духовната наука има да каже върху живота на духа в растителното царство, това, което се намира в обясненията на Фехнер изглежда нещо фантастично, обаче неговите мисли бяха едно настъпление. Въпреки това Фехнер трябваше да изпита, каква съпротива може да дойде именно чрез онова мислене, в което човешкият дух навлезе чрез откритията на 19-тото столетие.
Трябва справедливо да мислим и разбираме, че даже и най-великите духове, когато им се покаже под микроскопа, как тялото на растенията е една тъкан от малки клетки, бяха омагьосани от тази гледка и не можеха никак да си представят, как някой можеше още да дойде до идеята да говори за "душа на растенията", след като на изследващия човешки дух материалното се беше показало по такъв величествен начин.
Ето защо трябва справедливо да разберем, че именно изследователят на растителната клетка стана и най-големият и остър противник на това, което Фехнер искаше да каже върху душата на растенията. И в известно отношение очарователно е да видиш финия и проницателен Фехнер в борба с Шлайден, който чрез своето откритие създаде епоха за Ботаниката, но който отхвърля по един грубо материалистичен начин това, което Фехнер искаше да каже върху растенията изхождайки от своите дълбоки наблюдения. В една такава борба между Фехнер и Шлайден в 19-тия век се разиграва всъщност нещо, което всяка душа, която преминава през науката на нашата епоха, трябва да почувствува, когато си пробива път нагоре през съмненията и загадките, които все пак трябва дойдат, именно когато се задълбочи в научните постижения. Такава душа ще се съмнява твърде много, дали в тази област може да мине победоносно нагоре измъквайки се от представите, които понякога са твърде убедителни. Който не познава тази убедителност на материалистичните природонаучни представи на 19-тото столетие, на него може да му изглежда понякога тривиално, може би и дребнаво това, което се казва от страна на светогледа, който иска да стои твърдо на здравата почва на естествената наука.
към текста >>
Ние съвсем не можем да говорим върху нея, ако не я схващаме
като
принадлежаща на един цял човешки организъм.
Предположете, че някой намери по един или друг път някаква част от едно вещество. Когато проучи тази част от вещество в определени случаи, може да се случи, щото той никога да не сполучи. Защо не? Ако тази част вещество е парче кост от една човешка ръка, ако съответният разглежда само това парче кост и иска да го обясни от самото него, той не ще сполучи. Защото никъде в целия свят не би било възможно тази част вещество да възникне без предполагането на една човешка ръка.
Ние съвсем не можем да говорим върху нея, ако не я схващаме като принадлежаща на един цял човешки организъм.
Така за нас е невъзможно да говорим за такава една формация, която срещаме, освен във връзка с едно цяло същество. Едно друго сравнение би могло да бъде следното. Намираме някъде една формация, която е човешки косъм. Ако бихме искали да обясним, как тази формация е възникнала там, където се намира, ние бихме се объркали напълно, защото можем да я обясним само като я разглеждаме във връзка с един цял човешки организъм. За самия себе си този косъм не е нищо, за самия себе си той е необясним.
към текста >>
Ако бихме искали да обясним, как тази формация е възникнала там, където се намира, ние бихме се объркали напълно, защото можем да я обясним само
като
я разглеждаме във връзка с един цял човешки организъм.
Защото никъде в целия свят не би било възможно тази част вещество да възникне без предполагането на една човешка ръка. Ние съвсем не можем да говорим върху нея, ако не я схващаме като принадлежаща на един цял човешки организъм. Така за нас е невъзможно да говорим за такава една формация, която срещаме, освен във връзка с едно цяло същество. Едно друго сравнение би могло да бъде следното. Намираме някъде една формация, която е човешки косъм.
Ако бихме искали да обясним, как тази формация е възникнала там, където се намира, ние бихме се объркали напълно, защото можем да я обясним само като я разглеждаме във връзка с един цял човешки организъм.
За самия себе си този косъм не е нищо, за самия себе си той е необясним.
към текста >>
Той трябва да държи сметка за всяко нещо, което среща, дали то може да бъде разгледано за себе си или дали остава необяснимо за самото себе си, дали не принадлежи на нещо друго или по-добре казано, дали може да бъде разгледано
като
една индивидуалност.
Това е нещо, което духовният изследовател трябва да съблюдава за целия обхват на нашите наблюдения, на нашите обяснения.
Той трябва да държи сметка за всяко нещо, което среща, дали то може да бъде разгледано за себе си или дали остава необяснимо за самото себе си, дали не принадлежи на нещо друго или по-добре казано, дали може да бъде разгледано като една индивидуалност.
За духовния изследовател се явява като нещо забележително, че въобще е невъзможно да бъде разгледан растителният свят, тази чудесна покривка на Земята, като нещо съществуващо за себе си. По отношение на растителната покривка духовният наблюдател се чувствува така, както се чувствува по отношение на един пръст, който той може да разглежда само като принадлежащ на целия човешки организъм. Растителният свят не може да бъде разглеждан за самия него поради причината, че за погледа на духовния изследовател той се оказва като нещо принадлежащо на цялата планета Земя и образува заедно с нея едно цяло, както пръстът или едно парче кост образува едно цяло с нашия организъм. И който разглежда растенията за самите тях, като нещо самостоятелно, той върши същото нещо, както онзи, който би искал да обясни една ръка или едно парче човешка кост отделно за самите тях. Целият растителен свят не може да бъде разглеждан по друг начин освен като един член на цялата планета Земя.
към текста >>
За духовния изследовател се явява
като
нещо забележително, че въобще е невъзможно да бъде разгледан растителният свят, тази чудесна покривка на Земята,
като
нещо съществуващо за себе си.
Това е нещо, което духовният изследовател трябва да съблюдава за целия обхват на нашите наблюдения, на нашите обяснения. Той трябва да държи сметка за всяко нещо, което среща, дали то може да бъде разгледано за себе си или дали остава необяснимо за самото себе си, дали не принадлежи на нещо друго или по-добре казано, дали може да бъде разгледано като една индивидуалност.
За духовния изследовател се явява като нещо забележително, че въобще е невъзможно да бъде разгледан растителният свят, тази чудесна покривка на Земята, като нещо съществуващо за себе си.
По отношение на растителната покривка духовният наблюдател се чувствува така, както се чувствува по отношение на един пръст, който той може да разглежда само като принадлежащ на целия човешки организъм. Растителният свят не може да бъде разглеждан за самия него поради причината, че за погледа на духовния изследовател той се оказва като нещо принадлежащо на цялата планета Земя и образува заедно с нея едно цяло, както пръстът или едно парче кост образува едно цяло с нашия организъм. И който разглежда растенията за самите тях, като нещо самостоятелно, той върши същото нещо, както онзи, който би искал да обясни една ръка или едно парче човешка кост отделно за самите тях. Целият растителен свят не може да бъде разглеждан по друг начин освен като един член на цялата планета Земя. Тук ние стигаме до един въпрос, който за мнозина днес може да бъде нещо неприятно, който обаче има значение за погледа на духовния изследовател.
към текста >>
По отношение на растителната покривка духовният наблюдател се чувствува така, както се чувствува по отношение на един пръст, който той може да разглежда само
като
принадлежащ на целия човешки организъм.
Това е нещо, което духовният изследовател трябва да съблюдава за целия обхват на нашите наблюдения, на нашите обяснения. Той трябва да държи сметка за всяко нещо, което среща, дали то може да бъде разгледано за себе си или дали остава необяснимо за самото себе си, дали не принадлежи на нещо друго или по-добре казано, дали може да бъде разгледано като една индивидуалност. За духовния изследовател се явява като нещо забележително, че въобще е невъзможно да бъде разгледан растителният свят, тази чудесна покривка на Земята, като нещо съществуващо за себе си.
По отношение на растителната покривка духовният наблюдател се чувствува така, както се чувствува по отношение на един пръст, който той може да разглежда само като принадлежащ на целия човешки организъм.
Растителният свят не може да бъде разглеждан за самия него поради причината, че за погледа на духовния изследовател той се оказва като нещо принадлежащо на цялата планета Земя и образува заедно с нея едно цяло, както пръстът или едно парче кост образува едно цяло с нашия организъм. И който разглежда растенията за самите тях, като нещо самостоятелно, той върши същото нещо, както онзи, който би искал да обясни една ръка или едно парче човешка кост отделно за самите тях. Целият растителен свят не може да бъде разглеждан по друг начин освен като един член на цялата планета Земя. Тук ние стигаме до един въпрос, който за мнозина днес може да бъде нещо неприятно, който обаче има значение за погледа на духовния изследовател. Ние стигаме до там, да разглеждаме цялата наша планета Земя различно от това, както върши това обикновено днешната наука.
към текста >>
Растителният свят не може да бъде разглеждан за самия него поради причината, че за погледа на духовния изследовател той се оказва
като
нещо принадлежащо на цялата планета Земя и образува заедно с нея едно цяло, както пръстът или едно парче кост образува едно цяло с нашия организъм.
Това е нещо, което духовният изследовател трябва да съблюдава за целия обхват на нашите наблюдения, на нашите обяснения. Той трябва да държи сметка за всяко нещо, което среща, дали то може да бъде разгледано за себе си или дали остава необяснимо за самото себе си, дали не принадлежи на нещо друго или по-добре казано, дали може да бъде разгледано като една индивидуалност. За духовния изследовател се явява като нещо забележително, че въобще е невъзможно да бъде разгледан растителният свят, тази чудесна покривка на Земята, като нещо съществуващо за себе си. По отношение на растителната покривка духовният наблюдател се чувствува така, както се чувствува по отношение на един пръст, който той може да разглежда само като принадлежащ на целия човешки организъм.
Растителният свят не може да бъде разглеждан за самия него поради причината, че за погледа на духовния изследовател той се оказва като нещо принадлежащо на цялата планета Земя и образува заедно с нея едно цяло, както пръстът или едно парче кост образува едно цяло с нашия организъм.
И който разглежда растенията за самите тях, като нещо самостоятелно, той върши същото нещо, както онзи, който би искал да обясни една ръка или едно парче човешка кост отделно за самите тях. Целият растителен свят не може да бъде разглеждан по друг начин освен като един член на цялата планета Земя. Тук ние стигаме до един въпрос, който за мнозина днес може да бъде нещо неприятно, който обаче има значение за погледа на духовния изследовател. Ние стигаме до там, да разглеждаме цялата наша планета Земя различно от това, както върши това обикновено днешната наука. Защото нашата днешна наука било Астрономията, Геологията или Минералогоията говори всъщност за "Земята само в смисъла, че това земно кълбо е съставено от скали, от минерални вещества, от нежива материя.
към текста >>
И който разглежда растенията за самите тях,
като
нещо самостоятелно, той върши същото нещо, както онзи, който би искал да обясни една ръка или едно парче човешка кост отделно за самите тях.
Това е нещо, което духовният изследовател трябва да съблюдава за целия обхват на нашите наблюдения, на нашите обяснения. Той трябва да държи сметка за всяко нещо, което среща, дали то може да бъде разгледано за себе си или дали остава необяснимо за самото себе си, дали не принадлежи на нещо друго или по-добре казано, дали може да бъде разгледано като една индивидуалност. За духовния изследовател се явява като нещо забележително, че въобще е невъзможно да бъде разгледан растителният свят, тази чудесна покривка на Земята, като нещо съществуващо за себе си. По отношение на растителната покривка духовният наблюдател се чувствува така, както се чувствува по отношение на един пръст, който той може да разглежда само като принадлежащ на целия човешки организъм. Растителният свят не може да бъде разглеждан за самия него поради причината, че за погледа на духовния изследовател той се оказва като нещо принадлежащо на цялата планета Земя и образува заедно с нея едно цяло, както пръстът или едно парче кост образува едно цяло с нашия организъм.
И който разглежда растенията за самите тях, като нещо самостоятелно, той върши същото нещо, както онзи, който би искал да обясни една ръка или едно парче човешка кост отделно за самите тях.
Целият растителен свят не може да бъде разглеждан по друг начин освен като един член на цялата планета Земя. Тук ние стигаме до един въпрос, който за мнозина днес може да бъде нещо неприятно, който обаче има значение за погледа на духовния изследовател. Ние стигаме до там, да разглеждаме цялата наша планета Земя различно от това, както върши това обикновено днешната наука. Защото нашата днешна наука било Астрономията, Геологията или Минералогоията говори всъщност за "Земята само в смисъла, че това земно кълбо е съставено от скали, от минерални вещества, от нежива материя. Духовната наука не може да говори така.
към текста >>
Целият растителен свят не може да бъде разглеждан по друг начин освен
като
един член на цялата планета Земя.
Той трябва да държи сметка за всяко нещо, което среща, дали то може да бъде разгледано за себе си или дали остава необяснимо за самото себе си, дали не принадлежи на нещо друго или по-добре казано, дали може да бъде разгледано като една индивидуалност. За духовния изследовател се явява като нещо забележително, че въобще е невъзможно да бъде разгледан растителният свят, тази чудесна покривка на Земята, като нещо съществуващо за себе си. По отношение на растителната покривка духовният наблюдател се чувствува така, както се чувствува по отношение на един пръст, който той може да разглежда само като принадлежащ на целия човешки организъм. Растителният свят не може да бъде разглеждан за самия него поради причината, че за погледа на духовния изследовател той се оказва като нещо принадлежащо на цялата планета Земя и образува заедно с нея едно цяло, както пръстът или едно парче кост образува едно цяло с нашия организъм. И който разглежда растенията за самите тях, като нещо самостоятелно, той върши същото нещо, както онзи, който би искал да обясни една ръка или едно парче човешка кост отделно за самите тях.
Целият растителен свят не може да бъде разглеждан по друг начин освен като един член на цялата планета Земя.
Тук ние стигаме до един въпрос, който за мнозина днес може да бъде нещо неприятно, който обаче има значение за погледа на духовния изследовател. Ние стигаме до там, да разглеждаме цялата наша планета Земя различно от това, както върши това обикновено днешната наука. Защото нашата днешна наука било Астрономията, Геологията или Минералогоията говори всъщност за "Земята само в смисъла, че това земно кълбо е съставено от скали, от минерални вещества, от нежива материя. Духовната наука не може да говори така. Тя може да говори само така, че всичко, което се намира на нашата Земя, което едно същество слязло, да речем, от мировото пространство на Земята би намерило като хора, животни, растения, камъни, всичко това трябва да принадлежи на целостта на Земята, както самите камъни принадлежат на Земята.
към текста >>
Тя може да говори само така, че всичко, което се намира на нашата Земя, което едно същество слязло, да речем, от мировото пространство на Земята би намерило
като
хора, животни, растения, камъни, всичко това трябва да принадлежи на целостта на Земята, както самите камъни принадлежат на Земята.
Целият растителен свят не може да бъде разглеждан по друг начин освен като един член на цялата планета Земя. Тук ние стигаме до един въпрос, който за мнозина днес може да бъде нещо неприятно, който обаче има значение за погледа на духовния изследовател. Ние стигаме до там, да разглеждаме цялата наша планета Земя различно от това, както върши това обикновено днешната наука. Защото нашата днешна наука било Астрономията, Геологията или Минералогоията говори всъщност за "Земята само в смисъла, че това земно кълбо е съставено от скали, от минерални вещества, от нежива материя. Духовната наука не може да говори така.
Тя може да говори само така, че всичко, което се намира на нашата Земя, което едно същество слязло, да речем, от мировото пространство на Земята би намерило като хора, животни, растения, камъни, всичко това трябва да принадлежи на целостта на Земята, както самите камъни принадлежат на Земята.
Това ще рече, че не трябва да считаме Земята като една конструкция от камъни, от скали, а като нещо, което е едно живо в себе си цяло, което произвежда от себе си и растенията така, както човекът произвежда формациите на своята кожа, на своите сетивни органи и пр. С други думи: Ние не трябва да разглеждаме Земята без принадлежащата към нея растителна покривка. Даже едно външно обстоятелство би могло да обърне вниманието на хората, че както всеки камък принадлежи в известно отношение на Земята, така също към нея принадлежи и всичко растително. Защото както всеки камък, всяко неживо тяло показва своята принадлежност към Земята, като може да пада върху Земята, където намира едно опорно положение, така и всяко растение показва своята принадлежност към Земята чрез това, че направлението на стъблото на растението е винаги едно такова, което минава през центъра на Земята. Всички стъбла на растенията биха се пресекли в центъра на Земята, ако бихме ги продължили до центъра на Земята, т.е.
към текста >>
Това ще рече, че не трябва да считаме Земята
като
една конструкция от камъни, от скали, а
като
нещо, което е едно живо в себе си цяло, което произвежда от себе си и растенията така, както човекът произвежда формациите на своята кожа, на своите сетивни органи и пр.
Тук ние стигаме до един въпрос, който за мнозина днес може да бъде нещо неприятно, който обаче има значение за погледа на духовния изследовател. Ние стигаме до там, да разглеждаме цялата наша планета Земя различно от това, както върши това обикновено днешната наука. Защото нашата днешна наука било Астрономията, Геологията или Минералогоията говори всъщност за "Земята само в смисъла, че това земно кълбо е съставено от скали, от минерални вещества, от нежива материя. Духовната наука не може да говори така. Тя може да говори само така, че всичко, което се намира на нашата Земя, което едно същество слязло, да речем, от мировото пространство на Земята би намерило като хора, животни, растения, камъни, всичко това трябва да принадлежи на целостта на Земята, както самите камъни принадлежат на Земята.
Това ще рече, че не трябва да считаме Земята като една конструкция от камъни, от скали, а като нещо, което е едно живо в себе си цяло, което произвежда от себе си и растенията така, както човекът произвежда формациите на своята кожа, на своите сетивни органи и пр.
С други думи: Ние не трябва да разглеждаме Земята без принадлежащата към нея растителна покривка. Даже едно външно обстоятелство би могло да обърне вниманието на хората, че както всеки камък принадлежи в известно отношение на Земята, така също към нея принадлежи и всичко растително. Защото както всеки камък, всяко неживо тяло показва своята принадлежност към Земята, като може да пада върху Земята, където намира едно опорно положение, така и всяко растение показва своята принадлежност към Земята чрез това, че направлението на стъблото на растението е винаги едно такова, което минава през центъра на Земята. Всички стъбла на растенията биха се пресекли в центъра на Земята, ако бихме ги продължили до центъра на Земята, т.е. Земята е в състояние да излъчи от своя център всички сили, които да направят да израснат растенията от нея.
към текста >>
Защото както всеки камък, всяко неживо тяло показва своята принадлежност към Земята,
като
може да пада върху Земята, където намира едно опорно положение, така и всяко растение показва своята принадлежност към Земята чрез това, че направлението на стъблото на растението е винаги едно такова, което минава през центъра на Земята.
Духовната наука не може да говори така. Тя може да говори само така, че всичко, което се намира на нашата Земя, което едно същество слязло, да речем, от мировото пространство на Земята би намерило като хора, животни, растения, камъни, всичко това трябва да принадлежи на целостта на Земята, както самите камъни принадлежат на Земята. Това ще рече, че не трябва да считаме Земята като една конструкция от камъни, от скали, а като нещо, което е едно живо в себе си цяло, което произвежда от себе си и растенията така, както човекът произвежда формациите на своята кожа, на своите сетивни органи и пр. С други думи: Ние не трябва да разглеждаме Земята без принадлежащата към нея растителна покривка. Даже едно външно обстоятелство би могло да обърне вниманието на хората, че както всеки камък принадлежи в известно отношение на Земята, така също към нея принадлежи и всичко растително.
Защото както всеки камък, всяко неживо тяло показва своята принадлежност към Земята, като може да пада върху Земята, където намира едно опорно положение, така и всяко растение показва своята принадлежност към Земята чрез това, че направлението на стъблото на растението е винаги едно такова, което минава през центъра на Земята.
Всички стъбла на растенията биха се пресекли в центъра на Земята, ако бихме ги продължили до центъра на Земята, т.е. Земята е в състояние да излъчи от своя център всички сили, които да направят да израснат растенията от нея. Иначе ние разглеждаме само нещо отвлечено, нещо измислено, когато разглеждаме царството на камъните, без да причислим към тях и растителната покривка. Към това се прибавя сега,че опиращата се само на материалното естествена наука говори за това, как всеки живот следователно също и растителният живот е трябвало да се роди някога от неживата материя, от минералите. За духовния изследовател този въпрос не съществува, защото никога подчиненото, вторичното, по-низшето не е предпоставка за по-висшето, а винаги по-висшето, оживеното е предпоставка за по-низшето, за неживото.
към текста >>
Така и в планетата Земя ние имаме пред себе си нещо, за което трябва да предположим: По отношение на нейното най-гъсто качество нашата Земя е била някога от растително естество, била е съставена от растителни същества и от това живо естество се е развило първо неживото,
като
последователно се е втвърдило, вдървило се е и се е вкаменило.
Така и в планетата Земя ние имаме пред себе си нещо, за което трябва да предположим: По отношение на нейното най-гъсто качество нашата Земя е била някога от растително естество, била е съставена от растителни същества и от това живо естество се е развило първо неживото, като последователно се е втвърдило, вдървило се е и се е вкаменило.
Всъщност както нашият скелет се е отделил първо от организма, така и в скалния скелет на Земята ние трябва да виждаме великия скелет на съществото Земя, на земния организъм. Но когато разглеждаме този земен организъм в светлината на Духовната наука, ние можем да отидем и по-далече. Днес аз мога да дам за това най-началните линии, защото ние имаме работа с един цикъл от сказки, където едното трябва да бъде свързано с другото. Можем да се запитаме: Как стои въпросът със земния организъм като такъв? Когато разглеждаме един организъм, ние знаем, че той ни показва различни сменящи се състояния.
към текста >>
Можем да се запитаме: Как стои въпросът със земния организъм
като
такъв?
Така и в планетата Земя ние имаме пред себе си нещо, за което трябва да предположим: По отношение на нейното най-гъсто качество нашата Земя е била някога от растително естество, била е съставена от растителни същества и от това живо естество се е развило първо неживото, като последователно се е втвърдило, вдървило се е и се е вкаменило. Всъщност както нашият скелет се е отделил първо от организма, така и в скалния скелет на Земята ние трябва да виждаме великия скелет на съществото Земя, на земния организъм. Но когато разглеждаме този земен организъм в светлината на Духовната наука, ние можем да отидем и по-далече. Днес аз мога да дам за това най-началните линии, защото ние имаме работа с един цикъл от сказки, където едното трябва да бъде свързано с другото.
Можем да се запитаме: Как стои въпросът със земния организъм като такъв?
Когато разглеждаме един организъм, ние знаем, че той ни показва различни сменящи се състояния. Човешкият и животинският организъм показват във времето сменящи се състояния на будност и на сън. Можем ли да намерим чрез Духовната наука нещо подобно и за тялото на Земята, за земния организъм? За едно външно наблюдение следващото ще изглежда първо като едно сравнение, обаче за духовното изследване то не е сравнение, а един факт. Когато разглеждаме на Земята своеобразната закономерност на лято и зима, как тази закономерност се проявява, като на едното полукълбо е лято, а на другото царува зима, как това отношение се сменя, и когато хвърлим поглед върху това, как това отношение се различава като зимно време и лятно време по отношение на целия земен живот, тогава не ще ни се вижда вече нелепо, когато Духовната наука разказва, че за земния организъм зимата и лятото отговарят на това, което у другите организми е будност и сън, какъвто е случаят с човека и животните.
към текста >>
За едно външно наблюдение следващото ще изглежда първо
като
едно сравнение, обаче за духовното изследване то не е сравнение, а един факт.
Днес аз мога да дам за това най-началните линии, защото ние имаме работа с един цикъл от сказки, където едното трябва да бъде свързано с другото. Можем да се запитаме: Как стои въпросът със земния организъм като такъв? Когато разглеждаме един организъм, ние знаем, че той ни показва различни сменящи се състояния. Човешкият и животинският организъм показват във времето сменящи се състояния на будност и на сън. Можем ли да намерим чрез Духовната наука нещо подобно и за тялото на Земята, за земния организъм?
За едно външно наблюдение следващото ще изглежда първо като едно сравнение, обаче за духовното изследване то не е сравнение, а един факт.
Когато разглеждаме на Земята своеобразната закономерност на лято и зима, как тази закономерност се проявява, като на едното полукълбо е лято, а на другото царува зима, как това отношение се сменя, и когато хвърлим поглед върху това, как това отношение се различава като зимно време и лятно време по отношение на целия земен живот, тогава не ще ни се вижда вече нелепо, когато Духовната наука разказва, че за земния организъм зимата и лятото отговарят на това, което у другите организми е будност и сън, какъвто е случаят с човека и животните. Само че Земята не спи така във времето както другите организми, но тя винаги е будна някъде и винаги спи някъде, на някое място на своето същество. Будност и сън се сменят, движат се от едно място на друго, като с една част Земята спи там, където тя има ЛЯТО; тя е будна там, където царува ЗИМА. Така целият земен организъм стои духовно пред нас минаващ през състояния като будност и сън, както един друг организъм.
към текста >>
Когато разглеждаме на Земята своеобразната закономерност на лято и зима, как тази закономерност се проявява,
като
на едното полукълбо е лято, а на другото царува зима, как това отношение се сменя, и когато хвърлим поглед върху това, как това отношение се различава
като
зимно време и лятно време по отношение на целия земен живот, тогава не ще ни се вижда вече нелепо, когато Духовната наука разказва, че за земния организъм зимата и лятото отговарят на това, което у другите организми е будност и сън, какъвто е случаят с човека и животните.
Можем да се запитаме: Как стои въпросът със земния организъм като такъв? Когато разглеждаме един организъм, ние знаем, че той ни показва различни сменящи се състояния. Човешкият и животинският организъм показват във времето сменящи се състояния на будност и на сън. Можем ли да намерим чрез Духовната наука нещо подобно и за тялото на Земята, за земния организъм? За едно външно наблюдение следващото ще изглежда първо като едно сравнение, обаче за духовното изследване то не е сравнение, а един факт.
Когато разглеждаме на Земята своеобразната закономерност на лято и зима, как тази закономерност се проявява, като на едното полукълбо е лято, а на другото царува зима, как това отношение се сменя, и когато хвърлим поглед върху това, как това отношение се различава като зимно време и лятно време по отношение на целия земен живот, тогава не ще ни се вижда вече нелепо, когато Духовната наука разказва, че за земния организъм зимата и лятото отговарят на това, което у другите организми е будност и сън, какъвто е случаят с човека и животните.
Само че Земята не спи така във времето както другите организми, но тя винаги е будна някъде и винаги спи някъде, на някое място на своето същество. Будност и сън се сменят, движат се от едно място на друго, като с една част Земята спи там, където тя има ЛЯТО; тя е будна там, където царува ЗИМА. Така целият земен организъм стои духовно пред нас минаващ през състояния като будност и сън, както един друг организъм.
към текста >>
Будност и сън се сменят, движат се от едно място на друго,
като
с една част Земята спи там, където тя има ЛЯТО; тя е будна там, където царува ЗИМА.
Човешкият и животинският организъм показват във времето сменящи се състояния на будност и на сън. Можем ли да намерим чрез Духовната наука нещо подобно и за тялото на Земята, за земния организъм? За едно външно наблюдение следващото ще изглежда първо като едно сравнение, обаче за духовното изследване то не е сравнение, а един факт. Когато разглеждаме на Земята своеобразната закономерност на лято и зима, как тази закономерност се проявява, като на едното полукълбо е лято, а на другото царува зима, как това отношение се сменя, и когато хвърлим поглед върху това, как това отношение се различава като зимно време и лятно време по отношение на целия земен живот, тогава не ще ни се вижда вече нелепо, когато Духовната наука разказва, че за земния организъм зимата и лятото отговарят на това, което у другите организми е будност и сън, какъвто е случаят с човека и животните. Само че Земята не спи така във времето както другите организми, но тя винаги е будна някъде и винаги спи някъде, на някое място на своето същество.
Будност и сън се сменят, движат се от едно място на друго, като с една част Земята спи там, където тя има ЛЯТО; тя е будна там, където царува ЗИМА.
Така целият земен организъм стои духовно пред нас минаващ през състояния като будност и сън, както един друг организъм.
към текста >>
Така целият земен организъм стои духовно пред нас минаващ през състояния
като
будност и сън, както един друг организъм.
Можем ли да намерим чрез Духовната наука нещо подобно и за тялото на Земята, за земния организъм? За едно външно наблюдение следващото ще изглежда първо като едно сравнение, обаче за духовното изследване то не е сравнение, а един факт. Когато разглеждаме на Земята своеобразната закономерност на лято и зима, как тази закономерност се проявява, като на едното полукълбо е лято, а на другото царува зима, как това отношение се сменя, и когато хвърлим поглед върху това, как това отношение се различава като зимно време и лятно време по отношение на целия земен живот, тогава не ще ни се вижда вече нелепо, когато Духовната наука разказва, че за земния организъм зимата и лятото отговарят на това, което у другите организми е будност и сън, какъвто е случаят с човека и животните. Само че Земята не спи така във времето както другите организми, но тя винаги е будна някъде и винаги спи някъде, на някое място на своето същество. Будност и сън се сменят, движат се от едно място на друго, като с една част Земята спи там, където тя има ЛЯТО; тя е будна там, където царува ЗИМА.
Така целият земен организъм стои духовно пред нас минаващ през състояния като будност и сън, както един друг организъм.
към текста >>
Със заспиването човекът излиза в големия свят; с настъпване на лятото Земята влиза с всички нейни сили в областта на слънчевото действие, само че трябва да си представим Земята и Слънцето
като
организми изпълнени с дух.
Но съществува един закон на духовния свят, съгласно който, когато вземаме предвид духовни същества отстоящи далече едно от друго какъвто е примерът с човека от една страна и земния организъм от друга страна техните състояния на съзнанието трябва да си ги представим в известно отношение обратно. При човека излизането във великия свят е състоянието на сън. При Земята лятното състояние което обикновено хората биха нарекли будно състояние е нещо, което може да се сравни само с това, което при човека е заспиването.
Със заспиването човекът излиза в големия свят; с настъпване на лятото Земята влиза с всички нейни сили в областта на слънчевото действие, само че трябва да си представим Земята и Слънцето като организми изпълнени с дух.
През зимата, когато Земята почива в себе си, трябва да си представим нейното състояние като отговарящо на будното състояние на човека, докато хората са свикнали да считат зимното състояние на Земята като състояние на засипване. Но когато разглеждаме същества стоящи далече едно от друго каквито са човекът и Земята -, състоянията на съзнанието се показват един вид противоположни. Що е сега това, което Земята извършва под влияние на отдаването на слънчевото същество, на слънчевия Дух? То е нещо, което духовно може да се сравни сега, за да имаме едно по-лесно сравнение, ще направим добре да обърнем понятията със състоянието на човека, когато той сутрин се събужда и изплува от тъмното лоно на съществуването, от нощта в своето удоволствие и страдание. Когато Земята навлиза в областта на слънчевото действие,въпреки че това може да се сравни със състоянието на сън при човека тогава всички сили, които бликват от Земята, могат да направят спокойното зимно състояние да премине в дейното, живо лятно състояние.
към текста >>
През зимата, когато Земята почива в себе си, трябва да си представим нейното състояние
като
отговарящо на будното състояние на човека, докато хората са свикнали да считат зимното състояние на Земята
като
състояние на засипване.
Но съществува един закон на духовния свят, съгласно който, когато вземаме предвид духовни същества отстоящи далече едно от друго какъвто е примерът с човека от една страна и земния организъм от друга страна техните състояния на съзнанието трябва да си ги представим в известно отношение обратно. При човека излизането във великия свят е състоянието на сън. При Земята лятното състояние което обикновено хората биха нарекли будно състояние е нещо, което може да се сравни само с това, което при човека е заспиването. Със заспиването човекът излиза в големия свят; с настъпване на лятото Земята влиза с всички нейни сили в областта на слънчевото действие, само че трябва да си представим Земята и Слънцето като организми изпълнени с дух.
През зимата, когато Земята почива в себе си, трябва да си представим нейното състояние като отговарящо на будното състояние на човека, докато хората са свикнали да считат зимното състояние на Земята като състояние на засипване.
Но когато разглеждаме същества стоящи далече едно от друго каквито са човекът и Земята -, състоянията на съзнанието се показват един вид противоположни. Що е сега това, което Земята извършва под влияние на отдаването на слънчевото същество, на слънчевия Дух? То е нещо, което духовно може да се сравни сега, за да имаме едно по-лесно сравнение, ще направим добре да обърнем понятията със състоянието на човека, когато той сутрин се събужда и изплува от тъмното лоно на съществуването, от нощта в своето удоволствие и страдание. Когато Земята навлиза в областта на слънчевото действие,въпреки че това може да се сравни със състоянието на сън при човека тогава всички сили, които бликват от Земята, могат да направят спокойното зимно състояние да премине в дейното, живо лятно състояние. Що са сега растенията в цялата тъкан на битието?
към текста >>
Както в човешкия организъм светлината си създава окото, за да може да се яви чрез окото
като
"светлина", така всяка пролет слънчевият организъм си създава в земния организъм разпростряната растителна покривка, за да може чрез растителната покривка да гледа самия себе си, да чувствува, да усеща, да мисли.
То е нещо, което духовно може да се сравни сега, за да имаме едно по-лесно сравнение, ще направим добре да обърнем понятията със състоянието на човека, когато той сутрин се събужда и изплува от тъмното лоно на съществуването, от нощта в своето удоволствие и страдание. Когато Земята навлиза в областта на слънчевото действие,въпреки че това може да се сравни със състоянието на сън при човека тогава всички сили, които бликват от Земята, могат да направят спокойното зимно състояние да премине в дейното, живо лятно състояние. Що са сега растенията в цялата тъкан на битието? Можем да кажем: Когато наближава пролетта, земният организъм започва да мисли и да чувствува, защото Слънцето с неговите Същества примамва, привлича навън нейните мисли и чувства. За земния организъм растенията не са нищо друго освен един вид сетивни органи, които всяка пролет се събуждат отново, за да може земният организъм да бъде със своето мислене и чувствуване в областта на слънчевото действие.
Както в човешкия организъм светлината си създава окото, за да може да се яви чрез окото като "светлина", така всяка пролет слънчевият организъм си създава в земния организъм разпростряната растителна покривка, за да може чрез растителната покривка да гледа самия себе си, да чувствува, да усеща, да мисли.
Растенията не могат да се нарекат направо мислите на Земята, не те са органите, чрез които събуждащият се през пролетта организъм на Земята развива заедно със Слънцето своите чувства и мисли. Както виждаме нашите нерви да изхождат от мозъка и очите и ушите развиват заедно с нервите нашия чувствен и мислителен живот, така духовният изследовател вижда в това, което става между Земята и Слънцето с помощта на растенията, чудесното тъкане на един космически свят от мисли, чувства и усещания. Защото за духовния изследовател Земята не е заобиколена само от минералния земен въздух, с чисто физическата земна атмосфера, а тя е заобиколена и от една аура от мисли и чувства. За духовното изследване Земята е едно духовно същество и мислите и чувствата се събуждат всяка пролет и преминават лятно време през душата на цялата наша Земя. Обаче растителният свят, който е част от целия земен организъм, дава органите, за да може нашата Земя да мисли и чувствува.
към текста >>
Това, което се проявява
като
мисли и усещания на Земята, се представя така, както в нас живеят мислите и усещанията, както това, което в нас се вълнува нагоре и надолу през време на будността, което живее в нас астрално, ако говорим на езика на Духовната наука.
Така всичко, на което растенията са посредници през време на лятото, е насочено към центъра на Земята, който е Азът на Земята. Това не трябва да бъде казано само символично! Както човекът има своя Аз, така и Земята има своя себесъзнателен Аз. Ето защо всички растения се стремят към центъра на Земята. Ето защо ние съвсем не трябва да разглеждаме растенията за себе си, а трябва да ги разглеждаме в обмяна със себесъзнателния Аз на Земята.
Това, което се проявява като мисли и усещания на Земята, се представя така, както в нас живеят мислите и усещанията, както това, което в нас се вълнува нагоре и надолу през време на будността, което живее в нас астрално, ако говорим на езика на Духовната наука.
към текста >>
Така ние не можем да си представим Земята само
като
една физическа формация.
Така ние не можем да си представим Земята само като една физическа формация.
Защото физическата форма е за нас както нашето собствено физическо тяло, което можем да напипаме с ръцете, да виждаме с нашите външни очи, и което материалната наука наблюдава; така е тялото на Земята, което днешната Геология или Астрономия наблюдават. След това Земята притежава нещо, което отговаря на етерното или жизнено тяло у човека. Такова етерно тяло има и Земята. И най-после тя има едно астрално тяло. То е това, което всяка пролет се събужда като мисли и чувства на Земята, които отстъпват, когато наближава зимата, така че Земята почива затворена в своя собствен Аз и си запазва само това, от което се нуждае, за да пренесе чрез паметта предидущото към следващото, запазва в семенните сили на растенията това, което е добила за себе си.
към текста >>
То е това, което всяка пролет се събужда
като
мисли и чувства на Земята, които отстъпват, когато наближава зимата, така че Земята почива затворена в своя собствен Аз и си запазва само това, от което се нуждае, за да пренесе чрез паметта предидущото към следващото, запазва в семенните сили на растенията това, което е добила за себе си.
Така ние не можем да си представим Земята само като една физическа формация. Защото физическата форма е за нас както нашето собствено физическо тяло, което можем да напипаме с ръцете, да виждаме с нашите външни очи, и което материалната наука наблюдава; така е тялото на Земята, което днешната Геология или Астрономия наблюдават. След това Земята притежава нещо, което отговаря на етерното или жизнено тяло у човека. Такова етерно тяло има и Земята. И най-после тя има едно астрално тяло.
То е това, което всяка пролет се събужда като мисли и чувства на Земята, които отстъпват, когато наближава зимата, така че Земята почива затворена в своя собствен Аз и си запазва само това, от което се нуждае, за да пренесе чрез паметта предидущото към следващото, запазва в семенните сили на растенията това, което е добила за себе си.
Както човекът, когато заспива, не изгубва своите мисли и чувства, а ги намира отново на следващо утро, така събуждащата се отново през пролетта Земя от своето състояние на сън намира отново семенните сили на растенията, за да направи да възкръсне отново от нейната жива памет това, което е придобивка на предишното време. Така схващани, растенията могат да бъдат сравнени с това, което за нас са нашите очи и уши, нашите сетива. Това са те за земния организъм. Обаче това, което възприема, което стига до едно съзнание, това е разливащият се от слънцето към земята надолу духовен свят. Този духовен свят не би могъл да стигне до едно съзнание, ако не би имал в растенията своите органи, които опосредствуват едно себесъзнание също така, както нашите очи, нашите уши и нерви опосредствуват нашето себесъзнание.
към текста >>
Суеверие е казах аз -, когато хората вярват, че растението
като
такова възприема или пък
като
отделно растение има един вид душа.
Духовните Същества, които принадлежат на действието на Земята и на Слънцето, те възприемат чрез органите на растенията и всички органи, от които се нуждаят, за да ги съберат към центъра на Земята, те ги насочват поради това към този център на Земята. Следователно, това, което трябва да виждаме зад растителната покривка, са духовните същества, които обкръжават земята и които имат своите органи в растенията. Твърде забележително е в нашата епоха, че именно Естествената наука се насочва към това, да признае те зи неща, изнесени от Духовната наука. Защото това не е нищо друго освен едно признание, че нашата физическа Земя е само една част от цялата Земя, че и съставеното от газове слънчево кълбо е само една част от цялото Слънце, и че нашето Слънце, така както то ни се явява физически, е само една част от духовно-душевните Същества, които влизат във взаимодействие с духовно-душевните Същества на Земята. Както човешкият свят се намира във връзка с окръжаващия свят и както човеците имат своите органи, за да живеят и се развиват, така и Съществата, който са действителни, си създават в растителната покривка един орган, за да възприемат самите себе си.
Суеверие е казах аз -, когато хората вярват, че растението като такова възприема или пък като отделно растение има един вид душа.
Това е едно също такова суеверие, както когато бихме говорили за душата на едно око. Въпреки че благодарение на едно чудно, но понятно за Духовната наука съчетание на фактите официалната наука през цялото 19-то столетие е насочвала учените да признаят това, което току що бе казано, в действителност работата стои така, че в тази област официалната наука е твърде малко ориентирана, тя се намира в такова положение и днес. Защото това, което науката е открила до сега върху сетивния живот на растенията, е без остатък едно потвърждение на това, което аз казах сега върху духа и неговото действие в растителното царство, но хората на официалната наука не могат да го разберат като такова. Това можем да видим от следния пример.
към текста >>
Защото това, което науката е открила до сега върху сетивния живот на растенията, е без остатък едно потвърждение на това, което аз казах сега върху духа и неговото действие в растителното царство, но хората на официалната наука не могат да го разберат
като
такова.
Защото това не е нищо друго освен едно признание, че нашата физическа Земя е само една част от цялата Земя, че и съставеното от газове слънчево кълбо е само една част от цялото Слънце, и че нашето Слънце, така както то ни се явява физически, е само една част от духовно-душевните Същества, които влизат във взаимодействие с духовно-душевните Същества на Земята. Както човешкият свят се намира във връзка с окръжаващия свят и както човеците имат своите органи, за да живеят и се развиват, така и Съществата, който са действителни, си създават в растителната покривка един орган, за да възприемат самите себе си. Суеверие е казах аз -, когато хората вярват, че растението като такова възприема или пък като отделно растение има един вид душа. Това е едно също такова суеверие, както когато бихме говорили за душата на едно око. Въпреки че благодарение на едно чудно, но понятно за Духовната наука съчетание на фактите официалната наука през цялото 19-то столетие е насочвала учените да признаят това, което току що бе казано, в действителност работата стои така, че в тази област официалната наука е твърде малко ориентирана, тя се намира в такова положение и днес.
Защото това, което науката е открила до сега върху сетивния живот на растенията, е без остатък едно потвърждение на това, което аз казах сега върху духа и неговото действие в растителното царство, но хората на официалната наука не могат да го разберат като такова.
Това можем да видим от следния пример.
към текста >>
По-нататък науката не можа да направи нищо от това, освен да заставят един такъв учен
като
Шлайден, който има големи заслуги в изследването на растителния свят, да каже, че учените трябва да се пазят да не изпаднат в мистични настроения,
като
преписват на растенията душа!
В 1804 година Зиденхам Едвардс откри чудното устройство на растението мухоловка, което има върху своите листа определени косми. Когато едно насекомо идва в близост с листа, така че става известно докосване с космите, то бива хванато от листа и изядено и храносмляно. Забележително беше, когато хората откриха, че растенията могат да ядат, че те могат да приемат вътре в себе си даже животни, че са месоядци! Но те не можеха да направят нищо смислено с това, защото това откритие е било винаги забравяно и отново намерено, така от Нутал в 1814 година, от Куртис в 1834 година, от Линдлей в 1848 година и от Оудеманс в 1859 година. Петима учени са намерили последователно едно и също нещо!
По-нататък науката не можа да направи нищо от това, освен да заставят един такъв учен като Шлайден, който има големи заслуги в изследването на растителния свят, да каже, че учените трябва да се пазят да не изпаднат в мистични настроения, като преписват на растенията душа!
Но и днес хората на науката са готови да приписват на отделното растение както например на мухоловката душа, което обаче би било суеверие, както когато бихме преписали душа на окото. Именно хора като Раул Франсе например са взели такива неща в съвършено външен смисъл и са казали: Тук ние виждаме нещо душевно, което се проявява аналогично на душевното у животните! Това показва следователно необходимостта, че именно в областта на Духовната наука не трябва да изпада във фантастичност, защото тук официалната наука е изпаднала във фантастичност, като иска да препише на растението "мухоловка" душа, която би могла да се сравни с човешката или животинската душа. Тогава би трябвало да препишем душа и на нещо друго, което превлича също други същества, превлича също малки животни, когато те се приближават до него и ги хваща със своите пипала, така че те трябва да останат затворени вътре. Защото, щом при мухоловката може да се говори за душа, тогава може да се говори за душа и при капана за мишки.
към текста >>
Именно хора
като
Раул Франсе например са взели такива неща в съвършено външен смисъл и са казали: Тук ние виждаме нещо душевно, което се проявява аналогично на душевното у животните!
Забележително беше, когато хората откриха, че растенията могат да ядат, че те могат да приемат вътре в себе си даже животни, че са месоядци! Но те не можеха да направят нищо смислено с това, защото това откритие е било винаги забравяно и отново намерено, така от Нутал в 1814 година, от Куртис в 1834 година, от Линдлей в 1848 година и от Оудеманс в 1859 година. Петима учени са намерили последователно едно и също нещо! По-нататък науката не можа да направи нищо от това, освен да заставят един такъв учен като Шлайден, който има големи заслуги в изследването на растителния свят, да каже, че учените трябва да се пазят да не изпаднат в мистични настроения, като преписват на растенията душа! Но и днес хората на науката са готови да приписват на отделното растение както например на мухоловката душа, което обаче би било суеверие, както когато бихме преписали душа на окото.
Именно хора като Раул Франсе например са взели такива неща в съвършено външен смисъл и са казали: Тук ние виждаме нещо душевно, което се проявява аналогично на душевното у животните!
Това показва следователно необходимостта, че именно в областта на Духовната наука не трябва да изпада във фантастичност, защото тук официалната наука е изпаднала във фантастичност, като иска да препише на растението "мухоловка" душа, която би могла да се сравни с човешката или животинската душа. Тогава би трябвало да препишем душа и на нещо друго, което превлича също други същества, превлича също малки животни, когато те се приближават до него и ги хваща със своите пипала, така че те трябва да останат затворени вътре. Защото, щом при мухоловката може да се говори за душа, тогава може да се говори за душа и при капана за мишки. Но ние не можем да говорим така. Щом искаме да проникнем в духа, ние трябва да обгръщаме точно нещата с погледа и от нещо привидно външно подобно да не заключаваме, че и вътрешността се отнася по същия начин.
към текста >>
Това показва следователно необходимостта, че именно в областта на Духовната наука не трябва да изпада във фантастичност, защото тук официалната наука е изпаднала във фантастичност,
като
иска да препише на растението "мухоловка" душа, която би могла да се сравни с човешката или животинската душа.
Но те не можеха да направят нищо смислено с това, защото това откритие е било винаги забравяно и отново намерено, така от Нутал в 1814 година, от Куртис в 1834 година, от Линдлей в 1848 година и от Оудеманс в 1859 година. Петима учени са намерили последователно едно и също нещо! По-нататък науката не можа да направи нищо от това, освен да заставят един такъв учен като Шлайден, който има големи заслуги в изследването на растителния свят, да каже, че учените трябва да се пазят да не изпаднат в мистични настроения, като преписват на растенията душа! Но и днес хората на науката са готови да приписват на отделното растение както например на мухоловката душа, което обаче би било суеверие, както когато бихме преписали душа на окото. Именно хора като Раул Франсе например са взели такива неща в съвършено външен смисъл и са казали: Тук ние виждаме нещо душевно, което се проявява аналогично на душевното у животните!
Това показва следователно необходимостта, че именно в областта на Духовната наука не трябва да изпада във фантастичност, защото тук официалната наука е изпаднала във фантастичност, като иска да препише на растението "мухоловка" душа, която би могла да се сравни с човешката или животинската душа.
Тогава би трябвало да препишем душа и на нещо друго, което превлича също други същества, превлича също малки животни, когато те се приближават до него и ги хваща със своите пипала, така че те трябва да останат затворени вътре. Защото, щом при мухоловката може да се говори за душа, тогава може да се говори за душа и при капана за мишки. Но ние не можем да говорим така. Щом искаме да проникнем в духа, ние трябва да обгръщаме точно нещата с погледа и от нещо привидно външно подобно да не заключаваме, че и вътрешността се отнася по същия начин.
към текста >>
Аз вече обърнах вниманието върху това, че някои животни показват нещо подобно
като
памет.
Аз вече обърнах вниманието върху това, че някои животни показват нещо подобно като памет.
Когато един слон е воден на водопой и по пътя го раздразни някой човек, тогава може да се случи, щото когато се връща да носи в своя хобот вода и сега да напръска човека, който го е раздразнил. Тогава хората казват: Ето ние виждаме следователно, че слонът има памет; той си е белязал човека, който го е раздразнил и е сложил намерение на връщане да го напръска с вода! Но това не е така. При душевния живот е важно да проследим точно вътрешния процес и да не говорим веднага за памет, щом по-късно настъпва едно събитие като следствие на една предишна причина. Само тогава, когато едно същество действително поглежда назад върху нещо, което се е случило в едно минало време, имаме работа с памет, във всички други случаи имаме работа само с причина и следствие.
към текста >>
При душевния живот е важно да проследим точно вътрешния процес и да не говорим веднага за памет, щом по-късно настъпва едно събитие
като
следствие на една предишна причина.
Аз вече обърнах вниманието върху това, че някои животни показват нещо подобно като памет. Когато един слон е воден на водопой и по пътя го раздразни някой човек, тогава може да се случи, щото когато се връща да носи в своя хобот вода и сега да напръска човека, който го е раздразнил. Тогава хората казват: Ето ние виждаме следователно, че слонът има памет; той си е белязал човека, който го е раздразнил и е сложил намерение на връщане да го напръска с вода! Но това не е така.
При душевния живот е важно да проследим точно вътрешния процес и да не говорим веднага за памет, щом по-късно настъпва едно събитие като следствие на една предишна причина.
Само тогава, когато едно същество действително поглежда назад върху нещо, което се е случило в едно минало време, имаме работа с памет, във всички други случаи имаме работа само с причина и следствие. А това значи: Сега ние би трябвало да се вгледаме точно в структурата на слоновата душа, ако бихме искали да видим, как раздразнението, което е било упражнено, произвежда после нещо такова, че и след определено време то предизвиква едно действие.
към текста >>
И за нещо подобно растението служи
като
орган на целия земен организъм.
Ето защо трябва да кажем: Такива неща, каквито срещаме при мухоловката, ние не трябва да ги схващаме по друг начин, освен че цялото устройство на растението не съществува за това, за да обуслови една вътрешна душевна същност, а това, което става тук, се произвежда отвън.
И за нещо подобно растението служи като орган на целия земен организъм.
Как растенията принадлежат от една страна на Аза на Земята, от друга страна на аурата на Земята на астралното тяло, на света на усещанията и на чувствата на Земята -, това показа по особен начин именно изследването на 19-то столетие. Ние сме действително благодарни на онези природоизпитатели какъвто е например Готлиб Хаберландт, които изнасят фактите сухо, факти които те са проучили, а не както Раул Франсе и други да правят от това чисто външни изводи. Ако един такъв човек би се задоволил само да изнесе нещата, такива каквито са, бихме могли действително да му бъдем благодарни; но ако иска да направи от това изводи относно душевния живот на едно отделно растение, той би могъл също така да направи извод за душевен живот и на отделния косъм или на отделния зъб. Когато наблюдаваме онези растения, които са в действителност растения даващи клас, констатираме, че при всички тези растения съществуват чудни малки органи. Констатирани са малки образувания от скорбялни клетки.
към текста >>
Тези клетки са чудно устроени, те са устроени така, че в тяхната вътрешност има
като
едно халтаво ядро.
Как растенията принадлежат от една страна на Аза на Земята, от друга страна на аурата на Земята на астралното тяло, на света на усещанията и на чувствата на Земята -, това показа по особен начин именно изследването на 19-то столетие. Ние сме действително благодарни на онези природоизпитатели какъвто е например Готлиб Хаберландт, които изнасят фактите сухо, факти които те са проучили, а не както Раул Франсе и други да правят от това чисто външни изводи. Ако един такъв човек би се задоволил само да изнесе нещата, такива каквито са, бихме могли действително да му бъдем благодарни; но ако иска да направи от това изводи относно душевния живот на едно отделно растение, той би могъл също така да направи извод за душевен живот и на отделния косъм или на отделния зъб. Когато наблюдаваме онези растения, които са в действителност растения даващи клас, констатираме, че при всички тези растения съществуват чудни малки органи. Констатирани са малки образувания от скорбялни клетки.
Тези клетки са чудно устроени, те са устроени така, че в тяхната вътрешност има като едно халтаво ядро.
Особеното е, че клетъчната стена остава нечувствителна за ядрото само на едно място. Ако това ядро се придвижи някъде другаде, клетъчната стена е докосната от него и последствието от това е, че растението отново го връща на предишното положение. Такива скорбялни клетки се намират при всички растения, които в тяхното главно направление сочат към центъра на Земята. По този начин растението има в себе си един орган, който винаги му дава възможност да се насочва в своето главно направление към центъра на Земята. Това е разбира се чудесно нещо, което е било открито от различни изследователи в течение на 19-то столетие и което се показва най-добре, когато нещата са изнесени просто.
към текста >>
Направлението на стъблото, чрез което растенията се показват
като
принадлежащи на земното себесъзнание, е едното; другото направление е това, чрез което растенията изразяват отдадеността на Земята на действието на слънчевите същества.
Тези лещи са така насочени, че светлината действува само тогава, когато тя пада върху повърхността на листа в една съвсем определена посока. Когато светлината е в друга посока, листът веднага получава подтик да се обърне така, че светлината да падне в средата на лещата, защото когато пада настрана, тя действува по друг начин. Следователно на повърхността на листата на растенията съществуват органи за светлината. Тези органи за светлината, които фактически могат да бъдат сравнени с един вид око, което е разпростряно върху растението, но чрез което не растението вижда, а чрез него слънчевото същество гледа земното същество, тези органи за светлината правят, щото растенията винаги да имат стремеж да насочват своите листа винаги перпендикулярно спрямо падащата върху тях светлината Слънцето. В това, как растението се отдава на действието на Слънцето през пролетта и лятото, ние имаме едно второ направление на растението.
Направлението на стъблото, чрез което растенията се показват като принадлежащи на земното себесъзнание, е едното; другото направление е това, чрез което растенията изразяват отдадеността на Земята на действието на слънчевите същества.
към текста >>
Но тогава ние разглеждаме растението
като
един физиономичен израз на земята,
като
израз на лицето на нашата земя.
Всичко това ни показва, как Земята подобно на човека през време на сън е отдадена на великия свят и живее с този свят. Как тя прави растенията да цъфтят и увяхват, ни показва цялата духовна същност и тъкане, което става между Земята и Слънцето. Когато разглеждаме нещата по този начин, ние трябва във всеки случай да кажем: тук ние проглеждаме в дълбоки, дълбоки тайни на окръжаващия ни свят. Тук за сериозния търсител на истината колкото и обайващи да са чисто материалните резултати на изследването престава възможността даже и да помисли, че Слънцето е едно газово кълбо движещо се в пространството, престава възможността, Земята да бъде разглеждана така, както днес я разглеждат астрономията и геологията. Тук съществуват наложителни причини, наложителни основания, на които трябва да се подчини и съвестният природомислител и да си каже: В това, което естествената наука разкрива, ти не трябва да виждаш вече нещо друго, освен един израз на духовния живот, който стои на основата на всичко!
Но тогава ние разглеждаме растението като един физиономичен израз на земята, като израз на лицето на нашата земя.
Така това, което наричаме наше естетическо чувство по отношение на растителния свят, се задълбочава именно чрез Духовната наука. Ние отиваме пред гигантските дървета на девствените гори, пред тихата теменужка или пред кокичето и ги разглеждаме наистина като отделни индивиди, но така, че казваме: тук ни говори духът, тук се изразява духът, който оживява пространството, Дух на Слънцето, Дух на Земята! Това, което виждаме у човека от израза на неговия дух, когато чуваме неговия глас и от това вадим заключение за кротостта или некротостта на неговата душа, така от това, което ни гледа от растенията, ние вадим заключение за това, което живее като Дух на Земята, като Дух на Слънцето, как те стоят в борба един с друг или във взаимна хармония. Тогава ние самите се чувствуваме тъчащи и живеещи в духа. А сега само за да покажем, как Духовната наука може фактически да бъде потвърдена от естествената наука на 19-то столетие, можем да споменем още следното.
към текста >>
Ние отиваме пред гигантските дървета на девствените гори, пред тихата теменужка или пред кокичето и ги разглеждаме наистина
като
отделни индивиди, но така, че казваме: тук ни говори духът, тук се изразява духът, който оживява пространството, Дух на Слънцето, Дух на Земята!
Когато разглеждаме нещата по този начин, ние трябва във всеки случай да кажем: тук ние проглеждаме в дълбоки, дълбоки тайни на окръжаващия ни свят. Тук за сериозния търсител на истината колкото и обайващи да са чисто материалните резултати на изследването престава възможността даже и да помисли, че Слънцето е едно газово кълбо движещо се в пространството, престава възможността, Земята да бъде разглеждана така, както днес я разглеждат астрономията и геологията. Тук съществуват наложителни причини, наложителни основания, на които трябва да се подчини и съвестният природомислител и да си каже: В това, което естествената наука разкрива, ти не трябва да виждаш вече нещо друго, освен един израз на духовния живот, който стои на основата на всичко! Но тогава ние разглеждаме растението като един физиономичен израз на земята, като израз на лицето на нашата земя. Така това, което наричаме наше естетическо чувство по отношение на растителния свят, се задълбочава именно чрез Духовната наука.
Ние отиваме пред гигантските дървета на девствените гори, пред тихата теменужка или пред кокичето и ги разглеждаме наистина като отделни индивиди, но така, че казваме: тук ни говори духът, тук се изразява духът, който оживява пространството, Дух на Слънцето, Дух на Земята!
Това, което виждаме у човека от израза на неговия дух, когато чуваме неговия глас и от това вадим заключение за кротостта или некротостта на неговата душа, така от това, което ни гледа от растенията, ние вадим заключение за това, което живее като Дух на Земята, като Дух на Слънцето, как те стоят в борба един с друг или във взаимна хармония. Тогава ние самите се чувствуваме тъчащи и живеещи в духа. А сега само за да покажем, как Духовната наука може фактически да бъде потвърдена от естествената наука на 19-то столетие, можем да споменем още следното. Онези слушатели, които по-рано са присъствували на държаните тук сказки, ще си спомнят за казаното, че в земния свят съществуват растения, които са неуместни, които не принадлежат на нашия земен свят. Такова едно растение е например белият ИМЕЛ, който играе такава забележителна роля в сказанията и митовете затова, защото принадлежи на едно минало планетарно състояние на нашата Земя и е останал като един остатък от едно предиземно развитие.
към текста >>
Това, което виждаме у човека от израза на неговия дух, когато чуваме неговия глас и от това вадим заключение за кротостта или некротостта на неговата душа, така от това, което ни гледа от растенията, ние вадим заключение за това, което живее
като
Дух на Земята,
като
Дух на Слънцето, как те стоят в борба един с друг или във взаимна хармония.
Тук за сериозния търсител на истината колкото и обайващи да са чисто материалните резултати на изследването престава възможността даже и да помисли, че Слънцето е едно газово кълбо движещо се в пространството, престава възможността, Земята да бъде разглеждана така, както днес я разглеждат астрономията и геологията. Тук съществуват наложителни причини, наложителни основания, на които трябва да се подчини и съвестният природомислител и да си каже: В това, което естествената наука разкрива, ти не трябва да виждаш вече нещо друго, освен един израз на духовния живот, който стои на основата на всичко! Но тогава ние разглеждаме растението като един физиономичен израз на земята, като израз на лицето на нашата земя. Така това, което наричаме наше естетическо чувство по отношение на растителния свят, се задълбочава именно чрез Духовната наука. Ние отиваме пред гигантските дървета на девствените гори, пред тихата теменужка или пред кокичето и ги разглеждаме наистина като отделни индивиди, но така, че казваме: тук ни говори духът, тук се изразява духът, който оживява пространството, Дух на Слънцето, Дух на Земята!
Това, което виждаме у човека от израза на неговия дух, когато чуваме неговия глас и от това вадим заключение за кротостта или некротостта на неговата душа, така от това, което ни гледа от растенията, ние вадим заключение за това, което живее като Дух на Земята, като Дух на Слънцето, как те стоят в борба един с друг или във взаимна хармония.
Тогава ние самите се чувствуваме тъчащи и живеещи в духа. А сега само за да покажем, как Духовната наука може фактически да бъде потвърдена от естествената наука на 19-то столетие, можем да споменем още следното. Онези слушатели, които по-рано са присъствували на държаните тук сказки, ще си спомнят за казаното, че в земния свят съществуват растения, които са неуместни, които не принадлежат на нашия земен свят. Такова едно растение е например белият ИМЕЛ, който играе такава забележителна роля в сказанията и митовете затова, защото принадлежи на едно минало планетарно състояние на нашата Земя и е останал като един остатък от едно предиземно развитие. Ето защо белият имел не може да расте в земята, а трябва да се корени в други растения.
към текста >>
Такова едно растение е например белият ИМЕЛ, който играе такава забележителна роля в сказанията и митовете затова, защото принадлежи на едно минало планетарно състояние на нашата Земя и е останал
като
един остатък от едно предиземно развитие.
Ние отиваме пред гигантските дървета на девствените гори, пред тихата теменужка или пред кокичето и ги разглеждаме наистина като отделни индивиди, но така, че казваме: тук ни говори духът, тук се изразява духът, който оживява пространството, Дух на Слънцето, Дух на Земята! Това, което виждаме у човека от израза на неговия дух, когато чуваме неговия глас и от това вадим заключение за кротостта или некротостта на неговата душа, така от това, което ни гледа от растенията, ние вадим заключение за това, което живее като Дух на Земята, като Дух на Слънцето, как те стоят в борба един с друг или във взаимна хармония. Тогава ние самите се чувствуваме тъчащи и живеещи в духа. А сега само за да покажем, как Духовната наука може фактически да бъде потвърдена от естествената наука на 19-то столетие, можем да споменем още следното. Онези слушатели, които по-рано са присъствували на държаните тук сказки, ще си спомнят за казаното, че в земния свят съществуват растения, които са неуместни, които не принадлежат на нашия земен свят.
Такова едно растение е например белият ИМЕЛ, който играе такава забележителна роля в сказанията и митовете затова, защото принадлежи на едно минало планетарно състояние на нашата Земя и е останал като един остатък от едно предиземно развитие.
Ето защо белият имел не може да расте в земята, а трябва да се корени в други растения. Естествената наука ни показва, че белият имел няма онези особени скорбелни клетки, които позволяват на растенията да се ориентират към центъра на Земята. Накратко казано, бих могъл сега да започна и да ви разяснявам част по част цялата ботаника на 19-то столетие, и вие ще намерите част по част доказателства за това, как растителната покривка на Земята е сетивният орган, чрез който се гледат Духът на Земята и Духът на Слънцето.
към текста >>
Ние самите се чувствуваме с душа и дух принадлежащи на Земята и Слънцето, и чувствуваме,
като
че един вид би трябвало да гледаме на растителния свят
като
на нещо, което принадлежи на нашата майка Земя.
Когато вземем под внимание това, ние добиваме именно една наука, която едновременно може да възвиси нашата душа и да я доведе по-близо до този свят на растенията, както трябва да подобава за този обичан от нас и радващ ни свят на растенията.
Ние самите се чувствуваме с душа и дух принадлежащи на Земята и Слънцето, и чувствуваме, като че един вид би трябвало да гледаме на растителния свят като на нещо, което принадлежи на нашата майка Земя.
Всъщност така и трябва да постъпваме. Защото всичко, което като животно или човек е привидно независимо от непосредственото действие на Слънцето, чрез растенията и поради това, че е заставено да използува растенията, то е косвено зависимо от Слънцето. Вярно е, че през зимата и лятото човекът не минава през такива преобразувания, както растенията, обаче растението е това, което му дава възможност да има в себе си онази непроменливост. Това, което растението развива като вещества, то може да го развие само под влияние на слънчевото действие, чрез взаимното отношение на земния
към текста >>
Защото всичко, което
като
животно или човек е привидно независимо от непосредственото действие на Слънцето, чрез растенията и поради това, че е заставено да използува растенията, то е косвено зависимо от Слънцето.
Когато вземем под внимание това, ние добиваме именно една наука, която едновременно може да възвиси нашата душа и да я доведе по-близо до този свят на растенията, както трябва да подобава за този обичан от нас и радващ ни свят на растенията. Ние самите се чувствуваме с душа и дух принадлежащи на Земята и Слънцето, и чувствуваме, като че един вид би трябвало да гледаме на растителния свят като на нещо, което принадлежи на нашата майка Земя. Всъщност така и трябва да постъпваме.
Защото всичко, което като животно или човек е привидно независимо от непосредственото действие на Слънцето, чрез растенията и поради това, че е заставено да използува растенията, то е косвено зависимо от Слънцето.
Вярно е, че през зимата и лятото човекът не минава през такива преобразувания, както растенията, обаче растението е това, което му дава възможност да има в себе си онази непроменливост. Това, което растението развива като вещества, то може да го развие само под влияние на слънчевото действие, чрез взаимното отношение на земния
към текста >>
Това, което растението развива
като
вещества, то може да го развие само под влияние на слънчевото действие, чрез взаимното отношение на земния
Когато вземем под внимание това, ние добиваме именно една наука, която едновременно може да възвиси нашата душа и да я доведе по-близо до този свят на растенията, както трябва да подобава за този обичан от нас и радващ ни свят на растенията. Ние самите се чувствуваме с душа и дух принадлежащи на Земята и Слънцето, и чувствуваме, като че един вид би трябвало да гледаме на растителния свят като на нещо, което принадлежи на нашата майка Земя. Всъщност така и трябва да постъпваме. Защото всичко, което като животно или човек е привидно независимо от непосредственото действие на Слънцето, чрез растенията и поради това, че е заставено да използува растенията, то е косвено зависимо от Слънцето. Вярно е, че през зимата и лятото човекът не минава през такива преобразувания, както растенията, обаче растението е това, което му дава възможност да има в себе си онази непроменливост.
Това, което растението развива като вещества, то може да го развие само под влияние на слънчевото действие, чрез взаимното отношение на земния
към текста >>
Защото само чрез това, което по-висшите организми развиват
като
топлина,
като
приемат от Слънцето по околен път приготвените от растенията вещества, те могат да виреят.
Дух и на слънчевия Дух. а именно въглехидратите са тези, които се раждат само благодарение на това, че духът на слънцето и духът на земята се целуват чрез растенията. Само веществата, които се развиват при това, доставят това, което по-висшите организми трябва да приемат в себе си за развитие на топлината.
Защото само чрез това, което по-висшите организми развиват като топлина, като приемат от Слънцето по околен път приготвените от растенията вещества, те могат да виреят.
към текста >>
Така ние трябва да гледаме материално на нашата майка Земя
като
на велика кърмеща майка.
Така ние трябва да гледаме материално на нашата майка Земя като на велика кърмеща майка.
Обаче ние видяхме, че в растителната покривка имаме физиономията на духа на растенията и чрез това се чувствуваме стоящи в дух и душа. Ние един вид гледаме в душата на Земята както бихме гледали в очите на един друг човек -, когато разбираме, как тя ни изявява своята душа в цветовете и листата на растителния свят.
към текста >>
Точно начинът, как един такъв човек
като
Гьоте прави изследвания в света на растенията, когато минава над Бренер и гледа със съвършено други очи подбела, как той изглежда, как Духът на Земята действува и оформява листата, това ни показва, как можем да говорим за един общ дух на Земята, който само се изразява в разнообразните растения
като
в един свой особен орган.
Точно начинът, как един такъв човек като Гьоте прави изследвания в света на растенията, когато минава над Бренер и гледа със съвършено други очи подбела, как той изглежда, как Духът на Земята действува и оформява листата, това ни показва, как можем да говорим за един общ дух на Земята, който само се изразява в разнообразните растения като в един свой особен орган.
Това, което е физическо, е дух. Ние постоянно имаме задачата да проследим духа по един правилен начин. Който проследява растението така, как то израства от общия Дух на Земята, той намира Духа на Земята, който Гьоте е имал вече предвид, когато накара своя Фауст да призове Духа протъкаващ Земята и действуващ в нея, който Дух казва за себе си:
към текста >>
А човекът, който вижда по този начин Духа в живота на растенията, се чувствува сам укрепен, виждайки това, което трябва да счита
като
свое вътрешно същество разлято върху цялата арена, на която трябва да обитава.
А човекът, който вижда по този начин Духа в живота на растенията, се чувствува сам укрепен, виждайки това, което трябва да счита като свое вътрешно същество разлято върху цялата арена, на която трябва да обитава.
И той трябва да си каже: Когато разглеждам околността на моето пространство, аз намирам потвърдено това, което е първоизточник на всички неща, това намирам аз в лоното на Духа! И това, което може да важи като израз на отношението на човешкия дух и на човешката душа, което може да важи също и за отношението на душата на растенията и на духа на растенията, това можем да резюмираме в думите:
към текста >>
И това, което може да важи
като
израз на отношението на човешкия дух и на човешката душа, което може да важи също и за отношението на душата на растенията и на духа на растенията, това можем да резюмираме в думите:
А човекът, който вижда по този начин Духа в живота на растенията, се чувствува сам укрепен, виждайки това, което трябва да счита като свое вътрешно същество разлято върху цялата арена, на която трябва да обитава. И той трябва да си каже: Когато разглеждам околността на моето пространство, аз намирам потвърдено това, което е първоизточник на всички неща, това намирам аз в лоното на Духа!
И това, което може да важи като израз на отношението на човешкия дух и на човешката душа, което може да важи също и за отношението на душата на растенията и на духа на растенията, това можем да резюмираме в думите:
към текста >>
36.
2. Как се добива познание на духовния свят; Берлин, 15. 12. 1910 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
И мога да кажа: Следващото което може би на пръв поглед ще ви изглежда
като
една дребнавост в живота принадлежи за мене към някои незабравими неща, които в моя живот характеризираха от една страна копнежа на хората от нашето съвремие действително да се издигнат до духовния свят, но от друга страна повече или по-малко признатата невъзможност, да се намери по някакъв начин достъп до духовния свят със средствата, които ни дава не само съвременността, но и последните столетия, доколкото тези средства са външно постижими за човека.
Въпреки че тази тема, това разглеждане трябва да доведе така да се каже в областта на нещо съвършено нелично, на нещо обективно в Духовната наука позволете ми все пак да изходя в увода от нещо лично, защото пътят в духовния свят е такъв, който трябва да доведе човека от най-личното в най-неличното. Ето защо въпреки неличния характер личното ще бъде често пъти символичен знак за този път. По този начин ние добиваме и възможността да насочим вниманието върху някои важни неща именно благодарение на това, че изхождаме от по-интимното непосредствено изживяване. За наблюдателя на духовния свят някои неща в живота ще бъдат символично по-важни, отколкото може да изглежда на пръв поглед. Някои неща, които може би иначе могат да минат покрай човешкия поглед, без да бъдат засегнати по особен начин от вниманието, могат да покажат дълбоко значение за този, който иска да се занимае силно с едно такова разглеждане, каквото трябва да стои на основата и на днешните обяснения.
И мога да кажа: Следващото което може би на пръв поглед ще ви изглежда като една дребнавост в живота принадлежи за мене към някои незабравими неща, които в моя живот характеризираха от една страна копнежа на хората от нашето съвремие действително да се издигнат до духовния свят, но от друга страна повече или по-малко признатата невъзможност, да се намери по някакъв начин достъп до духовния свят със средствата, които ни дава не само съвременността, но и последните столетия, доколкото тези средства са външно постижими за човека.
Веднъж седях в уютното жилище на Херман Грим. Онези от вас, които са до известна степен запознати с германския духовен живот, ще свържат нещо с името на Херман Грим. Те ще познаят може би остроумния, бележит биограф на Микеланджело и на Рафаел и ще знаят може би също, как така да се каже цялото образование на нашата епоха или поне на Средна Европа или нека стесним още повече кръга на Германия беше съединено в душата на Херман Грим. При един разговор с Херман Грим върху така близкия му ГЬОТЕ и върху Гьотевия светоглед се случи онова, което е една дребнавост, но което принадлежи към незабравимите неща в пътя на моя живот. При една забележка, която аз направих ще видим след това, как именно по отношение на възлизането на човека в духовния свят тази забележка може да има значение при една такава забележка Херман Грим отговори с едно отблъскващо движение на лявата си ръка.
към текста >>
Той беше съвсем далече от това, да разглежда Гьоте по такъв начин, че да вижда в него представителя на един човек, който действително също и
като
художник черпи духовни действителности от духовния свят, за да ги въплъти в произведенията на своето изкуство.
При една забележка, която аз направих ще видим след това, как именно по отношение на възлизането на човека в духовния свят тази забележка може да има значение при една такава забележка Херман Грим отговори с едно отблъскващо движение на лявата си ръка. Това, което се криеше в това движение на ръката, това е, което така да се каже аз числя към незабравимите изживявания в пътя на моя живот. Касаеше се за това, опирайки се на Гьоте да говорим за това, как Гьоте искаше да намери този път за духовния свят. Още в течение на тези сказки ние ще говорим за пътя на Гьоте в духовния свят. Херман Грим с удоволствие следваше пътищата на Гьоте в духовния свят, но по свой начин.
Той беше съвсем далече от това, да разглежда Гьоте по такъв начин, че да вижда в него представителя на един човек, който действително също и като художник черпи духовни действителности от духовния свят, за да ги въплъти в произведенията на своето изкуство.
Херман Грим предпочиташе по-скоро да си каже: О, със средствата, които днес имаме като човеци, ние можем да се издигнем само с фантазията. Действително фантазията предлага неща, които са красиви, велики, мощни и те могат да изпълнят с топлота човешкото сърце, обаче познание, здраво установено познание, това беше нещо, което Херман Грим, този интимен изследовател на Гьоте, не искаше да намери също и у Гьоте. И когато аз говорих за това, че цялото основно същество на Гьоте се крепеше на това, че той искаше да въплъти истината в красотата, в изкуството, и след това се стремеше да покаже, че съществуват въпреки това пътища извън фантазията, пътища в духовния свят, които довеждат на една по-здрава почва отколкото фантазията, това не беше едно отхвърляне от страна на един човек, който не желаеше да върви по един такъв път. Това, което Херман Грим вложи в движението на своята ръка, не беше отхвърлянето на един такъв път, обаче по начин познаван само от онзи, който го разбираше по-точно, той вложи в движението на своята ръка приблизително следното: Може да съществува един такъв път, обаче ние хората не можем още да се чувствуваме призвани да решим нещо върху него. Както казах, не бих искал да изнеса тук това по един натрапчив начин като една лична работа, но струва ми се, че в един такъв жест се въплътява становището именно на най-добрите хора на нашата епоха по отношение на духовния свят.
към текста >>
Херман Грим предпочиташе по-скоро да си каже: О, със средствата, които днес имаме
като
човеци, ние можем да се издигнем само с фантазията.
Това, което се криеше в това движение на ръката, това е, което така да се каже аз числя към незабравимите изживявания в пътя на моя живот. Касаеше се за това, опирайки се на Гьоте да говорим за това, как Гьоте искаше да намери този път за духовния свят. Още в течение на тези сказки ние ще говорим за пътя на Гьоте в духовния свят. Херман Грим с удоволствие следваше пътищата на Гьоте в духовния свят, но по свой начин. Той беше съвсем далече от това, да разглежда Гьоте по такъв начин, че да вижда в него представителя на един човек, който действително също и като художник черпи духовни действителности от духовния свят, за да ги въплъти в произведенията на своето изкуство.
Херман Грим предпочиташе по-скоро да си каже: О, със средствата, които днес имаме като човеци, ние можем да се издигнем само с фантазията.
Действително фантазията предлага неща, които са красиви, велики, мощни и те могат да изпълнят с топлота човешкото сърце, обаче познание, здраво установено познание, това беше нещо, което Херман Грим, този интимен изследовател на Гьоте, не искаше да намери също и у Гьоте. И когато аз говорих за това, че цялото основно същество на Гьоте се крепеше на това, че той искаше да въплъти истината в красотата, в изкуството, и след това се стремеше да покаже, че съществуват въпреки това пътища извън фантазията, пътища в духовния свят, които довеждат на една по-здрава почва отколкото фантазията, това не беше едно отхвърляне от страна на един човек, който не желаеше да върви по един такъв път. Това, което Херман Грим вложи в движението на своята ръка, не беше отхвърлянето на един такъв път, обаче по начин познаван само от онзи, който го разбираше по-точно, той вложи в движението на своята ръка приблизително следното: Може да съществува един такъв път, обаче ние хората не можем още да се чувствуваме призвани да решим нещо върху него. Както казах, не бих искал да изнеса тук това по един натрапчив начин като една лична работа, но струва ми се, че в един такъв жест се въплътява становището именно на най-добрите хора на нашата епоха по отношение на духовния свят. Защото по-късно аз имах един дълъг разговор със същия Херман Грим, при едно пътуване, което водеше и двама ни от Ваймар за Тифурт, в който разговор той ми обясни, как се е освободил напълно от материалистичното схващане на мировите процеси, от схващането, че в редуващите се епохи човешкият дух произвежда от себе си това, което съставлява същинското душевно богатство на човека.
към текста >>
Както казах, не бих искал да изнеса тук това по един натрапчив начин
като
една лична работа, но струва ми се, че в един такъв жест се въплътява становището именно на най-добрите хора на нашата епоха по отношение на духовния свят.
Той беше съвсем далече от това, да разглежда Гьоте по такъв начин, че да вижда в него представителя на един човек, който действително също и като художник черпи духовни действителности от духовния свят, за да ги въплъти в произведенията на своето изкуство. Херман Грим предпочиташе по-скоро да си каже: О, със средствата, които днес имаме като човеци, ние можем да се издигнем само с фантазията. Действително фантазията предлага неща, които са красиви, велики, мощни и те могат да изпълнят с топлота човешкото сърце, обаче познание, здраво установено познание, това беше нещо, което Херман Грим, този интимен изследовател на Гьоте, не искаше да намери също и у Гьоте. И когато аз говорих за това, че цялото основно същество на Гьоте се крепеше на това, че той искаше да въплъти истината в красотата, в изкуството, и след това се стремеше да покаже, че съществуват въпреки това пътища извън фантазията, пътища в духовния свят, които довеждат на една по-здрава почва отколкото фантазията, това не беше едно отхвърляне от страна на един човек, който не желаеше да върви по един такъв път. Това, което Херман Грим вложи в движението на своята ръка, не беше отхвърлянето на един такъв път, обаче по начин познаван само от онзи, който го разбираше по-точно, той вложи в движението на своята ръка приблизително следното: Може да съществува един такъв път, обаче ние хората не можем още да се чувствуваме призвани да решим нещо върху него.
Както казах, не бих искал да изнеса тук това по един натрапчив начин като една лична работа, но струва ми се, че в един такъв жест се въплътява становището именно на най-добрите хора на нашата епоха по отношение на духовния свят.
Защото по-късно аз имах един дълъг разговор със същия Херман Грим, при едно пътуване, което водеше и двама ни от Ваймар за Тифурт, в който разговор той ми обясни, как се е освободил напълно от материалистичното схващане на мировите процеси, от схващането, че в редуващите се епохи човешкият дух произвежда от себе си това, което съставлява същинското душевно богатство на човека. Развивайки един велик план, който както знаят онези, които са се занимавали с Херман Грим не бе осъществен в едно съчинение, което той имаше намерение да създаде, Херман Грим говори тогава за това, че възнамерява да напише една "История на германската фантазия". Той имаше предвид царуването на фантазията като една богиня в духовните светове, която произвежда от себе си това, което хората създават за благото на мировия напредък. Бих могъл да кажа: в онази приятна местност между Ваймар и Тифурт, при тези думи на един човек, когото аз винаги признавам като един от най-великите духове на нашето време, имах чувството, което бих могъл да облека в следните думи:
към текста >>
Той имаше предвид царуването на фантазията
като
една богиня в духовните светове, която произвежда от себе си това, което хората създават за благото на мировия напредък.
И когато аз говорих за това, че цялото основно същество на Гьоте се крепеше на това, че той искаше да въплъти истината в красотата, в изкуството, и след това се стремеше да покаже, че съществуват въпреки това пътища извън фантазията, пътища в духовния свят, които довеждат на една по-здрава почва отколкото фантазията, това не беше едно отхвърляне от страна на един човек, който не желаеше да върви по един такъв път. Това, което Херман Грим вложи в движението на своята ръка, не беше отхвърлянето на един такъв път, обаче по начин познаван само от онзи, който го разбираше по-точно, той вложи в движението на своята ръка приблизително следното: Може да съществува един такъв път, обаче ние хората не можем още да се чувствуваме призвани да решим нещо върху него. Както казах, не бих искал да изнеса тук това по един натрапчив начин като една лична работа, но струва ми се, че в един такъв жест се въплътява становището именно на най-добрите хора на нашата епоха по отношение на духовния свят. Защото по-късно аз имах един дълъг разговор със същия Херман Грим, при едно пътуване, което водеше и двама ни от Ваймар за Тифурт, в който разговор той ми обясни, как се е освободил напълно от материалистичното схващане на мировите процеси, от схващането, че в редуващите се епохи човешкият дух произвежда от себе си това, което съставлява същинското душевно богатство на човека. Развивайки един велик план, който както знаят онези, които са се занимавали с Херман Грим не бе осъществен в едно съчинение, което той имаше намерение да създаде, Херман Грим говори тогава за това, че възнамерява да напише една "История на германската фантазия".
Той имаше предвид царуването на фантазията като една богиня в духовните светове, която произвежда от себе си това, което хората създават за благото на мировия напредък.
Бих могъл да кажа: в онази приятна местност между Ваймар и Тифурт, при тези думи на един човек, когото аз винаги признавам като един от най-великите духове на нашето време, имах чувството, което бих могъл да облека в следните думи:
към текста >>
Бих могъл да кажа: в онази приятна местност между Ваймар и Тифурт, при тези думи на един човек, когото аз винаги признавам
като
един от най-великите духове на нашето време, имах чувството, което бих могъл да облека в следните думи:
Това, което Херман Грим вложи в движението на своята ръка, не беше отхвърлянето на един такъв път, обаче по начин познаван само от онзи, който го разбираше по-точно, той вложи в движението на своята ръка приблизително следното: Може да съществува един такъв път, обаче ние хората не можем още да се чувствуваме призвани да решим нещо върху него. Както казах, не бих искал да изнеса тук това по един натрапчив начин като една лична работа, но струва ми се, че в един такъв жест се въплътява становището именно на най-добрите хора на нашата епоха по отношение на духовния свят. Защото по-късно аз имах един дълъг разговор със същия Херман Грим, при едно пътуване, което водеше и двама ни от Ваймар за Тифурт, в който разговор той ми обясни, как се е освободил напълно от материалистичното схващане на мировите процеси, от схващането, че в редуващите се епохи човешкият дух произвежда от себе си това, което съставлява същинското душевно богатство на човека. Развивайки един велик план, който както знаят онези, които са се занимавали с Херман Грим не бе осъществен в едно съчинение, което той имаше намерение да създаде, Херман Грим говори тогава за това, че възнамерява да напише една "История на германската фантазия". Той имаше предвид царуването на фантазията като една богиня в духовните светове, която произвежда от себе си това, което хората създават за благото на мировия напредък.
Бих могъл да кажа: в онази приятна местност между Ваймар и Тифурт, при тези думи на един човек, когото аз винаги признавам като един от най-великите духове на нашето време, имах чувството, което бих могъл да облека в следните думи:
към текста >>
Липсва силата на волята за познание да познае този свят на духовния живот
като
нещо друго, различно от това, което човек може да си създаде в своята фантазия.
Днес много хора си казват: Човек трябва да бъде дълбоко недоволен, незадоволен от всичко, което официалната наука може да каже върху източниците на живота, върху тайните на съществуването, върху мировите загадки; обаче липсва възможността да проникнем с пълна сила в един друг свят.
Липсва силата на волята за познание да познае този свят на духовния живот като нещо друго, различно от това, което човек може да си създаде в своята фантазия.
С удоволствие някои се отдават на този свят на фантазията, защото за тях той е единственият духовен свят. Именно по отношение на тази личност аз можах да си спомня въпросното пътуване беше може би преди 17 години -, че още преди повече от 30 години, считано от днес, веднъж наред с много други неща които ми направиха впечатление от неговите съчинения, погледът ми падна на неговата книга "Лекции върху Гьоте", които той е държал в Берлин през зимата 1874/75 година. Там, позовавайки се на Гьоте, Херман Грим говори за онова впечатление, което едно чисто външно, лишено от дух наблюдение на природата трябва да направи върху един такъв дух, какъвто е неговият. Беше също така преди 30 години, когато Херман Грим ми се яви като тип на човек, когото всички чувства и усещания които тласкат в духовния свят, но който не може да намери духовния свят в една действителност, а само във фантазията, в нейното царуване и действие. Но от друга страна именно защото беше такъв той не искаше да допусне, че самият Гьоте търсеше източниците и загадките на живота не просто в царството на фантазията, а в едно друго царство, в царството на духовната действителност.
към текста >>
Беше също така преди 30 години, когато Херман Грим ми се яви
като
тип на човек, когото всички чувства и усещания които тласкат в духовния свят, но който не може да намери духовния свят в една действителност, а само във фантазията, в нейното царуване и действие.
Днес много хора си казват: Човек трябва да бъде дълбоко недоволен, незадоволен от всичко, което официалната наука може да каже върху източниците на живота, върху тайните на съществуването, върху мировите загадки; обаче липсва възможността да проникнем с пълна сила в един друг свят. Липсва силата на волята за познание да познае този свят на духовния живот като нещо друго, различно от това, което човек може да си създаде в своята фантазия. С удоволствие някои се отдават на този свят на фантазията, защото за тях той е единственият духовен свят. Именно по отношение на тази личност аз можах да си спомня въпросното пътуване беше може би преди 17 години -, че още преди повече от 30 години, считано от днес, веднъж наред с много други неща които ми направиха впечатление от неговите съчинения, погледът ми падна на неговата книга "Лекции върху Гьоте", които той е държал в Берлин през зимата 1874/75 година. Там, позовавайки се на Гьоте, Херман Грим говори за онова впечатление, което едно чисто външно, лишено от дух наблюдение на природата трябва да направи върху един такъв дух, какъвто е неговият.
Беше също така преди 30 години, когато Херман Грим ми се яви като тип на човек, когото всички чувства и усещания които тласкат в духовния свят, но който не може да намери духовния свят в една действителност, а само във фантазията, в нейното царуване и действие.
Но от друга страна именно защото беше такъв той не искаше да допусне, че самият Гьоте търсеше източниците и загадките на живота не просто в царството на фантазията, а в едно друго царство, в царството на духовната действителност.
към текста >>
Касае се за Кант-Лапласовата теория, която обяснява нашата слънчева система така,
като
че тя се състои само от неживи вещества и сили, образувала се е от такива вещества и сили съществуващи първоначално под формата на едно огромно газово кълбо.
В изходната точка на нашето днешно разглеждане ще поставим един цитат, в който Херман Грим говори за нещо, за което и аз споменах, че то не може да се отрече от Духовната наука в неговото значение. Но така, както то се взема от официалната естествена наука или от онзи светоглед, който иска да стои твърдо на почвата на естествената наука, означава една невъзможност не само за усещането и за чувството, но и за едно разбиращо себе си познание. Нека оставим този цитат да подействува на нашата душа.
Касае се за Кант-Лапласовата теория, която обяснява нашата слънчева система така, като че тя се състои само от неживи вещества и сили, образувала се е от такива вещества и сили съществуващи първоначално под формата на едно огромно газово кълбо.
Искам да ви прочета тази извадка от лекциите на Херман Грим върху Гьоте, за да ви покажа, какво трябваше да означава за един дух като Херман Грим този обвиващ и правещ дълбоко впечатление светоглед.
към текста >>
Искам да ви прочета тази извадка от лекциите на Херман Грим върху Гьоте, за да ви покажа, какво трябваше да означава за един дух
като
Херман Грим този обвиващ и правещ дълбоко впечатление светоглед.
В изходната точка на нашето днешно разглеждане ще поставим един цитат, в който Херман Грим говори за нещо, за което и аз споменах, че то не може да се отрече от Духовната наука в неговото значение. Но така, както то се взема от официалната естествена наука или от онзи светоглед, който иска да стои твърдо на почвата на естествената наука, означава една невъзможност не само за усещането и за чувството, но и за едно разбиращо себе си познание. Нека оставим този цитат да подействува на нашата душа. Касае се за Кант-Лапласовата теория, която обяснява нашата слънчева система така, като че тя се състои само от неживи вещества и сили, образувала се е от такива вещества и сили съществуващи първоначално под формата на едно огромно газово кълбо.
Искам да ви прочета тази извадка от лекциите на Херман Грим върху Гьоте, за да ви покажа, какво трябваше да означава за един дух като Херман Грим този обвиващ и правещ дълбоко впечатление светоглед.
към текста >>
Обаче, колкото и Гьоте да забранява на ума да взема
като
истина нещо повече от това, което петте пръста на ръката му позволяват да напипа, толкова повече и по-пълно той дава право на фантазията на поета, да твори от несъзнателна, сънуваща сила образи на това, което духът желае да вижда.
Обаче, колкото и Гьоте да забранява на ума да взема като истина нещо повече от това, което петте пръста на ръката му позволяват да напипа, толкова повече и по-пълно той дава право на фантазията на поета, да твори от несъзнателна, сънуваща сила образи на това, което духът желае да вижда.
Обаче той рязко подържа границата на двете дейности. Още от времето на неговата младост великата Кант-Лапласова фантазия, за възникването на Земята и за нейната някогашна гибел беше завладяла умовете на хората. От въртящата се мъглявина даже и децата донасят със себе си това от училище се образува централната газова топка, централната газова капка, от която после се получава Земята и като втвърдяващо се кълбо минава в невъобразимо дълги периоди от време всички фази, включително и епизода на населяването и от човешкия род, за да падне накрая отново обратно в Слънцето като изгоряла сгурия: един дълъг, но разбираем за публиката процес, за възникването на който по-нататък не е необходимо да се намеси никаква външна сила, освен старанието на някаква намираща се отвън сила, за да поддържа Слънцето в еднаква температура на затопляне.
към текста >>
От въртящата се мъглявина даже и
децата
донасят със себе си това от училище се образува централната газова топка, централната газова капка, от която после се получава Земята и
като
втвърдяващо се кълбо минава в невъобразимо дълги периоди от време всички фази, включително и епизода на населяването и от човешкия род, за да падне накрая отново обратно в Слънцето
като
изгоряла сгурия: един дълъг, но разбираем за публиката процес, за възникването на който по-нататък не е необходимо да се намеси никаква външна сила, освен старанието на някаква намираща се отвън сила, за да поддържа Слънцето в еднаква температура на затопляне.
Обаче, колкото и Гьоте да забранява на ума да взема като истина нещо повече от това, което петте пръста на ръката му позволяват да напипа, толкова повече и по-пълно той дава право на фантазията на поета, да твори от несъзнателна, сънуваща сила образи на това, което духът желае да вижда. Обаче той рязко подържа границата на двете дейности. Още от времето на неговата младост великата Кант-Лапласова фантазия, за възникването на Земята и за нейната някогашна гибел беше завладяла умовете на хората.
От въртящата се мъглявина даже и децата донасят със себе си това от училище се образува централната газова топка, централната газова капка, от която после се получава Земята и като втвърдяващо се кълбо минава в невъобразимо дълги периоди от време всички фази, включително и епизода на населяването и от човешкия род, за да падне накрая отново обратно в Слънцето като изгоряла сгурия: един дълъг, но разбираем за публиката процес, за възникването на който по-нататък не е необходимо да се намеси никаква външна сила, освен старанието на някаква намираща се отвън сила, за да поддържа Слънцето в еднаква температура на затопляне.
към текста >>
Не можем да си представим една перспектива за бъдещето по-безплодна от тази, която днес ни се натрапва
като
необходима от гледището на науката.
Не можем да си представим една перспектива за бъдещето по-безплодна от тази, която днес ни се натрапва като необходима от гледището на науката.
Един кокал от мърша, за който едно куче трябва да направи един обиколен път, би бил едно освежаващо апетитно парче в сравнение с този последен експеримент на творението, под формата на който накрая нашата Земята трябва отново да падне в Слънцето. Любознателността, с която нашето поколение приема подобни неща и счита, че вярва в тях, е признак на една болна фантазия, за обяснението на която като явление на епохата учените от бъдещите времена ще употребят много остроумие.
към текста >>
Любознателността, с която нашето поколение приема подобни неща и счита, че вярва в тях, е признак на една болна фантазия, за обяснението на която
като
явление на епохата учените от бъдещите времена ще употребят много остроумие.
Не можем да си представим една перспектива за бъдещето по-безплодна от тази, която днес ни се натрапва като необходима от гледището на науката. Един кокал от мърша, за който едно куче трябва да направи един обиколен път, би бил едно освежаващо апетитно парче в сравнение с този последен експеримент на творението, под формата на който накрая нашата Земята трябва отново да падне в Слънцето.
Любознателността, с която нашето поколение приема подобни неща и счита, че вярва в тях, е признак на една болна фантазия, за обяснението на която като явление на епохата учените от бъдещите времена ще употребят много остроумие.
към текста >>
онази наука, която не говори за духа
като
един сбор от отвлечени понятия и идеи, а
като
нещо действително, която говори за действителни духовни същества ще трябва да наруши самото методическо изискване, което днес така леко поставят науката и светогледите: да бъде доказуема за всекиго навсякъде и през всяко време.
А именно днес ученият е веднага готов да постави изискването: Това, което трябва да важи за научно, то трябва да може да се докаже във всяко време и за всеки човек. И тогава той посочва своя опит, който може да бъде доказан през всяко време и за всеки човек. Самопонятно е, че Духовната наука не може да задоволи това изискване. Ние веднага ще видим, защо не. Ето защо Духовната наука т.е.
онази наука, която не говори за духа като един сбор от отвлечени понятия и идеи, а като нещо действително, която говори за действителни духовни същества ще трябва да наруши самото методическо изискване, което днес така леко поставят науката и светогледите: да бъде доказуема за всекиго навсякъде и през всяко време.
В популярните кръгове Духовната наука се натъква много често на съпротива, защото даже и там, където хората проявяват копнеж да се издигнат в духовния свят, усещанията и чувствата са пропити от материалистичния начин на виждане нещата, проникнати са от този материалистичен начин. И при най-добрата воля, даже когато хората копнеят за духовния свят, те не могат да постъпят по друг начин, освен да си представят в известно отношение духа по материален начин, или пък да си представят издигането в духовния свят свързано с нещо материално. Ето защо повечето хора предпочитат да им се говори за външни средства, например, какво трябва да ядат и да пият или да не ядат и да не пият, или пък какво трябва да предприемат чисто външно в материалния свят. Те много повече предпочитат това, отколкото да се изисква от тях да внесат в своята душа интимни моменти на развитие. Обаче именно за такива неща става дума при издигането в духовния свят.
към текста >>
Като
изходна точка трябва винаги да служи това, в което човек на първо време живее.
Сега, напълно в смисъла, в който Духовната наука вижда нещата, искаме, да се опитаме да скицираме съвсем накратко, как може да стане това издигане на човешката душа в духовния свят.
Като изходна точка трябва винаги да служи това, в което човек на първо време живее.
А така, както е поставен в света в нашето съвремие, човек живее напълно във външния сетивен свят. Опитайте се да си изясните веднъж, колко нещо остава в човешката душа, когато човек отвръща поглед от това, което външните сетивни впечатления са събудили в нас като представи, което е проникнало в нас чрез външните физически изживявания, чрез очите, ушите и другите сетива, което също е възбудено в нас като страдания и радости, като удоволствие и скръб чрез очите и ушите, което после нашият ум комбинира от впечатленията на сетивния свят. Опитайте се да заличите това от вашата душа и размислете, какво ще остане тогава. Хората, които пристъпят честно към това просто самонаблюдение, ще видят, че у съвременния човек в душата остава твърде малко. Но това е именно важното, че отначало за издигането в духовния свят не може да се изходи от това, което ни е дадено от външния сетивен свят, а човек трябва да се залови да развие в своята душа сили, които обикновено дремят в тази душа.
към текста >>
Опитайте се да си изясните веднъж, колко нещо остава в човешката душа, когато човек отвръща поглед от това, което външните сетивни впечатления са събудили в нас
като
представи, което е проникнало в нас чрез външните физически изживявания, чрез очите, ушите и другите сетива, което също е възбудено в нас
като
страдания и радости,
като
удоволствие и скръб чрез очите и ушите, което после нашият ум комбинира от впечатленията на сетивния свят.
Сега, напълно в смисъла, в който Духовната наука вижда нещата, искаме, да се опитаме да скицираме съвсем накратко, как може да стане това издигане на човешката душа в духовния свят. Като изходна точка трябва винаги да служи това, в което човек на първо време живее. А така, както е поставен в света в нашето съвремие, човек живее напълно във външния сетивен свят.
Опитайте се да си изясните веднъж, колко нещо остава в човешката душа, когато човек отвръща поглед от това, което външните сетивни впечатления са събудили в нас като представи, което е проникнало в нас чрез външните физически изживявания, чрез очите, ушите и другите сетива, което също е възбудено в нас като страдания и радости, като удоволствие и скръб чрез очите и ушите, което после нашият ум комбинира от впечатленията на сетивния свят.
Опитайте се да заличите това от вашата душа и размислете, какво ще остане тогава. Хората, които пристъпят честно към това просто самонаблюдение, ще видят, че у съвременния човек в душата остава твърде малко. Но това е именно важното, че отначало за издигането в духовния свят не може да се изходи от това, което ни е дадено от външния сетивен свят, а човек трябва да се залови да развие в своята душа сили, които обикновено дремят в тази душа. Основен елемент на всички възможности за възлизане в духовния свят е така да се каже: този човек да съзре, че е способен да развие вътрешно, че освен това, което той обхваща първо със своето съзнание, в него се намира и нещо друго.
към текста >>
Такъв философ ще каже: Искам да се опитам да видя, колко далече можем да стигнем въобще
като
човеци с нашето мислене, нашите психически сили, какво можем да обхванем от света.
За много хора днес това е една дразнеща представа, защото нека веднага вземем един отделен човек на днешното образование как прави например днешният философ, когато за него се касае да установи цялото значение, и същност на познанието?
Такъв философ ще каже: Искам да се опитам да видя, колко далече можем да стигнем въобще като човеци с нашето мислене, нашите психически сили, какво можем да обхванем от света.
Тогава според възможностите, с които разполага в момента той се опитва да си състави един образ на света и да го постави пред себе си. Тогава обикновено той ще каже: За другото ние не можем да знаем, то се намира отвъд границите на човешкото познание! Това е общо взето най-разпространеният начин да се говори, който може да се срещне в днешната литература: Това ние не можем да знаем!
към текста >>
Тук ние стигаме до нещо, което може отначало действително да постави от една страна Духовната наука в противоречие с това, което днес е признато
като
"наука", но което от друга страна отново поставя Духовната наука наред с тази наука със същата валидност, която официалната наука има.
Това може вече да обърне вниманието на факта, че онзи, който има стремеж да се издигне в духовния свят, трябва да бъде преди всичко на ясно върху въпроса, дали първо е застанал на здрава почва тук в този свят на физическата действителност, дали е в състояние да стои тук здраво на краката си. Защото за всички отношения, които стават във физическия свят, ние трябва да имаме сигурност, сила на волята и способност да чувствуваме нещата, не трябва да изгубваме почвата под нозете си, когато искаме да се издигнем от този свят в духовния. Това е една предварителна степен: да направим всичко, което може да развие нашия характер така, че да стоим здраво на краката си във физическия свят. След това вече трябва да пристъпим към такава работа, чрез която да доведем душата до едно друго чувствуване и до друга воля, различни от тези, които тя обикновено проявява, за да може да се издигне в духовния свят. Трябва някакси нашата душа да се превърне вътрешно в един друг организъм на чувствуване и воление, различен от този, който тя обикновено има в нормалния живот.
Тук ние стигаме до нещо, което може отначало действително да постави от една страна Духовната наука в противоречие с това, което днес е признато като "наука", но което от друга страна отново поставя Духовната наука наред с тази наука със същата валидност, която официалната наука има.
Когато се казва, че всичко, което трябва да бъде наука, трябва да бъде доказуемо във всяко време и за всеки човек, се разбира, че това, което се разглежда като науки, не трябва да зависи от нашата субективност, от нашите субективни чувства, от това, което носим индивидуално в себе си като волеви решения, като волеви импулси, като чувства и усещания. Обаче онзи, който иска да се издигне в духовния свят, трябва първо да поеме околния път чрез вътрешността на душата, трябва да реорганизира своята душа, трябва първо да отвърне напълно поглед от това, което се намира вън във физическия свят. В обикновения живот човек отвръща поглед от това, което е сред физическия свят, само тогава, когато спи; тогава той не пропуска в своята душа нищо чрез своите очи, уши и чрез целия си организъм, но в замяна на това пък изгубва съзнание и не е в състояние да живее съзнателно в един духовен свят.
към текста >>
Когато се казва, че всичко, което трябва да бъде наука, трябва да бъде доказуемо във всяко време и за всеки човек, се разбира, че това, което се разглежда
като
науки, не трябва да зависи от нашата субективност, от нашите субективни чувства, от това, което носим индивидуално в себе си
като
волеви решения,
като
волеви импулси,
като
чувства и усещания.
Защото за всички отношения, които стават във физическия свят, ние трябва да имаме сигурност, сила на волята и способност да чувствуваме нещата, не трябва да изгубваме почвата под нозете си, когато искаме да се издигнем от този свят в духовния. Това е една предварителна степен: да направим всичко, което може да развие нашия характер така, че да стоим здраво на краката си във физическия свят. След това вече трябва да пристъпим към такава работа, чрез която да доведем душата до едно друго чувствуване и до друга воля, различни от тези, които тя обикновено проявява, за да може да се издигне в духовния свят. Трябва някакси нашата душа да се превърне вътрешно в един друг организъм на чувствуване и воление, различен от този, който тя обикновено има в нормалния живот. Тук ние стигаме до нещо, което може отначало действително да постави от една страна Духовната наука в противоречие с това, което днес е признато като "наука", но което от друга страна отново поставя Духовната наука наред с тази наука със същата валидност, която официалната наука има.
Когато се казва, че всичко, което трябва да бъде наука, трябва да бъде доказуемо във всяко време и за всеки човек, се разбира, че това, което се разглежда като науки, не трябва да зависи от нашата субективност, от нашите субективни чувства, от това, което носим индивидуално в себе си като волеви решения, като волеви импулси, като чувства и усещания.
Обаче онзи, който иска да се издигне в духовния свят, трябва първо да поеме околния път чрез вътрешността на душата, трябва да реорганизира своята душа, трябва първо да отвърне напълно поглед от това, което се намира вън във физическия свят. В обикновения живот човек отвръща поглед от това, което е сред физическия свят, само тогава, когато спи; тогава той не пропуска в своята душа нищо чрез своите очи, уши и чрез целия си организъм, но в замяна на това пък изгубва съзнание и не е в състояние да живее съзнателно в един духовен свят.
към текста >>
". Но днес аз не искам да се повтарям,
като
ви дам едно извлечение от тази книга, а искам да представя от една друга страна това, което душата трябва да направи със себе си, за да се издигне в духовния свят.
Следователно издигането в духовния свят означава разпалването на такива сили в нашата душа, които правят душата способна да живее някакси действително съзнателно в самата себе си, когато изпада по отношение на външния свят в такова положение, в каквото човек се намира иначе през време на съня. Следователно всъщност издигането в духовните светове изисква първо едно разпалване на вътрешните енергии, извличането на сили, които иначе спят, парализирани са един вид в душата, така щото човек не може да работи с тях. Всички онези интимни изживявания, през които трябва да мине духовният изследовател в своята душа, са насочени първо към целта, която току що посочихме. Днес бих искал да ви разкажа нещо накратко за пътя в духовния свят. Тези неща са изложени подробно в техните елементи така да се каже в техните начални основи в книгата, която аз издадох под заглавие: "Как се добиват познания за висшите светове?
". Но днес аз не искам да се повтарям, като ви дам едно извлечение от тази книга, а искам да представя от една друга страна това, което душата трябва да направи със себе си, за да се издигне в духовния свят.
Който се интересува по-дълбоко за това, може да прочете подробностите в споменатата книга. Само никой не трябва да вярва, че това, което там бе казано подробно, може да бъде изложено тук така, ако искаме да го предадем в съкратена форма, че можем да употребим същите думи и изречения. Следователно онези, които познават книгата, не ще намерят казаното тук така, че то да представлява едно резюме на писаното там, а нещата ще бъдат охарактеризирани от една друга страна.
към текста >>
И така е още с много неща, които първо трябва да служат
като
основни елементи, за да тренират душата да може да се издигне в духовния свят.
Така е и в моята книга "Истина и наука".
И така е още с много неща, които първо трябва да служат като основни елементи, за да тренират душата да може да се издигне в духовния свят.
Математиката, Геометрията учат човека да познава триъгълниците, четириъгълниците и други фигури. Но защо ни учат те всичко това? Защото човек трябва да добие познание, как са нещата в пространството, на какви закони са подчинени те и т.н. С подобни фигури като символи работи всъщност и методът за издигане във висшите светове. Той поставя например пред ученика символа на триъгълника, на четириъгълника или други символични фигури, но не с цел да получи чрез тях непосредствено познание, той и така може да получи такива познания, а за да получи в тях възможност така да обучи своите духовни способности, че от това, което получава като впечатления от тези символи, духът да се издигне в един по-висш свят.
към текста >>
С подобни фигури
като
символи работи всъщност и методът за издигане във висшите светове.
Така е и в моята книга "Истина и наука". И така е още с много неща, които първо трябва да служат като основни елементи, за да тренират душата да може да се издигне в духовния свят. Математиката, Геометрията учат човека да познава триъгълниците, четириъгълниците и други фигури. Но защо ни учат те всичко това? Защото човек трябва да добие познание, как са нещата в пространството, на какви закони са подчинени те и т.н.
С подобни фигури като символи работи всъщност и методът за издигане във висшите светове.
Той поставя например пред ученика символа на триъгълника, на четириъгълника или други символични фигури, но не с цел да получи чрез тях непосредствено познание, той и така може да получи такива познания, а за да получи в тях възможност така да обучи своите духовни способности, че от това, което получава като впечатления от тези символи, духът да се издигне в един по-висш свят. Следователно тук се касае за обучение на мислите за гимнастика на мислите. Ето защо много от това, което е суха външна наука, което е математика или геометрия, се превръща за духовното обучение в жив символ, който ни води нагоре в духовния свят. Когато сме оставили това да действува върху нашата душа, тогава ние се научаваме да познаваме това, което всъщност никаква външна наука не разбира: че древните питагорейци под влияние на техния велик учител Питагор са говорили, как светът се състои от числа, вселената се състои от числа, защото те са обгръщали с поглед вътрешните закономерности на числата.
към текста >>
Той поставя например пред ученика символа на триъгълника, на четириъгълника или други символични фигури, но не с цел да получи чрез тях непосредствено познание, той и така може да получи такива познания, а за да получи в тях възможност така да обучи своите духовни способности, че от това, което получава
като
впечатления от тези символи, духът да се издигне в един по-висш свят.
И така е още с много неща, които първо трябва да служат като основни елементи, за да тренират душата да може да се издигне в духовния свят. Математиката, Геометрията учат човека да познава триъгълниците, четириъгълниците и други фигури. Но защо ни учат те всичко това? Защото човек трябва да добие познание, как са нещата в пространството, на какви закони са подчинени те и т.н. С подобни фигури като символи работи всъщност и методът за издигане във висшите светове.
Той поставя например пред ученика символа на триъгълника, на четириъгълника или други символични фигури, но не с цел да получи чрез тях непосредствено познание, той и така може да получи такива познания, а за да получи в тях възможност така да обучи своите духовни способности, че от това, което получава като впечатления от тези символи, духът да се издигне в един по-висш свят.
Следователно тук се касае за обучение на мислите за гимнастика на мислите. Ето защо много от това, което е суха външна наука, което е математика или геометрия, се превръща за духовното обучение в жив символ, който ни води нагоре в духовния свят. Когато сме оставили това да действува върху нашата душа, тогава ние се научаваме да познаваме това, което всъщност никаква външна наука не разбира: че древните питагорейци под влияние на техния велик учител Питагор са говорили, как светът се състои от числа, вселената се състои от числа, защото те са обгръщали с поглед вътрешните закономерности на числата.
към текста >>
Когато оставим да действуват на духа онези чудесни отношения, които съществуват между числата, чрез това ние можем да го тренираме така, че той да се пробуди, тъй
като
обикновено спи, и да развие по-мощни сили, за да проникне в духовния свят.
А сега нека разгледаме, как навсякъде срещу нас застават числата. Без съмнение, няма нищо по-лесно от това, да се оборва Духовната наука или Антропософията, защото нейните противници лесно могат да кажат, заставайки мнимо на едно по-високо становище: Ето че тези последователи на Духовната наука отново се явяват от тяхната мистична тъмнота със своята символика на числата, казват, че в числата се крие една вътрешна закономерност и че например истинската основа на човека, на човешкото същество трябва да се разглежда според числото седем. Но нещо подобно са мислели и Питагор и неговите ученици, когато са говорили за вътрешната закономерност на числата.
Когато оставим да действуват на духа онези чудесни отношения, които съществуват между числата, чрез това ние можем да го тренираме така, че той да се пробуди, тъй като обикновено спи, и да развие по-мощни сили, за да проникне в духовния свят.
към текста >>
Когато човешката душа се отдаде на едно такова символично мислене, когато един вид за нея всичко, което важи
като
действителност, става повод за образи, които не са извлечени произволно от фантазията, а са свързани с действителността, както в нашия пример кръстът с розата, тогава казваме: Човекът се стреми да се издигне до първата степен на познанието на духовния свят.
Естествено, много лесно може да се каже: Но вие препоръчвате представянето на нещо напълно въобразимо, на нещо напълно измислено. Но само онези представи имат стойност, които са изображение на една външна представа, а представата за кръста с розата няма никакъв насрещен външен образ! Но важното не е, представата, чрез която обучаваме нашата душа, да бъде изображение на една външна действителност, а това, тя да събужда сили в нашата душа, да извлича тези сили от душата, които иначе са скрити и дремещи в нея.
Когато човешката душа се отдаде на едно такова символично мислене, когато един вид за нея всичко, което важи като действителност, става повод за образи, които не са извлечени произволно от фантазията, а са свързани с действителността, както в нашия пример кръстът с розата, тогава казваме: Човекът се стреми да се издигне до първата степен на познанието на духовния свят.
Това е степента наречена имагинативно познание. То ни извежда нагоре над това, което се занимава непосредствено с физическия свят.
към текста >>
Така човекът, който иска да се издигне в духовния свят, работи в своята душа с напълно определени представи,
като
оставя външната действителност да му действува по един съвсем определен начин.
Така човекът, който иска да се издигне в духовния свят, работи в своята душа с напълно определени представи, като оставя външната действителност да му действува по един съвсем определен начин.
Когато е работил известно време по този начин, работата стои така, че обикновеният учен може да му каже: Това има за тебе само една субективна, една индивидуална стойност. Обаче обикновеният учен не знае, че благодарение на едно такова строго закономерно обучение душата стига до една степен на развитието, при която за нея престава напълно възможността да говори за субективни чувства и усещания, когато тя стига до там, където може да си каже: Сега в мене възникват представи, които застават срещу мене така, както иначе застават дърветата и скалите, реките и планините, растенията и животните на външния свят, но тези представи са така действителни, както иначе са действителни само външните физически неща, и към тях моята субективност не може да прибави нищо, нито да им отнеме нещо.
към текста >>
Без съмнение, нещата могат да се обяснят,
като
се казва: това е една догма за онзи, който никога не е видял кит.
Когато хората считат, че това, което се казва, са догми, тогава нека се запитаме: Нима фактът, че съществува кит, е една догма за този, който никога не е виждал кит?
Без съмнение, нещата могат да се обяснят, като се казва: това е една догма за онзи, който никога не е видял кит.
Обаче духовното изследване не пристъпва към света само със съобщения. То и не върши това, когато само разбира себе си; но това, което черпи от висшите светове, то го облича в логически форми, които са точно същите. Логически форми, с които са проникнати и другите науки. Тогава всеки един може да провери чрез своето здраво чувство за истината и чрез една безпристрастна логика, дали това, което духовният изследовател е казал, отговаря на истината. Винаги съм казвал: За да търси сама духовните факти, душата трябва да мине през едно обучение, да мине през това, което току-що бе описано.
към текста >>
Но за разбирането на това, което духовният изследовател изнася
като
резултат на своите изследвания, не е необходимо такова обучение; за целта е достатъчно човек да има здраво чувство за истината и безпристрастна логика.
Обаче духовното изследване не пристъпва към света само със съобщения. То и не върши това, когато само разбира себе си; но това, което черпи от висшите светове, то го облича в логически форми, които са точно същите. Логически форми, с които са проникнати и другите науки. Тогава всеки един може да провери чрез своето здраво чувство за истината и чрез една безпристрастна логика, дали това, което духовният изследовател е казал, отговаря на истината. Винаги съм казвал: За да търси сама духовните факти, душата трябва да мине през едно обучение, да мине през това, което току-що бе описано.
Но за разбирането на това, което духовният изследовател изнася като резултат на своите изследвания, не е необходимо такова обучение; за целта е достатъчно човек да има здраво чувство за истината и безпристрастна логика.
към текста >>
когато това може да се превърне в най-великото, най-решаващото събитие да си казваме постоянно, че това "Аз съм" е най-същественото в човешката душа, тогава свързано с това "Аз съм" се развиват силни чувства, които са безлични и ни насочват именно да познаем, как в една точка в точката на Аза е събрано всичко, което ни заобикаля
като
тайни на света и
като
мистерии, за да обхванем човека от тази точка на Аза.
Тук трябва да вземем под внимание следното. Когато насочваме нашия поглед върху това, което намирате поставено във философията в центъра на разглежданията, върху духовния център на човека, Аза когато сме научили да се издигнем до представата на Аза -, който придружава всички наши представи, този тайнствен център на всяко изживяване; и когато отидем все по-напред в онази почит и отдайност, които могат да се свържат с факта несъмнено за мнозина никакъв факт, а една химера -: Там вътре живее един Аз!
когато това може да се превърне в най-великото, най-решаващото събитие да си казваме постоянно, че това "Аз съм" е най-същественото в човешката душа, тогава свързано с това "Аз съм" се развиват силни чувства, които са безлични и ни насочват именно да познаем, как в една точка в точката на Аза е събрано всичко, което ни заобикаля като тайни на света и като мистерии, за да обхванем човека от тази точка на Аза.
За това осъзнаване на Аза разказва например поетът Жан Пол в своя животопис: "Никога не ще забравя онова явление в мене, което не съм разказал още никому, когато присъствувах на раждането на моето себесъзнание, за което мога да покажа мястото и времето. В един преди обед още като малко дете аз стоях под вратата на нашия дом и гледах вляво към дърварника, когато внезапно вътрешното видение, аз съм един Аз, мина пред мене като светкавица от небето и от тогава насам остана да свети: Тук моят Аз бе видял самия себе си за пръв път и за вечността. Трудно е тук човек да си представи измами на спомена, тъй като никакъв чужд разказ не би могъл да се примеси с добавки в едно събитие случило се в скритата Светая Светих на човека, чиято новост единствено предаде трайност на такива всекидневни странични обстоятелства."
към текста >>
В един преди обед още
като
малко дете аз стоях под вратата на нашия дом и гледах вляво към дърварника, когато внезапно вътрешното видение, аз съм един Аз, мина пред мене
като
светкавица от небето и от тогава насам остана да свети: Тук моят Аз бе видял самия себе си за пръв път и за вечността.
Тук трябва да вземем под внимание следното. Когато насочваме нашия поглед върху това, което намирате поставено във философията в центъра на разглежданията, върху духовния център на човека, Аза когато сме научили да се издигнем до представата на Аза -, който придружава всички наши представи, този тайнствен център на всяко изживяване; и когато отидем все по-напред в онази почит и отдайност, които могат да се свържат с факта несъмнено за мнозина никакъв факт, а една химера -: Там вътре живее един Аз! когато това може да се превърне в най-великото, най-решаващото събитие да си казваме постоянно, че това "Аз съм" е най-същественото в човешката душа, тогава свързано с това "Аз съм" се развиват силни чувства, които са безлични и ни насочват именно да познаем, как в една точка в точката на Аза е събрано всичко, което ни заобикаля като тайни на света и като мистерии, за да обхванем човека от тази точка на Аза. За това осъзнаване на Аза разказва например поетът Жан Пол в своя животопис: "Никога не ще забравя онова явление в мене, което не съм разказал още никому, когато присъствувах на раждането на моето себесъзнание, за което мога да покажа мястото и времето.
В един преди обед още като малко дете аз стоях под вратата на нашия дом и гледах вляво към дърварника, когато внезапно вътрешното видение, аз съм един Аз, мина пред мене като светкавица от небето и от тогава насам остана да свети: Тук моят Аз бе видял самия себе си за пръв път и за вечността.
Трудно е тук човек да си представи измами на спомена, тъй като никакъв чужд разказ не би могъл да се примеси с добавки в едно събитие случило се в скритата Светая Светих на човека, чиято новост единствено предаде трайност на такива всекидневни странични обстоятелства."
към текста >>
Трудно е тук човек да си представи измами на спомена, тъй
като
никакъв чужд разказ не би могъл да се примеси с добавки в едно събитие случило се в скритата Светая Светих на човека, чиято новост единствено предаде трайност на такива всекидневни странични обстоятелства."
Тук трябва да вземем под внимание следното. Когато насочваме нашия поглед върху това, което намирате поставено във философията в центъра на разглежданията, върху духовния център на човека, Аза когато сме научили да се издигнем до представата на Аза -, който придружава всички наши представи, този тайнствен център на всяко изживяване; и когато отидем все по-напред в онази почит и отдайност, които могат да се свържат с факта несъмнено за мнозина никакъв факт, а една химера -: Там вътре живее един Аз! когато това може да се превърне в най-великото, най-решаващото събитие да си казваме постоянно, че това "Аз съм" е най-същественото в човешката душа, тогава свързано с това "Аз съм" се развиват силни чувства, които са безлични и ни насочват именно да познаем, как в една точка в точката на Аза е събрано всичко, което ни заобикаля като тайни на света и като мистерии, за да обхванем човека от тази точка на Аза. За това осъзнаване на Аза разказва например поетът Жан Пол в своя животопис: "Никога не ще забравя онова явление в мене, което не съм разказал още никому, когато присъствувах на раждането на моето себесъзнание, за което мога да покажа мястото и времето. В един преди обед още като малко дете аз стоях под вратата на нашия дом и гледах вляво към дърварника, когато внезапно вътрешното видение, аз съм един Аз, мина пред мене като светкавица от небето и от тогава насам остана да свети: Тук моят Аз бе видял самия себе си за пръв път и за вечността.
Трудно е тук човек да си представи измами на спомена, тъй като никакъв чужд разказ не би могъл да се примеси с добавки в едно събитие случило се в скритата Светая Светих на човека, чиято новост единствено предаде трайност на такива всекидневни странични обстоятелства."
към текста >>
Тогава, без да вземаме под внимание самите себе си или без да ставаме лични, ние можем да изучим човешката природа с Аза
като
център на мисленето, чувствуването и волението.
Тека чрез Аза ние възпитаваме нашия живот на усещанията и на чувствата. И когато сме правили известно време това, ние можем да доведем нашите усещания и чувства в една друга посока, можем да си кажем: Този Аз в нас е свързан с всичко в нашия душевен живот, с всичко, което мислим, чувствуваме и усещаме, той разпалва и озарява нашия душевен живот.
Тогава, без да вземаме под внимание самите себе си или без да ставаме лични, ние можем да изучим човешката природа с Аза като център на мисленето, чувствуването и волението.
Човекът става за нас тайнство, а не ние за себе си. Тогава от Аза нашите чувства се разпростират над душата. Тогава можем да преминем към едно друго чувствуване, можем именно да усвоим онова красиво чувство, без което нашата душа не може да напредне в духовното познание, именно това, което бихме могли да наречем: чувството за това, че във всяко нещо, което срещаме, ни се разкрива някакси до нещо безкрайно. Това е чудесното чувство, най-чудесното от чувствата, когато отново и отново го оставяме да се явява пред душата. Това може да бъде там, където излизаме навън в природата и виждаме едно чудесно зрелище на природата: обгърнатите от облаци планини в гръмотевици и светкавици.
към текста >>
Но тогава ние трябва да се научим да виждаме великото и мощното не само там, но и тогава, когато вземем един лист от растение, който наблюдаваме точно с всички негови жилки и всички чудесни неща, които се намират на него, трябва да доловим и почувствуваме също така великото и мощното, което ни се разкрива
като
нещо безкрайно от най-малкия лист, както и при най-голямото природно зрелище.
Тогава от Аза нашите чувства се разпростират над душата. Тогава можем да преминем към едно друго чувствуване, можем именно да усвоим онова красиво чувство, без което нашата душа не може да напредне в духовното познание, именно това, което бихме могли да наречем: чувството за това, че във всяко нещо, което срещаме, ни се разкрива някакси до нещо безкрайно. Това е чудесното чувство, най-чудесното от чувствата, когато отново и отново го оставяме да се явява пред душата. Това може да бъде там, където излизаме навън в природата и виждаме едно чудесно зрелище на природата: обгърнатите от облаци планини в гръмотевици и светкавици. Тогава това действува мощно и величествено върху нашата душа.
Но тогава ние трябва да се научим да виждаме великото и мощното не само там, но и тогава, когато вземем един лист от растение, който наблюдаваме точно с всички негови жилки и всички чудесни неща, които се намират на него, трябва да доловим и почувствуваме също така великото и мощното, което ни се разкрива като нещо безкрайно от най-малкия лист, както и при най-голямото природно зрелище.
Може да изглежда странно, но все пак е така, и след това трябва да се изразим гротескно: Може да направи голямо впечатление, когато човек вижда, как разгорената маса от лава блика от Земята. И тогава да си представим, че някой вижда топло мляко или най-обикновено кафе, гледа ги, вижда там нещо като малки формации под форма на кратери и му се представя в малък мащаб едно подобно зрелище. Навсякъде, в най-малкото както и в най-великото ни се разкрива достъпа до нещо безкрайно.
към текста >>
И тогава да си представим, че някой вижда топло мляко или най-обикновено кафе, гледа ги, вижда там нещо
като
малки формации под форма на кратери и му се представя в малък мащаб едно подобно зрелище.
Това е чудесното чувство, най-чудесното от чувствата, когато отново и отново го оставяме да се явява пред душата. Това може да бъде там, където излизаме навън в природата и виждаме едно чудесно зрелище на природата: обгърнатите от облаци планини в гръмотевици и светкавици. Тогава това действува мощно и величествено върху нашата душа. Но тогава ние трябва да се научим да виждаме великото и мощното не само там, но и тогава, когато вземем един лист от растение, който наблюдаваме точно с всички негови жилки и всички чудесни неща, които се намират на него, трябва да доловим и почувствуваме също така великото и мощното, което ни се разкрива като нещо безкрайно от най-малкия лист, както и при най-голямото природно зрелище. Може да изглежда странно, но все пак е така, и след това трябва да се изразим гротескно: Може да направи голямо впечатление, когато човек вижда, как разгорената маса от лава блика от Земята.
И тогава да си представим, че някой вижда топло мляко или най-обикновено кафе, гледа ги, вижда там нещо като малки формации под форма на кратери и му се представя в малък мащаб едно подобно зрелище.
Навсякъде, в най-малкото както и в най-великото ни се разкрива достъпа до нещо безкрайно.
към текста >>
Така следователно ние чувствуваме именно това, което можем да получим във всяка точка на вселената
като
откровение на нещо интензивно безкрайно.
И когато изследваме все по-нататък, колкото и много неща да ни са се разкрили, под покривката, която сме изследвали може би отгоре, има още повече.
Така следователно ние чувствуваме именно това, което можем да получим във всяка точка на вселената като откровение на нещо интензивно безкрайно.
Това изпълва душата с чувства и усещания, които са ни необходими, когато искаме да добием това, което Гьоте нарича "духовни очи". Накратко казано, това е едно изживяване на нашия чувствен живот, който иначе е най-субективното нещо, едно изживяване до точката, където се чувствуваме нещо много повече от арената, на която се разиграва нещо, където съвсем не числим към нашите чувства като нещо наше. Нашата личност е доведена до мълчание. Положението е приблизително такова, както когато някой разпъне едно платно и като живописец рисува един образ върху него, така разпъваме ние нашата душа, когато се упражняваме така и оставяме духовния свят да рисува върху тази душа. Това чувствува човек от определен момент нататък.
към текста >>
Накратко казано, това е едно изживяване на нашия чувствен живот, който иначе е най-субективното нещо, едно изживяване до точката, където се чувствуваме нещо много повече от арената, на която се разиграва нещо, където съвсем не числим към нашите чувства
като
нещо наше.
И когато изследваме все по-нататък, колкото и много неща да ни са се разкрили, под покривката, която сме изследвали може би отгоре, има още повече. Така следователно ние чувствуваме именно това, което можем да получим във всяка точка на вселената като откровение на нещо интензивно безкрайно. Това изпълва душата с чувства и усещания, които са ни необходими, когато искаме да добием това, което Гьоте нарича "духовни очи".
Накратко казано, това е едно изживяване на нашия чувствен живот, който иначе е най-субективното нещо, едно изживяване до точката, където се чувствуваме нещо много повече от арената, на която се разиграва нещо, където съвсем не числим към нашите чувства като нещо наше.
Нашата личност е доведена до мълчание. Положението е приблизително такова, както когато някой разпъне едно платно и като живописец рисува един образ върху него, така разпъваме ние нашата душа, когато се упражняваме така и оставяме духовния свят да рисува върху тази душа. Това чувствува човек от определен момент нататък. Но тогава човек трябва само сам да разбира себе си, трябва да разбере, че за признаването на това, което живее в света, е необходимо да се счита като единствено решаващо нещо определена степен на душевния живот.
към текста >>
Положението е приблизително такова, както когато някой разпъне едно платно и
като
живописец рисува един образ върху него, така разпъваме ние нашата душа, когато се упражняваме така и оставяме духовния свят да рисува върху тази душа.
И когато изследваме все по-нататък, колкото и много неща да ни са се разкрили, под покривката, която сме изследвали може би отгоре, има още повече. Така следователно ние чувствуваме именно това, което можем да получим във всяка точка на вселената като откровение на нещо интензивно безкрайно. Това изпълва душата с чувства и усещания, които са ни необходими, когато искаме да добием това, което Гьоте нарича "духовни очи". Накратко казано, това е едно изживяване на нашия чувствен живот, който иначе е най-субективното нещо, едно изживяване до точката, където се чувствуваме нещо много повече от арената, на която се разиграва нещо, където съвсем не числим към нашите чувства като нещо наше. Нашата личност е доведена до мълчание.
Положението е приблизително такова, както когато някой разпъне едно платно и като живописец рисува един образ върху него, така разпъваме ние нашата душа, когато се упражняваме така и оставяме духовния свят да рисува върху тази душа.
Това чувствува човек от определен момент нататък. Но тогава човек трябва само сам да разбира себе си, трябва да разбере, че за признаването на това, което живее в света, е необходимо да се счита като единствено решаващо нещо определена степен на душевния живот.
към текста >>
Но тогава човек трябва само сам да разбира себе си, трябва да разбере, че за признаването на това, което живее в света, е необходимо да се счита
като
единствено решаващо нещо определена степен на душевния живот.
Това изпълва душата с чувства и усещания, които са ни необходими, когато искаме да добием това, което Гьоте нарича "духовни очи". Накратко казано, това е едно изживяване на нашия чувствен живот, който иначе е най-субективното нещо, едно изживяване до точката, където се чувствуваме нещо много повече от арената, на която се разиграва нещо, където съвсем не числим към нашите чувства като нещо наше. Нашата личност е доведена до мълчание. Положението е приблизително такова, както когато някой разпъне едно платно и като живописец рисува един образ върху него, така разпъваме ние нашата душа, когато се упражняваме така и оставяме духовния свят да рисува върху тази душа. Това чувствува човек от определен момент нататък.
Но тогава човек трябва само сам да разбира себе си, трябва да разбере, че за признаването на това, което живее в света, е необходимо да се счита като единствено решаващо нещо определена степен на душевния живот.
към текста >>
В тази сказка той казва, че когато човек гледа навън в сетивния свят и го чувствува
като
звук, цвят, топлина и т.н., той има само субективни качества.
На последното събрание на природоизпитателите Освалд Кюлпе държа една сказка върху отношението на естествената наука към философията.
В тази сказка той казва, че когато човек гледа навън в сетивния свят и го чувствува като звук, цвят, топлина и т.н., той има само субективни качества.
Това е същото, което и Шопенхауер казва, само че малко различно оцветено: "Светът е нашата представа". Но Освалд Кюлпе обръща вниманието върху това, че всичко, което възприемаме чрез сетивата, накратко всичко, което се явява образно, е субективно, че напротив това, което физиката и химията казват налягане, сила на привличане и сила на отблъскване, съпротивление и т.н. -, може да бъде охарактеризирано като нещо обективно; така щото по този начин в нашите образи на света бихме имали нещо частично чисто субективно, частично това, което е обективно, като налягане, сила на привличане и сила на отблъскване.
към текста >>
-, може да бъде охарактеризирано
като
нещо обективно; така щото по този начин в нашите образи на света бихме имали нещо частично чисто субективно, частично това, което е обективно,
като
налягане, сила на привличане и сила на отблъскване.
На последното събрание на природоизпитателите Освалд Кюлпе държа една сказка върху отношението на естествената наука към философията. В тази сказка той казва, че когато човек гледа навън в сетивния свят и го чувствува като звук, цвят, топлина и т.н., той има само субективни качества. Това е същото, което и Шопенхауер казва, само че малко различно оцветено: "Светът е нашата представа". Но Освалд Кюлпе обръща вниманието върху това, че всичко, което възприемаме чрез сетивата, накратко всичко, което се явява образно, е субективно, че напротив това, което физиката и химията казват налягане, сила на привличане и сила на отблъскване, съпротивление и т.н.
-, може да бъде охарактеризирано като нещо обективно; така щото по този начин в нашите образи на света бихме имали нещо частично чисто субективно, частично това, което е обективно, като налягане, сила на привличане и сила на отблъскване.
към текста >>
Обаче това, което става във външния свят, така се казва, когато една топка удря друга топка, това, което се развива тук
като
сили,
като
съпротивление,
като
налягане и т.н., това ние трябва да пренесем във външния свят, в пространството, то съществува там.
Аз не искам да разглеждам тук по-нататък критиката, която бе направена срещу това изказване, а искам да се спра само на този начин на мислене. За днешния теоретикопознавател това наглежда извънредно лесно за доказване: понеже без очи не бихме могли да виждаме, светлината би била нещо, което е произведено чрез нашите очи.
Обаче това, което става във външния свят, така се казва, когато една топка удря друга топка, това, което се развива тук като сили, като съпротивление, като налягане и т.н., това ние трябва да пренесем във външния свят, в пространството, то съществува там.
Защо хората мислят това? Освалд Кюлпе се издава много ясно на определено място, където говори за усещанията на сетивата. Понеже счита тези усещания като образи, затова той казва: тези образи не могат да се ударят или да се привличат, не могат да се налягат или взаимно да се затоплят, не могат също така да имат в пространството толкова и толкова голямо разстояние, че да изпращат през пространството светлината с такава и такава скорост, не могат също да бъдат подредени така, както химикът подрежда елементите. Защо казва той това за усещанията на сетивата? Защото ги счита като образи, които са произведени само чрез нашите сетива.
към текста >>
Понеже счита тези усещания
като
образи, затова той казва: тези образи не могат да се ударят или да се привличат, не могат да се налягат или взаимно да се затоплят, не могат също така да имат в пространството толкова и толкова голямо разстояние, че да изпращат през пространството светлината с такава и такава скорост, не могат също да бъдат подредени така, както химикът подрежда елементите.
Аз не искам да разглеждам тук по-нататък критиката, която бе направена срещу това изказване, а искам да се спра само на този начин на мислене. За днешния теоретикопознавател това наглежда извънредно лесно за доказване: понеже без очи не бихме могли да виждаме, светлината би била нещо, което е произведено чрез нашите очи. Обаче това, което става във външния свят, така се казва, когато една топка удря друга топка, това, което се развива тук като сили, като съпротивление, като налягане и т.н., това ние трябва да пренесем във външния свят, в пространството, то съществува там. Защо хората мислят това? Освалд Кюлпе се издава много ясно на определено място, където говори за усещанията на сетивата.
Понеже счита тези усещания като образи, затова той казва: тези образи не могат да се ударят или да се привличат, не могат да се налягат или взаимно да се затоплят, не могат също така да имат в пространството толкова и толкова голямо разстояние, че да изпращат през пространството светлината с такава и такава скорост, не могат също да бъдат подредени така, както химикът подрежда елементите.
Защо казва той това за усещанията на сетивата? Защото ги счита като образи, които са произведени само чрез нашите сетива.
към текста >>
Защото ги счита
като
образи, които са произведени само чрез нашите сетива.
Обаче това, което става във външния свят, така се казва, когато една топка удря друга топка, това, което се развива тук като сили, като съпротивление, като налягане и т.н., това ние трябва да пренесем във външния свят, в пространството, то съществува там. Защо хората мислят това? Освалд Кюлпе се издава много ясно на определено място, където говори за усещанията на сетивата. Понеже счита тези усещания като образи, затова той казва: тези образи не могат да се ударят или да се привличат, не могат да се налягат или взаимно да се затоплят, не могат също така да имат в пространството толкова и толкова голямо разстояние, че да изпращат през пространството светлината с такава и такава скорост, не могат също да бъдат подредени така, както химикът подрежда елементите. Защо казва той това за усещанията на сетивата?
Защото ги счита като образи, които са произведени само чрез нашите сетива.
към текста >>
Когато обаче сега господин Кюлпе разглежда сетивните възприятия, този свят, който не би могъл нито да се сблъсква, нито да се привлича, той се явява на господин Освалд Кюлпе именно не
като
действителност, а
като
един огледален образ,
като
едно отражение.
Сега бих искал да ви представя една проста мисъл, която показва, че образността не изменя нищо от нещата, съвсем нищо. Нещата се сблъскват и се привличат.
Когато обаче сега господин Кюлпе разглежда сетивните възприятия, този свят, който не би могъл нито да се сблъсква, нито да се привлича, той се явява на господин Освалд Кюлпе именно не като действителност, а като един огледален образ, като едно отражение.
Тогава без съмнение той има пред себе си образи. Обаче удар, налягане, съпротивление и всичко, което се поставя в света като нещо различаващо се от другите, от сетивните възприятия, то не се обяснява обективно по никакъв друг начин освен чрез образността на сетивните възприятия, на усещанията. Защо това е така? Защото когато усеща налягане, удар и т.н., човек превръща това, което живее в нещата, в усещания на нещата. Човекът би трябвало да изследва, когато например казва: Едната билярдова топка удря другата, че това, което той изживява при това като ударна сила, той сам го поставя в нещата!
към текста >>
Обаче удар, налягане, съпротивление и всичко, което се поставя в света
като
нещо различаващо се от другите, от сетивните възприятия, то не се обяснява обективно по никакъв друг начин освен чрез образността на сетивните възприятия, на усещанията.
Сега бих искал да ви представя една проста мисъл, която показва, че образността не изменя нищо от нещата, съвсем нищо. Нещата се сблъскват и се привличат. Когато обаче сега господин Кюлпе разглежда сетивните възприятия, този свят, който не би могъл нито да се сблъсква, нито да се привлича, той се явява на господин Освалд Кюлпе именно не като действителност, а като един огледален образ, като едно отражение. Тогава без съмнение той има пред себе си образи.
Обаче удар, налягане, съпротивление и всичко, което се поставя в света като нещо различаващо се от другите, от сетивните възприятия, то не се обяснява обективно по никакъв друг начин освен чрез образността на сетивните възприятия, на усещанията.
Защо това е така? Защото когато усеща налягане, удар и т.н., човек превръща това, което живее в нещата, в усещания на нещата. Човекът би трябвало да изследва, когато например казва: Едната билярдова топка удря другата, че това, което той изживява при това като ударна сила, той сам го поставя в нещата! И който стои на почвата на Духовната наука, не върши нищо друго. Това, което живее вътре в душата, него той прави изразен критерий на света.
към текста >>
Човекът би трябвало да изследва, когато например казва: Едната билярдова топка удря другата, че това, което той изживява при това
като
ударна сила, той сам го поставя в нещата!
Когато обаче сега господин Кюлпе разглежда сетивните възприятия, този свят, който не би могъл нито да се сблъсква, нито да се привлича, той се явява на господин Освалд Кюлпе именно не като действителност, а като един огледален образ, като едно отражение. Тогава без съмнение той има пред себе си образи. Обаче удар, налягане, съпротивление и всичко, което се поставя в света като нещо различаващо се от другите, от сетивните възприятия, то не се обяснява обективно по никакъв друг начин освен чрез образността на сетивните възприятия, на усещанията. Защо това е така? Защото когато усеща налягане, удар и т.н., човек превръща това, което живее в нещата, в усещания на нещата.
Човекът би трябвало да изследва, когато например казва: Едната билярдова топка удря другата, че това, което той изживява при това като ударна сила, той сам го поставя в нещата!
И който стои на почвата на Духовната наука, не върши нищо друго. Това, което живее вътре в душата, него той прави изразен критерий на света. Не съществува друг принцип на познанието освен това, което може да бъде намерено чрез развитието на самата душа. И така другите вършат същото както и духовното изследване. Само че духовното изследване знае това, докато другите го вършат несъзнателно, нямат никакво предчувствие за това, че на една елементарна степен вършат същото, но спират още на първата степен и отричат това, което сами вършат.
към текста >>
Това е, че човек се научава да разбира да живее така в света,
като
предполага, че една всеобхватна духовна закономерност тъче и живее в духовния свят.
Когато е постигнато вече това, че нашите чувства са станали в известен смисъл обективни, едва тогава настъпва истински това, което аз също вече посочих, което обаче е една необходима предпоставка при напредването в духовните светове.
Това е, че човек се научава да разбира да живее така в света, като предполага, че една всеобхватна духовна закономерност тъче и живее в духовния свят.
В обикновения живот човекът е твърде далече от един такъв начин на мислене. Той се сърди, когато му се случи нещо, което не му е угодно. Това е напълно понятно, защото трудно може да се постигне едно друго становище. Това друго становище се състои в това, човек да каже: Ние идваме от един предишен живот, сами сме се поставили в положенията, в които се намираме в настоящия живот, сами сме се насочили към това, което иде срещу нас от лоното на бъдещето. Това, което иде срещу нас, то отговаря на една строго обективна духовна закономерност.
към текста >>
Това, което идва към нас от лоното на духовните светове, дали светът ни кори или ни хвали, дали ни връхлита нещо радостно или мъчително: ние го приемаме
като
едно пълно с мъдрост преживяване и протъкаване на света.
Той се сърди, когато му се случи нещо, което не му е угодно. Това е напълно понятно, защото трудно може да се постигне едно друго становище. Това друго становище се състои в това, човек да каже: Ние идваме от един предишен живот, сами сме се поставили в положенията, в които се намираме в настоящия живот, сами сме се насочили към това, което иде срещу нас от лоното на бъдещето. Това, което иде срещу нас, то отговаря на една строго обективна духовна закономерност. Ние я приемаме, защото би било безсмислие да не я приемем.
Това, което идва към нас от лоното на духовните светове, дали светът ни кори или ни хвали, дали ни връхлита нещо радостно или мъчително: ние го приемаме като едно пълно с мъдрост преживяване и протъкаване на света.
Това е нещо, което отново бавно и постепенно трябва да стане цялостен принцип на нашето същество. Когато то стане такъв принцип за нас, нашата воля започва да бъде обучавана, школувана. Докато първо нашите чувства трябва да бъдат преорганизирани, сега е преорганизирана нашата воля, тя става независима от нашата личност и чрез това се превръща в един орган за възприемане на духовните факти.
към текста >>
Обаче трябва да бъдем наясно върху въпроса, че човек може да постигне тренирането на волята само на определена степен, когато неговите чувства са вече в известно отношение пречистени, за да може неговата воля да се съедини със закономерността на света и той съществува вече
като
човек само затова, за да могат онези същества и факти, които искат да му се явят, да държат пред него собствената воля
като
една стена, на която могат да прожектират своите образи и по такъв начин да бъдат налице за него.
Тогава след степента на имагинативното познание за човека настъпва това, което в истинския и същинския смисъл може да бъде наречено ИНСПИРАЦИЯ /ВДЪХНОВЕНИЕ/, изпълване на душата с духовни факти.
Обаче трябва да бъдем наясно върху въпроса, че човек може да постигне тренирането на волята само на определена степен, когато неговите чувства са вече в известно отношение пречистени, за да може неговата воля да се съедини със закономерността на света и той съществува вече като човек само затова, за да могат онези същества и факти, които искат да му се явят, да държат пред него собствената воля като една стена, на която могат да прожектират своите образи и по такъв начин да бъдат налице за него.
към текста >>
Ето защо считайте това, което бе казано днес, само
като
един увод, който ви показва, че чрез едно обучение на живота на нашите чувства и на нашата воля, е така също и на нашия мисловен живот /живот на представите/ можем да се развием така, че да станем носители на нови светове.
Аз можах да ви опиша само някои неща от това, през което душата трябва да мине в спокойна, търпелива отдайност, когато иска да се издигне във висшите светове. В следващите сказки ще имам да ви обрисувам много неща от световноисторическото развитие, през което душата трябва да мине, за да се издигне в духовните светове.
Ето защо считайте това, което бе казано днес, само като един увод, който ви показва, че чрез едно обучение на живота на нашите чувства и на нашата воля, е така също и на нашия мисловен живот /живот на представите/ можем да се развием така, че да станем носители на нови светове.
Така щото фактически ние можем да влезем в един свят, който ще познаем също така като една действителност, както познаваме като една действителност физическия свят в неговия вид. Аз вече споменах при друг случай: Когато хората казват: Ти си въобразяваш това, което вярваш, че виждаш, трябва да им се възрази, че само опитността, наблюдението могат да дадат разликата между действителността и илюзията, между действителността и фантазията, също както и във физическия свят. Разликата трябва да се добие при самата действителност. Който пристъпва например със здраво мислене към действителността, той знае да различи едно нажежено парче желязо от едно такова, което съществува само в неговата представа. Нека дойдат колкото искат Шопенхауерци: такъв човек веднага ще направи разлика между двете, кое е истина и кое само представа.
към текста >>
Така щото фактически ние можем да влезем в един свят, който ще познаем също така
като
една действителност, както познаваме
като
една действителност физическия свят в неговия вид.
Аз можах да ви опиша само някои неща от това, през което душата трябва да мине в спокойна, търпелива отдайност, когато иска да се издигне във висшите светове. В следващите сказки ще имам да ви обрисувам много неща от световноисторическото развитие, през което душата трябва да мине, за да се издигне в духовните светове. Ето защо считайте това, което бе казано днес, само като един увод, който ви показва, че чрез едно обучение на живота на нашите чувства и на нашата воля, е така също и на нашия мисловен живот /живот на представите/ можем да се развием така, че да станем носители на нови светове.
Така щото фактически ние можем да влезем в един свят, който ще познаем също така като една действителност, както познаваме като една действителност физическия свят в неговия вид.
Аз вече споменах при друг случай: Когато хората казват: Ти си въобразяваш това, което вярваш, че виждаш, трябва да им се възрази, че само опитността, наблюдението могат да дадат разликата между действителността и илюзията, между действителността и фантазията, също както и във физическия свят. Разликата трябва да се добие при самата действителност. Който пристъпва например със здраво мислене към действителността, той знае да различи едно нажежено парче желязо от едно такова, което съществува само в неговата представа. Нека дойдат колкото искат Шопенхауерци: такъв човек веднага ще направи разлика между двете, кое е истина и кое само представа. Следователно човек може да се ориентира само при действителността и по действителността.
към текста >>
Това трябва да представлява най-дълбок интерес за всички хора, което постоянно се потопява все повече и повече в тяхната душа
като
сила, която е такава сила, че от нея душата получава сигурност, за да може да стои на своето място в живота.
То не е казано за това, че всеки един трябва веднага да стане един духовен изследовател. Защото постоянно трябва да подчертавам: Когато един човек със здраво чувство за истината и със свободна от предразсъдъци логика слуша съобщенията на Духовната наука, даже и когато не може сам да вижда в духовните светове, въпреки това всичко, което идва от такива съобщения, може да се превърне за него в енергия и силни чувства за душата, макар и отначало той да вярва в Хекелизма или в Дарвинизма. Това, което Духовният изследовател има да каже, то е способно винаги все повече и повече да говори на здравото чувство за истината, което човек притежава, толкова повече, че то е свързано с най-дълбоките интереси на всеки човек. Може да има хора, които не считат, че е необходимо за благото на тяхната душа да знаят, в какво отношение се намират помежду си земноводните животни и млекопитаещите и тем подобни. Обаче това, което може да бъде казано от почиващото на сигурни основи духовно изследване, трябва да сгрее всички хора: Че душата доколкото тя принадлежи на духовния свят, слизайки в сетивното съществуване чрез раждането и отново връщайки се в духовното царство чрез смъртта принадлежи на сферата на вечността.
Това трябва да представлява най-дълбок интерес за всички хора, което постоянно се потопява все повече и повече в тяхната душа като сила, която е такава сила, че от нея душата получава сигурност, за да може да стои на своето място в живота.
Една душа, която не е запозната с това, що е тя и какво иска, какво значи това според нейното същество, може да стане безутешна, накрая може да се отчая и да се чувствува пуста и празна. Обаче една душа, която се изпълва с духовните придобивки на Духовната наука, не може да остане празна и пуста, когато приеме съобщенията на духовното изследване не като догми, а като жив живот, който протича стоплящо през нашата душа. Това дава утеха за всяко страдание в живота, когато от всички временни страдания сме издигнати до това, което може да стане утеха за душата чрез участие на временното във вечното. Накратко казано: Духовната наука може да даде на човека това, от което той се нуждае днес поради повишените условия на времето както в неговите уединени така и в изпълнените с най-силна работа часове на неговия живот, или когато силата би искала да го напусне, това, от което се нуждае, за да гледа в бъдещето и да върви изпълнен със сила към това бъдеще.
към текста >>
Обаче една душа, която се изпълва с духовните придобивки на Духовната наука, не може да остане празна и пуста, когато приеме съобщенията на духовното изследване не
като
догми, а
като
жив живот, който протича стоплящо през нашата душа.
Това, което Духовният изследовател има да каже, то е способно винаги все повече и повече да говори на здравото чувство за истината, което човек притежава, толкова повече, че то е свързано с най-дълбоките интереси на всеки човек. Може да има хора, които не считат, че е необходимо за благото на тяхната душа да знаят, в какво отношение се намират помежду си земноводните животни и млекопитаещите и тем подобни. Обаче това, което може да бъде казано от почиващото на сигурни основи духовно изследване, трябва да сгрее всички хора: Че душата доколкото тя принадлежи на духовния свят, слизайки в сетивното съществуване чрез раждането и отново връщайки се в духовното царство чрез смъртта принадлежи на сферата на вечността. Това трябва да представлява най-дълбок интерес за всички хора, което постоянно се потопява все повече и повече в тяхната душа като сила, която е такава сила, че от нея душата получава сигурност, за да може да стои на своето място в живота. Една душа, която не е запозната с това, що е тя и какво иска, какво значи това според нейното същество, може да стане безутешна, накрая може да се отчая и да се чувствува пуста и празна.
Обаче една душа, която се изпълва с духовните придобивки на Духовната наука, не може да остане празна и пуста, когато приеме съобщенията на духовното изследване не като догми, а като жив живот, който протича стоплящо през нашата душа.
Това дава утеха за всяко страдание в живота, когато от всички временни страдания сме издигнати до това, което може да стане утеха за душата чрез участие на временното във вечното. Накратко казано: Духовната наука може да даде на човека това, от което той се нуждае днес поради повишените условия на времето както в неговите уединени така и в изпълнените с най-силна работа часове на неговия живот, или когато силата би искала да го напусне, това, от което се нуждае, за да гледа в бъдещето и да върви изпълнен със сила към това бъдеще.
към текста >>
37.
3. Заложба, дарба и възпитание на човека; Берлин, 12. 01. 1911 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Когато насочим поглед върху това, което преминава
като
един вид лайтмотив през досегашните сказки на цикъла от настоящата зима, когато се вгледаме в онази жива същност в човека, която наблюдаваме не само веднъж между раждането и смъртта, но която предполагаме, че съществува в повтарящите се животи, тогава въпросът за това, което стои на основата на развитието на един човек в неговия един живот, в неговото едно земно въплъщение, ще ни се яви
като
един твърде важен въпрос, особено в нашето съвремие.
Когато насочим поглед върху това, което преминава като един вид лайтмотив през досегашните сказки на цикъла от настоящата зима, когато се вгледаме в онази жива същност в човека, която наблюдаваме не само веднъж между раждането и смъртта, но която предполагаме, че съществува в повтарящите се животи, тогава въпросът за това, което стои на основата на развитието на един човек в неговия един живот, в неговото едно земно въплъщение, ще ни се яви като един твърде важен въпрос, особено в нашето съвремие.
Защото съвременният човек е изправен със своето питане и изследване пред това, което се проявява като заложба, дарба и възпитание на човека. Но понеже той е малко склонен да отвърне поглед от това, което ни се явява като оформяващо се в един живот, и да насочи този поглед върху същинския строител, върху същинския творец в човека, то въпросите на този съвременен човек лесно ще носят характера на половинчатост, на неопределеност. Ако предположим именно, че в човешката природа съществува нещо, което преминава през много животи като истинска вътрешна оживяваща същност, едва тогава пред нас ще застане пълната загадъчност, онова, което е истински достойно до питаме за него в човешкото същество. И тогава ние ще поискаме да разглеждаме въпросите за заложбите, за дарбата и възпитанието в съвършено друга светлина, различна от тази, в която те могат да бъдат разгледани, когато имаме предвид само това, което нашето съвремие така често повтаря: наследството, наследените от прадедите качества. Не че Духовната наука иска да отвърне поглед от това, което се изразява в такива наследени заложби, не че тя би искала да не обръща внимание на грижливите наблюдения на всичко онова, което външните сетива и насоченият върху тях ум могат да кажат; но Духовната наука знае, че всичко това се отнася към истинската същност на човека като нещо, което е така използувано от тази същност, така е прието вътре в нея, както външната материя е приета във физическия живот от малкия зародиш на едно живо същество, което определя своята форма от самия себе си, но си усвоява от заобикалящата го среда това, което трябва да му даде възможност да прояви този форма във външния живот субстанциалното, материалното.
към текста >>
Защото съвременният човек е изправен със своето питане и изследване пред това, което се проявява
като
заложба, дарба и възпитание на човека.
Когато насочим поглед върху това, което преминава като един вид лайтмотив през досегашните сказки на цикъла от настоящата зима, когато се вгледаме в онази жива същност в човека, която наблюдаваме не само веднъж между раждането и смъртта, но която предполагаме, че съществува в повтарящите се животи, тогава въпросът за това, което стои на основата на развитието на един човек в неговия един живот, в неговото едно земно въплъщение, ще ни се яви като един твърде важен въпрос, особено в нашето съвремие.
Защото съвременният човек е изправен със своето питане и изследване пред това, което се проявява като заложба, дарба и възпитание на човека.
Но понеже той е малко склонен да отвърне поглед от това, което ни се явява като оформяващо се в един живот, и да насочи този поглед върху същинския строител, върху същинския творец в човека, то въпросите на този съвременен човек лесно ще носят характера на половинчатост, на неопределеност. Ако предположим именно, че в човешката природа съществува нещо, което преминава през много животи като истинска вътрешна оживяваща същност, едва тогава пред нас ще застане пълната загадъчност, онова, което е истински достойно до питаме за него в човешкото същество. И тогава ние ще поискаме да разглеждаме въпросите за заложбите, за дарбата и възпитанието в съвършено друга светлина, различна от тази, в която те могат да бъдат разгледани, когато имаме предвид само това, което нашето съвремие така често повтаря: наследството, наследените от прадедите качества. Не че Духовната наука иска да отвърне поглед от това, което се изразява в такива наследени заложби, не че тя би искала да не обръща внимание на грижливите наблюдения на всичко онова, което външните сетива и насоченият върху тях ум могат да кажат; но Духовната наука знае, че всичко това се отнася към истинската същност на човека като нещо, което е така използувано от тази същност, така е прието вътре в нея, както външната материя е приета във физическия живот от малкия зародиш на едно живо същество, което определя своята форма от самия себе си, но си усвоява от заобикалящата го среда това, което трябва да му даде възможност да прояви този форма във външния живот субстанциалното, материалното. Така, взето в голям мащаб, в начина, как един човек се изявява в живота, ние ще имаме да познаем едно сливане на това, което влиза в съществуването с неговото раждане, и това, в което същността, индивидуалността на човека се потопява и от което извлича своята духовно-душевна храна.
към текста >>
Но понеже той е малко склонен да отвърне поглед от това, което ни се явява
като
оформяващо се в един живот, и да насочи този поглед върху същинския строител, върху същинския творец в човека, то въпросите на този съвременен човек лесно ще носят характера на половинчатост, на неопределеност.
Когато насочим поглед върху това, което преминава като един вид лайтмотив през досегашните сказки на цикъла от настоящата зима, когато се вгледаме в онази жива същност в човека, която наблюдаваме не само веднъж между раждането и смъртта, но която предполагаме, че съществува в повтарящите се животи, тогава въпросът за това, което стои на основата на развитието на един човек в неговия един живот, в неговото едно земно въплъщение, ще ни се яви като един твърде важен въпрос, особено в нашето съвремие. Защото съвременният човек е изправен със своето питане и изследване пред това, което се проявява като заложба, дарба и възпитание на човека.
Но понеже той е малко склонен да отвърне поглед от това, което ни се явява като оформяващо се в един живот, и да насочи този поглед върху същинския строител, върху същинския творец в човека, то въпросите на този съвременен човек лесно ще носят характера на половинчатост, на неопределеност.
Ако предположим именно, че в човешката природа съществува нещо, което преминава през много животи като истинска вътрешна оживяваща същност, едва тогава пред нас ще застане пълната загадъчност, онова, което е истински достойно до питаме за него в човешкото същество. И тогава ние ще поискаме да разглеждаме въпросите за заложбите, за дарбата и възпитанието в съвършено друга светлина, различна от тази, в която те могат да бъдат разгледани, когато имаме предвид само това, което нашето съвремие така често повтаря: наследството, наследените от прадедите качества. Не че Духовната наука иска да отвърне поглед от това, което се изразява в такива наследени заложби, не че тя би искала да не обръща внимание на грижливите наблюдения на всичко онова, което външните сетива и насоченият върху тях ум могат да кажат; но Духовната наука знае, че всичко това се отнася към истинската същност на човека като нещо, което е така използувано от тази същност, така е прието вътре в нея, както външната материя е приета във физическия живот от малкия зародиш на едно живо същество, което определя своята форма от самия себе си, но си усвоява от заобикалящата го среда това, което трябва да му даде възможност да прояви този форма във външния живот субстанциалното, материалното. Така, взето в голям мащаб, в начина, как един човек се изявява в живота, ние ще имаме да познаем едно сливане на това, което влиза в съществуването с неговото раждане, и това, в което същността, индивидуалността на човека се потопява и от което извлича своята духовно-душевна храна.
към текста >>
Ако предположим именно, че в човешката природа съществува нещо, което преминава през много животи
като
истинска вътрешна оживяваща същност, едва тогава пред нас ще застане пълната загадъчност, онова, което е истински достойно до питаме за него в човешкото същество.
Когато насочим поглед върху това, което преминава като един вид лайтмотив през досегашните сказки на цикъла от настоящата зима, когато се вгледаме в онази жива същност в човека, която наблюдаваме не само веднъж между раждането и смъртта, но която предполагаме, че съществува в повтарящите се животи, тогава въпросът за това, което стои на основата на развитието на един човек в неговия един живот, в неговото едно земно въплъщение, ще ни се яви като един твърде важен въпрос, особено в нашето съвремие. Защото съвременният човек е изправен със своето питане и изследване пред това, което се проявява като заложба, дарба и възпитание на човека. Но понеже той е малко склонен да отвърне поглед от това, което ни се явява като оформяващо се в един живот, и да насочи този поглед върху същинския строител, върху същинския творец в човека, то въпросите на този съвременен човек лесно ще носят характера на половинчатост, на неопределеност.
Ако предположим именно, че в човешката природа съществува нещо, което преминава през много животи като истинска вътрешна оживяваща същност, едва тогава пред нас ще застане пълната загадъчност, онова, което е истински достойно до питаме за него в човешкото същество.
И тогава ние ще поискаме да разглеждаме въпросите за заложбите, за дарбата и възпитанието в съвършено друга светлина, различна от тази, в която те могат да бъдат разгледани, когато имаме предвид само това, което нашето съвремие така често повтаря: наследството, наследените от прадедите качества. Не че Духовната наука иска да отвърне поглед от това, което се изразява в такива наследени заложби, не че тя би искала да не обръща внимание на грижливите наблюдения на всичко онова, което външните сетива и насоченият върху тях ум могат да кажат; но Духовната наука знае, че всичко това се отнася към истинската същност на човека като нещо, което е така използувано от тази същност, така е прието вътре в нея, както външната материя е приета във физическия живот от малкия зародиш на едно живо същество, което определя своята форма от самия себе си, но си усвоява от заобикалящата го среда това, което трябва да му даде възможност да прояви този форма във външния живот субстанциалното, материалното. Така, взето в голям мащаб, в начина, как един човек се изявява в живота, ние ще имаме да познаем едно сливане на това, което влиза в съществуването с неговото раждане, и това, в което същността, индивидуалността на човека се потопява и от което извлича своята духовно-душевна храна.
към текста >>
Не че Духовната наука иска да отвърне поглед от това, което се изразява в такива наследени заложби, не че тя би искала да не обръща внимание на грижливите наблюдения на всичко онова, което външните сетива и насоченият върху тях ум могат да кажат; но Духовната наука знае, че всичко това се отнася към истинската същност на човека
като
нещо, което е така използувано от тази същност, така е прието вътре в нея, както външната материя е приета във физическия живот от малкия зародиш на едно живо същество, което определя своята форма от самия себе си, но си усвоява от заобикалящата го среда това, което трябва да му даде възможност да прояви този форма във външния живот субстанциалното, материалното.
Когато насочим поглед върху това, което преминава като един вид лайтмотив през досегашните сказки на цикъла от настоящата зима, когато се вгледаме в онази жива същност в човека, която наблюдаваме не само веднъж между раждането и смъртта, но която предполагаме, че съществува в повтарящите се животи, тогава въпросът за това, което стои на основата на развитието на един човек в неговия един живот, в неговото едно земно въплъщение, ще ни се яви като един твърде важен въпрос, особено в нашето съвремие. Защото съвременният човек е изправен със своето питане и изследване пред това, което се проявява като заложба, дарба и възпитание на човека. Но понеже той е малко склонен да отвърне поглед от това, което ни се явява като оформяващо се в един живот, и да насочи този поглед върху същинския строител, върху същинския творец в човека, то въпросите на този съвременен човек лесно ще носят характера на половинчатост, на неопределеност. Ако предположим именно, че в човешката природа съществува нещо, което преминава през много животи като истинска вътрешна оживяваща същност, едва тогава пред нас ще застане пълната загадъчност, онова, което е истински достойно до питаме за него в човешкото същество. И тогава ние ще поискаме да разглеждаме въпросите за заложбите, за дарбата и възпитанието в съвършено друга светлина, различна от тази, в която те могат да бъдат разгледани, когато имаме предвид само това, което нашето съвремие така често повтаря: наследството, наследените от прадедите качества.
Не че Духовната наука иска да отвърне поглед от това, което се изразява в такива наследени заложби, не че тя би искала да не обръща внимание на грижливите наблюдения на всичко онова, което външните сетива и насоченият върху тях ум могат да кажат; но Духовната наука знае, че всичко това се отнася към истинската същност на човека като нещо, което е така използувано от тази същност, така е прието вътре в нея, както външната материя е приета във физическия живот от малкия зародиш на едно живо същество, което определя своята форма от самия себе си, но си усвоява от заобикалящата го среда това, което трябва да му даде възможност да прояви този форма във външния живот субстанциалното, материалното.
Така, взето в голям мащаб, в начина, как един човек се изявява в живота, ние ще имаме да познаем едно сливане на това, което влиза в съществуването с неговото раждане, и това, в което същността, индивидуалността на човека се потопява и от което извлича своята духовно-душевна храна.
към текста >>
Когато например стоим
като
възпитател със задачи пред една човешка душа, която навлиза в съществуването, която от час на час, от седмица на седмица все повече изразява от своите вътрешни способности, когато стоим пред един подрастващ човек
като
пред една свещена загадка, която трябва да разрешим, която е дошла при нас от безкрайността, за да и дадем възможност да се разгърне, да се развие, тогава за всичко, което е човешки отношения в съществуването, ще се получат цял сбор от нови задачи, от нови възгледи, от нови възможности въобще.
Когато например стоим като възпитател със задачи пред една човешка душа, която навлиза в съществуването, която от час на час, от седмица на седмица все повече изразява от своите вътрешни способности, когато стоим пред един подрастващ човек като пред една свещена загадка, която трябва да разрешим, която е дошла при нас от безкрайността, за да и дадем възможност да се разгърне, да се развие, тогава за всичко, което е човешки отношения в съществуването, ще се получат цял сбор от нови задачи, от нови възгледи, от нови възможности въобще.
Следователно ние виждаме, как един човек навлиза в съществуването и предполагаме, че той донася по определен начин ядката на своето същество чрез раждането в съществуването. Също и официалната наука ни показва, когато не гледаме на модните думи и на теориите, а на фактите, как тази духовно-душевна ядка на човешкото същество работи над детето още след раждането, как това, което стои пред нас като телесен организъм, се изменя, оформява се пластично под влиянието на духовно-душевното. И официалната наука може например да ни покаже, как това, което първо трябва да считаме като инструмент за външните дейности, как мозъкът у човека е още една неопределена, подаваща се напълно на пластична обработка материя, когато той навлиза в съществуването, и как после това, което той се старае да приеме от духовното съкровище на заобикалящия го свят, прониква в пластичната маса на нашия мозък и я обработва, като я оформя и съгражда като един художник. Когато предположим нещо, което е факт и бе често споменавано при други случаи -, че човекът, когато след раждането би бил изоставен безпомощен на един изолиран остров, не може да добие способността да говори, ние трябва да кажем: духовно-душевното съдържание, което ние от раждането приемаме облечено в дрехата на говора, не е нещо, което прониква навън от вътрешността на човека, което е свързано само с неговата заложба, което така да се каже човекът получава без влиянието на неговата заобикаляща духовно-душевна среда, както получава например своите втори зъби чрез вътрешната заложба в седмата година, а говорът е нещо, което работи над човека. Той е наистина като един скулптор, който един вид формира неговия мозък.
към текста >>
Също и официалната наука ни показва, когато не гледаме на модните думи и на теориите, а на фактите, как тази духовно-душевна ядка на човешкото същество работи над детето още след раждането, как това, което стои пред нас
като
телесен организъм, се изменя, оформява се пластично под влиянието на духовно-душевното.
Когато например стоим като възпитател със задачи пред една човешка душа, която навлиза в съществуването, която от час на час, от седмица на седмица все повече изразява от своите вътрешни способности, когато стоим пред един подрастващ човек като пред една свещена загадка, която трябва да разрешим, която е дошла при нас от безкрайността, за да и дадем възможност да се разгърне, да се развие, тогава за всичко, което е човешки отношения в съществуването, ще се получат цял сбор от нови задачи, от нови възгледи, от нови възможности въобще. Следователно ние виждаме, как един човек навлиза в съществуването и предполагаме, че той донася по определен начин ядката на своето същество чрез раждането в съществуването.
Също и официалната наука ни показва, когато не гледаме на модните думи и на теориите, а на фактите, как тази духовно-душевна ядка на човешкото същество работи над детето още след раждането, как това, което стои пред нас като телесен организъм, се изменя, оформява се пластично под влиянието на духовно-душевното.
И официалната наука може например да ни покаже, как това, което първо трябва да считаме като инструмент за външните дейности, как мозъкът у човека е още една неопределена, подаваща се напълно на пластична обработка материя, когато той навлиза в съществуването, и как после това, което той се старае да приеме от духовното съкровище на заобикалящия го свят, прониква в пластичната маса на нашия мозък и я обработва, като я оформя и съгражда като един художник. Когато предположим нещо, което е факт и бе често споменавано при други случаи -, че човекът, когато след раждането би бил изоставен безпомощен на един изолиран остров, не може да добие способността да говори, ние трябва да кажем: духовно-душевното съдържание, което ние от раждането приемаме облечено в дрехата на говора, не е нещо, което прониква навън от вътрешността на човека, което е свързано само с неговата заложба, което така да се каже човекът получава без влиянието на неговата заобикаляща духовно-душевна среда, както получава например своите втори зъби чрез вътрешната заложба в седмата година, а говорът е нещо, което работи над човека. Той е наистина като един скулптор, който един вид формира неговия мозък. Ние можем да проследим това оформяване на мозъка през първите времена, даже години наред, и външно научно. Когато после се доказва анатомически и физиологически: Говорната способност на човека, паметта за определени говорни представи е свързана с този или онзи орган, всяка дума е един вид съхранена като една книга в библиотеката, ние можем да запитаме от другата страна: Кое е оформило така мозъка?
към текста >>
И официалната наука може например да ни покаже, как това, което първо трябва да считаме
като
инструмент за външните дейности, как мозъкът у човека е още една неопределена, подаваща се напълно на пластична обработка материя, когато той навлиза в съществуването, и как после това, което той се старае да приеме от духовното съкровище на заобикалящия го свят, прониква в пластичната маса на нашия мозък и я обработва,
като
я оформя и съгражда
като
един художник.
Когато например стоим като възпитател със задачи пред една човешка душа, която навлиза в съществуването, която от час на час, от седмица на седмица все повече изразява от своите вътрешни способности, когато стоим пред един подрастващ човек като пред една свещена загадка, която трябва да разрешим, която е дошла при нас от безкрайността, за да и дадем възможност да се разгърне, да се развие, тогава за всичко, което е човешки отношения в съществуването, ще се получат цял сбор от нови задачи, от нови възгледи, от нови възможности въобще. Следователно ние виждаме, как един човек навлиза в съществуването и предполагаме, че той донася по определен начин ядката на своето същество чрез раждането в съществуването. Също и официалната наука ни показва, когато не гледаме на модните думи и на теориите, а на фактите, как тази духовно-душевна ядка на човешкото същество работи над детето още след раждането, как това, което стои пред нас като телесен организъм, се изменя, оформява се пластично под влиянието на духовно-душевното.
И официалната наука може например да ни покаже, как това, което първо трябва да считаме като инструмент за външните дейности, как мозъкът у човека е още една неопределена, подаваща се напълно на пластична обработка материя, когато той навлиза в съществуването, и как после това, което той се старае да приеме от духовното съкровище на заобикалящия го свят, прониква в пластичната маса на нашия мозък и я обработва, като я оформя и съгражда като един художник.
Когато предположим нещо, което е факт и бе често споменавано при други случаи -, че човекът, когато след раждането би бил изоставен безпомощен на един изолиран остров, не може да добие способността да говори, ние трябва да кажем: духовно-душевното съдържание, което ние от раждането приемаме облечено в дрехата на говора, не е нещо, което прониква навън от вътрешността на човека, което е свързано само с неговата заложба, което така да се каже човекът получава без влиянието на неговата заобикаляща духовно-душевна среда, както получава например своите втори зъби чрез вътрешната заложба в седмата година, а говорът е нещо, което работи над човека. Той е наистина като един скулптор, който един вид формира неговия мозък. Ние можем да проследим това оформяване на мозъка през първите времена, даже години наред, и външно научно. Когато после се доказва анатомически и физиологически: Говорната способност на човека, паметта за определени говорни представи е свързана с този или онзи орган, всяка дума е един вид съхранена като една книга в библиотеката, ние можем да запитаме от другата страна: Кое е оформило така мозъка? И тогава можем да отговорим: Онова, което е съществувало като духовно-душевна същност в говорното съкровище на заобикалящия човека свят.
към текста >>
Той е наистина
като
един скулптор, който един вид формира неговия мозък.
Когато например стоим като възпитател със задачи пред една човешка душа, която навлиза в съществуването, която от час на час, от седмица на седмица все повече изразява от своите вътрешни способности, когато стоим пред един подрастващ човек като пред една свещена загадка, която трябва да разрешим, която е дошла при нас от безкрайността, за да и дадем възможност да се разгърне, да се развие, тогава за всичко, което е човешки отношения в съществуването, ще се получат цял сбор от нови задачи, от нови възгледи, от нови възможности въобще. Следователно ние виждаме, как един човек навлиза в съществуването и предполагаме, че той донася по определен начин ядката на своето същество чрез раждането в съществуването. Също и официалната наука ни показва, когато не гледаме на модните думи и на теориите, а на фактите, как тази духовно-душевна ядка на човешкото същество работи над детето още след раждането, как това, което стои пред нас като телесен организъм, се изменя, оформява се пластично под влиянието на духовно-душевното. И официалната наука може например да ни покаже, как това, което първо трябва да считаме като инструмент за външните дейности, как мозъкът у човека е още една неопределена, подаваща се напълно на пластична обработка материя, когато той навлиза в съществуването, и как после това, което той се старае да приеме от духовното съкровище на заобикалящия го свят, прониква в пластичната маса на нашия мозък и я обработва, като я оформя и съгражда като един художник. Когато предположим нещо, което е факт и бе често споменавано при други случаи -, че човекът, когато след раждането би бил изоставен безпомощен на един изолиран остров, не може да добие способността да говори, ние трябва да кажем: духовно-душевното съдържание, което ние от раждането приемаме облечено в дрехата на говора, не е нещо, което прониква навън от вътрешността на човека, което е свързано само с неговата заложба, което така да се каже човекът получава без влиянието на неговата заобикаляща духовно-душевна среда, както получава например своите втори зъби чрез вътрешната заложба в седмата година, а говорът е нещо, което работи над човека.
Той е наистина като един скулптор, който един вид формира неговия мозък.
Ние можем да проследим това оформяване на мозъка през първите времена, даже години наред, и външно научно. Когато после се доказва анатомически и физиологически: Говорната способност на човека, паметта за определени говорни представи е свързана с този или онзи орган, всяка дума е един вид съхранена като една книга в библиотеката, ние можем да запитаме от другата страна: Кое е оформило така мозъка? И тогава можем да отговорим: Онова, което е съществувало като духовно-душевна същност в говорното съкровище на заобикалящия човека свят.
към текста >>
Когато после се доказва анатомически и физиологически: Говорната способност на човека, паметта за определени говорни представи е свързана с този или онзи орган, всяка дума е един вид съхранена
като
една книга в библиотеката, ние можем да запитаме от другата страна: Кое е оформило така мозъка?
Също и официалната наука ни показва, когато не гледаме на модните думи и на теориите, а на фактите, как тази духовно-душевна ядка на човешкото същество работи над детето още след раждането, как това, което стои пред нас като телесен организъм, се изменя, оформява се пластично под влиянието на духовно-душевното. И официалната наука може например да ни покаже, как това, което първо трябва да считаме като инструмент за външните дейности, как мозъкът у човека е още една неопределена, подаваща се напълно на пластична обработка материя, когато той навлиза в съществуването, и как после това, което той се старае да приеме от духовното съкровище на заобикалящия го свят, прониква в пластичната маса на нашия мозък и я обработва, като я оформя и съгражда като един художник. Когато предположим нещо, което е факт и бе често споменавано при други случаи -, че човекът, когато след раждането би бил изоставен безпомощен на един изолиран остров, не може да добие способността да говори, ние трябва да кажем: духовно-душевното съдържание, което ние от раждането приемаме облечено в дрехата на говора, не е нещо, което прониква навън от вътрешността на човека, което е свързано само с неговата заложба, което така да се каже човекът получава без влиянието на неговата заобикаляща духовно-душевна среда, както получава например своите втори зъби чрез вътрешната заложба в седмата година, а говорът е нещо, което работи над човека. Той е наистина като един скулптор, който един вид формира неговия мозък. Ние можем да проследим това оформяване на мозъка през първите времена, даже години наред, и външно научно.
Когато после се доказва анатомически и физиологически: Говорната способност на човека, паметта за определени говорни представи е свързана с този или онзи орган, всяка дума е един вид съхранена като една книга в библиотеката, ние можем да запитаме от другата страна: Кое е оформило така мозъка?
И тогава можем да отговорим: Онова, което е съществувало като духовно-душевна същност в говорното съкровище на заобикалящия човека свят.
към текста >>
И тогава можем да отговорим: Онова, което е съществувало
като
духовно-душевна същност в говорното съкровище на заобикалящия човека свят.
И официалната наука може например да ни покаже, как това, което първо трябва да считаме като инструмент за външните дейности, как мозъкът у човека е още една неопределена, подаваща се напълно на пластична обработка материя, когато той навлиза в съществуването, и как после това, което той се старае да приеме от духовното съкровище на заобикалящия го свят, прониква в пластичната маса на нашия мозък и я обработва, като я оформя и съгражда като един художник. Когато предположим нещо, което е факт и бе често споменавано при други случаи -, че човекът, когато след раждането би бил изоставен безпомощен на един изолиран остров, не може да добие способността да говори, ние трябва да кажем: духовно-душевното съдържание, което ние от раждането приемаме облечено в дрехата на говора, не е нещо, което прониква навън от вътрешността на човека, което е свързано само с неговата заложба, което така да се каже човекът получава без влиянието на неговата заобикаляща духовно-душевна среда, както получава например своите втори зъби чрез вътрешната заложба в седмата година, а говорът е нещо, което работи над човека. Той е наистина като един скулптор, който един вид формира неговия мозък. Ние можем да проследим това оформяване на мозъка през първите времена, даже години наред, и външно научно. Когато после се доказва анатомически и физиологически: Говорната способност на човека, паметта за определени говорни представи е свързана с този или онзи орган, всяка дума е един вид съхранена като една книга в библиотеката, ние можем да запитаме от другата страна: Кое е оформило така мозъка?
И тогава можем да отговорим: Онова, което е съществувало като духовно-душевна същност в говорното съкровище на заобикалящия човека свят.
към текста >>
Така е и с това, което по-късно научаваме, ние го забравяме как то звучи в думите, в мислите, но то остава в нас
като
определено настроение на душата.
Но нима то не съществува вече? Не играе ли то вече никаква роля в човешката душа? Да, то играе една важна роля в човешката душа. Защото каквито са първите впечатления от детството, дали изживяваме нещо радостно или тъжно, любов или безразличие, това или онова външно впечатление, от това зависи безкрайно повече, отколкото човек може да направи по-късно в живота, изхождайки от цялото настроение и от цялото устройство на своята душа, зависи много повече отколкото обикновено се приема. Това, което сме забравили от първите години на нашия живот, което ни формира и изгражда в нашето душевно същество, е много по-важно отколкото обикновено се признава.
Така е и с това, което по-късно научаваме, ние го забравяме как то звучи в думите, в мислите, но то остава в нас като определено настроение на душата.
Когато например един човек е научил в определена възраст балади или други стихотворения с напълно определени задачи, с напълно определени качества, той може да забрави мислите, събитията и т.н., така че не може да ги възпроизведе отново; обаче това, което е поучил, то остава в структурата на неговия собствен характер може би като душевна крепкост, като една особеност да застава в живота и да приема радост и страдание. Това, което забравяме, се превръща в настроения, чувствени стойности, даже във волеви импулси, в това, което почива повече или по-малко несъзнателно в нашия душевен живот, но което твори в нас и ни оформя. Само понякога то се показва по-късно в живота чрез определени процеси, наказвайки ни, че когато човек направи необходимото и пред неговата душа се представя нещо сродно, той си спомня тогава за нещо забравено. Така щото може да се докаже, че върху това, което човек е запаметил в миналото и го е забравил, в несъзнателните пластове на неговия душевен живот се е наслоило върху него нещо като една покривка, но все пак то съществува в него. Така ние действително виждаме, как това, което забравяме, което изчезва от нашата памет, твори оформяващо и изграждащо в нашата душа и после се проявява в нашето настроение като радост или скръб, проявява се в нашата смелост, в нашата храброст или малодушие или също в нашия страх по отношение на живота.
към текста >>
Когато например един човек е научил в определена възраст балади или други стихотворения с напълно определени задачи, с напълно определени качества, той може да забрави мислите, събитията и т.н., така че не може да ги възпроизведе отново; обаче това, което е поучил, то остава в структурата на неговия собствен характер може би
като
душевна крепкост,
като
една особеност да застава в живота и да приема радост и страдание.
Не играе ли то вече никаква роля в човешката душа? Да, то играе една важна роля в човешката душа. Защото каквито са първите впечатления от детството, дали изживяваме нещо радостно или тъжно, любов или безразличие, това или онова външно впечатление, от това зависи безкрайно повече, отколкото човек може да направи по-късно в живота, изхождайки от цялото настроение и от цялото устройство на своята душа, зависи много повече отколкото обикновено се приема. Това, което сме забравили от първите години на нашия живот, което ни формира и изгражда в нашето душевно същество, е много по-важно отколкото обикновено се признава. Така е и с това, което по-късно научаваме, ние го забравяме как то звучи в думите, в мислите, но то остава в нас като определено настроение на душата.
Когато например един човек е научил в определена възраст балади или други стихотворения с напълно определени задачи, с напълно определени качества, той може да забрави мислите, събитията и т.н., така че не може да ги възпроизведе отново; обаче това, което е поучил, то остава в структурата на неговия собствен характер може би като душевна крепкост, като една особеност да застава в живота и да приема радост и страдание.
Това, което забравяме, се превръща в настроения, чувствени стойности, даже във волеви импулси, в това, което почива повече или по-малко несъзнателно в нашия душевен живот, но което твори в нас и ни оформя. Само понякога то се показва по-късно в живота чрез определени процеси, наказвайки ни, че когато човек направи необходимото и пред неговата душа се представя нещо сродно, той си спомня тогава за нещо забравено. Така щото може да се докаже, че върху това, което човек е запаметил в миналото и го е забравил, в несъзнателните пластове на неговия душевен живот се е наслоило върху него нещо като една покривка, но все пак то съществува в него. Така ние действително виждаме, как това, което забравяме, което изчезва от нашата памет, твори оформяващо и изграждащо в нашата душа и после се проявява в нашето настроение като радост или скръб, проявява се в нашата смелост, в нашата храброст или малодушие или също в нашия страх по отношение на живота. Това, което един вид се отделя от съкровището на нашата памет и се потопява в подсъзнанието, бива забравено, става една творяща сила в самата наша душа.
към текста >>
Така щото може да се докаже, че върху това, което човек е запаметил в миналото и го е забравил, в несъзнателните пластове на неговия душевен живот се е наслоило върху него нещо
като
една покривка, но все пак то съществува в него.
Това, което сме забравили от първите години на нашия живот, което ни формира и изгражда в нашето душевно същество, е много по-важно отколкото обикновено се признава. Така е и с това, което по-късно научаваме, ние го забравяме как то звучи в думите, в мислите, но то остава в нас като определено настроение на душата. Когато например един човек е научил в определена възраст балади или други стихотворения с напълно определени задачи, с напълно определени качества, той може да забрави мислите, събитията и т.н., така че не може да ги възпроизведе отново; обаче това, което е поучил, то остава в структурата на неговия собствен характер може би като душевна крепкост, като една особеност да застава в живота и да приема радост и страдание. Това, което забравяме, се превръща в настроения, чувствени стойности, даже във волеви импулси, в това, което почива повече или по-малко несъзнателно в нашия душевен живот, но което твори в нас и ни оформя. Само понякога то се показва по-късно в живота чрез определени процеси, наказвайки ни, че когато човек направи необходимото и пред неговата душа се представя нещо сродно, той си спомня тогава за нещо забравено.
Така щото може да се докаже, че върху това, което човек е запаметил в миналото и го е забравил, в несъзнателните пластове на неговия душевен живот се е наслоило върху него нещо като една покривка, но все пак то съществува в него.
Така ние действително виждаме, как това, което забравяме, което изчезва от нашата памет, твори оформяващо и изграждащо в нашата душа и после се проявява в нашето настроение като радост или скръб, проявява се в нашата смелост, в нашата храброст или малодушие или също в нашия страх по отношение на живота. Това, което един вид се отделя от съкровището на нашата памет и се потопява в подсъзнанието, бива забравено, става една творяща сила в самата наша душа. Всъщност ние самите сме това, което са направили от нас нещата, които сме забравили. Защото какво друго е конкретно човекът, освен това, как той може да се радва, да бъде храбър и т.н. Когато обхванем човека не отвлечено, а напълно конкретно, ние трябва да кажем: той е хармоничното тъкане едно през друго, едно в друго, хармоничното действие едно в друго на неговите качества, така щото самият човек бива определен от това, което се влива надолу в по-дълбоките пластове на неговото съзнание.
към текста >>
Така ние действително виждаме, как това, което забравяме, което изчезва от нашата памет, твори оформяващо и изграждащо в нашата душа и после се проявява в нашето настроение
като
радост или скръб, проявява се в нашата смелост, в нашата храброст или малодушие или също в нашия страх по отношение на живота.
Така е и с това, което по-късно научаваме, ние го забравяме как то звучи в думите, в мислите, но то остава в нас като определено настроение на душата. Когато например един човек е научил в определена възраст балади или други стихотворения с напълно определени задачи, с напълно определени качества, той може да забрави мислите, събитията и т.н., така че не може да ги възпроизведе отново; обаче това, което е поучил, то остава в структурата на неговия собствен характер може би като душевна крепкост, като една особеност да застава в живота и да приема радост и страдание. Това, което забравяме, се превръща в настроения, чувствени стойности, даже във волеви импулси, в това, което почива повече или по-малко несъзнателно в нашия душевен живот, но което твори в нас и ни оформя. Само понякога то се показва по-късно в живота чрез определени процеси, наказвайки ни, че когато човек направи необходимото и пред неговата душа се представя нещо сродно, той си спомня тогава за нещо забравено. Така щото може да се докаже, че върху това, което човек е запаметил в миналото и го е забравил, в несъзнателните пластове на неговия душевен живот се е наслоило върху него нещо като една покривка, но все пак то съществува в него.
Така ние действително виждаме, как това, което забравяме, което изчезва от нашата памет, твори оформяващо и изграждащо в нашата душа и после се проявява в нашето настроение като радост или скръб, проявява се в нашата смелост, в нашата храброст или малодушие или също в нашия страх по отношение на живота.
Това, което един вид се отделя от съкровището на нашата памет и се потопява в подсъзнанието, бива забравено, става една творяща сила в самата наша душа. Всъщност ние самите сме това, което са направили от нас нещата, които сме забравили. Защото какво друго е конкретно човекът, освен това, как той може да се радва, да бъде храбър и т.н. Когато обхванем човека не отвлечено, а напълно конкретно, ние трябва да кажем: той е хармоничното тъкане едно през друго, едно в друго, хармоничното действие едно в друго на неговите качества, така щото самият човек бива определен от това, което се влива надолу в по-дълбоките пластове на неговото съзнание. Това виждаме ние през време на живота.
към текста >>
От всичко, което разгледахме до сега и ще разгледаме и по-нататък може да следва, че онова, което
като
духовно-душевно изживяване потъва в по-дълбоките пластове, то потъва след това още по-дълбоко, когато човек минава през вратата на смъртта.
От всичко, което разгледахме до сега и ще разгледаме и по-нататък може да следва, че онова, което като духовно-душевно изживяване потъва в по-дълбоките пластове, то потъва след това още по-дълбоко, когато човек минава през вратата на смъртта.
Защото всеки път, когато чрез това, което приема, човек иска да упражнява едно формиращо действие: в живота върху своя външен физически организъм, той намира в този живот вече определена организация на своето тяло. Тази организация е съставена така или така, той идва в живота с тези или онези заложби. Срещу това трябва да щурмува онова, което е творящо в нашата душа. Да предположим, че чрез това, което приемаме в нас, би могло да бъде създадено едно качество на смелост, на храброст. Обаче когато имаме един организъм, който е склонен повече към зайчи страх отколкото към един смел човек, ние трябва да щурмуваме повече или по-малко срещу нещо, което сме получили в живота от нашия организъм.
към текста >>
Ето защо можем да кажем: Това, което
като
забравени представи през време на живота между раждането и смъртта работи само върху нашата душа, когато минем през вратата на смъртта то работи до времето на новото въплъщение върху изграждането на нашия бъдещ земен организъм, то се вработва в това, което е свързано с нашия нов телесен организъм; така щото чрез раждането ние навлизаме в новото съществуване с такива заложби, които слизат в още по-дълбоки слоеве на нашето същество отколкото забравените представи в живота между раждането и смъртта.
Срещу това трябва да щурмува онова, което е творящо в нашата душа. Да предположим, че чрез това, което приемаме в нас, би могло да бъде създадено едно качество на смелост, на храброст. Обаче когато имаме един организъм, който е склонен повече към зайчи страх отколкото към един смел човек, ние трябва да щурмуваме повече или по-малко срещу нещо, което сме получили в живота от нашия организъм. И когато минаваме през периода между смъртта и едно ново раждане, същественото в това човешко развитие се състои в това, че ние предварително си изработваме първообраза, първичната форма на нашия нов физически земен организъм, на нашето ново физическо тяло. Там ние не срещаме никакви подобни ограничения и съпротивления, каквито се представят на нашия организъм в живота между раждането и смъртта, там ние строим пластично с това, което сме добили в живота, основата, основните сили за едно ново тяло в рамките на широки граници, по-широки от тези, които имаме между раждането и смъртта.
Ето защо можем да кажем: Това, което като забравени представи през време на живота между раждането и смъртта работи само върху нашата душа, когато минем през вратата на смъртта то работи до времето на новото въплъщение върху изграждането на нашия бъдещ земен организъм, то се вработва в това, което е свързано с нашия нов телесен организъм; така щото чрез раждането ние навлизаме в новото съществуване с такива заложби, които слизат в още по-дълбоки слоеве на нашето същество отколкото забравените представи в живота между раждането и смъртта.
към текста >>
Нека помислим, колко малко усвоява животното от външния свят чрез възпитание, чрез дресиране, колко малко се нуждае то поради това от една арена, която да се намира във външния свят, за да произведе отново това, което е било прието вътре
като
формиращи принципи.
От всичко това ще бъде понятно, че понеже е почерпил причините за организацията на едно ново тяло от живота, от непосредствения окръжаващ свят, човекът се нуждае фактически в известно отношение отново от същите условия. Не така е при животното, което, както видяхме от сказките "Човешка душа и душа на животното" и "Човешки дух и дух на животното", има своя организъм определен в линията на наследствеността. Животното се явява със съвсем определени тенденции, които искат да се оформят пластично, защото тенденциите не са взети от заобикалящата го среда.
Нека помислим, колко малко усвоява животното от външния свят чрез възпитание, чрез дресиране, колко малко се нуждае то поради това от една арена, която да се намира във външния свят, за да произведе отново това, което е било прието вътре като формиращи принципи.
Обаче човекът се нуждае от една такава арена. Ето защо той навлиза несръчен в света, навлиза така в света, че и тук ние трябва да сложим последна ръка в тънкото оформяване на неговия организъм. От тук и животът и тъкането на индивидуалността на човека, на неговата същинска основна същност, в първите години на неговото съществуване! Ето защо органът на неговия дух, мозъкът, влиза в живота така, че той може да бъде определен, да бъде формиран пластично и поради това бива снабден всъщност едва след раждането с последните решаващи пътища, линии и направления, как трябва да се проявят заложбите.
към текста >>
От това ние виждаме, че главното в развитието е нещо, което трябва да считаме, че то идва от минали съществувания, от минали степени на съществуването и че затова ще бъде по-малко важно да имаме определени, своенравни принципи за възпитанието, защото всяко отделно човешко същество, всяка индивидуалност трябва да се счита
като
една проблема,
като
една свещена загадка, която трябва да бъде разрешена и че от нас зависи да създадем условията, поводите тази загадка да може да бъде решена по възможно най-добрия начин.
От това ние виждаме, че главното в развитието е нещо, което трябва да считаме, че то идва от минали съществувания, от минали степени на съществуването и че затова ще бъде по-малко важно да имаме определени, своенравни принципи за възпитанието, защото всяко отделно човешко същество, всяка индивидуалност трябва да се счита като една проблема, като една свещена загадка, която трябва да бъде разрешена и че от нас зависи да създадем условията, поводите тази загадка да може да бъде решена по възможно най-добрия начин.
Неудобно е едно такова възпитание, което въобще не може да постави никакви твърди принципи, но което трябва да апелира у възпитателя към един принцип родствен с художественото, за да наблюдава, какво се проявява от същността на човека. Такова възпитание е по-неудобно отколкото когато се казва регламентирано: тези или онези способности трябва да бъдат заставени да се проявят така или така. Обаче ние заставаме с едно правилно разбиране пред подрастващия човек само тогава, когато във всеки отделен случай го разглеждаме като една индивидуалност, като нещо особено за себе си. Но когато искаме да вземем нещата съвсем тривиално някои хора имат вече тази дарба да вземат всичко тривиално -, ние можем да кажем: Индивидуалност намираме не само у човека, но и във всяко животно. Без съмнение такава индивидуалност се показва.
към текста >>
Обаче ние заставаме с едно правилно разбиране пред подрастващия човек само тогава, когато във всеки отделен случай го разглеждаме
като
една индивидуалност,
като
нещо особено за себе си.
От това ние виждаме, че главното в развитието е нещо, което трябва да считаме, че то идва от минали съществувания, от минали степени на съществуването и че затова ще бъде по-малко важно да имаме определени, своенравни принципи за възпитанието, защото всяко отделно човешко същество, всяка индивидуалност трябва да се счита като една проблема, като една свещена загадка, която трябва да бъде разрешена и че от нас зависи да създадем условията, поводите тази загадка да може да бъде решена по възможно най-добрия начин. Неудобно е едно такова възпитание, което въобще не може да постави никакви твърди принципи, но което трябва да апелира у възпитателя към един принцип родствен с художественото, за да наблюдава, какво се проявява от същността на човека. Такова възпитание е по-неудобно отколкото когато се казва регламентирано: тези или онези способности трябва да бъдат заставени да се проявят така или така.
Обаче ние заставаме с едно правилно разбиране пред подрастващия човек само тогава, когато във всеки отделен случай го разглеждаме като една индивидуалност, като нещо особено за себе си.
Но когато искаме да вземем нещата съвсем тривиално някои хора имат вече тази дарба да вземат всичко тривиално -, ние можем да кажем: Индивидуалност намираме не само у човека, но и във всяко животно. Без съмнение такава индивидуалност се показва. Това не ще отрече също никой, който стои на основите на Духовната наука и говори от тези основи. Аз често съм казвал: Когато се говори в този смисъл за индивидуалност, трябва да разглеждаме нещата по-точно, трябва да имаме съзнанието, когато искаме да вземем нещата тривиално, че можем да говорим и за биографията и за индивидуалността на един писец. Познавах един човек, който понеже по негово време писците още се изрязваха от гъши пера можеше вече да прави разлика между писците, понеже всеки сам си изрязва писеца, този последният приемаше винаги едно лично отношение към него, и понеже въпросният човек имаше една отлична фантазия, той би могъл да напише добре една биография на всеки един писец с всички подробности.
към текста >>
Тъй
като
именно чрез едно такова разглеждане на нещата се показва начинът, по който човек формира пластично своя външен организъм, формирайки и образувайки своето истинско същество и в това той проявява своята истинска същност, ние отново можем да видим от тази проява, как тя става през първите години и се преобразява с развитието на човека, превръщайки и използувайки това, което може да приеме от околната среда.
Тъй като именно чрез едно такова разглеждане на нещата се показва начинът, по който човек формира пластично своя външен организъм, формирайки и образувайки своето истинско същество и в това той проявява своята истинска същност, ние отново можем да видим от тази проява, как тя става през първите години и се преобразява с развитието на човека, превръщайки и използувайки това, което може да приеме от околната среда.
От тук следва, че през първите години на неговия живот е от особено голямо значение за човека да запазим така да се каже неговите способности, за да могат те да работят пластично формиращо в неговия телесен и телесно душевен организъм и да не му затваряме възможността да работи пластично. Ние най-много затваряме тази възможност на човека, когато преждевременно го тъпчем с понятия и идеи, които се отнасят само към нещо външно сетивно и които имат най-строги очертания, или когато го приковаваме строго към една дейност, която теоретически е ограничена в съвършено определени форми. Тук няма никаква изменчивост, никакво изменение, също и никаква възможност да бъдат развити духовно-душевните способности, както душата развива своята дейност от ден на ден, от час на час. Да предположим, че един баща е ужасно своенравен човек, който е приел за свой принцип: Моят син трябва да стане такъв, какъвто аз бях! През целия си живот аз правих обущата за моите клиенти така, и така трябва да прави своите обуща и моят син!
към текста >>
Напротив това, което е интелектуална подвижност, с което след това е свързана също дейността на фантазията, образното мислене, изобретателната дарба, нашата индивидуалност, която влиза в съществуването чрез раждането, го взема
като
наследственост от майчините качества.
За цялата особеност на интереса, с която трябва да си представим свързан и начинът, как се оформяват желанията на човека и управляването на целия живот, как човекът се развива сръчно или несръчно, целия начин на душевния живот, който е свързан с нашата обхода с външния свят, е нашия по-голям или по-малък интерес към външния свят за всичко това човекът взема най-важните елементи в наследствеността от бащата. Така щото интересите и онова от интересите, което ни прави сръчни, способни да употребяваме нашите органи, цялото наше човешко съществото по правило наследствено благо от бащата. Следователно душата взема от бащата съответните елементи, за да може да развие онези качества.
Напротив това, което е интелектуална подвижност, с което след това е свързана също дейността на фантазията, образното мислене, изобретателната дарба, нашата индивидуалност, която влиза в съществуването чрез раждането, го взема като наследственост от майчините качества.
Можете да намерите още у Шопенхауер спомената по особен начин тази извънредно интересна глава; той имаше предчувствие за това, но не беше в състояние да посочи по-дълбоките неща.
към текста >>
Това, което живее
като
способ в бащата, как той се отнася към нещата, какви интереси, какви желания проявява той към нещата, как той желае, иска, дали той е човек, който смело се намесва в отношенията на живота или отстъпва с малодушие, дали е педантичен или великодушен, следователно качествата, които са свързани с волевите импулси, всичко това се предава по наследство от бащата.
Обаче от друга страна можем да кажем и нещо друго.
Това, което живее като способ в бащата, как той се отнася към нещата, какви интереси, какви желания проявява той към нещата, как той желае, иска, дали той е човек, който смело се намесва в отношенията на живота или отстъпва с малодушие, дали е педантичен или великодушен, следователно качествата, които са свързани с волевите импулси, всичко това се предава по наследство от бащата.
Напротив всичко, което е подвижност на душата, на интелектуалността, то се предава по наследство от майката. Но има една интересна разлика, която само трябва да бъде наблюдавана, която може да бъде наблюдавана, когато разглеждаме целия обсег на живота. Тогава ще намерите навсякъде доказателства за това. А именно по отношение на пола се показва при това една огромна разлика. Можем да кажем: Общо взето за един син отношението към бащата и майката е описано по един чудесен начин в думите на Гьоте: "От баща си имам телосложението и сериозното поведение в живота", т.е.
към текста >>
Така ние виждаме, как майчините качества са снети у сина с една степен по-долу,
като
се превръщат в организиращи способности, в способности създаващи органи, докато бащините качества са изведени от дъщерите с една степен по-нагоре,
като
у дъщерята те се явяват овътрешнени, превърнати в душевни качества.
Ето защо можем да кажем: Качествата на характера на бащата продължават да живеят по-нататък в душевната част на дъщерята, душевните качества на майката, подвижността на духа както и талантите и способностите, които човек може да развие, живеят по-нататък в сина. Майката на Гьоте, старата госпожа РАТ, беше жена, която можеше да съчинява стихове, у която фантазията функционираше по най-чудесен начин. Това премина в сина, обаче в него то слезе с една степен по-долу, превърна се в заложба, организация. Така щото синът Гьоте имаше способността да даде на човечеството това, което живееше в майката.
Така ние виждаме, как майчините качества са снети у сина с една степен по-долу, като се превръщат в организиращи способности, в способности създаващи органи, докато бащините качества са изведени от дъщерите с една степен по-нагоре, като у дъщерята те се явяват овътрешнени, превърнати в душевни качества.
Във връзка с това няма нищо по-характерно от красивата противоположност между Гьоте и неговата сестра Корнелия, която беше изцяло старият господин РАТ, нейният баща, която вътрешно, душевно беше една тиха, сериозна натура и поради това можа да бъде за поета още от неговото юношество това, от което той се нуждаеше: един извънредно добър другар. Вземете сега това под внимание и разгледайте, как според собственото си описание Гьоте не можа да добие едно благоприятно отношение към своя баща. Причината за това беше, че у стария господин РАТ бащините качества бяха овъншнени. Това, от което Гьоте се нуждаеше, бяха именно тези качества, но той не можете да ги разбере така, както те съществуваха у неговия баща. Там те бяха правилни.
към текста >>
Положението би било същото, както някой би казал: Физиците ни доказват закона на падането на телата; но сега аз ще им докажа,
като
устроя нещата по съответен начин, че законът на падането на телата може да бъде възпрепятствуван!
Тези примери биха могли да бъдат умножени до безкрайност. Обаче от това, което вярваме че наблюдаваме в живота и което тук или там изглежда да ни показва нещо друго, не трябва да вадим заключението, че изнесените тук неща са погрешни.
Положението би било същото, както някой би казал: Физиците ни доказват закона на падането на телата; но сега аз ще им докажа, като устроя нещата по съответен начин, че законът на падането на телата може да бъде възпрепятствуван!
Но законите не съществуват за това, да вземем под внимание всяко едно обстоятелство, а да имаме пред погледа си това, за което се касае. Така трябва да постъпваме в естествената наука, така трябва да постъпваме и в Духовната наука. Само че днес Духовната наука не е стигнала достатъчно далече, за да постъпва по същия начин. Когато се вземе предвид това, тогава навсякъде ще може да се намери потвърждение на горепосочения закон за наследствените качества получени от майката и от бащата. Но когато обгърнем с поглед целия човек, трябва да бъдем наясно, че това, което наричаме човешка душа и което се проявява в цялата организация на човека, също и в телесно-душевната, съвсем не е нещо просто.
към текста >>
Обаче много по-просто би било да се говори за душата
като
една единна същност, в която човекът мисли, усеща и проявява воля.
Само че днес Духовната наука не е стигнала достатъчно далече, за да постъпва по същия начин. Когато се вземе предвид това, тогава навсякъде ще може да се намери потвърждение на горепосочения закон за наследствените качества получени от майката и от бащата. Но когато обгърнем с поглед целия човек, трябва да бъдем наясно, че това, което наричаме човешка душа и което се проявява в цялата организация на човека, също и в телесно-душевната, съвсем не е нещо просто. И тук някой трябва да бъде неудържимо склонен към тривиалност, за да каже: Защо вие антропософите имате приумицата да различавате в душата три душевни члена и даже много членове в човешката природа? Вие говорите за една Сетивна душа, за една Разсъдъчна душа и за една Съзнателна душа.
Обаче много по-просто би било да се говори за душата като една единна същност, в която човекът мисли, усеща и проявява воля.
Без съмнение това е по-просто, по-удобно но също и тривиално. Но това е и същевременно нещо, което не може да подпомогне действително научното разглеждане на човека. Защото делението на човешката душа на Сетивна душа, Разсъдъчна душа и Съзнателна душа не произтича от желанието да делим нещата и да употребяваме много думи. Защото Сетивната душа е онази част на душата, която влиза първо във връзка с окръжаващия свят и приема от вън възприятията и усещанията, в която също се развиват желанията и инстинктите и която трябва след това да различаваме от онази част на душата, в която вече в известно отношение полученото от вън се преработва. Ние поставяме в дейност нашата Сетивна душа, като заставаме срещу външния свят, приемаме от него впечатления на цветове и звуци, но оставяме също да се появи това, което като обикновени хора не владеем: нашите инстинкти, желания и страсти.
към текста >>
Ние поставяме в дейност нашата Сетивна душа,
като
заставаме срещу външния свят, приемаме от него впечатления на цветове и звуци, но оставяме също да се появи това, което
като
обикновени хора не владеем: нашите инстинкти, желания и страсти.
Обаче много по-просто би било да се говори за душата като една единна същност, в която човекът мисли, усеща и проявява воля. Без съмнение това е по-просто, по-удобно но също и тривиално. Но това е и същевременно нещо, което не може да подпомогне действително научното разглеждане на човека. Защото делението на човешката душа на Сетивна душа, Разсъдъчна душа и Съзнателна душа не произтича от желанието да делим нещата и да употребяваме много думи. Защото Сетивната душа е онази част на душата, която влиза първо във връзка с окръжаващия свят и приема от вън възприятията и усещанията, в която също се развиват желанията и инстинктите и която трябва след това да различаваме от онази част на душата, в която вече в известно отношение полученото от вън се преработва.
Ние поставяме в дейност нашата Сетивна душа, като заставаме срещу външния свят, приемаме от него впечатления на цветове и звуци, но оставяме също да се появи това, което като обикновени хора не владеем: нашите инстинкти, желания и страсти.
към текста >>
И доколкото ръководим и направляваме нашите мисли, а не се оставяме водени както
децата
се водят с ремъка, ние живеем в Съзнателната душа.
Обаче когато се оттеглим и преработваме в нас това, което сме приели чрез възприятията и т.н., така щото възбуденото в нас от външния свят се превръща в чувства, тогава ние живеем във втория член на душата, в Разсъдъчната душа или Чувствуваща душа.
И доколкото ръководим и направляваме нашите мисли, а не се оставяме водени както децата се водят с ремъка, ние живеем в Съзнателната душа.
към текста >>
Съзнателната душа е тази, която изолира човека, която го кара да се чувствува направо
като
едно вътрешно затворено същество.
Съзнателната душа е тази, която изолира човека, която го кара да се чувствува направо като едно вътрешно затворено същество.
Това, което наричаме разсъдъчна душа, го поставя в отношение с окръжаващия свят и с целия космос и чрез това той е едно същество, което се явява като един екстракт, като едно сливане на целия свят. Чрез съзнателната душа човекът живее в себе си, изолира се. Същественото от това, което човек изживява в Съзнателната душа, е това, което той като човек развива най-късно между своите заложби: способността на логическото мислене, способността да има мнения, мисли и т.н. Това лежи в Съзнателната душа. По отношение на тези качества индивидуалната ядка на човешкото същество, която влиза в съществуването чрез раждането, е фактически най-много предразположена към изолиране.
към текста >>
Това, което наричаме разсъдъчна душа, го поставя в отношение с окръжаващия свят и с целия космос и чрез това той е едно същество, което се явява
като
един екстракт,
като
едно сливане на целия свят.
Съзнателната душа е тази, която изолира човека, която го кара да се чувствува направо като едно вътрешно затворено същество.
Това, което наричаме разсъдъчна душа, го поставя в отношение с окръжаващия свят и с целия космос и чрез това той е едно същество, което се явява като един екстракт, като едно сливане на целия свят.
Чрез съзнателната душа човекът живее в себе си, изолира се. Същественото от това, което човек изживява в Съзнателната душа, е това, което той като човек развива най-късно между своите заложби: способността на логическото мислене, способността да има мнения, мисли и т.н. Това лежи в Съзнателната душа. По отношение на тези качества индивидуалната ядка на човешкото същество, която влиза в съществуването чрез раждането, е фактически най-много предразположена към изолиране. Тази най-вътрешна ядка на човешкото същество се проявява най-късно навън у човека.
към текста >>
Същественото от това, което човек изживява в Съзнателната душа, е това, което той
като
човек развива най-късно между своите заложби: способността на логическото мислене, способността да има мнения, мисли и т.н.
Съзнателната душа е тази, която изолира човека, която го кара да се чувствува направо като едно вътрешно затворено същество. Това, което наричаме разсъдъчна душа, го поставя в отношение с окръжаващия свят и с целия космос и чрез това той е едно същество, което се явява като един екстракт, като едно сливане на целия свят. Чрез съзнателната душа човекът живее в себе си, изолира се.
Същественото от това, което човек изживява в Съзнателната душа, е това, което той като човек развива най-късно между своите заложби: способността на логическото мислене, способността да има мнения, мисли и т.н.
Това лежи в Съзнателната душа. По отношение на тези качества индивидуалната ядка на човешкото същество, която влиза в съществуването чрез раждането, е фактически най-много предразположена към изолиране. Тази най-вътрешна ядка на човешкото същество се проявява най-късно навън у човека. Докато неговата обвивка, неговият телесен организъм се развива най-рано, неговата същинска индивидуалност се развива най-късно. Но така както човекът е днес в миналото той е бил различен и в бъдеще отново ще бъде различен -, той развива фактически своите мнения, понятия, представи в най-изолираната част на своето същество.
към текста >>
Ето защо те имат най-малко влияние върху цялото изграждане и оформяване на неговата цялостна личност и
като
заложби се проявяват едва тогава, когато цялостната личност е вече здраво установена, пластично оформена.
Това лежи в Съзнателната душа. По отношение на тези качества индивидуалната ядка на човешкото същество, която влиза в съществуването чрез раждането, е фактически най-много предразположена към изолиране. Тази най-вътрешна ядка на човешкото същество се проявява най-късно навън у човека. Докато неговата обвивка, неговият телесен организъм се развива най-рано, неговата същинска индивидуалност се развива най-късно. Но така както човекът е днес в миналото той е бил различен и в бъдеще отново ще бъде различен -, той развива фактически своите мнения, понятия, представи в най-изолираната част на своето същество.
Ето защо те имат най-малко влияние върху цялото изграждане и оформяване на неговата цялостна личност и като заложби се проявяват едва тогава, когато цялостната личност е вече здраво установена, пластично оформена.
към текста >>
Тогава не трябва да гледаме да развиваме теории, учения, а да заставяме детето да подражава,
като
му показваме предварително живо това, което то трябва да живее.
От тук ние виждаме, как дарбата на човека, се развива в определен ред. Ние виждаме да се явява първо това, което живее в най-малко изолирания, в най-малко отделения елемент на човека, в Сетивната или Инстинктивна душа. Затова пък то има най-голямата сила да проявява своето действие в човешкия организъм. Ето защо можем да видим, че най-малко можем да се доближим до детето, да му въздействуваме с мнения, теории, идеи, когато тази Сетивна душа иска най-силно да гради от вътре навън. Ние можем да се доближим до детето само тогава, когато действуваме върху неговата Сетивна душа както това е описано в моята книжка "Възпитание на детето в светлината на духовната наука" -, което трябва да съблюдаваме особено през първите години от неговия живот.
Тогава не трябва да гледаме да развиваме теории, учения, а да заставяме детето да подражава, като му показваме предварително живо това, което то трябва да живее.
Това е извънредно важно, защото този инстинкт за подражание се явява най-рано като една от първите заложби, върху която можем да въздействуваме. В този период увещанията и ученията действуват най-малко. Това, което детето вижда, то го подражава, защото то се оформява така, както трябва да се оформи съобразно своята връзка с външния свят. Ние поставяме първия основен стълб на цялото лично същество на детето, когато през първите седем години му показваме с нашия собствен живот това, което то трябва да живее, когато отгатваме, как трябва да се отнасяме около детето. Без съмнение за мнозина това е крайно чуден принцип на възпитанието.
към текста >>
Това е извънредно важно, защото този инстинкт за подражание се явява най-рано
като
една от първите заложби, върху която можем да въздействуваме.
Ние виждаме да се явява първо това, което живее в най-малко изолирания, в най-малко отделения елемент на човека, в Сетивната или Инстинктивна душа. Затова пък то има най-голямата сила да проявява своето действие в човешкия организъм. Ето защо можем да видим, че най-малко можем да се доближим до детето, да му въздействуваме с мнения, теории, идеи, когато тази Сетивна душа иска най-силно да гради от вътре навън. Ние можем да се доближим до детето само тогава, когато действуваме върху неговата Сетивна душа както това е описано в моята книжка "Възпитание на детето в светлината на духовната наука" -, което трябва да съблюдаваме особено през първите години от неговия живот. Тогава не трябва да гледаме да развиваме теории, учения, а да заставяме детето да подражава, като му показваме предварително живо това, което то трябва да живее.
Това е извънредно важно, защото този инстинкт за подражание се явява най-рано като една от първите заложби, върху която можем да въздействуваме.
В този период увещанията и ученията действуват най-малко. Това, което детето вижда, то го подражава, защото то се оформява така, както трябва да се оформи съобразно своята връзка с външния свят. Ние поставяме първия основен стълб на цялото лично същество на детето, когато през първите седем години му показваме с нашия собствен живот това, което то трябва да живее, когато отгатваме, как трябва да се отнасяме около детето. Без съмнение за мнозина това е крайно чуден принцип на възпитанието.
към текста >>
По-голяма част от хората ще запитат, как трябва да се държи детето, а сега идва Духовната наука с нейните изисквания: Хората трябва да научат от детето, как трябва да се отнасят в неговата околност
като
внимават за това, какви думи произнасят, какви разбирания и какви мисли имат.
По-голяма част от хората ще запитат, как трябва да се държи детето, а сега идва Духовната наука с нейните изисквания: Хората трябва да научат от детето, как трябва да се отнасят в неговата околност като внимават за това, какви думи произнасят, какви разбирания и какви мисли имат.
Защото в своята душа детето е много по-възприемчиво отколкото обикновено се вярва, то е преди всичко по-възприемчиво отколкото възрастния човек. Съществуват такива хора с определена чувствителност, които веднага забелязват, когато при тях влиза един човек, който разваля доброто настроение. При детето тази способност съществува в неизмеримо по-голям размер, въпреки че това малко се съблюдава.
към текста >>
Не е достатъчно да премълчаваме пред
децата
и да си позволяваме мисли, които не би трябвало да бъдат за детето, а нашите мисли трябва да бъдат изживявани така, че да имаме чувството: Това може да живее по-нататък в детето и трябва да живее.
И тук много по-важното не е това, какво предприема отделният човек, а това, какво един човек се старае да бъде за другия, какви мисли и представи храни той.
Не е достатъчно да премълчаваме пред децата и да си позволяваме мисли, които не би трябвало да бъдат за детето, а нашите мисли трябва да бъдат изживявани така, че да имаме чувството: Това може да живее по-нататък в детето и трябва да живее.
Това е неудобно, но въпреки това то е правилно!
към текста >>
След това, когато настъпва смяната на зъбите, важното, което трябва да се съблюдаваме това, което можем да наречем: Градене върху това сега не това, което човек върши, а това, което той крие в себе си
като
личност -, градеж върху авторитета.
След това, когато настъпва смяната на зъбите, важното, което трябва да се съблюдаваме това, което можем да наречем: Градене върху това сега не това, което човек върши, а това, което той крие в себе си като личност -, градеж върху авторитета.
Това е най-важното, през първите години на неговия живот детето да живее съобразно това, което говорим, вършим и мислим, а през втория период да чувствува в нас един човек, върху който то може да гради, така че да може да каже: Добро е това, което той върши! От 7-та до 14-та, 16-та година не трябва да даваме на детето увещания изхождайки от принципа да му дадем една морална теория, не трябва да му показваме: това трябва да се направи, това не трябва да се направи, а ние предаваме на детето най-доброто съкровище, когато за Разсъдъчната или Чувствуваща душа то може да има чувството: Това, което човекът намиращ се до мене върши, е добро; това, което той не върши, и аз не трябва да върша! Това има неизмеримо значение.
към текста >>
Ако не я създадем,
като
дадем повод за това чрез възпитанието, каквото индивидуалността ни разкрива, чрез това ние не създаваме свободен път за развитието, тогава човекът е обхванат от един друг елемент: от твърдостта, от сковаността на природата на неговите обвивки /тела/.
Едва с настъпването на 14-та, 16-та година започва възможността, човек да може да гради върху най-изолираната част на неговото същество, върху Съзнателната душа, т.е. върху това, което се образува в Съзнателната душа: върху мненията, понятията и идеите. Обаче тези последните трябва да имат първо една здрава основа и почва, а тази основа трябва да бъде създадена.
Ако не я създадем, като дадем повод за това чрез възпитанието, каквото индивидуалността ни разкрива, чрез това ние не създаваме свободен път за развитието, тогава човекът е обхванат от един друг елемент: от твърдостта, от сковаността на природата на неговите обвивки /тела/.
Тогава той се опошлява, става повърхностен; тогава не действува неговата индивидуалност, която преминава от един живот в друг, а той става роб на своя телесен организъм, който подчинява човека от вън. Човек показва това чрез факта, че не е господар в своята духовно-душевна част, а е изцяло зависим от своя телесно-душевен организъм, показва сковани качества, които са неизменяеми. Напротив един човек, при когото сме обърнали внимание, щото неговите заложби да се проявяват колкото е възможно повече, той запазва през целия си живот определена подвижност, той може да се справи и в по-късния живот с новите положения. При другия обратно, организмът се опошлява, получава сковани форми и човекът запазва тези форми през целия си живот. Ние живеем в една епоха, в която индивидуалността на човека малко се цени и в която поради това има малко случаи да се убедим, че по-късно в живота индивидуалността е подвижна и може да се ориентира при нови положения и истини.
към текста >>
Ето защо за такива светогледи, които са изградени върху най-чистата, върху най-строгата логика, каквато е Духовната наука, не можем да се надяваме, че ще можем да действуваме
като
отидем от човек на човек, за да ги убедим.
Но когато един човек е израснал в една твърде материалистична сфера, да речем там, където хората допускат само съществуването на материята, тогава през време на неговия растеж се образува сбор от чувствени и волеви импулси, които оформяват пластично неговото тяло, а също и неговия мозък. По-късно той може да усвои едно много добро логическо мислене, обаче това не действува вече в пластиката на неговия мозък. Логическите мисли са най-безсилното нещо в човешката душа. Ето защо особено важно е да търсим и намерим достъпа до другите хора и чрез душата, а не само чрез логиката. Когато някой е формирал вече своя мозък по определен начин, тогава този мозък не образува вече никаква нова логика, понеже той винаги отразява старите представи, понеже се е втвърдил вече в определени форми.
Ето защо за такива светогледи, които са изградени върху най-чистата, върху най-строгата логика, каквато е Духовната наука, не можем да се надяваме, че ще можем да действуваме като отидем от човек на човек, за да ги убедим.
Когато някой, който разбира импулса на Духовната наука, би искал да вярва, че ще може да убеди хората чрез предумване или чрез логика, който би искал да вярва, че последователят на Духовната наука се подава на тази илюзия, той греши твърде много! Защото в нашата епоха съществуват голям брой такива хора, които вследствие на цялата си личност, на тяхната волева и чувствена природа не гледат, не се стремят към това, което е духовен свят и духовно изследване. От голямата маса на тези, които живеят около нас, ще се изберат онези, които имат влечение към Духовната наука, ще се насочат към това, което смътно предчувствуват, което вече имат в душата си. По отношение на един светоглед, който е изграден върху това, което логиката, човешкото съзнание могат чисто да обгърнат, може да стане само една селекция, един подбор. Ето защо представителят на Духовната наука пристъпва към хората и знае да различава: Тук има един, на когото можеш с години да проповядваш, той не ще се съгласи с твоите мисли, не ще ги разбере.
към текста >>
Само когато познаем, как цялата личност на човека се отнася, какво може да приеме човек в себе си постепенно в течение на своето развитие и възпитание
като
истини,
като
нови истини,
като
такива неща, които сега трябва действително да се съединят с неговата личност, когато сме разбрали, как всъщност духовно-душевното е формиращата сила, скулпторът, художникът за това, което е телесно-душевно, тогава също ние ще отдаваме голямо значение на това, така да направляваме развитието на духовно-душевното у човека, че той да поеме мощно в ръцете си способа да действува върху телесно-душевното.
Този е начинът, по който ние трябва да застанем във великите задачи на съвремието или на бъдещето.
Само когато познаем, как цялата личност на човека се отнася, какво може да приеме човек в себе си постепенно в течение на своето развитие и възпитание като истини, като нови истини, като такива неща, които сега трябва действително да се съединят с неговата личност, когато сме разбрали, как всъщност духовно-душевното е формиращата сила, скулпторът, художникът за това, което е телесно-душевно, тогава също ние ще отдаваме голямо значение на това, така да направляваме развитието на духовно-душевното у човека, че той да поеме мощно в ръцете си способа да действува върху телесно-душевното.
Това важи особено за годините, когато той е достъпен за възпитанието. Трябва да бъдем наясно, че в това отношение се греши твърде много. От нашето изложение виждаме, че предварителната склонност на човека и т.н. допринася много повече за формирането на възгледите, отколкото чистата логика. Ние бихме могли да оставим да говори само чистата логика едва тогава, когато желанията и инстинктите замълчават напълно.
към текста >>
Също и това, което е една истина: че веднъж са били изпитани двама учащи се от двама учители, и се установява, че единият учител А получава от единия от изпитваните отговорите така,
като
че въпросите биха били зададени от учителя Б.
В една книга върху психологията от Мориц Бенедикт се казват някои много правилни неща върху грешките на човешкото възпитание в това направление.
Също и това, което е една истина: че веднъж са били изпитани двама учащи се от двама учители, и се установява, че единият учител А получава от единия от изпитваните отговорите така, като че въпросите биха били зададени от учителя Б.
Ако би могъл да даде отговорите на този последния, той би минал блестящо своя изпит. А другият от кандидатите се намирал в обратното положение. И двамата пропаднали!
към текста >>
Защото това, което се приема така
като
образ,
като
форма или
като
форма но фантазията, има голяма сила да действува в нашия телесен организъм.
Това може да ни покаже, как това, което е неоспоримо, може да бъде много добре облечено в логически форми. Обаче щом не сме в състояние да потопим нашите понятия във възпитанието на мислите през време на възпитанието, не може да се намери никакво подходящо поле да работим от тук формиращо върху човека. Как трябва да се държим следователно тогава към човека? Трябва да се държим така, че през времето, когато този човек трябва да бъде формиран пластично и когато отвлечените понятия и идеи действуват най-малко, ние трябва да пристъпваме към него, да се обръщаме към него колкото е възможно по-малко с отвлечени понятия и идеи, а да му предлагаме такива идеи, които да бъдат колкото е възможно образни. Ето защо аз така изтъкнах, че образното, нагледното, което се отдалечава колкото е възможно по-малко от това, което е образ, което има форма, очертания, се приема в понятията.
Защото това, което се приема така като образ, като форма или като форма но фантазията, има голяма сила да действува в нашия телесен организъм.
Че образното, което ни се явява като форма, действува в телесната организация, можете да разберете от това, като видите, колко малко помага, когато придумвате един болен, който се намира в определено положение: Ти трябва да направиш това, ти ще трябва да правиш това. Това помага твърде малко. Обаче когато поставите един апарат, който е подобен на една електризираща машина, така щото болният може да си състави този образ, дадете му в ръцете две дръжки, но без да пускате никакъв ток,когато той има само образа, тогава той чувствува тока и тогава това помага! Обаче навсякъде, където красиво се декламира, че силата на въображението играе голяма роля, трябва да бъдем наясно, че тогава се касае не за каква да е сила на въображението, а за образната.
към текста >>
Че образното, което ни се явява
като
форма, действува в телесната организация, можете да разберете от това,
като
видите, колко малко помага, когато придумвате един болен, който се намира в определено положение: Ти трябва да направиш това, ти ще трябва да правиш това.
Обаче щом не сме в състояние да потопим нашите понятия във възпитанието на мислите през време на възпитанието, не може да се намери никакво подходящо поле да работим от тук формиращо върху човека. Как трябва да се държим следователно тогава към човека? Трябва да се държим така, че през времето, когато този човек трябва да бъде формиран пластично и когато отвлечените понятия и идеи действуват най-малко, ние трябва да пристъпваме към него, да се обръщаме към него колкото е възможно по-малко с отвлечени понятия и идеи, а да му предлагаме такива идеи, които да бъдат колкото е възможно образни. Ето защо аз така изтъкнах, че образното, нагледното, което се отдалечава колкото е възможно по-малко от това, което е образ, което има форма, очертания, се приема в понятията. Защото това, което се приема така като образ, като форма или като форма но фантазията, има голяма сила да действува в нашия телесен организъм.
Че образното, което ни се явява като форма, действува в телесната организация, можете да разберете от това, като видите, колко малко помага, когато придумвате един болен, който се намира в определено положение: Ти трябва да направиш това, ти ще трябва да правиш това.
Това помага твърде малко. Обаче когато поставите един апарат, който е подобен на една електризираща машина, така щото болният може да си състави този образ, дадете му в ръцете две дръжки, но без да пускате никакъв ток,когато той има само образа, тогава той чувствува тока и тогава това помага! Обаче навсякъде, където красиво се декламира, че силата на въображението играе голяма роля, трябва да бъдем наясно, че тогава се касае не за каква да е сила на въображението, а за образната.
към текста >>
И в отделния живот човекът трябва да бъде заобиколен от човешкото общество, трябва да застане в това, което го потопява
като
в една атмосфера, в душевно-духовното на заобикалящия ни свят.
Така се е развило човечеството така трябва да се развива отделният човек. Аз вече посочих на друго място, как в едно ректоратско слово Лауренц Мюлнер обърна вниманието върху църквата св.Петър в Рим: как тази църква се издига величествено, как в нея са вложени законите на пространството в механиката на изграждането на купола, така щото в целия строеж се вижда изразена понай-чудния начин механиката на пространството. Но той обърна вниманието върху това, че законите, които Микеланджело е изразил в строежа на църквата, са били открити след това от Галилей с неговия пълен с полет дух и с това той ни е дал механическата наука. Аз обърнах също вниманието върху това, че денят на смъртта на Микеланджело почти съвпада с деня на раждането на Галилей, така щото отвлечените закони на механиката това, което живее в Съзнателната душа на човека са се явили по-късно от това, което Микеланджело е вградил в пространството от по-дълбоките членове на душата. Както по-висшите членове на душата се развиват на основата на по-нисшите, както на основата на заложбите трябва да се образуват нашите членове, за да насочим след това поглед към тях и да добием едно понятие за тях, така е и с отделния живот.
И в отделния живот човекът трябва да бъде заобиколен от човешкото общество, трябва да застане в това, което го потопява като в една атмосфера, в душевно-духовното на заобикалящия ни свят.
Тогава това, което човекът донася със себе си в съществуването, бива оформено и развито. Но човекът не внася в съществуването само това, което му е дадено от линията на наследствеността, а наследствените качества биват определени чрез нещо трето, чрез вечната индивидуалност на човека. Тази индивидуалност на човека се нуждае от наследените качества, трябва да ги усвои и да ги развие. Това е също нещо по-висше от онова, което навлиза в съществуването с нашата индивидуалност. Ние влизаме в съществуването с раждането: там, където ние още не можем да образуваме понятия, една творяща, производителна духовност усвоява пластичното вещество от наследствената линия.
към текста >>
Когато станем възпитатели, наша задача е да разрешим отново това, което разглеждаме
като
една духовна загадка у всеки един човек.
Тази индивидуалност на човека се нуждае от наследените качества, трябва да ги усвои и да ги развие. Това е също нещо по-висше от онова, което навлиза в съществуването с нашата индивидуалност. Ние влизаме в съществуването с раждането: там, където ние още не можем да образуваме понятия, една творяща, производителна духовност усвоява пластичното вещество от наследствената линия. Едва по-късно се прибавя Съзнателната душа. Така ние виждаме в човешката природа нещо индивидуално, което формира пластично способностите и талантите.
Когато станем възпитатели, наша задача е да разрешим отново това, което разглеждаме като една духовна загадка у всеки един човек.
към текста >>
Който го взема, без да има предвид това, което
като
произведено от духа се отпечатва във формата, той ще го разбере погрешно.
Ние трябва да разберем едно такова изказване на Гьоте от самото положение.
Който го взема, без да има предвид това, което като произведено от духа се отпечатва във формата, той ще го разбере погрешно.
Но не ще го разбере и онзи, който не знае, какъв дълбок поглед е имал Гьоте са вечното тъкане на индивидуалността, която минава от едно раждане в друго и отново и отново се преражда и е същинският архитект на човека. Как от духа сме получили органите, които са отново органи на духа, това може да се каже по един прост начин чрез едно детско сравнение: Часовникът ни показва времето, но ние не можем да го използуваме, ако първо не го изработи човешкият дух. Ние използуваме нашия мозък за мислене във физическия свят, но ние не бихме могли да го използуваме за мислене, ако мировият дух не би го формирал. И ние не бихме го оформили с една такава индивидуалност, ако самата наша индивидуалност не би се изляла като едно произведение на духа в нашия мозък, образуван така от мозъка присъщ на човешкия вид. Тук ние разбираме по-дълбоко това, което можахме да изнесем днес и което Гьоте е разбирал, когато е указал на онова в човека, което в човешкото същество е определящо за всички негови таланти и способности, като че самите звезди биха били схващани като някое положение на света, и как това, което се изявява във вътрешността на човека като нещо вечно, минава през вратата на смъртта само заради това, за да премине към нови форми на развитието.
към текста >>
И ние не бихме го оформили с една такава индивидуалност, ако самата наша индивидуалност не би се изляла
като
едно произведение на духа в нашия мозък, образуван така от мозъка присъщ на човешкия вид.
Ние трябва да разберем едно такова изказване на Гьоте от самото положение. Който го взема, без да има предвид това, което като произведено от духа се отпечатва във формата, той ще го разбере погрешно. Но не ще го разбере и онзи, който не знае, какъв дълбок поглед е имал Гьоте са вечното тъкане на индивидуалността, която минава от едно раждане в друго и отново и отново се преражда и е същинският архитект на човека. Как от духа сме получили органите, които са отново органи на духа, това може да се каже по един прост начин чрез едно детско сравнение: Часовникът ни показва времето, но ние не можем да го използуваме, ако първо не го изработи човешкият дух. Ние използуваме нашия мозък за мислене във физическия свят, но ние не бихме могли да го използуваме за мислене, ако мировият дух не би го формирал.
И ние не бихме го оформили с една такава индивидуалност, ако самата наша индивидуалност не би се изляла като едно произведение на духа в нашия мозък, образуван така от мозъка присъщ на човешкия вид.
Тук ние разбираме по-дълбоко това, което можахме да изнесем днес и което Гьоте е разбирал, когато е указал на онова в човека, което в човешкото същество е определящо за всички негови таланти и способности, като че самите звезди биха били схващани като някое положение на света, и как това, което се изявява във вътрешността на човека като нещо вечно, минава през вратата на смъртта само заради това, за да премине към нови форми на развитието. Накратко казано, ние можем да резюмираме това, което разгледахме днес, в настроението на Гьотевите мисли, които той изказва в "Орфическите праслова":
към текста >>
Тук ние разбираме по-дълбоко това, което можахме да изнесем днес и което Гьоте е разбирал, когато е указал на онова в човека, което в човешкото същество е определящо за всички негови таланти и способности,
като
че самите звезди биха били схващани
като
някое положение на света, и как това, което се изявява във вътрешността на човека
като
нещо вечно, минава през вратата на смъртта само заради това, за да премине към нови форми на развитието.
Който го взема, без да има предвид това, което като произведено от духа се отпечатва във формата, той ще го разбере погрешно. Но не ще го разбере и онзи, който не знае, какъв дълбок поглед е имал Гьоте са вечното тъкане на индивидуалността, която минава от едно раждане в друго и отново и отново се преражда и е същинският архитект на човека. Как от духа сме получили органите, които са отново органи на духа, това може да се каже по един прост начин чрез едно детско сравнение: Часовникът ни показва времето, но ние не можем да го използуваме, ако първо не го изработи човешкият дух. Ние използуваме нашия мозък за мислене във физическия свят, но ние не бихме могли да го използуваме за мислене, ако мировият дух не би го формирал. И ние не бихме го оформили с една такава индивидуалност, ако самата наша индивидуалност не би се изляла като едно произведение на духа в нашия мозък, образуван така от мозъка присъщ на човешкия вид.
Тук ние разбираме по-дълбоко това, което можахме да изнесем днес и което Гьоте е разбирал, когато е указал на онова в човека, което в човешкото същество е определящо за всички негови таланти и способности, като че самите звезди биха били схващани като някое положение на света, и как това, което се изявява във вътрешността на човека като нещо вечно, минава през вратата на смъртта само заради това, за да премине към нови форми на развитието.
Накратко казано, ние можем да резюмираме това, което разгледахме днес, в настроението на Гьотевите мисли, които той изказва в "Орфическите праслова":
към текста >>
38.
4. Заратустра; Берлин, 19. 01. 1911 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Но това е възможно само тогава, когато с всичко, което той е
като
същество, е свързан с живия поток на развитието не само веднъж, а много пъти.
онази днес малко обичана и разбирана идея за това, че в течение на развитието на човечеството върху Земята човешката индивидуалност отново и отново идва да живее в една отделна човешка личност. Ние видяхме и ще видим още, как някои въпроси са свързани с тази идея. Между тези въпроси обаче ще има един, който се отнася за значението на повтарящите се земни съществувания. Бихме могли именно да запитаме: Какво значение има, че човешката индивидуалност не минава само веднъж през живота между раждането и смъртта, а отново и отново се ражда на Земята? Обаче когато от друга страна разглеждаме земното развитие на човека в смисъла на Духовната наука и намираме, че в това развитие на човека се съдържа един прогресивен смисъл, че всяка епоха, всяка нова епоха предлага в известно отношение едно друго съдържание и развитието на човека се намира в една възходяща линия, тогава за нас изпъква пълното значение на факта, че тези разнообразни възможности на живота, тези множество съдържания на живота, които могат да се влеят върху нас в течение на развитието на човечеството действително постоянно и постоянно се приемат от ядката на човешкото същество.
Но това е възможно само тогава, когато с всичко, което той е като същество, е свързан с живия поток на развитието не само веднъж, а много пъти.
Когато разглеждаме така цялото това развитие на земното човечество като един пълен със смисъл напредък с проявяване на все ново съдържание, едва тогава ни се явяват в тяхното истинско значение онези духовни величия, които са давали тон, които са били ръководители през различните епохи, които в известно отношение са били източник на едно ново съдържание, на нови импулси за напредващото развитие на човечеството. През този зимен цикъл ние ще се занимаем с редица такива ръководещи същества на развитието на човечеството във връзка с други въпроси. Днес си поставяме задачата, да посочим една такава ръководеща индивидуалност на човечеството, която в известно отношение е една загадка за официалното историческо изследване, която за това изследване се губи в далечни, недостижими със съществуващите документи времена на древността: онази личност, за която днес много се говори, но още малко се познава, личността на Заратустра.
към текста >>
Когато разглеждаме така цялото това развитие на земното човечество
като
един пълен със смисъл напредък с проявяване на все ново съдържание, едва тогава ни се явяват в тяхното истинско значение онези духовни величия, които са давали тон, които са били ръководители през различните епохи, които в известно отношение са били източник на едно ново съдържание, на нови импулси за напредващото развитие на човечеството.
Ние видяхме и ще видим още, как някои въпроси са свързани с тази идея. Между тези въпроси обаче ще има един, който се отнася за значението на повтарящите се земни съществувания. Бихме могли именно да запитаме: Какво значение има, че човешката индивидуалност не минава само веднъж през живота между раждането и смъртта, а отново и отново се ражда на Земята? Обаче когато от друга страна разглеждаме земното развитие на човека в смисъла на Духовната наука и намираме, че в това развитие на човека се съдържа един прогресивен смисъл, че всяка епоха, всяка нова епоха предлага в известно отношение едно друго съдържание и развитието на човека се намира в една възходяща линия, тогава за нас изпъква пълното значение на факта, че тези разнообразни възможности на живота, тези множество съдържания на живота, които могат да се влеят върху нас в течение на развитието на човечеството действително постоянно и постоянно се приемат от ядката на човешкото същество. Но това е възможно само тогава, когато с всичко, което той е като същество, е свързан с живия поток на развитието не само веднъж, а много пъти.
Когато разглеждаме така цялото това развитие на земното човечество като един пълен със смисъл напредък с проявяване на все ново съдържание, едва тогава ни се явяват в тяхното истинско значение онези духовни величия, които са давали тон, които са били ръководители през различните епохи, които в известно отношение са били източник на едно ново съдържание, на нови импулси за напредващото развитие на човечеството.
През този зимен цикъл ние ще се занимаем с редица такива ръководещи същества на развитието на човечеството във връзка с други въпроси. Днес си поставяме задачата, да посочим една такава ръководеща индивидуалност на човечеството, която в известно отношение е една загадка за официалното историческо изследване, която за това изследване се губи в далечни, недостижими със съществуващите документи времена на древността: онази личност, за която днес много се говори, но още малко се познава, личността на Заратустра.
към текста >>
Един късоглед поглед може лесно да помисли: Какъвто е човекът днес, както той мисли днес, чувствува, образува си представи, както днес чувствува морално, така е чувствувал той по същество откакто съществува
като
човек.
Именно при една такава личност, какъвто е бил Заратустра, която във всичко, което е дала на човечеството, което е било получено от нея, очарова така странно днешната епоха, можем да видим, колко големи стават различията по отношение на цялото човешко същество, когато вземем под внимание различните епохи на човечеството.
Един късоглед поглед може лесно да помисли: Какъвто е човекът днес, както той мисли днес, чувствува, образува си представи, както днес чувствува морално, така е чувствувал той по същество откакто съществува като човек.
Обаче Духовната наука ни показва това изпъква вече от държаните до сега сказки и ще изпъкне и от следващите -, че именно човешкият душевен живот, начинът на усещането, на чувствуването и на волението в течение на развитието на човечеството е подложен на големи, пълни със значение промени. В древни времена човешкото съзнание е било съвършено различно и ние имаме основание да приемем, че в бъдеще ще бъдат достигнати отново други степени на това съзнание, различни от тези на нормалното днес човечество.
към текста >>
Но тук трябва да отбележим също знаменателния факт, че и проучванията през последните години, проследявайки внимателно всичко, което съществува
като
предания върху Заратустра, трябваше да стигнат до констатацията, че все пак онази личност, която се крие зад името на Заратустра, на древния основател на персийската религия, трябва да бъде поставена много, много столетия преди Буда.
Когато насочим поглед върху Заратустра, ние трябва всъщност да обгърнем съвършено отдалечени от нашата епоха времена. Въпреки това някои нови изследвания считат Заратустра за съвременник на Буда и съгласно тези изследвания той е живял преди шест или шест и половина столетия преди явяването на Християнството на Земята.
Но тук трябва да отбележим също знаменателния факт, че и проучванията през последните години, проследявайки внимателно всичко, което съществува като предания върху Заратустра, трябваше да стигнат до констатацията, че все пак онази личност, която се крие зад името на Заратустра, на древния основател на персийската религия, трябва да бъде поставена много, много столетия преди Буда.
Древни гръцки писатели постоянно обръщат вниманието върху това, че съществуването на Заратустра трябва да бъде поставено около пет до шест хиляди години преди Троянската война. От това, което официалното изследване е открило в много области, можем вече да направим извода: официалното историческо изследване трудно ще се реши на това, обаче накрая ще бъде принудено от самите документи да признае това, което гръцката наука, гръцкото предание е запазило върху далечната древност на епохата на Заратустра. Изхождайки от своите предпоставки, Духовната наука също трябва да постави фактически живота на основателя на персийската религия, на Заратустра, в такива далечни минали времена, както са сторили това вече гръцките писатели в древността. Но тогава ние имаме правото да обърнем вниманието на това, че щом Заратустра е живял в света толкова хилядолетия преди идването на Християнството в света, той трябва да се е намирал пред едно съвършено друго човешко съзнание.
към текста >>
Той е живял най-малко осем хиляди години преди настоящия момент в развитието на човечеството и великото, мощното, което е дал на човечеството от своя озарен дух, дълго време е могло да се чувствува ясно
като
едно от най-действените културни блага на човечеството.
Обаче това, през което хората са минали исторически и са изпитали в своето древно, току що описано състояние на съзнанието, е било преди времената, от които съществуват външни исторически съобщения. Заратустра също живее в една епоха, за която нямаме исторически съобщения, исторически сведения, и Заратустра е една от великите ръководещи личности, които са дали подбуди за големите културни напредъци на човечеството. Такива ръководещи личност и трябва винаги да черпят своите познания от това, което можем да наречем озарение, посвещение във висшите тайни на света, независимо от това, дали нормалното човешко съзнание стои на тази или онази степен. И към онези личности, които ще разгледаме в течение на тези сказки Хермес, Буда, Мойсей принадлежи и Заратустра.
Той е живял най-малко осем хиляди години преди настоящия момент в развитието на човечеството и великото, мощното, което е дал на човечеството от своя озарен дух, дълго време е могло да се чувствува ясно като едно от най-действените културни блага на човечеството.
Това може да почувствува и днес онзи, който наблюдава по-тайните течения в цялото развитие на човечеството. Заратустра действително принадлежеше към онези, които можеха да изживеят в своята душа истини, мъдрости, възгледи, които бяха далече над нормалното човешко съзнание на тяхното време. Той може да изживее следователно истини от свръхсетивните светове, от онези области на свръх сетивните светове, които стоят много, много високо над това, което нормалното човешкото съзнание от негово време можеше да вижда. Такива истини имаше да предаде на своите себеподобни от онази страна, където по-късно се разшири персийската империя.
към текста >>
Единият път е този, чрез който човек все повече и повече слиза вътре в своята душа, вглъбява се в собствената душа; другия път можем да охарактеризираме с това,
като
кажем: той води човека над това, което е разпростряно около нас
като
килим на физическия сетивен свят.
Ние можем да разберем разликата между това, което излезе от течението на древна Индия и от течението на Заратустра само тогава, когато вземем предвид, че човекът може да дойде в областта на свръхсетивния свят от две страни. В течение на тези сказки ние говорихме вече върху въпроса, как може да се издигне човек в духовния свят. Съществуват само две възможности, чрез които човек може да издигне силите на своята душа, способностите на своето вътрешно същество над нормалното състояние, за да може да се издигне от сетивния свят в свръхсетивния.
Единият път е този, чрез който човек все повече и повече слиза вътре в своята душа, вглъбява се в собствената душа; другия път можем да охарактеризираме с това, като кажем: той води човека над това, което е разпростряно около нас като килим на физическия сетивен свят.
И по двата пътя се стига в областта на свръхсетивния свят. Когато задълбочим в едно интимно вътрешно изживяване всичко, което имаме в душата като вътрешни стойности на чувствата, като ценности на представите и идеите, накратко казано всичко, което имаме като импулси в душата, когато така да се каже все повече и повече влизаме в самите нас, така щото силите на нашата вътрешност стават все по-мощни и по-мощни -, тогава ние можем да се потопим някакси мистично вътре в нас и да проникнем през това, което в самите нас принадлежи на физическия свят, до онова, което е същинската ядка на нашето духовно-душевно същество, която ядка преминава от едно въплъщение в друго и представлява непреходното, вечното в нас в сравнение с преходното. Тогава ние проникваме в духовния свят на нашата собствена вътрешност. Прониквайки през булото на нашата собствена вътрешност, прониквайки през това, което живее в нас като желания, страсти и вътрешни душевни изживявания и е наша собственост само благодарение на това, че сме въплътени в този физически свят в едно физическо тяло, ние се потопяваме в онова, което е вечно в нас, стигаме в един духовен свят.
към текста >>
Когато задълбочим в едно интимно вътрешно изживяване всичко, което имаме в душата
като
вътрешни стойности на чувствата,
като
ценности на представите и идеите, накратко казано всичко, което имаме
като
импулси в душата, когато така да се каже все повече и повече влизаме в самите нас, така щото силите на нашата вътрешност стават все по-мощни и по-мощни -, тогава ние можем да се потопим някакси мистично вътре в нас и да проникнем през това, което в самите нас принадлежи на физическия свят, до онова, което е същинската ядка на нашето духовно-душевно същество, която ядка преминава от едно въплъщение в друго и представлява непреходното, вечното в нас в сравнение с преходното.
Ние можем да разберем разликата между това, което излезе от течението на древна Индия и от течението на Заратустра само тогава, когато вземем предвид, че човекът може да дойде в областта на свръхсетивния свят от две страни. В течение на тези сказки ние говорихме вече върху въпроса, как може да се издигне човек в духовния свят. Съществуват само две възможности, чрез които човек може да издигне силите на своята душа, способностите на своето вътрешно същество над нормалното състояние, за да може да се издигне от сетивния свят в свръхсетивния. Единият път е този, чрез който човек все повече и повече слиза вътре в своята душа, вглъбява се в собствената душа; другия път можем да охарактеризираме с това, като кажем: той води човека над това, което е разпростряно около нас като килим на физическия сетивен свят. И по двата пътя се стига в областта на свръхсетивния свят.
Когато задълбочим в едно интимно вътрешно изживяване всичко, което имаме в душата като вътрешни стойности на чувствата, като ценности на представите и идеите, накратко казано всичко, което имаме като импулси в душата, когато така да се каже все повече и повече влизаме в самите нас, така щото силите на нашата вътрешност стават все по-мощни и по-мощни -, тогава ние можем да се потопим някакси мистично вътре в нас и да проникнем през това, което в самите нас принадлежи на физическия свят, до онова, което е същинската ядка на нашето духовно-душевно същество, която ядка преминава от едно въплъщение в друго и представлява непреходното, вечното в нас в сравнение с преходното.
Тогава ние проникваме в духовния свят на нашата собствена вътрешност. Прониквайки през булото на нашата собствена вътрешност, прониквайки през това, което живее в нас като желания, страсти и вътрешни душевни изживявания и е наша собственост само благодарение на това, че сме въплътени в този физически свят в едно физическо тяло, ние се потопяваме в онова, което е вечно в нас, стигаме в един духовен свят.
към текста >>
Прониквайки през булото на нашата собствена вътрешност, прониквайки през това, което живее в нас
като
желания, страсти и вътрешни душевни изживявания и е наша собственост само благодарение на това, че сме въплътени в този физически свят в едно физическо тяло, ние се потопяваме в онова, което е вечно в нас, стигаме в един духовен свят.
Съществуват само две възможности, чрез които човек може да издигне силите на своята душа, способностите на своето вътрешно същество над нормалното състояние, за да може да се издигне от сетивния свят в свръхсетивния. Единият път е този, чрез който човек все повече и повече слиза вътре в своята душа, вглъбява се в собствената душа; другия път можем да охарактеризираме с това, като кажем: той води човека над това, което е разпростряно около нас като килим на физическия сетивен свят. И по двата пътя се стига в областта на свръхсетивния свят. Когато задълбочим в едно интимно вътрешно изживяване всичко, което имаме в душата като вътрешни стойности на чувствата, като ценности на представите и идеите, накратко казано всичко, което имаме като импулси в душата, когато така да се каже все повече и повече влизаме в самите нас, така щото силите на нашата вътрешност стават все по-мощни и по-мощни -, тогава ние можем да се потопим някакси мистично вътре в нас и да проникнем през това, което в самите нас принадлежи на физическия свят, до онова, което е същинската ядка на нашето духовно-душевно същество, която ядка преминава от едно въплъщение в друго и представлява непреходното, вечното в нас в сравнение с преходното. Тогава ние проникваме в духовния свят на нашата собствена вътрешност.
Прониквайки през булото на нашата собствена вътрешност, прониквайки през това, което живее в нас като желания, страсти и вътрешни душевни изживявания и е наша собственост само благодарение на това, че сме въплътени в този физически свят в едно физическо тяло, ние се потопяваме в онова, което е вечно в нас, стигаме в един духовен свят.
към текста >>
Но също така, когато от друга страна развием онези сили, които не само гледат външния свят и виждат цветове, чуват звуци, приемат външни впечатления на топлина и студенина, а укрепнем нашите духовни сили така, че да могат да проникнат зад цветовете, зад звуците, зад топлината и студенината и другите сетивни впечатления, които се простират
като
един килим около нас, тогава силите, които са укрепнали в нашата душа, проникват зад булото на външния свят в свръхсетивното царство, което се простира в безкрайността, бихме могли да кажем в безкрайните далечини.
Но също така, когато от друга страна развием онези сили, които не само гледат външния свят и виждат цветове, чуват звуци, приемат външни впечатления на топлина и студенина, а укрепнем нашите духовни сили така, че да могат да проникнат зад цветовете, зад звуците, зад топлината и студенината и другите сетивни впечатления, които се простират като един килим около нас, тогава силите, които са укрепнали в нашата душа, проникват зад булото на външния свят в свръхсетивното царство, което се простира в безкрайността, бихме могли да кажем в безкрайните далечини.
към текста >>
Но тези два пътя всички велики духовни личности са стигнали до истините и откровенията, които имаха да внедрят в хората
като
културен напредък.
Така съществува един път, който можем да наречем мистичен, а съществува и един друг път, който прониквайки през булото на сетивното води в ширините на Космоса, който можем да наречем същинския духовнонаучен път.
Но тези два пътя всички велики духовни личности са стигнали до истините и откровенията, които имаха да внедрят в хората като културен напредък.
Но в древни времена развитието на хората е било такова, че само определен народ можеше да получи тези велики откровения само по един от тези пътища. Едва от времето, когато са живели древните гърци, в което после се пада също и изгревът, раждането на Християнството, двете течения се сливат някакси и се превръщат все повече в едно единно културно течение. Когато днес говорим за влизането във висшите светове, ние говорим така, че този, който иска да проникне горе в свръхсетивните светове, развива до известна степен в своята душа и двата вида сили, както силите за мистичния път в собствената вътрешност, така и тези за духовнонаучния път, във външния свят. Днес двата пътя не се различават строго помежду си, защото самият смисъл на развитието на човечеството е такъв, че приблизително в епохата, в която са живели древните гърци, тези две течения трябваше да се слеят: пътят, който получава своите откровения чрез мистичното потопяване в собствената вътрешност, и пътят, който получава своите откровения чрез укрепването на духовните сили водещи навън във великия Космос. Обаче преди епохата на гърците, преди раждането на Християнството беше така, че тези две възможности бяха разпределени на различни народи и те ни се явяват пространствено непосредствено граничещи една с друга през времената много преди гръцката култура и преди Християнството в индийската култура, която е намерила своя израз във Ведите, и в културата на Заратустра, развила се по на север.
към текста >>
Защото всичко, на което се удивляваме в индийската култура, което е намерило своя израз също и у Буда, е постигнато чрез вътрешно вглъбяване, чрез отвръщане на погледа от външния свят, чрез умъртвяване на окото за сетивните цветове, на ухото за сетивните звуци, на външните органи за килима на сетивния свят въобще и чрез укрепване на вътрешните душевни сили, за да може да се проникне надолу до Брахман, в когото човекът се чувствува едно с това, което за винаги тъче
като
вътрешност на света.
Но в древни времена развитието на хората е било такова, че само определен народ можеше да получи тези велики откровения само по един от тези пътища. Едва от времето, когато са живели древните гърци, в което после се пада също и изгревът, раждането на Християнството, двете течения се сливат някакси и се превръщат все повече в едно единно културно течение. Когато днес говорим за влизането във висшите светове, ние говорим така, че този, който иска да проникне горе в свръхсетивните светове, развива до известна степен в своята душа и двата вида сили, както силите за мистичния път в собствената вътрешност, така и тези за духовнонаучния път, във външния свят. Днес двата пътя не се различават строго помежду си, защото самият смисъл на развитието на човечеството е такъв, че приблизително в епохата, в която са живели древните гърци, тези две течения трябваше да се слеят: пътят, който получава своите откровения чрез мистичното потопяване в собствената вътрешност, и пътят, който получава своите откровения чрез укрепването на духовните сили водещи навън във великия Космос. Обаче преди епохата на гърците, преди раждането на Християнството беше така, че тези две възможности бяха разпределени на различни народи и те ни се явяват пространствено непосредствено граничещи една с друга през времената много преди гръцката култура и преди Християнството в индийската култура, която е намерила своя израз във Ведите, и в културата на Заратустра, развила се по на север.
Защото всичко, на което се удивляваме в индийската култура, което е намерило своя израз също и у Буда, е постигнато чрез вътрешно вглъбяване, чрез отвръщане на погледа от външния свят, чрез умъртвяване на окото за сетивните цветове, на ухото за сетивните звуци, на външните органи за килима на сетивния свят въобще и чрез укрепване на вътрешните душевни сили, за да може да се проникне надолу до Брахман, в когото човекът се чувствува едно с това, което за винаги тъче като вътрешност на света.
От това са произлезли ученията на древните свещени Риши, които живеят по-нататък поетически във Ведите, които продължават да живеят във философията Веданта и в Будизма. От другия път е произлязъл Заратустризмът.
към текста >>
а той казваше: Укрепете познавателните способности така, че да можете да гледате навън всичко, което живее
като
растение и животно, което живее във въздуха и водата, в планинските височини и в дълбините на долините!
Заратустра е предал на своите ученици тайната, как могат да бъдат засилен, укрепени човешките познавателни сили, човешките познавателни способности, за да проникнат през булото на външния сетивен свят. Заратустра не учеше както Учителите на Индия: Отвърнете погледа от цветовете, от звуците, от външните сетивни впечатления и търсете пътя към духовното само чрез потопяване вътре във вашата душа!
а той казваше: Укрепете познавателните способности така, че да можете да гледате навън всичко, което живее като растение и животно, което живее във въздуха и водата, в планинските височини и в дълбините на долините!
Гледайте този свят! Както знаем, за ученика на индийската мистика този свят беше само майя, илюзия, за да насочи той своя поглед там, където ще намери Брахман. Заратустра учеше своите ученици, че те не трябва да отвръщат своя поглед от този свят, а да го проникнат, да си кажат: Навсякъде, където във външния свят виждаме сетивно-физически изяви, зад тях извън нас действува и тъче нещо духовно! Този е другият път. По един знаменателен начин през епохата на Гърция и двата пътя се съединяват.
към текста >>
Твърде знаменателно е и това принадлежи към многото загадки, които възникват за мислителя -, че Нитцше е имал едно предчувствие за това, но нищо повече, и обосновал в своята първа книга "Раждането на трагедията от духа на музиката", че в древна Гърция този кръг не вярващите в Дионисий и на вярващите в Аполон се срещат
като
духовно-научно и
като
мистично течение.
Обаче това, което застава срещу нас, когато обгръщаме с поглед света, когато гледаме духовно това, което застава физически срещу нас за нашите сетива, то е било кръстено с името Аполон. Ето защо в течението на Аполон ни се явява учението на Заратустра, а в течението на Дионисий ни се явява учението на мистическото потопяване, тези две течения ни се явяват в древна Гърция едно до друго. Там те се съединяват, сливат се, Заратустризмът и мистичното учение, което срещаме в неговата най-голяма висота в древна Индия. Така древните времена бяха призвани да направят двете течения да вървят едно до друго, а в кръговете в древна Гърция, които вярваха в Аполон и в Дионисий, тези две течения се сливат, за да вървят след това единно. Така щото, когато в нашата култура се издигаме до духовното, ние ги намираме да живеят единно по-нататък.
Твърде знаменателно е и това принадлежи към многото загадки, които възникват за мислителя -, че Нитцше е имал едно предчувствие за това, но нищо повече, и обосновал в своята първа книга "Раждането на трагедията от духа на музиката", че в древна Гърция този кръг не вярващите в Дионисий и на вярващите в Аполон се срещат като духовно-научно и като мистично течение.
към текста >>
В такова едно изказване и разбиране човек се чувствува
като
нещо много важно, но с това той работи само опирайки се на един общ пантеизъм.
Интересно е сега да се види, как действително Заратустра е учил най-големи подробности своите ученици и с това цялата култура, която изхожда от него, че зад всичко сетивно трябва да се вижда Духът. Тук важното е, че не е достатъчно когато се казва: Пред нас се простира сетивният свят, а зад него тъче Божествено-Духовното.
В такова едно изказване и разбиране човек се чувствува като нещо много важно, но с това той работи само опирайки се на един общ пантеизъм.
Той мисли, че вече е направил нещо, когато казва: Зад всичко сетивно тъче нещо духовно, нещо Божествено т.е. допуска нещо неясно, мъгливо духовно зад всички физически явления. Един човек като Заратустра, който действително се беше издигнал в духовния свят, не говореше на своите ученици и на своя народ по един такъв неясен и мъглив начин. А той показваше: Както отделните сетивни явления се различават, както едното е по-важно, другото по-маловажно, така е и духовното, което се намира зад сетивното, съответно на отделните явления то е ту по-важно, ту по-маловажно. Той посочваше след това, че зад физическото Слънце, което чисто по отношение на физическия възглед за нашата световна система е например източник на всеки живот, на всички явления и дейности, Заратустра сочеше, че зад това физическо Слънце се крие на духовния център духовния живот, доколкото този духовен живот първо ни засяга.
към текста >>
Един човек
като
Заратустра, който действително се беше издигнал в духовния свят, не говореше на своите ученици и на своя народ по един такъв неясен и мъглив начин.
Интересно е сега да се види, как действително Заратустра е учил най-големи подробности своите ученици и с това цялата култура, която изхожда от него, че зад всичко сетивно трябва да се вижда Духът. Тук важното е, че не е достатъчно когато се казва: Пред нас се простира сетивният свят, а зад него тъче Божествено-Духовното. В такова едно изказване и разбиране човек се чувствува като нещо много важно, но с това той работи само опирайки се на един общ пантеизъм. Той мисли, че вече е направил нещо, когато казва: Зад всичко сетивно тъче нещо духовно, нещо Божествено т.е. допуска нещо неясно, мъгливо духовно зад всички физически явления.
Един човек като Заратустра, който действително се беше издигнал в духовния свят, не говореше на своите ученици и на своя народ по един такъв неясен и мъглив начин.
А той показваше: Както отделните сетивни явления се различават, както едното е по-важно, другото по-маловажно, така е и духовното, което се намира зад сетивното, съответно на отделните явления то е ту по-важно, ту по-маловажно. Той посочваше след това, че зад физическото Слънце, което чисто по отношение на физическия възглед за нашата световна система е например източник на всеки живот, на всички явления и дейности, Заратустра сочеше, че зад това физическо Слънце се крие на духовния център духовния живот, доколкото този духовен живот първо ни засяга.
към текста >>
Но както физическото тяло е само изява, откровение, кристализация на духовния човек, така и Слънцето, което ни се явява
като
физическо тяло от светлина, е само външното тяло на нещо Духовно, така да се каже на едно духовно Слънце.
Ако бихме предали с прости думи това, което искаше да обясни на своите ученици в убедителни учения, Заратустра казваше: Вижте как човекът, който стои пред нас, не е само физическо тяло, защото това тяло е само външен израз на Духа.
Но както физическото тяло е само изява, откровение, кристализация на духовния човек, така и Слънцето, което ни се явява като физическо тяло от светлина, е само външното тяло на нещо Духовно, така да се каже на едно духовно Слънце.
И както наричаме това, което духовният човек е по отношение на физическия човек, негова аура можем да го наречем Аура или Ахура, ако употребим стария израз -, така и това, което е зад физическото Слънце, можем да го наречем "Велика Аура", една огромна Аура, като това, което е духовното зад физическия човек, можем да го наречем "малката аура"! Ето защо Заратустра нарече това, което е зад физическото Слънце, "Великата Аура", Аурамазда или Ахура Маздао. Това беше духовното зад Слънцето, онова, което по отношение на всички духовни събития, на всички духовни състояния на битието ни засяга също така, важи за нас също така, както ни засяга и важи за нас физическото Слънце по отношение виреенето на растенията, на животните и на всеки живот на Земята. Зад физическото Слънце е духовният Господ и Творец, Ахура Маздао, Аурамазда! От това се получи после името Ормузд или "Дух на Светлината".
към текста >>
И както наричаме това, което духовният човек е по отношение на физическия човек, негова аура можем да го наречем Аура или Ахура, ако употребим стария израз -, така и това, което е зад физическото Слънце, можем да го наречем "Велика Аура", една огромна Аура,
като
това, което е духовното зад физическия човек, можем да го наречем "малката аура"!
Ако бихме предали с прости думи това, което искаше да обясни на своите ученици в убедителни учения, Заратустра казваше: Вижте как човекът, който стои пред нас, не е само физическо тяло, защото това тяло е само външен израз на Духа. Но както физическото тяло е само изява, откровение, кристализация на духовния човек, така и Слънцето, което ни се явява като физическо тяло от светлина, е само външното тяло на нещо Духовно, така да се каже на едно духовно Слънце.
И както наричаме това, което духовният човек е по отношение на физическия човек, негова аура можем да го наречем Аура или Ахура, ако употребим стария израз -, така и това, което е зад физическото Слънце, можем да го наречем "Велика Аура", една огромна Аура, като това, което е духовното зад физическия човек, можем да го наречем "малката аура"!
Ето защо Заратустра нарече това, което е зад физическото Слънце, "Великата Аура", Аурамазда или Ахура Маздао. Това беше духовното зад Слънцето, онова, което по отношение на всички духовни събития, на всички духовни състояния на битието ни засяга също така, важи за нас също така, както ни засяга и важи за нас физическото Слънце по отношение виреенето на растенията, на животните и на всеки живот на Земята. Зад физическото Слънце е духовният Господ и Творец, Ахура Маздао, Аурамазда! От това се получи после името Ормузд или "Дух на Светлината". Следователно, докато индийците гледаха мистично в своята вътрешност, за да стигнат по този начин до Брахман, до Вечното, което светеше като една точка от вътрешността на човека, Заратустра насочваше вниманието на своите ученици върху великата периферия на съществуването и показваше, как в тялото на Слънцето съществува великият Дух на Слънцето, Ахура Маздао, Духът на Светлината.
към текста >>
Следователно, докато индийците гледаха мистично в своята вътрешност, за да стигнат по този начин до Брахман, до Вечното, което светеше
като
една точка от вътрешността на човека, Заратустра насочваше вниманието на своите ученици върху великата периферия на съществуването и показваше, как в тялото на Слънцето съществува великият Дух на Слънцето, Ахура Маздао, Духът на Светлината.
И както наричаме това, което духовният човек е по отношение на физическия човек, негова аура можем да го наречем Аура или Ахура, ако употребим стария израз -, така и това, което е зад физическото Слънце, можем да го наречем "Велика Аура", една огромна Аура, като това, което е духовното зад физическия човек, можем да го наречем "малката аура"! Ето защо Заратустра нарече това, което е зад физическото Слънце, "Великата Аура", Аурамазда или Ахура Маздао. Това беше духовното зад Слънцето, онова, което по отношение на всички духовни събития, на всички духовни състояния на битието ни засяга също така, важи за нас също така, както ни засяга и важи за нас физическото Слънце по отношение виреенето на растенията, на животните и на всеки живот на Земята. Зад физическото Слънце е духовният Господ и Творец, Ахура Маздао, Аурамазда! От това се получи после името Ормузд или "Дух на Светлината".
Следователно, докато индийците гледаха мистично в своята вътрешност, за да стигнат по този начин до Брахман, до Вечното, което светеше като една точка от вътрешността на човека, Заратустра насочваше вниманието на своите ученици върху великата периферия на съществуването и показваше, как в тялото на Слънцето съществува великият Дух на Слънцето, Ахура Маздао, Духът на Светлината.
И както в човека същинският човек-дух се стреми да се издигне до съвършенство, но има срещу себе си нисшите страсти и желания, възможността да бъде изложен на измамните образи на лъжата и неистината, както човекът има в себе си противника на собствените импулси за усъвършенствуване, така Ахура Маздао има срещу себе си противника, врага, Духа на тъмнината, Ангро-Майниуш, Ариман.
към текста >>
Благодарение на това той можеше да доведе своите ученици така далече, че да може да им обясни: Вие
като
хора имате вътре в себе би един принцип на усъвършенствуване, който ви казва: какъвто и да съм аз сега принципът на усъвършенствуването в мене ще действува така, че
като
човек аз ще се издигна все по-високо и по-високо.
Тук ние виждаме, как възгледът на великия Заратустра можеше също да се превърне от едно учение в едно съдържание на усещанията, на чувствата.
Благодарение на това той можеше да доведе своите ученици така далече, че да може да им обясни: Вие като хора имате вътре в себе би един принцип на усъвършенствуване, който ви казва: какъвто и да съм аз сега принципът на усъвършенствуването в мене ще действува така, че като човек аз ще се издигна все по-високо и по-високо.
Обаче в тази вътрешност работят водещите към несъвършенство наклонности и инстинкти, лъжата и измамата. Това, което се намира по този начин в човека, то е разпростряно, разширено като Принцип на усъвършенствуването, който трябва да донесе в света все по-висши и по-висши, все по-мъдри и по-мъдри състояния на съвършенство: принципът на Ахура Маздао. Срещу този Принцип навсякъде вън в света води първо борба това, което донася несъвършенство, което внася злото, сянката в Светлината: Ангро-Майниуш, Ариман! Така учениците на Заратустра действително виждаха в отделния човек едно копие на това, което светът представя вън. Ние не трябва да търсим истинското пълно значение на едно такова учение в неговите теории, в неговите понятия и идеи, а живото чувство и в усещането, които го проникват, когато чрез тя човекът стои така спрямо света, че си казва: Аз стоя тук и съм един малък свят, обаче като малък свят аз съм отпечатък на великия свят, подобие на великия свят.
към текста >>
Това, което се намира по този начин в човека, то е разпростряно, разширено
като
Принцип на усъвършенствуването, който трябва да донесе в света все по-висши и по-висши, все по-мъдри и по-мъдри състояния на съвършенство: принципът на Ахура Маздао.
Тук ние виждаме, как възгледът на великия Заратустра можеше също да се превърне от едно учение в едно съдържание на усещанията, на чувствата. Благодарение на това той можеше да доведе своите ученици така далече, че да може да им обясни: Вие като хора имате вътре в себе би един принцип на усъвършенствуване, който ви казва: какъвто и да съм аз сега принципът на усъвършенствуването в мене ще действува така, че като човек аз ще се издигна все по-високо и по-високо. Обаче в тази вътрешност работят водещите към несъвършенство наклонности и инстинкти, лъжата и измамата.
Това, което се намира по този начин в човека, то е разпростряно, разширено като Принцип на усъвършенствуването, който трябва да донесе в света все по-висши и по-висши, все по-мъдри и по-мъдри състояния на съвършенство: принципът на Ахура Маздао.
Срещу този Принцип навсякъде вън в света води първо борба това, което донася несъвършенство, което внася злото, сянката в Светлината: Ангро-Майниуш, Ариман! Така учениците на Заратустра действително виждаха в отделния човек едно копие на това, което светът представя вън. Ние не трябва да търсим истинското пълно значение на едно такова учение в неговите теории, в неговите понятия и идеи, а живото чувство и в усещането, които го проникват, когато чрез тя човекът стои така спрямо света, че си казва: Аз стоя тук и съм един малък свят, обаче като малък свят аз съм отпечатък на великия свят, подобие на великия свят. Както ние хората имаме тук един принцип на доброто и нещо, което работи против този принцип, така във великия свят стоят един срещу друг Ормузд и Ариман. Целият свят е един вид разпрострян човек, и най-добрите сили са тези, които ние наричаме Ахура Маздао, срещу които работят силите на Ангро-Майниуш.
към текста >>
Ние не трябва да търсим истинското пълно значение на едно такова учение в неговите теории, в неговите понятия и идеи, а живото чувство и в усещането, които го проникват, когато чрез тя човекът стои така спрямо света, че си казва: Аз стоя тук и съм един малък свят, обаче
като
малък свят аз съм отпечатък на великия свят, подобие на великия свят.
Благодарение на това той можеше да доведе своите ученици така далече, че да може да им обясни: Вие като хора имате вътре в себе би един принцип на усъвършенствуване, който ви казва: какъвто и да съм аз сега принципът на усъвършенствуването в мене ще действува така, че като човек аз ще се издигна все по-високо и по-високо. Обаче в тази вътрешност работят водещите към несъвършенство наклонности и инстинкти, лъжата и измамата. Това, което се намира по този начин в човека, то е разпростряно, разширено като Принцип на усъвършенствуването, който трябва да донесе в света все по-висши и по-висши, все по-мъдри и по-мъдри състояния на съвършенство: принципът на Ахура Маздао. Срещу този Принцип навсякъде вън в света води първо борба това, което донася несъвършенство, което внася злото, сянката в Светлината: Ангро-Майниуш, Ариман! Така учениците на Заратустра действително виждаха в отделния човек едно копие на това, което светът представя вън.
Ние не трябва да търсим истинското пълно значение на едно такова учение в неговите теории, в неговите понятия и идеи, а живото чувство и в усещането, които го проникват, когато чрез тя човекът стои така спрямо света, че си казва: Аз стоя тук и съм един малък свят, обаче като малък свят аз съм отпечатък на великия свят, подобие на великия свят.
Както ние хората имаме тук един принцип на доброто и нещо, което работи против този принцип, така във великия свят стоят един срещу друг Ормузд и Ариман. Целият свят е един вид разпрострян човек, и най-добрите сили са тези, които ние наричаме Ахура Маздао, срещу които работят силите на Ангро-Майниуш.
към текста >>
Много трудно е да предизвикаме едно понятие за това, което Заратустра е виждал
като
нещо единно зад Ормузд и Ариман, за което още гръцките писатели ни казваха, че персийците са го обожавали
като
нещо живеещо в Единност, и което Заратустра наричаше "Зеруане акарене", т.е.
Но това учение не оставаше нещо отвлечено, напротив, то ставаше нещо напълно конкретно. За днешната епоха, даже когато хората имат известно чувство за духовното, което се намира зад сетивното, е трудно да направим разбираемо, как един действително духовно-научен светоглед не се нуждае само от една единна централна духовна Сила. Но както трябва да различаваме отделните природни сили топлина, светлина, химически сили и т.н.-, така и в света на духовното трябва да различаваме не само един единен Дух, който с това съвсем не се отрича, но и по-нисши духовни сили, духовни "помощни сили", чиято област е по-тясно ограничена в сравнения с областта на всеобхващащия Дух. Така и Заратустра учеше своите ученици, че освен този обгръщащ всичко Ормузд съществуват и служители, духовни същества, които служат на Ормузд. Но преди да слезем до тези служещи духовни Същества, искаме да обърнем вниманието върху нещо, а именно върху това, че този възглед на Заратустра не е просто един дуализъм, просто едно учение за два свята, едно учение за света на Ормузд и за света на Ариман; но то е едно такова учение, което казва, че на основата на тези две мирови течения стои нещо единно, една единна Сила, една единна власт, от която произхожда царството на Светлината както и царството на Сянката, царството на Ормузд, както и царството на Ариман.
Много трудно е да предизвикаме едно понятие за това, което Заратустра е виждал като нещо единно зад Ормузд и Ариман, за което още гръцките писатели ни казваха, че персийците са го обожавали като нещо живеещо в Единност, и което Заратустра наричаше "Зеруане акарене", т.е.
това, което стои зад Светлината. Чрез какво можем да си създадем едно понятие за това, което Заратустра и учението на Заратустра разбира под "Зеруане акарене" или "Зеруане акарана"?
към текста >>
Това, което аз обрисувах сега
като
една отвлеченост пред вашия поглед, във възгледа на Заратустра то стои на основата на това, което той е разбирал под Заруана акарана.
Това, което аз обрисувах сега като една отвлеченост пред вашия поглед, във възгледа на Заратустра то стои на основата на това, което той е разбирал под Заруана акарана.
Ние поглеждаме по време към едната страна в бъдещето, а към другата страна в миналото; обаче времето се затваря в кръг, само че това затваряне става в безкрайността. И в тази намираща себе си змия на вечността която може да бъде преобразена чрез змията, която захапва собствената си опашка е втъкана както силата на Светлината, която блести все по-светло и по-светло, когато гледаме към едната страна, така и силата на Тъмнината, която ни се явява все по-тъмна и по-тъмна към другата страна. И когато самите ние стоим по средата, ние имаме Светлина и Сянка Ормузд и Ариман смесени един в друг. Всичко е втъкано в намиращия себе си, безкраен поток на времето: Заруана акарана.
към текста >>
Както ние имаме буквите върху хартията, така в това, което ни заобикаля в пространството в сетивния свят, той виждаше нещо
като
букви на духовните светове, които ни говорят.
По-нататък нещо друго за този светоглед е това, че то вземаше нещата сериозно, тези неща от които той изхождаше, че той не само казваше мъгливо: там навън, зад нещата на сетивния свят, които правят впечатление на нашите очи, на нашите уши и на другите органи на сетивата, се намира Духът, но действително в това, което виждаше, той познаваше писмените знаци на Духа или на духовните светове. Ние вземаме например някой изписан лист, виждаме върху него буквите и ги съчетаваме в думи, но ако искаме да сторим това, ние трябва първо да сме научили нещо, а именно да четем. Който не може това, той никога не може да чете Заратустра, а само вижда определени знаци, които може да проследи със своя поглед. Но той може да чете Заратустра едва тогава, когато разбира да свърже, да съедини тези знаци съобразно това, което носи в своята душа. Зад това, което е в сетивния свят, особено в начина, по който звездите се съединяват в мировото пространство на групи, Заратустра виждате една такава писменост от знаци.
Както ние имаме буквите върху хартията, така в това, което ни заобикаля в пространството в сетивния свят, той виждаше нещо като букви на духовните светове, които ни говорят.
И съществуваше изкуството, според което можеше да се проникне в духовния свят и да се четат и тълкуват знаците, които ни са дадени чрез подреждането на звездите, по движението и подреждането на звездните светове да се разчита, как Духовете записват вън в Космоса своите дела на духовно творчество в пространството. Това беше именно важното за Заратустра и за неговите ученици. За тях беше особено важен един писмен знак: Че Ахура Маздао върши своите творения и своите откровения в света чрез това, че има да опише привидно в смисъла на нашата Астрономия един кръг в небесното пространство. Това описване на един кръг стана израз за един писмен знак, който Ахура Маздао или Ормузд изявява на хората, за да покаже, как той действува, как той поставя своите дела в цялата връзка на света. Тук важното беше, че Заратустра можа да обърне вниманието върху факта: Кръгът на животните, Зодиакът е една завръщаща се в себе си линия, един израз на завръщащото се в самото себе си време.
към текста >>
В "преминаването през Зодиака" са втъкани две неща: веднъж определено движение на Слънцето в светлата част, когато през лятото то изпраща своите пълни сили
като
сили на Светлината върху Земята, но то изпраща също и своите духовни сили от царството на Светлината на Ормузд.
В най-висшия смисъл на думата единият клон на времето върви към бъдещето, напред, другият върви в миналото, назад. Това, което по-късно стана Зодиак, е Заруана акарана: намиращата себе си в самата себе си линия на времето, която Ормузд описва, Ормузд, Духът на Светлината. Това е израз за духовната дейност на Ормузд. Пътят на Слънцето през знаците на Зодиака е израз на дейността на Ормузд и Заруана Акарана има своя символ в кръга на Зодиака. Всъщност "Заруана акарана" и "Зодиакус" са една и съща дума, както "Ормузд" и Ахура Маздао".
В "преминаването през Зодиака" са втъкани две неща: веднъж определено движение на Слънцето в светлата част, когато през лятото то изпраща своите пълни сили като сили на Светлината върху Земята, но то изпраща също и своите духовни сили от царството на Светлината на Ормузд.
Следователно онази част на Зодиака, която Ормузд прохожда през време на деня или на лятото, ни показва, как Ормузд действува невъзпрепятствуван от Ариман; напротив, онези зодиакални знаци, които се намират под хоризонта, символизират царството на сянката, което прохожда, изминава така да се каже Ариман.
към текста >>
Но чрез какво Ормузд, който се счита
като
светлата част на Зодиака, на Заруана акарана, и чрез какво Ариман, тъмната част на Зодиака, изразяват начина, по който те действуват върху Земята?
Но чрез какво Ормузд, който се счита като светлата част на Зодиака, на Заруана акарана, и чрез какво Ариман, тъмната част на Зодиака, изразяват начина, по който те действуват върху Земята?
към текста >>
Като
се издига от Овен до Телец,
като
отново слиза, неговите лъчи действуват различно; по друг начин действуват те през лятото, по друг начин през зимата, различно действуват те от всеки зодиакален знак.
По друг начин действува Слънцето сутрин, по друг начин на обед.
Като се издига от Овен до Телец, като отново слиза, неговите лъчи действуват различно; по друг начин действуват те през лятото, по друг начин през зимата, различно действуват те от всеки зодиакален знак.
Така за Заратустра действията на Ормузд от различни посоки, които са символизирани чрез намирането на Слънцето в различните звездни знаци, т.е. различните посоки на действията на Ормузд се превръщат в онези духовни Същества, които са един вид служители, синове на Ормузд, които изпълняват това, което той нарежда: това са "Амшаспандите" или "Амеша-Спентас", които са така да се каже под Ормузд и имат своята специална дейност. Докато Ормузд изпълнява цялата дейност на царството на Светлината, Амшаспандите изпълняват специалните дейности, които се изразяват чрез светенето на Слънцето от Овен, от Телец, от Рака и т.н. Дейността на Ормузд се изразява чрез цялото светене на Слънцето през всички светли зодиакални знаци от Овен до Везните или до Скорпион. Така в смисъла на Заратустра ние можем да кажем по-нататък: Ариман действува един вид като че през Земята от тъмнината и има там своите служители, които са противници на добрите Гении, на добрите Духове, които стоят до Ормузд.
към текста >>
Така в смисъла на Заратустра ние можем да кажем по-нататък: Ариман действува един вид
като
че през Земята от тъмнината и има там своите служители, които са противници на добрите Гении, на добрите Духове, които стоят до Ормузд.
Като се издига от Овен до Телец, като отново слиза, неговите лъчи действуват различно; по друг начин действуват те през лятото, по друг начин през зимата, различно действуват те от всеки зодиакален знак. Така за Заратустра действията на Ормузд от различни посоки, които са символизирани чрез намирането на Слънцето в различните звездни знаци, т.е. различните посоки на действията на Ормузд се превръщат в онези духовни Същества, които са един вид служители, синове на Ормузд, които изпълняват това, което той нарежда: това са "Амшаспандите" или "Амеша-Спентас", които са така да се каже под Ормузд и имат своята специална дейност. Докато Ормузд изпълнява цялата дейност на царството на Светлината, Амшаспандите изпълняват специалните дейности, които се изразяват чрез светенето на Слънцето от Овен, от Телец, от Рака и т.н. Дейността на Ормузд се изразява чрез цялото светене на Слънцето през всички светли зодиакални знаци от Овен до Везните или до Скорпион.
Така в смисъла на Заратустра ние можем да кажем по-нататък: Ариман действува един вид като че през Земята от тъмнината и има там своите служители, които са противници на добрите Гении, на добрите Духове, които стоят до Ормузд.
По този начин Заратустра е различавал фактически дванадесет различни духовни Същества, които са служителите от една страна шест съответно седем на Ормузд, от друга страна шест съответно пет на Ариман. Тези дванадесет духовни Същества са символизирани като добри или като зли Гении или подчинени Духове, Амеша-Спентас, според това, дали Слънцето изпраща своите лъчи от светлите или от тъмните зодиакални знаци. Тези служещи на Ормузд Духове е разбирал Гьоте например, когато в началото на своята трагедия "Фауст", в "Пролог на небето" казва:
към текста >>
Тези дванадесет духовни Същества са символизирани
като
добри или
като
зли Гении или подчинени Духове, Амеша-Спентас, според това, дали Слънцето изпраща своите лъчи от светлите или от тъмните зодиакални знаци.
различните посоки на действията на Ормузд се превръщат в онези духовни Същества, които са един вид служители, синове на Ормузд, които изпълняват това, което той нарежда: това са "Амшаспандите" или "Амеша-Спентас", които са така да се каже под Ормузд и имат своята специална дейност. Докато Ормузд изпълнява цялата дейност на царството на Светлината, Амшаспандите изпълняват специалните дейности, които се изразяват чрез светенето на Слънцето от Овен, от Телец, от Рака и т.н. Дейността на Ормузд се изразява чрез цялото светене на Слънцето през всички светли зодиакални знаци от Овен до Везните или до Скорпион. Така в смисъла на Заратустра ние можем да кажем по-нататък: Ариман действува един вид като че през Земята от тъмнината и има там своите служители, които са противници на добрите Гении, на добрите Духове, които стоят до Ормузд. По този начин Заратустра е различавал фактически дванадесет различни духовни Същества, които са служителите от една страна шест съответно седем на Ормузд, от друга страна шест съответно пет на Ариман.
Тези дванадесет духовни Същества са символизирани като добри или като зли Гении или подчинени Духове, Амеша-Спентас, според това, дали Слънцето изпраща своите лъчи от светлите или от тъмните зодиакални знаци.
Тези служещи на Ормузд Духове е разбирал Гьоте например, когато в началото на своята трагедия "Фауст", в "Пролог на небето" казва:
към текста >>
Така Заратустра вижда зад сетивния свят едно специализирано царство
като
свръхсетивно Царство.
Какви са тези Същества? Когато си представяме великите Сили, великите Същества, които действуват през пространството, дванадесет на брой и ги наричаме Амшаспанди, то онези Сили, онези духовни Същества, които са служители на тези Амшаспанди, които действуват зад по-нисшите природни процеси, силите на Изедите, са двадесет и осем до тридесет и една. Но Заратустризмът познава и една трета категория духовни Същества или Сили, които нарича "Фраваши". В нашия смисъл тези Сили най-малко могат да се намесват в телесния свят. Докато трябва да си представим, че във всичко онова, което са физически действия на Светлината върху нашата Земя, действуват дванадесетте Сили, зад които стоят Амшаспандите, а под името Изеди трябва да си представим силите, които действуват в животинското царство, с името Фраваши трябва да си представим такива духовни Същества, които направляват груповите души на животните.
Така Заратустра вижда зад сетивния свят едно специализирано царство като свръхсетивно Царство.
към текста >>
Това, което Заратустра мисли така не по един общ, отвлечен начин, а напълно конкретно
като
Сили организиращи света: Ормузд и Ариман, зад тях Заруана акарана, след това Амшаспандите, добрите и злите, после Изедите, Фравашите що са те?
Това, което Заратустра мисли така не по един общ, отвлечен начин, а напълно конкретно като Сили организиращи света: Ормузд и Ариман, зад тях Заруана акарана, след това Амшаспандите, добрите и злите, после Изедите, Фравашите що са те?
Те са това, което одухотворява великия свят, Макрокосмоса, което стои зад всички сетивно-физически действия, което са живите Същества зад това, което привидно ни изглежда само като външно сетивно. Обаче човекът, така както той стои в света, е едно копие, едно подобие на този велик свят. И затова в него трябва да се намира всичко, което прониква и изпълва със своите сили великия свят. Както в силите стремящи се към съвършенство намерихме израза на Ормузд в човека, а в непречистените сили израза на Ариман в човека, така ще намерим също израза в човека и за другите духовни Същества, за по-нисшите Духове. Но сега аз трябва да кажа нещо, което при днешните състояния на нашите светогледи ще предизвика безкрайно раздразнение в нашето време.
към текста >>
Те са това, което одухотворява великия свят, Макрокосмоса, което стои зад всички сетивно-физически действия, което са живите Същества зад това, което привидно ни изглежда само
като
външно сетивно.
Това, което Заратустра мисли така не по един общ, отвлечен начин, а напълно конкретно като Сили организиращи света: Ормузд и Ариман, зад тях Заруана акарана, след това Амшаспандите, добрите и злите, после Изедите, Фравашите що са те?
Те са това, което одухотворява великия свят, Макрокосмоса, което стои зад всички сетивно-физически действия, което са живите Същества зад това, което привидно ни изглежда само като външно сетивно.
Обаче човекът, така както той стои в света, е едно копие, едно подобие на този велик свят. И затова в него трябва да се намира всичко, което прониква и изпълва със своите сили великия свят. Както в силите стремящи се към съвършенство намерихме израза на Ормузд в човека, а в непречистените сили израза на Ариман в човека, така ще намерим също израза в човека и за другите духовни Същества, за по-нисшите Духове. Но сега аз трябва да кажа нещо, което при днешните състояния на нашите светогледи ще предизвика безкрайно раздразнение в нашето време. Но не в далечно бъдеще и официалната наука ще констатира, че зад физическото стои нещо свръхсетивно, че зад всичко сетивно стои нещо духовно.
към текста >>
И ако сега се позовем на представата на Заратустра, която е много близка до тази на Духовната наука, ние можем да кажем: Вън в света действуват Ормузд и Ариман; те действуват и в човека, а именно Ормузд
като
импулси към съвършеното, Ариман
като
Сила, която възпира всичко това.
И затова в него трябва да се намира всичко, което прониква и изпълва със своите сили великия свят. Както в силите стремящи се към съвършенство намерихме израза на Ормузд в човека, а в непречистените сили израза на Ариман в човека, така ще намерим също израза в човека и за другите духовни Същества, за по-нисшите Духове. Но сега аз трябва да кажа нещо, което при днешните състояния на нашите светогледи ще предизвика безкрайно раздразнение в нашето време. Но не в далечно бъдеще и официалната наука ще констатира, че зад физическото стои нещо свръхсетивно, че зад всичко сетивно стои нещо духовно. Тогава ще стане явно също, че неговите най-груби части физическото тяло на човека е един израз на това, което протъкава и прониква със своя живот целия свят и се влива във физическото тяло на човека, за да се сгъсти някакси в човека.
И ако сега се позовем на представата на Заратустра, която е много близка до тази на Духовната наука, ние можем да кажем: Вън в света действуват Ормузд и Ариман; те действуват и в човека, а именно Ормузд като импулси към съвършеното, Ариман като Сила, която възпира всичко това.
Но в човека действуват и Амшаспандите, те изпращат в него своите въздействия, своите духовни действия. Да си представим тази дейност така да се каже сгъстена в човека и тогава ще можем да я открием чак до физическите действия. По времето на Заратустра не съществуваше още никаква анатомия в днешния смисъл. Чрез своето духовно виждане Заратустра и неговите ученици виждаха действително теченията, за които говорихме днес като за дванадесет течения на Космоса. Тези дванадесет течения се вливат от Космоса в човека и се продължават вътре в него, така щото фактически човешката глава ни се явява като израз на това, че в човека се вливат силите на седемте добри и на петте зли течения на Амшаспандите.
към текста >>
Чрез своето духовно виждане Заратустра и неговите ученици виждаха действително теченията, за които говорихме днес
като
за дванадесет течения на Космоса.
Тогава ще стане явно също, че неговите най-груби части физическото тяло на човека е един израз на това, което протъкава и прониква със своя живот целия свят и се влива във физическото тяло на човека, за да се сгъсти някакси в човека. И ако сега се позовем на представата на Заратустра, която е много близка до тази на Духовната наука, ние можем да кажем: Вън в света действуват Ормузд и Ариман; те действуват и в човека, а именно Ормузд като импулси към съвършеното, Ариман като Сила, която възпира всичко това. Но в човека действуват и Амшаспандите, те изпращат в него своите въздействия, своите духовни действия. Да си представим тази дейност така да се каже сгъстена в човека и тогава ще можем да я открием чак до физическите действия. По времето на Заратустра не съществуваше още никаква анатомия в днешния смисъл.
Чрез своето духовно виждане Заратустра и неговите ученици виждаха действително теченията, за които говорихме днес като за дванадесет течения на Космоса.
Тези дванадесет течения се вливат от Космоса в човека и се продължават вътре в него, така щото фактически човешката глава ни се явява като израз на това, че в човека се вливат силите на седемте добри и на петте зли течения на Амшаспандите. Вътре в човека се намират продълженията на теченията на Амшаспандите. Как се изявяват те днес на едно по-късно време? Днес анатомът открива дванадесет главни двойки нерви на мозъка, които от мозъка отиват в останалата част но тялото. Това са физическите насрещни образи, един вид дванадесетте замръзнали течения на Амшаспандите, дванадесет чифта нерви необходими за най-висшата дейност на човека, чрез които човек може да стигне до най-висшите съвършенства както и до най-страните злини.
към текста >>
Тези дванадесет течения се вливат от Космоса в човека и се продължават вътре в него, така щото фактически човешката глава ни се явява
като
израз на това, че в човека се вливат силите на седемте добри и на петте зли течения на Амшаспандите.
И ако сега се позовем на представата на Заратустра, която е много близка до тази на Духовната наука, ние можем да кажем: Вън в света действуват Ормузд и Ариман; те действуват и в човека, а именно Ормузд като импулси към съвършеното, Ариман като Сила, която възпира всичко това. Но в човека действуват и Амшаспандите, те изпращат в него своите въздействия, своите духовни действия. Да си представим тази дейност така да се каже сгъстена в човека и тогава ще можем да я открием чак до физическите действия. По времето на Заратустра не съществуваше още никаква анатомия в днешния смисъл. Чрез своето духовно виждане Заратустра и неговите ученици виждаха действително теченията, за които говорихме днес като за дванадесет течения на Космоса.
Тези дванадесет течения се вливат от Космоса в човека и се продължават вътре в него, така щото фактически човешката глава ни се явява като израз на това, че в човека се вливат силите на седемте добри и на петте зли течения на Амшаспандите.
Вътре в човека се намират продълженията на теченията на Амшаспандите. Как се изявяват те днес на едно по-късно време? Днес анатомът открива дванадесет главни двойки нерви на мозъка, които от мозъка отиват в останалата част но тялото. Това са физическите насрещни образи, един вид дванадесетте замръзнали течения на Амшаспандите, дванадесет чифта нерви необходими за най-висшата дейност на човека, чрез които човек може да стигне до най-висшите съвършенства както и до най-страните злини. Така ние виждаме, как в нашата епоха преобразено материалистично отново се явява това, което Заратустра е казал на своите ученици черпейки от духовния свят.
към текста >>
В нервите на гръбначния мозък, който възбуждат по-нисшия душевен живот на човека, творят Изедите, които съществуват навън
като
духовни течения; те действуват в нас, кристализират се един вид в двадесет и осемте нерви на гръбначния мозък, защото в тези нерви ние имаме сгъстените течения на Изедите.
Така ние виждаме, как в нашата епоха преобразено материалистично отново се явява това, което Заратустра е казал на своите ученици черпейки от духовния свят. Това е, което дразни днешните хора, и за един днешен човек ще бъде лесно да каже: Духовната наука проповядва съвсем фантастичните неща, че със своите дванадесет Амшаспанди Заратустра е разбирал това, което трябва да е свързано с дванадесетте чифта нерви в човешката глава! Но светът ще научи още нещо съвършено друго: той ще научи, как в човека се продължава това, което протъкава и изпълва, прониква със своя живот целия свят. Древният Заратустризъм отново възкръсва в нашата физиология! И както двадесет и осемте или тридесет и едните Изеди стоят под Амшаспандите, така и двадесет и осемте чифтове нерви на гръбначния мозък стоят под нервите на мозъка.
В нервите на гръбначния мозък, който възбуждат по-нисшия душевен живот на човека, творят Изедите, които съществуват навън като духовни течения; те действуват в нас, кристализират се един вид в двадесет и осемте нерви на гръбначния мозък, защото в тези нерви ние имаме сгъстените течения на Изедите.
А в това, което не е вече нерви, което ни закръгля като личност, ние имаме това, което не се проявява вече в едно външно течение, в едно външно направление: това са Фравашите, това са в нас мислите, които се издигат над обикновения мисловен и мозъчен живот.
към текста >>
А в това, което не е вече нерви, което ни закръгля
като
личност, ние имаме това, което не се проявява вече в едно външно течение, в едно външно направление: това са Фравашите, това са в нас мислите, които се издигат над обикновения мисловен и мозъчен живот.
Това е, което дразни днешните хора, и за един днешен човек ще бъде лесно да каже: Духовната наука проповядва съвсем фантастичните неща, че със своите дванадесет Амшаспанди Заратустра е разбирал това, което трябва да е свързано с дванадесетте чифта нерви в човешката глава! Но светът ще научи още нещо съвършено друго: той ще научи, как в човека се продължава това, което протъкава и изпълва, прониква със своя живот целия свят. Древният Заратустризъм отново възкръсва в нашата физиология! И както двадесет и осемте или тридесет и едните Изеди стоят под Амшаспандите, така и двадесет и осемте чифтове нерви на гръбначния мозък стоят под нервите на мозъка. В нервите на гръбначния мозък, който възбуждат по-нисшия душевен живот на човека, творят Изедите, които съществуват навън като духовни течения; те действуват в нас, кристализират се един вид в двадесет и осемте нерви на гръбначния мозък, защото в тези нерви ние имаме сгъстените течения на Изедите.
А в това, което не е вече нерви, което ни закръгля като личност, ние имаме това, което не се проявява вече в едно външно течение, в едно външно направление: това са Фравашите, това са в нас мислите, които се издигат над обикновения мисловен и мозъчен живот.
към текста >>
По този начин фактически нашето време се свързва по един твърде особен начин отново с това, което Заратустра е могъл да даде на хората
като
едно течение към това, което е разпростряно зад килима на сетивния свят.
По този начин фактически нашето време се свързва по един твърде особен начин отново с това, което Заратустра е могъл да даде на хората като едно течение към това, което е разпростряно зад килима на сетивния свят.
Разбира се той го е дал в неговия духовен първообраз. Това е особено голямото значение на учението на Заратустра. След като известно време се е вляло в стремящите се напред хора чрез едни или други ферменти на културата и след това за известно време се е оттеглило, случи се така, че днес отново има едно предпочитание на мистичното течение, както винаги, след като през гръцката епоха двата пътя се бяха съединили в духовния свят, хората имаха едно предпочитание за мистичното или за духовнонаучното течение. От тук иде и предпочитанието на някои хора днес за една индийска духовна наука или за едно вътрешно вглъбяване. Този факт стана причина, че днес в целия наш духовен живот най-същественото, това, което има най-дълбоко значение в Заратустризма неговият същински жизнен нерв едва ли се забелязва.
към текста >>
След
като
известно време се е вляло в стремящите се напред хора чрез едни или други ферменти на културата и след това за известно време се е оттеглило, случи се така, че днес отново има едно предпочитание на мистичното течение, както винаги, след
като
през гръцката епоха двата пътя се бяха съединили в духовния свят, хората имаха едно предпочитание за мистичното или за духовнонаучното течение.
По този начин фактически нашето време се свързва по един твърде особен начин отново с това, което Заратустра е могъл да даде на хората като едно течение към това, което е разпростряно зад килима на сетивния свят. Разбира се той го е дал в неговия духовен първообраз. Това е особено голямото значение на учението на Заратустра.
След като известно време се е вляло в стремящите се напред хора чрез едни или други ферменти на културата и след това за известно време се е оттеглило, случи се така, че днес отново има едно предпочитание на мистичното течение, както винаги, след като през гръцката епоха двата пътя се бяха съединили в духовния свят, хората имаха едно предпочитание за мистичното или за духовнонаучното течение.
От тук иде и предпочитанието на някои хора днес за една индийска духовна наука или за едно вътрешно вглъбяване. Този факт стана причина, че днес в целия наш духовен живот най-същественото, това, което има най-дълбоко значение в Заратустризма неговият същински жизнен нерв едва ли се забелязва. Много неща от формата на възгледа на Заратустра и формата на неговото мислене ще се намери и в нашия духовен живот днес. Обаче това, което се съдържа в него като основна жилка, като най-здравото нещо, е така да се каже изгубено за нашата епоха. И когато хората отново ще разберат, как Заратустризмът е духовният първообраз за всичко, което ние отново намираме в областта на физическото изследване бихме могли да цитираме много неща и което ще се вживее по-нататък, тогава в нашата култура ще бъде надмогнат един основен тон чрез един друг основен тон, който се намира именно в Заратустризма.
към текста >>
Обаче това, което се съдържа в него
като
основна жилка,
като
най-здравото нещо, е така да се каже изгубено за нашата епоха.
Това е особено голямото значение на учението на Заратустра. След като известно време се е вляло в стремящите се напред хора чрез едни или други ферменти на културата и след това за известно време се е оттеглило, случи се така, че днес отново има едно предпочитание на мистичното течение, както винаги, след като през гръцката епоха двата пътя се бяха съединили в духовния свят, хората имаха едно предпочитание за мистичното или за духовнонаучното течение. От тук иде и предпочитанието на някои хора днес за една индийска духовна наука или за едно вътрешно вглъбяване. Този факт стана причина, че днес в целия наш духовен живот най-същественото, това, което има най-дълбоко значение в Заратустризма неговият същински жизнен нерв едва ли се забелязва. Много неща от формата на възгледа на Заратустра и формата на неговото мислене ще се намери и в нашия духовен живот днес.
Обаче това, което се съдържа в него като основна жилка, като най-здравото нещо, е така да се каже изгубено за нашата епоха.
И когато хората отново ще разберат, как Заратустризмът е духовният първообраз за всичко, което ние отново намираме в областта на физическото изследване бихме могли да цитираме много неща и което ще се вживее по-нататък, тогава в нашата култура ще бъде надмогнат един основен тон чрез един друг основен тон, който се намира именно в Заратустризма.
към текста >>
Голямата противоположност, големият контраст, който винаги е съществувал в света, е бил схващан така, че
като
символ за това се е вземала противоположността между половете между мъжкия и женския пол: Така например когато в древните религиозни системи които стоят на мистична почва, на боговете се противопоставят богини за това, което минава през света
като
противоположността Заратустризма ние имаме чудесното положение, че той се издига над този възглед, за да си представи първичните основи на духовната дейност в един друг образ: в образа на Доброто, на изпълненото със Светлина и на Злото, на Сянкообразното.
Странно е, как в Заратустризма чрез неговото отдаване на великите явления на макрокосмоса, на външния свят, нещо отстъпва, оттегля се, което във всички или почти във всички други придържащи се повече към мистиката културни течения, също и в нашия материализъм, играе важна роля.
Голямата противоположност, големият контраст, който винаги е съществувал в света, е бил схващан така, че като символ за това се е вземала противоположността между половете между мъжкия и женския пол: Така например когато в древните религиозни системи които стоят на мистична почва, на боговете се противопоставят богини за това, което минава през света като противоположността Заратустризма ние имаме чудесното положение, че той се издига над този възглед, за да си представи първичните основи на духовната дейност в един друг образ: в образа на Доброто, на изпълненото със Светлина и на Злото, на Сянкообразното.
От тук и неизмеримата девственост на Заратустризма, неговата възвишеност, неговото превъзхождане на всички представи и възгледи, които в наше време отново играят една толкова грозна роля, когато хората вярват, че могат да задълбочат своя възглед за духовния живот. Когато даже и древните гръцки писатели казват: Най-висшето Божество за да създаде Ормузд, трябваше да създаде и Аримана, за да има една противоположност, то във факта, че Ариман се противопоставя на Ормузд ни е дадено нещо, как една първична сила се противопоставя на друга. Даже и в Евреизма е изразено казаното за другите религиозни системи, като се счита, че злото е дошло в света чрез жената чрез Ева. В Заратустризма не може да се намери нищо от това, което живее в света като Зло, изразено чрез противопоставянето на половете в света, чрез противоположността на половете. Това, което днес така грозно се е промъкнало чак до ежедневната литература в цялото наше мислене и чувствуване, което погрозява много неща по отношение на главната стойност при болестни и здравни явления и което въпреки това не съдържа главните неща на живота, ще бъде победено, когато противоположността олицетворена в Ормузд и Ариман, която е съвършено друга, която е нещо героично по отношение на еснафската противоположност, ще се вживее като фермент в нашата култура с думите на Заратустра.
към текста >>
Даже и в Евреизма е изразено казаното за другите религиозни системи,
като
се счита, че злото е дошло в света чрез жената чрез Ева.
Странно е, как в Заратустризма чрез неговото отдаване на великите явления на макрокосмоса, на външния свят, нещо отстъпва, оттегля се, което във всички или почти във всички други придържащи се повече към мистиката културни течения, също и в нашия материализъм, играе важна роля. Голямата противоположност, големият контраст, който винаги е съществувал в света, е бил схващан така, че като символ за това се е вземала противоположността между половете между мъжкия и женския пол: Така например когато в древните религиозни системи които стоят на мистична почва, на боговете се противопоставят богини за това, което минава през света като противоположността Заратустризма ние имаме чудесното положение, че той се издига над този възглед, за да си представи първичните основи на духовната дейност в един друг образ: в образа на Доброто, на изпълненото със Светлина и на Злото, на Сянкообразното. От тук и неизмеримата девственост на Заратустризма, неговата възвишеност, неговото превъзхождане на всички представи и възгледи, които в наше време отново играят една толкова грозна роля, когато хората вярват, че могат да задълбочат своя възглед за духовния живот. Когато даже и древните гръцки писатели казват: Най-висшето Божество за да създаде Ормузд, трябваше да създаде и Аримана, за да има една противоположност, то във факта, че Ариман се противопоставя на Ормузд ни е дадено нещо, как една първична сила се противопоставя на друга.
Даже и в Евреизма е изразено казаното за другите религиозни системи, като се счита, че злото е дошло в света чрез жената чрез Ева.
В Заратустризма не може да се намери нищо от това, което живее в света като Зло, изразено чрез противопоставянето на половете в света, чрез противоположността на половете. Това, което днес така грозно се е промъкнало чак до ежедневната литература в цялото наше мислене и чувствуване, което погрозява много неща по отношение на главната стойност при болестни и здравни явления и което въпреки това не съдържа главните неща на живота, ще бъде победено, когато противоположността олицетворена в Ормузд и Ариман, която е съвършено друга, която е нещо героично по отношение на еснафската противоположност, ще се вживее като фермент в нашата култура с думите на Заратустра. Нещата в света вървят по своя път и нищо не ще задържи победния ход на възгледа на Заратустра, който постепенно ще се вживее в човечеството.
към текста >>
В Заратустризма не може да се намери нищо от това, което живее в света
като
Зло, изразено чрез противопоставянето на половете в света, чрез противоположността на половете.
Странно е, как в Заратустризма чрез неговото отдаване на великите явления на макрокосмоса, на външния свят, нещо отстъпва, оттегля се, което във всички или почти във всички други придържащи се повече към мистиката културни течения, също и в нашия материализъм, играе важна роля. Голямата противоположност, големият контраст, който винаги е съществувал в света, е бил схващан така, че като символ за това се е вземала противоположността между половете между мъжкия и женския пол: Така например когато в древните религиозни системи които стоят на мистична почва, на боговете се противопоставят богини за това, което минава през света като противоположността Заратустризма ние имаме чудесното положение, че той се издига над този възглед, за да си представи първичните основи на духовната дейност в един друг образ: в образа на Доброто, на изпълненото със Светлина и на Злото, на Сянкообразното. От тук и неизмеримата девственост на Заратустризма, неговата възвишеност, неговото превъзхождане на всички представи и възгледи, които в наше време отново играят една толкова грозна роля, когато хората вярват, че могат да задълбочат своя възглед за духовния живот. Когато даже и древните гръцки писатели казват: Най-висшето Божество за да създаде Ормузд, трябваше да създаде и Аримана, за да има една противоположност, то във факта, че Ариман се противопоставя на Ормузд ни е дадено нещо, как една първична сила се противопоставя на друга. Даже и в Евреизма е изразено казаното за другите религиозни системи, като се счита, че злото е дошло в света чрез жената чрез Ева.
В Заратустризма не може да се намери нищо от това, което живее в света като Зло, изразено чрез противопоставянето на половете в света, чрез противоположността на половете.
Това, което днес така грозно се е промъкнало чак до ежедневната литература в цялото наше мислене и чувствуване, което погрозява много неща по отношение на главната стойност при болестни и здравни явления и което въпреки това не съдържа главните неща на живота, ще бъде победено, когато противоположността олицетворена в Ормузд и Ариман, която е съвършено друга, която е нещо героично по отношение на еснафската противоположност, ще се вживее като фермент в нашата култура с думите на Заратустра. Нещата в света вървят по своя път и нищо не ще задържи победния ход на възгледа на Заратустра, който постепенно ще се вживее в човечеството.
към текста >>
Това, което днес така грозно се е промъкнало чак до ежедневната литература в цялото наше мислене и чувствуване, което погрозява много неща по отношение на главната стойност при болестни и здравни явления и което въпреки това не съдържа главните неща на живота, ще бъде победено, когато противоположността олицетворена в Ормузд и Ариман, която е съвършено друга, която е нещо героично по отношение на еснафската противоположност, ще се вживее
като
фермент в нашата култура с думите на Заратустра.
Голямата противоположност, големият контраст, който винаги е съществувал в света, е бил схващан така, че като символ за това се е вземала противоположността между половете между мъжкия и женския пол: Така например когато в древните религиозни системи които стоят на мистична почва, на боговете се противопоставят богини за това, което минава през света като противоположността Заратустризма ние имаме чудесното положение, че той се издига над този възглед, за да си представи първичните основи на духовната дейност в един друг образ: в образа на Доброто, на изпълненото със Светлина и на Злото, на Сянкообразното. От тук и неизмеримата девственост на Заратустризма, неговата възвишеност, неговото превъзхождане на всички представи и възгледи, които в наше време отново играят една толкова грозна роля, когато хората вярват, че могат да задълбочат своя възглед за духовния живот. Когато даже и древните гръцки писатели казват: Най-висшето Божество за да създаде Ормузд, трябваше да създаде и Аримана, за да има една противоположност, то във факта, че Ариман се противопоставя на Ормузд ни е дадено нещо, как една първична сила се противопоставя на друга. Даже и в Евреизма е изразено казаното за другите религиозни системи, като се счита, че злото е дошло в света чрез жената чрез Ева. В Заратустризма не може да се намери нищо от това, което живее в света като Зло, изразено чрез противопоставянето на половете в света, чрез противоположността на половете.
Това, което днес така грозно се е промъкнало чак до ежедневната литература в цялото наше мислене и чувствуване, което погрозява много неща по отношение на главната стойност при болестни и здравни явления и което въпреки това не съдържа главните неща на живота, ще бъде победено, когато противоположността олицетворена в Ормузд и Ариман, която е съвършено друга, която е нещо героично по отношение на еснафската противоположност, ще се вживее като фермент в нашата култура с думите на Заратустра.
Нещата в света вървят по своя път и нищо не ще задържи победния ход на възгледа на Заратустра, който постепенно ще се вживее в човечеството.
към текста >>
Например
като
най-злия противник на Ормузд се счита онзи, който е назован с името "КЛЕВЕТА": това е едно от най-важните качества на Ариман.
Когато разглеждаме Заратустра, ние виждаме фактически в него един дух, който в много далечни времена на миналото е дал на културата на човечеството мощни импулси. Защото достатъчно е само да проследим това, което е било изживяно в Предна Азия и в по-късни времена на асирийските и вавилонски народи, даже до епохата на Египет и до времето, когато Християнството се разпространи в света: навсякъде ние ще намерим представи, които можем да проследим в миналото, и ще намерим, че те имат своя произход във великите светлини, които Заратустра е дал на човечеството. На нас ще ни бъде разбираемо, когато гръцкият писател, който искаше да изрази, как отделните ръководители са дали на своите народи винаги по-късния дял, от който тези народи се нуждаеха в културата, на нас ще ни бъде разбираемо, когато този писател изтъква: Когато Питагор научи от прадедите това, което трябваше да премине върху него от египтяните геометрията, от финикийците аритметиката, от халдейците астрономията -, той трябваше да отиде при последователите на Заратустра, за да научи от тях пълните с тайнственост учения за отношението на човечеството към духовния свят и за истинското поведение в живота. С това писателят, който ни казва това за Питагор, констатира, че учението на Заратустра върху поведението в живота води над всички други противоположности и прави всички други противоположности да завършат в противоположността на доброто и злото,която противоположност може да бъде превъзмогната само чрез едно пречистване от злото, от лъжата и измамата.
Например като най-злия противник на Ормузд се счита онзи, който е назован с името "КЛЕВЕТА": това е едно от най-важните качества на Ариман.
С това гръцкият писател обръща вниманието върху факта, че Питагор не можеше да намери най-чистия морален идеал, идеалът за моралното пречистване на човека, нито при египтяните, от които можа да научи геометрията, нито при финикийците, от които можа да научи аритметиката, нито даже при халдейците, от които можа да научи астрономията, а трябваше да отиде при последователите на Заратустра, за да има един героичен светоглед, който сериозно признава побеждаването на Злото в пречистването. С това древността признава високото благородство и единствеността на Заратустризма.
към текста >>
Така хората би трябвало да помислят, дали отговаря на истината това, което представители на официалната наука казват, когато например Плутарх споменава, че в смисъла на Заратустризма
като
тяло на най-висшето Същество, което има значение за Земята, се счита светлината и че неговото духовно естеството истината.
Всичко, което бе казано сега, може да бъде подкрепено с изказвания от официалната история.
Така хората би трябвало да помислят, дали отговаря на истината това, което представители на официалната наука казват, когато например Плутарх споменава, че в смисъла на Заратустризма като тяло на най-висшето Същество, което има значение за Земята, се счита светлината и че неговото духовно естеството истината.
Тук един древен писател дава едно определение, което съвпада съвсем точно с това, което е изразено сега. Но и историческите явления ще се изяснят, когато вземем под внимание това, което сега охарактеризирахме.
към текста >>
Преди човек да стигне до вътрешната светлина на Брахман, той среща това, което
като
желания, страсти, диви получовешки импулси се противопоставя на вглъбяването в собствената духовно-душевна природа, във вечната вътрешност.
Нека още веднъж хвърлим поглед върху древния индийски възглед. Той почиваше на едно мистично потопяване в собствената вътрешност.
Преди човек да стигне до вътрешната светлина на Брахман, той среща това, което като желания, страсти, диви получовешки импулси се противопоставя на вглъбяването в собствената духовно-душевна природа, във вечната вътрешност.
През това трябва да мине човек. Индиецът стигна до възгледа, че може да стигне до вътрешната светлина само тогава, когато в мистичното вглъбяване действително успява да заличи с Брахман всичко, което човек изживява в сетивния свят, което ни очарова в цветовете и звуците и събужда сетивни желания. Докато всичко това прониква и действува в нашата медитация, ние продължаваме да имаме в себе си врага на нашето мистично усъвършенствуване. Изхвърлете от вас всичко това, би казал индийския учител, изхвърлете всичко, което може да проникне във вас, във вашата душа от външните сили, вглъбете се само във вътрешността на душата, слезте до Девасите; тогава, макар и да трябва да побеждавате по-нисшите деваси, вие ще намерите в царството на девасите Брахман. Обаче избягвайте царството на Асурасите, които проникват към вас от света на майя, от външния свят.
към текста >>
Вие не трябва да считате външния свят само
като
майя,
като
илюзия, а трябва да проникнете през килима, който се простира около нас
като
цветове, звуци и т.н.!
Напротив Заратустра трябваше да казва на своите ученици: Един народ не може да отиде напред в пътя, по който на юг хората от един друг народ търсят духовното поради своя различно устроен организъм. По този път не може да напредне един народ, който е призван не само да размишлява и да мечтае, а е призван да живее в един свят, който дава всичко, което е необходимо за подържане на живота, който е призван да даде на човечеството изкуството на обработването на земята и побеждаването на некултурността.
Вие не трябва да считате външния свят само като майя, като илюзия, а трябва да проникнете през килима, който се простира около нас като цветове, звуци и т.н.!
Следователно избягвайте всичко онова, което вътре във вас иска да ви държи във вашия собствен егоизъм, което има характера на девасите! Вие трябва да проникнете през царството на нисшите Асурас до най-висшите Асурас. И понеже сте организирани за това, да стигнете през нисшите Асурас до по-висшите Асурас, затова трябва да избягвате царството на Девасите! Напротив в Индия учението на Ришите беше: "Вие не сте организирани да търсите това, което се намира в царството на Асурасите; избягвайте царството на Асурасите; вие трябва да слезете в царството на Девасите! "
към текста >>
В това, което Заратустра даде
като
импулс на човечеството, живееше настроението: Аз имам да дам на човечеството нещо, което трябва да действува по-нататък през всички времена, което изправя пътя на човечеството нагоре и побеждава всички погрешни учения, които са една пречка и отклоняват човека от стремежа към съвършенство!
Такава е противоположността между индийската и персийската култура: при индийците указанието, как трябва да бъдат избягнати Асурасите, защото това са зли духове, защото според способностите на индийския организъм хората познаваха само нисшите Асурас. Напротив, при персийския народ, където хората можеха да намерят в царството на Девасите само нисшите Деваси, се казваше: Идете в царството на Асурасите. Вие сте така организирани, че можете да намерите най-висшите от Асурасите!
В това, което Заратустра даде като импулс на човечеството, живееше настроението: Аз имам да дам на човечеството нещо, което трябва да действува по-нататък през всички времена, което изправя пътя на човечеството нагоре и побеждава всички погрешни учения, които са една пречка и отклоняват човека от стремежа към съвършенство!
Ето защо Заратустра се чувствуваше като служител на Ахура Маздао и като такъв служител на Ахура Маздао сам чувствуваше враждебността на Ариман. Обаче неговото учение трябваше да служи на човечество за героичното побеждаване на всеки Ариманов принцип. Това Заратустра изказа с пълни със значение думи, които намираме още и в по-късните писания, защото писмени документи са били написани едва по-късно, обаче това, което Духовната наука има да каже, тя го има от други източници -, той го изказа с хубавите думи, от които звучи целият вътрешен импулс на неговата мисия. Но от тези думи звучи също цялата страст, с която той се чувствуваше като противник на принципа на Ариман или на принципа на тъмнината, когато казва: "Аз искам да говоря! Елате и слушайте ме, вие, които отдалече вие, които от близо имате желание за това, и отбелязвайте точно всичко.
към текста >>
Ето защо Заратустра се чувствуваше
като
служител на Ахура Маздао и
като
такъв служител на Ахура Маздао сам чувствуваше враждебността на Ариман.
Такава е противоположността между индийската и персийската култура: при индийците указанието, как трябва да бъдат избягнати Асурасите, защото това са зли духове, защото според способностите на индийския организъм хората познаваха само нисшите Асурас. Напротив, при персийския народ, където хората можеха да намерят в царството на Девасите само нисшите Деваси, се казваше: Идете в царството на Асурасите. Вие сте така организирани, че можете да намерите най-висшите от Асурасите! В това, което Заратустра даде като импулс на човечеството, живееше настроението: Аз имам да дам на човечеството нещо, което трябва да действува по-нататък през всички времена, което изправя пътя на човечеството нагоре и побеждава всички погрешни учения, които са една пречка и отклоняват човека от стремежа към съвършенство!
Ето защо Заратустра се чувствуваше като служител на Ахура Маздао и като такъв служител на Ахура Маздао сам чувствуваше враждебността на Ариман.
Обаче неговото учение трябваше да служи на човечество за героичното побеждаване на всеки Ариманов принцип. Това Заратустра изказа с пълни със значение думи, които намираме още и в по-късните писания, защото писмени документи са били написани едва по-късно, обаче това, което Духовната наука има да каже, тя го има от други източници -, той го изказа с хубавите думи, от които звучи целият вътрешен импулс на неговата мисия. Но от тези думи звучи също цялата страст, с която той се чувствуваше като противник на принципа на Ариман или на принципа на тъмнината, когато казва: "Аз искам да говоря! Елате и слушайте ме, вие, които отдалече вие, които от близо имате желание за това, и отбелязвайте точно всичко. Защото той не трябва вече да побеждава, злият враг и лъжливият учител, той не ще побеждава вече, добрия Дух, толкова продължително време проникна той вече със своето зло дихание гласа и словото на човека.
към текста >>
Но от тези думи звучи също цялата страст, с която той се чувствуваше
като
противник на принципа на Ариман или на принципа на тъмнината, когато казва: "Аз искам да говоря!
Вие сте така организирани, че можете да намерите най-висшите от Асурасите! В това, което Заратустра даде като импулс на човечеството, живееше настроението: Аз имам да дам на човечеството нещо, което трябва да действува по-нататък през всички времена, което изправя пътя на човечеството нагоре и побеждава всички погрешни учения, които са една пречка и отклоняват човека от стремежа към съвършенство! Ето защо Заратустра се чувствуваше като служител на Ахура Маздао и като такъв служител на Ахура Маздао сам чувствуваше враждебността на Ариман. Обаче неговото учение трябваше да служи на човечество за героичното побеждаване на всеки Ариманов принцип. Това Заратустра изказа с пълни със значение думи, които намираме още и в по-късните писания, защото писмени документи са били написани едва по-късно, обаче това, което Духовната наука има да каже, тя го има от други източници -, той го изказа с хубавите думи, от които звучи целият вътрешен импулс на неговата мисия.
Но от тези думи звучи също цялата страст, с която той се чувствуваше като противник на принципа на Ариман или на принципа на тъмнината, когато казва: "Аз искам да говоря!
Елате и слушайте ме, вие, които отдалече вие, които от близо имате желание за това, и отбелязвайте точно всичко. Защото той не трябва вече да побеждава, злият враг и лъжливият учител, той не ще побеждава вече, добрия Дух, толкова продължително време проникна той вече със своето зло дихание гласа и словото на човека. Аз обаче искам да говоря против него в смисъла на това, което най-Възвишеното, Първичното, което Ахура Маздао ми казва. И който не иска да слуша моите думи, както аз ги говоря, както аз ги мисля и разбирам, той ще изпита нещо лошо, преди да дойде свършекът на земните цикли! " Така говори Заратустра.
към текста >>
39.
5. Галилей, Джордано Бруно и Гьоте; Берлин, 26. 01. 1911 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Ние ще видим тогава, как този дух, който така мощно блести в личности
като
Джордано Бруно и Галилей, намери след това едно обхватно оформление в онази личност, която е така близо до нас: Гьоте.
Ние трябва да прескочим един дълъг период от време, когато трябва да обърнем нашия духовен поглед от онази велика личност, от Заратустра или Зороастър, който беше обект на нашата последна сказка от настоящия цикъл, към онези три велики личности, които трябва да стоят на основата на нашите днешни разглеждания. От това, което отстои хилядолетия преди нашето християнско летоброене и който можа да ни бъде разбираемо само благодарение на това, че трябваше да предположим у хората от онова време едно съвършено различно устройство на душите, ние преминаваме към онова време на 16-то, 17-то столетие на нашето летоброене, в което е проблеснал първо онзи дух, който и до нашето съвремие е деен и активен във всички движещи се напред културни течения на човечеството.
Ние ще видим тогава, как този дух, който така мощно блести в личности като Джордано Бруно и Галилей, намери след това едно обхватно оформление в онази личност, която е така близо до нас: Гьоте.
Галилей и Джордано Бруно са двете имена, които трябва да произнесем, когато искаме да си спомним за началото на онази епоха в развитието на човечеството, в която естествените науки стояха на същата повратна точка, на която днес стои Духовната наука. Това, което бе направено тогава по определен начин за естествено-научната мисъл, то трябва да стане по определен начин в течение на следващите времена и за духовно-научното мислене. За да разберем в пълния смисъл думите на Галилей и на Джордано Бруно, ние ще трябва с особена любов да насочим нашия поглед върху целия начин на мислене и чувствуване на човечеството във времето, в което на поврата на 16-тия, 17-тия век бяха поставени Галилей и Джордано Бруно.
към текста >>
Защото тук ние говорим за онези столетия, в които още не съществуваше никакво печатане на книги, в които по-голямата част от хората бяха заставени да приемат
като
духовен живот само това, което се изнасяше в църквите или училищата чрез устното слово.
Тук обаче ние трябва първо да хвърлим поглед назад върху онова твърде особено застъпване на това, което в предидущите столетия приблизително за времето от 11-то до 15-то столетия хората са наричали в широк смисъл наука. Трябва да ни стане ясно, че за тези столетия популяризирането, всеобщото запознаване с научните въпроси трябваше да има съвършено друга форма в сравнение с нашето време.
Защото тук ние говорим за онези столетия, в които още не съществуваше никакво печатане на книги, в които по-голямата част от хората бяха заставени да приемат като духовен живот само това, което се изнасяше в църквите или училищата чрез устното слово.
Ето защо за онези времена е така важно да си съставим един образ за това, как се практикуваше науката. През времената, които са предхождали епохата на Галилей и на Джордано Бруно, науката се е практикувала по начин, който е трудно разбираем за днешния човек; този начин може да бъде разбран само тогава, когато човек може да се пренесе и ориентира в нещо съвършено различно от това, което днес е свикнал да вижда. В онези времена човек би могъл да отиде във всяка аудитория, навсякъде, където се е практикувала науката да речем природознанието в тази или онази област, също медицината и т.н.и би чул, как онзи, който искаше да говори нещо из науката на тогавашното време, не заставаше на почвата на това, което в онова време беше наблюдавано в този или онзи институт, както това става днес, когато се работи по научните методи, а се опираше на нещо, което се намираше писано върху научните въпроси в книгите на Аристотел, който без съмнение за своето време е бил твърде забележителен човек. Този Аристотел се извисява като един духовен великан, когато разглеждаме исторически напредъкът на човечеството. Това, което той направи за своето време, има безкрайно значение.
към текста >>
Този Аристотел се извисява
като
един духовен великан, когато разглеждаме исторически напредъкът на човечеството.
Трябва да ни стане ясно, че за тези столетия популяризирането, всеобщото запознаване с научните въпроси трябваше да има съвършено друга форма в сравнение с нашето време. Защото тук ние говорим за онези столетия, в които още не съществуваше никакво печатане на книги, в които по-голямата част от хората бяха заставени да приемат като духовен живот само това, което се изнасяше в църквите или училищата чрез устното слово. Ето защо за онези времена е така важно да си съставим един образ за това, как се практикуваше науката. През времената, които са предхождали епохата на Галилей и на Джордано Бруно, науката се е практикувала по начин, който е трудно разбираем за днешния човек; този начин може да бъде разбран само тогава, когато човек може да се пренесе и ориентира в нещо съвършено различно от това, което днес е свикнал да вижда. В онези времена човек би могъл да отиде във всяка аудитория, навсякъде, където се е практикувала науката да речем природознанието в тази или онази област, също медицината и т.н.и би чул, как онзи, който искаше да говори нещо из науката на тогавашното време, не заставаше на почвата на това, което в онова време беше наблюдавано в този или онзи институт, както това става днес, когато се работи по научните методи, а се опираше на нещо, което се намираше писано върху научните въпроси в книгите на Аристотел, който без съмнение за своето време е бил твърде забележителен човек.
Този Аристотел се извисява като един духовен великан, когато разглеждаме исторически напредъкът на човечеството.
Това, което той направи за своето време, има безкрайно значение. Обаче това, което сега ни интересува, е, че книгите на Аристотел често пъти не се четяха във формата, в която са били написани в първичния език, а навсякъде се поставяше като основа преданието: това даваше тона. Това, което се изнасяше: върху това, което беше принцип, което важеше по някакъв начин за една истина, за него се казваше: Върху този въпрос Аристотел е мислил така и така. Така се намира това у Аристотеля! Докато днешният изследовател или онзи, който изнася нещо из науката или пък даже популяризира нещо от науката, се позовава на това, че този обект е бил наблюдаван тук или там, в столетията на Джордано Бруно и на Галилей хората се позоваваха на това, че преди толкова и толкова столетия даващият тон Аристотел е твърдял това или онова относно този или онзи обект.
към текста >>
Обаче това, което сега ни интересува, е, че книгите на Аристотел често пъти не се четяха във формата, в която са били написани в първичния език, а навсякъде се поставяше
като
основа преданието: това даваше тона.
Ето защо за онези времена е така важно да си съставим един образ за това, как се практикуваше науката. През времената, които са предхождали епохата на Галилей и на Джордано Бруно, науката се е практикувала по начин, който е трудно разбираем за днешния човек; този начин може да бъде разбран само тогава, когато човек може да се пренесе и ориентира в нещо съвършено различно от това, което днес е свикнал да вижда. В онези времена човек би могъл да отиде във всяка аудитория, навсякъде, където се е практикувала науката да речем природознанието в тази или онази област, също медицината и т.н.и би чул, как онзи, който искаше да говори нещо из науката на тогавашното време, не заставаше на почвата на това, което в онова време беше наблюдавано в този или онзи институт, както това става днес, когато се работи по научните методи, а се опираше на нещо, което се намираше писано върху научните въпроси в книгите на Аристотел, който без съмнение за своето време е бил твърде забележителен човек. Този Аристотел се извисява като един духовен великан, когато разглеждаме исторически напредъкът на човечеството. Това, което той направи за своето време, има безкрайно значение.
Обаче това, което сега ни интересува, е, че книгите на Аристотел често пъти не се четяха във формата, в която са били написани в първичния език, а навсякъде се поставяше като основа преданието: това даваше тона.
Това, което се изнасяше: върху това, което беше принцип, което важеше по някакъв начин за една истина, за него се казваше: Върху този въпрос Аристотел е мислил така и така. Така се намира това у Аристотеля! Докато днешният изследовател или онзи, който изнася нещо из науката или пък даже популяризира нещо от науката, се позовава на това, че този обект е бил наблюдаван тук или там, в столетията на Джордано Бруно и на Галилей хората се позоваваха на това, че преди толкова и толкова столетия даващият тон Аристотел е твърдял това или онова относно този или онзи обект. Също както днес хората се позовават по отношение на духовното на религиозните документи и тяхното предание и не се спират на непосредственото наблюдение, така в миналото в науките са се позовавали не на природата и нейното наблюдение, а на полученото по предание, на Аристотел.
към текста >>
И въпреки че би трябвало да кажем, че за една такава духовна личност не може да се говори неизменено след столетия, все пак от друга страна можем с право да мислим: Тъй
като
Аристотел е произвел такива важни и величествени неща, все пак хората, макар и да не биха научили нищо ново, когото постоянно им се говори за отстоящия с хилядолетия назад в миналото Аристотел, те би трябвало да получат нещо важно в своите умове.
Извънредно интересно е човек да се задълбочи в една такава университетска сказка, за да се види, как лекарите навсякъде в своите лекции са поставяли за основа Аристотел. Обаче Аристотел е бил един духовен великан.
И въпреки че би трябвало да кажем, че за една такава духовна личност не може да се говори неизменено след столетия, все пак от друга страна можем с право да мислим: Тъй като Аристотел е произвел такива важни и величествени неща, все пак хората, макар и да не биха научили нищо ново, когото постоянно им се говори за отстоящия с хилядолетия назад в миналото Аристотел, те би трябвало да получат нещо важно в своите умове.
Защото от голямо значение ще да е било и полезно същевременно човек да приеме ясните учения и теории на Аристотел. Но не беше такъв случаят и то затова не, защото онези, които са изнасяли тогава тези учения и са ги проповядвали според Аристотел, по правило не са разбирали нищо от Аристотел. Защото всъщност учението на Аристотел беше невъобразимо криво разбрано, тъй както то се изнасяше преди Галилей и преди Джордано Бруно като "аристотелово" учение. Днес от гледището на Духовната наука бих искал да изтъкна само това, което трябва да покаже, как трябваше да застанат Галилей и Джордано Бруно в духовния живот на тяхното време. Аз често пъти съм споменавал нещо, което съвсем не е анекдот, а една истина, и затова искам още веднъж да обърна вниманието върху него.
към текста >>
Защото всъщност учението на Аристотел беше невъобразимо криво разбрано, тъй както то се изнасяше преди Галилей и преди Джордано Бруно
като
"аристотелово" учение.
Извънредно интересно е човек да се задълбочи в една такава университетска сказка, за да се види, как лекарите навсякъде в своите лекции са поставяли за основа Аристотел. Обаче Аристотел е бил един духовен великан. И въпреки че би трябвало да кажем, че за една такава духовна личност не може да се говори неизменено след столетия, все пак от друга страна можем с право да мислим: Тъй като Аристотел е произвел такива важни и величествени неща, все пак хората, макар и да не биха научили нищо ново, когото постоянно им се говори за отстоящия с хилядолетия назад в миналото Аристотел, те би трябвало да получат нещо важно в своите умове. Защото от голямо значение ще да е било и полезно същевременно човек да приеме ясните учения и теории на Аристотел. Но не беше такъв случаят и то затова не, защото онези, които са изнасяли тогава тези учения и са ги проповядвали според Аристотел, по правило не са разбирали нищо от Аристотел.
Защото всъщност учението на Аристотел беше невъобразимо криво разбрано, тъй както то се изнасяше преди Галилей и преди Джордано Бруно като "аристотелово" учение.
Днес от гледището на Духовната наука бих искал да изтъкна само това, което трябва да покаже, как трябваше да застанат Галилей и Джордано Бруно в духовния живот на тяхното време. Аз често пъти съм споменавал нещо, което съвсем не е анекдот, а една истина, и затова искам още веднъж да обърна вниманието върху него.
към текста >>
Тогава този учен, който вярваше, че беше един добър аристотелик, бе твърде учуден и се обръща към Галилей с думите: почти изглежда така,
като
че нервите изхождат от мозъка, но все пак Аристотел казва, че нервите изхождат от сърцето и щом тук имаме налице едно противоречие, аз вярвам на Аристотел, а не на природата!
Но тогава аристотелиците застъпвали едно странно учение: че нервите, че цялата нервна система на човека, изхожда от сърцето и от сърцето нервите се разпространяват до главата и през цялото тяло. Това е учил Аристотел, казвали те, и това е истината! Галилей, който не искаше да се опира на това, което се намираше в старите книги и предания, а на това, което виждаше, когато изследваше човешкото тяло, обърна вниманието на това, че нервите изхождат от мозъка и че главните нерви имат своята изходна точка от мозъка. Сега Галилей казва на своя приятел това и го увещава, че той трябва да се убеди, как нервите изхождат от мозъка. Аз искам да видя това, казва неговият приятел и тогава то му бе показано на самото човешко тяло.
Тогава този учен, който вярваше, че беше един добър аристотелик, бе твърде учуден и се обръща към Галилей с думите: почти изглежда така, като че нервите изхождат от мозъка, но все пак Аристотел казва, че нервите изхождат от сърцето и щом тук имаме налице едно противоречие, аз вярвам на Аристотел, а не на природата!
към текста >>
И това, което беше прастара наука, което и самите гърци бяха постигнали
като
прастара наука, бе зарегистрирано от Аристотел, който самият не беше вече в състояние да развие едно такова съзнание който притежаваше само едно интелектуално съзнание.
Изхождайки от това, искаме да видим, как Аристотел е бил криво разбиран през времето на Джордано Бруно и на Галилей и искаме да вземем именно този пример с изходното място на нервите: сърцето. Какво се крие зад това изказване на Аристотел, можем да разберем само тогава, когато знаем, че Аристотел стоеше на завършека на древната гръцка култура, а с това той стоеше същевременно на завършека на онова време, през което е царувало древното ясновидско съзнание. И насочвайки поглед в епохата предхождаща неговата, той намери предадена една наука, която беше родена от едно ясновиждащо съзнание, което можеше да вижда зад сетивния свят в духовния свят. Това съзнание беше създало древните науки.
И това, което беше прастара наука, което и самите гърци бяха постигнали като прастара наука, бе зарегистрирано от Аристотел, който самият не беше вече в състояние да развие едно такова съзнание който притежаваше само едно интелектуално съзнание.
Ето върху това би трябвало да размислим. Защото не напразно Аристотел е основателят на логиката в историята! Той е това, защото интелектуалното, доказателното мислене стана тогава меродавно. Следователно Аристотел беше този, който прие прадревни учения и ги изложи в своите книги в една логическа система, така щото можем да разберем някои неща при него само тогава, когато знаем, какво всъщност се е разбирало с тях. И когато Аристотел говори за нерви, ние не трябва да разбираме тази дума при него така, както я разбира нашата епоха, както я разбираше епохата на Галилей и на Джордано Бруно, която е вече много сродна с нашата, а трябва да знаем следното.
към текста >>
Когато Аристотел говори за пътя на нервите, той има предвид онова, което днес отново познаваме
като
един непосредствено по-висш член на човешката природа в сравнение с физическото тяло: свръхсетивното етерно тяло на човека.
Ето върху това би трябвало да размислим. Защото не напразно Аристотел е основателят на логиката в историята! Той е това, защото интелектуалното, доказателното мислене стана тогава меродавно. Следователно Аристотел беше този, който прие прадревни учения и ги изложи в своите книги в една логическа система, така щото можем да разберем някои неща при него само тогава, когато знаем, какво всъщност се е разбирало с тях. И когато Аристотел говори за нерви, ние не трябва да разбираме тази дума при него така, както я разбира нашата епоха, както я разбираше епохата на Галилей и на Джордано Бруно, която е вече много сродна с нашата, а трябва да знаем следното.
Когато Аристотел говори за пътя на нервите, той има предвид онова, което днес отново познаваме като един непосредствено по-висш член на човешката природа в сравнение с физическото тяло: свръхсетивното етерно тяло на човека.
Това е нещо, което с напредващото развитие на човешкото съзнание се беше изгубило и човек не можеше вече да го вижда. И самият Аристотел не го е виждал вече, но той беше приел този възглед от времената, когато ясновидското съзнание е виждало не само физическото тяло, а и етерната аура, етерното тяло, което е същинският строител и носител на силите на физическото тяло. От времената, когато хората виждаха етерното тяло така както сега окото вижда цветовете, прие Аристотел своето учение. И когато насочим поглед не върху физическото тяло, а върху етерното тяло, тогава действително изходната точка на определени течения, които сега Аристотел поставя на основата на това, което обикновено се търси зад израза "нерв", не е мозъкът, а областта на сърцето. Така Аристотел не е разбирал нашите днешни нерви, а абсолютно свръхсетивни течения, свръхсетивни сили, които изхождат от сърцето, отиват към мозъка и текат в човешкото тяло в различни посоки.
към текста >>
Но понеже хората не бяха в състояние да виждат свръхсетивно също във времената, които предхождаха епохата на Джордано Бруно и на Галилей, те нямаха вече никакво предчувствие за това, че Аристотел е разбирал етерните течения и за тях е говорил
като
за един вид нерви; те вярваха, че Аристотел е разбирал с това физическите нерви и затова твърдяха: Аристотел е казал, че физическите нерви изхождат от сърцето.
Но понеже хората не бяха в състояние да виждат свръхсетивно също във времената, които предхождаха епохата на Джордано Бруно и на Галилей, те нямаха вече никакво предчувствие за това, че Аристотел е разбирал етерните течения и за тях е говорил като за един вид нерви; те вярваха, че Аристотел е разбирал с това физическите нерви и затова твърдяха: Аристотел е казал, че физическите нерви изхождат от сърцето.
Това вярваха аристотелиците. Обаче онези, които знаеха, какво се намира в книгата на природата, не можеха да се съгласят в това с аристотелиците. От тук и големият спор между Галилей и Джордано Бруно с Аристотелиците, така като никой не е разбирал истинския Аристотел естествено не са го разбирали и Галилей и Джордано Бруно, които не са правили никакви усилия да проникнат в смисъла на истинския Аристотел. Затова пък те бяха великите носители на културата за тяхната епоха и от книжната ученост са насочвали вниманието върху великата книга на природата, която е разтворена пред всички.
към текста >>
От тук и големият спор между Галилей и Джордано Бруно с Аристотелиците, така
като
никой не е разбирал истинския Аристотел естествено не са го разбирали и Галилей и Джордано Бруно, които не са правили никакви усилия да проникнат в смисъла на истинския Аристотел.
Но понеже хората не бяха в състояние да виждат свръхсетивно също във времената, които предхождаха епохата на Джордано Бруно и на Галилей, те нямаха вече никакво предчувствие за това, че Аристотел е разбирал етерните течения и за тях е говорил като за един вид нерви; те вярваха, че Аристотел е разбирал с това физическите нерви и затова твърдяха: Аристотел е казал, че физическите нерви изхождат от сърцето. Това вярваха аристотелиците. Обаче онези, които знаеха, какво се намира в книгата на природата, не можеха да се съгласят в това с аристотелиците.
От тук и големият спор между Галилей и Джордано Бруно с Аристотелиците, така като никой не е разбирал истинския Аристотел естествено не са го разбирали и Галилей и Джордано Бруно, които не са правили никакви усилия да проникнат в смисъла на истинския Аристотел.
Затова пък те бяха великите носители на културата за тяхната епоха и от книжната ученост са насочвали вниманието върху великата книга на природата, която е разтворена пред всички.
към текста >>
Един човек, когото аз много ценях
като
философ, който в 1894 година беше ректор на Виенския Университет и държа своята ректорска реч върху Галилей, Лауренц Мюлнер, обърна вниманието в своята реч, че в своето обхватно величие Галилей е прозрял със своя ум великите закони на механиката, на пространствените действия, които най-много ни правят впечатление и говорят на нашето сърце, когато гледаме например църквата Св.Петър в Рим.
Аз вече съм говорил и за един друг случай.
Един човек, когото аз много ценях като философ, който в 1894 година беше ректор на Виенския Университет и държа своята ректорска реч върху Галилей, Лауренц Мюлнер, обърна вниманието в своята реч, че в своето обхватно величие Галилей е прозрял със своя ум великите закони на механиката, на пространствените действия, които най-много ни правят впечатление и говорят на нашето сърце, когато гледаме например църквата Св.Петър в Рим.
Когато тази величествена сграда действува върху нас, тогава действително всеки изпитва нещо, което можем да разберем. Искам да охарактеризирам това с един малък факт, който е забележителен в това отношение.
към текста >>
Нещо
като
удивление върху разпределението на пространствените сили, което е бликнало от гениалността на Микеланджело, може да обхване всекиго, който вижда тази своеобразна сграда.
Нещо като удивление върху разпределението на пространствените сили, което е бликнало от гениалността на Микеланджело, може да обхване всекиго, който вижда тази своеобразна сграда.
Лауренц Мюлнер обърна вниманието в своята ректорска реч върху факта, че човечеството беше добило възможността да мисли математически-механически такива разпределения на пространството, каквито виждаме в красивата форма на купола на църквата Св.Петър в Рим, благодарение на Галилей, този велик мислител. Обаче същевременно трябва да подчертаем, че Галилей се роди почти в деня на смъртта на Микеланджело, строителят на църквата св.Петър. А това значи: От духовните сили на Микеланджело се роди онова разпределение на пространствените сили, което стана достъпно за интелекта на човечеството едва по-късно.
към текста >>
А духове
като
Галилей и Джордано Бруно представляват първите хора, които дават тон за това, което трябваше да дойде.
От този пример можем да разберем, че това, което можем да наречем умствено, интелектуално знание, може да дойде много по-късно отколкото изграждането на тези неща в пространството. Ако хората действително разгледат някога мислително нещо подобно, те ще започнат да считат, че съзнанието на човечеството е претърпяло промени: че по-рано хората са притежавали известно ясновидство и че начинът на мислене чрез интелекта не се е родил много отдавна, а този начин можа да се роди благодарение на съвършено определени исторически необходимости едва през времето на 15-то, 16-то, 17-то столетия.
А духове като Галилей и Джордано Бруно представляват първите хора, които дават тон за това, което трябваше да дойде.
От тук и тяхното силно противопоставяне на аристотелиците, а именно против онези, които първо тълкуваха погрешно Аристотеля, който би могъл да бъде считан като израз на една древна наука, и след това прилагат този криво изтълкуван Аристотел към природата. С това ние охарактеризирахме същевременно и положението, което Галилей заема в света.
към текста >>
От тук и тяхното силно противопоставяне на аристотелиците, а именно против онези, които първо тълкуваха погрешно Аристотеля, който би могъл да бъде считан
като
израз на една древна наука, и след това прилагат този криво изтълкуван Аристотел към природата.
От този пример можем да разберем, че това, което можем да наречем умствено, интелектуално знание, може да дойде много по-късно отколкото изграждането на тези неща в пространството. Ако хората действително разгледат някога мислително нещо подобно, те ще започнат да считат, че съзнанието на човечеството е претърпяло промени: че по-рано хората са притежавали известно ясновидство и че начинът на мислене чрез интелекта не се е родил много отдавна, а този начин можа да се роди благодарение на съвършено определени исторически необходимости едва през времето на 15-то, 16-то, 17-то столетия. А духове като Галилей и Джордано Бруно представляват първите хора, които дават тон за това, което трябваше да дойде.
От тук и тяхното силно противопоставяне на аристотелиците, а именно против онези, които първо тълкуваха погрешно Аристотеля, който би могъл да бъде считан като израз на една древна наука, и след това прилагат този криво изтълкуван Аристотел към природата.
С това ние охарактеризирахме същевременно и положението, което Галилей заема в света.
към текста >>
Уверявам ви, че с такива думи ние можем само да опишем по околен път чувството, което Галилей имаше, защото за да разберем цялата душа, цялото състояние на духа на Галилей, ние трябва да опишем както следва това, което той е чувствувал: Ние стоим
като
човеци на Земята.
Галилей беше във висшия смисъл на думата този, който пръв внесе в човечеството онази строга форма на естествено-научното мислене, бихме могли да кажем, онази форма на отношението на естествената наука към математиката, която е станала даваща тон за цялото следващо време до нашата епоха. Кое е своебразното у Галилей? Галилей който в това от ношение беше изцяло дете на своето време си казваше с мъжествена смелост първо следното.
Уверявам ви, че с такива думи ние можем само да опишем по околен път чувството, което Галилей имаше, защото за да разберем цялата душа, цялото състояние на духа на Галилей, ние трябва да опишем както следва това, което той е чувствувал: Ние стоим като човеци на Земята.
Пред нас се простира природата с всичко, което тя може да даде на нашите сетива, на нашия ум, който е свързан с инструмента на мозъка. Чрез природата така казва Галилей в много от своите съчинения чрез природата говори нещо божествено-духовно. Ние хората гледаме природата с нашите очи и я разглеждаме с другите сетива. Това, което нашите очи възприемат, което чувствуваме чрез другите сетива, то е вмислено в природата чрез божествено-духовни Същества. Първо живеят мислите на божествено-духовните Същества, след това възниквайки от мислите на божествено-духовните Същества идват сетивните неща на природата като откровения на Божиите мисли и после идва нашата възприемателна способност, преди всичко нашият ум, който е свързан с нашия мозък.
към текста >>
Първо живеят мислите на божествено-духовните Същества, след това възниквайки от мислите на божествено-духовните Същества идват сетивните неща на природата
като
откровения на Божиите мисли и после идва нашата възприемателна способност, преди всичко нашият ум, който е свързан с нашия мозък.
Уверявам ви, че с такива думи ние можем само да опишем по околен път чувството, което Галилей имаше, защото за да разберем цялата душа, цялото състояние на духа на Галилей, ние трябва да опишем както следва това, което той е чувствувал: Ние стоим като човеци на Земята. Пред нас се простира природата с всичко, което тя може да даде на нашите сетива, на нашия ум, който е свързан с инструмента на мозъка. Чрез природата така казва Галилей в много от своите съчинения чрез природата говори нещо божествено-духовно. Ние хората гледаме природата с нашите очи и я разглеждаме с другите сетива. Това, което нашите очи възприемат, което чувствуваме чрез другите сетива, то е вмислено в природата чрез божествено-духовни Същества.
Първо живеят мислите на божествено-духовните Същества, след това възниквайки от мислите на божествено-духовните Същества идват сетивните неща на природата като откровения на Божиите мисли и после идва нашата възприемателна способност, преди всичко нашият ум, който е свързан с нашия мозък.
И така ние стоим тук, за да разчетем, как от буквите се получава една книга и се ражда онова, което авторът е мислил, т.е. това, което божествените мисли са изразили в природата.
към текста >>
Галилей е стоял напълно на становището, на което са стояли всички велики духове на мировото развитие, че в природните явления, във фактите на природата ни е дадено нещо
като
букви, които изразяват духа на божествено-духовните Същества.
Галилей е стоял напълно на становището, на което са стояли всички велики духове на мировото развитие, че в природните явления, във фактите на природата ни е дадено нещо като букви, които изразяват духа на божествено-духовните Същества.
Тогава човешкият дух съществува затова, за да чете това, което божествено-духовните Същества са вписали във формите на минералите, в течението на природните явления, даже в хода на звездните движения. Човешката природа съществува затова, да чете това, което божественият Дух е мислил. Обаче в смисъла на Галилей божественият Дух се различава от човешкия по това, че за божествения Дух всичко, което съществува за мисленето, е мислено наведнъж, неограничено от пространството и от времето, в един миг.
към текста >>
Той не трябва да вярва, че може да пренебрегне отделните явления, че може да прескочи това, което Бог предварително е мислил
като
основа на явленията.
Ние веднага ще видим, колко особена е била тази мисъл. Представете си, че ако някой използува цялата математика, доколкото тя е била изучена от хората, той трябва дълго време да се мъчи, за да я овладее. Онези, които присъствуват тук, ще знаят, колко много схващането на математическите мисли зависи за човека от времето. А сега Галилей си мислеше: Това, което човекът схваща за продължително време, са божествената мисъл то се ражда в един миг, то не е ограничено от пространството и от времето. Човешкият дух си мислеше той преди всичко не трябва да вярва, че може да обхване бързо божествения Дух със своя ум, който е свързан е пространството и времето, той трябва да се стреми да наблюдава стъпка по стъпка, да наблюдава ясно отделните явления.
Той не трябва да вярва, че може да пренебрегне отделните явления, че може да прескочи това, което Бог предварително е мислил като основа на явленията.
Галилей си казваше: Зле върви с един мислител, а и с всички мислители, които не искат да стигнат до истината чрез едно строго наблюдение на това, което в природата е разпростряно пред нашия ум, но които искат да стигнат бързо до истината чрез своята спекулация, прескачайки отделните неща. Но Галилей казваше това поради основания различни от тези, поради които то днес се казва. Защото Галилей не искаше да ограничи човешкия дух в наблюденията, защото би отрекъл, че зад тези наблюдения стои великият Дух със своите "предварителни" със своите "творчески мисли", а защото този божествен Дух му се явяваше така велик, мощен и възвишен чрез това, че всичко, което въобще съществува като "предварителни /творчески/ мисли" съществува в един миг, така щото човешкият дух има нужда от едно безкрайно продължително време за любвеобилното разчитане на буквите, за да стигне постепенно до разбирането на отделните мисли. От смирение пред това, колко ниско стои човешкият ум под божествения Ум, увещаваше Галилей своите съвременници: Вие не можете да прогледнете зад нещата, не защото хората въобще не биха могли да сторят това, но защото времето за това е минало вече.
към текста >>
Защото Галилей не искаше да ограничи човешкия дух в наблюденията, защото би отрекъл, че зад тези наблюдения стои великият Дух със своите "предварителни" със своите "творчески мисли", а защото този божествен Дух му се явяваше така велик, мощен и възвишен чрез това, че всичко, което въобще съществува
като
"предварителни /творчески/ мисли" съществува в един миг, така щото човешкият дух има нужда от едно безкрайно продължително време за любвеобилното разчитане на буквите, за да стигне постепенно до разбирането на отделните мисли.
А сега Галилей си мислеше: Това, което човекът схваща за продължително време, са божествената мисъл то се ражда в един миг, то не е ограничено от пространството и от времето. Човешкият дух си мислеше той преди всичко не трябва да вярва, че може да обхване бързо божествения Дух със своя ум, който е свързан е пространството и времето, той трябва да се стреми да наблюдава стъпка по стъпка, да наблюдава ясно отделните явления. Той не трябва да вярва, че може да пренебрегне отделните явления, че може да прескочи това, което Бог предварително е мислил като основа на явленията. Галилей си казваше: Зле върви с един мислител, а и с всички мислители, които не искат да стигнат до истината чрез едно строго наблюдение на това, което в природата е разпростряно пред нашия ум, но които искат да стигнат бързо до истината чрез своята спекулация, прескачайки отделните неща. Но Галилей казваше това поради основания различни от тези, поради които то днес се казва.
Защото Галилей не искаше да ограничи човешкия дух в наблюденията, защото би отрекъл, че зад тези наблюдения стои великият Дух със своите "предварителни" със своите "творчески мисли", а защото този божествен Дух му се явяваше така велик, мощен и възвишен чрез това, че всичко, което въобще съществува като "предварителни /творчески/ мисли" съществува в един миг, така щото човешкият дух има нужда от едно безкрайно продължително време за любвеобилното разчитане на буквите, за да стигне постепенно до разбирането на отделните мисли.
От смирение пред това, колко ниско стои човешкият ум под божествения Ум, увещаваше Галилей своите съвременници: Вие не можете да прогледнете зад нещата, не защото хората въобще не биха могли да сторят това, но защото времето за това е минало вече.
към текста >>
Наблюдение, опит и саморазмисъл беше това, което Галилей считаше
като
меродавно за своите съвременници.
Наблюдение, опит и саморазмисъл беше това, което Галилей считаше като меродавно за своите съвременници.
Той можеше да стори това, защото неговият дух беше устроен напълно математически, защото имаше много вярно математическо мислене. Чудесно е, когато например чуваме, как Галилей научава, че в Холандия е било открито нещо като далекоглед, с който можело да се вижда в най-далечните небесни пространства. Трябва да имаме предвид, че тогава не е имало никакви вестници. Галилей научава от пътници, че в Холандия е било открито нещо като далекоглед. Това не му даваме мир, след като беше научил тази вест, и накрая стигна до там, че самостоятелно измисли един далекоглед.
към текста >>
Чудесно е, когато например чуваме, как Галилей научава, че в Холандия е било открито нещо
като
далекоглед, с който можело да се вижда в най-далечните небесни пространства.
Наблюдение, опит и саморазмисъл беше това, което Галилей считаше като меродавно за своите съвременници. Той можеше да стори това, защото неговият дух беше устроен напълно математически, защото имаше много вярно математическо мислене.
Чудесно е, когато например чуваме, как Галилей научава, че в Холандия е било открито нещо като далекоглед, с който можело да се вижда в най-далечните небесни пространства.
Трябва да имаме предвид, че тогава не е имало никакви вестници. Галилей научава от пътници, че в Холандия е било открито нещо като далекоглед. Това не му даваме мир, след като беше научил тази вест, и накрая стигна до там, че самостоятелно измисли един далекоглед. Това беше далекогледът, с който Галилей направи своите велики открития, които отговаряха на това, което неотдавна беше създала Коперниковата мирова система. За да разберем правилно това време, трябва да съпоставим две неща: Едното беше, че хората не разбираха вече нищо от древната свръхсетивна наука и че Галилей беше един пътеоткривател на новата наука.
към текста >>
Галилей научава от пътници, че в Холандия е било открито нещо
като
далекоглед.
Наблюдение, опит и саморазмисъл беше това, което Галилей считаше като меродавно за своите съвременници. Той можеше да стори това, защото неговият дух беше устроен напълно математически, защото имаше много вярно математическо мислене. Чудесно е, когато например чуваме, как Галилей научава, че в Холандия е било открито нещо като далекоглед, с който можело да се вижда в най-далечните небесни пространства. Трябва да имаме предвид, че тогава не е имало никакви вестници.
Галилей научава от пътници, че в Холандия е било открито нещо като далекоглед.
Това не му даваме мир, след като беше научил тази вест, и накрая стигна до там, че самостоятелно измисли един далекоглед. Това беше далекогледът, с който Галилей направи своите велики открития, които отговаряха на това, което неотдавна беше създала Коперниковата мирова система. За да разберем правилно това време, трябва да съпоставим две неща: Едното беше, че хората не разбираха вече нищо от древната свръхсетивна наука и че Галилей беше един пътеоткривател на новата наука. И второто беше това, че по отношение на звездите имаше голямо значение делото на Коперник, който непосредствено преди това беше дал една нова форма на образа на света чрез външното мислене върху движенията на планетите около Слънцето. Нужно е само да се поставим в положението на тогавашните хора и в душите на онези, които като хора бяха вярвали от хилядолетия: Тук с тази Земя ние стоим здраво в пространството!
към текста >>
Това не му даваме мир, след
като
беше научил тази вест, и накрая стигна до там, че самостоятелно измисли един далекоглед.
Наблюдение, опит и саморазмисъл беше това, което Галилей считаше като меродавно за своите съвременници. Той можеше да стори това, защото неговият дух беше устроен напълно математически, защото имаше много вярно математическо мислене. Чудесно е, когато например чуваме, как Галилей научава, че в Холандия е било открито нещо като далекоглед, с който можело да се вижда в най-далечните небесни пространства. Трябва да имаме предвид, че тогава не е имало никакви вестници. Галилей научава от пътници, че в Холандия е било открито нещо като далекоглед.
Това не му даваме мир, след като беше научил тази вест, и накрая стигна до там, че самостоятелно измисли един далекоглед.
Това беше далекогледът, с който Галилей направи своите велики открития, които отговаряха на това, което неотдавна беше създала Коперниковата мирова система. За да разберем правилно това време, трябва да съпоставим две неща: Едното беше, че хората не разбираха вече нищо от древната свръхсетивна наука и че Галилей беше един пътеоткривател на новата наука. И второто беше това, че по отношение на звездите имаше голямо значение делото на Коперник, който непосредствено преди това беше дал една нова форма на образа на света чрез външното мислене върху движенията на планетите около Слънцето. Нужно е само да се поставим в положението на тогавашните хора и в душите на онези, които като хора бяха вярвали от хилядолетия: Тук с тази Земя ние стоим здраво в пространството! А сега това мислене беше поставено с главата надолу: Земята движеща се с огромна скорост около Слънцето!
към текста >>
Нужно е само да се поставим в положението на тогавашните хора и в душите на онези, които
като
хора бяха вярвали от хилядолетия: Тук с тази Земя ние стоим здраво в пространството!
Галилей научава от пътници, че в Холандия е било открито нещо като далекоглед. Това не му даваме мир, след като беше научил тази вест, и накрая стигна до там, че самостоятелно измисли един далекоглед. Това беше далекогледът, с който Галилей направи своите велики открития, които отговаряха на това, което неотдавна беше създала Коперниковата мирова система. За да разберем правилно това време, трябва да съпоставим две неща: Едното беше, че хората не разбираха вече нищо от древната свръхсетивна наука и че Галилей беше един пътеоткривател на новата наука. И второто беше това, че по отношение на звездите имаше голямо значение делото на Коперник, който непосредствено преди това беше дал една нова форма на образа на света чрез външното мислене върху движенията на планетите около Слънцето.
Нужно е само да се поставим в положението на тогавашните хора и в душите на онези, които като хора бяха вярвали от хилядолетия: Тук с тази Земя ние стоим здраво в пространството!
А сега това мислене беше поставено с главата надолу: Земята движеща се с огромна скорост около Слънцето!
към текста >>
И Галилей намери особено това, което търсеше
като
простота и красота у Коперник.
Целият възглед величествено опростен! Това беше също онова, което подействува особено убедително и на Галилей. Защото той постоянно твърдеше: На човешкия ум подхожда да разбере истината в проста форма. Красиво е не сложното, а простото, а истината е красива. Тогавашното време прие мисълта на коперниковата система на света заради красотата и заради красотата в простотата.
И Галилей намери особено това, което търсеше като простота и красота у Коперник.
Сега той стоеше там, видя това, което хората едва ли искаха да вярват: той видя със своя телескоп луните на Юпитер! Да, очите на Галилей първи видяха луните на Юпитер, които обикалят Юпитер, както планетите обикалят Слънцето една малка слънчева система: Юпитер със своите луни както Слънцето със своите планети. Това беше в състояние да потвърди една система на света, която беше построена напълно върху мисълта на сетивния свят. Галилей беше този, който особено видя в малък мащаб мисълта на Коперник за сетивния свят. С това той стана един откривател на пътя на новата наука.
към текста >>
Той беше също така първият, който имаше едно предчувствие, че на Луната има планини, че съществуват слънчеви петна и че това, което минава
като
една ивица мъгла над звездите, е един разсеян звезден свят.
Сега той стоеше там, видя това, което хората едва ли искаха да вярват: той видя със своя телескоп луните на Юпитер! Да, очите на Галилей първи видяха луните на Юпитер, които обикалят Юпитер, както планетите обикалят Слънцето една малка слънчева система: Юпитер със своите луни както Слънцето със своите планети. Това беше в състояние да потвърди една система на света, която беше построена напълно върху мисълта на сетивния свят. Галилей беше този, който особено видя в малък мащаб мисълта на Коперник за сетивния свят. С това той стана един откривател на пътя на новата наука.
Той беше също така първият, който имаше едно предчувствие, че на Луната има планини, че съществуват слънчеви петна и че това, което минава като една ивица мъгла над звездите, е един разсеян звезден свят.
Накратко казано, дойде всичко това, което може да се нарече: една изразена в сетивния свят, "информирана" писменност на божествената мъдрост. Това беше особеното, което действуваше върху Галилей. Времето, което искаше да премине напълно в съзерцаването на сетивния свят, имаше за Галилей и за неговия изграден върху математиката дух нещо твърде особено. И така Галилей стана онзи, който даде така да се каже първия импулс на човечеството, да каже. Ние не можем да прогледнем сега с нормалното съзнание зад този сетивен килим.
към текста >>
Галилей използува едно твърде забележително сравнение, от което същевременно се вижда, колко погрешна е мисълта; но важното не е това, а важното е да схванем мисълта
като
мисъл на времето, на епохата.
Нищо чудно следователно, ако виждаме в лицето на Галилей същевременно и духа, който искаше да бъде на ясно и за себе си, как всъщност се отнасят сетивните явления към човека и към неговия душевен живот. В популярни изложения се говори много също и за това, че така да се каже КАНТ първи е обърнал вниманието на това, че светът около нас е само едно явление, че ние не можем да проникнем до "вещта в себе си". В една форма различна от тази на Кант Галилей беше обърнал вече вниманието на тази мисъл, само че навсякъде зад сетивното той виждаше всеобхващащата мисъл на Божествено-Духовното и приемаше само от смирение, че човекът може да се приближи само в продължително време до това, но не по принцип. Но Галилей казваше: Когато виждаме един цвят, той прави едно впечатление, например червеният цвят прави впечатление на червеното. Нима червеният цвят е в нещата?
Галилей използува едно твърде забележително сравнение, от което същевременно се вижда, колко погрешна е мисълта; но важното не е това, а важното е да схванем мисълта като мисъл на времето, на епохата.
Той казваше: Да вземем едно птиче перо и да погъделичкаме стъпалото на един човек или неговата длан: човекът чувствува един гъдел. Нима гъделът е в самото перо? , пита той. Не, гъделът е нещо съвършено субективно. В перото се намира нещо съвършено различно.
към текста >>
Когато вземем предвид това, ние виждаме даже, че в Галилей живее това, което е дошло
като
философия на по-новото време, защото философията на по-новото време се съмнява, че човекът би могъл по някакъв начин да проникне зад килима на сетивния свят.
Когато вземем предвид това, ние виждаме даже, че в Галилей живее това, което е дошло като философия на по-новото време, защото философията на по-новото време се съмнява, че човекът би могъл по някакъв начин да проникне зад килима на сетивния свят.
към текста >>
Ако в лицето на Галилей виждаме един спокоен, здраво стоящ на своята почва откривател на пътища, то в лицето на малко по-възрастния Джордано Бруно Галилей е роден в 1564 година, а Джордано Бруно в 1548 година ние имаме пред нас един човек, който непосредствено отразява в своята личност, отразява в цялост това, което в онова време минаваше
като
велики истини през душите и през духовете на другите в Коперник, в самия Галилей.
Ако в лицето на Галилей виждаме един спокоен, здраво стоящ на своята почва откривател на пътища, то в лицето на малко по-възрастния Джордано Бруно Галилей е роден в 1564 година, а Джордано Бруно в 1548 година ние имаме пред нас един човек, който непосредствено отразява в своята личност, отразява в цялост това, което в онова време минаваше като велики истини през душите и през духовете на другите в Коперник, в самия Галилей.
Всичко това ни се отразява от духа на Джордано Бруно като в една мощна, обхватна философия на настроението. Какво е било становището на Джордано Бруно към света, как той го е чувствувал от духа на своето време като негова най-дълбока собствена същина?
към текста >>
Всичко това ни се отразява от духа на Джордано Бруно
като
в една мощна, обхватна философия на настроението.
Ако в лицето на Галилей виждаме един спокоен, здраво стоящ на своята почва откривател на пътища, то в лицето на малко по-възрастния Джордано Бруно Галилей е роден в 1564 година, а Джордано Бруно в 1548 година ние имаме пред нас един човек, който непосредствено отразява в своята личност, отразява в цялост това, което в онова време минаваше като велики истини през душите и през духовете на другите в Коперник, в самия Галилей.
Всичко това ни се отразява от духа на Джордано Бруно като в една мощна, обхватна философия на настроението.
Какво е било становището на Джордано Бруно към света, как той го е чувствувал от духа на своето време като негова най-дълбока собствена същина?
към текста >>
Какво е било становището на Джордано Бруно към света, как той го е чувствувал от духа на своето време
като
негова най-дълбока собствена същина?
Ако в лицето на Галилей виждаме един спокоен, здраво стоящ на своята почва откривател на пътища, то в лицето на малко по-възрастния Джордано Бруно Галилей е роден в 1564 година, а Джордано Бруно в 1548 година ние имаме пред нас един човек, който непосредствено отразява в своята личност, отразява в цялост това, което в онова време минаваше като велики истини през душите и през духовете на другите в Коперник, в самия Галилей. Всичко това ни се отразява от духа на Джордано Бруно като в една мощна, обхватна философия на настроението.
Какво е било становището на Джордано Бруно към света, как той го е чувствувал от духа на своето време като негова най-дълбока собствена същина?
към текста >>
Това, което сега човешките сетива виждаха, което сетивата виждат, когато гледат растенията, животните и човека, когато виждат планините, моретата, облаците и звездите, това му се явяваше
като
едно достойно за удивление развитие на всичко, което живее в самия Божествено-духовен свят, в Божествено-Духовното.
Джордано Бруно си казвал: Аристотел а именно както той е познавал криворазбрания Аристотел е казал още, че съществува една сфера, която се простира нагоре до Луната, след това идват различните сфери на звездите, после сферата на Божествено-Духовното, и вън от сферите на звездите трябва да търсим движещия Бог. Следователно в смисъла на Аристотел Джордано имаше пред себе си първо Земята, след това сферата на Луната и на звездите и едва после вън от този свят и вън от това, в което живее човекът, движещ и обръщащ в най-големия кръг буквално обръщащ в кръгообращения и движения звездите божествения Дух. Това беше една мисъл, която Джордано Бруно не можеше да свърже с това, което човечеството изживяваше сега.
Това, което сега човешките сетива виждаха, което сетивата виждат, когато гледат растенията, животните и човека, когато виждат планините, моретата, облаците и звездите, това му се явяваше като едно достойно за удивление развитие на всичко, което живее в самия Божествено-духовен свят, в Божествено-Духовното.
И той искаше да вижда в това, което се движеше като звезди, което преминаваше като облаци през въздуха, не само една писменост на божественото Същество, а нещо, което принадлежи към Божественото Същество така, както пръстите или другите членове принадлежат на самите нас. Основната мисъл на Джордано Бруно беше не един Бог, който действува върху сетивното от вън от окръжността, а един Бог, който се намира във всяко отделно сетивно нещо, чието изградено тяло е сетивният свят. Ако искаме да разберем, как е стигнал той до една такава основна мисъл, ние трябва да кажем: До тази основна мисъл го доведе възторгът, блаженството предизвикано от цялото това ново време! Преди това хората бяха живели в една епоха, в която те се ровеха само в старите мисли на Аристотел. Когато минаваха през гората и полетата даващите тон учени нямаха никакъв поглед за царствата на природата и нейните красоти, а имаха разбиране и чувство само за това, което се намираше върху пергаментите, което произхождаше от древния Аристотел.
към текста >>
И той искаше да вижда в това, което се движеше
като
звезди, което преминаваше
като
облаци през въздуха, не само една писменост на божественото Същество, а нещо, което принадлежи към Божественото Същество така, както пръстите или другите членове принадлежат на самите нас.
Джордано Бруно си казвал: Аристотел а именно както той е познавал криворазбрания Аристотел е казал още, че съществува една сфера, която се простира нагоре до Луната, след това идват различните сфери на звездите, после сферата на Божествено-Духовното, и вън от сферите на звездите трябва да търсим движещия Бог. Следователно в смисъла на Аристотел Джордано имаше пред себе си първо Земята, след това сферата на Луната и на звездите и едва после вън от този свят и вън от това, в което живее човекът, движещ и обръщащ в най-големия кръг буквално обръщащ в кръгообращения и движения звездите божествения Дух. Това беше една мисъл, която Джордано Бруно не можеше да свърже с това, което човечеството изживяваше сега. Това, което сега човешките сетива виждаха, което сетивата виждат, когато гледат растенията, животните и човека, когато виждат планините, моретата, облаците и звездите, това му се явяваше като едно достойно за удивление развитие на всичко, което живее в самия Божествено-духовен свят, в Божествено-Духовното.
И той искаше да вижда в това, което се движеше като звезди, което преминаваше като облаци през въздуха, не само една писменост на божественото Същество, а нещо, което принадлежи към Божественото Същество така, както пръстите или другите членове принадлежат на самите нас.
Основната мисъл на Джордано Бруно беше не един Бог, който действува върху сетивното от вън от окръжността, а един Бог, който се намира във всяко отделно сетивно нещо, чието изградено тяло е сетивният свят. Ако искаме да разберем, как е стигнал той до една такава основна мисъл, ние трябва да кажем: До тази основна мисъл го доведе възторгът, блаженството предизвикано от цялото това ново време! Преди това хората бяха живели в една епоха, в която те се ровеха само в старите мисли на Аристотел. Когато минаваха през гората и полетата даващите тон учени нямаха никакъв поглед за царствата на природата и нейните красоти, а имаха разбиране и чувство само за това, което се намираше върху пергаментите, което произхождаше от древния Аристотел. Сега беше дошла една епоха, когато природата говореше на човека, епохата на великите открития, когато такива мощни духове като Галилей напираха да познаят Божественото в природата лице срещу лице.
към текста >>
Сега беше дошла една епоха, когато природата говореше на човека, епохата на великите открития, когато такива мощни духове
като
Галилей напираха да познаят Божественото в природата лице срещу лице.
И той искаше да вижда в това, което се движеше като звезди, което преминаваше като облаци през въздуха, не само една писменост на божественото Същество, а нещо, което принадлежи към Божественото Същество така, както пръстите или другите членове принадлежат на самите нас. Основната мисъл на Джордано Бруно беше не един Бог, който действува върху сетивното от вън от окръжността, а един Бог, който се намира във всяко отделно сетивно нещо, чието изградено тяло е сетивният свят. Ако искаме да разберем, как е стигнал той до една такава основна мисъл, ние трябва да кажем: До тази основна мисъл го доведе възторгът, блаженството предизвикано от цялото това ново време! Преди това хората бяха живели в една епоха, в която те се ровеха само в старите мисли на Аристотел. Когато минаваха през гората и полетата даващите тон учени нямаха никакъв поглед за царствата на природата и нейните красоти, а имаха разбиране и чувство само за това, което се намираше върху пергаментите, което произхождаше от древния Аристотел.
Сега беше дошла една епоха, когато природата говореше на човека, епохата на великите открития, когато такива мощни духове като Галилей напираха да познаят Божественото в природата лице срещу лице.
Целият възторг за това Божественото в сравнение с лишената от Бога природа на Средновековието това беше дошло! Това живеещо у Джордано Бруно във всяка негова нишка.
към текста >>
Така си представяше Джордано Бруно всемирният Дух раздробен в множество монади а във всяка монада, която беше един самостоятелен дух, той чувствуваше нещо
като
едно огледало на вселената.
Ето защо Джордано Бруно казва: Къде е Божественото? Във всеки камък, във всеки лист, навсякъде е Божественото, във всяка форма, обаче особено в съществата, които в съществуването имат определена самостоятелност. Такива същества, които чувствуват своята самостоятелност, той наричаше монади. За него една монада е това, което един вид плува и живее разкошно в морето на Божественото. Всичко, което е една монада, е същевременно едно огледало на вселената.
Така си представяше Джордано Бруно всемирният Дух раздробен в множество монади а във всяка монада, която беше един самостоятелен дух, той чувствуваше нещо като едно огледало на вселената.
Такава една монада е човешката душа и такива монади съществуват много. В самото човешко тяло съществуват множество монади, а не само една. Ето защо, когато според Джордано Бруно бихме казали истината върху човешкото тяло, ние не бихме виждали в него плътски устроеното човешко тяло, а една система от монади. Само че ние не виждаме точно тези монади, както при един рояк мушици не виждаме отделните мушици. Ако бихме виждали точно, ние бихме виждали човешкото тяло като една система от монади, а главната монада е човешката душа.
към текста >>
Ако бихме виждали точно, ние бихме виждали човешкото тяло
като
една система от монади, а главната монада е човешката душа.
Така си представяше Джордано Бруно всемирният Дух раздробен в множество монади а във всяка монада, която беше един самостоятелен дух, той чувствуваше нещо като едно огледало на вселената. Такава една монада е човешката душа и такива монади съществуват много. В самото човешко тяло съществуват множество монади, а не само една. Ето защо, когато според Джордано Бруно бихме казали истината върху човешкото тяло, ние не бихме виждали в него плътски устроеното човешко тяло, а една система от монади. Само че ние не виждаме точно тези монади, както при един рояк мушици не виждаме отделните мушици.
Ако бихме виждали точно, ние бихме виждали човешкото тяло като една система от монади, а главната монада е човешката душа.
За живота, който за човешката душа се ражда с раждането на човека, Джордано Бруно казва, той е такъв, че тогава другите монади, които принадлежат към душата, се събират и с това дават възможност главната монада, монадата на душата да има изживявания. Когато настъпва смъртта, главната монада отново освобождава свързаните с нея монади и те се разпръсват. раждането е събиране на множество монади около една главна монада. Смъртта за Джордано Бруно е отделянето на вторичните монади от една главна монада, за да може главната монада да приеме една друга форма. Защото всяка монада е призвана да приеме не само една форма, която познаваме тук, а всички форми, които са възможни във вселената.
към текста >>
Тази втора познавателна способност той нарича сила на въображението, при което не трябва да разбираме значението на тази дума в днешния смисъл, а в смисъла на Джордано Бруно тя означава: След
като
човек е приел това, което сетивните впечатления могат да му дадат, той се изобразява във впечатленията това е едно обитаване, стоене във вътрешността.
И по отношение на схващането на общата действителност Джордано Бруно си казва: Човекът стои срещу тази действителност първо със своето нормално съзнание. Това, което застава първо срещу него, са впечатленията на сетивата. Това е първата познавателна способност. Първото нещо, с което човек може да си достави познания, са сетивните впечатления; второто са образите, които си съставяме в нашите представи, когато вече нямаме пред себе си сетивните впечатленията само си спомняме за тях. Тук ние вникваме по-дълбоко в душата, изменяме и сетивните впечатления.
Тази втора познавателна способност той нарича сила на въображението, при което не трябва да разбираме значението на тази дума в днешния смисъл, а в смисъла на Джордано Бруно тя означава: След като човек е приел това, което сетивните впечатления могат да му дадат, той се изобразява във впечатленията това е едно обитаване, стоене във вътрешността.
Това е един вид обръщане отвън навътре, следователно не нещо измислено, а нещо отпечатано отвън навътре. След това Джордано Бруно мисли, че овътрешнявайки нещата със своя ум и след това отива по-нататък, именно благодарение на това човекът се приближава до истината, а не се отдалечава от нея. Ето защо като трета познавателна способност Джордано Бруно признава ума, интелекта. Тук той има предвид именно момента, когато се издигаме от сетивните впечатления и си образуваме мисли, като от свръхсетивния свят нещо по-висше се влива в нас, нещо по-истинно отколкото са сетивните впечатления. Четвъртата степен за Джордано Бруно е разумът.
към текста >>
Ето защо
като
трета познавателна способност Джордано Бруно признава ума, интелекта.
Първото нещо, с което човек може да си достави познания, са сетивните впечатления; второто са образите, които си съставяме в нашите представи, когато вече нямаме пред себе си сетивните впечатленията само си спомняме за тях. Тук ние вникваме по-дълбоко в душата, изменяме и сетивните впечатления. Тази втора познавателна способност той нарича сила на въображението, при което не трябва да разбираме значението на тази дума в днешния смисъл, а в смисъла на Джордано Бруно тя означава: След като човек е приел това, което сетивните впечатления могат да му дадат, той се изобразява във впечатленията това е едно обитаване, стоене във вътрешността. Това е един вид обръщане отвън навътре, следователно не нещо измислено, а нещо отпечатано отвън навътре. След това Джордано Бруно мисли, че овътрешнявайки нещата със своя ум и след това отива по-нататък, именно благодарение на това човекът се приближава до истината, а не се отдалечава от нея.
Ето защо като трета познавателна способност Джордано Бруно признава ума, интелекта.
Тук той има предвид именно момента, когато се издигаме от сетивните впечатления и си образуваме мисли, като от свръхсетивния свят нещо по-висше се влива в нас, нещо по-истинно отколкото са сетивните впечатления. Четвъртата степен за Джордано Бруно е разумът. Сега за него отново разумът е едно живеене и тъкане в нещо чисто духовно.
към текста >>
Тук той има предвид именно момента, когато се издигаме от сетивните впечатления и си образуваме мисли,
като
от свръхсетивния свят нещо по-висше се влива в нас, нещо по-истинно отколкото са сетивните впечатления.
Тук ние вникваме по-дълбоко в душата, изменяме и сетивните впечатления. Тази втора познавателна способност той нарича сила на въображението, при което не трябва да разбираме значението на тази дума в днешния смисъл, а в смисъла на Джордано Бруно тя означава: След като човек е приел това, което сетивните впечатления могат да му дадат, той се изобразява във впечатленията това е едно обитаване, стоене във вътрешността. Това е един вид обръщане отвън навътре, следователно не нещо измислено, а нещо отпечатано отвън навътре. След това Джордано Бруно мисли, че овътрешнявайки нещата със своя ум и след това отива по-нататък, именно благодарение на това човекът се приближава до истината, а не се отдалечава от нея. Ето защо като трета познавателна способност Джордано Бруно признава ума, интелекта.
Тук той има предвид именно момента, когато се издигаме от сетивните впечатления и си образуваме мисли, като от свръхсетивния свят нещо по-висше се влива в нас, нещо по-истинно отколкото са сетивните впечатления.
Четвъртата степен за Джордано Бруно е разумът. Сега за него отново разумът е едно живеене и тъкане в нещо чисто духовно.
към текста >>
"
като
предметно познание, имагинативно познание, инспиративно познание и интуитивно познание, а той различава повече отвлечено.
Така за Джордано Бруно съществува една редица от четири познавателни степени. Само че той не различава тези степени по начина, както намирате това дадено например в книгата "Как се добиват познания за висшите светове?
" като предметно познание, имагинативно познание, инспиративно познание и интуитивно познание, а той различава повече отвлечено.
Ето защо ние трябва да схващаме това така, че да кажем:
към текста >>
Но как Джордано Бруно гледа нагоре от своя мощен възторг, ние можем да видим това от факта, че той казва: Божественият Дух, който живее във всичко, който във всичко има своето тяло, за него това, което ние имаме
като
представи, са идеи които са мислени преди нещата да съществуват.
Джордано Бруно стои точно в изходната точка на времето, на епохата, която предизвиква познанието за сетивното виждане и затова си служи с изрази, които ни напомнят повече за изразите на обикновеното познание за сетивния свят отколкото за това на по-висшия свят.
Но как Джордано Бруно гледа нагоре от своя мощен възторг, ние можем да видим това от факта, че той казва: Божественият Дух, който живее във всичко, който във всичко има своето тяло, за него това, което ние имаме като представи, са идеи които са мислени преди нещата да съществуват.
Как светът е в Бога? Как духът е в Бога? , пита той и казва: Духът е в Бога като идея, като предварителна мисъл на света. А как е за него духът в природата? Като форма, казва той, а с тази дума Джордано Бруно разбира това, което съществува в божествения Дух като идеи, това е в кристала, който има една форма, в животното, което има форма, в човешкото тяло, което има една форма.
към текста >>
, пита той и казва: Духът е в Бога
като
идея,
като
предварителна мисъл на света.
Джордано Бруно стои точно в изходната точка на времето, на епохата, която предизвиква познанието за сетивното виждане и затова си служи с изрази, които ни напомнят повече за изразите на обикновеното познание за сетивния свят отколкото за това на по-висшия свят. Но как Джордано Бруно гледа нагоре от своя мощен възторг, ние можем да видим това от факта, че той казва: Божественият Дух, който живее във всичко, който във всичко има своето тяло, за него това, което ние имаме като представи, са идеи които са мислени преди нещата да съществуват. Как светът е в Бога? Как духът е в Бога?
, пита той и казва: Духът е в Бога като идея, като предварителна мисъл на света.
А как е за него духът в природата? Като форма, казва той, а с тази дума Джордано Бруно разбира това, което съществува в божествения Дух като идеи, това е в кристала, който има една форма, в животното, което има форма, в човешкото тяло, което има една форма. А това, което във външните неща е форма, в човешката душа то съществува като представи. Даже Джордано Бруно казва още по-точно: Нещата на природата са сенките на божествените идеи; и нашите представи са сенките на божествените мисли! Нека добре си отбележим: Нашите представи, казва той, не са сенки на нещата, а сенки на божествените идеи, на божествените мисли.
към текста >>
Като
форма, казва той, а с тази дума Джордано Бруно разбира това, което съществува в божествения Дух
като
идеи, това е в кристала, който има една форма, в животното, което има форма, в човешкото тяло, което има една форма.
Но как Джордано Бруно гледа нагоре от своя мощен възторг, ние можем да видим това от факта, че той казва: Божественият Дух, който живее във всичко, който във всичко има своето тяло, за него това, което ние имаме като представи, са идеи които са мислени преди нещата да съществуват. Как светът е в Бога? Как духът е в Бога? , пита той и казва: Духът е в Бога като идея, като предварителна мисъл на света. А как е за него духът в природата?
Като форма, казва той, а с тази дума Джордано Бруно разбира това, което съществува в божествения Дух като идеи, това е в кристала, който има една форма, в животното, което има форма, в човешкото тяло, което има една форма.
А това, което във външните неща е форма, в човешката душа то съществува като представи. Даже Джордано Бруно казва още по-точно: Нещата на природата са сенките на божествените идеи; и нашите представи са сенките на божествените мисли! Нека добре си отбележим: Нашите представи, казва той, не са сенки на нещата, а сенки на божествените идеи, на божествените мисли. Следователно, когато имаме нещата на природата около нас и в тях имаме сенките на божествените идеи, с това нашите представи биват отново оплодени. Когато си образуваме представи, когато мислим, в това действува божественият Дух с неговите идеи, така щото имаме едно течение, можем да кажем, което ни свързва с божествените идеи.
към текста >>
А това, което във външните неща е форма, в човешката душа то съществува
като
представи.
Как светът е в Бога? Как духът е в Бога? , пита той и казва: Духът е в Бога като идея, като предварителна мисъл на света. А как е за него духът в природата? Като форма, казва той, а с тази дума Джордано Бруно разбира това, което съществува в божествения Дух като идеи, това е в кристала, който има една форма, в животното, което има форма, в човешкото тяло, което има една форма.
А това, което във външните неща е форма, в човешката душа то съществува като представи.
Даже Джордано Бруно казва още по-точно: Нещата на природата са сенките на божествените идеи; и нашите представи са сенките на божествените мисли! Нека добре си отбележим: Нашите представи, казва той, не са сенки на нещата, а сенки на божествените идеи, на божествените мисли. Следователно, когато имаме нещата на природата около нас и в тях имаме сенките на божествените идеи, с това нашите представи биват отново оплодени. Когато си образуваме представи, когато мислим, в това действува божественият Дух с неговите идеи, така щото имаме едно течение, можем да кажем, което ни свързва с божествените идеи.
към текста >>
Когато разгледаме естественонаучните теории, това, което съществува днес
като
монизъм и което е противоположно на разбирането на Джордано Бруно, биещото на очи е това, че тези теории би трябвало да кажат, ако биха искали да бъдат последователни; Ние въобще не говорим върху божествените мисли!
Когато разгледаме естественонаучните теории, това, което съществува днес като монизъм и което е противоположно на разбирането на Джордано Бруно, биещото на очи е това, че тези теории би трябвало да кажат, ако биха искали да бъдат последователни; Ние въобще не говорим върху божествените мисли!
Но Джордано Бруно не казва това. Той е спиритуалист в превъзходния смисъл на думата. Това, което той има да каже изхождайки от истинското удушевление на човека на Възраждането, се отнася за монадата, за нейното свиване чрез раждането и нейното разширение чрез смъртта, за това, което се влива в живота на човешките представи, в света на човешките представи от божествените мисли, отнася се за единствената дума: Човешките мисли са сенки на божествените мисли! Когато разберем това, ние сме разбрали нещо от духовността на Джордано Бруно. Но за това е необходимо едно нещо: апелът към разбирането на преминаването от криво разбрания Джордано Бруно към това, което Джордано Бруно е бил действително.
към текста >>
Ето защо това, което произхожда от Джордано Бруно, звучи така мощно,
като
че цялата радост, целият възторг на тогавашния дух на времето, който искаше да види, как природата тъче и живее в сетивното, възкликва в духа на Джордано Бруно.
Той е спиритуалист в превъзходния смисъл на думата. Това, което той има да каже изхождайки от истинското удушевление на човека на Възраждането, се отнася за монадата, за нейното свиване чрез раждането и нейното разширение чрез смъртта, за това, което се влива в живота на човешките представи, в света на човешките представи от божествените мисли, отнася се за единствената дума: Човешките мисли са сенки на божествените мисли! Когато разберем това, ние сме разбрали нещо от духовността на Джордано Бруно. Но за това е необходимо едно нещо: апелът към разбирането на преминаването от криво разбрания Джордано Бруно към това, което Джордано Бруно е бил действително. Той беше духът, който предаде на своите съвременници това, което Галилей беше дал повече интелектуално за естественонаучното мислене, предаде го сега от своя преливащ ентусиазъм.
Ето защо това, което произхожда от Джордано Бруно, звучи така мощно, като че цялата радост, целият възторг на тогавашния дух на времето, който искаше да види, как природата тъче и живее в сетивното, възкликва в духа на Джордано Бруно.
Това възкликване, това ликуване се превръща във философия, защото божественият Дух, който живее навсякъде във външния свят, съзнателно е просиял в душата на Джордано Бруно. Ето защо ние разбираме такива думи, които трябва да бъдат изтъкнати именно при Джордано Бруно, които звучат като нещо, което самата природа тогава е имала да каже на хората. Ще цитираме само няколко от тези думи.
към текста >>
Ето защо ние разбираме такива думи, които трябва да бъдат изтъкнати именно при Джордано Бруно, които звучат
като
нещо, което самата природа тогава е имала да каже на хората.
Когато разберем това, ние сме разбрали нещо от духовността на Джордано Бруно. Но за това е необходимо едно нещо: апелът към разбирането на преминаването от криво разбрания Джордано Бруно към това, което Джордано Бруно е бил действително. Той беше духът, който предаде на своите съвременници това, което Галилей беше дал повече интелектуално за естественонаучното мислене, предаде го сега от своя преливащ ентусиазъм. Ето защо това, което произхожда от Джордано Бруно, звучи така мощно, като че цялата радост, целият възторг на тогавашния дух на времето, който искаше да види, как природата тъче и живее в сетивното, възкликва в духа на Джордано Бруно. Това възкликване, това ликуване се превръща във философия, защото божественият Дух, който живее навсякъде във външния свят, съзнателно е просиял в душата на Джордано Бруно.
Ето защо ние разбираме такива думи, които трябва да бъдат изтъкнати именно при Джордано Бруно, които звучат като нещо, което самата природа тогава е имала да каже на хората.
Ще цитираме само няколко от тези думи.
към текста >>
И всичко би въртял във кръг
като
на пръст!
И всичко би въртял във кръг като на пръст!
към текста >>
Обаче ние не трябва да отидем само няколко столетия напред, когато идваме от Галилей и Джордано Бруно и искаме да накараме Гьоте да говори, а трябва също да признаем, че онова, което при Джордано Бруно е бликнало
като
от първото ентусиазирано настроение, от философското настроение към природата, събужда у Гьоте онова настроение, което с пълна отдайност преминава от едно нещо към друго и внася отново в природните неща Бога, когото човекът е научил само да чувствува в природата.
Обаче ние не трябва да отидем само няколко столетия напред, когато идваме от Галилей и Джордано Бруно и искаме да накараме Гьоте да говори, а трябва също да признаем, че онова, което при Джордано Бруно е бликнало като от първото ентусиазирано настроение, от философското настроение към природата, събужда у Гьоте онова настроение, което с пълна отдайност преминава от едно нещо към друго и внася отново в природните неща Бога, когото човекът е научил само да чувствува в природата.
При Гьоте настроението на Джордано Бруно е станало именно настроение, то се е родило така да се каже с него. То съществуваше, когато седемгодишното момче взема масата на баща си, слага върху нея минерали от сбирката на баща си, за да има едно произведение на природата, слага също растения от хербариума на баща си, а отгоре забожда димящи свещици и взема една лупа, с която хваща лъчите на изгряващото Слънце и запалва свещиците, за да принесе по този начин една димна жертва на Бога, който живее в минералите и в растенията, жертва запалена от самите сили на природата. Така Джордано Бруно живее в Гьоте на поврата на 18-то, 19-то столетие но той живее така, че това, което живее като най-вътрешно разположение на душата, Гьоте го внася във всички отделни неща на природата. Именно от такова едно разположение на духа Гьоте не можеше да разбере, защо естествениците от неговото време можаха да припишат на човека по такъв повърхностен начин един признак, който да го различава от животните. Това беше една съвършено материалистична мисъл, когато естествоизпитателите на 18-то столетие казваха, че човекът не притежава онази малка кост, която животните имат в горната челюст, междучелюстната кост, и която съдържа горните зъби-резци.
към текста >>
Така Джордано Бруно живее в Гьоте на поврата на 18-то, 19-то столетие но той живее така, че това, което живее
като
най-вътрешно разположение на душата, Гьоте го внася във всички отделни неща на природата.
Обаче ние не трябва да отидем само няколко столетия напред, когато идваме от Галилей и Джордано Бруно и искаме да накараме Гьоте да говори, а трябва също да признаем, че онова, което при Джордано Бруно е бликнало като от първото ентусиазирано настроение, от философското настроение към природата, събужда у Гьоте онова настроение, което с пълна отдайност преминава от едно нещо към друго и внася отново в природните неща Бога, когото човекът е научил само да чувствува в природата. При Гьоте настроението на Джордано Бруно е станало именно настроение, то се е родило така да се каже с него. То съществуваше, когато седемгодишното момче взема масата на баща си, слага върху нея минерали от сбирката на баща си, за да има едно произведение на природата, слага също растения от хербариума на баща си, а отгоре забожда димящи свещици и взема една лупа, с която хваща лъчите на изгряващото Слънце и запалва свещиците, за да принесе по този начин една димна жертва на Бога, който живее в минералите и в растенията, жертва запалена от самите сили на природата.
Така Джордано Бруно живее в Гьоте на поврата на 18-то, 19-то столетие но той живее така, че това, което живее като най-вътрешно разположение на душата, Гьоте го внася във всички отделни неща на природата.
Именно от такова едно разположение на духа Гьоте не можеше да разбере, защо естествениците от неговото време можаха да припишат на човека по такъв повърхностен начин един признак, който да го различава от животните. Това беше една съвършено материалистична мисъл, когато естествоизпитателите на 18-то столетие казваха, че човекът не притежава онази малка кост, която животните имат в горната челюст, междучелюстната кост, и която съдържа горните зъби-резци. Тези естествоизпитатели казваха: животните имат тази междучелюстна кост и това ги различава от човека. Действително, би трябвало да не съществува никакъв Бог, който би бил вътрешен, движещ принцип на природата, а един Бог, който си тласкал от вън, за който Джордано Бруно казва "сircumrotans et circumducens", който първо е направил животните и след това е поставил до тях човека и един вид за да му залепи един признак, един отличителен знак, който да показва, че хората са и нещо друго още би определил: Животните имат междучелюстната кост, човекът няма тази кост! Ето защо Гьоте става великият изследовател на природата, който се старае да покаже, как това, което живее в природата съобразно формата, може да изпита едно повишение.
към текста >>
Наистина: за мене беше нещо твърде чудесно, когато дълго време бях работил с естественонаучните съчинения на Гьоте и се постарах да проникна в един такъв принцип, какъвто е този, когато Гьоте си представя костите на човешкия череп просто
като
метаморфозирани прешлени кости представя си, че костите на прешлените на гръбначния стълб са се разширили и са се превърнали в кости на черепа.
Наистина: за мене беше нещо твърде чудесно, когато дълго време бях работил с естественонаучните съчинения на Гьоте и се постарах да проникна в един такъв принцип, какъвто е този, когато Гьоте си представя костите на човешкия череп просто като метаморфозирани прешлени кости представя си, че костите на прешлените на гръбначния стълб са се разширили и са се превърнали в кости на черепа.
Тогава ми дойде една мисъл, една идея, която не можех да си представя по друг начин, освен този: Гьоте е имал също и идеята, че самият мозък е един метаморфоризиран чрез духа гръбначен мозък, така щото не само обвивката, а и самият мозък издигнат на една по-висока степен е това, което съществува на една по-ниска степен в костите на прешлените на гръбначния стълб и в гръбначния мозък. И за мене беше един чудесен момент, когато върху една малка бележка, написана от Гьоте с молив, намерих през 19-те години това, което после бе съобщено от професор Барделебен във Ваймарския Годишник в една статия "Гьоте като анатомист": Всъщност мозъкът е една преобразена част на гръбначния мозък.
към текста >>
И за мене беше един чудесен момент, когато върху една малка бележка, написана от Гьоте с молив, намерих през 19-те години това, което после бе съобщено от професор Барделебен във Ваймарския Годишник в една статия "Гьоте
като
анатомист": Всъщност мозъкът е една преобразена част на гръбначния мозък.
Наистина: за мене беше нещо твърде чудесно, когато дълго време бях работил с естественонаучните съчинения на Гьоте и се постарах да проникна в един такъв принцип, какъвто е този, когато Гьоте си представя костите на човешкия череп просто като метаморфозирани прешлени кости представя си, че костите на прешлените на гръбначния стълб са се разширили и са се превърнали в кости на черепа. Тогава ми дойде една мисъл, една идея, която не можех да си представя по друг начин, освен този: Гьоте е имал също и идеята, че самият мозък е един метаморфоризиран чрез духа гръбначен мозък, така щото не само обвивката, а и самият мозък издигнат на една по-висока степен е това, което съществува на една по-ниска степен в костите на прешлените на гръбначния стълб и в гръбначния мозък.
И за мене беше един чудесен момент, когато върху една малка бележка, написана от Гьоте с молив, намерих през 19-те години това, което после бе съобщено от професор Барделебен във Ваймарския Годишник в една статия "Гьоте като анатомист": Всъщност мозъкът е една преобразена част на гръбначния мозък.
към текста >>
И наред с това, което е произвел Гьоте, художникът, стои велико и мощно това, което той е произвел
като
природоизпитател, защото в известно отношение същият дух, който беше слязъл от ясновиждащите степени до едно сетивно виждане, се е въплътил в Гьоте в една личност, която всеотдайно внасяше при наблюдението духа във всяка подробност.
Така ние виждаме у Гьоте настроението, което за първи път намираме у Джордано Бруно, приложено вече от Гьоте към отделните органи на природните същества, виждаме, как Гьоте се старае практически да внесе във всяко мислене върху природата духа на Джордано Бруно до който той стои така близо и по отношение на думите. Ето защо за Гьоте беше така важно да вижда в целия растителен свят една метаморфоза на първичното растение /на пра-растението/.
И наред с това, което е произвел Гьоте, художникът, стои велико и мощно това, което той е произвел като природоизпитател, защото в известно отношение същият дух, който беше слязъл от ясновиждащите степени до едно сетивно виждане, се е въплътил в Гьоте в една личност, която всеотдайно внасяше при наблюдението духа във всяка подробност.
Какво виждаше Гьоте в отделното растение? Израза на пра-растението. И какво беше за него това прарастение? Духовното, духовното в отделните растителни форми. Тук е важен онзи разговор между Шилер и Гьоте, когато и двамата бяха посетили заедно едно събрание на едно природоизследователско дружество.
към текста >>
Тогава човек постепенно стига до там, да пристъпи действително към това, което разпростреният килим на природата съдържа
като
Дух, така щото в този килим постепенно му се разкрива Духът.
Тогава хората ще познаят, че също Гьотевият Дух е бил с една степен над Джордано Бруно, че Джордано Бруно е говорил за Бога, който е пантеистично навсякъде, който може да бъде намерен навсякъде, в камъните и растенията и в животните, но че наистина и Гьоте търсеше Бога, който не тласка нещата отвън, но си казваше по-нататък: Ние не трябва да насочваме нашия поглед само върху всеобщото, а трябва да преминем към отделните явления и да търсим Духа в отделните неща. Защото по друг начин живее духът в растението, по друг начин в камъка, по друг начин в тази, по друг начин в онази кост. Духът е вечно движещото се, което формира отделните части на материята. Материята се подчинява на движещия Дух. Това може да бъде изказано от едно настроение на духа, както Джордано Бруно прави това; но човек може да го търси с отдайност и във всички подробности, както прави това Гьоте.
Тогава човек постепенно стига до там, да пристъпи действително към това, което разпростреният килим на природата съдържа като Дух, така щото в този килим постепенно му се разкрива Духът.
към текста >>
Когато мислим по този начин върху редуващите се степени на такива духове
като
Галилей, Джордано Бруно и Гьоте, ние най-после ще привикнем да апелираме към това, което е основната черта на такива духове, и не ще останем при обикновените разбирания, защото и по отношение на великите духове хората на драго сърце слушат фрази.
Когато мислим по този начин върху редуващите се степени на такива духове като Галилей, Джордано Бруно и Гьоте, ние най-после ще привикнем да апелираме към това, което е основната черта на такива духове, и не ще останем при обикновените разбирания, защото и по отношение на великите духове хората на драго сърце слушат фрази.
По отношение на Галилей, който със своята велика божествена идея обгръщаше моментално безпространствено и безвременно целия живот, можем много добре да запитаме: Какво повече знаят хората на нашето съвремие върху особеното значение на Галилей, освен единственото нещо, което сигурно не е вярно, че той бил казал: "И все пак то се движи! "? /Слънцето/. Това е наистина една красива фраза, но както можете да видите от изследванията на италианския учен Анджело де Губернатис -, то е нещо, което съвсем не е вярно. И колко често за Гьоте постоянно се цитира, че неговите последни думи са били: "Повече светлина! " -, единственото, което той не е казал.
към текста >>
Тези трима духове, които образуват една чудесно настроена тройка в изходната точка на нашето по-ново време,
като
Галилей и Джордано Бруно стоят в тази изходна точка подобно на една зора, а след това тя изгрява
като
Слънце, ние можем да ги охарактеризираме най-добре, когато помислим върху думите на самия Гьоте, които ни показват, как той е чувствувал от духа на по-новото време, че даже и най-малкият атом материя не може да съществува без стоящия зад него дух, която го довежда при друг атом.
Тези трима духове, които образуват една чудесно настроена тройка в изходната точка на нашето по-ново време, като Галилей и Джордано Бруно стоят в тази изходна точка подобно на една зора, а след това тя изгрява като Слънце, ние можем да ги охарактеризираме най-добре, когато помислим върху думите на самия Гьоте, които ни показват, как той е чувствувал от духа на по-новото време, че даже и най-малкият атом материя не може да съществува без стоящия зад него дух, която го довежда при друг атом.
По този случай можем да си спомним за положението, което самият Гьоте описва, когато много години след смъртта на Шилер при разравянето на неговите кости и пренасянето им в гробницата на принцовете, Гьоте стои при гроба и разглежда черепа на Шилер четейки по неговите форми Шилеровия гений. Той смяташе, че е познал Шилеровия череп именно по неговите определени форми и този череп бива пренесен после в гробницата на принцовете. И на него твърде добре му стана ясно това, което ние видяхме при Галилей: че човек трябва да намери в смирение и математически Духа. И днес още съществува църковната лампа в църквата от Пиза, която се е люляла насам и нататък за безброй души. Но когато веднъж Галилей стоеше пред нея, той измери по собствения си пулс равномерността на колебанията на лампата и по това откри толкова важния днес закон на колебанията на махалото, което за него беше една мисъл на Бога.
към текста >>
При гроба на Шилер в Гьоте се роди мисълта, която живееше в Джордано Бруно от неговото философско въодушевление: Дух има във всяка материя, навсякъде, но не тласкащ или водещ в кръг, а
като
един Дух, който живее и в най-малкия атом!
Той смяташе, че е познал Шилеровия череп именно по неговите определени форми и този череп бива пренесен после в гробницата на принцовете. И на него твърде добре му стана ясно това, което ние видяхме при Галилей: че човек трябва да намери в смирение и математически Духа. И днес още съществува църковната лампа в църквата от Пиза, която се е люляла насам и нататък за безброй души. Но когато веднъж Галилей стоеше пред нея, той измери по собствения си пулс равномерността на колебанията на лампата и по това откри толкова важния днес закон на колебанията на махалото, което за него беше една мисъл на Бога. И така много неща.
При гроба на Шилер в Гьоте се роди мисълта, която живееше в Джордано Бруно от неговото философско въодушевление: Дух има във всяка материя, навсякъде, но не тласкащ или водещ в кръг, а като един Дух, който живее и в най-малкия атом!
Това духовно разбиране на Джордано Бруно възкръсна отново и в душата на Гьоте, когато държеше в ръката си черепа на Шилер и както водата се сгъстява в лед духът на Шилер му се явява във формата на Шилеровия череп. Цялата духовна основа на Гьоте стои пред нас, когато четем неговото хубаво стихотворение на Гьоте, което той е написал след съзерцаването на Шилеровия череп, и особено онези стихове, които така често погрешно се цитират, които могат да бъдат разбрани само от даденото положение. Защото трябва да си представим, че Гьоте видя Шилеровата индивидуалност като пластично сгъстена, втвърдена пред себе си и каза след това, както трябваше да каже съобразно особеността на живеещия, в Джордано Бруно и в Гьоте сроден Дух:
към текста >>
Защото трябва да си представим, че Гьоте видя Шилеровата индивидуалност
като
пластично сгъстена, втвърдена пред себе си и каза след това, както трябваше да каже съобразно особеността на живеещия, в Джордано Бруно и в Гьоте сроден Дух:
Но когато веднъж Галилей стоеше пред нея, той измери по собствения си пулс равномерността на колебанията на лампата и по това откри толкова важния днес закон на колебанията на махалото, което за него беше една мисъл на Бога. И така много неща. При гроба на Шилер в Гьоте се роди мисълта, която живееше в Джордано Бруно от неговото философско въодушевление: Дух има във всяка материя, навсякъде, но не тласкащ или водещ в кръг, а като един Дух, който живее и в най-малкия атом! Това духовно разбиране на Джордано Бруно възкръсна отново и в душата на Гьоте, когато държеше в ръката си черепа на Шилер и както водата се сгъстява в лед духът на Шилер му се явява във формата на Шилеровия череп. Цялата духовна основа на Гьоте стои пред нас, когато четем неговото хубаво стихотворение на Гьоте, което той е написал след съзерцаването на Шилеровия череп, и особено онези стихове, които така често погрешно се цитират, които могат да бъдат разбрани само от даденото положение.
Защото трябва да си представим, че Гьоте видя Шилеровата индивидуалност като пластично сгъстена, втвърдена пред себе си и каза след това, както трябваше да каже съобразно особеността на живеещия, в Джордано Бруно и в Гьоте сроден Дух:
към текста >>
40.
1. Какво има да каже геологията върху възникването на света; Берлин, 09. 02. 1911 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Върху един такъв светоглед, който има за своя основа Духовната наука, би трябвало да тежи
като
един кошмар, ако действително и сериозно този светоглед би трябвало да стигне в противоречие с истинските резултати на естествено-научното изследване онова изследване което в течение на последните столетия и особено в течение на 19-то столетие създаде такива велики и благотворни за човечеството неща не само в областта на познанието, но и в тази на общия прогрес на човечеството.
Върху един такъв светоглед, който има за своя основа Духовната наука, би трябвало да тежи като един кошмар, ако действително и сериозно този светоглед би трябвало да стигне в противоречие с истинските резултати на естествено-научното изследване онова изследване което в течение на последните столетия и особено в течение на 19-то столетие създаде такива велики и благотворни за човечеството неща не само в областта на познанието, но и в тази на общия прогрес на човечеството.
Но особено подтискващо би трябвало да действува, ако тази Духовна наука би трябвало да се постави в противоречие с един клон на естествено-научното изследване, който е относително един от най-младите, но който чрез своята особеност, чрез своите особени задачи е способен не само да възбуди в най-дълбокия смисъл на думата човешкия интерес, но отваря и перспективи в това, което ние наричаме развитие на нашата планета, както и в развитието и превръщането на онези създания, които населяват тази планета. Този млад клон на природонаучното изследване е Геологията, онази наука, която особено от втората третина на 19-то столетие, но също и по-рано, показа такъв мощен възход и въпреки великите въпроси, за които ще имаме да говорим, които и днес са останали непридвижени, е произвела такива важни неща. За нас днес ще бъде главно важно да разгледаме отношението, в което Духовната наука трябва да стои към Геологията и да отговорим на въпроса: Колко много може да каже Геологията в смисъла на Духовната наука на онзи клон на знанието, който е поставен на основата на всички тези наши съзерцания колко много може да каже Геологията върху въпроса за възникването, постепенното развитие на Земята и на нейните същества?
към текста >>
По-нататък добре известно е, че едни от най-интересните изследвания са онези, които се отнасят за такива пластове на повърхността на нашата Земя, които ясно показват един такъв характер, че можем да кажем, материалът, който покрива там почвата, е бил първоначално разтворен във водата или е бил по някакъв друг начин под властта на водата,
като
в минали времена е бил нанесен от водата.
Във връзка с това трябва да си припомним накратко, за какво се касае всъщност при методите, при особеността на геологическите изследвания. Добре известно е, че Геологията черпи своите познания от нашата земна почва и от това, което намира там, тя вади заключения върху начина, как в течение на времето може би е възникнала нашата планета, как се е преобразила. Известно е също: когато чрез някакви разкопки на нашата земна почва например при строежа на железопътни линии, при експлоатация на канари, на мините имаме случай да проучим по-дълбоки пластове на нашата Земя по отношение съдържанието в камъни и други съставни части, установява се, че тези пластове се различават от онези, върху които ние стъпваме с нашите крака, различни са от най-външната повърхност. Но и сред тази повърхност почвата ни се показва различна по най-разнообразен начин, когато я проучим по отношение нейното съдържание на различни видове камъни и нейния минерален характер.
По-нататък добре известно е, че едни от най-интересните изследвания са онези, които се отнасят за такива пластове на повърхността на нашата Земя, които ясно показват един такъв характер, че можем да кажем, материалът, който покрива там почвата, е бил първоначално разтворен във водата или е бил по някакъв друг начин под властта на водата, като в минали времена е бил нанесен от водата.
И днес още ние виждаме, че водите отнасят със себе си онези каменни материали, които отлагат след това в други области. Ние виждаме, как чрез такива отлагания се покрива почвата. По същия начин трябва да си представим, че в древни времена са се получили такива отлагания върху отлагания. Върху едно родило се по този начин наслояване трябва да си представим наслоен един друг пласт, който, когато го проучим, ни показва, че се различава от този, намиращ се под него. Така Земята е съставена от пластове каменен материал имащи различен характер.
към текста >>
По-нататък известно е също, че в тези пластове на нашата Земя се намират всякакъв вид включвания, които според възгледите на нашето съвремие произхождат от това, че животински същества и растения са намерили своята смърт и са били отнесени с пластовете,
като
са били погребани по естествен начин в тях и след това са намерени в тях
като
повече или по-малко изменени остатъци сред материала от камъни, остатъци от съществата на далечни минали времена.
Ние виждаме, как чрез такива отлагания се покрива почвата. По същия начин трябва да си представим, че в древни времена са се получили такива отлагания върху отлагания. Върху едно родило се по този начин наслояване трябва да си представим наслоен един друг пласт, който, когато го проучим, ни показва, че се различава от този, намиращ се под него. Така Земята е съставена от пластове каменен материал имащи различен характер. Естествено не е трудно да си кажем, че онези пластове, които се намират по-отгоре, трябва да бъдат най-младите, че те са били напластени чрез най-скорошните процеси и че, колкото по-дълбоко слизаме в кората на нашата Земя, стигаме до такива пластове, които са били напластени през все по-стари времена и са били покрити след това от по-новите пластове.
По-нататък известно е също, че в тези пластове на нашата Земя се намират всякакъв вид включвания, които според възгледите на нашето съвремие произхождат от това, че животински същества и растения са намерили своята смърт и са били отнесени с пластовете, като са били погребани по естествен начин в тях и след това са намерени в тях като повече или по-малко изменени остатъци сред материала от камъни, остатъци от съществата на далечни минали времена.
По-нататък не е трудно да си представим, че трябва да приемем определена връзка между един такъв пласт от каменен материал, както той се е отложил, и животинските и растителни включвания, които се намират в него.
към текста >>
Така щото бихме могли да си обясним явяването на по-съвършените животни в по-младите пластове,
като
приемем, че най-несъвършените, най-простите животински и растителни същества постепенно са се усъвършенствували.
Когато хвърлим поглед върху камбрийския пласт, който е най-долното отлагане, и си предста вим, че всички останали пластове не са съществували още, трябва да приемем, че в най-древни времена са съществували най-нисшите животински същества, които не са притежавали още никакъв скелет и са били предтечите на несъвършените животни, след това са намерили своя гроб и са били отложени върху най-долния пласт от каменен материал. Трябва да си представим, че тези животни са имали потомци, че може би са се изменили при други условия, които са настъпили тогава. Ние виждаме в следващия пласт, който следователно е по-млад, да се появяват такива животни, които в известно отношение имат вече скелетни образувания в тяхното тяло. И колкото се приближаваме до по-младите пластове, ние виждаме все по-съвършени и по-съвършени видове животни, докато стигнем в пластовете на терциера, където виждаме, че млекопитаещите животни вече съществуват и след това в пластовете, които са по-млади от тези на терциера, виждаме да се появява човекът. Вие знаете, че днес съществува един начин на мислене, който си представя, че по-нисшите животни, които са живели през времето на Камбрия, са имали потомци, от които една част са останали назад в своето развитие, а друга част се е развила по-нататък и се е издигнала до животните със скелет и т.н.
Така щото бихме могли да си обясним явяването на по-съвършените животни в по-младите пластове, като приемем, че най-несъвършените, най-простите животински и растителни същества постепенно са се усъвършенствували.
Това би дало един чисто нагледен образ на постепенното развитие на живота, а също и на другите процеси на нашата Земя както това би се показало на очите на наблюдателя, който би могъл да наблюдава билиони и билиони години, които геологията изчислява за тези събития и процеси. За да можем също да си представим, какви са методите и изследванията, трябва да посочим още следното. Когато например виждаме, как днес още определени пластове са отложени чрез речни наноси в течение на толкова и толкова години и измерваме височината на един такъв пласт, получавайки по този начин една мярка, ние можем да кажем: Един такъв пласт се е наслоил за толкова и толкова години. След това можем да изчислим, колко време е траело, докато се наслоят такива пластове, каквито разгледахме по-горе, предполагайки, че условията са били като днешните. Тогава стигаме до най-различни числа, според различните изчисления, които геолозите са направили.
към текста >>
След това можем да изчислим, колко време е траело, докато се наслоят такива пластове, каквито разгледахме по-горе, предполагайки, че условията са били
като
днешните.
Вие знаете, че днес съществува един начин на мислене, който си представя, че по-нисшите животни, които са живели през времето на Камбрия, са имали потомци, от които една част са останали назад в своето развитие, а друга част се е развила по-нататък и се е издигнала до животните със скелет и т.н. Така щото бихме могли да си обясним явяването на по-съвършените животни в по-младите пластове, като приемем, че най-несъвършените, най-простите животински и растителни същества постепенно са се усъвършенствували. Това би дало един чисто нагледен образ на постепенното развитие на живота, а също и на другите процеси на нашата Земя както това би се показало на очите на наблюдателя, който би могъл да наблюдава билиони и билиони години, които геологията изчислява за тези събития и процеси. За да можем също да си представим, какви са методите и изследванията, трябва да посочим още следното. Когато например виждаме, как днес още определени пластове са отложени чрез речни наноси в течение на толкова и толкова години и измерваме височината на един такъв пласт, получавайки по този начин една мярка, ние можем да кажем: Един такъв пласт се е наслоил за толкова и толкова години.
След това можем да изчислим, колко време е траело, докато се наслоят такива пластове, каквито разгледахме по-горе, предполагайки, че условията са били като днешните.
Тогава стигаме до най-различни числа, според различните изчисления, които геолозите са направили. Не е необходимо да се формализираме, че върху този въпрос съществуват противоречия, защото който познава противоречията, ще знае, че те не означават нищо, макар и понякога да са крещящи и различията възлизат на няколко билиона години за различните изследователи.
към текста >>
Когато поглеждаме по този начин в най-древните времена на нашата Земя, след
като
е настъпило определено охлаждане,в геологията си представят, че преди първото образуване на скали Земята е била в едно горещо състояние охлаждане настъпило към повърхността, когато си представим Земята снабдена вече с един основен пласт и виждаме, как върху този основен пласт се простират онези пластове, които в остатъците, които съдържат, ни показват свидетели, живи свидетели на това, че отдавна на нашата Земя се е породил и развил животът, ние имаме един образ, който геологията си съставя за тези минали времена на нашата Земя.
Когато поглеждаме по този начин в най-древните времена на нашата Земя, след като е настъпило определено охлаждане,в геологията си представят, че преди първото образуване на скали Земята е била в едно горещо състояние охлаждане настъпило към повърхността, когато си представим Земята снабдена вече с един основен пласт и виждаме, как върху този основен пласт се простират онези пластове, които в остатъците, които съдържат, ни показват свидетели, живи свидетели на това, че отдавна на нашата Земя се е породил и развил животът, ние имаме един образ, който геологията си съставя за тези минали времена на нашата Земя.
Когато разглеждаме тези най-стари пластове, върху които лежат онези съдържащи остатъци от живи същества, когато ги разгледаме по отношение на скалния материал, който се състои главно от това, което наричаме гранит, ние поглеждаме по този начин върху една форма на нашето земно кълбо, която в смисъла на нашата днешна геология ни го показва в едно състояние лишено от живот. Това е там, където по-горните пластове са отворени и гранитът излиза през тях образувайки планини: един вид като свидетелство за най-древните времена на нашата Земя.
към текста >>
Това е там, където по-горните пластове са отворени и гранитът излиза през тях образувайки планини: един вид
като
свидетелство за най-древните времена на нашата Земя.
Когато поглеждаме по този начин в най-древните времена на нашата Земя, след като е настъпило определено охлаждане,в геологията си представят, че преди първото образуване на скали Земята е била в едно горещо състояние охлаждане настъпило към повърхността, когато си представим Земята снабдена вече с един основен пласт и виждаме, как върху този основен пласт се простират онези пластове, които в остатъците, които съдържат, ни показват свидетели, живи свидетели на това, че отдавна на нашата Земя се е породил и развил животът, ние имаме един образ, който геологията си съставя за тези минали времена на нашата Земя. Когато разглеждаме тези най-стари пластове, върху които лежат онези съдържащи остатъци от живи същества, когато ги разгледаме по отношение на скалния материал, който се състои главно от това, което наричаме гранит, ние поглеждаме по този начин върху една форма на нашето земно кълбо, която в смисъла на нашата днешна геология ни го показва в едно състояние лишено от живот.
Това е там, където по-горните пластове са отворени и гранитът излиза през тях образувайки планини: един вид като свидетелство за най-древните времена на нашата Земя.
към текста >>
Гьоте, който наред с това, че беше един велик поет, беше също един велик мислител върху природата, е чувствувал особено дълбоко, когато е заставал пред това най-старо скално образуване на нашата Земя, гранита, как този зърнест скален материал е нещо, върху което другото се издига
като
върху един скелет на Земята.
Гьоте, който наред с това, че беше един велик поет, беше също един велик мислител върху природата, е чувствувал особено дълбоко, когато е заставал пред това най-старо скално образуване на нашата Земя, гранита, как този зърнест скален материал е нещо, върху което другото се издига като върху един скелет на Земята.
Това вдъхваше на Гьоте нещо, което за него беше като отзвук на първичната тишина на нашата планета и той наблюдаваше с благоговение тази скала. Един такъв човек не можеше другояче, освен да наблюдава процесите сред нашето земно развитие не само с ума, но и със сърцето, да чувствува също, какво ни разкриват тези остатъци на нашето земно развитие. Дълбоко затрогващи и още по-дълбоко водещи в тайните отколкото всяко мислене са думите, които Гьоте произнася в присъствието на този "най-стар син на природата", както той се произнася стоейки пред гранита:
към текста >>
Това вдъхваше на Гьоте нещо, което за него беше
като
отзвук на първичната тишина на нашата планета и той наблюдаваше с благоговение тази скала.
Гьоте, който наред с това, че беше един велик поет, беше също един велик мислител върху природата, е чувствувал особено дълбоко, когато е заставал пред това най-старо скално образуване на нашата Земя, гранита, как този зърнест скален материал е нещо, върху което другото се издига като върху един скелет на Земята.
Това вдъхваше на Гьоте нещо, което за него беше като отзвук на първичната тишина на нашата планета и той наблюдаваше с благоговение тази скала.
Един такъв човек не можеше другояче, освен да наблюдава процесите сред нашето земно развитие не само с ума, но и със сърцето, да чувствува също, какво ни разкриват тези остатъци на нашето земно развитие. Дълбоко затрогващи и още по-дълбоко водещи в тайните отколкото всяко мислене са думите, които Гьоте произнася в присъствието на този "най-стар син на природата", както той се произнася стоейки пред гранита:
към текста >>
Той беше на мнение, че по същество всичко, което можем да виждаме
като
наслоявания в кората на нашата Земя, не трябва да се приписва на някакви огнени действия, но че всичко, което може да бъде изследвано, показва, че всъщност Земята се е образувала от един воден елемент, от една водна форма на нашата планета.
Колкото и схематично да е това, което можах да изложа до сега, то показва все пак така да се каже в едри вагленни щрихи образа, който днес човек може да си състави от геологията върху развитието на Земята и на нейните същества. Но хората не са мислили винаги така и този начин на мислене се е образувал напълно постепенно. Защото например по времето, когато Гьоте се занимаваше с геология, бушуваше по определен начин един спор върху възникването на Земята, който се нарича спор на плутонистите и на нептунистите. Един от най-главните представители на последните беше запознатият също и с Гьоте Вернер.
Той беше на мнение, че по същество всичко, което можем да виждаме като наслоявания в кората на нашата Земя, не трябва да се приписва на някакви огнени действия, но че всичко, което може да бъде изследвано, показва, че всъщност Земята се е образувала от един воден елемент, от една водна форма на нашата планета.
Че даже и най-старите наслоени пластове са от водата, че следователно и гранитът не се образувал чрез клокочещия огън, а се е отложил също от водата и само чрез по-късни процеси в течение на времето се изменил така, че днес неговият воден произход не личи вече. Всичко е възникнало така да се каже от водата това беше един основен възглед на нептунистите и особено на Вернер. Срещу този възглед стоеше онзи на плутонистите, който изхождаше от това, че нашата Земя с цялата наша планетарна система се е образувала от една газообразна, имаща висока температура мирова мъглявина, отделила се е чрез охлаждане и по-нататък чрез излъчване на топлината е охладила мировото пространство. Че след това са настъпили отношения, при който чрез действието на топлината са могли да възникнат гранитът и може би други подобни видове скали, но чрез излъчването на топлината се е охладила само повърхността на Земята, докато вътрешността е още огнено-течна и че изригванията на вулканите и земетресенията са живи свидетели за това, че Земята крие в своята вътрешност остатъци от своето огнено-течно състояние. Привържениците на нептунистката школа виждаха напротив във всички вулканически явления като причина само такива процеси, които се получават във вътрешността на Земята чрез налягане или чрез химически процеси, че във вътрешността на Земята стават мощни катастрофи, които се разтоварват насън.
към текста >>
Привържениците на нептунистката школа виждаха напротив във всички вулканически явления
като
причина само такива процеси, които се получават във вътрешността на Земята чрез налягане или чрез химически процеси, че във вътрешността на Земята стават мощни катастрофи, които се разтоварват насън.
Той беше на мнение, че по същество всичко, което можем да виждаме като наслоявания в кората на нашата Земя, не трябва да се приписва на някакви огнени действия, но че всичко, което може да бъде изследвано, показва, че всъщност Земята се е образувала от един воден елемент, от една водна форма на нашата планета. Че даже и най-старите наслоени пластове са от водата, че следователно и гранитът не се образувал чрез клокочещия огън, а се е отложил също от водата и само чрез по-късни процеси в течение на времето се изменил така, че днес неговият воден произход не личи вече. Всичко е възникнало така да се каже от водата това беше един основен възглед на нептунистите и особено на Вернер. Срещу този възглед стоеше онзи на плутонистите, който изхождаше от това, че нашата Земя с цялата наша планетарна система се е образувала от една газообразна, имаща висока температура мирова мъглявина, отделила се е чрез охлаждане и по-нататък чрез излъчване на топлината е охладила мировото пространство. Че след това са настъпили отношения, при който чрез действието на топлината са могли да възникнат гранитът и може би други подобни видове скали, но чрез излъчването на топлината се е охладила само повърхността на Земята, докато вътрешността е още огнено-течна и че изригванията на вулканите и земетресенията са живи свидетели за това, че Земята крие в своята вътрешност остатъци от своето огнено-течно състояние.
Привържениците на нептунистката школа виждаха напротив във всички вулканически явления като причина само такива процеси, които се получават във вътрешността на Земята чрез налягане или чрез химически процеси, че във вътрешността на Земята стават мощни катастрофи, които се разтоварват насън.
Така щото едвам сега имаме такива процеси, които се проявяват нагоре и излизат навън, изригвайки от вътрешността на Земята целите планински масиви. Накратко казано: още в първата половина на 19-то столетие имаме работа с един много интересен спор между онзи възглед, който можем да охарактеризираме накратко с думите, които Гьоте употребява в своя "Фауст": "Всичко произхожда от водата", и възгледа, според който всъщност всички земни формации имат на своята основа огнени процеси и действия. Тогава трябва да си представим, че горе върху най-външната черупка, която се отнася към вътрешността както черупката на яйцето към жълтъка, е станало нещо, благодарение на което е останал един съвсем тънък пласт като пласт на охлаждането, който обвива така да се каже Земята като покривен пласт на най-мощния земен вулкан, какъвто е, според този възглед, нашата планета Земя, по която стъпваме.
към текста >>
Тогава трябва да си представим, че горе върху най-външната черупка, която се отнася към вътрешността както черупката на яйцето към жълтъка, е станало нещо, благодарение на което е останал един съвсем тънък пласт
като
пласт на охлаждането, който обвива така да се каже Земята
като
покривен пласт на най-мощния земен вулкан, какъвто е, според този възглед, нашата планета Земя, по която стъпваме.
Срещу този възглед стоеше онзи на плутонистите, който изхождаше от това, че нашата Земя с цялата наша планетарна система се е образувала от една газообразна, имаща висока температура мирова мъглявина, отделила се е чрез охлаждане и по-нататък чрез излъчване на топлината е охладила мировото пространство. Че след това са настъпили отношения, при който чрез действието на топлината са могли да възникнат гранитът и може би други подобни видове скали, но чрез излъчването на топлината се е охладила само повърхността на Земята, докато вътрешността е още огнено-течна и че изригванията на вулканите и земетресенията са живи свидетели за това, че Земята крие в своята вътрешност остатъци от своето огнено-течно състояние. Привържениците на нептунистката школа виждаха напротив във всички вулканически явления като причина само такива процеси, които се получават във вътрешността на Земята чрез налягане или чрез химически процеси, че във вътрешността на Земята стават мощни катастрофи, които се разтоварват насън. Така щото едвам сега имаме такива процеси, които се проявяват нагоре и излизат навън, изригвайки от вътрешността на Земята целите планински масиви. Накратко казано: още в първата половина на 19-то столетие имаме работа с един много интересен спор между онзи възглед, който можем да охарактеризираме накратко с думите, които Гьоте употребява в своя "Фауст": "Всичко произхожда от водата", и възгледа, според който всъщност всички земни формации имат на своята основа огнени процеси и действия.
Тогава трябва да си представим, че горе върху най-външната черупка, която се отнася към вътрешността както черупката на яйцето към жълтъка, е станало нещо, благодарение на което е останал един съвсем тънък пласт като пласт на охлаждането, който обвива така да се каже Земята като покривен пласт на най-мощния земен вулкан, какъвто е, според този възглед, нашата планета Земя, по която стъпваме.
към текста >>
Геологията може да ни каже: Погледни това, което се намира на повърхността на Земята
като
образувания на пластове.
Геологията може да ни каже: Погледни това, което се намира на повърхността на Земята като образувания на пластове.
Така както тези пластове са наслоени, те ти показват, че са станали наслоявания, в най-младите времена, че с това животински същества са намерили своя гроб, потомците на които същества още живеят на Земята, но и такива, които са измрели и които познаваме като жители на Земята само благодарение на това, че разкопаваме техните намиращи се в Земята остатъци. По този начин Геологията ни довежда до един най-долен пласт на земната повърхност, който принадлежи все още на това, което се отнася към цялата планета както черупката на яйцето към жълтъка и който ни показва, че би могъл да дължи своето възникване на едно огнено действие. Обаче по-дълбоко виждащите хора, какъвто е бил например Гьоте, се произнасят по-предпазливо върху този въпрос, даже и там, където те мислят напълно геологически. И интересно е да чуем думите на Гьоте, които той казва върху този долен пласт.
към текста >>
Така както тези пластове са наслоени, те ти показват, че са станали наслоявания, в най-младите времена, че с това животински същества са намерили своя гроб, потомците на които същества още живеят на Земята, но и такива, които са измрели и които познаваме
като
жители на Земята само благодарение на това, че разкопаваме техните намиращи се в Земята остатъци.
Геологията може да ни каже: Погледни това, което се намира на повърхността на Земята като образувания на пластове.
Така както тези пластове са наслоени, те ти показват, че са станали наслоявания, в най-младите времена, че с това животински същества са намерили своя гроб, потомците на които същества още живеят на Земята, но и такива, които са измрели и които познаваме като жители на Земята само благодарение на това, че разкопаваме техните намиращи се в Земята остатъци.
По този начин Геологията ни довежда до един най-долен пласт на земната повърхност, който принадлежи все още на това, което се отнася към цялата планета както черупката на яйцето към жълтъка и който ни показва, че би могъл да дължи своето възникване на едно огнено действие. Обаче по-дълбоко виждащите хора, какъвто е бил например Гьоте, се произнасят по-предпазливо върху този въпрос, даже и там, където те мислят напълно геологически. И интересно е да чуем думите на Гьоте, които той казва върху този долен пласт.
към текста >>
Когато отиваме по този начин в миналото и с помощта на ясновидското изследване стигаме така да се каже до момента, който геологията фиксира с гранита, който в смисъла на днешната геология се е образувал от вече изстиналата, но все още вълнувана от действията на огъня земна форма, ние трябва да запитаме: Какво може да приеме геологията какво може да приеме Духовната наука
като
предпоставки на една по-ранна епоха?
Ние поглеждаме така да се каже също там в миналото, както геоложкото изследване е трябвало да си го представи чрез фантазията, насочвайки погледа в миналото. От онези същества, които днес според нашите човешки понятия наричаме съвършени, ние поглеждаме отивайки назад в миналото към все по-несъвършени и по-несъвършени същества на Земята и понякога виждаме към тези същества да се примесват гротескни форми, които принадлежат към различните видове влечуги, Ихтиозаурус, Плесиозаурус, Динозаурус, Археоптерикс. След това намираме същества, които не притежават никакъв гръбначен скелет и т.н. и действително с ясновидския поглед откриваме една епоха на нашата Земя, в която не можем да видим такива същества, каквито живеят сега на нашата Земя. Следователно трябва да допуснем, че и духовнонаучното изследване може да види от своите собствени източници това постепенно повишаване на степента на съвършенство.
Когато отиваме по този начин в миналото и с помощта на ясновидското изследване стигаме така да се каже до момента, който геологията фиксира с гранита, който в смисъла на днешната геология се е образувал от вече изстиналата, но все още вълнувана от действията на огъня земна форма, ние трябва да запитаме: Какво може да приеме геологията какво може да приеме Духовната наука като предпоставки на една по-ранна епоха?
към текста >>
Такива догадки тя може да има и върху това, как е изглеждала вътрешността на Земята, защото дупките, които са изкопани до сега в Земята стигат надълбоко само до там, че те могат да бъдат считани
като
съвсем малки чопления с игла.
Когато в геологията оставаме върху една действително сигурна почва всъщност това, което се казва сега, не би трябвало да бъде подложено на съмнение от никой естествоизпитател -, тогава отивайки назад в миналото зад епохата на образуването на гранита, за тази епоха геологията има само предположения.
Такива догадки тя може да има и върху това, как е изглеждала вътрешността на Земята, защото дупките, които са изкопани до сега в Земята стигат надълбоко само до там, че те могат да бъдат считани като съвсем малки чопления с игла.
Догадки и хипотези, по-нататък нищо, най-много предчувствия за това, което е предхождало процеси на образуването на гранита!
към текста >>
С помощта на онзи поглед, чиито характеристики бяха често описвани тук, Духовната наука прониква назад в миналото и намира в царството, което можем да виждаме с очите, все по-несъвършени и несъвършени същества
като
предшественици на нашия настоящ земен животински свят.
С помощта на онзи поглед, чиито характеристики бяха често описвани тук, Духовната наука прониква назад в миналото и намира в царството, което можем да виждаме с очите, все по-несъвършени и несъвършени същества като предшественици на нашия настоящ земен животински свят.
Обаче тя намира, че когато проследяваме така Земята отивайки назад в миналото, тази Земя се представя съвсем различно от това, което тя е в днешно време. Днес Земята се представя като минерална основа, върху която ние стъпваме, заобиколена от въздух, в който се намират мъглите, облачните образувания и т.н. Но когато отиваме в много далечното минало, тя съвсем не се представя такава. Голям брой вещества, които днес се намират в дълбините на Земята, в далечните минали времена са се намирали още в околността на Земята и само постепенно са се утаили. Това трябва да допусне и геологията.
към текста >>
Днес Земята се представя
като
минерална основа, върху която ние стъпваме, заобиколена от въздух, в който се намират мъглите, облачните образувания и т.н.
С помощта на онзи поглед, чиито характеристики бяха често описвани тук, Духовната наука прониква назад в миналото и намира в царството, което можем да виждаме с очите, все по-несъвършени и несъвършени същества като предшественици на нашия настоящ земен животински свят. Обаче тя намира, че когато проследяваме така Земята отивайки назад в миналото, тази Земя се представя съвсем различно от това, което тя е в днешно време.
Днес Земята се представя като минерална основа, върху която ние стъпваме, заобиколена от въздух, в който се намират мъглите, облачните образувания и т.н.
Но когато отиваме в много далечното минало, тя съвсем не се представя такава. Голям брой вещества, които днес се намират в дълбините на Земята, в далечните минали времена са се намирали още в околността на Земята и само постепенно са се утаили. Това трябва да допусне и геологията. Но колкото по-далече отиваме, толкова повече намираме, че като планета нашата Земя е имала съвършено друга форма, тя става нещо съвършено различно от днес, че така да се каже това, което днес е атмосфера, ни показва, все повече и повече, колкото по-далече в миналото отиваме, характера на едно живо същество. В окръжността на нашата Земя ние намираме не само такъв минерален въздух и такива минерални облачни образувания, каквито имаме днес, но сред това, което принадлежи на нашата Земя, в най-древни времена намираме нещо като живи членове, като живи органи на едно голямо живо същество.
към текста >>
Но колкото по-далече отиваме, толкова повече намираме, че
като
планета нашата Земя е имала съвършено друга форма, тя става нещо съвършено различно от днес, че така да се каже това, което днес е атмосфера, ни показва, все повече и повече, колкото по-далече в миналото отиваме, характера на едно живо същество.
Обаче тя намира, че когато проследяваме така Земята отивайки назад в миналото, тази Земя се представя съвсем различно от това, което тя е в днешно време. Днес Земята се представя като минерална основа, върху която ние стъпваме, заобиколена от въздух, в който се намират мъглите, облачните образувания и т.н. Но когато отиваме в много далечното минало, тя съвсем не се представя такава. Голям брой вещества, които днес се намират в дълбините на Земята, в далечните минали времена са се намирали още в околността на Земята и само постепенно са се утаили. Това трябва да допусне и геологията.
Но колкото по-далече отиваме, толкова повече намираме, че като планета нашата Земя е имала съвършено друга форма, тя става нещо съвършено различно от днес, че така да се каже това, което днес е атмосфера, ни показва, все повече и повече, колкото по-далече в миналото отиваме, характера на едно живо същество.
В окръжността на нашата Земя ние намираме не само такъв минерален въздух и такива минерални облачни образувания, каквито имаме днес, но сред това, което принадлежи на нашата Земя, в най-древни времена намираме нещо като живи членове, като живи органи на едно голямо живо същество. Когато отиваме така назад в миналото, стигаме до едно такова състояние на Земята, което бихме могли до сравним с положението, както днес бихме могли да стоим като съвсем малки същества в един човешки организъм, като че бихме стояли върху твърдата почва на една кост и бихме могли да гледаме навън и бихме виждали вън кръвоносната система, нервната система и т.н. като един заобикалящ ни свят. Така някой, който в много далечното минало време би стоял върху Земята и гледал навън, не би видял тъкането на минералните вещества и процеси, не би видял минералния въздух, а жив, пулсиращ живот. Колкото по-далече в миналото бихме отишли, толкова повече положението би било такова.
към текста >>
В окръжността на нашата Земя ние намираме не само такъв минерален въздух и такива минерални облачни образувания, каквито имаме днес, но сред това, което принадлежи на нашата Земя, в най-древни времена намираме нещо
като
живи членове,
като
живи органи на едно голямо живо същество.
Днес Земята се представя като минерална основа, върху която ние стъпваме, заобиколена от въздух, в който се намират мъглите, облачните образувания и т.н. Но когато отиваме в много далечното минало, тя съвсем не се представя такава. Голям брой вещества, които днес се намират в дълбините на Земята, в далечните минали времена са се намирали още в околността на Земята и само постепенно са се утаили. Това трябва да допусне и геологията. Но колкото по-далече отиваме, толкова повече намираме, че като планета нашата Земя е имала съвършено друга форма, тя става нещо съвършено различно от днес, че така да се каже това, което днес е атмосфера, ни показва, все повече и повече, колкото по-далече в миналото отиваме, характера на едно живо същество.
В окръжността на нашата Земя ние намираме не само такъв минерален въздух и такива минерални облачни образувания, каквито имаме днес, но сред това, което принадлежи на нашата Земя, в най-древни времена намираме нещо като живи членове, като живи органи на едно голямо живо същество.
Когато отиваме така назад в миналото, стигаме до едно такова състояние на Земята, което бихме могли до сравним с положението, както днес бихме могли да стоим като съвсем малки същества в един човешки организъм, като че бихме стояли върху твърдата почва на една кост и бихме могли да гледаме навън и бихме виждали вън кръвоносната система, нервната система и т.н. като един заобикалящ ни свят. Така някой, който в много далечното минало време би стоял върху Земята и гледал навън, не би видял тъкането на минералните вещества и процеси, не би видял минералния въздух, а жив, пулсиращ живот. Колкото по-далече в миналото бихме отишли, толкова повече положението би било такова. Така щото бихме могли да стигнем до онази епоха, която бихме нарекли епоха на образуването на гранита.
към текста >>
Когато отиваме така назад в миналото, стигаме до едно такова състояние на Земята, което бихме могли до сравним с положението, както днес бихме могли да стоим
като
съвсем малки същества в един човешки организъм,
като
че бихме стояли върху твърдата почва на една кост и бихме могли да гледаме навън и бихме виждали вън кръвоносната система, нервната система и т.н.
Но когато отиваме в много далечното минало, тя съвсем не се представя такава. Голям брой вещества, които днес се намират в дълбините на Земята, в далечните минали времена са се намирали още в околността на Земята и само постепенно са се утаили. Това трябва да допусне и геологията. Но колкото по-далече отиваме, толкова повече намираме, че като планета нашата Земя е имала съвършено друга форма, тя става нещо съвършено различно от днес, че така да се каже това, което днес е атмосфера, ни показва, все повече и повече, колкото по-далече в миналото отиваме, характера на едно живо същество. В окръжността на нашата Земя ние намираме не само такъв минерален въздух и такива минерални облачни образувания, каквито имаме днес, но сред това, което принадлежи на нашата Земя, в най-древни времена намираме нещо като живи членове, като живи органи на едно голямо живо същество.
Когато отиваме така назад в миналото, стигаме до едно такова състояние на Земята, което бихме могли до сравним с положението, както днес бихме могли да стоим като съвсем малки същества в един човешки организъм, като че бихме стояли върху твърдата почва на една кост и бихме могли да гледаме навън и бихме виждали вън кръвоносната система, нервната система и т.н.
като един заобикалящ ни свят. Така някой, който в много далечното минало време би стоял върху Земята и гледал навън, не би видял тъкането на минералните вещества и процеси, не би видял минералния въздух, а жив, пулсиращ живот. Колкото по-далече в миналото бихме отишли, толкова повече положението би било такова. Така щото бихме могли да стигнем до онази епоха, която бихме нарекли епоха на образуването на гранита. И бихме могли да си кажем: Тук всъщност земята е едно мощно живо същество, има в себе си един многообразен живот, не е още изпълнена с живи същества, които днес ходят върху нея или живеят във водата и т.
към текста >>
като
един заобикалящ ни свят.
Голям брой вещества, които днес се намират в дълбините на Земята, в далечните минали времена са се намирали още в околността на Земята и само постепенно са се утаили. Това трябва да допусне и геологията. Но колкото по-далече отиваме, толкова повече намираме, че като планета нашата Земя е имала съвършено друга форма, тя става нещо съвършено различно от днес, че така да се каже това, което днес е атмосфера, ни показва, все повече и повече, колкото по-далече в миналото отиваме, характера на едно живо същество. В окръжността на нашата Земя ние намираме не само такъв минерален въздух и такива минерални облачни образувания, каквито имаме днес, но сред това, което принадлежи на нашата Земя, в най-древни времена намираме нещо като живи членове, като живи органи на едно голямо живо същество. Когато отиваме така назад в миналото, стигаме до едно такова състояние на Земята, което бихме могли до сравним с положението, както днес бихме могли да стоим като съвсем малки същества в един човешки организъм, като че бихме стояли върху твърдата почва на една кост и бихме могли да гледаме навън и бихме виждали вън кръвоносната система, нервната система и т.н.
като един заобикалящ ни свят.
Така някой, който в много далечното минало време би стоял върху Земята и гледал навън, не би видял тъкането на минералните вещества и процеси, не би видял минералния въздух, а жив, пулсиращ живот. Колкото по-далече в миналото бихме отишли, толкова повече положението би било такова. Така щото бихме могли да стигнем до онази епоха, която бихме нарекли епоха на образуването на гранита. И бихме могли да си кажем: Тук всъщност земята е едно мощно живо същество, има в себе си един многообразен живот, не е още изпълнена с живи същества, които днес ходят върху нея или живеят във водата и т. н., а живеят вътре един вид като паразити на целия жив организъм на земята, плуват в нейната кръв, както днес облачните маси на въздуха и тем подобни.
към текста >>
н., а живеят вътре един вид
като
паразити на целия жив организъм на земята, плуват в нейната кръв, както днес облачните маси на въздуха и тем подобни.
като един заобикалящ ни свят. Така някой, който в много далечното минало време би стоял върху Земята и гледал навън, не би видял тъкането на минералните вещества и процеси, не би видял минералния въздух, а жив, пулсиращ живот. Колкото по-далече в миналото бихме отишли, толкова повече положението би било такова. Така щото бихме могли да стигнем до онази епоха, която бихме нарекли епоха на образуването на гранита. И бихме могли да си кажем: Тук всъщност земята е едно мощно живо същество, има в себе си един многообразен живот, не е още изпълнена с живи същества, които днес ходят върху нея или живеят във водата и т.
н., а живеят вътре един вид като паразити на целия жив организъм на земята, плуват в нейната кръв, както днес облачните маси на въздуха и тем подобни.
След това стигаме до една епоха, за която трябва да кажем: Върху земната почва царува несъмнено такава висока температура, че на нея не може да се развие живот, обаче в окръжността се развива живот, живот, който иска да слезе долу, но не може да слезе долу. Защо не може да слезе долу? Там долу чрез огнения процес, чрез процеса на високото нагряване с прието първо онова, което живата част на нашата Земя отделя от себе си така, както нашият жив организъм отделя твърдите части, костите, както той отделя тези твърди съставни части, костите, от меките съставни части. И сега ние насочваме поглед към образуването на гранита и казваме: Материалът, който гранитът съдържа: кварц, фелдшпат и слюда първоначално е бил разтворен в голямото живо същество: Земята. Тази Земя, за да се развива по-нататък, има нужда да се освободи от тези вещества, отделя ги от себе си, оставя ги да паднат надолу, да се утаят.
към текста >>
И когато отидем още по-далече в миналото, ние трябва да потърсим причините поради които цялата жива Земя е отделила от себе си веществата, които днес
като
химически вещества образуват нашата Земя и не са същевременно онези, които се намират в животинския, растителния или човешкия организъм.
Защо не може да слезе долу? Там долу чрез огнения процес, чрез процеса на високото нагряване с прието първо онова, което живата част на нашата Земя отделя от себе си така, както нашият жив организъм отделя твърдите части, костите, както той отделя тези твърди съставни части, костите, от меките съставни части. И сега ние насочваме поглед към образуването на гранита и казваме: Материалът, който гранитът съдържа: кварц, фелдшпат и слюда първоначално е бил разтворен в голямото живо същество: Земята. Тази Земя, за да се развива по-нататък, има нужда да се освободи от тези вещества, отделя ги от себе си, оставя ги да паднат надолу, да се утаят. Това, което е долу, приема тези отделени части, образува основния масив, един скелет в живото същество Земя.
И когато отидем още по-далече в миналото, ние трябва да потърсим причините поради които цялата жива Земя е отделила от себе си веществата, които днес като химически вещества образуват нашата Земя и не са същевременно онези, които се намират в животинския, растителния или човешкия организъм.
Тези вещества са били тогава отделени постепенно по подобен начин чрез действие на огъня или на водата и след това са били превърнати в скелет на нашата Земя.
към текста >>
Когато запитаме сега по-нататък, как става, че веществата биват отделени от Земята-живо същество и образуват една основа, от която животът е изчезнал, когато запитаме за причината, чрез която е могло да стане това, ние се натъкваме на нещо, което ако говорим за него
като
за процеси сред развитието на нашата Земя днес лесно събужда раздразнение, а именно не у мислителите на естествената наука те би трябвало да го признаят -, а особено у онези, които искат да изградят един светоглед с помощта на няколко представи, които са добили.
Когато запитаме сега по-нататък, как става, че веществата биват отделени от Земята-живо същество и образуват една основа, от която животът е изчезнал, когато запитаме за причината, чрез която е могло да стане това, ние се натъкваме на нещо, което ако говорим за него като за процеси сред развитието на нашата Земя днес лесно събужда раздразнение, а именно не у мислителите на естествената наука те би трябвало да го признаят -, а особено у онези, които искат да изградят един светоглед с помощта на няколко представи, които са добили.
Обаче ние трябва да насочим вниманието върху това, което Духовната наука показва изхождайки от своите наблюдения, че истината е именно такава. Тя констатира, че тези процеси процесите на отделянето на скалния материал са били предхождани в Земята-живо същество от един такъв процес, който можем да назовем с името на един днешен процес. Ние намираме този процес, когато насочим поглед върху процесите, които стават вътре в нашия организъм, процес, който е малко известен на официалната наука, но който в тези сказки бе също засегнат бегло. През целия ден този процес става в нашия организъм, когато чрез работа, чрез понятията, които духът създава, ние напрягаме нашите мускули, инструментите на нашия мозък, въобще цялото наше тяло. Тогава се разиграва този процес, който наричаме умора.
към текста >>
Ето защо можем да кажем: Когато днес от сутрин до вечер водим нашия буден живот, когато мислим, чувствуваме и проявяваме воля, и нашия организъм стават разрушителни процеси, които след това чувствуваме
като
умора.
Тя констатира, че тези процеси процесите на отделянето на скалния материал са били предхождани в Земята-живо същество от един такъв процес, който можем да назовем с името на един днешен процес. Ние намираме този процес, когато насочим поглед върху процесите, които стават вътре в нашия организъм, процес, който е малко известен на официалната наука, но който в тези сказки бе също засегнат бегло. През целия ден този процес става в нашия организъм, когато чрез работа, чрез понятията, които духът създава, ние напрягаме нашите мускули, инструментите на нашия мозък, въобще цялото наше тяло. Тогава се разиграва този процес, който наричаме умора. Действително това е всъщност един вид процеса на разрушение на организма.
Ето защо можем да кажем: Когато днес от сутрин до вечер водим нашия буден живот, когато мислим, чувствуваме и проявяваме воля, и нашия организъм стават разрушителни процеси, които след това чувствуваме като умора.
Естественонаучният светоглед не ще се съгласи лесно да допусне съществуването на такива процеси от духовно-душевно естество, които обаче действуват в материята, тя не ще иска да ги допусне като външни природни действия.
към текста >>
Естественонаучният светоглед не ще се съгласи лесно да допусне съществуването на такива процеси от духовно-душевно естество, които обаче действуват в материята, тя не ще иска да ги допусне
като
външни природни действия.
Ние намираме този процес, когато насочим поглед върху процесите, които стават вътре в нашия организъм, процес, който е малко известен на официалната наука, но който в тези сказки бе също засегнат бегло. През целия ден този процес става в нашия организъм, когато чрез работа, чрез понятията, които духът създава, ние напрягаме нашите мускули, инструментите на нашия мозък, въобще цялото наше тяло. Тогава се разиграва този процес, който наричаме умора. Действително това е всъщност един вид процеса на разрушение на организма. Ето защо можем да кажем: Когато днес от сутрин до вечер водим нашия буден живот, когато мислим, чувствуваме и проявяваме воля, и нашия организъм стават разрушителни процеси, които след това чувствуваме като умора.
Естественонаучният светоглед не ще се съгласи лесно да допусне съществуването на такива процеси от духовно-душевно естество, които обаче действуват в материята, тя не ще иска да ги допусне като външни природни действия.
към текста >>
Тези разрушителни процеси внесоха във великото същество Земя онова, което след това доведе до там, щото чрез един вид отделителен процес да бъде изхвърляно онова, което днес имаме
като
химически вещества в строежа на нашата Земя, което не намираме в органическите тела.
Но тези процеси са съществували в онзи велик, мощен организъм, какъвто е бил някога Земята. И когато Земята се приближи до момента, когато се отдели гранитът и други подобни вещества, тя бе обхваната от чисто такива процеси на разрушение, които действуваха така, че нещо духовно-душевно работеше над нещо материално. В онзи организъм, в който по-рано бяха вработени не само веществата, които днес растителният, животинският и човешки организъм притежават, но също и веществата, които днес съставляват масива на нашата Земя, се вля всичко, което съществуваше от такива разрушителни процеси, произведени чрез духовно-душевни процеси.
Тези разрушителни процеси внесоха във великото същество Земя онова, което след това доведе до там, щото чрез един вид отделителен процес да бъде изхвърляно онова, което днес имаме като химически вещества в строежа на нашата Земя, което не намираме в органическите тела.
към текста >>
От това, което става в нашето минерално естество, ние сме доведени до Земята
като
до един организъм, да, ние виждаме вече сега, когато отиваме още по-далече в миналото, че сега не стигаме вече до един организъм, а до една форма на нашата планета, която е проникната и изпълнена от духовно-душевни действия.
Защото обикновено се пита: Как от неживата материя е могъл да се развие живот? Но нещата не стоят така: не неживата материя предхожда живата, а обратно, живото предхожда неживото. Мъртвият минерал е един продукт на отделяне, както нашите кости са едно отделяне на нашия организъм. Така всички скали са един продукт на отделяне на нашия земен организъм и духовно-душевни процеси макар те да са били първо разрушителни процеси са произвели това, че нашият земен организъм е стигнал до такива отделения. Ако бихме отишли по-далече в миналото, ние бихме видели, че този ход би довел още по-далече.
От това, което става в нашето минерално естество, ние сме доведени до Земята като до един организъм, да, ние виждаме вече сега, когато отиваме още по-далече в миналото, че сега не стигаме вече до един организъм, а до една форма на нашата планета, която е проникната и изпълнена от духовно-душевни действия.
Ние не само не казваме, че животът произхожда от неживата материя, а казваме, че неживата материя е възникнала от живота чрез процеси на отделяне и считаме живота като нещо произхождащо от духовно-душевното. Колкото по-далече отиваме в миналото, толкова повече се приближаваме до това, от което действително са произлезли минералите, растенията и т.н.: Ние се приближаваме до духовното и оставяме Духовната наука да ни каже, че това, което днес намираме пред нас в разнообразието на земните явления, не само че не произхожда от една нежива, огнена първична мъглявина, но че всичко се е образувало от духовното, че първоначално нашата земя е била само дух. Процесът е бил такъв, че от една страна от духовното са се отделили онези форми, които клонят повече към минералното, а от друга страна към това настъпи възможността да възникнат определени нови формации, които можеха да приемат една нова форма на духовни действия. Защото когато сега поемаме обратния път и казваме: в старите скални материали имаме нещо, което се е отделило от първоначалния организъм на Земята, и отиваме после по-нататък до нашето време, това отделяне става постоянно, непрекъснато. Гранитът е само най-старият продукт на това отделяне.
към текста >>
Ние не само не казваме, че животът произхожда от неживата материя, а казваме, че неживата материя е възникнала от живота чрез процеси на отделяне и считаме живота
като
нещо произхождащо от духовно-душевното.
Но нещата не стоят така: не неживата материя предхожда живата, а обратно, живото предхожда неживото. Мъртвият минерал е един продукт на отделяне, както нашите кости са едно отделяне на нашия организъм. Така всички скали са един продукт на отделяне на нашия земен организъм и духовно-душевни процеси макар те да са били първо разрушителни процеси са произвели това, че нашият земен организъм е стигнал до такива отделения. Ако бихме отишли по-далече в миналото, ние бихме видели, че този ход би довел още по-далече. От това, което става в нашето минерално естество, ние сме доведени до Земята като до един организъм, да, ние виждаме вече сега, когато отиваме още по-далече в миналото, че сега не стигаме вече до един организъм, а до една форма на нашата планета, която е проникната и изпълнена от духовно-душевни действия.
Ние не само не казваме, че животът произхожда от неживата материя, а казваме, че неживата материя е възникнала от живота чрез процеси на отделяне и считаме живота като нещо произхождащо от духовно-душевното.
Колкото по-далече отиваме в миналото, толкова повече се приближаваме до това, от което действително са произлезли минералите, растенията и т.н.: Ние се приближаваме до духовното и оставяме Духовната наука да ни каже, че това, което днес намираме пред нас в разнообразието на земните явления, не само че не произхожда от една нежива, огнена първична мъглявина, но че всичко се е образувало от духовното, че първоначално нашата земя е била само дух. Процесът е бил такъв, че от една страна от духовното са се отделили онези форми, които клонят повече към минералното, а от друга страна към това настъпи възможността да възникнат определени нови формации, които можеха да приемат една нова форма на духовни действия. Защото когато сега поемаме обратния път и казваме: в старите скални материали имаме нещо, което се е отделило от първоначалния организъм на Земята, и отиваме после по-нататък до нашето време, това отделяне става постоянно, непрекъснато. Гранитът е само най-старият продукт на това отделяне. Обаче процесите, които образуват отделения, ставата процеси все по-малко и по-малко изпълнени с живот, става все повече и повече химически, механически процеси, така щото накрая в нашата епоха имаме само онези действия на водата, които могат да бъдат наблюдавани, когато например една река отнася скален материал от едно място на друго.
към текста >>
Но това, което срещаме тук
като
механически-химически процеси, то е само последен продукт, то е това, което се е превърнало в закономерен минерал, което е настъпило
като
последствено състояние на онова, което първоначално е ставало
като
жизнени действия.
Колкото по-далече отиваме в миналото, толкова повече се приближаваме до това, от което действително са произлезли минералите, растенията и т.н.: Ние се приближаваме до духовното и оставяме Духовната наука да ни каже, че това, което днес намираме пред нас в разнообразието на земните явления, не само че не произхожда от една нежива, огнена първична мъглявина, но че всичко се е образувало от духовното, че първоначално нашата земя е била само дух. Процесът е бил такъв, че от една страна от духовното са се отделили онези форми, които клонят повече към минералното, а от друга страна към това настъпи възможността да възникнат определени нови формации, които можеха да приемат една нова форма на духовни действия. Защото когато сега поемаме обратния път и казваме: в старите скални материали имаме нещо, което се е отделило от първоначалния организъм на Земята, и отиваме после по-нататък до нашето време, това отделяне става постоянно, непрекъснато. Гранитът е само най-старият продукт на това отделяне. Обаче процесите, които образуват отделения, ставата процеси все по-малко и по-малко изпълнени с живот, става все повече и повече химически, механически процеси, така щото накрая в нашата епоха имаме само онези действия на водата, които могат да бъдат наблюдавани, когато например една река отнася скален материал от едно място на друго.
Но това, което срещаме тук като механически-химически процеси, то е само последен продукт, то е това, което се е превърнало в закономерен минерал, което е настъпило като последствено състояние на онова, което първоначално е ставало като жизнени действия.
Ние виждаме следователно, как в течение на развитието на нашата Земя по отношение на това, което съставлява основата, върху която ходим, е станало нещо, което имаме по един подобен начин в отделния човешки или животински организъм. Ние виждаме, как този човек живее до определен момент, как след това минава през вратата на смъртта, полага своето тяло като мъртъв труп, и виждаме процесите, които са само минерални процеси, виждаме как тези процеси се продължават. През време на живота на тялото обаче тези химически и физически процеси бяха включени в духовно-душевни процеси. Така също ние стигаме до един момент на нашето земно съществуване, където процесите, които днес виждаме да се разиграват като химически и физически процеси, бяха обхванати и проникнати от органически и от духовно-душевни процеси. Обаче това, което става върху почвата на нашата Земя, то е така да се каже само едното течение, което е останало от предишни първо повече живи органически и после духовни процеси.
към текста >>
Ние виждаме, как този човек живее до определен момент, как след това минава през вратата на смъртта, полага своето тяло
като
мъртъв труп, и виждаме процесите, които са само минерални процеси, виждаме как тези процеси се продължават.
Защото когато сега поемаме обратния път и казваме: в старите скални материали имаме нещо, което се е отделило от първоначалния организъм на Земята, и отиваме после по-нататък до нашето време, това отделяне става постоянно, непрекъснато. Гранитът е само най-старият продукт на това отделяне. Обаче процесите, които образуват отделения, ставата процеси все по-малко и по-малко изпълнени с живот, става все повече и повече химически, механически процеси, така щото накрая в нашата епоха имаме само онези действия на водата, които могат да бъдат наблюдавани, когато например една река отнася скален материал от едно място на друго. Но това, което срещаме тук като механически-химически процеси, то е само последен продукт, то е това, което се е превърнало в закономерен минерал, което е настъпило като последствено състояние на онова, което първоначално е ставало като жизнени действия. Ние виждаме следователно, как в течение на развитието на нашата Земя по отношение на това, което съставлява основата, върху която ходим, е станало нещо, което имаме по един подобен начин в отделния човешки или животински организъм.
Ние виждаме, как този човек живее до определен момент, как след това минава през вратата на смъртта, полага своето тяло като мъртъв труп, и виждаме процесите, които са само минерални процеси, виждаме как тези процеси се продължават.
През време на живота на тялото обаче тези химически и физически процеси бяха включени в духовно-душевни процеси. Така също ние стигаме до един момент на нашето земно съществуване, където процесите, които днес виждаме да се разиграват като химически и физически процеси, бяха обхванати и проникнати от органически и от духовно-душевни процеси. Обаче това, което става върху почвата на нашата Земя, то е така да се каже само едното течение, което е останало от предишни първо повече живи органически и после духовни процеси. Тази почва трябваше да се роди, да се образува, за да може върху нейната основа да се развие сега един различно устроен живот: онзи живот, който постепенно е станал нашият живот, за да могат така да се каже постепенно да се образуват в живите същества такива мозъчни инструменти, чрез които тези същества да могат да си представят духа вътрешно, да могат да си образуват вътрешно мисли и чувства, които един вид познавайки и чувствувайки повтарят външните процеси. Ето защо цялата веществена маса на нашата Земя трябва първо да бъде "пресята", да бъдат отделени днешните мъртви минерали и да бъдат задържани онези, които днес могат да образуват организмите, които са проникнати само от една част на стария веществен масив.
към текста >>
Така също ние стигаме до един момент на нашето земно съществуване, където процесите, които днес виждаме да се разиграват
като
химически и физически процеси, бяха обхванати и проникнати от органически и от духовно-душевни процеси.
Обаче процесите, които образуват отделения, ставата процеси все по-малко и по-малко изпълнени с живот, става все повече и повече химически, механически процеси, така щото накрая в нашата епоха имаме само онези действия на водата, които могат да бъдат наблюдавани, когато например една река отнася скален материал от едно място на друго. Но това, което срещаме тук като механически-химически процеси, то е само последен продукт, то е това, което се е превърнало в закономерен минерал, което е настъпило като последствено състояние на онова, което първоначално е ставало като жизнени действия. Ние виждаме следователно, как в течение на развитието на нашата Земя по отношение на това, което съставлява основата, върху която ходим, е станало нещо, което имаме по един подобен начин в отделния човешки или животински организъм. Ние виждаме, как този човек живее до определен момент, как след това минава през вратата на смъртта, полага своето тяло като мъртъв труп, и виждаме процесите, които са само минерални процеси, виждаме как тези процеси се продължават. През време на живота на тялото обаче тези химически и физически процеси бяха включени в духовно-душевни процеси.
Така също ние стигаме до един момент на нашето земно съществуване, където процесите, които днес виждаме да се разиграват като химически и физически процеси, бяха обхванати и проникнати от органически и от духовно-душевни процеси.
Обаче това, което става върху почвата на нашата Земя, то е така да се каже само едното течение, което е останало от предишни първо повече живи органически и после духовни процеси. Тази почва трябваше да се роди, да се образува, за да може върху нейната основа да се развие сега един различно устроен живот: онзи живот, който постепенно е станал нашият живот, за да могат така да се каже постепенно да се образуват в живите същества такива мозъчни инструменти, чрез които тези същества да могат да си представят духа вътрешно, да могат да си образуват вътрешно мисли и чувства, които един вид познавайки и чувствувайки повтарят външните процеси. Ето защо цялата веществена маса на нашата Земя трябва първо да бъде "пресята", да бъдат отделени днешните мъртви минерали и да бъдат задържани онези, които днес могат да образуват организмите, които са проникнати само от една част на стария веществен масив. Това са частите, които едва сега могат да се образуват например да образуват това, което е човекът днес. Духът, който живее в човешката глава, в човешкото сърце, който следователно живее в едно същество, което е така да се каже по-фино организирано отколкото общото същество планета Земя, този дух можеше да се роди само в едно такова същество, което е получило първо отделена от него другата веществена маса, която днес не принадлежи на органическия живот.
към текста >>
Пренесен е бил целият веществен масив на нашата Земя и това, което е минало през ситото, е било направено основа, която е била предадена на чисто минералния живот, за да може да се развие върху него един нов живот, който виждаме сега да се явява в момента
като
най-нисшата форма, която геологията ни показва
като
най-простите същества появили се през следващото време в камбрийската форма.
Обаче това, което става върху почвата на нашата Земя, то е така да се каже само едното течение, което е останало от предишни първо повече живи органически и после духовни процеси. Тази почва трябваше да се роди, да се образува, за да може върху нейната основа да се развие сега един различно устроен живот: онзи живот, който постепенно е станал нашият живот, за да могат така да се каже постепенно да се образуват в живите същества такива мозъчни инструменти, чрез които тези същества да могат да си представят духа вътрешно, да могат да си образуват вътрешно мисли и чувства, които един вид познавайки и чувствувайки повтарят външните процеси. Ето защо цялата веществена маса на нашата Земя трябва първо да бъде "пресята", да бъдат отделени днешните мъртви минерали и да бъдат задържани онези, които днес могат да образуват организмите, които са проникнати само от една част на стария веществен масив. Това са частите, които едва сега могат да се образуват например да образуват това, което е човекът днес. Духът, който живее в човешката глава, в човешкото сърце, който следователно живее в едно същество, което е така да се каже по-фино организирано отколкото общото същество планета Земя, този дух можеше да се роди само в едно такова същество, което е получило първо отделена от него другата веществена маса, която днес не принадлежи на органическия живот.
Пренесен е бил целият веществен масив на нашата Земя и това, което е минало през ситото, е било направено основа, която е била предадена на чисто минералния живот, за да може да се развие върху него един нов живот, който виждаме сега да се явява в момента като най-нисшата форма, която геологията ни показва като най-простите същества появили се през следващото време в камбрийската форма.
към текста >>
Когато в смисъла на Духовната наука разглеждаме така това, което съществува
като
днешен живот, ние ще трябва да кажем: първоначално този живот е бил в окръжността на Земята, след това той е слязъл така да се каже от тази окръжност, но не можеше да се яви по-рано върху почвата на Земята, преди да беше изпратил там това, от което се нуждаеше
като
веществена маса, за да ходи върху нея.
Когато в смисъла на Духовната наука разглеждаме така това, което съществува като днешен живот, ние ще трябва да кажем: първоначално този живот е бил в окръжността на Земята, след това той е слязъл така да се каже от тази окръжност, но не можеше да се яви по-рано върху почвата на Земята, преди да беше изпратил там това, от което се нуждаеше като веществена маса, за да ходи върху нея.
Процесът на разлагане, който е бил предизвикан от духовно-душевни процеси, е уводният процес към две течения, които възникват от тогава насам: едно възходящо течение, което развива един по-нататък, по-високо съставен живот този живот се нуждаеше само от една част от веществените маси и едно друго течение, което продължава разлагането и се предлага като основа за по-тънките организми, които се развиват после нагоре до човека. Тези по-тънки организми, се намират в едно възходящо развитие. Защо? Защото благодарение на това, че са отделили като в един мощен процес на отделяне грубия материал, който образува след това земната повърхност нещо, което учените днес също не искат да допуснат те са стигнали в състояние да се изолират повече или по-малко от Земята и нейните вътрешни действия и са отдадени сега на това, което се излива върху Земята като мирови действия. Те са изложени сега на по-духовните процеси на мировите действия и дължат на това своето възлизане от несъвършените същества до човека.
към текста >>
Процесът на разлагане, който е бил предизвикан от духовно-душевни процеси, е уводният процес към две течения, които възникват от тогава насам: едно възходящо течение, което развива един по-нататък, по-високо съставен живот този живот се нуждаеше само от една част от веществените маси и едно друго течение, което продължава разлагането и се предлага
като
основа за по-тънките организми, които се развиват после нагоре до човека.
Когато в смисъла на Духовната наука разглеждаме така това, което съществува като днешен живот, ние ще трябва да кажем: първоначално този живот е бил в окръжността на Земята, след това той е слязъл така да се каже от тази окръжност, но не можеше да се яви по-рано върху почвата на Земята, преди да беше изпратил там това, от което се нуждаеше като веществена маса, за да ходи върху нея.
Процесът на разлагане, който е бил предизвикан от духовно-душевни процеси, е уводният процес към две течения, които възникват от тогава насам: едно възходящо течение, което развива един по-нататък, по-високо съставен живот този живот се нуждаеше само от една част от веществените маси и едно друго течение, което продължава разлагането и се предлага като основа за по-тънките организми, които се развиват после нагоре до човека.
Тези по-тънки организми, се намират в едно възходящо развитие. Защо? Защото благодарение на това, че са отделили като в един мощен процес на отделяне грубия материал, който образува след това земната повърхност нещо, което учените днес също не искат да допуснат те са стигнали в състояние да се изолират повече или по-малко от Земята и нейните вътрешни действия и са отдадени сега на това, което се излива върху Земята като мирови действия. Те са изложени сега на по-духовните процеси на мировите действия и дължат на това своето възлизане от несъвършените същества до човека.
към текста >>
Защото благодарение на това, че са отделили
като
в един мощен процес на отделяне грубия материал, който образува след това земната повърхност нещо, което учените днес също не искат да допуснат те са стигнали в състояние да се изолират повече или по-малко от Земята и нейните вътрешни действия и са отдадени сега на това, което се излива върху Земята
като
мирови действия.
Когато в смисъла на Духовната наука разглеждаме така това, което съществува като днешен живот, ние ще трябва да кажем: първоначално този живот е бил в окръжността на Земята, след това той е слязъл така да се каже от тази окръжност, но не можеше да се яви по-рано върху почвата на Земята, преди да беше изпратил там това, от което се нуждаеше като веществена маса, за да ходи върху нея. Процесът на разлагане, който е бил предизвикан от духовно-душевни процеси, е уводният процес към две течения, които възникват от тогава насам: едно възходящо течение, което развива един по-нататък, по-високо съставен живот този живот се нуждаеше само от една част от веществените маси и едно друго течение, което продължава разлагането и се предлага като основа за по-тънките организми, които се развиват после нагоре до човека. Тези по-тънки организми, се намират в едно възходящо развитие. Защо?
Защото благодарение на това, че са отделили като в един мощен процес на отделяне грубия материал, който образува след това земната повърхност нещо, което учените днес също не искат да допуснат те са стигнали в състояние да се изолират повече или по-малко от Земята и нейните вътрешни действия и са отдадени сега на това, което се излива върху Земята като мирови действия.
Те са изложени сега на по-духовните процеси на мировите действия и дължат на това своето възлизане от несъвършените същества до човека.
към текста >>
Когато разглеждаме развитието на Земята по този начин, ние поглеждаме към основата и почвата, върху която ходим, ние не вземаме под внимание отделните процеси и си казваме: Ние стоим върху тази основа, върху тази почва, в гранита и в това, което се е отделило върху него тя съдържа онова, което царствата на живите същества не можаха да използуват, което те можаха да използуват само
като
го отделиха
като
почва, за да ходят по нея.
Когато разглеждаме развитието на Земята по този начин, ние поглеждаме към основата и почвата, върху която ходим, ние не вземаме под внимание отделните процеси и си казваме: Ние стоим върху тази основа, върху тази почва, в гранита и в това, което се е отделило върху него тя съдържа онова, което царствата на живите същества не можаха да използуват, което те можаха да използуват само като го отделиха като почва, за да ходят по нея.
И това, което съществува като едно продължение на този процес, е един процес на разрушение и разтваряне. Тук ние би трябвало да се запознаем всъщност с мисълта: Когато днес геологът ни описва земната почва, как тя се състои от долини и планини и е устроена на пластове, това би трябвало да бъде като един разлагащ се труп, който продължава един стар процес на разлагане и разрушение. Тогава в смисъла на Духовната наука ние бихме ходили върху един такъв процес на разрушение, за да имаме основа и почва от която се нуждаем, когато вземем под внимание сочещите към бъдещето сили, които вървят в противоположна посока на тази, по която върви земната почва. Защото тези сочещи към бъдещето сили са нещо, което прониква така да се каже независимо от земната почва в човешките души, в човешките духове, може би също и в онези същества, които първо се издигат от основата на земната почва. Обаче в самата земна почва ние бихме имали нещо разлагащо се.
към текста >>
И това, което съществува
като
едно продължение на този процес, е един процес на разрушение и разтваряне.
Когато разглеждаме развитието на Земята по този начин, ние поглеждаме към основата и почвата, върху която ходим, ние не вземаме под внимание отделните процеси и си казваме: Ние стоим върху тази основа, върху тази почва, в гранита и в това, което се е отделило върху него тя съдържа онова, което царствата на живите същества не можаха да използуват, което те можаха да използуват само като го отделиха като почва, за да ходят по нея.
И това, което съществува като едно продължение на този процес, е един процес на разрушение и разтваряне.
Тук ние би трябвало да се запознаем всъщност с мисълта: Когато днес геологът ни описва земната почва, как тя се състои от долини и планини и е устроена на пластове, това би трябвало да бъде като един разлагащ се труп, който продължава един стар процес на разлагане и разрушение. Тогава в смисъла на Духовната наука ние бихме ходили върху един такъв процес на разрушение, за да имаме основа и почва от която се нуждаем, когато вземем под внимание сочещите към бъдещето сили, които вървят в противоположна посока на тази, по която върви земната почва. Защото тези сочещи към бъдещето сили са нещо, което прониква така да се каже независимо от земната почва в човешките души, в човешките духове, може би също и в онези същества, които първо се издигат от основата на земната почва. Обаче в самата земна почва ние бихме имали нещо разлагащо се. Когато разглеждаме нашата Земя духовнонаучно–геологически, тя ще ни се яви като един все повече и повече разлагащ се труп и геологическите закони ще бъдат същевременно закони на разлагащия се труп на Земята.
към текста >>
Тук ние би трябвало да се запознаем всъщност с мисълта: Когато днес геологът ни описва земната почва, как тя се състои от долини и планини и е устроена на пластове, това би трябвало да бъде
като
един разлагащ се труп, който продължава един стар процес на разлагане и разрушение.
Когато разглеждаме развитието на Земята по този начин, ние поглеждаме към основата и почвата, върху която ходим, ние не вземаме под внимание отделните процеси и си казваме: Ние стоим върху тази основа, върху тази почва, в гранита и в това, което се е отделило върху него тя съдържа онова, което царствата на живите същества не можаха да използуват, което те можаха да използуват само като го отделиха като почва, за да ходят по нея. И това, което съществува като едно продължение на този процес, е един процес на разрушение и разтваряне.
Тук ние би трябвало да се запознаем всъщност с мисълта: Когато днес геологът ни описва земната почва, как тя се състои от долини и планини и е устроена на пластове, това би трябвало да бъде като един разлагащ се труп, който продължава един стар процес на разлагане и разрушение.
Тогава в смисъла на Духовната наука ние бихме ходили върху един такъв процес на разрушение, за да имаме основа и почва от която се нуждаем, когато вземем под внимание сочещите към бъдещето сили, които вървят в противоположна посока на тази, по която върви земната почва. Защото тези сочещи към бъдещето сили са нещо, което прониква така да се каже независимо от земната почва в човешките души, в човешките духове, може би също и в онези същества, които първо се издигат от основата на земната почва. Обаче в самата земна почва ние бихме имали нещо разлагащо се. Когато разглеждаме нашата Земя духовнонаучно–геологически, тя ще ни се яви като един все повече и повече разлагащ се труп и геологическите закони ще бъдат същевременно закони на разлагащия се труп на Земята. И човекът на Земята ще бъде за нас нещо, което се издига от трупа на Земята, както човешката душа, когато минава през вратата на смъртта, се издига от мъртвия труп на тялото и го изоставя на онези сили, които го разлагат и унищожават.
към текста >>
Когато разглеждаме нашата Земя духовнонаучно–геологически, тя ще ни се яви
като
един все повече и повече разлагащ се труп и геологическите закони ще бъдат същевременно закони на разлагащия се труп на Земята.
И това, което съществува като едно продължение на този процес, е един процес на разрушение и разтваряне. Тук ние би трябвало да се запознаем всъщност с мисълта: Когато днес геологът ни описва земната почва, как тя се състои от долини и планини и е устроена на пластове, това би трябвало да бъде като един разлагащ се труп, който продължава един стар процес на разлагане и разрушение. Тогава в смисъла на Духовната наука ние бихме ходили върху един такъв процес на разрушение, за да имаме основа и почва от която се нуждаем, когато вземем под внимание сочещите към бъдещето сили, които вървят в противоположна посока на тази, по която върви земната почва. Защото тези сочещи към бъдещето сили са нещо, което прониква така да се каже независимо от земната почва в човешките души, в човешките духове, може би също и в онези същества, които първо се издигат от основата на земната почва. Обаче в самата земна почва ние бихме имали нещо разлагащо се.
Когато разглеждаме нашата Земя духовнонаучно–геологически, тя ще ни се яви като един все повече и повече разлагащ се труп и геологическите закони ще бъдат същевременно закони на разлагащия се труп на Земята.
И човекът на Земята ще бъде за нас нещо, което се издига от трупа на Земята, както човешката душа, когато минава през вратата на смъртта, се издига от мъртвия труп на тялото и го изоставя на онези сили, които го разлагат и унищожават.
към текста >>
Тогава се получава нещо, което не мога да ви опиша по друг начин, освен
като
обърна вниманието ви на онзи труд, който е бил написан от един от най-бележитите геолози на нашето време и който е един много добре известен геолог на нашето време е нарекъл геологическа епопея на 19-то столетие: "Лицето на Земята" от Едуард Зюс.
Днес в популярно научни писания и в популярни светогледи често пъти се изнасят куп неща, които са от твърдо второстепенно естество, и след това се казва: "Науката" е установила това. Но когато сравним казаното или писаното по този начин с това, което "побърканите, полулуди" духовни изследователи казват, тогава ще се окаже, че то е нещо, на което "не можем да разчитаме". Защото някой, който не познава от Духовната наука повече от това, което стига до него от всевъзможни съмнителни източници, той именно ще счита, че това, което тази Духовна наука изнася, са фантастични неща. Но тук ние трябва да се обърнем вече към това, което имат да кажат истинската наука и истинската Духовна наука. Защото Духовната наука не трябва да се разглежда изхождайки от популярни светогледи, които привидно са добити от науката, а тя трябва да се разглежда от истинските изследователи в нейните източници, със строгостта, с която бива разглеждана всяка истинска наука по нейните източници.
Тогава се получава нещо, което не мога да ви опиша по друг начин, освен като обърна вниманието ви на онзи труд, който е бил написан от един от най-бележитите геолози на нашето време и който е един много добре известен геолог на нашето време е нарекъл геологическа епопея на 19-то столетие: "Лицето на Земята" от Едуард Зюс.
Можем да кажем, че в този труд, върху който Зюс е работил не години, а десетки години и това по най-грижливия начин, който можем да си представим -, са слети геоложките изследвания, които този най-млад клон на естествената наука е направил в течение на последните няколко десетилетия. Какво се показва там?
към текста >>
Едуард Зюс беше този, който веднъж каза: Нека се абстрахираме от всички предразсъдъци на нептунистите, на плутонистите и от всичко онова, което се е натрупало от геолозите
като
теории през 19-то столетие.
Едуард Зюс беше този, който веднъж каза: Нека се абстрахираме от всички предразсъдъци на нептунистите, на плутонистите и от всичко онова, което се е натрупало от геолозите като теории през 19-то столетие.
Нека не построяваме, а да погледнем това, което ни се предлага като физиономии, като образ на земната повърхност. Едуард Зюс изхожда от чистия и неразмътен от никаква теория и хипотези възглед. В резултат на това той добива други възгледи, различни от този, които дълги десетилетия са били застъпвани. Той е стигнал до резултата, че планините, които привидно ни се явяват като мощни масиви, изглеждат все пак като бръчки по кожата на ябълка и не могат да се обяснят по никой друг начин, освен приемайки, че в планетата Земя царуват определени силови действия от чисто физико-химическо естество, чрез които са възникнали нашите неравности, нашите долини и планини, различните пластове и т.н. Така щото всъщност разпределението на водата и на сушата, образуването на континентите и т.н.
към текста >>
Нека не построяваме, а да погледнем това, което ни се предлага
като
физиономии,
като
образ на земната повърхност.
Едуард Зюс беше този, който веднъж каза: Нека се абстрахираме от всички предразсъдъци на нептунистите, на плутонистите и от всичко онова, което се е натрупало от геолозите като теории през 19-то столетие.
Нека не построяваме, а да погледнем това, което ни се предлага като физиономии, като образ на земната повърхност.
Едуард Зюс изхожда от чистия и неразмътен от никаква теория и хипотези възглед. В резултат на това той добива други възгледи, различни от този, които дълги десетилетия са били застъпвани. Той е стигнал до резултата, че планините, които привидно ни се явяват като мощни масиви, изглеждат все пак като бръчки по кожата на ябълка и не могат да се обяснят по никой друг начин, освен приемайки, че в планетата Земя царуват определени силови действия от чисто физико-химическо естество, чрез които са възникнали нашите неравности, нашите долини и планини, различните пластове и т.н. Така щото всъщност разпределението на водата и на сушата, образуването на континентите и т.н. може да се обясни чрез това, че се образуват нагъвания, че определени сили разместват едни към други земните масиви, чрез което определени земни маси се струпват като планини.
към текста >>
Той е стигнал до резултата, че планините, които привидно ни се явяват
като
мощни масиви, изглеждат все пак
като
бръчки по кожата на ябълка и не могат да се обяснят по никой друг начин, освен приемайки, че в планетата Земя царуват определени силови действия от чисто физико-химическо естество, чрез които са възникнали нашите неравности, нашите долини и планини, различните пластове и т.н.
Едуард Зюс беше този, който веднъж каза: Нека се абстрахираме от всички предразсъдъци на нептунистите, на плутонистите и от всичко онова, което се е натрупало от геолозите като теории през 19-то столетие. Нека не построяваме, а да погледнем това, което ни се предлага като физиономии, като образ на земната повърхност. Едуард Зюс изхожда от чистия и неразмътен от никаква теория и хипотези възглед. В резултат на това той добива други възгледи, различни от този, които дълги десетилетия са били застъпвани.
Той е стигнал до резултата, че планините, които привидно ни се явяват като мощни масиви, изглеждат все пак като бръчки по кожата на ябълка и не могат да се обяснят по никой друг начин, освен приемайки, че в планетата Земя царуват определени силови действия от чисто физико-химическо естество, чрез които са възникнали нашите неравности, нашите долини и планини, различните пластове и т.н.
Така щото всъщност разпределението на водата и на сушата, образуването на континентите и т.н. може да се обясни чрез това, че се образуват нагъвания, че определени сили разместват едни към други земните масиви, чрез което определени земни маси се струпват като планини. В действие са други сили, които правят, щото струпаното да се срути след това; така се получава после образуването на моретата. Следователно той обяснява например планинския масив на Алпите чрез потъвания, чрез нагъвания нагоре и набръчквания. По този начин по един остроумен начин е показано, че цялото лице на Земята е възникнало чрез такива нагъвания на земните пластове едни върху други, чрез потъвания, чрез набръчквания.
към текста >>
може да се обясни чрез това, че се образуват нагъвания, че определени сили разместват едни към други земните масиви, чрез което определени земни маси се струпват
като
планини.
Нека не построяваме, а да погледнем това, което ни се предлага като физиономии, като образ на земната повърхност. Едуард Зюс изхожда от чистия и неразмътен от никаква теория и хипотези възглед. В резултат на това той добива други възгледи, различни от този, които дълги десетилетия са били застъпвани. Той е стигнал до резултата, че планините, които привидно ни се явяват като мощни масиви, изглеждат все пак като бръчки по кожата на ябълка и не могат да се обяснят по никой друг начин, освен приемайки, че в планетата Земя царуват определени силови действия от чисто физико-химическо естество, чрез които са възникнали нашите неравности, нашите долини и планини, различните пластове и т.н. Така щото всъщност разпределението на водата и на сушата, образуването на континентите и т.н.
може да се обясни чрез това, че се образуват нагъвания, че определени сили разместват едни към други земните масиви, чрез което определени земни маси се струпват като планини.
В действие са други сили, които правят, щото струпаното да се срути след това; така се получава после образуването на моретата. Следователно той обяснява например планинския масив на Алпите чрез потъвания, чрез нагъвания нагоре и набръчквания. По този начин по един остроумен начин е показано, че цялото лице на Земята е възникнало чрез такива нагъвания на земните пластове едни върху други, чрез потъвания, чрез набръчквания. Образуването на моретата и на континентите е обяснено например чрез това, че стават определени потъвания, че водите се стичат към една посока и там, където по-рано е било вода, сушата се освобождава от нея и т.н. Следователно имаме работа с една повърхност на Земята, където стават процеси, които почиват върху едно разтръсване една върху друга на земните маси, причинено от механически сили, и върху потъване.
към текста >>
Когато сме стигнали до тези въпросителни знаци, ние можем да изходим от тях,
като
сега разгледаме изследването на Духовната наука.
Противоречия съществуват само между здравата Духовна наука, която почива на действителността, и теориите на фантазьорите и на онези, които казват, че стоят на почвата на науката, но които веднага изгубват здравата почва под краката си, когато не навлизат в това, което фактите казват, а в това, което те самите биха могли да кажат върху фактите. Духовната наука оставя духовните факти да кажат това, което те имат да кажат върху мировите тайни. Със своите методи Естествената наука насочва поглед върху това, което фактите и казват и което тя самата има да каже. И двете стоят в пълна съгласуваност. Когато вземете не онези писания, които казват: "това или онова е научно установено", а отидете при изворите, тогава можете да намерите особено в областта на геологията, как навсякъде геолозите проникват до определена точка и след това поставят въпросителни знаци.
Когато сме стигнали до тези въпросителни знаци, ние можем да изходим от тях, като сега разгледаме изследването на Духовната наука.
Тази наука ни казва тогава: Ако това, което ясновидството казва, е вярно, тогава фактическият външен материал трябва да има тази или онази форма. В случая на геологията е установено: Ако е вярно това, което Духовната наука има да изложи, тогава като продължение на днешния процес на разрушение нашето земно кълбо трябва да се намира в едно разпадане. Геологията, която изучава фактите, показва от самите закони, че това е така! Резултатите на Естествената наука са навсякъде последици на духовнонаучното изследване. Когато разгледаме целия дух и смисъл на това обяснение, ние съвсем не ще изпаднем в униние, че ходим върху една почва, която е един разлагащ се труп.
към текста >>
В случая на геологията е установено: Ако е вярно това, което Духовната наука има да изложи, тогава
като
продължение на днешния процес на разрушение нашето земно кълбо трябва да се намира в едно разпадане.
Със своите методи Естествената наука насочва поглед върху това, което фактите и казват и което тя самата има да каже. И двете стоят в пълна съгласуваност. Когато вземете не онези писания, които казват: "това или онова е научно установено", а отидете при изворите, тогава можете да намерите особено в областта на геологията, как навсякъде геолозите проникват до определена точка и след това поставят въпросителни знаци. Когато сме стигнали до тези въпросителни знаци, ние можем да изходим от тях, като сега разгледаме изследването на Духовната наука. Тази наука ни казва тогава: Ако това, което ясновидството казва, е вярно, тогава фактическият външен материал трябва да има тази или онази форма.
В случая на геологията е установено: Ако е вярно това, което Духовната наука има да изложи, тогава като продължение на днешния процес на разрушение нашето земно кълбо трябва да се намира в едно разпадане.
Геологията, която изучава фактите, показва от самите закони, че това е така! Резултатите на Естествената наука са навсякъде последици на духовнонаучното изследване. Когато разгледаме целия дух и смисъл на това обяснение, ние съвсем не ще изпаднем в униние, че ходим върху една почва, която е един разлагащ се труп. Защото ние разбираме, че върху тази почва се е развило това, което отново съдържа в себе си зародиши на бъдещето.
към текста >>
Щом самият геолог Зюс занимавайки се с природата навсякъде намира красивото в тази природа даже и в процесите на разрушение и разбира да се удивлява на лицето на Земята по такъв начин,
като
в своя монументален труд казва сърдечните думи: "Гледайки тези открити въпроси ние се радваме на слънчевата светлина, на осеяния със звезди небосвод и на цялото разнообразие на лицето на нашата Земя, която е била създадена именно чрез тези процеси,
като
същевременно признаваме, до каква степен животът се владее от особеността и съдбините на планетата", щом геологът издигайки се над всеки песимизъм чувствува този изблик в душата си, тогава Духовната наука, духовният изследовател казва с право, знаейки, че са верни думите на Гьоте: Природата е изнамерила смъртта, за да има много живот -, и той знае, че от гледна точка на познанието е правилно да кажем: При родата е изнамерила смъртта, за да има все по-висш и по-духовен живот; духовният изследовател, който знае това, казва: Ако и да трябва да гледаме на това, което един по-висш живот е отделил от себе си и за себе си,
като
на един намиращ се в процес на разрушение труп, въпреки това във всичко, което ходи върху тази почва, ние виждаме да светят зародишите на това, което може да събуди надежда и сигурност в нашите сърца.
И следващите сказки ще ни покажат все повече, че също както човекът гледа на своя дух, така и духовното, което някога е подготвило почвата под краката си, отива срещу бъдещи епохи, които ще го покажат на все по-висока и по-висока степен.
Щом самият геолог Зюс занимавайки се с природата навсякъде намира красивото в тази природа даже и в процесите на разрушение и разбира да се удивлява на лицето на Земята по такъв начин, като в своя монументален труд казва сърдечните думи: "Гледайки тези открити въпроси ние се радваме на слънчевата светлина, на осеяния със звезди небосвод и на цялото разнообразие на лицето на нашата Земя, която е била създадена именно чрез тези процеси, като същевременно признаваме, до каква степен животът се владее от особеността и съдбините на планетата", щом геологът издигайки се над всеки песимизъм чувствува този изблик в душата си, тогава Духовната наука, духовният изследовател казва с право, знаейки, че са верни думите на Гьоте: Природата е изнамерила смъртта, за да има много живот -, и той знае, че от гледна точка на познанието е правилно да кажем: При родата е изнамерила смъртта, за да има все по-висш и по-духовен живот; духовният изследовател, който знае това, казва: Ако и да трябва да гледаме на това, което един по-висш живот е отделил от себе си и за себе си, като на един намиращ се в процес на разрушение труп, въпреки това във всичко, което ходи върху тази почва, ние виждаме да светят зародишите на това, което може да събуди надежда и сигурност в нашите сърца.
А това ни казва: Ние ходим върху почвата, която ни е дал един праисторически свят, която този праисторически свят в своето разложение, в своето разрушение е оставил да стане почва под нашите крака. Ние ходим върху тази почва, предчувствувайки когато в нашия дух се надигаме до небесни висини -, че в течение на бъдещето развитие ще напуснем тази почва в подходящото време, за да бъдем приети в лоното на духовния свят, с който се чувствуваме така вътрешно свързани, когато правилно го разбираме.
към текста >>
41.
2. Хермес; Берлин, 16. 02. 1911 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Първо това, което звучи към нас преминавайки от далечните минали времена насам, ни се явява така тайнствено както лицето на самия сфинкс, както изображенията на сфинкса, които имаме
като
паметници от тази древна египетска култура.
Първо това, което звучи към нас преминавайки от далечните минали времена насам, ни се явява така тайнствено както лицето на самия сфинкс, както изображенията на сфинкса, които имаме като паметници от тази древна египетска култура.
Тази тайнственост се повишава още повече благодарение на това, че самото официално изследване през последно време трябваше да проникне назад в миналото във все по-стари и по-стари времена, за да може да изясни съществуването на по-късната египетска култура, за която съществуват по-важни документи. За външното изследване това, което с работило в египетския културен живот, произхожда от времена простиращи се хилядолетия преди нашето летоброене, даже отива до 7-то хилядолетие най-малко. Ако това е една причина да проявим един особен интерес за тази култура, можем да кажем: другата причина е тази, че искаме или не искаме за съвременния човек тази култура има нещо забележително поради това, че този съвременен човек сега аз разбирам нашата по-голяма, по-широка съвременност има чувството: тази култура съдържа нещо сродно, нещо тайнствено сродно с това, което самият този съвременен човек иска и си поставя като цел. Ето защо от голямо значение се явява, че един такъв велик дух, който стои в зората на развитието на новата естествена наука, както Кеплер, не можеше да изрази своето чувство по отношение на това, което естествената наука имаше да даде на света, а и самият той, освен с думи, които звучат така: С всичко онова, което аз се опитах да открия върху движението на планетите около Слънцето, аз се опитах да проникна в тайните на мировото пространство. Струва ми се често пъти, като че с идеите за тези тайни аз съм потърсил и отнесъл в по-новото време свещените съдове на египтяните от техните тайнствени светилища.
към текста >>
Ако това е една причина да проявим един особен интерес за тази култура, можем да кажем: другата причина е тази, че искаме или не искаме за съвременния човек тази култура има нещо забележително поради това, че този съвременен човек сега аз разбирам нашата по-голяма, по-широка съвременност има чувството: тази култура съдържа нещо сродно, нещо тайнствено сродно с това, което самият този съвременен човек иска и си поставя
като
цел.
Първо това, което звучи към нас преминавайки от далечните минали времена насам, ни се явява така тайнствено както лицето на самия сфинкс, както изображенията на сфинкса, които имаме като паметници от тази древна египетска култура. Тази тайнственост се повишава още повече благодарение на това, че самото официално изследване през последно време трябваше да проникне назад в миналото във все по-стари и по-стари времена, за да може да изясни съществуването на по-късната египетска култура, за която съществуват по-важни документи. За външното изследване това, което с работило в египетския културен живот, произхожда от времена простиращи се хилядолетия преди нашето летоброене, даже отива до 7-то хилядолетие най-малко.
Ако това е една причина да проявим един особен интерес за тази култура, можем да кажем: другата причина е тази, че искаме или не искаме за съвременния човек тази култура има нещо забележително поради това, че този съвременен човек сега аз разбирам нашата по-голяма, по-широка съвременност има чувството: тази култура съдържа нещо сродно, нещо тайнствено сродно с това, което самият този съвременен човек иска и си поставя като цел.
Ето защо от голямо значение се явява, че един такъв велик дух, който стои в зората на развитието на новата естествена наука, както Кеплер, не можеше да изрази своето чувство по отношение на това, което естествената наука имаше да даде на света, а и самият той, освен с думи, които звучат така: С всичко онова, което аз се опитах да открия върху движението на планетите около Слънцето, аз се опитах да проникна в тайните на мировото пространство. Струва ми се често пъти, като че с идеите за тези тайни аз съм потърсил и отнесъл в по-новото време свещените съдове на египтяните от техните тайнствени светилища. От тук произхожда и чувството, че едва бъдещите поколения ще разберат, какво трябва да се разбира с това, което аз имам да им дам. Така сроден се чувствуваше един от най-великите духове на модерното време с древната египетска култура, че той не знаеше да назове по-добре основния тон на това, което искаше да даде на света, освен представяйки го като едно възобновяване на това, което в тайните учебни и култови центрове се е вляло като учение в последователите на тези центрове разбира се с други думи и по друг начин. Ето защо за нас представлява, особен интерес, как самите тези египтяни са чувствували същността и цялата особеност на тяхната култура.
към текста >>
Струва ми се често пъти,
като
че с идеите за тези тайни аз съм потърсил и отнесъл в по-новото време свещените съдове на египтяните от техните тайнствени светилища.
Първо това, което звучи към нас преминавайки от далечните минали времена насам, ни се явява така тайнствено както лицето на самия сфинкс, както изображенията на сфинкса, които имаме като паметници от тази древна египетска култура. Тази тайнственост се повишава още повече благодарение на това, че самото официално изследване през последно време трябваше да проникне назад в миналото във все по-стари и по-стари времена, за да може да изясни съществуването на по-късната египетска култура, за която съществуват по-важни документи. За външното изследване това, което с работило в египетския културен живот, произхожда от времена простиращи се хилядолетия преди нашето летоброене, даже отива до 7-то хилядолетие най-малко. Ако това е една причина да проявим един особен интерес за тази култура, можем да кажем: другата причина е тази, че искаме или не искаме за съвременния човек тази култура има нещо забележително поради това, че този съвременен човек сега аз разбирам нашата по-голяма, по-широка съвременност има чувството: тази култура съдържа нещо сродно, нещо тайнствено сродно с това, което самият този съвременен човек иска и си поставя като цел. Ето защо от голямо значение се явява, че един такъв велик дух, който стои в зората на развитието на новата естествена наука, както Кеплер, не можеше да изрази своето чувство по отношение на това, което естествената наука имаше да даде на света, а и самият той, освен с думи, които звучат така: С всичко онова, което аз се опитах да открия върху движението на планетите около Слънцето, аз се опитах да проникна в тайните на мировото пространство.
Струва ми се често пъти, като че с идеите за тези тайни аз съм потърсил и отнесъл в по-новото време свещените съдове на египтяните от техните тайнствени светилища.
От тук произхожда и чувството, че едва бъдещите поколения ще разберат, какво трябва да се разбира с това, което аз имам да им дам. Така сроден се чувствуваше един от най-великите духове на модерното време с древната египетска култура, че той не знаеше да назове по-добре основния тон на това, което искаше да даде на света, освен представяйки го като едно възобновяване на това, което в тайните учебни и култови центрове се е вляло като учение в последователите на тези центрове разбира се с други думи и по друг начин. Ето защо за нас представлява, особен интерес, как самите тези египтяни са чувствували същността и цялата особеност на тяхната култура.
към текста >>
Така сроден се чувствуваше един от най-великите духове на модерното време с древната египетска култура, че той не знаеше да назове по-добре основния тон на това, което искаше да даде на света, освен представяйки го
като
едно възобновяване на това, което в тайните учебни и култови центрове се е вляло
като
учение в последователите на тези центрове разбира се с други думи и по друг начин.
За външното изследване това, което с работило в египетския културен живот, произхожда от времена простиращи се хилядолетия преди нашето летоброене, даже отива до 7-то хилядолетие най-малко. Ако това е една причина да проявим един особен интерес за тази култура, можем да кажем: другата причина е тази, че искаме или не искаме за съвременния човек тази култура има нещо забележително поради това, че този съвременен човек сега аз разбирам нашата по-голяма, по-широка съвременност има чувството: тази култура съдържа нещо сродно, нещо тайнствено сродно с това, което самият този съвременен човек иска и си поставя като цел. Ето защо от голямо значение се явява, че един такъв велик дух, който стои в зората на развитието на новата естествена наука, както Кеплер, не можеше да изрази своето чувство по отношение на това, което естествената наука имаше да даде на света, а и самият той, освен с думи, които звучат така: С всичко онова, което аз се опитах да открия върху движението на планетите около Слънцето, аз се опитах да проникна в тайните на мировото пространство. Струва ми се често пъти, като че с идеите за тези тайни аз съм потърсил и отнесъл в по-новото време свещените съдове на египтяните от техните тайнствени светилища. От тук произхожда и чувството, че едва бъдещите поколения ще разберат, какво трябва да се разбира с това, което аз имам да им дам.
Така сроден се чувствуваше един от най-великите духове на модерното време с древната египетска култура, че той не знаеше да назове по-добре основния тон на това, което искаше да даде на света, освен представяйки го като едно възобновяване на това, което в тайните учебни и култови центрове се е вляло като учение в последователите на тези центрове разбира се с други думи и по друг начин.
Ето защо за нас представлява, особен интерес, как самите тези египтяни са чувствували същността и цялата особеност на тяхната култура.
към текста >>
А това пра-древно съзнание на прачовечеството се е състояло в едно междинно състояние, което се е запазило, бихме могли да кажем, само атавистично
като
в едно атрофирано наследство в образния свят на нашите сънища.
Едно "прастаро учение": какво означава това, ние научаваме едвам, когато с помощта на Духовната наука се опитаме да хвърлим светлина в цялата особеност и форма на мислене на египетското мислене и чувствуване. Тук трябва да си спомним това, което често пъти е било казвано: че в редуващите се епохи на неговото развитие човечеството е минало през различни форми не развитие на съзнанието. Съзнанието, което днес имаме, в което днес живеем, цялата особеност и начин на усвояване на външния свят чрез сетивата, чрез комбинирането с интелекта и с ума, тази форма на всекидневното, а също и на научното мислене не е съществувала винаги, а човешкото съзнание е напълно подчинено на това, което назоваваме с думата развитие. Не само външният свят е подчинен на това развитие, не само формите на този външен свят, а и устройството на човешката душа и самото човешко съзнание. Ние сме обръщали вниманието върху това, че можем да разберем древните културни центрове на човечеството само тогава, когато предположим това, което Духовната наука има да каже от своите източници: че вместо днешното интелектуално съзнание в древни времена е имало едно ясновидско съзнание, което не е било подобно нито на нашето дневно съзнание, което трае от събуждането до засипването, нито на нашето безсъзнание при съня от засипването до събуждането.
А това пра-древно съзнание на прачовечеството се е състояло в едно междинно състояние, което се е запазило, бихме могли да кажем, само атавистично като в едно атрофирано наследство в образния свят на нашите сънища.
Но докато нашите сънища са хаотични и такива, каквито те са в обикновения живот, нямат едно реално значение, древното съзнание, което е действувало в образи, но в известно отношение е имало един смътен, съновиден характер, е било едно ясновидско съзнание, чиито образи са се отнасяли не към нашия физически свят, а към това, което стои зад него като един духовен свят. Можем да кажем, че всяко ясновидско съзнание както съноподобното на древното човечество така и това, което днес човекът добива чрез едно специално обучение, за което вече говорихме тук, действува в образи, а не в понятия и идеи както външното физическо съзнание, и че този, който има такова съзнание, трябва да свързва по един правилен начин образите с духовните действителности, които се намират зад физическите сетивни явления.
към текста >>
Но докато нашите сънища са хаотични и такива, каквито те са в обикновения живот, нямат едно реално значение, древното съзнание, което е действувало в образи, но в известно отношение е имало един смътен, съновиден характер, е било едно ясновидско съзнание, чиито образи са се отнасяли не към нашия физически свят, а към това, което стои зад него
като
един духовен свят.
Тук трябва да си спомним това, което често пъти е било казвано: че в редуващите се епохи на неговото развитие човечеството е минало през различни форми не развитие на съзнанието. Съзнанието, което днес имаме, в което днес живеем, цялата особеност и начин на усвояване на външния свят чрез сетивата, чрез комбинирането с интелекта и с ума, тази форма на всекидневното, а също и на научното мислене не е съществувала винаги, а човешкото съзнание е напълно подчинено на това, което назоваваме с думата развитие. Не само външният свят е подчинен на това развитие, не само формите на този външен свят, а и устройството на човешката душа и самото човешко съзнание. Ние сме обръщали вниманието върху това, че можем да разберем древните културни центрове на човечеството само тогава, когато предположим това, което Духовната наука има да каже от своите източници: че вместо днешното интелектуално съзнание в древни времена е имало едно ясновидско съзнание, което не е било подобно нито на нашето дневно съзнание, което трае от събуждането до засипването, нито на нашето безсъзнание при съня от засипването до събуждането. А това пра-древно съзнание на прачовечеството се е състояло в едно междинно състояние, което се е запазило, бихме могли да кажем, само атавистично като в едно атрофирано наследство в образния свят на нашите сънища.
Но докато нашите сънища са хаотични и такива, каквито те са в обикновения живот, нямат едно реално значение, древното съзнание, което е действувало в образи, но в известно отношение е имало един смътен, съновиден характер, е било едно ясновидско съзнание, чиито образи са се отнасяли не към нашия физически свят, а към това, което стои зад него като един духовен свят.
Можем да кажем, че всяко ясновидско съзнание както съноподобното на древното човечество така и това, което днес човекът добива чрез едно специално обучение, за което вече говорихме тук, действува в образи, а не в понятия и идеи както външното физическо съзнание, и че този, който има такова съзнание, трябва да свързва по един правилен начин образите с духовните действителности, които се намират зад физическите сетивни явления.
към текста >>
Така ние поглеждаме назад към всяко древно развитие на народите и си казваме: Това, което долавяме от тези древни времена
като
многозначителни образи, не е просто едно детско построение, една детска представа на фантастични природни явленията един сбор от образи, които наистина застават пред нас във форма на образи, но в тази форма на образи сочат към едно действително виждане на един духовен свят.
Така ние поглеждаме назад към всяко древно развитие на народите и си казваме: Това, което долавяме от тези древни времена като многозначителни образи, не е просто едно детско построение, една детска представа на фантастични природни явленията един сбор от образи, които наистина застават пред нас във форма на образи, но в тази форма на образи сочат към едно действително виждане на един духовен свят.
Който се вглъбява в старите митологии и легенди не с едно модерно материалистично съзнание, а с едно чувство на творенията на човека и за неговите духовни произведения, за него своебразните разкази на тези митологии добиват една връзка, която съвпада по един чудесен начин с онези закони на света, които са по-висши от нашите физически, химически и биологически закони. Така през старите митологии, през старите религии преминава един тон на духовна действителност. Чрез това те добиват смисъл.
към текста >>
Така в нас се разви съвременното съзнание,
като
старото ясновидство постепенно угаснало именно по различен начин у различните народи.
Но ние трябва да си изясним, че различните народи се развили този свят от образи по различен начин, според техните заложби и темперамент, раса и народен характер, този свят от образи, в който са си представяла по-висшите духовни сили, които стоят зад чисто природните сили. Трябва да ни бъде ясно също, че в процеса на постепенното развитие се явяват всички възможни преходи от това древно ясновидско съзнание до нашето съвременно предметно съзнание, до нашето интелектуално всекидневно съзнание. Трябва да си представим едно постепенно намаляване на старото ясновидско съзнание, трябва да си представим, че при различните народи силите на старото ясновидство постепенно намаляват, че в образите, които така да се каже заставаха пред душите, които още можеха да виждат в духовния свят, се съдържаха все по-малко и по-малко духовни сили; че висшите светове постепенно затвориха своите врати, затвориха ги до там, че за така намалялото ясновидство бяха видими само най-долните степени на духовното действие. Трябва също да си представим, че с времето старото ясновидство угасна за общото човечество и дневният поглед остана ограничен в намиращия се около нас физически свят и в нашите представи за физическите неща. Комбинирайки тези неща, ние стигнахме след това до нашата днешна наука.
Така в нас се разви съвременното съзнание, като старото ясновидство постепенно угаснало именно по различен начин у различните народи.
При това египетският народ имаше една твърде особена роля.
към текста >>
Това, което в далечното минало е било виждано
като
тайни на духовните светове, е било запазени у по-старите египтяни с най-голяма благоговейност, с най-дълбока религиозност и най-голяма грижа през хилядолетията, така щото онези, които живееха в по-късната епоха на Египет, макар и да можеха още да виждат в духовните светове, можеха да си кажат приблизително следното: Сега ние още виждаме един нисш духовен свят, знаем, че съществува едно такова виждане на един духовен свят; да се съмняваме в това би било също така умно, както да се съмняваме, че съществува едно външно виждане с очите.
Това, което в далечното минало е било виждано като тайни на духовните светове, е било запазени у по-старите египтяни с най-голяма благоговейност, с най-дълбока религиозност и най-голяма грижа през хилядолетията, така щото онези, които живееха в по-късната епоха на Египет, макар и да можеха още да виждат в духовните светове, можеха да си кажат приблизително следното: Сега ние още виждаме един нисш духовен свят, знаем, че съществува едно такова виждане на един духовен свят; да се съмняваме в това би било също така умно, както да се съмняваме, че съществува едно външно виждане с очите.
Това можеше да си каже египтянинът от по-късните времена. Той наистина още имаше само слаби отзвуци от по-нисши духовни светове, но при това все пак чувствуваше и предчувствуваше, че е имало време, когато хората са могли да виждат по-дълбоко в това, кой стои зад физическия сетивен свят. И едно много старо учение, за което именно египетският мъдрец говореше на Солон, запазено в чудесни съчинения в светилищата и в надписи по колоните, говореше за ясновидските способности в древно време. Обаче онзи, когото египтяните считаха за най-великия първоначален притежател на ясновидската мъдрост, те наричаха своя велик мъдрец, древния Хермес. Когато след това в по-късни времена отново дойде един възобновител на древната египетска мъдрост, той нарече себе си отново Хермес, както и мнозина други според един стар обичай на египетските мъдреци.
към текста >>
Обаче ние можем да разберем този мъдрец само тогава, когато разберем това, какво именно египтяните са считали
като
същински тайни на света под влиянието на преданията за Хермес или Тот.
И едно много старо учение, за което именно египетският мъдрец говореше на Солон, запазено в чудесни съчинения в светилищата и в надписи по колоните, говореше за ясновидските способности в древно време. Обаче онзи, когото египтяните считаха за най-великия първоначален притежател на ясновидската мъдрост, те наричаха своя велик мъдрец, древния Хермес. Когато след това в по-късни времена отново дойде един възобновител на древната египетска мъдрост, той нарече себе си отново Хермес, както и мнозина други според един стар обичай на египетските мъдреци. И неговите последователи, понеже казваха, че мъдростта на живеещия в предревното минало Хермес отново е оживяла, нарекоха сега този първи Хермес Трикратно Великият: Хермес Трисмегистос. Всъщност само гърците го наричаха Хермес, при египтяните той носеше името ТОТ.
Обаче ние можем да разберем този мъдрец само тогава, когато разберем това, какво именно египтяните са считали като същински тайни на света под влиянието на преданията за Хермес или Тот.
към текста >>
На нас ни се вижда твърде странно това, което така да се каже ни се явява предадено външно
като
представи на вярата на египтяните.
На нас ни се вижда твърде странно това, което така да се каже ни се явява предадено външно като представи на вярата на египтяните.
Отделни богове, от които най-важни са Озирис и Изис, се явяват в тези вярвания на египтяните, богове, които са представени и изобразени не като цели човешки образи, а често пъти с човешко тяло и глави на животни и съчетани по най-разнообразен начин от човешка и животинска форма. Странни религиозни легенди ни са предадени за този свят на боговете. По-нататък онзи култ към животните у египтяните е нещо твърде своеобразно, обожаването на животните, на котките и на други, който култ е отивал така далече, че египтяните са признавали свещени животни, на които се отдавала дълбока почит и обожание, в които те са виждали един вид висши същества. Разказва се даже, че това обожание на животните у египтяните е отишло така далече, че когато една котка, например, която дълго време е живяла в един дом, е умирала, тя е била оплаквана като умрял човек. Или когато някой египтянин виждал отдалече, че някъде лежи едно умряло животно, той не се е доближавал, защото иначе биха могли да го обвинят, че е убил животното, понеже това се е наказвало много строго.
към текста >>
Отделни богове, от които най-важни са Озирис и Изис, се явяват в тези вярвания на египтяните, богове, които са представени и изобразени не
като
цели човешки образи, а често пъти с човешко тяло и глави на животни и съчетани по най-разнообразен начин от човешка и животинска форма.
На нас ни се вижда твърде странно това, което така да се каже ни се явява предадено външно като представи на вярата на египтяните.
Отделни богове, от които най-важни са Озирис и Изис, се явяват в тези вярвания на египтяните, богове, които са представени и изобразени не като цели човешки образи, а често пъти с човешко тяло и глави на животни и съчетани по най-разнообразен начин от човешка и животинска форма.
Странни религиозни легенди ни са предадени за този свят на боговете. По-нататък онзи култ към животните у египтяните е нещо твърде своеобразно, обожаването на животните, на котките и на други, който култ е отивал така далече, че египтяните са признавали свещени животни, на които се отдавала дълбока почит и обожание, в които те са виждали един вид висши същества. Разказва се даже, че това обожание на животните у египтяните е отишло така далече, че когато една котка, например, която дълго време е живяла в един дом, е умирала, тя е била оплаквана като умрял човек. Или когато някой египтянин виждал отдалече, че някъде лежи едно умряло животно, той не се е доближавал, защото иначе биха могли да го обвинят, че е убил животното, понеже това се е наказвало много строго. Предадено ни е даже, че когато египтяните били под властта на Римляните, един римлянин насмалко щял да бъде убит, защото убил една котка и с това предизвикал цял бунт сред египтяните.
към текста >>
Разказва се даже, че това обожание на животните у египтяните е отишло така далече, че когато една котка, например, която дълго време е живяла в един дом, е умирала, тя е била оплаквана
като
умрял човек.
На нас ни се вижда твърде странно това, което така да се каже ни се явява предадено външно като представи на вярата на египтяните. Отделни богове, от които най-важни са Озирис и Изис, се явяват в тези вярвания на египтяните, богове, които са представени и изобразени не като цели човешки образи, а често пъти с човешко тяло и глави на животни и съчетани по най-разнообразен начин от човешка и животинска форма. Странни религиозни легенди ни са предадени за този свят на боговете. По-нататък онзи култ към животните у египтяните е нещо твърде своеобразно, обожаването на животните, на котките и на други, който култ е отивал така далече, че египтяните са признавали свещени животни, на които се отдавала дълбока почит и обожание, в които те са виждали един вид висши същества.
Разказва се даже, че това обожание на животните у египтяните е отишло така далече, че когато една котка, например, която дълго време е живяла в един дом, е умирала, тя е била оплаквана като умрял човек.
Или когато някой египтянин виждал отдалече, че някъде лежи едно умряло животно, той не се е доближавал, защото иначе биха могли да го обвинят, че е убил животното, понеже това се е наказвало много строго. Предадено ни е даже, че когато египтяните били под властта на Римляните, един римлянин насмалко щял да бъде убит, защото убил една котка и с това предизвикал цял бунт сред египтяните. Този култ на животните ни се явява като нещо твърде загадъчно в цялата връзка на египетското мислене и чувствуване. И по-нататък: Колко странна изглежда на модерния човек издигащата се пирамида върху нейната четириъгълна основа с нейните триъгълни странични страни! Колко странни ни се виждат сфинксите и всичко онова което модерното изследване изнася все по-ясно и по-ясно от глъбините на египетската култура на повърхността на нашето знание!
към текста >>
Този култ на животните ни се явява
като
нещо твърде загадъчно в цялата връзка на египетското мислене и чувствуване.
Странни религиозни легенди ни са предадени за този свят на боговете. По-нататък онзи култ към животните у египтяните е нещо твърде своеобразно, обожаването на животните, на котките и на други, който култ е отивал така далече, че египтяните са признавали свещени животни, на които се отдавала дълбока почит и обожание, в които те са виждали един вид висши същества. Разказва се даже, че това обожание на животните у египтяните е отишло така далече, че когато една котка, например, която дълго време е живяла в един дом, е умирала, тя е била оплаквана като умрял човек. Или когато някой египтянин виждал отдалече, че някъде лежи едно умряло животно, той не се е доближавал, защото иначе биха могли да го обвинят, че е убил животното, понеже това се е наказвало много строго. Предадено ни е даже, че когато египтяните били под властта на Римляните, един римлянин насмалко щял да бъде убит, защото убил една котка и с това предизвикал цял бунт сред египтяните.
Този култ на животните ни се явява като нещо твърде загадъчно в цялата връзка на египетското мислене и чувствуване.
И по-нататък: Колко странна изглежда на модерния човек издигащата се пирамида върху нейната четириъгълна основа с нейните триъгълни странични страни! Колко странни ни се виждат сфинксите и всичко онова което модерното изследване изнася все по-ясно и по-ясно от глъбините на египетската култура на повърхността на нашето знание! Така ние се питаме сега: Какво място е заемал светът на представите за всичко това в душата на египтянина? Какво казваше древният египтянин, че го е учил Хермес? Как е стигнал той до всички тези представи?
към текста >>
Този Озирис, когото легендата описва
като
благодетел на човечеството, под чието мъдро влияние Тот или Хермес е дал на египтяните тяхната древна култура, даже и материалната страна на този култура, този Озирис имал един враг.
Как е стигнал той до всички тези представи? Ние трябва да свикнем да виждаме в легендите, а именно в най-важните от тях, навсякъде така да се каже една по-дълбока мъдрост. Трябва да предположим, че тези легенди искат да ни говорят за определени закони на духовния живот следователно за закони, които са по-висши от външните природни закони, те искат да ни говорят за тези закони на духовния живот в образи. Например една египетска легенда ни говори за двойката богове Озирис и Изис и тази легенда нарича Хермеса съветник на Озириса. Легендата вижда в Озириса едно същество, което в древни минали времена е живяло в областта, в която сега живеят хората.
Този Озирис, когото легендата описва като благодетел на човечеството, под чието мъдро влияние Тот или Хермес е дал на египтяните тяхната древна култура, даже и материалната страна на този култура, този Озирис имал един враг.
Гърците назовали по-късно този враг на Озириса Тифон. Този враг издебнал Озириса, убил го, раздробил неговия труп, скрил го в един ковчег и го хвърлил в морето. Сестрата и съпругата на Озирис, Изис, дълго търсила своя съпруг, който и бил отнет от Тифон или Сет, и когато най-после го намерила, събрала частите на неговото тяло, на които е било раздробено от Тифон или Сет, погребало го на различни места в страната, където после са били издигнати храмове; Изис роди след смъртта на Озирис един син, едно по-висше същество Хорус, който тя зачена чрез духовно влияние на Озирис след като този последният беше заминал в духовния свят. И Хорус е призван сега да победи Тифон и да въведе отново по определен начин властта на онзи живот, който изхождайки от Озирис трябваше да се влее в човечеството.
към текста >>
Сестрата и съпругата на Озирис, Изис, дълго търсила своя съпруг, който и бил отнет от Тифон или Сет, и когато най-после го намерила, събрала частите на неговото тяло, на които е било раздробено от Тифон или Сет, погребало го на различни места в страната, където после са били издигнати храмове; Изис роди след смъртта на Озирис един син, едно по-висше същество Хорус, който тя зачена чрез духовно влияние на Озирис след
като
този последният беше заминал в духовния свят.
Например една египетска легенда ни говори за двойката богове Озирис и Изис и тази легенда нарича Хермеса съветник на Озириса. Легендата вижда в Озириса едно същество, което в древни минали времена е живяло в областта, в която сега живеят хората. Този Озирис, когото легендата описва като благодетел на човечеството, под чието мъдро влияние Тот или Хермес е дал на египтяните тяхната древна култура, даже и материалната страна на този култура, този Озирис имал един враг. Гърците назовали по-късно този враг на Озириса Тифон. Този враг издебнал Озириса, убил го, раздробил неговия труп, скрил го в един ковчег и го хвърлил в морето.
Сестрата и съпругата на Озирис, Изис, дълго търсила своя съпруг, който и бил отнет от Тифон или Сет, и когато най-после го намерила, събрала частите на неговото тяло, на които е било раздробено от Тифон или Сет, погребало го на различни места в страната, където после са били издигнати храмове; Изис роди след смъртта на Озирис един син, едно по-висше същество Хорус, който тя зачена чрез духовно влияние на Озирис след като този последният беше заминал в духовния свят.
И Хорус е призван сега да победи Тифон и да въведе отново по определен начин властта на онзи живот, който изхождайки от Озирис трябваше да се влее в човечеството.
към текста >>
Тогава в него ще се роди онова чувство и усещане спрямо такива образи
като
Озирис и Изис, което ще бъде едно живо чувство, което е по-важно от отвлечените представи.
Такава една легенда не трябва да се тълкува само алегорично и символично, а трябва човек да може да се пренесе малко в целия чувствен и сетивен живот на древните египтяни.
Тогава в него ще се роди онова чувство и усещане спрямо такива образи като Озирис и Изис, което ще бъде едно живо чувство, което е по-важно от отвлечените представи.
Не е добре, когато някой иска да тълкува такива образи като Озирис и Изис в смисъла, че предварително в лицето на Озирис вижда Слънцето, а в лицето на Изис /Изида/ Луната и тем подобни, давайки по този начин едно астрономическо тълкуване, както днес се използува този израз. При това такъв тълкувател вярва, че такава една легенда онагледява само определени процеси ставащи на небето. Това съвсем не е така. А ние трябва да се върнем в миналото към прадревни чувства на египтяните и изхождайки от тези чувства да си представим твърде особеното естество на поглеждането към свръхсетивни, невидими Същества, които стоят на основата на сетивния свят и които в техните взаимни отношения са характеризирани първо в лицето на Озирис и Изис. При тези две същества именно древният египтянин е чувствувал приблизително следното: На основата на човечеството, си казваше той, стои нещо по-висше, нещо Духовно.
към текста >>
Не е добре, когато някой иска да тълкува такива образи
като
Озирис и Изис в смисъла, че предварително в лицето на Озирис вижда Слънцето, а в лицето на Изис /Изида/ Луната и тем подобни, давайки по този начин едно астрономическо тълкуване, както днес се използува този израз.
Такава една легенда не трябва да се тълкува само алегорично и символично, а трябва човек да може да се пренесе малко в целия чувствен и сетивен живот на древните египтяни. Тогава в него ще се роди онова чувство и усещане спрямо такива образи като Озирис и Изис, което ще бъде едно живо чувство, което е по-важно от отвлечените представи.
Не е добре, когато някой иска да тълкува такива образи като Озирис и Изис в смисъла, че предварително в лицето на Озирис вижда Слънцето, а в лицето на Изис /Изида/ Луната и тем подобни, давайки по този начин едно астрономическо тълкуване, както днес се използува този израз.
При това такъв тълкувател вярва, че такава една легенда онагледява само определени процеси ставащи на небето. Това съвсем не е така. А ние трябва да се върнем в миналото към прадревни чувства на египтяните и изхождайки от тези чувства да си представим твърде особеното естество на поглеждането към свръхсетивни, невидими Същества, които стоят на основата на сетивния свят и които в техните взаимни отношения са характеризирани първо в лицето на Озирис и Изис. При тези две същества именно древният египтянин е чувствувал приблизително следното: На основата на човечеството, си казваше той, стои нещо по-висше, нещо Духовно. Това не е произлязло от материалното съществуване, в което човечеството живее сега, а това човечество се е сгъстило така да се каже, развило се е до сегашното физическо човешко съществуване само постепенно.
към текста >>
Това, което нося в себе си
като
най-добрите свръхсетивни, невидими сили в мене, то е вътрешно сродно с тези първоначални свръхсетивни сили.
При тези две същества именно древният египтянин е чувствувал приблизително следното: На основата на човечеството, си казваше той, стои нещо по-висше, нещо Духовно. Това не е произлязло от материалното съществуване, в което човечеството живее сега, а това човечество се е сгъстило така да се каже, развило се е до сегашното физическо човешко съществуване само постепенно. Но същинското развитие на човечеството е започнало от едно друго, по-духовно съществуване. Когато поглеждам в моята душа, аз осъзнавам, че в мене се намира нещо, което проявява копнеж към нещо Духовно, копнеж същевременно към това, от което самият аз произхождам и което се намира в духовния свят, от който съм слязъл. Силите, от които аз произхождам, продължават да живеят още в самия мене.
Това, което нося в себе си като най-добрите свръхсетивни, невидими сили в мене, то е вътрешно сродно с тези първоначални свръхсетивни сили.
Ето защо аз чувствувам в мене една сила на Озирис. Тя ми представя едно свръхсетивно човешко същество, което някога е живяло в други, свръхсетивни области. Макар и то да е живяло там в едно притъпено, инстинктивно състояние, макар и първо да е трябвало да бъде облечено във физическото тяло и инструментите, които то му доставя, за да вижда физическия свят, все пак по отношение на този физически свят то е живяло някога в един духовен свят, в един духовен живот.
към текста >>
След
като
сме били дейни в душата, можем да се обърнем пасивно към резултата на нашето мислене, към нашите мисли и представи.
Силите, които първоначално стоят на основата на развитието на човечеството, според възгледа на древните египтяни трябва да се схващат в една двойственост, в една такава двойственост, че единият елемент на тази двойнственост се нарича Озирис, а другият носи името Изис: Озирис-Изис. Когато поглеждаме в самите нас и при това си служим с усещанията, с чувството на древния египтянин, ние можем да кажем: Първо ние имаме в себе си активното мислене. Нужно е само да си спомним, как трябва да мислим, когото накрая се ражда една мисъл, когато например имаме в нас мисълта на един триъгълник. Първо трябва да е било налице активното, дейното мислене, за да образуваме мисълта за един триъгълник.
След като сме били дейни в душата, можем да се обърнем пасивно към резултата на нашето мислене, към нашите мисли и представи.
Ние виждаме накрая образа на нашето активно мислене. Както мисленето се отнася към мислите, както дейността за образуването на представите се отнася към самите представи, както дейното се отнася към това, което се получава от дейното и накрая стои преди нас, така се отнася Озирис към Изис. Бихме могли също да кажеш: Дейното ни се явява като един бащин, като един мъжки принцип: принципът на Озирис, принципът на борбата, воюващият принцип, който след това изпълва нашата душа, изпълва я с мисли и чувства. И както човекът стои тук, си казваше древният египтянин, както веществата, които живеят в неговата кръв или образуват неговите кости, не са били винаги в неговата кръв и в неговите кости, а са били разпръснати вън в мировото пространство, както цялото това физическо тяло е едно съчетание на вещества, които могат да бъдат проследени физически, които преминават в човешката форма, докато по-рано са били разпръснати вън във вселената, така е и с мисловната сила, с мисловната способност: тя е в нас сила, способност, която образува представи. Както веществата от нашата кръв веднъж са вътре в човешката форма и друг път са разпръснати вън, така и силата на Озирис като мисловна способност е дейна в нас и разпръсната в духовната вселена като Озирис, като сила на Озирис оживяваща и протъкаваща цялата вселена, която влиза в човека също както веществата, които след това съставляват кръвта и костите в тялото на човека.
към текста >>
Бихме могли също да кажеш: Дейното ни се явява
като
един бащин,
като
един мъжки принцип: принципът на Озирис, принципът на борбата, воюващият принцип, който след това изпълва нашата душа, изпълва я с мисли и чувства.
Нужно е само да си спомним, как трябва да мислим, когото накрая се ражда една мисъл, когато например имаме в нас мисълта на един триъгълник. Първо трябва да е било налице активното, дейното мислене, за да образуваме мисълта за един триъгълник. След като сме били дейни в душата, можем да се обърнем пасивно към резултата на нашето мислене, към нашите мисли и представи. Ние виждаме накрая образа на нашето активно мислене. Както мисленето се отнася към мислите, както дейността за образуването на представите се отнася към самите представи, както дейното се отнася към това, което се получава от дейното и накрая стои преди нас, така се отнася Озирис към Изис.
Бихме могли също да кажеш: Дейното ни се явява като един бащин, като един мъжки принцип: принципът на Озирис, принципът на борбата, воюващият принцип, който след това изпълва нашата душа, изпълва я с мисли и чувства.
И както човекът стои тук, си казваше древният египтянин, както веществата, които живеят в неговата кръв или образуват неговите кости, не са били винаги в неговата кръв и в неговите кости, а са били разпръснати вън в мировото пространство, както цялото това физическо тяло е едно съчетание на вещества, които могат да бъдат проследени физически, които преминават в човешката форма, докато по-рано са били разпръснати вън във вселената, така е и с мисловната сила, с мисловната способност: тя е в нас сила, способност, която образува представи. Както веществата от нашата кръв веднъж са вътре в човешката форма и друг път са разпръснати вън, така и силата на Озирис като мисловна способност е дейна в нас и разпръсната в духовната вселена като Озирис, като сила на Озирис оживяваща и протъкаваща цялата вселена, която влиза в човека също както веществата, които след това съставляват кръвта и костите в тялото на човека. А в мислите и представите и понятията се вливат тъчащите и живеещите около вселената сили на Изис. Така трябва да си представим първо, че древният египтянин е виждал в своята душа Озирис и Изис.
към текста >>
Както веществата от нашата кръв веднъж са вътре в човешката форма и друг път са разпръснати вън, така и силата на Озирис
като
мисловна способност е дейна в нас и разпръсната в духовната вселена
като
Озирис,
като
сила на Озирис оживяваща и протъкаваща цялата вселена, която влиза в човека също както веществата, които след това съставляват кръвта и костите в тялото на човека.
След като сме били дейни в душата, можем да се обърнем пасивно към резултата на нашето мислене, към нашите мисли и представи. Ние виждаме накрая образа на нашето активно мислене. Както мисленето се отнася към мислите, както дейността за образуването на представите се отнася към самите представи, както дейното се отнася към това, което се получава от дейното и накрая стои преди нас, така се отнася Озирис към Изис. Бихме могли също да кажеш: Дейното ни се явява като един бащин, като един мъжки принцип: принципът на Озирис, принципът на борбата, воюващият принцип, който след това изпълва нашата душа, изпълва я с мисли и чувства. И както човекът стои тук, си казваше древният египтянин, както веществата, които живеят в неговата кръв или образуват неговите кости, не са били винаги в неговата кръв и в неговите кости, а са били разпръснати вън в мировото пространство, както цялото това физическо тяло е едно съчетание на вещества, които могат да бъдат проследени физически, които преминават в човешката форма, докато по-рано са били разпръснати вън във вселената, така е и с мисловната сила, с мисловната способност: тя е в нас сила, способност, която образува представи.
Както веществата от нашата кръв веднъж са вътре в човешката форма и друг път са разпръснати вън, така и силата на Озирис като мисловна способност е дейна в нас и разпръсната в духовната вселена като Озирис, като сила на Озирис оживяваща и протъкаваща цялата вселена, която влиза в човека също както веществата, които след това съставляват кръвта и костите в тялото на човека.
А в мислите и представите и понятията се вливат тъчащите и живеещите около вселената сили на Изис. Така трябва да си представим първо, че древният египтянин е виждал в своята душа Озирис и Изис.
към текста >>
Древното съзнание не можеше да намери никакъв израз за такива представи сред онзи свят, който ни заобикалят тук на земята
като
сетивен свят.
Древното съзнание не можеше да намери никакъв израз за такива представи сред онзи свят, който ни заобикалят тук на земята като сетивен свят.
Защото всичко, което ни заобикаля тук, важи именно като сетивен свят, който не можеше да предложи никакви външни символи за свръхсетивния свят. За да добият нещо като един вид език, като един вид писмен израз за такива представи, които са вълнували мощно душата, когато тя си казваше: Силата на Озирис-Изис действува в мене древните египтяни са прибягнали до онази писменност, която небесните тела записват в мировото пространство. Те си казваха: Това, което чувствуваме като свръхсетивна сила на Озирис, можем да си го представим онагледено в това, което излиза като светлина от Слънцето и протъкава и оживява пространството като дейна сила на светлината. А в това, което чувствуваме като Изис, можем да виждаме това, което ни идва като отразена слънчева светлина от Луната, която Луна по себе си е тъмна както душата, когато в нея не се намира активното мислене и чака светлината на Слънцето, за да я отрази, както душата очаква силата на Озирис, за да я отрази като сила на Изис. Щом древният египтянин е чувствувал така: Вън Слънцето и Луната ми казват, как най-добре аз мога да мисля върху това, което моята душа чувствува, тогава той знаеше същевременно: Не е никак една случайна връзка тази, между това, което тайнствено се явява в пространството като разпространяващо светлина Слънце и като отразяваща слънчевата светлина Луна, но това, което аз виждам като озаряващо пространството, като пръскащо светлина Слънце и като отразяваща слънчевата светлина Луна трябва да има някаква връзка с онези сили, които аз чувствувам като свръхсетивни сили в мене.
към текста >>
Защото всичко, което ни заобикаля тук, важи именно
като
сетивен свят, който не можеше да предложи никакви външни символи за свръхсетивния свят.
Древното съзнание не можеше да намери никакъв израз за такива представи сред онзи свят, който ни заобикалят тук на земята като сетивен свят.
Защото всичко, което ни заобикаля тук, важи именно като сетивен свят, който не можеше да предложи никакви външни символи за свръхсетивния свят.
За да добият нещо като един вид език, като един вид писмен израз за такива представи, които са вълнували мощно душата, когато тя си казваше: Силата на Озирис-Изис действува в мене древните египтяни са прибягнали до онази писменност, която небесните тела записват в мировото пространство. Те си казваха: Това, което чувствуваме като свръхсетивна сила на Озирис, можем да си го представим онагледено в това, което излиза като светлина от Слънцето и протъкава и оживява пространството като дейна сила на светлината. А в това, което чувствуваме като Изис, можем да виждаме това, което ни идва като отразена слънчева светлина от Луната, която Луна по себе си е тъмна както душата, когато в нея не се намира активното мислене и чака светлината на Слънцето, за да я отрази, както душата очаква силата на Озирис, за да я отрази като сила на Изис. Щом древният египтянин е чувствувал така: Вън Слънцето и Луната ми казват, как най-добре аз мога да мисля върху това, което моята душа чувствува, тогава той знаеше същевременно: Не е никак една случайна връзка тази, между това, което тайнствено се явява в пространството като разпространяващо светлина Слънце и като отразяваща слънчевата светлина Луна, но това, което аз виждам като озаряващо пространството, като пръскащо светлина Слънце и като отразяваща слънчевата светлина Луна трябва да има някаква връзка с онези сили, които аз чувствувам като свръхсетивни сили в мене. Както в часовника ние не виждаме нещо, което чрез малки демони движи стрелките, а нещо механическо, и знаем също, че на основата на цялото устройство на часовника стои мисълта на първия изобретател на часовника, мисъл дошла от човешката душа, така щото нещо духовно е образувало механизма на часовника; както стрелките на часовника стоят една към друга, разбира се зависими една от друга,така и когато поглеждаме в пространството ние виждаме, че там царуват механическите закони, но в крайна сметка тези закони са зависими от онези закони, които човекът чувствува в своята душа, когато говори за силата на Озирис и за силата на Изис -, така Слънцето и Луната се явяваха като изразни средства на един мощен миров часовник.
към текста >>
За да добият нещо
като
един вид език,
като
един вид писмен израз за такива представи, които са вълнували мощно душата, когато тя си казваше: Силата на Озирис-Изис действува в мене древните египтяни са прибягнали до онази писменност, която небесните тела записват в мировото пространство.
Древното съзнание не можеше да намери никакъв израз за такива представи сред онзи свят, който ни заобикалят тук на земята като сетивен свят. Защото всичко, което ни заобикаля тук, важи именно като сетивен свят, който не можеше да предложи никакви външни символи за свръхсетивния свят.
За да добият нещо като един вид език, като един вид писмен израз за такива представи, които са вълнували мощно душата, когато тя си казваше: Силата на Озирис-Изис действува в мене древните египтяни са прибягнали до онази писменност, която небесните тела записват в мировото пространство.
Те си казваха: Това, което чувствуваме като свръхсетивна сила на Озирис, можем да си го представим онагледено в това, което излиза като светлина от Слънцето и протъкава и оживява пространството като дейна сила на светлината. А в това, което чувствуваме като Изис, можем да виждаме това, което ни идва като отразена слънчева светлина от Луната, която Луна по себе си е тъмна както душата, когато в нея не се намира активното мислене и чака светлината на Слънцето, за да я отрази, както душата очаква силата на Озирис, за да я отрази като сила на Изис. Щом древният египтянин е чувствувал така: Вън Слънцето и Луната ми казват, как най-добре аз мога да мисля върху това, което моята душа чувствува, тогава той знаеше същевременно: Не е никак една случайна връзка тази, между това, което тайнствено се явява в пространството като разпространяващо светлина Слънце и като отразяваща слънчевата светлина Луна, но това, което аз виждам като озаряващо пространството, като пръскащо светлина Слънце и като отразяваща слънчевата светлина Луна трябва да има някаква връзка с онези сили, които аз чувствувам като свръхсетивни сили в мене. Както в часовника ние не виждаме нещо, което чрез малки демони движи стрелките, а нещо механическо, и знаем също, че на основата на цялото устройство на часовника стои мисълта на първия изобретател на часовника, мисъл дошла от човешката душа, така щото нещо духовно е образувало механизма на часовника; както стрелките на часовника стоят една към друга, разбира се зависими една от друга,така и когато поглеждаме в пространството ние виждаме, че там царуват механическите закони, но в крайна сметка тези закони са зависими от онези закони, които човекът чувствува в своята душа, когато говори за силата на Озирис и за силата на Изис -, така Слънцето и Луната се явяваха като изразни средства на един мощен миров часовник. И египтянинът не само си казваше: Слънцето и Луната ми онагледяват отношението между Озирис и Изис, а той чувствуваше: Това, което живее в мене, то стои първоначално на основата на онова тайнствено отношение на силите, което има светлината към Слънцето и Луната.
към текста >>
Те си казваха: Това, което чувствуваме
като
свръхсетивна сила на Озирис, можем да си го представим онагледено в това, което излиза
като
светлина от Слънцето и протъкава и оживява пространството
като
дейна сила на светлината.
Древното съзнание не можеше да намери никакъв израз за такива представи сред онзи свят, който ни заобикалят тук на земята като сетивен свят. Защото всичко, което ни заобикаля тук, важи именно като сетивен свят, който не можеше да предложи никакви външни символи за свръхсетивния свят. За да добият нещо като един вид език, като един вид писмен израз за такива представи, които са вълнували мощно душата, когато тя си казваше: Силата на Озирис-Изис действува в мене древните египтяни са прибягнали до онази писменност, която небесните тела записват в мировото пространство.
Те си казваха: Това, което чувствуваме като свръхсетивна сила на Озирис, можем да си го представим онагледено в това, което излиза като светлина от Слънцето и протъкава и оживява пространството като дейна сила на светлината.
А в това, което чувствуваме като Изис, можем да виждаме това, което ни идва като отразена слънчева светлина от Луната, която Луна по себе си е тъмна както душата, когато в нея не се намира активното мислене и чака светлината на Слънцето, за да я отрази, както душата очаква силата на Озирис, за да я отрази като сила на Изис. Щом древният египтянин е чувствувал така: Вън Слънцето и Луната ми казват, как най-добре аз мога да мисля върху това, което моята душа чувствува, тогава той знаеше същевременно: Не е никак една случайна връзка тази, между това, което тайнствено се явява в пространството като разпространяващо светлина Слънце и като отразяваща слънчевата светлина Луна, но това, което аз виждам като озаряващо пространството, като пръскащо светлина Слънце и като отразяваща слънчевата светлина Луна трябва да има някаква връзка с онези сили, които аз чувствувам като свръхсетивни сили в мене. Както в часовника ние не виждаме нещо, което чрез малки демони движи стрелките, а нещо механическо, и знаем също, че на основата на цялото устройство на часовника стои мисълта на първия изобретател на часовника, мисъл дошла от човешката душа, така щото нещо духовно е образувало механизма на часовника; както стрелките на часовника стоят една към друга, разбира се зависими една от друга,така и когато поглеждаме в пространството ние виждаме, че там царуват механическите закони, но в крайна сметка тези закони са зависими от онези закони, които човекът чувствува в своята душа, когато говори за силата на Озирис и за силата на Изис -, така Слънцето и Луната се явяваха като изразни средства на един мощен миров часовник. И египтянинът не само си казваше: Слънцето и Луната ми онагледяват отношението между Озирис и Изис, а той чувствуваше: Това, което живее в мене, то стои първоначално на основата на онова тайнствено отношение на силите, което има светлината към Слънцето и Луната.
към текста >>
А в това, което чувствуваме
като
Изис, можем да виждаме това, което ни идва
като
отразена слънчева светлина от Луната, която Луна по себе си е тъмна както душата, когато в нея не се намира активното мислене и чака светлината на Слънцето, за да я отрази, както душата очаква силата на Озирис, за да я отрази
като
сила на Изис.
Древното съзнание не можеше да намери никакъв израз за такива представи сред онзи свят, който ни заобикалят тук на земята като сетивен свят. Защото всичко, което ни заобикаля тук, важи именно като сетивен свят, който не можеше да предложи никакви външни символи за свръхсетивния свят. За да добият нещо като един вид език, като един вид писмен израз за такива представи, които са вълнували мощно душата, когато тя си казваше: Силата на Озирис-Изис действува в мене древните египтяни са прибягнали до онази писменност, която небесните тела записват в мировото пространство. Те си казваха: Това, което чувствуваме като свръхсетивна сила на Озирис, можем да си го представим онагледено в това, което излиза като светлина от Слънцето и протъкава и оживява пространството като дейна сила на светлината.
А в това, което чувствуваме като Изис, можем да виждаме това, което ни идва като отразена слънчева светлина от Луната, която Луна по себе си е тъмна както душата, когато в нея не се намира активното мислене и чака светлината на Слънцето, за да я отрази, както душата очаква силата на Озирис, за да я отрази като сила на Изис.
Щом древният египтянин е чувствувал така: Вън Слънцето и Луната ми казват, как най-добре аз мога да мисля върху това, което моята душа чувствува, тогава той знаеше същевременно: Не е никак една случайна връзка тази, между това, което тайнствено се явява в пространството като разпространяващо светлина Слънце и като отразяваща слънчевата светлина Луна, но това, което аз виждам като озаряващо пространството, като пръскащо светлина Слънце и като отразяваща слънчевата светлина Луна трябва да има някаква връзка с онези сили, които аз чувствувам като свръхсетивни сили в мене. Както в часовника ние не виждаме нещо, което чрез малки демони движи стрелките, а нещо механическо, и знаем също, че на основата на цялото устройство на часовника стои мисълта на първия изобретател на часовника, мисъл дошла от човешката душа, така щото нещо духовно е образувало механизма на часовника; както стрелките на часовника стоят една към друга, разбира се зависими една от друга,така и когато поглеждаме в пространството ние виждаме, че там царуват механическите закони, но в крайна сметка тези закони са зависими от онези закони, които човекът чувствува в своята душа, когато говори за силата на Озирис и за силата на Изис -, така Слънцето и Луната се явяваха като изразни средства на един мощен миров часовник. И египтянинът не само си казваше: Слънцето и Луната ми онагледяват отношението между Озирис и Изис, а той чувствуваше: Това, което живее в мене, то стои първоначално на основата на онова тайнствено отношение на силите, което има светлината към Слънцето и Луната.
към текста >>
Щом древният египтянин е чувствувал така: Вън Слънцето и Луната ми казват, как най-добре аз мога да мисля върху това, което моята душа чувствува, тогава той знаеше същевременно: Не е никак една случайна връзка тази, между това, което тайнствено се явява в пространството
като
разпространяващо светлина Слънце и
като
отразяваща слънчевата светлина Луна, но това, което аз виждам
като
озаряващо пространството,
като
пръскащо светлина Слънце и
като
отразяваща слънчевата светлина Луна трябва да има някаква връзка с онези сили, които аз чувствувам
като
свръхсетивни сили в мене.
Древното съзнание не можеше да намери никакъв израз за такива представи сред онзи свят, който ни заобикалят тук на земята като сетивен свят. Защото всичко, което ни заобикаля тук, важи именно като сетивен свят, който не можеше да предложи никакви външни символи за свръхсетивния свят. За да добият нещо като един вид език, като един вид писмен израз за такива представи, които са вълнували мощно душата, когато тя си казваше: Силата на Озирис-Изис действува в мене древните египтяни са прибягнали до онази писменност, която небесните тела записват в мировото пространство. Те си казваха: Това, което чувствуваме като свръхсетивна сила на Озирис, можем да си го представим онагледено в това, което излиза като светлина от Слънцето и протъкава и оживява пространството като дейна сила на светлината. А в това, което чувствуваме като Изис, можем да виждаме това, което ни идва като отразена слънчева светлина от Луната, която Луна по себе си е тъмна както душата, когато в нея не се намира активното мислене и чака светлината на Слънцето, за да я отрази, както душата очаква силата на Озирис, за да я отрази като сила на Изис.
Щом древният египтянин е чувствувал така: Вън Слънцето и Луната ми казват, как най-добре аз мога да мисля върху това, което моята душа чувствува, тогава той знаеше същевременно: Не е никак една случайна връзка тази, между това, което тайнствено се явява в пространството като разпространяващо светлина Слънце и като отразяваща слънчевата светлина Луна, но това, което аз виждам като озаряващо пространството, като пръскащо светлина Слънце и като отразяваща слънчевата светлина Луна трябва да има някаква връзка с онези сили, които аз чувствувам като свръхсетивни сили в мене.
Както в часовника ние не виждаме нещо, което чрез малки демони движи стрелките, а нещо механическо, и знаем също, че на основата на цялото устройство на часовника стои мисълта на първия изобретател на часовника, мисъл дошла от човешката душа, така щото нещо духовно е образувало механизма на часовника; както стрелките на часовника стоят една към друга, разбира се зависими една от друга,така и когато поглеждаме в пространството ние виждаме, че там царуват механическите закони, но в крайна сметка тези закони са зависими от онези закони, които човекът чувствува в своята душа, когато говори за силата на Озирис и за силата на Изис -, така Слънцето и Луната се явяваха като изразни средства на един мощен миров часовник. И египтянинът не само си казваше: Слънцето и Луната ми онагледяват отношението между Озирис и Изис, а той чувствуваше: Това, което живее в мене, то стои първоначално на основата на онова тайнствено отношение на силите, което има светлината към Слънцето и Луната.
към текста >>
Както в часовника ние не виждаме нещо, което чрез малки демони движи стрелките, а нещо механическо, и знаем също, че на основата на цялото устройство на часовника стои мисълта на първия изобретател на часовника, мисъл дошла от човешката душа, така щото нещо духовно е образувало механизма на часовника; както стрелките на часовника стоят една към друга, разбира се зависими една от друга,така и когато поглеждаме в пространството ние виждаме, че там царуват механическите закони, но в крайна сметка тези закони са зависими от онези закони, които човекът чувствува в своята душа, когато говори за силата на Озирис и за силата на Изис -, така Слънцето и Луната се явяваха
като
изразни средства на един мощен миров часовник.
Защото всичко, което ни заобикаля тук, важи именно като сетивен свят, който не можеше да предложи никакви външни символи за свръхсетивния свят. За да добият нещо като един вид език, като един вид писмен израз за такива представи, които са вълнували мощно душата, когато тя си казваше: Силата на Озирис-Изис действува в мене древните египтяни са прибягнали до онази писменност, която небесните тела записват в мировото пространство. Те си казваха: Това, което чувствуваме като свръхсетивна сила на Озирис, можем да си го представим онагледено в това, което излиза като светлина от Слънцето и протъкава и оживява пространството като дейна сила на светлината. А в това, което чувствуваме като Изис, можем да виждаме това, което ни идва като отразена слънчева светлина от Луната, която Луна по себе си е тъмна както душата, когато в нея не се намира активното мислене и чака светлината на Слънцето, за да я отрази, както душата очаква силата на Озирис, за да я отрази като сила на Изис. Щом древният египтянин е чувствувал така: Вън Слънцето и Луната ми казват, как най-добре аз мога да мисля върху това, което моята душа чувствува, тогава той знаеше същевременно: Не е никак една случайна връзка тази, между това, което тайнствено се явява в пространството като разпространяващо светлина Слънце и като отразяваща слънчевата светлина Луна, но това, което аз виждам като озаряващо пространството, като пръскащо светлина Слънце и като отразяваща слънчевата светлина Луна трябва да има някаква връзка с онези сили, които аз чувствувам като свръхсетивни сили в мене.
Както в часовника ние не виждаме нещо, което чрез малки демони движи стрелките, а нещо механическо, и знаем също, че на основата на цялото устройство на часовника стои мисълта на първия изобретател на часовника, мисъл дошла от човешката душа, така щото нещо духовно е образувало механизма на часовника; както стрелките на часовника стоят една към друга, разбира се зависими една от друга,така и когато поглеждаме в пространството ние виждаме, че там царуват механическите закони, но в крайна сметка тези закони са зависими от онези закони, които човекът чувствува в своята душа, когато говори за силата на Озирис и за силата на Изис -, така Слънцето и Луната се явяваха като изразни средства на един мощен миров часовник.
И египтянинът не само си казваше: Слънцето и Луната ми онагледяват отношението между Озирис и Изис, а той чувствуваше: Това, което живее в мене, то стои първоначално на основата на онова тайнствено отношение на силите, което има светлината към Слънцето и Луната.
към текста >>
Египтяните виждаха в положението на небесните тела първо символи за това, което те изживяваха
като
свръхсетивно или което им беше предадено
като
изживявания на най-древните ясновидци.
Каквото беше положението по отношение на Озирис и Изис спрямо Слънцето и Луната, така беше и по отношение на другите звезди и планети при другите богове.
Египтяните виждаха в положението на небесните тела първо символи за това, което те изживяваха като свръхсетивно или което им беше предадено като изживявания на най-древните ясновидци.
Но в този израз на един миров часовник те виждаха изявата на същите онези сили, които накрая чувствуваха в човешката душа. Така великият миров часовник с движението на неговите звезди и с отношението на подвижните звезди към неподвижните стана едно откровение на духовните, свръхсетивни сили, които стояха зад тях, които предизвикваха тези положения и си създаваха едно изразно средство за своите свръхсетивни сили в една универсална писменост.
към текста >>
Това, което
като
наша най-добра част се стреми и може да достигне по-висши степени на съвършенство в сравнение с тези, които сега имаме, се е разляло от Озирис и от Изис.
Тези са чувствата и усещанията по отношение на духовния свят, които древните египтяни получиха по предание от техните ясновидци върху духовния свят, върху онзи духовен свят, за който те знаеха, че съществува, защото още притежаваха последните отзвуци от старото ясновидство. Но те си казваха: Ние човеците произхождаме от този духовен свят. Но ние сме поставени в света на сетивното, който ни е даден в сетивно-физическите неща и в сетивно-физическите процеси. Ние произхождаме от света на Озирис и на Изис.
Това, което като наша най-добра част се стреми и може да достигне по-висши степени на съвършенство в сравнение с тези, които сега имаме, се е разляло от Озирис и от Изис.
Озирис и Изис живеят невидимо в нас като Сила. Това, което е физическият човек, произхожда от външните отношения, взето е от външния свят; частта на Озирис-Изис е само облечена в него.
към текста >>
Озирис и Изис живеят невидимо в нас
като
Сила.
Тези са чувствата и усещанията по отношение на духовния свят, които древните египтяни получиха по предание от техните ясновидци върху духовния свят, върху онзи духовен свят, за който те знаеха, че съществува, защото още притежаваха последните отзвуци от старото ясновидство. Но те си казваха: Ние човеците произхождаме от този духовен свят. Но ние сме поставени в света на сетивното, който ни е даден в сетивно-физическите неща и в сетивно-физическите процеси. Ние произхождаме от света на Озирис и на Изис. Това, което като наша най-добра част се стреми и може да достигне по-висши степени на съвършенство в сравнение с тези, които сега имаме, се е разляло от Озирис и от Изис.
Озирис и Изис живеят невидимо в нас като Сила.
Това, което е физическият човек, произхожда от външните отношения, взето е от външния свят; частта на Озирис-Изис е само облечена в него.
към текста >>
Но ние не можем да схванем
като
мисли и идеи току-що посочените чувства и усещания относно виждането в духовните светове и да си представим, че по отношение на най-дълбоките качества на душата сме сродни с Озирис и Изис, без да бъдат раздвижени мислите за щастието и за съдбата, моралните импулси на човека.
Обаче една такава представа за прадревни мъдрости се превръщаше в душата на древния египтянин в едно завладяващо чувство, в едно чувство обхващащо целия египетски душевен живот. Човек може да приеме в душата си отвлечени представи, без да бъде засегната морално-етичната страна на душевния живот, или също това, което е свързано със съдбата, със щастието. Така човек може да приеме особено математически-отвлечени представи на естествената наука, може да разисква върху електричеството и други подобни сили, без душата да трябва да постави въпроса относно съдбата на човека.
Но ние не можем да схванем като мисли и идеи току-що посочените чувства и усещания относно виждането в духовните светове и да си представим, че по отношение на най-дълбоките качества на душата сме сродни с Озирис и Изис, без да бъдат раздвижени мислите за щастието и за съдбата, моралните импулси на човека.
Тези мисли са тогава раздрусани! Защото човек си казва тогава: Аз нося в мене едно по-добро Себе, но чрез това, което съм във физическото тяло, това по-добро Себе се оттегля, не се изявява отначало напълно. На основата на моето същество стои една Озирисова, една Изидина природа, но тя принадлежи на първичните светове, на старите златни, свещени епохи. За съвременните човеци тази природа е била победена от силите, които от външните физически вещества и сили са образували човешкото тяло и са затворили силите на Озирис и на Изис в тялото, което е смъртно и подлежи на разрушение, както външните природни сили.
към текста >>
Тифон затваря това, което живее в човека
като
сила на Озирис.
Така ние виждаме легендата за Озирис и Изис превърната в чувство и усещания. Озирис, по-висшата сила на човека, която е разпръснатата в мировото пространство, е победена от онези сили, които в човешката природа подлежат на разрушение.
Тифон затваря това, което живее в човека като сила на Озирис.
Даже езиково Тифон има смисъл на думата "разлагам, тлея". Силата на Озирис е затворена в това, което е образувано като един ковчег на духовното естество на човека, в който невидимо за външния свят изчезва Озирисовата част на човека. Обаче за древния египтянин вътре в човека остава като нещо пълно с тайнственост душевната природа, която за човека е пълната с тайнственост природа на Изис. Тя остава, и, прониквайки се с интелектуалната сила, в бъдеще отново ще добие това, от което човекът е произлязъл. Така нещо тайнствено в човека се стреми към това, да възкреси отново Озириса.
към текста >>
Силата на Озирис е затворена в това, което е образувано
като
един ковчег на духовното естество на човека, в който невидимо за външния свят изчезва Озирисовата част на човека.
Така ние виждаме легендата за Озирис и Изис превърната в чувство и усещания. Озирис, по-висшата сила на човека, която е разпръснатата в мировото пространство, е победена от онези сили, които в човешката природа подлежат на разрушение. Тифон затваря това, което живее в човека като сила на Озирис. Даже езиково Тифон има смисъл на думата "разлагам, тлея".
Силата на Озирис е затворена в това, което е образувано като един ковчег на духовното естество на човека, в който невидимо за външния свят изчезва Озирисовата част на човека.
Обаче за древния египтянин вътре в човека остава като нещо пълно с тайнственост душевната природа, която за човека е пълната с тайнственост природа на Изис. Тя остава, и, прониквайки се с интелектуалната сила, в бъдеще отново ще добие това, от което човекът е произлязъл. Така нещо тайнствено в човека се стреми към това, да възкреси отново Озириса. Силата на Изис е в човешката душа, за да доведе отново човека от това, което той е днес, постепенно при Озирис. И тази сила на Изис прави, щото човекът докато той остава физически човек, да не може да се отдели от физическата сетивна природа, но тя прави, щото, въпреки че човекът остава един външен, физически човек и стои напълно във външния физически свят, той да има в своята вътрешност погледа постоянно насочен към един по-висш Аз, който според всички най-забележителни духове на човечеството стои дълбоко скрит на основата на всички човешки сили.
към текста >>
Обаче за древния египтянин вътре в човека остава
като
нещо пълно с тайнственост душевната природа, която за човека е пълната с тайнственост природа на Изис.
Така ние виждаме легендата за Озирис и Изис превърната в чувство и усещания. Озирис, по-висшата сила на човека, която е разпръснатата в мировото пространство, е победена от онези сили, които в човешката природа подлежат на разрушение. Тифон затваря това, което живее в човека като сила на Озирис. Даже езиково Тифон има смисъл на думата "разлагам, тлея". Силата на Озирис е затворена в това, което е образувано като един ковчег на духовното естество на човека, в който невидимо за външния свят изчезва Озирисовата част на човека.
Обаче за древния египтянин вътре в човека остава като нещо пълно с тайнственост душевната природа, която за човека е пълната с тайнственост природа на Изис.
Тя остава, и, прониквайки се с интелектуалната сила, в бъдеще отново ще добие това, от което човекът е произлязъл. Така нещо тайнствено в човека се стреми към това, да възкреси отново Озириса. Силата на Изис е в човешката душа, за да доведе отново човека от това, което той е днес, постепенно при Озирис. И тази сила на Изис прави, щото човекът докато той остава физически човек, да не може да се отдели от физическата сетивна природа, но тя прави, щото, въпреки че човекът остава един външен, физически човек и стои напълно във външния физически свят, той да има в своята вътрешност погледа постоянно насочен към един по-висш Аз, който според всички най-забележителни духове на човечеството стои дълбоко скрит на основата на всички човешки сили. Този човек, който не е външният физически човек, който винаги има подтика да се стреми към духовната светлина, който постоянно е тласкан от скритите сили на Изис, той е, който се явява като земен син не на преминалия в земния свят, а на останалия скрит в духовните светове Озирис.
към текста >>
Този човек, който не е външният физически човек, който винаги има подтика да се стреми към духовната светлина, който постоянно е тласкан от скритите сили на Изис, той е, който се явява
като
земен син не на преминалия в земния свят, а на останалия скрит в духовните светове Озирис.
Обаче за древния египтянин вътре в човека остава като нещо пълно с тайнственост душевната природа, която за човека е пълната с тайнственост природа на Изис. Тя остава, и, прониквайки се с интелектуалната сила, в бъдеще отново ще добие това, от което човекът е произлязъл. Така нещо тайнствено в човека се стреми към това, да възкреси отново Озириса. Силата на Изис е в човешката душа, за да доведе отново човека от това, което той е днес, постепенно при Озирис. И тази сила на Изис прави, щото човекът докато той остава физически човек, да не може да се отдели от физическата сетивна природа, но тя прави, щото, въпреки че човекът остава един външен, физически човек и стои напълно във външния физически свят, той да има в своята вътрешност погледа постоянно насочен към един по-висш Аз, който според всички най-забележителни духове на човечеството стои дълбоко скрит на основата на всички човешки сили.
Този човек, който не е външният физически човек, който винаги има подтика да се стреми към духовната светлина, който постоянно е тласкан от скритите сили на Изис, той е, който се явява като земен син не на преминалия в земния свят, а на останалия скрит в духовните светове Озирис.
Този невидим човек, човекът на стремежа към по-висшето Себе, беше чувствуван от египетската душа като Хорус, като посмъртно родения син на Озирис.
към текста >>
Този невидим човек, човекът на стремежа към по-висшето Себе, беше чувствуван от египетската душа
като
Хорус,
като
посмъртно родения син на Озирис.
Тя остава, и, прониквайки се с интелектуалната сила, в бъдеще отново ще добие това, от което човекът е произлязъл. Така нещо тайнствено в човека се стреми към това, да възкреси отново Озириса. Силата на Изис е в човешката душа, за да доведе отново човека от това, което той е днес, постепенно при Озирис. И тази сила на Изис прави, щото човекът докато той остава физически човек, да не може да се отдели от физическата сетивна природа, но тя прави, щото, въпреки че човекът остава един външен, физически човек и стои напълно във външния физически свят, той да има в своята вътрешност погледа постоянно насочен към един по-висш Аз, който според всички най-забележителни духове на човечеството стои дълбоко скрит на основата на всички човешки сили. Този човек, който не е външният физически човек, който винаги има подтика да се стреми към духовната светлина, който постоянно е тласкан от скритите сили на Изис, той е, който се явява като земен син не на преминалия в земния свят, а на останалия скрит в духовните светове Озирис.
Този невидим човек, човекът на стремежа към по-висшето Себе, беше чувствуван от египетската душа като Хорус, като посмъртно родения син на Озирис.
към текста >>
Ето защо египтянинът си представяше това, което е изложено още по-нататък в моята книга "Християнството
като
мистичен факт": Когато човекът минава през вратата на смъртта, той стига след необходимите подготвителни стадии до Озирис.
Ето защо Озирис може да бъде постигнат само по два пътя. Единият път е този, който минава през вратата на смъртта. Другият е този, който минава през вратата на онази смърт, която не води до физическото умиране, а до посвещението, до иницияцията.
Ето защо египтянинът си представяше това, което е изложено още по-нататък в моята книга "Християнството като мистичен факт": Когато човекът минава през вратата на смъртта, той стига след необходимите подготвителни стадии до Озирис.
Той се пробужда в него, когато е освободен от земната телесна обвивка и се намира в духовния свят, където има съзнание за своето родство с Озирис. Самият умрял се чувствува така, че след смъртта той може да бъде назован в духовния свят като "Озирис". След смъртта всеки е назован така да се каже като Озирис.
към текста >>
Самият умрял се чувствува така, че след смъртта той може да бъде назован в духовния свят
като
"Озирис".
Ето защо Озирис може да бъде постигнат само по два пътя. Единият път е този, който минава през вратата на смъртта. Другият е този, който минава през вратата на онази смърт, която не води до физическото умиране, а до посвещението, до иницияцията. Ето защо египтянинът си представяше това, което е изложено още по-нататък в моята книга "Християнството като мистичен факт": Когато човекът минава през вратата на смъртта, той стига след необходимите подготвителни стадии до Озирис. Той се пробужда в него, когато е освободен от земната телесна обвивка и се намира в духовния свят, където има съзнание за своето родство с Озирис.
Самият умрял се чувствува така, че след смъртта той може да бъде назован в духовния свят като "Озирис".
След смъртта всеки е назован така да се каже като Озирис.
към текста >>
След смъртта всеки е назован така да се каже
като
Озирис.
Единият път е този, който минава през вратата на смъртта. Другият е този, който минава през вратата на онази смърт, която не води до физическото умиране, а до посвещението, до иницияцията. Ето защо египтянинът си представяше това, което е изложено още по-нататък в моята книга "Християнството като мистичен факт": Когато човекът минава през вратата на смъртта, той стига след необходимите подготвителни стадии до Озирис. Той се пробужда в него, когато е освободен от земната телесна обвивка и се намира в духовния свят, където има съзнание за своето родство с Озирис. Самият умрял се чувствува така, че след смъртта той може да бъде назован в духовния свят като "Озирис".
След смъртта всеки е назован така да се каже като Озирис.
към текста >>
Ако човек иска да слезе в своите инструменти, той трябва както си представяше древният египтянин да слезе в своята физико-етерна дреха, в етерно-душевното, трябва да се научи да стане независим от силата, от която иначе човекът е зависим в неговата кръв, и след
като
се е отделил от нея трябва да навлезе в чудните пътища на кръвта.
Аз често пъти съм описвал това: Докато нервната система е инструментът за чувствуването, волята и мисленето, ние трябва да виждаме инструмента на Аза в кръвта.
Ако човек иска да слезе в своите инструменти, той трябва както си представяше древният египтянин да слезе в своята физико-етерна дреха, в етерно-душевното, трябва да се научи да стане независим от силата, от която иначе човекът е зависим в неговата кръв, и след като се е отделил от нея трябва да навлезе в чудните пътища на кръвта.
Човек трябва да познае своята висша природа първо физически. Той може да стори това само тогава, когато може да се познае така, че да гледа себе си като един предмет. Човек може да познае един предмет като обект само тогава, когато се намира вън от него. Така и за да познае себе си, той трябва да бъде вън от себе си. Ето защо посвещението води до такива сили, чрез които душевните сили могат да изживеят нещо, без да употребяват физическите инструменти, така щото, подобно на това, както след смъртта духовната част на човека гледа надолу към физическото тяло, човекът има пред себе си физическите инструменти.
към текста >>
Той може да стори това само тогава, когато може да се познае така, че да гледа себе си
като
един предмет.
Аз често пъти съм описвал това: Докато нервната система е инструментът за чувствуването, волята и мисленето, ние трябва да виждаме инструмента на Аза в кръвта. Ако човек иска да слезе в своите инструменти, той трябва както си представяше древният египтянин да слезе в своята физико-етерна дреха, в етерно-душевното, трябва да се научи да стане независим от силата, от която иначе човекът е зависим в неговата кръв, и след като се е отделил от нея трябва да навлезе в чудните пътища на кръвта. Човек трябва да познае своята висша природа първо физически.
Той може да стори това само тогава, когато може да се познае така, че да гледа себе си като един предмет.
Човек може да познае един предмет като обект само тогава, когато се намира вън от него. Така и за да познае себе си, той трябва да бъде вън от себе си. Ето защо посвещението води до такива сили, чрез които душевните сили могат да изживеят нещо, без да употребяват физическите инструменти, така щото, подобно на това, както след смъртта духовната част на човека гледа надолу към физическото тяло, човекът има пред себе си физическите инструменти. Така и мистериите на Изис човек трябваше да познае първо своята кръв.
към текста >>
Човек може да познае един предмет
като
обект само тогава, когато се намира вън от него.
Аз често пъти съм описвал това: Докато нервната система е инструментът за чувствуването, волята и мисленето, ние трябва да виждаме инструмента на Аза в кръвта. Ако човек иска да слезе в своите инструменти, той трябва както си представяше древният египтянин да слезе в своята физико-етерна дреха, в етерно-душевното, трябва да се научи да стане независим от силата, от която иначе човекът е зависим в неговата кръв, и след като се е отделил от нея трябва да навлезе в чудните пътища на кръвта. Човек трябва да познае своята висша природа първо физически. Той може да стори това само тогава, когато може да се познае така, че да гледа себе си като един предмет.
Човек може да познае един предмет като обект само тогава, когато се намира вън от него.
Така и за да познае себе си, той трябва да бъде вън от себе си. Ето защо посвещението води до такива сили, чрез които душевните сили могат да изживеят нещо, без да употребяват физическите инструменти, така щото, подобно на това, както след смъртта духовната част на човека гледа надолу към физическото тяло, човекът има пред себе си физическите инструменти. Така и мистериите на Изис човек трябваше да познае първо своята кръв.
към текста >>
Тази беше първата степен на посвещението в тайните на Изис: Човек трябваше да гледа своята кръв, самия себе си
като
обект, трябваше да се потопи в обвивката, която е инструмент на неговата Изидева природа.
Тогава той минаваше през нещо, изпитваше нещо, което най-добре можем да наречем: Стигането до прага на смъртта.
Тази беше първата степен на посвещението в тайните на Изис: Човек трябваше да гледа своята кръв, самия себе си като обект, трябваше да се потопи в обвивката, която е инструмент на неговата Изидева природа.
Тогава в центровете на посвещението той биваше доведен до две врати, където в образа който изживяваше на собственото си тяло, му се показваше: Така изглежда, когато си обрисуваш някога пред душата това, което става в твоята вътрешност. Двете врати му се показваха там, една затворена врата и една отворена врата. И трябва да каже: Странно, тези учения, които стигат до нас минавайки през хилядолетия, съвпадат напълно с това, което и днес човекът вярва, само че днес той си го тълкува материалистично. Още при изнасянето на сказката върху Заратустра аз можах да обърна вниманието върху това. Две врати намира човек, така казваше древният египетски ясновидец, когато се намира в долния свят.
към текста >>
Следващата степен на Изидиното посвещение се състоеше в това, което е изразено
като
се казва: Човекът е проведен през изпитанията на огъня, на въздуха и на водата.
Следващата степен на Изидиното посвещение се състоеше в това, което е изразено като се казва: Човекът е проведен през изпитанията на огъня, на въздуха и на водата.
А това значи, той се научава да познава напълно природата на обвивките на своята Изидина същност; той се запознава с огъня, как този огън тече през неговото тяло в неговата кръв като инструмент и как той се превръща в течност, той се запознава по-нататък с това, как въздухът прониква като кислород. Огън, въздух и вода: топлина на диханието, течност на кръвта, с тях се запознава човек. И познавайки своята телесна природа, природата на своите обвивки: чрез елементите на огъня, на водата и на въздуха човек се пречиства. А когато е познал по този начин своите обвивки, той е стигнал до своята Изидина природа. Това е изразено отново технически, като се казва: Едва сега човекът се чувствува стигнал до себе си, сега той знае, че е едно духовно същество и знае, че не е вече ограничен в човечеството на външния свят, а проглежда в духовния свят.
към текста >>
А това значи, той се научава да познава напълно природата на обвивките на своята Изидина същност; той се запознава с огъня, как този огън тече през неговото тяло в неговата кръв
като
инструмент и как той се превръща в течност, той се запознава по-нататък с това, как въздухът прониква
като
кислород.
Следващата степен на Изидиното посвещение се състоеше в това, което е изразено като се казва: Човекът е проведен през изпитанията на огъня, на въздуха и на водата.
А това значи, той се научава да познава напълно природата на обвивките на своята Изидина същност; той се запознава с огъня, как този огън тече през неговото тяло в неговата кръв като инструмент и как той се превръща в течност, той се запознава по-нататък с това, как въздухът прониква като кислород.
Огън, въздух и вода: топлина на диханието, течност на кръвта, с тях се запознава човек. И познавайки своята телесна природа, природата на своите обвивки: чрез елементите на огъня, на водата и на въздуха човек се пречиства. А когато е познал по този начин своите обвивки, той е стигнал до своята Изидина природа. Това е изразено отново технически, като се казва: Едва сега човекът се чувствува стигнал до себе си, сега той знае, че е едно духовно същество и знае, че не е вече ограничен в човечеството на външния свят, а проглежда в духовния свят. Защото закон е, че ние гледаме Слънцето само през деня, понеже нощем то ни е закрито от материята.
към текста >>
Това е изразено отново технически,
като
се казва: Едва сега човекът се чувствува стигнал до себе си, сега той знае, че е едно духовно същество и знае, че не е вече ограничен в човечеството на външния свят, а проглежда в духовния свят.
Следващата степен на Изидиното посвещение се състоеше в това, което е изразено като се казва: Човекът е проведен през изпитанията на огъня, на въздуха и на водата. А това значи, той се научава да познава напълно природата на обвивките на своята Изидина същност; той се запознава с огъня, как този огън тече през неговото тяло в неговата кръв като инструмент и как той се превръща в течност, той се запознава по-нататък с това, как въздухът прониква като кислород. Огън, въздух и вода: топлина на диханието, течност на кръвта, с тях се запознава човек. И познавайки своята телесна природа, природата на своите обвивки: чрез елементите на огъня, на водата и на въздуха човек се пречиства. А когато е познал по този начин своите обвивки, той е стигнал до своята Изидина природа.
Това е изразено отново технически, като се казва: Едва сега човекът се чувствува стигнал до себе си, сега той знае, че е едно духовно същество и знае, че не е вече ограничен в човечеството на външния свят, а проглежда в духовния свят.
Защото закон е, че ние гледаме Слънцето само през деня, понеже нощем то ни е закрито от материята. Обаче в духовния свят не съществува никакво подобно закриване. Там човек вижда духовните Същества именно тогава, когато физическите очи са бездействени. Това посвещението в тайните на Изис назовава, като казва: Когато се е пречистил, човек стига до там да гледа духовните Същества лице срещу лице: да вижда Слънцето в полунощ. А това значи: Когато е мрачно и тъмно, въпреки това духовният живот и първичната духовна сила на Слънцето са видими за посветения в тайните на Изис.
към текста >>
Това посвещението в тайните на Изис назовава,
като
казва: Когато се е пречистил, човек стига до там да гледа духовните Същества лице срещу лице: да вижда Слънцето в полунощ.
А когато е познал по този начин своите обвивки, той е стигнал до своята Изидина природа. Това е изразено отново технически, като се казва: Едва сега човекът се чувствува стигнал до себе си, сега той знае, че е едно духовно същество и знае, че не е вече ограничен в човечеството на външния свят, а проглежда в духовния свят. Защото закон е, че ние гледаме Слънцето само през деня, понеже нощем то ни е закрито от материята. Обаче в духовния свят не съществува никакво подобно закриване. Там човек вижда духовните Същества именно тогава, когато физическите очи са бездействени.
Това посвещението в тайните на Изис назовава, като казва: Когато се е пречистил, човек стига до там да гледа духовните Същества лице срещу лице: да вижда Слънцето в полунощ.
А това значи: Когато е мрачно и тъмно, въпреки това духовният живот и първичната духовна сила на Слънцето са видими за посветения в тайните на Изис.
към текста >>
При това голямо значение е имал Зодиакът с неговия относителен покой и това, което се движи
като
планети минавайки пред зодиакалните знаци.
А когато египтянинът е искал да изрази в една особена писменост, когато искал да обрисува начина, по който Изис се отнася към Озирис, той го е изразявал чрез движението на Слънцето и на Луната по небето, а другите Същества чрез отношенията на другите звезди.
При това голямо значение е имал Зодиакът с неговия относителен покой и това, което се движи като планети минавайки пред зодиакалните знаци.
Във всичко, което се разкриваше в това, древният египтянин е виждал начина, как най-добре можеше да изрази в една духовна писменост това, което вълнуваше неговата душа. Той знаеше: От това, което е на Земята, аз не мога да взема нищо, за да изразя, за какво е призван човек, когато следва силата на Изис към Озирис; когато трябва да бъде описано това, то трябва да бъде взето от звездните констелации.
към текста >>
И след това от тези отношения на небето и техните форми е било взето това, което можем действително да считаме
като
първоначалните форми на писмеността.
Това довеждаше до там, великият мъдрец, който трябва да си представим, че е съществувал в много далечното минало, според мнението на египтяните да има преди всичко най-дълбокия ясновидски поглед в отношението на човечеството към Вселената, което тук само скицирахме, и да изрази до най-висока степен това, което съчетанието на звездите е било по отношение на тези духовни сили и техните процеси и фактите ставащи между тях. Той е изразил това, което е ставало в езика на звездите. Ако например трябваше да се изрази, как Озирис се отнася към Изис, това можеше да се каже на народа само под формата на легенда екзотерично. Но за онези, които биваха въвеждани в посвещението, по-точното отношение е било изразявано чрез отношението на светлината, която излиза от Слънцето, отразена е от Луната, и която минава през чудните отношения от новолунието през четвъртините и стига до пълнолунието. В това египтяните с право са виждали нещо, което е било подобно на отношението на силата на Изис в човешката душа към Озирис.
И след това от тези отношения на небето и техните форми е било взето това, което можем действително да считаме като първоначалните форми на писмеността.
Защото макар и хората да познават твърде малко това в писмеността, ние все пак трябва да го кажем: В съгласните ние имаме изображения на зодиакалните знаци, на това, което е относително и покой. А в отношението на гласните към съгласните ние имаме изображения на отношенията на планетите и на техните подвижни сили към зодиака. Трябва да кажем, че писмеността е била снета от небето.
към текста >>
В Тот или Хермес те са виждали онзи дух, който според старите предания е направил най-старите записвания на мировата мъдрост и който е съставил физическите букви според това, което е получил
като
вдъхновение от звездната писменост.
За такива и други подобни отношения египтяните са черпили съвет от звездната писменост.
В Тот или Хермес те са виждали онзи дух, който според старите предания е направил най-старите записвания на мировата мъдрост и който е съставил физическите букви според това, което е получил като вдъхновение от звездната писменост.
Той е научил хората да обработват земята, научил ги е на геометрията, изкуството да мерят земята научил ги е всичко, от което хората се нуждаят за физическия живот. Обаче всеки физически живот не е нищо друго освен тялото на един духовен живот. Но духовният живот е свързан с цялата вселена и от тази вселена е бил вдъхновен Хермес. Така скоро цялата култура се яви свързана с Хермес. Даже египтяните се чувствуваха свързани с него по един още по-вътрешен начин.
към текста >>
След 1460 години следователно всеки път настъпваше фактът, че небесните отношения отново се изравняваха със земните изчисления,
като
за 1460 години цялата година се е върнала назад.
Защото древните египтяни са имали едно броене на времето, което е било удобно за човешките отношения особено за пресмятащото мислене: дванадесет месеца по тридесет дена, това дава с пет допълващи дни 365 дена за годината. Така са броили те столетия наред, защото математически, от гледна точка на смятането, това е било удобно: една година изтичаше, когато изтичаха 365 дни. Но, както знаем от съвременната астрономия, всеки път оставаше невзет под внимание един четвърт ден; следователно, когато египетската година беше пресметната докрай, това ставаше с един четвърт ден по-рано. Ако направите необходимото изчисление, скоро ще стигнете до извода, че всеки път годината започваше по-рано: годината вървеше назад по месеци и накрая отново стигаше до началото. Това ставаше след четири пъти по 365 години.
След 1460 години следователно всеки път настъпваше фактът, че небесните отношения отново се изравняваха със земните изчисления, като за 1460 години цялата година се е върнала назад.
Ако пресметнете това три пъти назад, започвайки от 1322 година преди нашето летоброене, вие ще стигнете нагоре до онзи период, на който египтяните са приписвали тяхната свещена мъдрост, като казваха: в древни времена е съществувало още едно много ясно ясновиждане. С всяка една такава слънчева година, която произвеждаше едно изравнение на земното броене на времето, ясновидската сила е намалявала с една степен. Сега ние живеем в четвъртата степен. Нашата култура е станала вече такава, че ние можем да имаме вече само предания за едно много старо учение. Обаче ние поглеждаме нагоре през три мирови години към една велика минала епоха, в която нашият най-велик мъдрец е учил своите ученици и последователи това, което ние днес имаме многократно изменено в писмеността, в математиката, в геометрията, в изкуството за измерване на земята, във всички други подходи на нашия живот, също и в астрономията.
към текста >>
Ако пресметнете това три пъти назад, започвайки от 1322 година преди нашето летоброене, вие ще стигнете нагоре до онзи период, на който египтяните са приписвали тяхната свещена мъдрост,
като
казваха: в древни времена е съществувало още едно много ясно ясновиждане.
Така са броили те столетия наред, защото математически, от гледна точка на смятането, това е било удобно: една година изтичаше, когато изтичаха 365 дни. Но, както знаем от съвременната астрономия, всеки път оставаше невзет под внимание един четвърт ден; следователно, когато египетската година беше пресметната докрай, това ставаше с един четвърт ден по-рано. Ако направите необходимото изчисление, скоро ще стигнете до извода, че всеки път годината започваше по-рано: годината вървеше назад по месеци и накрая отново стигаше до началото. Това ставаше след четири пъти по 365 години. След 1460 години следователно всеки път настъпваше фактът, че небесните отношения отново се изравняваха със земните изчисления, като за 1460 години цялата година се е върнала назад.
Ако пресметнете това три пъти назад, започвайки от 1322 година преди нашето летоброене, вие ще стигнете нагоре до онзи период, на който египтяните са приписвали тяхната свещена мъдрост, като казваха: в древни времена е съществувало още едно много ясно ясновиждане.
С всяка една такава слънчева година, която произвеждаше едно изравнение на земното броене на времето, ясновидската сила е намалявала с една степен. Сега ние живеем в четвъртата степен. Нашата култура е станала вече такава, че ние можем да имаме вече само предания за едно много старо учение. Обаче ние поглеждаме нагоре през три мирови години към една велика минала епоха, в която нашият най-велик мъдрец е учил своите ученици и последователи това, което ние днес имаме многократно изменено в писмеността, в математиката, в геометрията, в изкуството за измерване на земята, във всички други подходи на нашия живот, също и в астрономията. Древният египтянин си казвал един вид: Нашето човешко изчисление ни показва, придържайки се към удобните числа дванадесет пъти по тридесет плюс пет допълнителни дни, как трябва да ни поправи божествено-духовният свят.
към текста >>
Така древният египтянин поглеждаше даже за своята хронология
като
от своята слаба човешка сила, която е свързана с ума, така поглеждаше той към духовните Сили и Същества, които живеят в един скрит свят и поправят според по-дълбоки закони това, което хората имат да прекарат на Земята, съхраняват го и го пазят.
Така древният египтянин поглеждаше даже за своята хронология като от своята слаба човешка сила, която е свързана с ума, така поглеждаше той към духовните Сили и Същества, които живеят в един скрит свят и поправят според по-дълбоки закони това, което хората имат да прекарат на Земята, съхраняват го и го пазят.
И древният египтянин почиташе своя Тот, своя Хермес като онзи, който е бил вдъхновен от тези бдителни Сили на небето. Ето защо за душата на древния египтянин, тази индивидуалност беше не само един велик учител, а едно такова същество, към което той поглеждаше с най-дълбоко чувство на благодарност, с най-дълбока почит, като си казваше: Всичко, което имам, аз го имам от тебе. Ти стоиш горе в едно прадалечно минало време и ни изпрати долу чрез тези, които бяха носители на твоите предания, това, което се влива във външната човешка култура и се превръща в най-голямата благодат за човеците. Чрез това душата на древния египтянин се чувствуваше както по отношение на истинската първопричина на силите така и по отношение на пазителя на тези сили, както за Озирис, така и за Хермес или Тот не само проникнат от едно знание, което беше затворено в мъдрост, но и проникнат от едно чувство, което беше морално в най-дълбокия смисъл на думата, което беше едно чувство потопено в най-дълбока почит и благодарност. Ето защо старите описания ни показват, че всичко, което египтяните имаха като мъдрост, особено в старите времена, след това по-късно беше все по-малко и по-малко проникнато от религиозния характер.
към текста >>
И древният египтянин почиташе своя Тот, своя Хермес
като
онзи, който е бил вдъхновен от тези бдителни Сили на небето.
Така древният египтянин поглеждаше даже за своята хронология като от своята слаба човешка сила, която е свързана с ума, така поглеждаше той към духовните Сили и Същества, които живеят в един скрит свят и поправят според по-дълбоки закони това, което хората имат да прекарат на Земята, съхраняват го и го пазят.
И древният египтянин почиташе своя Тот, своя Хермес като онзи, който е бил вдъхновен от тези бдителни Сили на небето.
Ето защо за душата на древния египтянин, тази индивидуалност беше не само един велик учител, а едно такова същество, към което той поглеждаше с най-дълбоко чувство на благодарност, с най-дълбока почит, като си казваше: Всичко, което имам, аз го имам от тебе. Ти стоиш горе в едно прадалечно минало време и ни изпрати долу чрез тези, които бяха носители на твоите предания, това, което се влива във външната човешка култура и се превръща в най-голямата благодат за човеците. Чрез това душата на древния египтянин се чувствуваше както по отношение на истинската първопричина на силите така и по отношение на пазителя на тези сили, както за Озирис, така и за Хермес или Тот не само проникнат от едно знание, което беше затворено в мъдрост, но и проникнат от едно чувство, което беше морално в най-дълбокия смисъл на думата, което беше едно чувство потопено в най-дълбока почит и благодарност. Ето защо старите описания ни показват, че всичко, което египтяните имаха като мъдрост, особено в старите времена, след това по-късно беше все по-малко и по-малко проникнато от религиозния характер. Даже всяко човешко знание беше свързано в смисъла на древните египтяни с религия; така беше и за всяка мъдрост, за всяка наука.
към текста >>
Ето защо за душата на древния египтянин, тази индивидуалност беше не само един велик учител, а едно такова същество, към което той поглеждаше с най-дълбоко чувство на благодарност, с най-дълбока почит,
като
си казваше: Всичко, което имам, аз го имам от тебе.
Така древният египтянин поглеждаше даже за своята хронология като от своята слаба човешка сила, която е свързана с ума, така поглеждаше той към духовните Сили и Същества, които живеят в един скрит свят и поправят според по-дълбоки закони това, което хората имат да прекарат на Земята, съхраняват го и го пазят. И древният египтянин почиташе своя Тот, своя Хермес като онзи, който е бил вдъхновен от тези бдителни Сили на небето.
Ето защо за душата на древния египтянин, тази индивидуалност беше не само един велик учител, а едно такова същество, към което той поглеждаше с най-дълбоко чувство на благодарност, с най-дълбока почит, като си казваше: Всичко, което имам, аз го имам от тебе.
Ти стоиш горе в едно прадалечно минало време и ни изпрати долу чрез тези, които бяха носители на твоите предания, това, което се влива във външната човешка култура и се превръща в най-голямата благодат за човеците. Чрез това душата на древния египтянин се чувствуваше както по отношение на истинската първопричина на силите така и по отношение на пазителя на тези сили, както за Озирис, така и за Хермес или Тот не само проникнат от едно знание, което беше затворено в мъдрост, но и проникнат от едно чувство, което беше морално в най-дълбокия смисъл на думата, което беше едно чувство потопено в най-дълбока почит и благодарност. Ето защо старите описания ни показват, че всичко, което египтяните имаха като мъдрост, особено в старите времена, след това по-късно беше все по-малко и по-малко проникнато от религиозния характер. Даже всяко човешко знание беше свързано в смисъла на древните египтяни с религия; така беше и за всяка мъдрост, за всяка наука. Всичко това не се показваше вече в по-късни времена в неговата чиста форма.
към текста >>
Ето защо старите описания ни показват, че всичко, което египтяните имаха
като
мъдрост, особено в старите времена, след това по-късно беше все по-малко и по-малко проникнато от религиозния характер.
Така древният египтянин поглеждаше даже за своята хронология като от своята слаба човешка сила, която е свързана с ума, така поглеждаше той към духовните Сили и Същества, които живеят в един скрит свят и поправят според по-дълбоки закони това, което хората имат да прекарат на Земята, съхраняват го и го пазят. И древният египтянин почиташе своя Тот, своя Хермес като онзи, който е бил вдъхновен от тези бдителни Сили на небето. Ето защо за душата на древния египтянин, тази индивидуалност беше не само един велик учител, а едно такова същество, към което той поглеждаше с най-дълбоко чувство на благодарност, с най-дълбока почит, като си казваше: Всичко, което имам, аз го имам от тебе. Ти стоиш горе в едно прадалечно минало време и ни изпрати долу чрез тези, които бяха носители на твоите предания, това, което се влива във външната човешка култура и се превръща в най-голямата благодат за човеците. Чрез това душата на древния египтянин се чувствуваше както по отношение на истинската първопричина на силите така и по отношение на пазителя на тези сили, както за Озирис, така и за Хермес или Тот не само проникнат от едно знание, което беше затворено в мъдрост, но и проникнат от едно чувство, което беше морално в най-дълбокия смисъл на думата, което беше едно чувство потопено в най-дълбока почит и благодарност.
Ето защо старите описания ни показват, че всичко, което египтяните имаха като мъдрост, особено в старите времена, след това по-късно беше все по-малко и по-малко проникнато от религиозния характер.
Даже всяко човешко знание беше свързано в смисъла на древните египтяни с религия; така беше и за всяка мъдрост, за всяка наука. Всичко това не се показваше вече в по-късни времена в неговата чиста форма. Защото както е вярно, че в редуващите се епохи отделните народи имат мисията да изразят общо духовното в специални форми, също така вярно е, че отделните култури, когато са достигнали своя връх, навлизат в упадък. А по-голяма част от това, което е било запазено от египетската култура, произхожда вече от времето на упадъка и ние можем само да предчувствуваме, какво се крие зад него: например това, което така чудно ни очарова в пирамидите, или това, което се разбира с гротескно изглеждащия култ на животните. Защото египтяните си казваха: Времето, в което е действувала мъдростта не времето, в което тя е била получена по предание е предхождано от едно друго време, когато всички същества, не само човекът, са слезли от божествено-духовни висини.
към текста >>
Това се показва
като
сгъстяване в мощни образи на старата закономерност в трите природни царства; първо в света на минералите.
Защото както е вярно, че в редуващите се епохи отделните народи имат мисията да изразят общо духовното в специални форми, също така вярно е, че отделните култури, когато са достигнали своя връх, навлизат в упадък. А по-голяма част от това, което е било запазено от египетската култура, произхожда вече от времето на упадъка и ние можем само да предчувствуваме, какво се крие зад него: например това, което така чудно ни очарова в пирамидите, или това, което се разбира с гротескно изглеждащия култ на животните. Защото египтяните си казваха: Времето, в което е действувала мъдростта не времето, в което тя е била получена по предание е предхождано от едно друго време, когато всички същества, не само човекът, са слезли от божествено-духовни висини. Ако искаме да познаем най-вътрешната същност на човека, ние не трябва да гледаме неговата външна форма, а трябва да проникнем в неговата вътрешност. Това, което застава срещу нас външно, са останалите в застой степени на първичното откровение.
Това се показва като сгъстяване в мощни образи на старата закономерност в трите природни царства; първо в света на минералите.
Това, което ни се показва тук, са отношения на формите, които ние отново изразяваме в пирамидата. Това, което виждаме като вътрешни сили при растенията, е нещо, което отново виждаме изразено в лотосовия цвят. И най-после по пътя към човека ние виждаме, как божествените сили са кристализирали, как не са могли да стигнат до човека и са се излели във външни форми, разпръснати около нас в различните форми на животните.
към текста >>
Това, което виждаме
като
вътрешни сили при растенията, е нещо, което отново виждаме изразено в лотосовия цвят.
Защото египтяните си казваха: Времето, в което е действувала мъдростта не времето, в което тя е била получена по предание е предхождано от едно друго време, когато всички същества, не само човекът, са слезли от божествено-духовни висини. Ако искаме да познаем най-вътрешната същност на човека, ние не трябва да гледаме неговата външна форма, а трябва да проникнем в неговата вътрешност. Това, което застава срещу нас външно, са останалите в застой степени на първичното откровение. Това се показва като сгъстяване в мощни образи на старата закономерност в трите природни царства; първо в света на минералите. Това, което ни се показва тук, са отношения на формите, които ние отново изразяваме в пирамидата.
Това, което виждаме като вътрешни сили при растенията, е нещо, което отново виждаме изразено в лотосовия цвят.
И най-после по пътя към човека ние виждаме, как божествените сили са кристализирали, как не са могли да стигнат до човека и са се излели във външни форми, разпръснати около нас в различните форми на животните.
към текста >>
Ние не трябва да приписваме това, което днес така драговолно се взема
като
изходна точка на културите, първобитните прости състояния, не можем да ги припишем на първичните състоянията напротив те принадлежат на времената на упадъка, когато великото духовно благо е вече потънало, навлязло е в упадък.
Така приблизително можем да си представим чувствата на древния египтянин, когато в животните той виждаше изостанали форми на прадревни божествени сили. Защото древният египтянин поглеждаше към прадревни времена в миналото, когато всичко е възникнало от божествени свръхсетивни сили и той допускаше, че в съществата на трите природни царства са останали назад божествени сили, които след това са се оформили в него самия и са станали човек. Ние трябва винаги да поглеждаме към чувството, към усещането и към онази необходимост, която ни показва, че такава една мъдрост, каквато е съществувала у древните египтяни, е била една мъдрост, която е завладявала морално душите, която съвсем не можеше да ги остави без морал. И чрез начина, по който целият свят биваше свързван със свръхсетивните сили, трябваше да се роди едно морално отношение спрямо животинския свят, което е стигнало до едно гротескно и странно изражение само през време на упадъка на Египет. Защото когато погледнем по-късната египетска култура, ние виждаме, че именно несъвършеното не стои на изходната точка, а в изходната точка на египетската култура стоят духовни откровения, стои една възвишена култура.
Ние не трябва да приписваме това, което днес така драговолно се взема като изходна точка на културите, първобитните прости състояния, не можем да ги припишем на първичните състоянията напротив те принадлежат на времената на упадъка, когато великото духовно благо е вече потънало, навлязло е в упадък.
Когато някъде намираме култури на варварството, това не са първичните култури, а са култури на упадъка, които са паднали от духовните висини.
към текста >>
Без съмнение това отново е нещо, което може да послужи за раздразнение на онази наука, която би искала да опише всички култури така,
като
че те са произлезли от първобитни състояния, от такива първобитни състояния, каквито днес още виждаме у диваците.
Без съмнение това отново е нещо, което може да послужи за раздразнение на онази наука, която би искала да опише всички култури така, като че те са произлезли от първобитни състояния, от такива първобитни състояния, каквито днес още виждаме у диваците.
Обаче в днешните най-първобитни култури ние имаме култури на упадъка, а в началото на човечеството имаме първични култури, които са вдъхновени непосредствено от духовния свят от ръководещите духовни Същества, които стоят зад външната история. Това казва Духовната наука от това, което тя може да знае. И ние отново можем да запитаме: Влиза ли Духовната наука в противоречие с днешната наука, която стои на висотата на нашата епоха, когато твърди, че отивайки назад в миналото, не стигаме до упадъчни култури, а до високи култури, които след това са навлезли в упадък?
към текста >>
Искам да ви предам буквално някои неща от една по-нова книга "Влиянието на Вавилон върху разбирането на Стария Завет" от Алфред Йеремиас, което ще ни покаже, как и външното изследване постепенно стига до една висока духовна първична култура, която е изпълнена от далновидни теории, и как това, което наричаме варварски култури, трябва да го считаме
като
упадъчни култури.
В сказката "Какво има да каже Геологията върху възникването на света? " ние показахме, че това не е така по отношение на Геологията. За това, което днес казахме, може да се твърди същото нещо. Дълго е траело времето, когато хората вярваха, че отивайки назад от нашата епоха в миналото, ние се натъкваме на първобитни състояния, каквито днес още съществуват у диваците, а не до възвишени учения. Обаче когато разгледаме изследванията на официалната наука, които проучват нещата ясно и без предразсъдък, какво намираме тогава?
Искам да ви предам буквално някои неща от една по-нова книга "Влиянието на Вавилон върху разбирането на Стария Завет" от Алфред Йеремиас, което ще ни покаже, как и външното изследване постепенно стига до една висока духовна първична култура, която е изпълнена от далновидни теории, и как това, което наричаме варварски култури, трябва да го считаме като упадъчни култури.
Това се изтъква особено добре в тази нова книга.
към текста >>
Ако се продължи по-нататък да се върви по тези пътища, учените все повече ще се отклонят от онзи мъртъв образ, който те биха искали да поставят в изходната точка на човешките култури
като
нещо първобитно, детинско, и ще стигнат до великите индивидуалности, които се явяват толкова по-високо стоящи, защото трябваше да предадат от своите вдъхновения на една още ясновидска култура онова, което във всяка културна дейност имаме
като
най-велики благодеяния, на които можем да бъдем съпричастници.
Това е първото начало на официалната наука, която и тук както можахме да покажем това последния път за Геологията навлиза в пътища, които могат да доведат до съвпадение с това, което Духовната култура има да внесе в съвременната култура.
Ако се продължи по-нататък да се върви по тези пътища, учените все повече ще се отклонят от онзи мъртъв образ, който те биха искали да поставят в изходната точка на човешките култури като нещо първобитно, детинско, и ще стигнат до великите индивидуалности, които се явяват толкова по-високо стоящи, защото трябваше да предадат от своите вдъхновения на една още ясновидска култура онова, което във всяка културна дейност имаме като най-велики благодеяния, на които можем да бъдем съпричастници.
Така ние поглеждаме към онези духове на човечеството, които както Заратустра, така и Хермес ни се явяват така велики, защото първи са дали на човечеството онези най-велики импулси в прадалечното минало, за което египетският мъдрец бе говорил на Солон. Ние поглеждаме нагоре към Хермес или Тот и си казваме: Както Заратустра така и Хермес стои там като една от онези ръководещи индивидуалности на човечеството, към които поглеждайки чувствуваме в самите нас едно повишение на нашите сили, знаейки, че Духът не само е в света, а постоянно се влива в мирови дела, в развитието на човечеството! Свързвайки се с такива духове, ние се чувствуваме укрепени в нашето съществуване, изпълнени с вяра в нашите действия, сигурни в нашата надежда, укрепени в нашето определение като човеци. За такива винаги ще можем да кажем: Към тях поглеждат родените след тях поколения и търсят своето собствено съществуване в даровете на техните душевни сили и познават собствената дейност във вечните произведения на Духа, дело на действуващите с мощен импулс сред човечеството духовни ръководители.
към текста >>
Ние поглеждаме нагоре към Хермес или Тот и си казваме: Както Заратустра така и Хермес стои там
като
една от онези ръководещи индивидуалности на човечеството, към които поглеждайки чувствуваме в самите нас едно повишение на нашите сили, знаейки, че Духът не само е в света, а постоянно се влива в мирови дела, в развитието на човечеството!
Това е първото начало на официалната наука, която и тук както можахме да покажем това последния път за Геологията навлиза в пътища, които могат да доведат до съвпадение с това, което Духовната култура има да внесе в съвременната култура. Ако се продължи по-нататък да се върви по тези пътища, учените все повече ще се отклонят от онзи мъртъв образ, който те биха искали да поставят в изходната точка на човешките култури като нещо първобитно, детинско, и ще стигнат до великите индивидуалности, които се явяват толкова по-високо стоящи, защото трябваше да предадат от своите вдъхновения на една още ясновидска култура онова, което във всяка културна дейност имаме като най-велики благодеяния, на които можем да бъдем съпричастници. Така ние поглеждаме към онези духове на човечеството, които както Заратустра, така и Хермес ни се явяват така велики, защото първи са дали на човечеството онези най-велики импулси в прадалечното минало, за което египетският мъдрец бе говорил на Солон.
Ние поглеждаме нагоре към Хермес или Тот и си казваме: Както Заратустра така и Хермес стои там като една от онези ръководещи индивидуалности на човечеството, към които поглеждайки чувствуваме в самите нас едно повишение на нашите сили, знаейки, че Духът не само е в света, а постоянно се влива в мирови дела, в развитието на човечеството!
Свързвайки се с такива духове, ние се чувствуваме укрепени в нашето съществуване, изпълнени с вяра в нашите действия, сигурни в нашата надежда, укрепени в нашето определение като човеци. За такива винаги ще можем да кажем: Към тях поглеждат родените след тях поколения и търсят своето собствено съществуване в даровете на техните душевни сили и познават собствената дейност във вечните произведения на Духа, дело на действуващите с мощен импулс сред човечеството духовни ръководители.
към текста >>
Свързвайки се с такива духове, ние се чувствуваме укрепени в нашето съществуване, изпълнени с вяра в нашите действия, сигурни в нашата надежда, укрепени в нашето определение
като
човеци.
Това е първото начало на официалната наука, която и тук както можахме да покажем това последния път за Геологията навлиза в пътища, които могат да доведат до съвпадение с това, което Духовната култура има да внесе в съвременната култура. Ако се продължи по-нататък да се върви по тези пътища, учените все повече ще се отклонят от онзи мъртъв образ, който те биха искали да поставят в изходната точка на човешките култури като нещо първобитно, детинско, и ще стигнат до великите индивидуалности, които се явяват толкова по-високо стоящи, защото трябваше да предадат от своите вдъхновения на една още ясновидска култура онова, което във всяка културна дейност имаме като най-велики благодеяния, на които можем да бъдем съпричастници. Така ние поглеждаме към онези духове на човечеството, които както Заратустра, така и Хермес ни се явяват така велики, защото първи са дали на човечеството онези най-велики импулси в прадалечното минало, за което египетският мъдрец бе говорил на Солон. Ние поглеждаме нагоре към Хермес или Тот и си казваме: Както Заратустра така и Хермес стои там като една от онези ръководещи индивидуалности на човечеството, към които поглеждайки чувствуваме в самите нас едно повишение на нашите сили, знаейки, че Духът не само е в света, а постоянно се влива в мирови дела, в развитието на човечеството!
Свързвайки се с такива духове, ние се чувствуваме укрепени в нашето съществуване, изпълнени с вяра в нашите действия, сигурни в нашата надежда, укрепени в нашето определение като човеци.
За такива винаги ще можем да кажем: Към тях поглеждат родените след тях поколения и търсят своето собствено съществуване в даровете на техните душевни сили и познават собствената дейност във вечните произведения на Духа, дело на действуващите с мощен импулс сред човечеството духовни ръководители.
към текста >>
42.
3. Буда; Берлин, 02. 03. 1911 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Но от друга страна трябва да кажем, колкото и гротескно да звучи това: За този, който прониква по-дълбоко в нещата, това свързване на Будизма с идеята за прераждането се явява почти така,
като
че би искало да се каже: Бихме могли да потърсим най-доброто разбиране за произведенията на изкуството на древността у онези, които в началото на средновековното развитие на света са разрушили тези произведения на изкуството!
Трябва обаче да кажем, че по един странен начин днес повечето хора свързват с Будизма едно друго понятие, което всъщност, ако се придържаме към същественото, не би трябвало да бъде свързвано с Будизма по един такъв начин, както често се случва: а именно понятието за повтарящите се земни съществувания, което в изнесените тук сказки бе постоянно разглеждано. Трябва да кажем, че за повечето хора, които днес се интересуват от Будизма, в известно отношение тази идея за повтарящите се земни съществувания или също както често я наричаме идеята за прераждането се показва съществено свързана с Будизма.
Но от друга страна трябва да кажем, колкото и гротескно да звучи това: За този, който прониква по-дълбоко в нещата, това свързване на Будизма с идеята за прераждането се явява почти така, като че би искало да се каже: Бихме могли да потърсим най-доброто разбиране за произведенията на изкуството на древността у онези, които в началото на средновековното развитие на света са разрушили тези произведения на изкуството!
Това звучи гротескно, но въпреки това то е така. Скоро може да се разбере, че е така, когато се помисли, че всеки стремеж, към които е насочен Будизмът, цели да подцени колкото е възможно повече тези повтарящи се земни съществувания, които за него са един сигурен факт. Будизмът се стреми да намали колкото е възможно повече броя на тези повтарящи се земни съществувания. Следователно това, което трябва да считаме като най-вътрешната черта на цялата будистка духовна насока, е освобождението от преражданията, от повтарящите се земни съществувания. Освобождение, спасение от повтарящите се земни съществувания, които въпреки това за него са един неуспорим факт, тази е същността на Будизма.
към текста >>
Следователно това, което трябва да считаме
като
най-вътрешната черта на цялата будистка духовна насока, е освобождението от преражданията, от повтарящите се земни съществувания.
Трябва да кажем, че за повечето хора, които днес се интересуват от Будизма, в известно отношение тази идея за повтарящите се земни съществувания или също както често я наричаме идеята за прераждането се показва съществено свързана с Будизма. Но от друга страна трябва да кажем, колкото и гротескно да звучи това: За този, който прониква по-дълбоко в нещата, това свързване на Будизма с идеята за прераждането се явява почти така, като че би искало да се каже: Бихме могли да потърсим най-доброто разбиране за произведенията на изкуството на древността у онези, които в началото на средновековното развитие на света са разрушили тези произведения на изкуството! Това звучи гротескно, но въпреки това то е така. Скоро може да се разбере, че е така, когато се помисли, че всеки стремеж, към които е насочен Будизмът, цели да подцени колкото е възможно повече тези повтарящи се земни съществувания, които за него са един сигурен факт. Будизмът се стреми да намали колкото е възможно повече броя на тези повтарящи се земни съществувания.
Следователно това, което трябва да считаме като най-вътрешната черта на цялата будистка духовна насока, е освобождението от преражданията, от повтарящите се земни съществувания.
Освобождение, спасение от повтарящите се земни съществувания, които въпреки това за него са един неуспорим факт, тази е същността на Будизма.
към текста >>
Това, което по същество е важно за Будизма, то е човек да си каже: Човек трябва да добие едно такова знание, една такава мъдрост, която да може да ни освободи от това, което може да стои пред нашият поглед, пред нашите духовни очи
като
повтарящи се земни съществувания.
Това, което по същество е важно за Будизма, то е човек да си каже: Човек трябва да добие едно такова знание, една такава мъдрост, която да може да ни освободи от това, което може да стои пред нашият поглед, пред нашите духовни очи като повтарящи се земни съществувания.
Само тогава ние сме в състояние да преминем в нещо, което може да бъде именувано с името вечност, когато в някое от тези съществувания можем да се освободим от следващите, които трябва да са свързани с него.
към текста >>
Защото както за днешния човек, в неговото сетивно, интелектуално съзнание е сигурно, че неговата кръв се състои от вещества, които се намират вън във физическото пространство, така сигурно е било за човека от древните времена, че по отношение на духовно-душевната част на неговото същество той е произлязъл от това, което виждаше
като
духовен свят със своето ясновидско съзнание.
Докато днес нашето съзнание се мени главно между будността и съня и в будността виждаме интелигентното устройство на душата, в древността положението е било такова, че хората са имали една друга форма на съзнанието. При такова едно съзнание те са виждали вълнуващи се нагоре и надолу образи, но които образи не са били така без значение както образите на нашите днешни сънища, а били свързани еднозначно и ясно със свръхсетивни събития и неща. От това съзнание постепенно се е развило нашето днешно интелектуално състояние на съзнанието. Така отивайки назад в миналото, ние можем да стигнем до един вид ясновидство на прачовечеството и до едно дълго траещо развитие на човешкото съзнание. Благодарение на това съноподобно ясновидство прачовечеството е могло да вижда в свръхсетивния свят и от връзката, която е имало със свръхсетивното то е добило не само едно знание, но и това, което бихме могли да наречем: най-вътрешно задоволяване на душата духовния свят, блаженство в чувствуването на връзката с един духовен свят.
Защото както за днешния човек, в неговото сетивно, интелектуално съзнание е сигурно, че неговата кръв се състои от вещества, които се намират вън във физическото пространство, така сигурно е било за човека от древните времена, че по отношение на духовно-душевната част на неговото същество той е произлязъл от това, което виждаше като духовен свят със своето ясновидско съзнание.
към текста >>
Следователно ние поглеждаме назад към един вид първична мъдрост, но също и към едно първично чувствуване и усещане на човечеството, които можем да охарактеризираме
като
една ясновидска връзка с духовния свят.
Следователно ние поглеждаме назад към един вид първична мъдрост, но също и към едно първично чувствуване и усещане на човечеството, които можем да охарактеризираме като една ясновидска връзка с духовния свят.
Сега е също лесно да се разбере вече можахме вече да обърнем вниманието върху това по случай разглеждането мисията на Заратустра -, че при преминаването от старото устройство на душата, следователно от ясновидското състояние на човешката душа към интелектуалното, безпристрастно виждане на външния сетивен свят, могат да се явят две течения. В течение на развитието едното течение се намира особено при онези народи, които са запазили старите спомени, а също и старите усещания по такъв начин, че са казвали: Някога човечеството се е намирало в едно ясновиждащо състояние, чрез което е било свързано с духовния свят и след това то е слязло долу в сетивния свят. Това се е разпростирало върху цялото чувствуване на душата така, че хората са казвали: Ние сме слезли долу в света на явленията, но този свят е една илюзия, майя. Това, което е истинската същност на човека, човекът го е познавал и е бил свързан с него само тогава, когато е бил свързан с духовния свят. По този начин една тъга, една печал прониква, изпълва хората и народите, които бяха запазили едно такова предчувствие за едно прадревно ясновидско състояние, една тъга за нещо изгубено и известно отклонение от това, което се намира в непосредствената сетивна околна среда и което умът на човека може да разбере.
към текста >>
Хората, които бяха привърженици на това действуване в новия свят, не са гледали с тъга назад към онова, което са изгубили, а са чувствували все повече и повече, че трябва да се свържат с всички сили, чрез които могат да прогледнат през всичко това, което ги заобикаля
като
сетивен свят и до които може да стигне и духът за човешкото знание, когато той действително проникне дълбоко със своето наблюдение.
Напротив ние можем да опишем едно друго течение, което можем да проследим особено при Заратустризма. То се намира при хората и народите, които си казват: Ние искаме да действуваме в новия свят, който всъщност едва сега ни е даден.
Хората, които бяха привърженици на това действуване в новия свят, не са гледали с тъга назад към онова, което са изгубили, а са чувствували все повече и повече, че трябва да се свържат с всички сили, чрез които могат да прогледнат през всичко това, което ги заобикаля като сетивен свят и до които може да стигне и духът за човешкото знание, когато той действително проникне дълбоко със своето наблюдение.
Такива хора са имали стремежа да се свържат със света, не да гледат назад, а да гледат напред, да бъдат борци и да си кажат: В света, който ни е даден сега, е вплетена същата божествена-духовна Същност, в който ние сме били вплетени в далечното минало. Ние трябва да търсим тази Същност в заобикалящия ни свят, ние трябва да се свържем с добрите елементи на духовното и чрез това да подпомогнем развитието на света. Това е по същество онова светогледно течение, което е изходило от по-северно разположените области на азиатската страна: на север от онези области, където човекът е гледал с тъга назад към изгубеното.
към текста >>
Когато поставим пред нашия поглед това, което се е родило в Индия
като
философия-Санхия или
като
философияйога, ние можем да го резюмираме,
като
кажем: Индиецът винаги е .../липсва малко текст/...отново връзката с онези светове, от които той беше излязъл, това, което го заобикаляше в света, той се стремеше да го отхвърли от себе си.
Така на почвата на Индия възникна един духовен живот, който може да бъде разбран само в това гледане назад към една съществуваща в миналото връзка с духовния свят.
Когато поставим пред нашия поглед това, което се е родило в Индия като философия-Санхия или като философияйога, ние можем да го резюмираме, като кажем: Индиецът винаги е .../липсва малко текст/...отново връзката с онези светове, от които той беше излязъл, това, което го заобикаляше в света, той се стремеше да го отхвърли от себе си.
Той се стремеше да се отвърне от това, което го свързваше с външния сетивен свят и го вплиташе в него и чрез отхвърлянето на сетивния свят да намери отново връзката с духовните светове, от които човекът беше слязъл. Йога е свързвано отново с духовния свят, излизане от сетивния свят, освобождение от сетивния свят. Само когато вземем предвид тази предпоставка за основното настроение на индийския духовен живот, ние можем до разберем, как няколко столетия само преди християнският импулс да се разпространи и обхване западния живот проблясва в мощния импулс на Буда една последна вечерна заря на индийския духовен живот. Ние можем да разберем образа на Буда само на почвата, която току що охарактеризирахме по отношение на съществуващото там настроение. Тогава трябва да кажем: Когато предположим едно такова основно настроение, ние можем да разберем, че на територията на Индия можа да се роди една форма на мислене и чувствуване, която виждаше света в един залез, в едно сливане от духовния свят към илюзията на сетивата, към майя, към това, което е именно "великата измама", майя.
към текста >>
От този възглед ние разбираме дълбокомисленото настроение на една култура, която обаче трябва наречем една култура на вечерната заря, на залеза, защото
като
такава трябва да охарактеризираме ние идеята на Буда, която произхожда от един такъв светоглед.
Само когато вземем предвид тази предпоставка за основното настроение на индийския духовен живот, ние можем до разберем, как няколко столетия само преди християнският импулс да се разпространи и обхване западния живот проблясва в мощния импулс на Буда една последна вечерна заря на индийския духовен живот. Ние можем да разберем образа на Буда само на почвата, която току що охарактеризирахме по отношение на съществуващото там настроение. Тогава трябва да кажем: Когато предположим едно такова основно настроение, ние можем да разберем, че на територията на Индия можа да се роди една форма на мислене и чувствуване, която виждаше света в един залез, в едно сливане от духовния свят към илюзията на сетивата, към майя, към това, което е именно "великата измама", майя. Понятно е също, че от наблюденията на външния свят, в който човекът е така много вплетен, индиецът получи представата, че това слизане става на етапи, на повтарящи се степени един вид. Така щото в светогледа на индийците нямаме работа така да се каже с едно слизане по права линия, а с едно слизане от епоха на епоха.
От този възглед ние разбираме дълбокомисленото настроение на една култура, която обаче трябва наречем една култура на вечерната заря, на залеза, защото като такава трябва да охарактеризираме ние идеята на Буда, която произхожда от един такъв светоглед.
към текста >>
Всяко възлизане е нещо
като
една компенсация, която се предлага на човечеството, за да не приеме то наведнъж това, което става с това слизане.
Ето защо ще можем приблизително да кажем: Индиецът поглеждаше назад в едно такова време, когато човечеството е било свързано с духовния свят, след това то потъва надолу до определена степен, отново възлиза, отново потъва надолу, отново възлиза и т.н. обаче слизането става така, че всяко следващо сливане стига по-дълбоко.
Всяко възлизане е нещо като една компенсация, която се предлага на човечеството, за да не приеме то наведнъж това, което става с това слизане.
Винаги, когато една такава епоха на слизането, на упадъка завършва, винаги в индийския светоглед се явява един такъв образ, който се нарича "Буда". Последният от Будите е този, който беше въплътен в сина на цар Судодана в Готама Буда. Индиецът поглежда и към други Буди и си казва: От времето, когато човечеството е стояло на висотата на духовния свят, е имало цял брой Буди; от последния упадък, от последното сливане на света е имало пет Буди. Будите означават ви.../липсва малко текст/.... в майя, в света на илюзията, но че винаги трябва отново и отново да бъде донесено нещо от прадревната мъдрост, от която то отново може да се храни: обаче понеже човечеството се намира в една слизаща посока, то постоянно изгубва отново тази мъдрост и тогава трябва да дойде един нов Буда, който да и донесе отново едно такова възмездие. Последният беше именно Готама Буда.
към текста >>
Следователно този Бодисатва, който бе роден в царския дом на Судодана, се е издигнал чрез усилията на своя живот до онова вътрешно озарение, което символично е описано
като
"Седене под дървото Боди" и е изразено след това в "проповедта от Бенарес".
Индиецът поглежда и към други Буди и си казва: От времето, когато човечеството е стояло на висотата на духовния свят, е имало цял брой Буди; от последния упадък, от последното сливане на света е имало пет Буди. Будите означават ви.../липсва малко текст/.... в майя, в света на илюзията, но че винаги трябва отново и отново да бъде донесено нещо от прадревната мъдрост, от която то отново може да се храни: обаче понеже човечеството се намира в една слизаща посока, то постоянно изгубва отново тази мъдрост и тогава трябва да дойде един нов Буда, който да и донесе отново едно такова възмездие. Последният беше именно Готама Буда. Преди един такъв Буда, ако трябва да говорим, тривиално, да се издигне през своите различни съществувания до чина Буда, той трябва да стигне до един друг чин: до чина Бодисатва. Индийският светоглед вижда също и в царския син на Судодана, в Готама Буда, до неговата двадесет и девета година не един Буда, а един Бодисатва.
Следователно този Бодисатва, който бе роден в царския дом на Судодана, се е издигнал чрез усилията на своя живот до онова вътрешно озарение, което символично е описано като "Седене под дървото Боди" и е изразено след това в "проповедта от Бенарес".
Благодарение на тези процеси този Бодисатва се издигна в своята двадесет и девета година до чина Буда и можа сега вече като Буда да донесе отново на човечеството един остатък от прадревната мъдрост, която, според индийския възглед, следващите столетия трябва отново да изразходват. Когато човечеството ще е слязло толкова дълбоко, че мъдростта, която този последен Буда е донесъл, ще бъде изразходвана, тогава един друг Бодисатва ще се издигне до чина Буда, Буда на бъдещето, "Майтрейя Буда", който според индийския светоглед се очаква за бъдещето.
към текста >>
Благодарение на тези процеси този Бодисатва се издигна в своята двадесет и девета година до чина Буда и можа сега вече
като
Буда да донесе отново на човечеството един остатък от прадревната мъдрост, която, според индийския възглед, следващите столетия трябва отново да изразходват.
Будите означават ви.../липсва малко текст/.... в майя, в света на илюзията, но че винаги трябва отново и отново да бъде донесено нещо от прадревната мъдрост, от която то отново може да се храни: обаче понеже човечеството се намира в една слизаща посока, то постоянно изгубва отново тази мъдрост и тогава трябва да дойде един нов Буда, който да и донесе отново едно такова възмездие. Последният беше именно Готама Буда. Преди един такъв Буда, ако трябва да говорим, тривиално, да се издигне през своите различни съществувания до чина Буда, той трябва да стигне до един друг чин: до чина Бодисатва. Индийският светоглед вижда също и в царския син на Судодана, в Готама Буда, до неговата двадесет и девета година не един Буда, а един Бодисатва. Следователно този Бодисатва, който бе роден в царския дом на Судодана, се е издигнал чрез усилията на своя живот до онова вътрешно озарение, което символично е описано като "Седене под дървото Боди" и е изразено след това в "проповедта от Бенарес".
Благодарение на тези процеси този Бодисатва се издигна в своята двадесет и девета година до чина Буда и можа сега вече като Буда да донесе отново на човечеството един остатък от прадревната мъдрост, която, според индийския възглед, следващите столетия трябва отново да изразходват.
Когато човечеството ще е слязло толкова дълбоко, че мъдростта, която този последен Буда е донесъл, ще бъде изразходвана, тогава един друг Бодисатва ще се издигне до чина Буда, Буда на бъдещето, "Майтрейя Буда", който според индийския светоглед се очаква за бъдещето.
към текста >>
А сега нека разгледаме това, което проникна душата на Буда
като
една прадревна мъдрост в момента, когато той се издигна от чина Бодисатва до чина Буда.
А сега нека разгледаме това, което проникна душата на Буда като една прадревна мъдрост в момента, когато той се издигна от чина Бодисатва до чина Буда.
От това ние ще можем после да видим най-добре, какво означава това издигане от един Бодисатва до един Буда, което може да се постигне чрез усилията на много съществувания.
към текста >>
След
като
излезе от царския дворец и видя действителния живот, неговото съзнание не можеше още да прозре същността на този живот.
Мъдростта, знанието не може да бъде това, което би примесило в живота старостта, болестта и смъртта. Нещо друго трябва да върши това. Следователно човек може да бъде проникнат от мъдрост нещо подобно можете да каже великият Буда, или по-добре казано да почувствува, защото не му беше още ясно неговото съзнание на Бодисатва човек може да добие от мъдростта идеята да плодотворното развитие, обаче животът ни показва разрушение, болест, смърт и някои други неща, които застават разрушително в живота. Тук трябва да бъде познато нещо, което Бодисатва не можеше още да прозре напълно. Бодисатва е минал от един живот в друг, той така е използувал своите пререждания, че мъдростта е нараснала все повече в него, така щото можеше да гледа на живота от една по-висока гледна точка.
След като излезе от царския дворец и видя действителния живот, неговото съзнание не можеше още да прозре същността на този живот.
Това, което събираме в нас като знание от един живот в друг, това, което натрупваме в нас като мъдрост, не може в крайна сметка да ни доведе до разбирането на същинските тайни за съществуването. Тези тайни трябва да се намират някъде другаде, трябва да се намират вън от живота, който живеем от едно прераждане в друго.
към текста >>
Това, което събираме в нас
като
знание от един живот в друг, това, което натрупваме в нас
като
мъдрост, не може в крайна сметка да ни доведе до разбирането на същинските тайни за съществуването.
Нещо друго трябва да върши това. Следователно човек може да бъде проникнат от мъдрост нещо подобно можете да каже великият Буда, или по-добре казано да почувствува, защото не му беше още ясно неговото съзнание на Бодисатва човек може да добие от мъдростта идеята да плодотворното развитие, обаче животът ни показва разрушение, болест, смърт и някои други неща, които застават разрушително в живота. Тук трябва да бъде познато нещо, което Бодисатва не можеше още да прозре напълно. Бодисатва е минал от един живот в друг, той така е използувал своите пререждания, че мъдростта е нараснала все повече в него, така щото можеше да гледа на живота от една по-висока гледна точка. След като излезе от царския дворец и видя действителния живот, неговото съзнание не можеше още да прозре същността на този живот.
Това, което събираме в нас като знание от един живот в друг, това, което натрупваме в нас като мъдрост, не може в крайна сметка да ни доведе до разбирането на същинските тайни за съществуването.
Тези тайни трябва да се намират някъде другаде, трябва да се намират вън от живота, който живеем от едно прераждане в друго.
към текста >>
Ако, след
като
тук бе изложена абстрактно основната мисъл на Будизма, погледнем сега неговата истинска същност, ние трябва да кажем: Този начин на мислене и чувствуване заема едно своеобразно отношение към общия образ на човека.
Ако, след като тук бе изложена абстрактно основната мисъл на Будизма, погледнем сега неговата истинска същност, ние трябва да кажем: Този начин на мислене и чувствуване заема едно своеобразно отношение към общия образ на човека.
Той изолира човека, интересува се от съдбата и целта на съществуването на човека така, както той стои като отделна личност, като отделна индивидуалност в света. Но как можеше да мисли по друг начин един светоглед, който е изграден върху основното настроение, за което говорихме тук? Един светоглед, който се е родил от основното настроение: Човекът е слязъл от духовни висини и се намира сега в един свят на илюзията, от който от време на време за земното съществуване може да го освободи мъдростта на един Буда, която мъдрост обаче го довежда до там както при последния Буда -, да търси освобождение от земното съществуване. Как би могла да бъде охарактеризирана при едно такова настроение целта на съществуването на човека другояче, освен той да бъде представен като стоящ изолиран по отношение на целия заобикалящ го свят? Основният образ на съществуването, който стои на основата на този светоглед е такъв, че той представлява един залез и че развитието на земния живот означава едно слизане.
към текста >>
Той изолира човека, интересува се от съдбата и целта на съществуването на човека така, както той стои
като
отделна личност,
като
отделна индивидуалност в света.
Ако, след като тук бе изложена абстрактно основната мисъл на Будизма, погледнем сега неговата истинска същност, ние трябва да кажем: Този начин на мислене и чувствуване заема едно своеобразно отношение към общия образ на човека.
Той изолира човека, интересува се от съдбата и целта на съществуването на човека така, както той стои като отделна личност, като отделна индивидуалност в света.
Но как можеше да мисли по друг начин един светоглед, който е изграден върху основното настроение, за което говорихме тук? Един светоглед, който се е родил от основното настроение: Човекът е слязъл от духовни висини и се намира сега в един свят на илюзията, от който от време на време за земното съществуване може да го освободи мъдростта на един Буда, която мъдрост обаче го довежда до там както при последния Буда -, да търси освобождение от земното съществуване. Как би могла да бъде охарактеризирана при едно такова настроение целта на съществуването на човека другояче, освен той да бъде представен като стоящ изолиран по отношение на целия заобикалящ го свят? Основният образ на съществуването, който стои на основата на този светоглед е такъв, че той представлява един залез и че развитието на земния живот означава едно слизане. Ето защо твърде забележително и характерно е, как самият Буда търси озарението.
към текста >>
Как би могла да бъде охарактеризирана при едно такова настроение целта на съществуването на човека другояче, освен той да бъде представен
като
стоящ изолиран по отношение на целия заобикалящ го свят?
Ако, след като тук бе изложена абстрактно основната мисъл на Будизма, погледнем сега неговата истинска същност, ние трябва да кажем: Този начин на мислене и чувствуване заема едно своеобразно отношение към общия образ на човека. Той изолира човека, интересува се от съдбата и целта на съществуването на човека така, както той стои като отделна личност, като отделна индивидуалност в света. Но как можеше да мисли по друг начин един светоглед, който е изграден върху основното настроение, за което говорихме тук? Един светоглед, който се е родил от основното настроение: Човекът е слязъл от духовни висини и се намира сега в един свят на илюзията, от който от време на време за земното съществуване може да го освободи мъдростта на един Буда, която мъдрост обаче го довежда до там както при последния Буда -, да търси освобождение от земното съществуване.
Как би могла да бъде охарактеризирана при едно такова настроение целта на съществуването на човека другояче, освен той да бъде представен като стоящ изолиран по отношение на целия заобикалящ го свят?
Основният образ на съществуването, който стои на основата на този светоглед е такъв, че той представлява един залез и че развитието на земния живот означава едно слизане. Ето защо твърде забележително и характерно е, как самият Буда търси озарението. Буда и Будизмът не могат да бъдат разбрани, без това особено охарактеризиране на озарението на Буда.
към текста >>
Буда застава
като
изолиран човек, очаквайки момента на озарението, когато може да прозре застанал напълно на собствената почва -, че причините за страданието на човечеството се крият в стремежа на отделния човек към прераждания, към въплъщения в този свят, че жаждата за съществуване, каквато тя живее в отделния човек, е причина за царуващата около него мизерия, за всичко, което действува
като
разрушение в съществуването.
Буда търси озарението в пълно изолиране. Той отива в уединение. Това, което е добил от един живот в друг, трябва да бъде победено в едно напълно изолирано съществуване и в силата на неговата душа трябва да бликне онези светлина, която може да го осветли върху света и неговата мизерия.
Буда застава като изолиран човек, очаквайки момента на озарението, когато може да прозре застанал напълно на собствената почва -, че причините за страданието на човечеството се крият в стремежа на отделния човек към прераждания, към въплъщения в този свят, че жаждата за съществуване, каквато тя живее в отделния човек, е причина за царуващата около него мизерия, за всичко, което действува като разрушение в съществуването.
към текста >>
Ако се абстрахираме сега от това, което е разпространено
като
предразсъдък в света, ние можем да охарактеризираме по следния начин това, което е християнската идея.
Изтокът вижда как една епоха на Буда изтича след друга епоха на Буда. История не е слизането от една висота към едно по-ниско състояние, а история е стремежът нагоре за постигането на определена цел и възможността човек да се присъедини към цялото човечество, към целия свят, с този от миналото и с този, който ще следва. Това би било история. Обаче човекът будист стои изолиран, само на основата на неговото собствено съществува не, и иска да намери в собственото съществуване силите, които ще го доведат до освобождение от жаждата за съществуване и с това от преражданията. Различно стои шест столетия след това човекът в Християнството спрямо общото развитие на човечеството.
Ако се абстрахираме сега от това, което е разпространено като предразсъдък в света, ние можем да охарактеризираме по следния начин това, което е християнската идея.
към текста >>
Тук
като
християнска може да бъде посочена идеята: В мене живее една мъдрост благодарение на онова устройство на душата, което аз сега имам.
Доколкото християнската идея се основава на идеите на Стария Завет, тя ни сочи към едно минало човечеството, както тя прави това и във великите, мощни образи на Генезиса /сътворението на света/, сочи ни към онова състояние, при което човекът е стоял по различен начин спрямо своите духовни светове в сравнение с по-късно. Но сега се явява особеното, чрез което в Християнството човекът застава по съвършено друг начин спрямо света, съвършено различно от становището на човека в Будизма.
Тук като християнска може да бъде посочена идеята: В мене живее една мъдрост благодарение на онова устройство на душата, което аз сега имам.
Чрез начина, по който аз наблюдавам сетивния свят и го схващам с моя ум, в мене живее една мъдрост, една наука, една практика на живота. Но аз мога да отида назад в миналото към едно душевно устройство на прачовечеството, когато душите са се намирали в едно друго състояние. Тогава с станало нещо, което може да бъде наречено не само в будистки смисъл едно слизане на човека от духовно-душевни висини в сетивната майя или илюзия, но което трябва да бъде назовано като нещо друго, а именно като нещо, за което днешните хора нямат една разбираща представа: грехопадане. Можем да мислим върху грехопадението както си щем, но с едно нещо трябва да се съгласим, а то за днес е достатъчно. В това грехопадение човекът чувствува нещо, което му принадлежи, нещо, чрез което той си казва: Както стоя сега като човек, в мене действуват сили, които не са израснали изолирано в този стоящ пред мене човек, но които са се появили в едно прадалечно минало и там са участвували в нещо участвували са именно в това, че човечеството, към което принадлежа, не само е слязло, но е слязло така, щото е навлязъл в едно друго отношение към света, различно от това, което би настъпило според условията, които са царували по-рано.
към текста >>
Тогава с станало нещо, което може да бъде наречено не само в будистки смисъл едно слизане на човека от духовно-душевни висини в сетивната майя или илюзия, но което трябва да бъде назовано
като
нещо друго, а именно
като
нещо, за което днешните хора нямат една разбираща представа: грехопадане.
Доколкото християнската идея се основава на идеите на Стария Завет, тя ни сочи към едно минало човечеството, както тя прави това и във великите, мощни образи на Генезиса /сътворението на света/, сочи ни към онова състояние, при което човекът е стоял по различен начин спрямо своите духовни светове в сравнение с по-късно. Но сега се явява особеното, чрез което в Християнството човекът застава по съвършено друг начин спрямо света, съвършено различно от становището на човека в Будизма. Тук като християнска може да бъде посочена идеята: В мене живее една мъдрост благодарение на онова устройство на душата, което аз сега имам. Чрез начина, по който аз наблюдавам сетивния свят и го схващам с моя ум, в мене живее една мъдрост, една наука, една практика на живота. Но аз мога да отида назад в миналото към едно душевно устройство на прачовечеството, когато душите са се намирали в едно друго състояние.
Тогава с станало нещо, което може да бъде наречено не само в будистки смисъл едно слизане на човека от духовно-душевни висини в сетивната майя или илюзия, но което трябва да бъде назовано като нещо друго, а именно като нещо, за което днешните хора нямат една разбираща представа: грехопадане.
Можем да мислим върху грехопадението както си щем, но с едно нещо трябва да се съгласим, а то за днес е достатъчно. В това грехопадение човекът чувствува нещо, което му принадлежи, нещо, чрез което той си казва: Както стоя сега като човек, в мене действуват сили, които не са израснали изолирано в този стоящ пред мене човек, но които са се появили в едно прадалечно минало и там са участвували в нещо участвували са именно в това, че човечеството, към което принадлежа, не само е слязло, но е слязло така, щото е навлязъл в едно друго отношение към света, различно от това, което би настъпило според условията, които са царували по-рано. При своето сливане човечеството е стигнало до определена дълбочина благодарение на нещо, което е станало чрез негова собствена вина, което може да бъде наречено една предосъзната вина. Следователно ние нямаме просто работа с едно обикновено слизане, както разбира това Будизмът, а с едно изменящо се чувствуване в това слизане, което, ако биха действували само предишните условия, не би станало такова, каквото е станало сега: защото сега то е станало такова, че душевното устройство на хората е паднало в едно изкушение.
към текста >>
В това грехопадение човекът чувствува нещо, което му принадлежи, нещо, чрез което той си казва: Както стоя сега
като
човек, в мене действуват сили, които не са израснали изолирано в този стоящ пред мене човек, но които са се появили в едно прадалечно минало и там са участвували в нещо участвували са именно в това, че човечеството, към което принадлежа, не само е слязло, но е слязло така, щото е навлязъл в едно друго отношение към света, различно от това, което би настъпило според условията, които са царували по-рано.
Тук като християнска може да бъде посочена идеята: В мене живее една мъдрост благодарение на онова устройство на душата, което аз сега имам. Чрез начина, по който аз наблюдавам сетивния свят и го схващам с моя ум, в мене живее една мъдрост, една наука, една практика на живота. Но аз мога да отида назад в миналото към едно душевно устройство на прачовечеството, когато душите са се намирали в едно друго състояние. Тогава с станало нещо, което може да бъде наречено не само в будистки смисъл едно слизане на човека от духовно-душевни висини в сетивната майя или илюзия, но което трябва да бъде назовано като нещо друго, а именно като нещо, за което днешните хора нямат една разбираща представа: грехопадане. Можем да мислим върху грехопадението както си щем, но с едно нещо трябва да се съгласим, а то за днес е достатъчно.
В това грехопадение човекът чувствува нещо, което му принадлежи, нещо, чрез което той си казва: Както стоя сега като човек, в мене действуват сили, които не са израснали изолирано в този стоящ пред мене човек, но които са се появили в едно прадалечно минало и там са участвували в нещо участвували са именно в това, че човечеството, към което принадлежа, не само е слязло, но е слязло така, щото е навлязъл в едно друго отношение към света, различно от това, което би настъпило според условията, които са царували по-рано.
При своето сливане човечеството е стигнало до определена дълбочина благодарение на нещо, което е станало чрез негова собствена вина, което може да бъде наречено една предосъзната вина. Следователно ние нямаме просто работа с едно обикновено слизане, както разбира това Будизмът, а с едно изменящо се чувствуване в това слизане, което, ако биха действували само предишните условия, не би станало такова, каквото е станало сега: защото сега то е станало такова, че душевното устройство на хората е паднало в едно изкушение.
към текста >>
Така този, който гледа от повърхността на Християнството в неговите дълбочини, поглежда към едно душевно състояние на човека в миналото, което е било преодоляно в течение на историята, но за което той си казва: Чрез това, че в далечното минало е станало нещо, това душевно състояние, което се намира в мене в неговото действие, в неговото следствие
като
нещо несъзнателно, е станало различно от това, което би трябвало да стане.
Така този, който гледа от повърхността на Християнството в неговите дълбочини, поглежда към едно душевно състояние на човека в миналото, което е било преодоляно в течение на историята, но за което той си казва: Чрез това, че в далечното минало е станало нещо, това душевно състояние, което се намира в мене в неговото действие, в неговото следствие като нещо несъзнателно, е станало различно от това, което би трябвало да стане.
Обаче будистът стои така спрямо света: аз съм поставен вън в света, като съм бил откъснат от една връзка с божествено-духовния свят. Когато гледам този свят, той ми предлага само майя, илюзия. А християнинът стои спрямо света така: Аз съм слязъл в този свят. Ако бих слязъл така, както би отговаряло на съществуващите в далечното минало условия, навсякъде зад сетивната илюзия, зад илюзията на материалния свят аз бих прогледнал в истинското битие и навсякъде бих бил в състояние да намеря това, което е правилното. Но тъй като съм слязъл по друг начин, различно от това, което отговаряше на предишните условия, аз самият съм превърнал този свят в една илюзия.
към текста >>
Обаче будистът стои така спрямо света: аз съм поставен вън в света,
като
съм бил откъснат от една връзка с божествено-духовния свят.
Така този, който гледа от повърхността на Християнството в неговите дълбочини, поглежда към едно душевно състояние на човека в миналото, което е било преодоляно в течение на историята, но за което той си казва: Чрез това, че в далечното минало е станало нещо, това душевно състояние, което се намира в мене в неговото действие, в неговото следствие като нещо несъзнателно, е станало различно от това, което би трябвало да стане.
Обаче будистът стои така спрямо света: аз съм поставен вън в света, като съм бил откъснат от една връзка с божествено-духовния свят.
Когато гледам този свят, той ми предлага само майя, илюзия. А християнинът стои спрямо света така: Аз съм слязъл в този свят. Ако бих слязъл така, както би отговаряло на съществуващите в далечното минало условия, навсякъде зад сетивната илюзия, зад илюзията на материалния свят аз бих прогледнал в истинското битие и навсякъде бих бил в състояние да намеря това, което е правилното. Но тъй като съм слязъл по друг начин, различно от това, което отговаряше на предишните условия, аз самият съм превърнал този свят в една илюзия. Коя е причината този свят да бъде една илюзия?
към текста >>
Но тъй
като
съм слязъл по друг начин, различно от това, което отговаряше на предишните условия, аз самият съм превърнал този свят в една илюзия.
Така този, който гледа от повърхността на Християнството в неговите дълбочини, поглежда към едно душевно състояние на човека в миналото, което е било преодоляно в течение на историята, но за което той си казва: Чрез това, че в далечното минало е станало нещо, това душевно състояние, което се намира в мене в неговото действие, в неговото следствие като нещо несъзнателно, е станало различно от това, което би трябвало да стане. Обаче будистът стои така спрямо света: аз съм поставен вън в света, като съм бил откъснат от една връзка с божествено-духовния свят. Когато гледам този свят, той ми предлага само майя, илюзия. А християнинът стои спрямо света така: Аз съм слязъл в този свят. Ако бих слязъл така, както би отговаряло на съществуващите в далечното минало условия, навсякъде зад сетивната илюзия, зад илюзията на материалния свят аз бих прогледнал в истинското битие и навсякъде бих бил в състояние да намеря това, което е правилното.
Но тъй като съм слязъл по друг начин, различно от това, което отговаряше на предишните условия, аз самият съм превърнал този свят в една илюзия.
Коя е причината този свят да бъде една илюзия? пита будистът. И той отговаря: Причината е в самия свят! Коя е причината този свят да бъде една илюзия? пита християнинът.
към текста >>
Обаче ние не трябва да се отдалечаваме от този свят, за да стигнем до блаженство, а трябва да превъзмогнем, да победим това, което самите сме направили на себе си и което прави, щото да не виждаме света в неговата истинска форма, а
като
една илюзия, и да се върнем отново към нашето първоначално определение.
Когато християнинът разбира, че Духовната наука може да го доведе до познанието на повтарящите се земни съществувания, той може да си каже, че трябва да използува тези прераждания, за да постигне целта на своя живот. Той знае: Сега ние поглеждаме в един свят пълен със страдание и заблуждение, защото ние самите сме се отдалечили така много от нашето първоначално определение, щото чрез нашия поглед, чрез нашите дела сме превърнали света, който е около нас, в майя, в илюзия.
Обаче ние не трябва да се отдалечаваме от този свят, за да стигнем до блаженство, а трябва да превъзмогнем, да победим това, което самите сме направили на себе си и което прави, щото да не виждаме света в неговата истинска форма, а като една илюзия, и да се върнем отново към нашето първоначално определение.
Защото на основата на обикновения човек в нас стои един по-висш човек. Ако този по-висш човек, който е дълбоко скрит в нас, би гледал света, той би го познал в неговата истинност, не би преминавал своето битие през болест и смърт, а през здраве и свежест на младостта и през вечен живот. Това е човекът, който в самите нас ние сме обгърнали в едно було, като сме се свързали с едно събитие в развитието на света, което продължава да действува в нас и ни свидетелствува, че ние не стоим така изолирани в света, че не сме доведени в света чрез жаждата за съществуване на отделния индивид, а почиваме в цялото човечество и участвуваме в един първичен грях на това цялостно човечество.
към текста >>
Това е човекът, който в самите нас ние сме обгърнали в едно було,
като
сме се свързали с едно събитие в развитието на света, което продължава да действува в нас и ни свидетелствува, че ние не стоим така изолирани в света, че не сме доведени в света чрез жаждата за съществуване на отделния индивид, а почиваме в цялото човечество и участвуваме в един първичен грях на това цялостно човечество.
Когато християнинът разбира, че Духовната наука може да го доведе до познанието на повтарящите се земни съществувания, той може да си каже, че трябва да използува тези прераждания, за да постигне целта на своя живот. Той знае: Сега ние поглеждаме в един свят пълен със страдание и заблуждение, защото ние самите сме се отдалечили така много от нашето първоначално определение, щото чрез нашия поглед, чрез нашите дела сме превърнали света, който е около нас, в майя, в илюзия. Обаче ние не трябва да се отдалечаваме от този свят, за да стигнем до блаженство, а трябва да превъзмогнем, да победим това, което самите сме направили на себе си и което прави, щото да не виждаме света в неговата истинска форма, а като една илюзия, и да се върнем отново към нашето първоначално определение. Защото на основата на обикновения човек в нас стои един по-висш човек. Ако този по-висш човек, който е дълбоко скрит в нас, би гледал света, той би го познал в неговата истинност, не би преминавал своето битие през болест и смърт, а през здраве и свежест на младостта и през вечен живот.
Това е човекът, който в самите нас ние сме обгърнали в едно було, като сме се свързали с едно събитие в развитието на света, което продължава да действува в нас и ни свидетелствува, че ние не стоим така изолирани в света, че не сме доведени в света чрез жаждата за съществуване на отделния индивид, а почиваме в цялото човечество и участвуваме в един първичен грях на това цялостно човечество.
към текста >>
Той поглежда към едно бъдеще, за което си казва: Това, което е било обгърнато в мене
като
в едно було чрез сливането на човечеството, аз трябва да го постигна отново.
Така стои християнинът исторически в цялото човечество и се чувствува свързан с него, исторически свързан с това цяло човечество.
Той поглежда към едно бъдеще, за което си казва: Това, което е било обгърнато в мене като в едно було чрез сливането на човечеството, аз трябва да го постигна отново.
Аз не трябва да търся една Нирвана, а трябва да търся висшия човек в мене. Аз трябва да намеря отново пътя към мене самия. Тогава светът около мене не ще бъде илюзия, а ще бъде светът, в който аз ще бъда в състояние да победя чрез собствена работа страдание и болест и смърт. Така будистът търси освобождение от света и от преражданията чрез водене борба срещу жаждата за съществуване, а християнинът търси освобождението от нисшия човек и възкресението на висшия човек, който той сам е обвил в едно було, за да вижда света в неговата истинност. И ние имаме нещо, което се отнася както черното към бялото, което намираме в мъдростта на Буда, когато го сравним с пълните със значение думи на апостол Павла: "Не аз а Христос в мене!
към текста >>
Тук ние виждаме онова съзнание, което действува в нас, и заставаме с това съзнание
като
човешки индивиди в света.
Тук ние виждаме онова съзнание, което действува в нас, и заставаме с това съзнание като човешки индивиди в света.
към текста >>
Под това съзнание продължава да действува в нашата личност, в нашата индивидуалност нещо, което по-рано е съществувало
като
едно ясновидско,
като
едно образно съзнание.
Така ние заставаме в света с нашето обикновено съзнание.
Под това съзнание продължава да действува в нашата личност, в нашата индивидуалност нещо, което по-рано е съществувало като едно ясновидско, като едно образно съзнание.
Ние сме сгрешили в това съзнание, което сега вече не е наше. Обаче, ако искаме да постигнем нашата цел, целта на нашето съществуване, ние трябва отново да направим тази грешка. Също както, когато човек се намира в по-късната фаза на своя живот, не бива никога да казва: Аз съм сгрешил през моята младост, но не е правилно ако сега изкупвам това, което съм извършил през моята младост, когато не съм имал съзнанието, което сега имам, така и сега човекът не бива да казва: Би било несправедливо, ако с моето сегашно съзнание би трябвало да изправя това, което съм извършил, когато съм се намирал в едно друго съзнание, което вече нямам, но което е било заменено с интелектуалистичното съзнание.
към текста >>
Обаче важното не е само идеята за прераждането, защото тази идея ще бъде все повече и повече завладяна в бъдеще от християнската култура
като
една истина на Духовната наука, а важното е това, че изхождайки от своето най-вътрешно разбиране Будизмът трябва да направи света отговорен за майя или илюзията, докато християнинът
като
човек се чувствува отговорен за това и поставя в най-вътрешната същност на човека това, което са процеси, за да възлезе до това, което може да се нарече спасение, което обаче в християнския смисъл не е само спасение, а Възкресение, защото чрез това азът бива издигнат до един по-висш Аз: до това, от което човекът е слязъл.
Ние разбираме Будизма в неговата най-вътрешна същина най-добре, когато го съпоставим с най-вътрешната същина на Християнството. Защото тогава виждаме, че при Лесинг в неговата книга "Възпитание на човешкия род" могат да стоят думите: "Не е ли цялата вечност моя? " т.е.: Ако използувам редуващите се прераждания, за да направя да оживее в мене все повече и повече Христовата Сила, тогава аз ще стигна там, където сега не мога да стигна, защото сам съм се обгърнал с едно було: в сферата на вечностите. Идеята за прераждането ще се покаже още в едно съвършено друго сияние в Слънцето на Християнството.
Обаче важното не е само идеята за прераждането, защото тази идея ще бъде все повече и повече завладяна в бъдеще от християнската култура като една истина на Духовната наука, а важното е това, че изхождайки от своето най-вътрешно разбиране Будизмът трябва да направи света отговорен за майя или илюзията, докато християнинът като човек се чувствува отговорен за това и поставя в най-вътрешната същност на човека това, което са процеси, за да възлезе до това, което може да се нарече спасение, което обаче в християнския смисъл не е само спасение, а Възкресение, защото чрез това азът бива издигнат до един по-висш Аз: до това, от което човекът е слязъл.
към текста >>
Докато будистът вижда своя Буда да седи под дървото Боди, как той се издига
като
изолиран човек до озарението, Християнинът гледа към Исуса от Назарет
като
към слизането от външната част на света на онова, което е вдъхновяващият миров Дух.
Така, когато поглежда света, будистът има работа с един първичен грях на света и се чувствува само поставен в този свят, иска да бъде освободен от него. Така християнинът има работа със своя собствен първичен грях и иска да поправи този първичен грях. Това е исторически начин на мислене. Защото тук човекът свързва своето съществуване с едно първично деяние на човечеството в миналото и с едно бъдещо деяние, когато човекът ще е стигнал така далече, щото цялото негово съществуване ще бъде просияно, озарено от това, което наричаме Христово Същество. От тук идва обаче също, че Християнството не поставя в света редуващи се Буди, които така да се каже повтарят някакси неисторически от епоха на епоха едно и също нещо, а поставя в цялото развитие на човечеството едно еднократно събитие.
Докато будистът вижда своя Буда да седи под дървото Боди, как той се издига като изолиран човек до озарението, Християнинът гледа към Исуса от Назарет като към слизането от външната част на света на онова, което е вдъхновяващият миров Дух.
Това ни е представено образно също така нагледно в кръщението извършено от Йоана в реката Йордан, както озарението на Буда при неговото седене под дървото Боди. Така ние виждаме Буда да седи под дървото Боди със собствената си душа, която копнее да се освободи от преражданията,така виждаме Исуса от Назарет да стои в реката Йордан! Над него слиза това, което е есенция на света и което символично е посочено като слизане на Духа във вид на гълъб, който Дух се потопява в неговата вътрешност. Така изповядващият Будизма чувствува: От делото на Буда до мене прониква нещо, което ми казва: Угаси жаждата за съществуване, изтръгни корените на земното съществуване и следвай Буда в посоката, където се намират световете, които не могат да бъдат назовани с никакъв земен израз. А християнинът чувствува така: От делото на Христа изхожда нещо, чрез което онова деяние, което е било извършено от прачовечеството, може да бъде изправено.
към текста >>
Над него слиза това, което е есенция на света и което символично е посочено
като
слизане на Духа във вид на гълъб, който Дух се потопява в неговата вътрешност.
Защото тук човекът свързва своето съществуване с едно първично деяние на човечеството в миналото и с едно бъдещо деяние, когато човекът ще е стигнал така далече, щото цялото негово съществуване ще бъде просияно, озарено от това, което наричаме Христово Същество. От тук идва обаче също, че Християнството не поставя в света редуващи се Буди, които така да се каже повтарят някакси неисторически от епоха на епоха едно и също нещо, а поставя в цялото развитие на човечеството едно еднократно събитие. Докато будистът вижда своя Буда да седи под дървото Боди, как той се издига като изолиран човек до озарението, Християнинът гледа към Исуса от Назарет като към слизането от външната част на света на онова, което е вдъхновяващият миров Дух. Това ни е представено образно също така нагледно в кръщението извършено от Йоана в реката Йордан, както озарението на Буда при неговото седене под дървото Боди. Така ние виждаме Буда да седи под дървото Боди със собствената си душа, която копнее да се освободи от преражданията,така виждаме Исуса от Назарет да стои в реката Йордан!
Над него слиза това, което е есенция на света и което символично е посочено като слизане на Духа във вид на гълъб, който Дух се потопява в неговата вътрешност.
Така изповядващият Будизма чувствува: От делото на Буда до мене прониква нещо, което ми казва: Угаси жаждата за съществуване, изтръгни корените на земното съществуване и следвай Буда в посоката, където се намират световете, които не могат да бъдат назовани с никакъв земен израз. А християнинът чувствува така: От делото на Христа изхожда нещо, чрез което онова деяние, което е било извършено от прачовечеството, може да бъде изправено. И когато в моята душа ще оживее също така духовното влияние на света, който се намира зад физическия свят, както то е оживяло в самия Христос, тогава аз ще внеса в моите следващи прераждания това, което думите на апостол Павла: "Не аз а Христос в мене! " ще ми покажат все повече и повече като една жива истина, което все повече ще ме издигне до онази степен, от която съм слязъл.
към текста >>
" ще ми покажат все повече и повече
като
една жива истина, което все повече ще ме издигне до онази степен, от която съм слязъл.
Така ние виждаме Буда да седи под дървото Боди със собствената си душа, която копнее да се освободи от преражданията,така виждаме Исуса от Назарет да стои в реката Йордан! Над него слиза това, което е есенция на света и което символично е посочено като слизане на Духа във вид на гълъб, който Дух се потопява в неговата вътрешност. Така изповядващият Будизма чувствува: От делото на Буда до мене прониква нещо, което ми казва: Угаси жаждата за съществуване, изтръгни корените на земното съществуване и следвай Буда в посоката, където се намират световете, които не могат да бъдат назовани с никакъв земен израз. А християнинът чувствува така: От делото на Христа изхожда нещо, чрез което онова деяние, което е било извършено от прачовечеството, може да бъде изправено. И когато в моята душа ще оживее също така духовното влияние на света, който се намира зад физическия свят, както то е оживяло в самия Христос, тогава аз ще внеса в моите следващи прераждания това, което думите на апостол Павла: "Не аз а Христос в мене!
" ще ми покажат все повече и повече като една жива истина, което все повече ще ме издигне до онази степен, от която съм слязъл.
към текста >>
Ето защо е така трогателно, когато се разказва, че Буда е казал на своите най-интимни ученици: "Аз поглеждам назад към моите минали съществувания
като
в една отворена книга, мога да чета тази книга страница по страница, мога да обгърна с поглед всеки свой живот, през който съм минал и във всеки един от тези мои животи съм изградил едно сетивно тяло, в което моят Дух е живял
като
в един храм.
Ето защо е така трогателно, когато се разказва, че Буда е казал на своите най-интимни ученици: "Аз поглеждам назад към моите минали съществувания като в една отворена книга, мога да чета тази книга страница по страница, мога да обгърна с поглед всеки свой живот, през който съм минал и във всеки един от тези мои животи съм изградил едно сетивно тяло, в което моят Дух е живял като в един храм.
Но сега аз зная, че това тяло, в което съм станал Буда, е последното." И той говори за Нирвана, в която трябваше да влезе, и каза: "Аз чувствувам как гредите пращят, как стълбовете се сгромолясват, как сетивното тяло е изградено за последен път и сега ще бъде разрушено."
към текста >>
За това събитие, което наричаме Христов Импулс, ние не трябва да говорим така,
като
че то би могло да се повтори по някакъв начин в течение на развитието на човечеството.
Нека сравним сега едно такова изказване с едно друго, което намираме в Евангелието на Йоана, в което Христос също обръща вниманието върху това, че той обитава в своето външно тяло, и ние чуваме тук Христос да казва: "Съборете този храм и на третия ден аз отново ще го издигна! " Съвършено противоположният възглед! А това значи: Аз искам да направя нещо, което може да направи плодоносно и да оживи всичко, което се разлива надолу от Бога още от прачовечеството, което се влива в света, влива се в нас. В тези думи ние виждаме указанието за това, че Христос ще изпълни с живот всички сили в постоянно възвръщащите се земни съществувания, сили, които предават истина на думите: "Не аз а Христос в мене! " Само трябва да бъдем наясно, че Христос говореше така, че съграждането на този храм има така да се каже едно вечно значение, че с това се разбира едно проникване на Христовата Сила във всички онези, които се чувствуват така поставени в цялостното развитие на човечеството.
За това събитие, което наричаме Христов Импулс, ние не трябва да говорим така, като че то би могло да се повтори по някакъв начин в течение на развитието на човечеството.
Когато будистът мисли в истинския смисъл, той има едно редуване един след друг на Буди, едно повторение на земните епохи, които в тяхното земно протичане имат всъщност един подобен смисъл. Християнинът сочи към едно еднократно събитие, което е охарактеризирано в грехопадението, и затова той трябва също така да говори за едно еднократно събитие: за Тайната на Голгота, която е едно събитие противоположно, обратно на онова първо събитие. Който би искал да говори за едно повторение на Христовото Събитие, както често се е случвало в историята на човечеството и има опасност да се случи отново, с това той би показал само, че не се е издигнал до истинската същност на едно историческо схващане на развитието на човечеството. Ако трябва действително да имаме история, тя трябва да протича така, че да бъде направлявана от една точка. Както везната трябва да има една точка на равновесието и както гредичката на везната, на която са окачени блюдата, трябва да имат една опорна точка, така и при историческото схващане на развитието на човечеството трябва да съществува едно еднократно събитие така, щото историческото развитие преди него и след него да сочи на едно еднократно събитие.
към текста >>
, а да осъзнае връзката с един Христос, който е извършил делото, чрез което се изправя това, което по отношение на слизането на човека е представено символично
като
грехопадение.
Така едва чрез Християнството учението за преражданията получава своя истински смисъл. Защото сега ние си казваме: Човекът живее своите повтарящи се земни съществувания, своите прераждания затова, защото в него трябва повтарящо да бъде всаждан смисълът на земното съществуване и защото при всяко едно ново земно съществуване го среща един нов смисъл на земното съществуване. Не само в изолирания, отделен човек има един стремеж, но също и в цялото човечество, с което ние се чувствуваме свързани, има смисъл. И стоящият в средата Христов Импулс показва, че по отношение на духовното Слънце човекът може да осъзнае тази връзка, че той може не само да осъзнае едно изповядване на Буда, който му казва: Спаси се!
, а да осъзнае връзката с един Христос, който е извършил делото, чрез което се изправя това, което по отношение на слизането на човека е представено символично като грехопадение.
Ние не можем да охарактеризираме по-добре Будизма, освен като покажем, как той е вечерната заря на един светоглед, който се е наклонил към залеза, и че едно последно, мощно проблясване на този светоглед е било дадено с Гатама Буда. Ето защо ние не го почитаме по-малко. Ние го почитаме като великия дух, който още веднъж събужда в земното съществуване настроението, което донася на човечеството съзнанието за неговата връзка с първичната мъдрост, която връзка сочи именно със своя глас в миналото. Ние знаем напротив, че Христовият Импулс ни сочи с пълна сила към бъдещето. Този Христов Импулс ще се вживее все повече и повече в човешките души, за да разберат тези души: Не спасение а възкресение, преображение на земното съществуване, това е, което единствено дава истински смисъл на земното съществуване.
към текста >>
Ние не можем да охарактеризираме по-добре Будизма, освен
като
покажем, как той е вечерната заря на един светоглед, който се е наклонил към залеза, и че едно последно, мощно проблясване на този светоглед е било дадено с Гатама Буда.
Така едва чрез Християнството учението за преражданията получава своя истински смисъл. Защото сега ние си казваме: Човекът живее своите повтарящи се земни съществувания, своите прераждания затова, защото в него трябва повтарящо да бъде всаждан смисълът на земното съществуване и защото при всяко едно ново земно съществуване го среща един нов смисъл на земното съществуване. Не само в изолирания, отделен човек има един стремеж, но също и в цялото човечество, с което ние се чувствуваме свързани, има смисъл. И стоящият в средата Христов Импулс показва, че по отношение на духовното Слънце човекът може да осъзнае тази връзка, че той може не само да осъзнае едно изповядване на Буда, който му казва: Спаси се! , а да осъзнае връзката с един Христос, който е извършил делото, чрез което се изправя това, което по отношение на слизането на човека е представено символично като грехопадение.
Ние не можем да охарактеризираме по-добре Будизма, освен като покажем, как той е вечерната заря на един светоглед, който се е наклонил към залеза, и че едно последно, мощно проблясване на този светоглед е било дадено с Гатама Буда.
Ето защо ние не го почитаме по-малко. Ние го почитаме като великия дух, който още веднъж събужда в земното съществуване настроението, което донася на човечеството съзнанието за неговата връзка с първичната мъдрост, която връзка сочи именно със своя глас в миналото. Ние знаем напротив, че Христовият Импулс ни сочи с пълна сила към бъдещето. Този Христов Импулс ще се вживее все повече и повече в човешките души, за да разберат тези души: Не спасение а възкресение, преображение на земното съществуване, това е, което единствено дава истински смисъл на земното съществуване.
към текста >>
Ние го почитаме
като
великия дух, който още веднъж събужда в земното съществуване настроението, което донася на човечеството съзнанието за неговата връзка с първичната мъдрост, която връзка сочи именно със своя глас в миналото.
Не само в изолирания, отделен човек има един стремеж, но също и в цялото човечество, с което ние се чувствуваме свързани, има смисъл. И стоящият в средата Христов Импулс показва, че по отношение на духовното Слънце човекът може да осъзнае тази връзка, че той може не само да осъзнае едно изповядване на Буда, който му казва: Спаси се! , а да осъзнае връзката с един Христос, който е извършил делото, чрез което се изправя това, което по отношение на слизането на човека е представено символично като грехопадение. Ние не можем да охарактеризираме по-добре Будизма, освен като покажем, как той е вечерната заря на един светоглед, който се е наклонил към залеза, и че едно последно, мощно проблясване на този светоглед е било дадено с Гатама Буда. Ето защо ние не го почитаме по-малко.
Ние го почитаме като великия дух, който още веднъж събужда в земното съществуване настроението, което донася на човечеството съзнанието за неговата връзка с първичната мъдрост, която връзка сочи именно със своя глас в миналото.
Ние знаем напротив, че Христовият Импулс ни сочи с пълна сила към бъдещето. Този Христов Импулс ще се вживее все повече и повече в човешките души, за да разберат тези души: Не спасение а възкресение, преображение на земното съществуване, това е, което единствено дава истински смисъл на земното съществуване.
към текста >>
Това е един вид нещо подобно
като
едно Будово настроение в голям брой от съвременните хора.
Ние не трябва да търсим това, което действува в човешкия живот, само в догмите, в понятията и идеите. В този случай би могло да има някои хора, на които Будизмът да допада повече, отколкото би могло да им допадне Християнството. А ние трябва да търсим същественото в импулсите, в усещанията и в чувствата, които дават смисъл на развитието на човечеството. И тогава ние можем да кажем: В нашата епоха съществува нещо, което може да вдъхне симпатия на голям брой духове за Будизма.
Това е един вид нещо подобно като едно Будово настроение в голям брой от съвременните хора.
Това Будово настроение не съществуваше още у Гьоте. Със своята любов към съществуването, със своя начин на мислене и чувствуване, който му показваше, че във външното съществуване е втъкан Духът, от който произхожда човешкият дух, Гьоте търсеше спасение от мъките на теснотата, която например го обхвана през време на неговото първо пребиваване във Ваймар, той търсеше това спасение в съзерцанието на външния свят, като отиваше от едно растение към друго, от един минерал към друг, от едно произведение на изкуството към друго и като зад растението, зад минерала, зад произведението на изкуството търсеше Духа, от който произхожда човешкият дух. Той се стараеше да се срасне с това, което се изявяваше като Дух във всички неща. И Шопенхауер, неговият ученик, за който самият Гьоте е казал по отношение на това, което Шопенхауер е научил от Гьоте;
към текста >>
Със своята любов към съществуването, със своя начин на мислене и чувствуване, който му показваше, че във външното съществуване е втъкан Духът, от който произхожда човешкият дух, Гьоте търсеше спасение от мъките на теснотата, която например го обхвана през време на неговото първо пребиваване във Ваймар, той търсеше това спасение в съзерцанието на външния свят,
като
отиваше от едно растение към друго, от един минерал към друг, от едно произведение на изкуството към друго и
като
зад растението, зад минерала, зад произведението на изкуството търсеше Духа, от който произхожда човешкият дух.
В този случай би могло да има някои хора, на които Будизмът да допада повече, отколкото би могло да им допадне Християнството. А ние трябва да търсим същественото в импулсите, в усещанията и в чувствата, които дават смисъл на развитието на човечеството. И тогава ние можем да кажем: В нашата епоха съществува нещо, което може да вдъхне симпатия на голям брой духове за Будизма. Това е един вид нещо подобно като едно Будово настроение в голям брой от съвременните хора. Това Будово настроение не съществуваше още у Гьоте.
Със своята любов към съществуването, със своя начин на мислене и чувствуване, който му показваше, че във външното съществуване е втъкан Духът, от който произхожда човешкият дух, Гьоте търсеше спасение от мъките на теснотата, която например го обхвана през време на неговото първо пребиваване във Ваймар, той търсеше това спасение в съзерцанието на външния свят, като отиваше от едно растение към друго, от един минерал към друг, от едно произведение на изкуството към друго и като зад растението, зад минерала, зад произведението на изкуството търсеше Духа, от който произхожда човешкият дух.
Той се стараеше да се срасне с това, което се изявяваше като Дух във всички неща. И Шопенхауер, неговият ученик, за който самият Гьоте е казал по отношение на това, което Шопенхауер е научил от Гьоте;
към текста >>
Той се стараеше да се срасне с това, което се изявяваше
като
Дух във всички неща.
А ние трябва да търсим същественото в импулсите, в усещанията и в чувствата, които дават смисъл на развитието на човечеството. И тогава ние можем да кажем: В нашата епоха съществува нещо, което може да вдъхне симпатия на голям брой духове за Будизма. Това е един вид нещо подобно като едно Будово настроение в голям брой от съвременните хора. Това Будово настроение не съществуваше още у Гьоте. Със своята любов към съществуването, със своя начин на мислене и чувствуване, който му показваше, че във външното съществуване е втъкан Духът, от който произхожда човешкият дух, Гьоте търсеше спасение от мъките на теснотата, която например го обхвана през време на неговото първо пребиваване във Ваймар, той търсеше това спасение в съзерцанието на външния свят, като отиваше от едно растение към друго, от един минерал към друг, от едно произведение на изкуството към друго и като зад растението, зад минерала, зад произведението на изкуството търсеше Духа, от който произхожда човешкият дух.
Той се стараеше да се срасне с това, което се изявяваше като Дух във всички неща.
И Шопенхауер, неговият ученик, за който самият Гьоте е казал по отношение на това, което Шопенхауер е научил от Гьоте;
към текста >>
Добре от тебе мисленото, преминало във чужда кръв, Със теб самия да враждува не ще се то забави този Шопенхауер, който беше направил за свой девиз изкованите от него самия думи: "Животът е съмнително нещо; и аз се заех да принеса своя дял с това,
като
размишлявам върху него", този Шопенхауер търсеше това, което може да му поясни източниците на живота, източниците на съществуването.
Добре от тебе мисленото, преминало във чужда кръв, Със теб самия да враждува не ще се то забави този Шопенхауер, който беше направил за свой девиз изкованите от него самия думи: "Животът е съмнително нещо; и аз се заех да принеса своя дял с това, като размишлявам върху него", този Шопенхауер търсеше това, което може да му поясни източниците на живота, източниците на съществуването.
Тогава по естествен начин той стигна до Будизма и втъка своите собствени идеи с тези на Будизма. Ние можем да кажем: В течение на развитието на 19-то столетие отделните културни клонове на човечеството са дали на това човечество толкова велики и мощни неща, че в действителност човешкият дух не се считаше за способен да намеря своето изравнение, своето хармонизиране по отношение на това, което се вливаше в него от вън от великите постижения на външното изследване. Той се чувствуваше все по-безпомощен по отношение на света на фактите на личното изследване. Докато видяхме, че този свят на фактите се съгласува чудесно с Духовната наука, ние виждаме от друга страна, как скоро мисленето, което се беше развило в 19-то столетие, не беше на висотата на фактите, които се вливат като резултати на научното изследване в човека. Така щото човекът на 19-то, 20-тото столетие чувствува именно тогава най-много: Ти не можеш да овладееш всичко това с твоите познавателни способности.
към текста >>
Докато видяхме, че този свят на фактите се съгласува чудесно с Духовната наука, ние виждаме от друга страна, как скоро мисленето, което се беше развило в 19-то столетие, не беше на висотата на фактите, които се вливат
като
резултати на научното изследване в човека.
Добре от тебе мисленото, преминало във чужда кръв, Със теб самия да враждува не ще се то забави този Шопенхауер, който беше направил за свой девиз изкованите от него самия думи: "Животът е съмнително нещо; и аз се заех да принеса своя дял с това, като размишлявам върху него", този Шопенхауер търсеше това, което може да му поясни източниците на живота, източниците на съществуването. Тогава по естествен начин той стигна до Будизма и втъка своите собствени идеи с тези на Будизма. Ние можем да кажем: В течение на развитието на 19-то столетие отделните културни клонове на човечеството са дали на това човечество толкова велики и мощни неща, че в действителност човешкият дух не се считаше за способен да намеря своето изравнение, своето хармонизиране по отношение на това, което се вливаше в него от вън от великите постижения на външното изследване. Той се чувствуваше все по-безпомощен по отношение на света на фактите на личното изследване.
Докато видяхме, че този свят на фактите се съгласува чудесно с Духовната наука, ние виждаме от друга страна, как скоро мисленето, което се беше развило в 19-то столетие, не беше на висотата на фактите, които се вливат като резултати на научното изследване в човека.
Така щото човекът на 19-то, 20-тото столетие чувствува именно тогава най-много: Ти не можеш да овладееш всичко това с твоите познавателни способности. Всичко това се простира навън, обаче ти трябва да се справиш със самия себе си по един друг начин. Ти не можеш да обгърнеш този свят с това, което живее в тебе. Тогава човекът търси един светоглед, който не приема цялата борба с фактите, които днес от външния свят говорят в нашата душа. Обаче за Духовната наука ние ще видим напротив: тя изхожда от най-дълбоките основи и опитности на духовното познание, но е в състояние да обгърне всички факти, които външната наука предлага, да обработи тези факти и да покаже във всичко, че във външната действителност живее Духът.
към текста >>
Тогава той се примирява принципно,
като
доставя едно особено свидетелство за слабостта на познанието.
Ето защо можем да кажем: Тук имаме нещо от неверието и от парализирането на волята, които проникват в душите от една духовна слабост на познанието, които събуждат симпатия за Будизма. Напротив в цялата своя същност християнският светоглед изисква както основната жилка на този светоглед е живяла с Гьоте човекът да не се подава на своята собствена познавателна слабост и да говори за граници на познанието, а да си каже: В мене живее нещо, което може да се издигне над всяка илюзия и да стигне до истината и до освобождението на живота. Един такъв светоглед може да иска много по отношение на примирението, но това е едно примирение различно от онова, което отстъпва пред граници на познанието. Когато човек се примирява в смисъла на Кантианизма, той си казва: Човекът въобще не е в състояние да проникне в дълбините на света.
Тогава той се примирява принципно, като доставя едно особено свидетелство за слабостта на познанието.
Но човек може да се примири и заедно с Гьоте, като си каже: Днес ти не се намираш още на степента, от която да познаеш света в неговата истинност; но ти си способен да се развиваш. Тогава едно такова примирение води до степента, на която човек става способен да роди от себе си висшия човек, Христовия човек. Тогава той се примирява, защото знае, че в дадения момент не е постигнал още най-високата човешка степен. Това е едно героично примирение! То се погажда с човешкото съзнание, защото казва: Ние минаваме с чувството на съществуването от един живот в друг и знаем, като живеем с насока към бъдещето, че в повторението на земното съществуване цялата вечност е наша.
към текста >>
Но човек може да се примири и заедно с Гьоте,
като
си каже: Днес ти не се намираш още на степента, от която да познаеш света в неговата истинност; но ти си способен да се развиваш.
Ето защо можем да кажем: Тук имаме нещо от неверието и от парализирането на волята, които проникват в душите от една духовна слабост на познанието, които събуждат симпатия за Будизма. Напротив в цялата своя същност християнският светоглед изисква както основната жилка на този светоглед е живяла с Гьоте човекът да не се подава на своята собствена познавателна слабост и да говори за граници на познанието, а да си каже: В мене живее нещо, което може да се издигне над всяка илюзия и да стигне до истината и до освобождението на живота. Един такъв светоглед може да иска много по отношение на примирението, но това е едно примирение различно от онова, което отстъпва пред граници на познанието. Когато човек се примирява в смисъла на Кантианизма, той си казва: Човекът въобще не е в състояние да проникне в дълбините на света. Тогава той се примирява принципно, като доставя едно особено свидетелство за слабостта на познанието.
Но човек може да се примири и заедно с Гьоте, като си каже: Днес ти не се намираш още на степента, от която да познаеш света в неговата истинност; но ти си способен да се развиваш.
Тогава едно такова примирение води до степента, на която човек става способен да роди от себе си висшия човек, Христовия човек. Тогава той се примирява, защото знае, че в дадения момент не е постигнал още най-високата човешка степен. Това е едно героично примирение! То се погажда с човешкото съзнание, защото казва: Ние минаваме с чувството на съществуването от един живот в друг и знаем, като живеем с насока към бъдещето, че в повторението на земното съществуване цялата вечност е наша.
към текста >>
То се погажда с човешкото съзнание, защото казва: Ние минаваме с чувството на съществуването от един живот в друг и знаем,
като
живеем с насока към бъдещето, че в повторението на земното съществуване цялата вечност е наша.
Тогава той се примирява принципно, като доставя едно особено свидетелство за слабостта на познанието. Но човек може да се примири и заедно с Гьоте, като си каже: Днес ти не се намираш още на степента, от която да познаеш света в неговата истинност; но ти си способен да се развиваш. Тогава едно такова примирение води до степента, на която човек става способен да роди от себе си висшия човек, Христовия човек. Тогава той се примирява, защото знае, че в дадения момент не е постигнал още най-високата човешка степен. Това е едно героично примирение!
То се погажда с човешкото съзнание, защото казва: Ние минаваме с чувството на съществуването от един живот в друг и знаем, като живеем с насока към бъдещето, че в повторението на земното съществуване цялата вечност е наша.
към текста >>
Така говори Шопенхауер, след
като
е бил проникнат от начина на мислене и чувствуване на Будизма, от настроението, което Будизмът е донесъл в света.
Едното е Шопенхауерово, което казва: О, този свят с всички негови страдания е такъв, че ние чувствуваме истинското положение на човека само тогава, когато гледаме творенията на великите художници, които изобразяват, представят един образ, който чрез своята аскетичност е постигнал едно освобождение от земното съществуване, който вече плува над земното съществуване. Всъщност мисли Шопенхауер най-висшето в едно такова освободено чрез аскетичността човешко същество се показва в това, че то поглежда назад към земното съществуване и казва: Сега аз имам на себе си вече само телесната дреха, която е станала без значение за мене. Аз се стремя нагоре и предвкусвам онова съществуване, с което влизам в допир, когато Земята е победена, когато съм победил това, което е свързано със земното съществуване. В това се състои великото освобождение. И аз нямам вече в себе си нищо, което в бъдеще би могло да ми напомни за моето земно съществуване.
Така говори Шопенхауер, след като е бил проникнат от начина на мислене и чувствуване на Будизма, от настроението, което Будизмът е донесъл в света.
Напротив един Гьоте гледа света от един истински християнски импулс, както той прави неговият Фауст да гледа света. Макар и да не гледаме във външния тривиален смисъл към това, макар и да знаем, че всичко, което са нашите земни творения, ще се разпаднат заедно със Земята и ще умрат заедно с трупа на Земята, въпреки това в смисъла на Гьоте можем да кажем: Ние поглеждаме към всичко, през което минаваме на Земята и изпитвайки го ние се учим. Защото макар и да загине това, което ние градим тук на Земята -, не ще загине обаче това, което добиваме когато в нашето земно строителство минаваме през училището на земното съществуване. И така ние поглеждаме с Фауст не само към трайността на нашите земни творения, но към плодовете на нашите земни творения във вечността на нашата собствена душа и казваме, като обхващаме в истински Гьотев смисъл това, което трябва да ни изведе над Будизма, резюмирайки го в думите:
към текста >>
И така ние поглеждаме с Фауст не само към трайността на нашите земни творения, но към плодовете на нашите земни творения във вечността на нашата собствена душа и казваме,
като
обхващаме в истински Гьотев смисъл това, което трябва да ни изведе над Будизма, резюмирайки го в думите:
И аз нямам вече в себе си нищо, което в бъдеще би могло да ми напомни за моето земно съществуване. Така говори Шопенхауер, след като е бил проникнат от начина на мислене и чувствуване на Будизма, от настроението, което Будизмът е донесъл в света. Напротив един Гьоте гледа света от един истински християнски импулс, както той прави неговият Фауст да гледа света. Макар и да не гледаме във външния тривиален смисъл към това, макар и да знаем, че всичко, което са нашите земни творения, ще се разпаднат заедно със Земята и ще умрат заедно с трупа на Земята, въпреки това в смисъла на Гьоте можем да кажем: Ние поглеждаме към всичко, през което минаваме на Земята и изпитвайки го ние се учим. Защото макар и да загине това, което ние градим тук на Земята -, не ще загине обаче това, което добиваме когато в нашето земно строителство минаваме през училището на земното съществуване.
И така ние поглеждаме с Фауст не само към трайността на нашите земни творения, но към плодовете на нашите земни творения във вечността на нашата собствена душа и казваме, като обхващаме в истински Гьотев смисъл това, което трябва да ни изведе над Будизма, резюмирайки го в думите:
към текста >>
43.
4. Мойсей; Берлин, 09. 03. 1911 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
При разглеждането на онези велики исторически индивидуалности, с които имахме работа в миналите сказки, при Заратустра, Хермес, Буда, ние стояхме пред явления, които ни интересуват
като
човеци, доколкото чувствуваме, че с целия наш душевен живот участвуваме в цялостното развитие на човечеството и можем да разберем нашето съвремие само тогава, когато поглеждаме назад към онези духовни величия на миналото, които са участвували в строежа на това, което се простира и до нашето съвремие.
При разглеждането на онези велики исторически индивидуалности, с които имахме работа в миналите сказки, при Заратустра, Хермес, Буда, ние стояхме пред явления, които ни интересуват като човеци, доколкото чувствуваме, че с целия наш душевен живот участвуваме в цялостното развитие на човечеството и можем да разберем нашето съвремие само тогава, когато поглеждаме назад към онези духовни величия на миналото, които са участвували в строежа на това, което се простира и до нашето съвремие.
При Мойсея, чиято личност ще разгледаме днес, нещата стоят съвършено различно. При всичко, което е свързано с името на Мойсея, ние чувствуваме, че безкрайно много от него продължава още да живее непосредствено в това, което е съставна част, духовно съдържание на нашата собствена душа. Ние чувствуваме в нашите удове, как все още продължават да действуват импулсите, които са изходили от Мойсея. Ние чувствуваме, как той още живее в нашите мисли и усещания и как така да се каже, когато се обясняваме с него, като че се обясняваме с една част от нашата собствена душа. Ето защо и текущото предание, което е свързано с Мойсея, присъствува за нас по един съвършено друг начин, стои пред нашите очи непосредствено като непрекъснато течащото предание, което се свързва с другите разгледани величия.
към текста >>
Ние чувствуваме, как той още живее в нашите мисли и усещания и как така да се каже, когато се обясняваме с него,
като
че се обясняваме с една част от нашата собствена душа.
При разглеждането на онези велики исторически индивидуалности, с които имахме работа в миналите сказки, при Заратустра, Хермес, Буда, ние стояхме пред явления, които ни интересуват като човеци, доколкото чувствуваме, че с целия наш душевен живот участвуваме в цялостното развитие на човечеството и можем да разберем нашето съвремие само тогава, когато поглеждаме назад към онези духовни величия на миналото, които са участвували в строежа на това, което се простира и до нашето съвремие. При Мойсея, чиято личност ще разгледаме днес, нещата стоят съвършено различно. При всичко, което е свързано с името на Мойсея, ние чувствуваме, че безкрайно много от него продължава още да живее непосредствено в това, което е съставна част, духовно съдържание на нашата собствена душа. Ние чувствуваме в нашите удове, как все още продължават да действуват импулсите, които са изходили от Мойсея.
Ние чувствуваме, как той още живее в нашите мисли и усещания и как така да се каже, когато се обясняваме с него, като че се обясняваме с една част от нашата собствена душа.
Ето защо и текущото предание, което е свързано с Мойсея, присъствува за нас по един съвършено друг начин, стои пред нашите очи непосредствено като непрекъснато течащото предание, което се свързва с другите разгледани величия. Това от една страна ни улеснява да разглеждаме личността на Мойсея, защото всеки познава днес от Библията този мощен, издигащ се високо във времената образ. Макар и съвестното проучване, сериозната наука през последните десетилетия и години да е изкарала на повърхността някои неща, които в известно отношение хвърлят тази или онази светлина върху историята на Мойсея, доколкото ние я вземаме от Библията, трябва все пак да кажем, когато погледнем всичко това по-точно: Извънредно малко нещо се изменило в общия образ, който ние носим в себе си и който сме добили от Библията. Ето защо когато говорим върху него, ние говорим като върху нещо познато в широки кръгове. Това именно улеснява разглеждането на неговата личност.
към текста >>
Ето защо и текущото предание, което е свързано с Мойсея, присъствува за нас по един съвършено друг начин, стои пред нашите очи непосредствено
като
непрекъснато течащото предание, което се свързва с другите разгледани величия.
При разглеждането на онези велики исторически индивидуалности, с които имахме работа в миналите сказки, при Заратустра, Хермес, Буда, ние стояхме пред явления, които ни интересуват като човеци, доколкото чувствуваме, че с целия наш душевен живот участвуваме в цялостното развитие на човечеството и можем да разберем нашето съвремие само тогава, когато поглеждаме назад към онези духовни величия на миналото, които са участвували в строежа на това, което се простира и до нашето съвремие. При Мойсея, чиято личност ще разгледаме днес, нещата стоят съвършено различно. При всичко, което е свързано с името на Мойсея, ние чувствуваме, че безкрайно много от него продължава още да живее непосредствено в това, което е съставна част, духовно съдържание на нашата собствена душа. Ние чувствуваме в нашите удове, как все още продължават да действуват импулсите, които са изходили от Мойсея. Ние чувствуваме, как той още живее в нашите мисли и усещания и как така да се каже, когато се обясняваме с него, като че се обясняваме с една част от нашата собствена душа.
Ето защо и текущото предание, което е свързано с Мойсея, присъствува за нас по един съвършено друг начин, стои пред нашите очи непосредствено като непрекъснато течащото предание, което се свързва с другите разгледани величия.
Това от една страна ни улеснява да разглеждаме личността на Мойсея, защото всеки познава днес от Библията този мощен, издигащ се високо във времената образ. Макар и съвестното проучване, сериозната наука през последните десетилетия и години да е изкарала на повърхността някои неща, които в известно отношение хвърлят тази или онази светлина върху историята на Мойсея, доколкото ние я вземаме от Библията, трябва все пак да кажем, когато погледнем всичко това по-точно: Извънредно малко нещо се изменило в общия образ, който ние носим в себе си и който сме добили от Библията. Ето защо когато говорим върху него, ние говорим като върху нещо познато в широки кръгове. Това именно улеснява разглеждането на неговата личност. Обаче от друга страна трябва отново да кажем, че именно чрез формата на преданието, което имаме от Библията върху Мойсея, това разглеждане отново се затруднява.
към текста >>
Ето защо когато говорим върху него, ние говорим
като
върху нещо познато в широки кръгове.
Ние чувствуваме в нашите удове, как все още продължават да действуват импулсите, които са изходили от Мойсея. Ние чувствуваме, как той още живее в нашите мисли и усещания и как така да се каже, когато се обясняваме с него, като че се обясняваме с една част от нашата собствена душа. Ето защо и текущото предание, което е свързано с Мойсея, присъствува за нас по един съвършено друг начин, стои пред нашите очи непосредствено като непрекъснато течащото предание, което се свързва с другите разгледани величия. Това от една страна ни улеснява да разглеждаме личността на Мойсея, защото всеки познава днес от Библията този мощен, издигащ се високо във времената образ. Макар и съвестното проучване, сериозната наука през последните десетилетия и години да е изкарала на повърхността някои неща, които в известно отношение хвърлят тази или онази светлина върху историята на Мойсея, доколкото ние я вземаме от Библията, трябва все пак да кажем, когато погледнем всичко това по-точно: Извънредно малко нещо се изменило в общия образ, който ние носим в себе си и който сме добили от Библията.
Ето защо когато говорим върху него, ние говорим като върху нещо познато в широки кръгове.
Това именно улеснява разглеждането на неговата личност. Обаче от друга страна трябва отново да кажем, че именно чрез формата на преданието, което имаме от Библията върху Мойсея, това разглеждане отново се затруднява. Можем да видим това вече от съдбата на изследването на Библията през 19-тия век. Постоянно и постоянно трябва да подчертаваме, че даже когато вземем предвид естествените науки едва някой клон на човешката ученост, на човешката сериозна научна воля може да събуди у нас едно такова дълбоко уважение, едно такова свещено уважение както изследването на Библията през 19-тия век. За онзи, който познава изследването на Библията, нищо не може да се сравни с онова усърдие, с онова остроумие, което е било употребено за да бъдат познати например отделните части на Библията по отношение на нейния стил, на това, което учените считаха, че могат да знаят върху нейния произход, нищо не може да се сравни с онази себеотрицателна научна преданост, която е била упражнена.
към текста >>
Ето защо в нашето време задачата на онова духовно направление, което трябва да наречем Духовна наука, която по отношение на другите науки от нашата епоха има задача да съгражда, а не просто да критикува, задачата на това духовно направление е да ни научи отново да разбираме самата Библия, преди всичко по отношение на Библията да зададем въпроса: Не е ли необходимо първо да вникнем в общия смисъл на преданията, в цялата тяхна дълбочина, и едвам тогава, след
като
сме ги разбрали напълно, да питаме за техния произход?
Ето защо в нашето време задачата на онова духовно направление, което трябва да наречем Духовна наука, която по отношение на другите науки от нашата епоха има задача да съгражда, а не просто да критикува, задачата на това духовно направление е да ни научи отново да разбираме самата Библия, преди всичко по отношение на Библията да зададем въпроса: Не е ли необходимо първо да вникнем в общия смисъл на преданията, в цялата тяхна дълбочина, и едвам тогава, след като сме ги разбрали напълно, да питаме за техния произход?
Това никак не е лесно, особено по отношение на Стария Завет. То е особено трудно по отношение на онези части на Стария Завет, които говорят за великата личност, за великия образ на Мойсея. Защото какво ни показва Духовната наука като една особеност на библейските описания? Тя ни показва, че външни събития, външни факти, които са свързани с тази или онази личност, с този или онзи народ, са представени така, както именно те протичат за външното историческо разглеждане. Така щото в Библията личността на Мойсея не е представена така, че неговите изживявания ни са изложени във външния физически свят, както те стават във външния физически свят.
към текста >>
Защото какво ни показва Духовната наука
като
една особеност на библейските описания?
Ето защо в нашето време задачата на онова духовно направление, което трябва да наречем Духовна наука, която по отношение на другите науки от нашата епоха има задача да съгражда, а не просто да критикува, задачата на това духовно направление е да ни научи отново да разбираме самата Библия, преди всичко по отношение на Библията да зададем въпроса: Не е ли необходимо първо да вникнем в общия смисъл на преданията, в цялата тяхна дълбочина, и едвам тогава, след като сме ги разбрали напълно, да питаме за техния произход? Това никак не е лесно, особено по отношение на Стария Завет. То е особено трудно по отношение на онези части на Стария Завет, които говорят за великата личност, за великия образ на Мойсея.
Защото какво ни показва Духовната наука като една особеност на библейските описания?
Тя ни показва, че външни събития, външни факти, които са свързани с тази или онази личност, с този или онзи народ, са представени така, както именно те протичат за външното историческо разглеждане. Така щото в Библията личността на Мойсея не е представена така, че неговите изживявания ни са изложени във външния физически свят, както те стават във външния физически свят. Но след това се оказва, че едно описание, което първо говори за външни процеси и изживявания във външния свят, в изложението ..../липсва малко текст/... жава непосредствено в едно описание от съвършено друг род, което само трудно можем да различим от това, което предхожда. Разказват се пътувания и други външни изживявания, които трябва да вземем просто като такива. Но след това се продължава така, че първо съвсем не забелязваме, че по-нататък в живота се намираме сред едно описание от съвършено друг род, като че едно пътуване става от едно място на друго, като че по-нататъшните изживявания трябва да се вземат също така като външни физически изживявания както и предшествуващите ги.
към текста >>
Разказват се пътувания и други външни изживявания, които трябва да вземем просто
като
такива.
То е особено трудно по отношение на онези части на Стария Завет, които говорят за великата личност, за великия образ на Мойсея. Защото какво ни показва Духовната наука като една особеност на библейските описания? Тя ни показва, че външни събития, външни факти, които са свързани с тази или онази личност, с този или онзи народ, са представени така, както именно те протичат за външното историческо разглеждане. Така щото в Библията личността на Мойсея не е представена така, че неговите изживявания ни са изложени във външния физически свят, както те стават във външния физически свят. Но след това се оказва, че едно описание, което първо говори за външни процеси и изживявания във външния свят, в изложението ..../липсва малко текст/... жава непосредствено в едно описание от съвършено друг род, което само трудно можем да различим от това, което предхожда.
Разказват се пътувания и други външни изживявания, които трябва да вземем просто като такива.
Но след това се продължава така, че първо съвсем не забелязваме, че по-нататък в живота се намираме сред едно описание от съвършено друг род, като че едно пътуване става от едно място на друго, като че по-нататъшните изживявания трябва да се вземат също така като външни физически изживявания както и предшествуващите ги. И след това се намираме сред едно описание на душевния живот на съответната личност, в едно описание, което съвсем не се отнася за външни събития, а за вътрешни душевни борби, за душевни преодолявания, за душевни изживявания, чрез което тогава съответната личност се издига на една по-висока степен на душевното развитие, на познанието, на една по-висока степен на енергичността или до една мисия в развитието на света. Описанията на външните събития се вливат така да се каже непосредствено в символични изложения, които са държани напълно в стила на предишните външни събития, но които съвсем не искат да говорят за външни изживявания, а за вътрешни душевни изживявания. Трябва да кажем, че това твърдение ще остане за всеки едно твърдение само до тогава, докато той не се вживее все повече и повече в особеността на библейските описания с помощта на изложенията на Духовната наука, особено по отношение на онези части, които говорят за Мойсея. Но когато човек се вживее в тази особеност, той се научава да чувствува, как в такива точки, където едно външно описание на физически изживявания преминава в едно описание на душевни изживявания и развития, всъщност целият стил, целият основен тон се изменя, че внезапно се явява един нов елемент на изложението, по отношение на който се запитваме: Защо е това?
към текста >>
Но след това се продължава така, че първо съвсем не забелязваме, че по-нататък в живота се намираме сред едно описание от съвършено друг род,
като
че едно пътуване става от едно място на друго,
като
че по-нататъшните изживявания трябва да се вземат също така
като
външни физически изживявания както и предшествуващите ги.
Защото какво ни показва Духовната наука като една особеност на библейските описания? Тя ни показва, че външни събития, външни факти, които са свързани с тази или онази личност, с този или онзи народ, са представени така, както именно те протичат за външното историческо разглеждане. Така щото в Библията личността на Мойсея не е представена така, че неговите изживявания ни са изложени във външния физически свят, както те стават във външния физически свят. Но след това се оказва, че едно описание, което първо говори за външни процеси и изживявания във външния свят, в изложението ..../липсва малко текст/... жава непосредствено в едно описание от съвършено друг род, което само трудно можем да различим от това, което предхожда. Разказват се пътувания и други външни изживявания, които трябва да вземем просто като такива.
Но след това се продължава така, че първо съвсем не забелязваме, че по-нататък в живота се намираме сред едно описание от съвършено друг род, като че едно пътуване става от едно място на друго, като че по-нататъшните изживявания трябва да се вземат също така като външни физически изживявания както и предшествуващите ги.
И след това се намираме сред едно описание на душевния живот на съответната личност, в едно описание, което съвсем не се отнася за външни събития, а за вътрешни душевни борби, за душевни преодолявания, за душевни изживявания, чрез което тогава съответната личност се издига на една по-висока степен на душевното развитие, на познанието, на една по-висока степен на енергичността или до една мисия в развитието на света. Описанията на външните събития се вливат така да се каже непосредствено в символични изложения, които са държани напълно в стила на предишните външни събития, но които съвсем не искат да говорят за външни изживявания, а за вътрешни душевни изживявания. Трябва да кажем, че това твърдение ще остане за всеки едно твърдение само до тогава, докато той не се вживее все повече и повече в особеността на библейските описания с помощта на изложенията на Духовната наука, особено по отношение на онези части, които говорят за Мойсея. Но когато човек се вживее в тази особеност, той се научава да чувствува, как в такива точки, където едно външно описание на физически изживявания преминава в едно описание на душевни изживявания и развития, всъщност целият стил, целият основен тон се изменя, че внезапно се явява един нов елемент на изложението, по отношение на който се запитваме: Защо е това? Тогава на това защо не може да се отговори по никакъв друг начин, освен чрез убеждението, което може да се добие от самата душа.
към текста >>
Когато например вземе предвид схващането на древноеврейската история от онзи философ, който е живял по времето на основаването на Християнството, ФИЛО, ние виждаме, как той иска да представи цялата история на древноеврейския народ
като
една алегория.
Така ние имаме тъй да се каже Библията от една страна но от друга страна имаме също трудностите поради формата на нейното изложение там, където тя прониква в особени дълбочини. Това е станало причина, щото по отношение на схващането на Библията понякога се е отишло твърде далече.
Когато например вземе предвид схващането на древноеврейската история от онзи философ, който е живял по времето на основаването на Християнството, ФИЛО, ние виждаме, как той иска да представи цялата история на древноеврейския народ като една алегория.
Той иска да даде едно символично изложение на схващането на историята, така щото цялата история би била един вид символизъм на душевните изживявания на един народ. Тук се отива твърде далече. Фило е отишъл така далече затова, защото му е липсвал тактът, който Духовната наука дава, благодарение на който човек знае, къде външните изживявания преминават в душевни изживявания.
към текста >>
По-рано аз често съм обръщал вниманието върху една интересна книга, която произхожда от един изследовател на митовете, който
като
такъв може да бъде наречен най-бележитият изследовател на митовете в по-ново време искам да кажа: Лудвиг Лайстнер и неговата книга "Загадката на сфинкса".
Но ние не можем да разберем тази мисия на Мойсея, ако не предположим, че всъщност на основата на библейското изложение лежи първо съзнанието за един факт, който вече можахме да обгърнем с поглед при разглеждане индивидуалността на Хермес, на Буда и на Заратустра: че по отношение на душевния живот на човека развитието на човечеството е изпитало в течение на времената един преход от едно старо ясновидско състояние към днешното състояние на интелектуалното съзнание. Нека още веднъж напомним, че в прадревни времена човешката душа имаше определени междинни състояния между будността и съня, когато можеше да вижда в един духовен свят, че това, което е било виждано по този начин в духовния свят, е било изложено в образи и че за нас тези образи са били запазени в митологиите и легендите на древните времена. Когато някой задава въпроса: Как може да бъде доказано старото ясновидско съзнание и външно, без Духовната наука? , той може да намери този отговор на зададения въпрос чрез съвестни проучвания, които са били направени и в наше време, но не са намерили още пълно признание. Тук трябва да обърнем вниманието върху това, че определени изследователи на митовете по отношение на образувания подобни на митовете, на сказанията и т.н., които са се образували още и в по-късни времена при отделните народи, се чувствуват заставени да приемат за раждането на такива митове една съвършено друга форма на човешкото състояние на съзнанието.
По-рано аз често съм обръщал вниманието върху една интересна книга, която произхожда от един изследовател на митовете, който като такъв може да бъде наречен най-бележитият изследовател на митовете в по-ново време искам да кажа: Лудвиг Лайстнер и неговата книга "Загадката на сфинкса".
Тази книга принадлежи към най-забележителните в нейната област. В нея се показва, че някои митове изглеждат като продължения на събитията от света на сънищата, които се изживяват типично. Лайстнер не стигна до Духовната наука, той нямаше никакво съзнание за това, че доставяше първите градивни камъни за едно истинско познание на старите митологии. Но ние не можем да разберем така митовете и сказанията като преобразувания на типичните сънища, както Лайстнер ги е схващал, а трябва да ги разберем изхождайки от едно минало човешко състояние на съзнанието, което е виждало духовния свят в образи и поради това го е изразявало също в образи. Никой не може действително да разбере старите сказания, митове и легенди, ако първо не предположи, че старите митологии са почерпени от едно друго състояние на човешкото съзнание първо като една хипотеза.
към текста >>
В нея се показва, че някои митове изглеждат
като
продължения на събитията от света на сънищата, които се изживяват типично.
Когато някой задава въпроса: Как може да бъде доказано старото ясновидско съзнание и външно, без Духовната наука? , той може да намери този отговор на зададения въпрос чрез съвестни проучвания, които са били направени и в наше време, но не са намерили още пълно признание. Тук трябва да обърнем вниманието върху това, че определени изследователи на митовете по отношение на образувания подобни на митовете, на сказанията и т.н., които са се образували още и в по-късни времена при отделните народи, се чувствуват заставени да приемат за раждането на такива митове една съвършено друга форма на човешкото състояние на съзнанието. По-рано аз често съм обръщал вниманието върху една интересна книга, която произхожда от един изследовател на митовете, който като такъв може да бъде наречен най-бележитият изследовател на митовете в по-ново време искам да кажа: Лудвиг Лайстнер и неговата книга "Загадката на сфинкса". Тази книга принадлежи към най-забележителните в нейната област.
В нея се показва, че някои митове изглеждат като продължения на събитията от света на сънищата, които се изживяват типично.
Лайстнер не стигна до Духовната наука, той нямаше никакво съзнание за това, че доставяше първите градивни камъни за едно истинско познание на старите митологии. Но ние не можем да разберем така митовете и сказанията като преобразувания на типичните сънища, както Лайстнер ги е схващал, а трябва да ги разберем изхождайки от едно минало човешко състояние на съзнанието, което е виждало духовния свят в образи и поради това го е изразявало също в образи. Никой не може действително да разбере старите сказания, митове и легенди, ако първо не предположи, че старите митологии са почерпени от едно друго състояние на човешкото съзнание първо като една хипотеза. Затова и днес толкова малко се напредва в разбирането на старите сказания и митове! Това старо предичовешко или най-малко предиисторическо състояние на душевното устройство е преминало в сегашното състояние на съзнанието, което накратко може да бъде охарактеризирано, като кажем: по отношение на нашето съзнание ние се намираме ту в будно състояние, ту в сън и последователно сменяме тези две състояния.
към текста >>
Но ние не можем да разберем така митовете и сказанията
като
преобразувания на типичните сънища, както Лайстнер ги е схващал, а трябва да ги разберем изхождайки от едно минало човешко състояние на съзнанието, което е виждало духовния свят в образи и поради това го е изразявало също в образи.
Тук трябва да обърнем вниманието върху това, че определени изследователи на митовете по отношение на образувания подобни на митовете, на сказанията и т.н., които са се образували още и в по-късни времена при отделните народи, се чувствуват заставени да приемат за раждането на такива митове една съвършено друга форма на човешкото състояние на съзнанието. По-рано аз често съм обръщал вниманието върху една интересна книга, която произхожда от един изследовател на митовете, който като такъв може да бъде наречен най-бележитият изследовател на митовете в по-ново време искам да кажа: Лудвиг Лайстнер и неговата книга "Загадката на сфинкса". Тази книга принадлежи към най-забележителните в нейната област. В нея се показва, че някои митове изглеждат като продължения на събитията от света на сънищата, които се изживяват типично. Лайстнер не стигна до Духовната наука, той нямаше никакво съзнание за това, че доставяше първите градивни камъни за едно истинско познание на старите митологии.
Но ние не можем да разберем така митовете и сказанията като преобразувания на типичните сънища, както Лайстнер ги е схващал, а трябва да ги разберем изхождайки от едно минало човешко състояние на съзнанието, което е виждало духовния свят в образи и поради това го е изразявало също в образи.
Никой не може действително да разбере старите сказания, митове и легенди, ако първо не предположи, че старите митологии са почерпени от едно друго състояние на човешкото съзнание първо като една хипотеза. Затова и днес толкова малко се напредва в разбирането на старите сказания и митове! Това старо предичовешко или най-малко предиисторическо състояние на душевното устройство е преминало в сегашното състояние на съзнанието, което накратко може да бъде охарактеризирано, като кажем: по отношение на нашето съзнание ние се намираме ту в будно състояние, ту в сън и последователно сменяме тези две състояния. В будното съзнание ние завладяваме възприятията на външния свят чрез нашите сетива и свързваме тези възприятия, комбинираме ги чрез нашия интелект. Сетивно-интелектуалното съзнание, което действува чрез нашия ум, чрез нашия разум, е заменило старото ясновиждащо душевно състояние.
към текста >>
Никой не може действително да разбере старите сказания, митове и легенди, ако първо не предположи, че старите митологии са почерпени от едно друго състояние на човешкото съзнание първо
като
една хипотеза.
По-рано аз често съм обръщал вниманието върху една интересна книга, която произхожда от един изследовател на митовете, който като такъв може да бъде наречен най-бележитият изследовател на митовете в по-ново време искам да кажа: Лудвиг Лайстнер и неговата книга "Загадката на сфинкса". Тази книга принадлежи към най-забележителните в нейната област. В нея се показва, че някои митове изглеждат като продължения на събитията от света на сънищата, които се изживяват типично. Лайстнер не стигна до Духовната наука, той нямаше никакво съзнание за това, че доставяше първите градивни камъни за едно истинско познание на старите митологии. Но ние не можем да разберем така митовете и сказанията като преобразувания на типичните сънища, както Лайстнер ги е схващал, а трябва да ги разберем изхождайки от едно минало човешко състояние на съзнанието, което е виждало духовния свят в образи и поради това го е изразявало също в образи.
Никой не може действително да разбере старите сказания, митове и легенди, ако първо не предположи, че старите митологии са почерпени от едно друго състояние на човешкото съзнание първо като една хипотеза.
Затова и днес толкова малко се напредва в разбирането на старите сказания и митове! Това старо предичовешко или най-малко предиисторическо състояние на душевното устройство е преминало в сегашното състояние на съзнанието, което накратко може да бъде охарактеризирано, като кажем: по отношение на нашето съзнание ние се намираме ту в будно състояние, ту в сън и последователно сменяме тези две състояния. В будното съзнание ние завладяваме възприятията на външния свят чрез нашите сетива и свързваме тези възприятия, комбинираме ги чрез нашия интелект. Сетивно-интелектуалното съзнание, което действува чрез нашия ум, чрез нашия разум, е заменило старото ясновиждащо душевно състояние. Така ние охарактеризирахме една черта на историята, как се представя историята, когато разглеждаме развитието на човечеството в неговите дълбочини.
към текста >>
Това старо предичовешко или най-малко предиисторическо състояние на душевното устройство е преминало в сегашното състояние на съзнанието, което накратко може да бъде охарактеризирано,
като
кажем: по отношение на нашето съзнание ние се намираме ту в будно състояние, ту в сън и последователно сменяме тези две състояния.
В нея се показва, че някои митове изглеждат като продължения на събитията от света на сънищата, които се изживяват типично. Лайстнер не стигна до Духовната наука, той нямаше никакво съзнание за това, че доставяше първите градивни камъни за едно истинско познание на старите митологии. Но ние не можем да разберем така митовете и сказанията като преобразувания на типичните сънища, както Лайстнер ги е схващал, а трябва да ги разберем изхождайки от едно минало човешко състояние на съзнанието, което е виждало духовния свят в образи и поради това го е изразявало също в образи. Никой не може действително да разбере старите сказания, митове и легенди, ако първо не предположи, че старите митологии са почерпени от едно друго състояние на човешкото съзнание първо като една хипотеза. Затова и днес толкова малко се напредва в разбирането на старите сказания и митове!
Това старо предичовешко или най-малко предиисторическо състояние на душевното устройство е преминало в сегашното състояние на съзнанието, което накратко може да бъде охарактеризирано, като кажем: по отношение на нашето съзнание ние се намираме ту в будно състояние, ту в сън и последователно сменяме тези две състояния.
В будното съзнание ние завладяваме възприятията на външния свят чрез нашите сетива и свързваме тези възприятия, комбинираме ги чрез нашия интелект. Сетивно-интелектуалното съзнание, което действува чрез нашия ум, чрез нашия разум, е заменило старото ясновиждащо душевно състояние. Така ние охарактеризирахме една черта на историята, как се представя историята, когато разглеждаме развитието на човечеството в неговите дълбочини.
към текста >>
Така щото някоя форма на съзнанието се проявява в определена култура по-късно, защото по-късното има да прибави към по-раншното
като
един нов лист,
като
един нов цвят, защото общият смисъл на развитието на човечеството се проявява в редуващите се една след друга форми.
Това е, че на всеки народ, на всяко племе, на всяка човешка раса, както те се явяват в течение на развитието на човечеството, е отредена така да се каже определена мисия. Старите ясновидски форми на съзнанието са се явявали в различни видове, в различни форми, според дарбите, темперамента на отделните народи. От тук имаме единството на старото ясновидско съзнание в различните митологии и езически религиозни изповедания, което намираме в преданието. Така ние можем да кажем: Това не е само едно отвлечено единство на това старо схващане на света, което имаме пред нас, а на най-различните народи и раси са били поверени най-различните мисии и чрез това общото съзнание е било оформено по най-различен начин. След това обаче, когато искаме да разберем това развитие на човечеството, ние трябва да вземем под внимание това, че то не е едно безсмислено редуване на култури, но през цялото развитие на човечеството преминава един смисъл.
Така щото някоя форма на съзнанието се проявява в определена култура по-късно, защото по-късното има да прибави към по-раншното като един нов лист, като един нов цвят, защото общият смисъл на развитието на човечеството се проявява в редуващите се една след друга форми.
Така ние разбираме най-добре един народ в смисъла на Духовната наука, като кажем: Тези съответни народи били те древните индийци, персийци, вавилонци, гърци или римляни са имали всеки един от тях определена мисия. Това, което може да живее в съзнанието на човечеството, се е оформило по един съвършено особен начин. Ние не разбираме тези народи, ако не сме в състояние да схванем тяхната съвсем особена, индивидуална своеобразност като тяхна мисия. Но общото развитие на човечеството върви така, че така да се каже за всяка една такава мисия е отредена една епоха. Когато тази епоха е изминала, тази съответна мисия е изпълнена.
към текста >>
Така ние разбираме най-добре един народ в смисъла на Духовната наука,
като
кажем: Тези съответни народи били те древните индийци, персийци, вавилонци, гърци или римляни са имали всеки един от тях определена мисия.
Старите ясновидски форми на съзнанието са се явявали в различни видове, в различни форми, според дарбите, темперамента на отделните народи. От тук имаме единството на старото ясновидско съзнание в различните митологии и езически религиозни изповедания, което намираме в преданието. Така ние можем да кажем: Това не е само едно отвлечено единство на това старо схващане на света, което имаме пред нас, а на най-различните народи и раси са били поверени най-различните мисии и чрез това общото съзнание е било оформено по най-различен начин. След това обаче, когато искаме да разберем това развитие на човечеството, ние трябва да вземем под внимание това, че то не е едно безсмислено редуване на култури, но през цялото развитие на човечеството преминава един смисъл. Така щото някоя форма на съзнанието се проявява в определена култура по-късно, защото по-късното има да прибави към по-раншното като един нов лист, като един нов цвят, защото общият смисъл на развитието на човечеството се проявява в редуващите се една след друга форми.
Така ние разбираме най-добре един народ в смисъла на Духовната наука, като кажем: Тези съответни народи били те древните индийци, персийци, вавилонци, гърци или римляни са имали всеки един от тях определена мисия.
Това, което може да живее в съзнанието на човечеството, се е оформило по един съвършено особен начин. Ние не разбираме тези народи, ако не сме в състояние да схванем тяхната съвсем особена, индивидуална своеобразност като тяхна мисия. Но общото развитие на човечеството върви така, че така да се каже за всяка една такава мисия е отредена една епоха. Когато тази епоха е изминала, тази съответна мисия е изпълнена. Съответната мисия беше отредена на един народ.
към текста >>
Ние не разбираме тези народи, ако не сме в състояние да схванем тяхната съвсем особена, индивидуална своеобразност
като
тяхна мисия.
Така ние можем да кажем: Това не е само едно отвлечено единство на това старо схващане на света, което имаме пред нас, а на най-различните народи и раси са били поверени най-различните мисии и чрез това общото съзнание е било оформено по най-различен начин. След това обаче, когато искаме да разберем това развитие на човечеството, ние трябва да вземем под внимание това, че то не е едно безсмислено редуване на култури, но през цялото развитие на човечеството преминава един смисъл. Така щото някоя форма на съзнанието се проявява в определена култура по-късно, защото по-късното има да прибави към по-раншното като един нов лист, като един нов цвят, защото общият смисъл на развитието на човечеството се проявява в редуващите се една след друга форми. Така ние разбираме най-добре един народ в смисъла на Духовната наука, като кажем: Тези съответни народи били те древните индийци, персийци, вавилонци, гърци или римляни са имали всеки един от тях определена мисия. Това, което може да живее в съзнанието на човечеството, се е оформило по един съвършено особен начин.
Ние не разбираме тези народи, ако не сме в състояние да схванем тяхната съвсем особена, индивидуална своеобразност като тяхна мисия.
Но общото развитие на човечеството върви така, че така да се каже за всяка една такава мисия е отредена една епоха. Когато тази епоха е изминала, тази съответна мисия е изпълнена. Съответната мисия беше отредена на един народ. Може така да се каже да е минал часът за една такава съответна мисия на един народ. Това, което се е съдържало като зародиш в нея, е дало своите плодове, проявило се е.
към текста >>
Това, което се е съдържало
като
зародиш в нея, е дало своите плодове, проявило се е.
Ние не разбираме тези народи, ако не сме в състояние да схванем тяхната съвсем особена, индивидуална своеобразност като тяхна мисия. Но общото развитие на човечеството върви така, че така да се каже за всяка една такава мисия е отредена една епоха. Когато тази епоха е изминала, тази съответна мисия е изпълнена. Съответната мисия беше отредена на един народ. Може така да се каже да е минал часът за една такава съответна мисия на един народ.
Това, което се е съдържало като зародиш в нея, е дало своите плодове, проявило се е.
Но тогава може да се яви случаят, щото този или онзи народ да запази по-нататък съответната особеност, това, което лежи в неговия темперамент, в неговите заложби. Тогава така да се каже един народ прескача момента, когато на мястото на старата мисия трябва да се яви една нова, продължава да живее по-нататък със своята особеност в по-късно време, през което обективният ход на развитието на човечеството е поставил нещо ново на нейно място.
към текста >>
Но тази мисия беше създала вече всичко, което се криеше
като
заложби в нея, беше го изявила.
Нещо подобно можем да наблюдаваме особено при египтяните, с чиято особеност се запознахме в сказката върху Хермес. Египтяните имаха една висока мисия в общото развитие на човечеството.
Но тази мисия беше създала вече всичко, което се криеше като заложби в нея, беше го изявила.
Това, което трябваше да дойде по-нататък, беше заложено наистина като зародиш в египетската култура, но египетския народ като такъв запазваше своя темперамент, своята особеност, не беше в състояние да даде от себе си форма на новата мисия. Ето защо ръководството и направляването на човечеството трябваше да премине върху един друг елемент на човечеството. Това трябваше наистина да израсне от египетския елемент, но то трябваше все пак да бъде нещо различно. Така ние виждаме като един вид изменение на посоката в общия смисъл на развитието на човечеството. За целта ние трябва да вникнем с мисълта в развитието на египетската мисия.
към текста >>
Това, което трябваше да дойде по-нататък, беше заложено наистина
като
зародиш в египетската култура, но египетския народ
като
такъв запазваше своя темперамент, своята особеност, не беше в състояние да даде от себе си форма на новата мисия.
Нещо подобно можем да наблюдаваме особено при египтяните, с чиято особеност се запознахме в сказката върху Хермес. Египтяните имаха една висока мисия в общото развитие на човечеството. Но тази мисия беше създала вече всичко, което се криеше като заложби в нея, беше го изявила.
Това, което трябваше да дойде по-нататък, беше заложено наистина като зародиш в египетската култура, но египетския народ като такъв запазваше своя темперамент, своята особеност, не беше в състояние да даде от себе си форма на новата мисия.
Ето защо ръководството и направляването на човечеството трябваше да премине върху един друг елемент на човечеството. Това трябваше наистина да израсне от египетския елемент, но то трябваше все пак да бъде нещо различно. Така ние виждаме като един вид изменение на посоката в общия смисъл на развитието на човечеството. За целта ние трябва да вникнем с мисълта в развитието на египетската мисия. Това, което можеше да бъде извлечено от него, да бъде почерпено от него, него остави първо Мойсей да действува върху неговата душа.
към текста >>
Така ние виждаме
като
един вид изменение на посоката в общия смисъл на развитието на човечеството.
Египтяните имаха една висока мисия в общото развитие на човечеството. Но тази мисия беше създала вече всичко, което се криеше като заложби в нея, беше го изявила. Това, което трябваше да дойде по-нататък, беше заложено наистина като зародиш в египетската култура, но египетския народ като такъв запазваше своя темперамент, своята особеност, не беше в състояние да даде от себе си форма на новата мисия. Ето защо ръководството и направляването на човечеството трябваше да премине върху един друг елемент на човечеството. Това трябваше наистина да израсне от египетския елемент, но то трябваше все пак да бъде нещо различно.
Така ние виждаме като един вид изменение на посоката в общия смисъл на развитието на човечеството.
За целта ние трябва да вникнем с мисълта в развитието на египетската мисия. Това, което можеше да бъде извлечено от него, да бъде почерпено от него, него остави първо Мойсей да действува върху неговата душа. Това действуваше и в душите на неговия народ. Обаче той нямаше призванието да продължава старата мисия на Египет, а да внесе от нея нещо съвършено ново в развитието на човечеството. И понеже това ново беше така мощно, така обхватно и решаващо по своята природа, затова и личността на Мойсей е една така велика и мощна за целия ход на човешката история и затова начинът, по който мисията на Мойсей се разви от изтеклото развитие на египетския народ, е толкова интересна и плодотворна да бъде разгледана и в наше време.
към текста >>
Защото това, което Мойсей е извлякъл от египетския народ, което след това е прибавил
като
дела действувайки от висините на духовното развитие, то продължава да действува и в нашите души.
За целта ние трябва да вникнем с мисълта в развитието на египетската мисия. Това, което можеше да бъде извлечено от него, да бъде почерпено от него, него остави първо Мойсей да действува върху неговата душа. Това действуваше и в душите на неговия народ. Обаче той нямаше призванието да продължава старата мисия на Египет, а да внесе от нея нещо съвършено ново в развитието на човечеството. И понеже това ново беше така мощно, така обхватно и решаващо по своята природа, затова и личността на Мойсей е една така велика и мощна за целия ход на човешката история и затова начинът, по който мисията на Мойсей се разви от изтеклото развитие на египетския народ, е толкова интересна и плодотворна да бъде разгледана и в наше време.
Защото това, което Мойсей е извлякъл от египетския народ, което след това е прибавил като дела действувайки от висините на духовното развитие, то продължава да действува и в нашите души.
Ето защо Мойсей бе чувствуван като една личност, която така да се каже не трябваше да вземе това, което имаше да даде на човечеството, непосредствено от някоя епоха, от някоя специална мисия, а той бе схващан като една личност, която трябваше да бъде засегната в нейната душа от вълните на Вечното, което постоянно и постоянно се потопява чрез различни канали и се влива в развитието на човечеството, за да го оплоди. Това, което съществуваше като вечна ядка в душата на Мойсей, трябваше да намери своята почва и да узрее върху това, което той можеше да получи от египетската култура. Че в лицето на Мойсей имаме работа с една душа, която имаше да даде това, което трябваше да даде като най-висшето, черпейки от вечните извори, това ни е посочено съгласно старите описания символично в затварянето на Мойсея в едно сандъче скоро след неговото раждане. Който познава такива описания в религиозното развитие, знае, че те винаги искат да обърнат вниманието на хората върху нещо много важно. От минали изложения на този цикъл от сказки знаем, че когато човекът иска да се издигне със своето познание до висшите духовни светове, той трябва да мине през определяни стадии на душевното развитие, като се изолира напълно от целия заобикалящ го свят и събужда най-елементарните духовни сили на своята душа.
към текста >>
Ето защо Мойсей бе чувствуван
като
една личност, която така да се каже не трябваше да вземе това, което имаше да даде на човечеството, непосредствено от някоя епоха, от някоя специална мисия, а той бе схващан
като
една личност, която трябваше да бъде засегната в нейната душа от вълните на Вечното, което постоянно и постоянно се потопява чрез различни канали и се влива в развитието на човечеството, за да го оплоди.
Това, което можеше да бъде извлечено от него, да бъде почерпено от него, него остави първо Мойсей да действува върху неговата душа. Това действуваше и в душите на неговия народ. Обаче той нямаше призванието да продължава старата мисия на Египет, а да внесе от нея нещо съвършено ново в развитието на човечеството. И понеже това ново беше така мощно, така обхватно и решаващо по своята природа, затова и личността на Мойсей е една така велика и мощна за целия ход на човешката история и затова начинът, по който мисията на Мойсей се разви от изтеклото развитие на египетския народ, е толкова интересна и плодотворна да бъде разгледана и в наше време. Защото това, което Мойсей е извлякъл от египетския народ, което след това е прибавил като дела действувайки от висините на духовното развитие, то продължава да действува и в нашите души.
Ето защо Мойсей бе чувствуван като една личност, която така да се каже не трябваше да вземе това, което имаше да даде на човечеството, непосредствено от някоя епоха, от някоя специална мисия, а той бе схващан като една личност, която трябваше да бъде засегната в нейната душа от вълните на Вечното, което постоянно и постоянно се потопява чрез различни канали и се влива в развитието на човечеството, за да го оплоди.
Това, което съществуваше като вечна ядка в душата на Мойсей, трябваше да намери своята почва и да узрее върху това, което той можеше да получи от египетската култура. Че в лицето на Мойсей имаме работа с една душа, която имаше да даде това, което трябваше да даде като най-висшето, черпейки от вечните извори, това ни е посочено съгласно старите описания символично в затварянето на Мойсея в едно сандъче скоро след неговото раждане. Който познава такива описания в религиозното развитие, знае, че те винаги искат да обърнат вниманието на хората върху нещо много важно. От минали изложения на този цикъл от сказки знаем, че когато човекът иска да се издигне със своето познание до висшите духовни светове, той трябва да мине през определяни стадии на душевното развитие, като се изолира напълно от целия заобикалящ го свят и събужда най-елементарните духовни сили на своята душа. А когато трябва да ни се представи, че един такъв човек донася още с раждането си със себе си духовните блага, които водят до най-висшето нещо на човечеството, това не може да бъде представено по-добре, освен като се каже: За тази личност беше необходимо тя да мине чак до физическото през едно изживяване, чрез което нейните сетива, всичко, което тя има като дарба на схващане, е изолирано от физическия свят.
към текста >>
Това, което съществуваше
като
вечна ядка в душата на Мойсей, трябваше да намери своята почва и да узрее върху това, което той можеше да получи от египетската култура.
Това действуваше и в душите на неговия народ. Обаче той нямаше призванието да продължава старата мисия на Египет, а да внесе от нея нещо съвършено ново в развитието на човечеството. И понеже това ново беше така мощно, така обхватно и решаващо по своята природа, затова и личността на Мойсей е една така велика и мощна за целия ход на човешката история и затова начинът, по който мисията на Мойсей се разви от изтеклото развитие на египетския народ, е толкова интересна и плодотворна да бъде разгледана и в наше време. Защото това, което Мойсей е извлякъл от египетския народ, което след това е прибавил като дела действувайки от висините на духовното развитие, то продължава да действува и в нашите души. Ето защо Мойсей бе чувствуван като една личност, която така да се каже не трябваше да вземе това, което имаше да даде на човечеството, непосредствено от някоя епоха, от някоя специална мисия, а той бе схващан като една личност, която трябваше да бъде засегната в нейната душа от вълните на Вечното, което постоянно и постоянно се потопява чрез различни канали и се влива в развитието на човечеството, за да го оплоди.
Това, което съществуваше като вечна ядка в душата на Мойсей, трябваше да намери своята почва и да узрее върху това, което той можеше да получи от египетската култура.
Че в лицето на Мойсей имаме работа с една душа, която имаше да даде това, което трябваше да даде като най-висшето, черпейки от вечните извори, това ни е посочено съгласно старите описания символично в затварянето на Мойсея в едно сандъче скоро след неговото раждане. Който познава такива описания в религиозното развитие, знае, че те винаги искат да обърнат вниманието на хората върху нещо много важно. От минали изложения на този цикъл от сказки знаем, че когато човекът иска да се издигне със своето познание до висшите духовни светове, той трябва да мине през определяни стадии на душевното развитие, като се изолира напълно от целия заобикалящ го свят и събужда най-елементарните духовни сили на своята душа. А когато трябва да ни се представи, че един такъв човек донася още с раждането си със себе си духовните блага, които водят до най-висшето нещо на човечеството, това не може да бъде представено по-добре, освен като се каже: За тази личност беше необходимо тя да мине чак до физическото през едно изживяване, чрез което нейните сетива, всичко, което тя има като дарба на схващане, е изолирано от физическия свят. Тогава за нас става разбираемо, когато чуваме, че дъщерята на египетския цар, дъщерята на фараона, сама извади момчето от водата и го нарече "Мойсей" защото казваше: "Защото аз го извадих от водата." Този смисъл се крие в самото име за онзи, който разбира името на Мойсея, както за това се загатва и в самата Библия.
към текста >>
Че в лицето на Мойсей имаме работа с една душа, която имаше да даде това, което трябваше да даде
като
най-висшето, черпейки от вечните извори, това ни е посочено съгласно старите описания символично в затварянето на Мойсея в едно сандъче скоро след неговото раждане.
Обаче той нямаше призванието да продължава старата мисия на Египет, а да внесе от нея нещо съвършено ново в развитието на човечеството. И понеже това ново беше така мощно, така обхватно и решаващо по своята природа, затова и личността на Мойсей е една така велика и мощна за целия ход на човешката история и затова начинът, по който мисията на Мойсей се разви от изтеклото развитие на египетския народ, е толкова интересна и плодотворна да бъде разгледана и в наше време. Защото това, което Мойсей е извлякъл от египетския народ, което след това е прибавил като дела действувайки от висините на духовното развитие, то продължава да действува и в нашите души. Ето защо Мойсей бе чувствуван като една личност, която така да се каже не трябваше да вземе това, което имаше да даде на човечеството, непосредствено от някоя епоха, от някоя специална мисия, а той бе схващан като една личност, която трябваше да бъде засегната в нейната душа от вълните на Вечното, което постоянно и постоянно се потопява чрез различни канали и се влива в развитието на човечеството, за да го оплоди. Това, което съществуваше като вечна ядка в душата на Мойсей, трябваше да намери своята почва и да узрее върху това, което той можеше да получи от египетската култура.
Че в лицето на Мойсей имаме работа с една душа, която имаше да даде това, което трябваше да даде като най-висшето, черпейки от вечните извори, това ни е посочено съгласно старите описания символично в затварянето на Мойсея в едно сандъче скоро след неговото раждане.
Който познава такива описания в религиозното развитие, знае, че те винаги искат да обърнат вниманието на хората върху нещо много важно. От минали изложения на този цикъл от сказки знаем, че когато човекът иска да се издигне със своето познание до висшите духовни светове, той трябва да мине през определяни стадии на душевното развитие, като се изолира напълно от целия заобикалящ го свят и събужда най-елементарните духовни сили на своята душа. А когато трябва да ни се представи, че един такъв човек донася още с раждането си със себе си духовните блага, които водят до най-висшето нещо на човечеството, това не може да бъде представено по-добре, освен като се каже: За тази личност беше необходимо тя да мине чак до физическото през едно изживяване, чрез което нейните сетива, всичко, което тя има като дарба на схващане, е изолирано от физическия свят. Тогава за нас става разбираемо, когато чуваме, че дъщерята на египетския цар, дъщерята на фараона, сама извади момчето от водата и го нарече "Мойсей" защото казваше: "Защото аз го извадих от водата." Този смисъл се крие в самото име за онзи, който разбира името на Мойсея, както за това се загатва и в самата Библия. С това този разказ за Мойсея иска да каже, че представителката на египетската култура, дъщерята на фараона, отправи живота в една душа, която е изпълнена със съдържанието на вечността.
към текста >>
От минали изложения на този цикъл от сказки знаем, че когато човекът иска да се издигне със своето познание до висшите духовни светове, той трябва да мине през определяни стадии на душевното развитие,
като
се изолира напълно от целия заобикалящ го свят и събужда най-елементарните духовни сили на своята душа.
Защото това, което Мойсей е извлякъл от египетския народ, което след това е прибавил като дела действувайки от висините на духовното развитие, то продължава да действува и в нашите души. Ето защо Мойсей бе чувствуван като една личност, която така да се каже не трябваше да вземе това, което имаше да даде на човечеството, непосредствено от някоя епоха, от някоя специална мисия, а той бе схващан като една личност, която трябваше да бъде засегната в нейната душа от вълните на Вечното, което постоянно и постоянно се потопява чрез различни канали и се влива в развитието на човечеството, за да го оплоди. Това, което съществуваше като вечна ядка в душата на Мойсей, трябваше да намери своята почва и да узрее върху това, което той можеше да получи от египетската култура. Че в лицето на Мойсей имаме работа с една душа, която имаше да даде това, което трябваше да даде като най-висшето, черпейки от вечните извори, това ни е посочено съгласно старите описания символично в затварянето на Мойсея в едно сандъче скоро след неговото раждане. Който познава такива описания в религиозното развитие, знае, че те винаги искат да обърнат вниманието на хората върху нещо много важно.
От минали изложения на този цикъл от сказки знаем, че когато човекът иска да се издигне със своето познание до висшите духовни светове, той трябва да мине през определяни стадии на душевното развитие, като се изолира напълно от целия заобикалящ го свят и събужда най-елементарните духовни сили на своята душа.
А когато трябва да ни се представи, че един такъв човек донася още с раждането си със себе си духовните блага, които водят до най-висшето нещо на човечеството, това не може да бъде представено по-добре, освен като се каже: За тази личност беше необходимо тя да мине чак до физическото през едно изживяване, чрез което нейните сетива, всичко, което тя има като дарба на схващане, е изолирано от физическия свят. Тогава за нас става разбираемо, когато чуваме, че дъщерята на египетския цар, дъщерята на фараона, сама извади момчето от водата и го нарече "Мойсей" защото казваше: "Защото аз го извадих от водата." Този смисъл се крие в самото име за онзи, който разбира името на Мойсея, както за това се загатва и в самата Библия. С това този разказ за Мойсея иска да каже, че представителката на египетската култура, дъщерята на фараона, отправи живота в една душа, която е изпълнена със съдържанието на вечността. Така ни се показва по един чудесен начин, как Вечното, което Мойсей имаше да донесе на човечеството, е облечено във външната дреха на египетската култура и мисия.
към текста >>
А когато трябва да ни се представи, че един такъв човек донася още с раждането си със себе си духовните блага, които водят до най-висшето нещо на човечеството, това не може да бъде представено по-добре, освен
като
се каже: За тази личност беше необходимо тя да мине чак до физическото през едно изживяване, чрез което нейните сетива, всичко, което тя има
като
дарба на схващане, е изолирано от физическия свят.
Ето защо Мойсей бе чувствуван като една личност, която така да се каже не трябваше да вземе това, което имаше да даде на човечеството, непосредствено от някоя епоха, от някоя специална мисия, а той бе схващан като една личност, която трябваше да бъде засегната в нейната душа от вълните на Вечното, което постоянно и постоянно се потопява чрез различни канали и се влива в развитието на човечеството, за да го оплоди. Това, което съществуваше като вечна ядка в душата на Мойсей, трябваше да намери своята почва и да узрее върху това, което той можеше да получи от египетската култура. Че в лицето на Мойсей имаме работа с една душа, която имаше да даде това, което трябваше да даде като най-висшето, черпейки от вечните извори, това ни е посочено съгласно старите описания символично в затварянето на Мойсея в едно сандъче скоро след неговото раждане. Който познава такива описания в религиозното развитие, знае, че те винаги искат да обърнат вниманието на хората върху нещо много важно. От минали изложения на този цикъл от сказки знаем, че когато човекът иска да се издигне със своето познание до висшите духовни светове, той трябва да мине през определяни стадии на душевното развитие, като се изолира напълно от целия заобикалящ го свят и събужда най-елементарните духовни сили на своята душа.
А когато трябва да ни се представи, че един такъв човек донася още с раждането си със себе си духовните блага, които водят до най-висшето нещо на човечеството, това не може да бъде представено по-добре, освен като се каже: За тази личност беше необходимо тя да мине чак до физическото през едно изживяване, чрез което нейните сетива, всичко, което тя има като дарба на схващане, е изолирано от физическия свят.
Тогава за нас става разбираемо, когато чуваме, че дъщерята на египетския цар, дъщерята на фараона, сама извади момчето от водата и го нарече "Мойсей" защото казваше: "Защото аз го извадих от водата." Този смисъл се крие в самото име за онзи, който разбира името на Мойсея, както за това се загатва и в самата Библия. С това този разказ за Мойсея иска да каже, че представителката на египетската култура, дъщерята на фараона, отправи живота в една душа, която е изпълнена със съдържанието на вечността. Така ни се показва по един чудесен начин, как Вечното, което Мойсей имаше да донесе на човечеството, е облечено във външната дреха на египетската култура и мисия.
към текста >>
Това, което четем в библията върху съдбините на Мойсея и върху всичко, което той изживява
като
страдания върху поробването на своя народ в страната на Египет, ние можем да го считаме
като
описание на външни отношения.
След това в развитието на Мойсея ни се описват външни изживявания. Тук ние отново виждаме, как Библията дава своето описание по такъв начин, че с това тя разбира външни изживявания.
Това, което четем в библията върху съдбините на Мойсея и върху всичко, което той изживява като страдания върху поробването на своя народ в страната на Египет, ние можем да го считаме като описание на външни отношения.
Но след това бихме могли да кажем незабелязано изложението преминава в едно описание на вътрешни изживявания на Мойсея. Това става там, където Мойсей побягва и е доведен при един жрец, при мидианитския жрец Йетро или Регуел. Който може да познае едно такова описание от изучаването на стари духовни описания, той намира даже и в имената, че тук изложението преминава в описанието на душевни изживявания на Мойсея. Това не трябва да се разбира така, като че Мойсей не е извършил едно пътуване до един храмов център, до един център на жреческа школа, обаче описанието е дадено художествено по такъв начин, че външното е вплетено в изживяванията, през които минава душата на Мойсея. Така външните изживявания, които са ни дадени тук, на това място, навсякъде те са указания за това, до което се издига Мойсей борейки се, за да се издигне до едно по-висше състояние на душата.
към текста >>
Това не трябва да се разбира така,
като
че Мойсей не е извършил едно пътуване до един храмов център, до един център на жреческа школа, обаче описанието е дадено художествено по такъв начин, че външното е вплетено в изживяванията, през които минава душата на Мойсея.
Тук ние отново виждаме, как Библията дава своето описание по такъв начин, че с това тя разбира външни изживявания. Това, което четем в библията върху съдбините на Мойсея и върху всичко, което той изживява като страдания върху поробването на своя народ в страната на Египет, ние можем да го считаме като описание на външни отношения. Но след това бихме могли да кажем незабелязано изложението преминава в едно описание на вътрешни изживявания на Мойсея. Това става там, където Мойсей побягва и е доведен при един жрец, при мидианитския жрец Йетро или Регуел. Който може да познае едно такова описание от изучаването на стари духовни описания, той намира даже и в имената, че тук изложението преминава в описанието на душевни изживявания на Мойсея.
Това не трябва да се разбира така, като че Мойсей не е извършил едно пътуване до един храмов център, до един център на жреческа школа, обаче описанието е дадено художествено по такъв начин, че външното е вплетено в изживяванията, през които минава душата на Мойсея.
Така външните изживявания, които са ни дадени тук, на това място, навсякъде те са указания за това, до което се издига Мойсей борейки се, за да се издигне до едно по-висше състояние на душата. Какво ни се показва в лицето на Йетро? От Библията лесно може да се разбере, че той е една от индивидуалностите, до които постоянно сме довеждани, когато прохождаме развитието на човечеството, които са се издигнали до висока степен на свръхвиждащото познание, до едно познание, което човек може да добие само тогава, когато бавно и постепенно се вживява чрез душевни борби в това, което единствено може да даде разбиране на онези духовни висоти, по които се движат такива хора. Мойсей трябваше да бъде подбуден за своята мисия чрез това, че стана един вид ученик на една от тези тайнствени индивидуалности, които се оттеглят със своята размисъл от останалото човечество и са само учители на ръководителите на човечеството. Аз зная добре, че с това казах нещо, което ще събуди у мнозина хора днес противодействие.
към текста >>
Това, което Мойсей трябваше да изживее
като
ученик на този велик жрец-мъдрец, ни се описва така, че на мястото, където търси жреца, той среща при един кладенец отново един символ, един символ за извора на мъдростта седемте дъщери на жреца-мъдрец.
Това, което Мойсей трябваше да изживее като ученик на този велик жрец-мъдрец, ни се описва така, че на мястото, където търси жреца, той среща при един кладенец отново един символ, един символ за извора на мъдростта седемте дъщери на жреца-мъдрец.
Който иска да разбере, какъв по-дълбок смисъл се крие в едно такова описание, трябва преди всичко да си спомни, че във всяко митично описание винаги, през всички времена, това, което душата може да развие в себе си като по-висши познания и като душевни сили въобще, е представено чрез символа за женски образи. Даже и Гьоте в заключителните думи на "Фауст" говори за "Вечно"'Женственото". Така в "седемте дъщери" на жреца Йетро ние отново познаваме седемте човешки душевни сили, с които мъдростта на жреца-мъдрец можеше да разполага. Трябва да помислим, че в онези древни времена, които бяха още напълно оживени от съзнанието на старото ясновидство, царуваха други възгледи върху това, което човешката душа е с нейните отделни сили. Можем да си съставим една представа за това съзнание само тогава, когато изходим от понятия, които ние самите имаме днес.
към текста >>
Който иска да разбере, какъв по-дълбок смисъл се крие в едно такова описание, трябва преди всичко да си спомни, че във всяко митично описание винаги, през всички времена, това, което душата може да развие в себе си
като
по-висши познания и
като
душевни сили въобще, е представено чрез символа за женски образи.
Това, което Мойсей трябваше да изживее като ученик на този велик жрец-мъдрец, ни се описва така, че на мястото, където търси жреца, той среща при един кладенец отново един символ, един символ за извора на мъдростта седемте дъщери на жреца-мъдрец.
Който иска да разбере, какъв по-дълбок смисъл се крие в едно такова описание, трябва преди всичко да си спомни, че във всяко митично описание винаги, през всички времена, това, което душата може да развие в себе си като по-висши познания и като душевни сили въобще, е представено чрез символа за женски образи.
Даже и Гьоте в заключителните думи на "Фауст" говори за "Вечно"'Женственото". Така в "седемте дъщери" на жреца Йетро ние отново познаваме седемте човешки душевни сили, с които мъдростта на жреца-мъдрец можеше да разполага. Трябва да помислим, че в онези древни времена, които бяха още напълно оживени от съзнанието на старото ясновидство, царуваха други възгледи върху това, което човешката душа е с нейните отделни сили. Можем да си съставим една представа за това съзнание само тогава, когато изходим от понятия, които ние самите имаме днес. Ние говорим днес за човешката душа и за нейните сили, за мисленето, чувствуването и волението, по такъв начин, че имаме в нас тези душевни сили, че те съставляват така да се каже съставни части на душата.
към текста >>
Но древният човек се чувствуваше отдаден на Макрокосмоса, а отделните сили, отделните душевни сили той чувствуваше
като
стоящи във връзка с особени божествено-духовни Същества.
Трябва да помислим, че в онези древни времена, които бяха още напълно оживени от съзнанието на старото ясновидство, царуваха други възгледи върху това, което човешката душа е с нейните отделни сили. Можем да си съставим една представа за това съзнание само тогава, когато изходим от понятия, които ние самите имаме днес. Ние говорим днес за човешката душа и за нейните сили, за мисленето, чувствуването и волението, по такъв начин, че имаме в нас тези душевни сили, че те съставляват така да се каже съставни части на душата. Не така е мислил древният човек под влиянието на ясновидската дарба. Той не чувствуваше в своята душа една такава единна същност и не чувствуваше в своето мислене, чувствуване и воление такива сили, които действуват от центъра на Аза и организират единно душата.
Но древният човек се чувствуваше отдаден на Макрокосмоса, а отделните сили, отделните душевни сили той чувствуваше като стоящи във връзка с особени божествено-духовни Същества.
Както ние можем да си представим но което не правим -, че нашето мислене е оплодено, носено от една друга мирова сила, също така отделна мирова сила за чувствуването и отделна за волението, така че в нашето мислене, чувствуване и воление се вливат различни течения, различни духовни сили от Макрокосмоса и ние стоим във връзка с тях-, така древният човек не е чувствувал душата като нещо единно, а си е казвал: Това, което е в мене, е само душевната арена и на тази арена изявяват своя живот божествено-духовни Сили от Вселената.
към текста >>
Както ние можем да си представим но което не правим -, че нашето мислене е оплодено, носено от една друга мирова сила, също така отделна мирова сила за чувствуването и отделна за волението, така че в нашето мислене, чувствуване и воление се вливат различни течения, различни духовни сили от Макрокосмоса и ние стоим във връзка с тях-, така древният човек не е чувствувал душата
като
нещо единно, а си е казвал: Това, което е в мене, е само душевната арена и на тази арена изявяват своя живот божествено-духовни Сили от Вселената.
Можем да си съставим една представа за това съзнание само тогава, когато изходим от понятия, които ние самите имаме днес. Ние говорим днес за човешката душа и за нейните сили, за мисленето, чувствуването и волението, по такъв начин, че имаме в нас тези душевни сили, че те съставляват така да се каже съставни части на душата. Не така е мислил древният човек под влиянието на ясновидската дарба. Той не чувствуваше в своята душа една такава единна същност и не чувствуваше в своето мислене, чувствуване и воление такива сили, които действуват от центъра на Аза и организират единно душата. Но древният човек се чувствуваше отдаден на Макрокосмоса, а отделните сили, отделните душевни сили той чувствуваше като стоящи във връзка с особени божествено-духовни Същества.
Както ние можем да си представим но което не правим -, че нашето мислене е оплодено, носено от една друга мирова сила, също така отделна мирова сила за чувствуването и отделна за волението, така че в нашето мислене, чувствуване и воление се вливат различни течения, различни духовни сили от Макрокосмоса и ние стоим във връзка с тях-, така древният човек не е чувствувал душата като нещо единно, а си е казвал: Това, което е в мене, е само душевната арена и на тази арена изявяват своя живот божествено-духовни Сили от Вселената.
към текста >>
Колкото и странно да звучи, но ние още можем да познаем в една отвлечена форма това, което дъщерите на мидианитския жрец-мъдрец трябва да символизират,
като
седемте живи духовни сили, които трябва да действуват на арената на душата, в седемте средновековни свободни изкуства.
Имаше седем такива душевни сили, които бяха дадени у Мойсея, които действуваха на арената на душевния живот. Ако искаме да видим, как въобще за човешкото съзнание всички възгледи са станали все по-отвлечени и отвлечени, по-интелектуални и по-интелектуални, можем да вземем Платон, чиито идеи са живи същества, които водят едно съществуване както за днешния човек само материалните вещества. А отделната душевна сила има нещо, което се изявява на арената на цялата душа. Обаче способностите на душата се превръщат все повече в отвлечени понятия и единството на Аза все повече и повече влиза в своите права.
Колкото и странно да звучи, но ние още можем да познаем в една отвлечена форма това, което дъщерите на мидианитския жрец-мъдрец трябва да символизират, като седемте живи духовни сили, които трябва да действуват на арената на душата, в седемте средновековни свободни изкуства.
Както там седемте свободни изкуства оживяват от човешката душа, това е последният отзвук на съзнанието, че в душевното естество на човека се изявяват седем способностите тези седем способности имат за своя арена именно душата.
към текста >>
Когато вземем предвид това, ние сме доведени пред факта, че със своята душа Мойсей стоеше пред общия аспект на седемте човешки душевни сили, но че той имаше предимно задачата да внедри
като
един импулс на човешкото развитие само една единствена от тях.
Когато вземем предвид това, ние сме доведени пред факта, че със своята душа Мойсей стоеше пред общия аспект на седемте човешки душевни сили, но че той имаше предимно задачата да внедри като един импулс на човешкото развитие само една единствена от тях.
Това той можа да стори благодарение на факта, че на особената кръвна заложба и на особения темперамент на неговия народ беше дадено да прояви особен интерес към тази душевна сила, към тази душевна способност, която в нейните действия стига чак до нас. Това беше душевната способност, която включва другите, действуващи по-рано отделно душевни сили, и един единен вътрешен душевен живот, в един живот на Аза. Ето защо се разказва: Мойсей се ожени за една от дъщерите на Йетро. А това значи: в неговата душа прояви особено силно своето действие една от душевните сили, прояви се така в нейното действие, че под неговия импулс стана една душевна сила, която даваше тон продължително време в развитието на човечеството, душевна сила, която обхваща другите в една единна азова-душа.
към текста >>
Защото нашата епоха няма така да се каже никакъв подходящ орган, за да разбере, че онези описания, които изглеждат
като
външни физически изживявания, са дадени именно затова, за да покажат, че във времето, за което е описано това, съответната душа минава през едно вътрешно развитие. т.е.
Такива описания трябва да се дават напълно резервирано в нашето днешно време.
Защото нашата епоха няма така да се каже никакъв подходящ орган, за да разбере, че онези описания, които изглеждат като външни физически изживявания, са дадени именно затова, за да покажат, че във времето, за което е описано това, съответната душа минава през едно вътрешно развитие. т.е.
издига се по особен начин до своята мисия. Така ние виждаме как това, което древните египтяни нямаха: това вдъхновяваше на Мойсея с човешката сила не Аза, с центъра на човешките душевни сили, беше меродавно именно за него. Ето защо можем да кажем: В мисията на египетския народ беше заложено да основе още веднъж една култура с мисията на старото ясновидство. Всичко, което египетската култура ни е предала като най-добро, е произлязло от особената форма на ясновидските сили, които египетските жреци-мъдреци и египетските ръководители са имали. Обаче мировият час за тази мисия беше вече минала, човечеството трябваше да бъде призовано за развитието на онази душевна сила, която трябваше да замести за дълго време в развитието на човечеството старото смътно ясновидство.
към текста >>
Всичко, което египетската култура ни е предала
като
най-добро, е произлязло от особената форма на ясновидските сили, които египетските жреци-мъдреци и египетските ръководители са имали.
Такива описания трябва да се дават напълно резервирано в нашето днешно време. Защото нашата епоха няма така да се каже никакъв подходящ орган, за да разбере, че онези описания, които изглеждат като външни физически изживявания, са дадени именно затова, за да покажат, че във времето, за което е описано това, съответната душа минава през едно вътрешно развитие. т.е. издига се по особен начин до своята мисия. Така ние виждаме как това, което древните египтяни нямаха: това вдъхновяваше на Мойсея с човешката сила не Аза, с центъра на човешките душевни сили, беше меродавно именно за него. Ето защо можем да кажем: В мисията на египетския народ беше заложено да основе още веднъж една култура с мисията на старото ясновидство.
Всичко, което египетската култура ни е предала като най-добро, е произлязло от особената форма на ясновидските сили, които египетските жреци-мъдреци и египетските ръководители са имали.
Обаче мировият час за тази мисия беше вече минала, човечеството трябваше да бъде призовано за развитието на онази душевна сила, която трябваше да замести за дълго време в развитието на човечеството старото смътно ясновидство. Азовото съзнание, интелектуалността, рационализмът, разумът и умът, които са насочени към външния сетивен свят, трябваше да бъдат поставени в човечеството на мястото на старото ясновидство. Обаче аз вече споменах, че в бъдещите двете форми ще се съединят: ясновидската сила с интелектуалното съзнание, така щото човечеството отива към едно такова бъдеще, когато в хората ще бъде обща една интелектуалност протъкана от ясновидска форма.
към текста >>
Следователно, това, което днес считаме
като
най-важен елемент на културния живот, е получило своя първи импулс чрез Мойсей.
Следователно, това, което днес считаме като най-важен елемент на културния живот, е получило своя първи импулс чрез Мойсей.
От тук и чувството, което още имаме в нашата душа на душевна сила за продължаващото действие на Мойсеевия импулс, интелектуалистичното мислене, действието в ума, в разума, беше това което беше дадено на Мойсея. На него то беше още дадено по един съвършено особен начин. Защото всичко, което по-късно трябва да се яви в неговата особена форма, трябва да бъде от по-рано дадено в особено в света на древните времена. Тук ние имаме пред себе си един чудесен пример. Това, което по-късното човечество дължи на Мойсея, е силата за раждане на разума и интелекта, да мисли интелектуално върху света в пълно будно състояние от азовото съзнание, да си обясни интелектуално света.
към текста >>
И образът, който така величествено ни е показан от Библията в "горящата къпина", този образ познава всеки един, който се издига до едно духовно познание, той го познава отново
като
нещо, чрез което вижда в духовния свят.
Който е запознат с фактите, знае, как в течение на развитие на човешката душа стига до там, постепенно да вижда изменени външните предмети, така щото на заден план те се явяват протъкани от първообразите, от които са възниквали.
И образът, който така величествено ни е показан от Библията в "горящата къпина", този образ познава всеки един, който се издига до едно духовно познание, той го познава отново като нещо, чрез което вижда в духовния свят.
Така ние разбираме, как това, което трябваше да бъде дадено на Мойсея по ясновидски начин то трябваше да бъде едно ново съзнание за мировия Дух, който протъкава и изпълва със своя живот света. Докато предишните народи бяха главно към множеството на мировите сили така, щото тези сили действуваха в човешката душа по такъв начин, че отделните душевни сили не представляваха едно единство, а едно множество, и човешката душа беше само страната за тяхното действие -, сега Мойсей трябваше да познае един миров Дух, който не се изявява само за едно отделна душевна сила която не стои до други равностойни нему духове, действуващи в други душевни сили; а Мойсей трябваше да познае онзи миров Дух, който може да се изяви само в най-дълбокия, в най-свещения център на душевния живот, като се изявява само в самия Аз, където човешката душа осъзнава своя център. Когато човешката душа чувствува, че в Аза тя стои така в тъкането и живота на духовното, както някога са се чувствували народите, че с тяхното същество те стоят в духовните мирови сили, тогава душата чувствува това, което на Мойсея се изяви това чрез ясновидско познание и което трябваше да бъде почитано на основа на света, за което народите получиха импулса от Мойсея. Тази основа на света, тази Първопричина на света хората могат да я разбират с ума, който комбинира явленията на света, могат да я разберат като единност стояща на основата на света. Когато днес често поглежда към центъра на своя душевен живот, самият този център едно нещо, което трябва да му се яви като твърде бедно по съдържание, на всеки че е най-силното, което човек може да изживее.
към текста >>
Докато предишните народи бяха главно към множеството на мировите сили така, щото тези сили действуваха в човешката душа по такъв начин, че отделните душевни сили не представляваха едно единство, а едно множество, и човешката душа беше само страната за тяхното действие -, сега Мойсей трябваше да познае един миров Дух, който не се изявява само за едно отделна душевна сила която не стои до други равностойни нему духове, действуващи в други душевни сили; а Мойсей трябваше да познае онзи миров Дух, който може да се изяви само в най-дълбокия, в най-свещения център на душевния живот,
като
се изявява само в самия Аз, където човешката душа осъзнава своя център.
Който е запознат с фактите, знае, как в течение на развитие на човешката душа стига до там, постепенно да вижда изменени външните предмети, така щото на заден план те се явяват протъкани от първообразите, от които са възниквали. И образът, който така величествено ни е показан от Библията в "горящата къпина", този образ познава всеки един, който се издига до едно духовно познание, той го познава отново като нещо, чрез което вижда в духовния свят. Така ние разбираме, как това, което трябваше да бъде дадено на Мойсея по ясновидски начин то трябваше да бъде едно ново съзнание за мировия Дух, който протъкава и изпълва със своя живот света.
Докато предишните народи бяха главно към множеството на мировите сили така, щото тези сили действуваха в човешката душа по такъв начин, че отделните душевни сили не представляваха едно единство, а едно множество, и човешката душа беше само страната за тяхното действие -, сега Мойсей трябваше да познае един миров Дух, който не се изявява само за едно отделна душевна сила която не стои до други равностойни нему духове, действуващи в други душевни сили; а Мойсей трябваше да познае онзи миров Дух, който може да се изяви само в най-дълбокия, в най-свещения център на душевния живот, като се изявява само в самия Аз, където човешката душа осъзнава своя център.
Когато човешката душа чувствува, че в Аза тя стои така в тъкането и живота на духовното, както някога са се чувствували народите, че с тяхното същество те стоят в духовните мирови сили, тогава душата чувствува това, което на Мойсея се изяви това чрез ясновидско познание и което трябваше да бъде почитано на основа на света, за което народите получиха импулса от Мойсея. Тази основа на света, тази Първопричина на света хората могат да я разбират с ума, който комбинира явленията на света, могат да я разберат като единност стояща на основата на света. Когато днес често поглежда към центъра на своя душевен живот, самият този център едно нещо, което трябва да му се яви като твърде бедно по съдържание, на всеки че е най-силното, което човек може да изживее. Към този център, на техния душевен живот са се почувствували насочени особено високо надарени натури в течение на техния живот, какъвто е бил например Жан Пол, който разказва в своята автобиография: "Никога няма да забравя неразказаното още никому явление в мене, когато присъствах на раждането на моето себесъзнание, за което явление мога да посоча мястото и времето. В един преди обед стоях като малко момче на вратата на къщата и гледах наляво към дръвника, когато внезапно яви вътрешното видение "аз съм един аз" слезе като светкавица от небето върху мене и от тогава остана светещо: тогава моят аз за първи път видя самия себе си и за вечността.
към текста >>
Тази основа на света, тази Първопричина на света хората могат да я разбират с ума, който комбинира явленията на света, могат да я разберат
като
единност стояща на основата на света.
Който е запознат с фактите, знае, как в течение на развитие на човешката душа стига до там, постепенно да вижда изменени външните предмети, така щото на заден план те се явяват протъкани от първообразите, от които са възниквали. И образът, който така величествено ни е показан от Библията в "горящата къпина", този образ познава всеки един, който се издига до едно духовно познание, той го познава отново като нещо, чрез което вижда в духовния свят. Така ние разбираме, как това, което трябваше да бъде дадено на Мойсея по ясновидски начин то трябваше да бъде едно ново съзнание за мировия Дух, който протъкава и изпълва със своя живот света. Докато предишните народи бяха главно към множеството на мировите сили така, щото тези сили действуваха в човешката душа по такъв начин, че отделните душевни сили не представляваха едно единство, а едно множество, и човешката душа беше само страната за тяхното действие -, сега Мойсей трябваше да познае един миров Дух, който не се изявява само за едно отделна душевна сила която не стои до други равностойни нему духове, действуващи в други душевни сили; а Мойсей трябваше да познае онзи миров Дух, който може да се изяви само в най-дълбокия, в най-свещения център на душевния живот, като се изявява само в самия Аз, където човешката душа осъзнава своя център. Когато човешката душа чувствува, че в Аза тя стои така в тъкането и живота на духовното, както някога са се чувствували народите, че с тяхното същество те стоят в духовните мирови сили, тогава душата чувствува това, което на Мойсея се изяви това чрез ясновидско познание и което трябваше да бъде почитано на основа на света, за което народите получиха импулса от Мойсея.
Тази основа на света, тази Първопричина на света хората могат да я разбират с ума, който комбинира явленията на света, могат да я разберат като единност стояща на основата на света.
Когато днес често поглежда към центъра на своя душевен живот, самият този център едно нещо, което трябва да му се яви като твърде бедно по съдържание, на всеки че е най-силното, което човек може да изживее. Към този център, на техния душевен живот са се почувствували насочени особено високо надарени натури в течение на техния живот, какъвто е бил например Жан Пол, който разказва в своята автобиография: "Никога няма да забравя неразказаното още никому явление в мене, когато присъствах на раждането на моето себесъзнание, за което явление мога да посоча мястото и времето. В един преди обед стоях като малко момче на вратата на къщата и гледах наляво към дръвника, когато внезапно яви вътрешното видение "аз съм един аз" слезе като светкавица от небето върху мене и от тогава остана светещо: тогава моят аз за първи път видя самия себе си и за вечността. Трудно може да се помисли тук за измами на паметта, тъй като никакъв чужд разказ не можеше да се намеси в едно събитие станало в най-скритата светая-светих на човечността на което получи трайност само чрез всекидневните странни обстоятелства." Това, което е "най-скритата светая-светих", се яви на човека като най-силното, като най-мощното в душевния живот, но не може да осъзнаят това така, както осъзнава разнообразните други душевни изживявания: то не е така богато. Когато човекът се оттегля в този свят той чувствува, че в чудесните думи "Аз съм" този център на неговия душевен живот звучи мощно и интензивно, но с малко словесно съдържание.
към текста >>
Когато днес често поглежда към центъра на своя душевен живот, самият този център едно нещо, което трябва да му се яви
като
твърде бедно по съдържание, на всеки че е най-силното, което човек може да изживее.
И образът, който така величествено ни е показан от Библията в "горящата къпина", този образ познава всеки един, който се издига до едно духовно познание, той го познава отново като нещо, чрез което вижда в духовния свят. Така ние разбираме, как това, което трябваше да бъде дадено на Мойсея по ясновидски начин то трябваше да бъде едно ново съзнание за мировия Дух, който протъкава и изпълва със своя живот света. Докато предишните народи бяха главно към множеството на мировите сили така, щото тези сили действуваха в човешката душа по такъв начин, че отделните душевни сили не представляваха едно единство, а едно множество, и човешката душа беше само страната за тяхното действие -, сега Мойсей трябваше да познае един миров Дух, който не се изявява само за едно отделна душевна сила която не стои до други равностойни нему духове, действуващи в други душевни сили; а Мойсей трябваше да познае онзи миров Дух, който може да се изяви само в най-дълбокия, в най-свещения център на душевния живот, като се изявява само в самия Аз, където човешката душа осъзнава своя център. Когато човешката душа чувствува, че в Аза тя стои така в тъкането и живота на духовното, както някога са се чувствували народите, че с тяхното същество те стоят в духовните мирови сили, тогава душата чувствува това, което на Мойсея се изяви това чрез ясновидско познание и което трябваше да бъде почитано на основа на света, за което народите получиха импулса от Мойсея. Тази основа на света, тази Първопричина на света хората могат да я разбират с ума, който комбинира явленията на света, могат да я разберат като единност стояща на основата на света.
Когато днес често поглежда към центъра на своя душевен живот, самият този център едно нещо, което трябва да му се яви като твърде бедно по съдържание, на всеки че е най-силното, което човек може да изживее.
Към този център, на техния душевен живот са се почувствували насочени особено високо надарени натури в течение на техния живот, какъвто е бил например Жан Пол, който разказва в своята автобиография: "Никога няма да забравя неразказаното още никому явление в мене, когато присъствах на раждането на моето себесъзнание, за което явление мога да посоча мястото и времето. В един преди обед стоях като малко момче на вратата на къщата и гледах наляво към дръвника, когато внезапно яви вътрешното видение "аз съм един аз" слезе като светкавица от небето върху мене и от тогава остана светещо: тогава моят аз за първи път видя самия себе си и за вечността. Трудно може да се помисли тук за измами на паметта, тъй като никакъв чужд разказ не можеше да се намеси в едно събитие станало в най-скритата светая-светих на човечността на което получи трайност само чрез всекидневните странни обстоятелства." Това, което е "най-скритата светая-светих", се яви на човека като най-силното, като най-мощното в душевния живот, но не може да осъзнаят това така, както осъзнава разнообразните други душевни изживявания: то не е така богато. Когато човекът се оттегля в този свят той чувствува, че в чудесните думи "Аз съм" този център на неговия душевен живот звучи мощно и интензивно, но с малко словесно съдържание.
към текста >>
В един преди обед стоях
като
малко момче на вратата на къщата и гледах наляво към дръвника, когато внезапно яви вътрешното видение "аз съм един аз" слезе
като
светкавица от небето върху мене и от тогава остана светещо: тогава моят аз за първи път видя самия себе си и за вечността.
Докато предишните народи бяха главно към множеството на мировите сили така, щото тези сили действуваха в човешката душа по такъв начин, че отделните душевни сили не представляваха едно единство, а едно множество, и човешката душа беше само страната за тяхното действие -, сега Мойсей трябваше да познае един миров Дух, който не се изявява само за едно отделна душевна сила която не стои до други равностойни нему духове, действуващи в други душевни сили; а Мойсей трябваше да познае онзи миров Дух, който може да се изяви само в най-дълбокия, в най-свещения център на душевния живот, като се изявява само в самия Аз, където човешката душа осъзнава своя център. Когато човешката душа чувствува, че в Аза тя стои така в тъкането и живота на духовното, както някога са се чувствували народите, че с тяхното същество те стоят в духовните мирови сили, тогава душата чувствува това, което на Мойсея се изяви това чрез ясновидско познание и което трябваше да бъде почитано на основа на света, за което народите получиха импулса от Мойсея. Тази основа на света, тази Първопричина на света хората могат да я разбират с ума, който комбинира явленията на света, могат да я разберат като единност стояща на основата на света. Когато днес често поглежда към центъра на своя душевен живот, самият този център едно нещо, което трябва да му се яви като твърде бедно по съдържание, на всеки че е най-силното, което човек може да изживее. Към този център, на техния душевен живот са се почувствували насочени особено високо надарени натури в течение на техния живот, какъвто е бил например Жан Пол, който разказва в своята автобиография: "Никога няма да забравя неразказаното още никому явление в мене, когато присъствах на раждането на моето себесъзнание, за което явление мога да посоча мястото и времето.
В един преди обед стоях като малко момче на вратата на къщата и гледах наляво към дръвника, когато внезапно яви вътрешното видение "аз съм един аз" слезе като светкавица от небето върху мене и от тогава остана светещо: тогава моят аз за първи път видя самия себе си и за вечността.
Трудно може да се помисли тук за измами на паметта, тъй като никакъв чужд разказ не можеше да се намеси в едно събитие станало в най-скритата светая-светих на човечността на което получи трайност само чрез всекидневните странни обстоятелства." Това, което е "най-скритата светая-светих", се яви на човека като най-силното, като най-мощното в душевния живот, но не може да осъзнаят това така, както осъзнава разнообразните други душевни изживявания: то не е така богато. Когато човекът се оттегля в този свят той чувствува, че в чудесните думи "Аз съм" този център на неговия душевен живот звучи мощно и интензивно, но с малко словесно съдържание.
към текста >>
Трудно може да се помисли тук за измами на паметта, тъй
като
никакъв чужд разказ не можеше да се намеси в едно събитие станало в най-скритата светая-светих на човечността на което получи трайност само чрез всекидневните странни обстоятелства." Това, което е "най-скритата светая-светих", се яви на човека
като
най-силното,
като
най-мощното в душевния живот, но не може да осъзнаят това така, както осъзнава разнообразните други душевни изживявания: то не е така богато.
Когато човешката душа чувствува, че в Аза тя стои така в тъкането и живота на духовното, както някога са се чувствували народите, че с тяхното същество те стоят в духовните мирови сили, тогава душата чувствува това, което на Мойсея се изяви това чрез ясновидско познание и което трябваше да бъде почитано на основа на света, за което народите получиха импулса от Мойсея. Тази основа на света, тази Първопричина на света хората могат да я разбират с ума, който комбинира явленията на света, могат да я разберат като единност стояща на основата на света. Когато днес често поглежда към центъра на своя душевен живот, самият този център едно нещо, което трябва да му се яви като твърде бедно по съдържание, на всеки че е най-силното, което човек може да изживее. Към този център, на техния душевен живот са се почувствували насочени особено високо надарени натури в течение на техния живот, какъвто е бил например Жан Пол, който разказва в своята автобиография: "Никога няма да забравя неразказаното още никому явление в мене, когато присъствах на раждането на моето себесъзнание, за което явление мога да посоча мястото и времето. В един преди обед стоях като малко момче на вратата на къщата и гледах наляво към дръвника, когато внезапно яви вътрешното видение "аз съм един аз" слезе като светкавица от небето върху мене и от тогава остана светещо: тогава моят аз за първи път видя самия себе си и за вечността.
Трудно може да се помисли тук за измами на паметта, тъй като никакъв чужд разказ не можеше да се намеси в едно събитие станало в най-скритата светая-светих на човечността на което получи трайност само чрез всекидневните странни обстоятелства." Това, което е "най-скритата светая-светих", се яви на човека като най-силното, като най-мощното в душевния живот, но не може да осъзнаят това така, както осъзнава разнообразните други душевни изживявания: то не е така богато.
Когато човекът се оттегля в този свят той чувствува, че в чудесните думи "Аз съм" този център на неговия душевен живот звучи мощно и интензивно, но с малко словесно съдържание.
към текста >>
Чак в тази скрита светая-светих действува онзи миров Дух, който е ясен за Мойсея
като
единен миров Дух.
Чак в тази скрита светая-светих действува онзи миров Дух, който е ясен за Мойсея като единен миров Дух.
Нищо чудно, че когато този миров Дух се изяви на Мойсея, той си каза: Щом получавам задачата да застана пред народа, за да сложа началото на една култура, която да бъде основана на себесъзнанието, кой ще ми повярва? На кое име трябва да се позова аз за моята мисия? И той получи като отговор: "Ще кажеш: Аз съм АЗ-СЪМ! " /Моето име е "АЗ-СЪМ"/. А това значи: Ти не можеш да изразиш името на онова Същество, което се изявява с най-вътрешната светиня на човешкото същество, по друг начин, освен с думите, които означават собственото битие!
към текста >>
И той получи
като
отговор: "Ще кажеш: Аз съм АЗ-СЪМ!
Чак в тази скрита светая-светих действува онзи миров Дух, който е ясен за Мойсея като единен миров Дух. Нищо чудно, че когато този миров Дух се изяви на Мойсея, той си каза: Щом получавам задачата да застана пред народа, за да сложа началото на една култура, която да бъде основана на себесъзнанието, кой ще ми повярва? На кое име трябва да се позова аз за моята мисия?
И той получи като отговор: "Ще кажеш: Аз съм АЗ-СЪМ!
" /Моето име е "АЗ-СЪМ"/. А това значи: Ти не можеш да изразиш името на онова Същество, което се изявява с най-вътрешната светиня на човешкото същество, по друг начин, освен с думите, които означават собственото битие! /Аз съм/. Така Мойсей се показа в явлението на горящата къпина природата на Яхве или Йехова и не разбирание, че в часа, в който името на Яхве изгря като "АЗ-СЪМ", развитието на човечеството навлезе един нов елемент, че трябваше да бъде заменена старата египетска култура, в която Мойсей трябваше само да развие своята душа, за да разбере това, което трябваше да го срещне с най-висшето в живота.
към текста >>
Така Мойсей се показа в явлението на горящата къпина природата на Яхве или Йехова и не разбирание, че в часа, в който името на Яхве изгря
като
"АЗ-СЪМ", развитието на човечеството навлезе един нов елемент, че трябваше да бъде заменена старата египетска култура, в която Мойсей трябваше само да развие своята душа, за да разбере това, което трябваше да го срещне с най-висшето в живота.
На кое име трябва да се позова аз за моята мисия? И той получи като отговор: "Ще кажеш: Аз съм АЗ-СЪМ! " /Моето име е "АЗ-СЪМ"/. А това значи: Ти не можеш да изразиш името на онова Същество, което се изявява с най-вътрешната светиня на човешкото същество, по друг начин, освен с думите, които означават собственото битие! /Аз съм/.
Така Мойсей се показа в явлението на горящата къпина природата на Яхве или Йехова и не разбирание, че в часа, в който името на Яхве изгря като "АЗ-СЪМ", развитието на човечеството навлезе един нов елемент, че трябваше да бъде заменена старата египетска култура, в която Мойсей трябваше само да развие своята душа, за да разбере това, което трябваше да го срещне с най-висшето в живота.
към текста >>
Ето защото споменът за това, което Мойсей намери със своя народ, беше празнуван
като
спомен за прехода от старото в новото време Пасах /Пасха.
Защото Мойсей говори един нов език, облича това, което има да каже с думи, които произлизат от азовото съзнание на човешката душа, които трябваше да останат напълно неразбираеми спрямо онова, което фараонът не можеше единствено да мисли. Така целият египетски народ беше натоварен до онзи час в света с една мисия, която той можеше да изпълни само на основата на старото ясновидско съзнание. Обаче часът за това беше вече изминал. Ако египетският народ живееше по-нататък, той живееше по-нататък с онези качества на народ, с онзи темперамент, които притежаваше по-рано, но той не намери прехода през пропастта, която се шири между старото време и новото, за което беше предназначен именно еврейският народ. Този преход от старото в новото време намери Мойсей.
Ето защото споменът за това, което Мойсей намери със своя народ, беше празнуван като спомен за прехода от старото в новото време Пасах /Пасха.
Пасах = преход/. Защото този Пасах трябваше да напомня, че на Мойсея бе дадена възможността да бъде премината пропастта между старото и новото време. Египтяните не можеха да преминат тази пропаст, не можеха да хвърлят мост над нея, те останаха на едно място като народ и времето мина над тях. Така трябва да си представим отношението на Мойсея към египтяните и към неговия собствен народ.
към текста >>
Египтяните не можеха да преминат тази пропаст, не можеха да хвърлят мост над нея, те останаха на едно място
като
народ и времето мина над тях.
Ако египетският народ живееше по-нататък, той живееше по-нататък с онези качества на народ, с онзи темперамент, които притежаваше по-рано, но той не намери прехода през пропастта, която се шири между старото време и новото, за което беше предназначен именно еврейският народ. Този преход от старото в новото време намери Мойсей. Ето защото споменът за това, което Мойсей намери със своя народ, беше празнуван като спомен за прехода от старото в новото време Пасах /Пасха. Пасах = преход/. Защото този Пасах трябваше да напомня, че на Мойсея бе дадена възможността да бъде премината пропастта между старото и новото време.
Египтяните не можеха да преминат тази пропаст, не можеха да хвърлят мост над нея, те останаха на едно място като народ и времето мина над тях.
Така трябва да си представим отношението на Мойсея към египтяните и към неговия собствен народ.
към текста >>
Но интелектуалното съзнание има за свой инструмент, за свое оръдие именно човешкия организъм,
като
този организъм е свързан с мозъка и с кръвта.
Това, което Мойсей имаше да даде на своя собствен народ, беше напълно основано в природата на еврейския народ. Що беше то? Старото ясновидство трябваше да бъде заменено от интелектуалното умствено съзнание. В миналите сказки бе показано, как ясновидското съзнание беше свързано с външното тяло, как то се развива свободно тогава, когато чрез своите психически упражнения човекът става в своя душевен живот свободен от външния телесен инструмент.
Но интелектуалното съзнание има за свой инструмент, за свое оръдие именно човешкия организъм, като този организъм е свързан с мозъка и с кръвта.
Това, което по-рано висеше така да се каже над физическия организъм и намери своето по-нататъшно развитие отвъд организма чрез отношението между учител и ученик, това трябваше да се вживее като свързано с един физически организъм, т.е. свързано с това, което течеше с кръвта на народа от поколение на поколение по-нататък. Ето защо това, което Мойсей трябваше да даде, понеже беше импулсът за една интелектуална култура, то може да бъде дадено само на един народ, който строго се придържаше към по-нататъшното течение на кръвта през поколенията. С този инструмент беше свързана първо същността на новата култура. Тя трябваше да се изяви така, че това изявяване не ставаше само в духовното, а така, както народът бе изведен вън от другия народ, сред който беше изпитал своята подготовка, и след това разви чисто за себе си в отделно редуване на поколенията, в отделно течение на кръвта през поколенията външен инструмент, външното оръдие, което трябваше да създаде основата на интелектуалната култура за цялото бъдеще.
към текста >>
Това, което по-рано висеше така да се каже над физическия организъм и намери своето по-нататъшно развитие отвъд организма чрез отношението между учител и ученик, това трябваше да се вживее
като
свързано с един физически организъм, т.е.
Това, което Мойсей имаше да даде на своя собствен народ, беше напълно основано в природата на еврейския народ. Що беше то? Старото ясновидство трябваше да бъде заменено от интелектуалното умствено съзнание. В миналите сказки бе показано, как ясновидското съзнание беше свързано с външното тяло, как то се развива свободно тогава, когато чрез своите психически упражнения човекът става в своя душевен живот свободен от външния телесен инструмент. Но интелектуалното съзнание има за свой инструмент, за свое оръдие именно човешкия организъм, като този организъм е свързан с мозъка и с кръвта.
Това, което по-рано висеше така да се каже над физическия организъм и намери своето по-нататъшно развитие отвъд организма чрез отношението между учител и ученик, това трябваше да се вживее като свързано с един физически организъм, т.е.
свързано с това, което течеше с кръвта на народа от поколение на поколение по-нататък. Ето защо това, което Мойсей трябваше да даде, понеже беше импулсът за една интелектуална култура, то може да бъде дадено само на един народ, който строго се придържаше към по-нататъшното течение на кръвта през поколенията. С този инструмент беше свързана първо същността на новата култура. Тя трябваше да се изяви така, че това изявяване не ставаше само в духовното, а така, както народът бе изведен вън от другия народ, сред който беше изпитал своята подготовка, и след това разви чисто за себе си в отделно редуване на поколенията, в отделно течение на кръвта през поколенията външен инструмент, външното оръдие, което трябваше да създаде основата на интелектуалната култура за цялото бъдеще.
към текста >>
Този факт ни се разказва в Библията и ни се показва: Мойсей стои там
като
основател на новия, интелектуализиран светоглед, който и днес още съвсем не е изтекъл, който отново ще научи човека да доведе практиката на живота в хармония с природните отношения, както Мойсей направи това.
И така ето че виждаме Мойсея и неговия народ застанали пред Червено Море. Чрез едно знание, което е подобно на нашето, което при него е пренесено още в ясновидското състояние, той познава, как чрез природните отношения чрез една особено комбинирана връзка на източния вятър и на приливното и отливното движение на морето съществува една възможност да пренесе своя народ през морето в благоприятния час.
Този факт ни се разказва в Библията и ни се показва: Мойсей стои там като основател на новия, интелектуализиран светоглед, който и днес още съвсем не е изтекъл, който отново ще научи човека да доведе практиката на живота в хармония с природните отношения, както Мойсей направи това.
Египтяните бяха един народ, чийто час беше минал. Те не можеха вече да знаят, какво ще стане в по-късен час. Старите природните инстинкти бяха изчезнали у тях. Така те се намираха на същото място както в древни времена. Но в древни времена те биха си казали: Сега ние не можем да минем отвъд!
към текста >>
Този народ трябваше да бъде преведен там
като
нещо, което чрез цялостната форма на кръвта трябваше да основе интелектуалната култура.
Този народ трябваше да бъде преведен там като нещо, което чрез цялостната форма на кръвта трябваше да основе интелектуалната култура.
Това, което Мойсей имаше като ясновидство, не можеше обаче да бъде самата тази култура. Защото тази култура не трябваше да бъде ясновидска; тя трябваше именно да се яви като нещо ново спрямо старото ясновидство. Ето защо виждаме, как Мойсей се чувствуваше призван да доведе своя народ до определена точка, но самият той не можеше да го въведе в новата страна. Той трябваше да предостави това на онези, които бяха призвани за новата култура. Това ясно ни се казва в Библията.
към текста >>
Това, което Мойсей имаше
като
ясновидство, не можеше обаче да бъде самата тази култура.
Този народ трябваше да бъде преведен там като нещо, което чрез цялостната форма на кръвта трябваше да основе интелектуалната култура.
Това, което Мойсей имаше като ясновидство, не можеше обаче да бъде самата тази култура.
Защото тази култура не трябваше да бъде ясновидска; тя трябваше именно да се яви като нещо ново спрямо старото ясновидство. Ето защо виждаме, как Мойсей се чувствуваше призван да доведе своя народ до определена точка, но самият той не можеше да го въведе в новата страна. Той трябваше да предостави това на онези, които бяха призвани за новата култура. Това ясно ни се казва в Библията. Докато Мойсей е вестител на Бога, който се изявява чак в азовата същност, загатва ни се също, че Мойсей е само в състояние чрез своя ясновиждащ поглед да чуе силата на словото на този миров Дух.
към текста >>
Защото тази култура не трябваше да бъде ясновидска; тя трябваше именно да се яви
като
нещо ново спрямо старото ясновидство.
Този народ трябваше да бъде преведен там като нещо, което чрез цялостната форма на кръвта трябваше да основе интелектуалната култура. Това, което Мойсей имаше като ясновидство, не можеше обаче да бъде самата тази култура.
Защото тази култура не трябваше да бъде ясновидска; тя трябваше именно да се яви като нещо ново спрямо старото ясновидство.
Ето защо виждаме, как Мойсей се чувствуваше призван да доведе своя народ до определена точка, но самият той не можеше да го въведе в новата страна. Той трябваше да предостави това на онези, които бяха призвани за новата култура. Това ясно ни се казва в Библията. Докато Мойсей е вестител на Бога, който се изявява чак в азовата същност, загатва ни се също, че Мойсей е само в състояние чрез своя ясновиждащ поглед да чуе силата на словото на този миров Дух. И когато се намира в едно положение, където изоставен на себе си трябва да помогне на своя народ, той прибягва до своята шатра, където отново може да види ясновидски своя Бог.
към текста >>
Сега азовата култура трябваше да се вживее
като
един дар отгоре,
като
една култура на народ,
като
един съсъд, който трябваше да приеме ново съдържание.
Чрез мисията на Мойсея човечеството беше доведено до там, където то трябваше да разбере и можеше да разбере, че протъкаващият и оживяващият света миров Дух можеше да бъде най-ясно почувствуван, най-човешки почувствуван в "Аз съм", в най-вътрешния център на човешката душа, но че първо Аз съм трябва да се изпълни с едно съдържание, което сега отново може да обгърне света, така щото бедната дума Аз съм може да получи най-богатото съдържанието за целта беше необходима една друга мисия, мисията, която после можа да бъде изразена със забележителните думи на апостол Павла: "Не аз а Христос в мене! " Мойсей доведе човечеството до основаването на една азова култура.
Сега азовата култура трябваше да се вживее като един дар отгоре, като една култура на народ, като един съсъд, който трябваше да приеме ново съдържание.
Азът трябваше първо да се развие в лоното на древноеврейския народ и в съсъда трябваше да се влее онова, което можеше да излезе от едно действително истинско разбиране на палестинските събития на Голготската Тайна. Тук Азът трябваше да приеме едно ново съдържание, което беше почерпено от самия духовен свят. Това, което бе влято като нещо ново в Аза от подготвителното развитие на човечеството и лицето на древноеврейския народ, ние можем да го разберем най-добре, когато хвърлим поглед върху трагедията разказана по чудесен начин в книгата на Йов, но която трагедия можем да разберем само от особеността на древноеврейския народ.
към текста >>
Това, което бе влято
като
нещо ново в Аза от подготвителното развитие на човечеството и лицето на древноеврейския народ, ние можем да го разберем най-добре, когато хвърлим поглед върху трагедията разказана по чудесен начин в книгата на Йов, но която трагедия можем да разберем само от особеността на древноеврейския народ.
Чрез мисията на Мойсея човечеството беше доведено до там, където то трябваше да разбере и можеше да разбере, че протъкаващият и оживяващият света миров Дух можеше да бъде най-ясно почувствуван, най-човешки почувствуван в "Аз съм", в най-вътрешния център на човешката душа, но че първо Аз съм трябва да се изпълни с едно съдържание, което сега отново може да обгърне света, така щото бедната дума Аз съм може да получи най-богатото съдържанието за целта беше необходима една друга мисия, мисията, която после можа да бъде изразена със забележителните думи на апостол Павла: "Не аз а Христос в мене! " Мойсей доведе човечеството до основаването на една азова култура. Сега азовата култура трябваше да се вживее като един дар отгоре, като една култура на народ, като един съсъд, който трябваше да приеме ново съдържание. Азът трябваше първо да се развие в лоното на древноеврейския народ и в съсъда трябваше да се влее онова, което можеше да излезе от едно действително истинско разбиране на палестинските събития на Голготската Тайна. Тук Азът трябваше да приеме едно ново съдържание, което беше почерпено от самия духовен свят.
Това, което бе влято като нещо ново в Аза от подготвителното развитие на човечеството и лицето на древноеврейския народ, ние можем да го разберем най-добре, когато хвърлим поглед върху трагедията разказана по чудесен начин в книгата на Йов, но която трагедия можем да разберем само от особеността на древноеврейския народ.
към текста >>
В тази книга ни се разказва, че Йов въпреки че се придържа
като
един праведен към своя Бог и има съзнание, че всичко, което има, идва от неговия Бог,изпитва нещастие след нещастие в своя живот, в своето семейство, лично върху себе си.
В тази книга ни се разказва, че Йов въпреки че се придържа като един праведен към своя Бог и има съзнание, че всичко, което има, идва от неговия Бог,изпитва нещастие след нещастие в своя живот, в своето семейство, лично върху себе си.
Така щото в откровенията на неговия Бог има нещо, което би могло да го заблуди и да го вкара в съмнение, че действително онзи миров Дух, за който току що говорихме, се изявява в човешкия Аз. Нещата отиват толкова далече, че жената на Йов не може да разбере, защо нейният мъж още се придържа към своя Бог и затова му казва забележителните думи, които имат едно незабравимо значение: "Отречи се от твоя Бог и умри! " Какво значат следователно в смисъла на тази пълна със значение алегорична трагедия тези думи: "Отречи се от твоя Бог и умри! "? Нищо друго освен: Щом Бог, който трябва да бъде изворът на твоя живот, се отнася така с тебе, тогава отречи се от него.
към текста >>
Приятелите на Йов не могат да разберат, че той не е поел върху себе си никакъв грях, тъй
като
резултатите би трябвало да се проявят над праведната личност.
Нещата отиват толкова далече, че жената на Йов не може да разбере, защо нейният мъж още се придържа към своя Бог и затова му казва забележителните думи, които имат едно незабравимо значение: "Отречи се от твоя Бог и умри! " Какво значат следователно в смисъла на тази пълна със значение алегорична трагедия тези думи: "Отречи се от твоя Бог и умри! "? Нищо друго освен: Щом Бог, който трябва да бъде изворът на твоя живот, се отнася така с тебе, тогава отречи се от него. Но тогава е сигурно, че участта на това отричане от Бога е смъртта, че този, който се отрича от Бога, той се откъсва от живото развитие.
Приятелите на Йов не могат да разберат, че той не е поел върху себе си никакъв грях, тъй като резултатите би трябвало да се проявят над праведната личност.
Самият разказвач не може да ни накара да разберем по друг начин, че все пак съществува мировата правда, освен чрез това, че смазаният, хвърлен в мизерия Йов все пак получава във физическия свят едно възмездие за всичко, което беше изгубил.
към текста >>
Ние разбираме света, когато го разбираме
като
произлязъл от един такъв Аз.
Така в алегорията на забележителната книга Йов звучи вече Мойсеевото съзнание и ние виждаме: Човекът е насочен към неговия Аз. Обаче в момента, когато може да се заблуди, когато Азът може да се изяви във физическото, той изгубва или може да изгуби съзнанието за връзката с извора на живота. Но че в света на физическото не трябва да има само изправяне, но при всяко изпадане в мизерията на физическото, в страданието и болката на физическото човекът може да бъде победител над всичко физическо, понеже в неговия Аз не само свети първоизточникът на всичко разпръснато във времето и пространството, а в този Аз може да бъде приета Силата на Вечния че човекът може да разбере това, то бе дадено с Христовия Импулс. Така с думите на Павла: "Не аз а Христос в мене" бе казано: При Мойсея хората бяха доведени до там, да разберат: Всичко, което протъкава и оживява света в пространство и във време, се изразява в най-дълбока форма в човешкия Аз.
Ние разбираме света, когато го разбираме като произлязъл от един такъв Аз.
Но ако искаш да приемеш Вечното в Аза, ти трябва да познаеш не само обединяването на временното, не само единството на Яхве във всичко намиращо се в разпространено в пространството и във времето, а концентрично дадения зад всяко единство извор на Христа.
към текста >>
С това ние виждаме личността на Мойсея
като
личност, която се подготвя за Християнството; виждаме как чрез Мойсея в човешкото съзнание бе така да се каже всаден съсъдът, който през цялото бъдещо развитие на човечеството ще трябва да бъде напълнен с вечната духовна субстанциалност, т.е.
С това ние виждаме личността на Мойсея като личност, която се подготвя за Християнството; виждаме как чрез Мойсея в човешкото съзнание бе така да се каже всаден съсъдът, който през цялото бъдещо развитие на човечеството ще трябва да бъде напълнен с вечната духовна субстанциалност, т.е.
разбрано в истинския смисъл с Христовата Същност. Така ние разбираме, как Мойсей е поставен в човешкото развитие. Именно чрез едно такова разглеждане всяко преглеждане на историята добива най-дълбокия смисъл. Че в този или онзи момент се явява тази или онази личност, че чрез тези личности в човечеството се вливат онези вечни извори, които водят човечеството напред в неговото развитие, това поражда в нас чувството за истинската връзка на отделния човек с цялото развитие на човечеството, на която връзка бе обърнато вече внимание в предидущата сказка върху Буда.
към текста >>
Когато така обгръщаме с поглед развитието на човечеството, ние си казваме: Ние се научаваме да се познаваме
като
стоящи в един жив смисъл на развитието.
Когато така обгръщаме с поглед развитието на човечеството, ние си казваме: Ние се научаваме да се познаваме като стоящи в един жив смисъл на развитието.
Ние се научаваме да познаваме, как така да се каже мировите Духове са имали нещо предвид с нашето съществуване и как това, което те са имали предвид, което са мислили, все повече и повече се проявява в живота. Да, разглеждането на най-великите духове и на най-великите събития на развитието на човечеството ни даряват с онова силно съзнание, с онази сигурност в нашата душа, с онази сигурност на надеждата, благодарение на която единствено можем да застанем правилно в общото определение на човечеството така, че да обгърнем по този начин мировата история и отново да почувствуваме хубавите думи на Гьоте, който казва: "Най-доброто", което историята може да роди в нас, е "ентусиазмът". Обаче онзи ентусиазъм, който не остава само едно мъртво удивление, а се състои в това, че ние приемаме в нашата душа семената на миналите времена и развиваме тези семена в плодове за бъдещето. И думите на поета оживяват в една изменена форма, когато от разглеждането на най-великите личности и на най-великите събития добиваме истината:
към текста >>
44.
5. Какво има да каже астрономията върху възникването на света; Берлин, 16. 03. 1911 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Може би това, което накрая ще се получи от тези разглеждания, ще изглежда за някои така,
като
че едно цвете на надеждата е било ошмулено.
Днес искаме да се спрем, да разгледаме от гледището на Духовната наука въпроса: Какво има да ни каже тази Астрономия върху възникването на света?
Може би това, което накрая ще се получи от тези разглеждания, ще изглежда за някои така, като че едно цвете на надеждата е било ошмулено.
Който би получил това впечатление, би могъл от друга страна да се утеши с това, че през последните години, накрая на 19-тия век тази Астрономия е донесла такива чудесни резултати, че имаме достатъчно основание да се радваме до най-висока степен на тези резултати също и интелектуално, .../има добавен текст но не се разчита/... даже когато чрез по-дълбоки познания на по-ново време в тази област именно това задълбочаване на астрономическата наука през последните десетилетия ни доставя малко надежда и радост, когато чрез нея, както тя застава пред нас като наука във външния свят, искаме да добием светлина върху великите въпроси за възникването и развитието на вселената. Тук трябва да обърнем първо вниманието на това, че към всичко онова, което съществуваше от времето, когато чрез Коперник, Кеплер, Галилей, чрез наблюденията на Хершел или чрез смелите спекулации на Кант и Лаплас получи такова силно задълбочаване, че към всичко това в течение на 19-то столетие се прибави нещо, което ни въведе по един неподозиран по-рано начин и в материалния характер на небесния свят. Докато по-рано хората трябваше да се ограничават да твърдят така да се каже от смелостта на човешката мисъл, че когато насочваме погледа към звездните светове, там застават срещу нас светове, които трябва да считаме подобни на нашия собствен свят, докато те трябваше да се ограничават в тази смелост на човешката интелектуалност, спектралната анализа на гениалните изследователи Кирххоф и Бунсен през 19-тия век ни даде възможност да проникнем чрез физикалните инструменти направо в материалната природа на звездите, така щото от онова време насам можем да се осмелим да твърдим на основата на непосредственото наблюдение, че в различните слънца, които светят за нас от пространството, в петната на мъглявините и в други формации, които срещаме в небесното пространство, имаме по същество същите вещества със същите материални свойства, които намираме и на нашата Земя. Ето защо можем да кажем, че от средата на 19-тия век насам нашата наука можа да добие познанието: Ние стоим тук като хора на Земята сред един материален свят с неговите закони, с неговите сили. От действието, което тези материални закони показват в така наречения спектроскоп които познаваме едва от средата на 19-тия век -, и от това, че от най-далечните небесни пространства в спектроскопа се получават същите действия, можем да заключим, че в цялото мирово пространство, доколкото става дума за материалния свят, имаме разлети същите вещества и същите закони на тази материя.
към текста >>
Който би получил това впечатление, би могъл от друга страна да се утеши с това, че през последните години, накрая на 19-тия век тази Астрономия е донесла такива чудесни резултати, че имаме достатъчно основание да се радваме до най-висока степен на тези резултати също и интелектуално, .../има добавен текст но не се разчита/... даже когато чрез по-дълбоки познания на по-ново време в тази област именно това задълбочаване на астрономическата наука през последните десетилетия ни доставя малко надежда и радост, когато чрез нея, както тя застава пред нас
като
наука във външния свят, искаме да добием светлина върху великите въпроси за възникването и развитието на вселената.
Днес искаме да се спрем, да разгледаме от гледището на Духовната наука въпроса: Какво има да ни каже тази Астрономия върху възникването на света? Може би това, което накрая ще се получи от тези разглеждания, ще изглежда за някои така, като че едно цвете на надеждата е било ошмулено.
Който би получил това впечатление, би могъл от друга страна да се утеши с това, че през последните години, накрая на 19-тия век тази Астрономия е донесла такива чудесни резултати, че имаме достатъчно основание да се радваме до най-висока степен на тези резултати също и интелектуално, .../има добавен текст но не се разчита/... даже когато чрез по-дълбоки познания на по-ново време в тази област именно това задълбочаване на астрономическата наука през последните десетилетия ни доставя малко надежда и радост, когато чрез нея, както тя застава пред нас като наука във външния свят, искаме да добием светлина върху великите въпроси за възникването и развитието на вселената.
Тук трябва да обърнем първо вниманието на това, че към всичко онова, което съществуваше от времето, когато чрез Коперник, Кеплер, Галилей, чрез наблюденията на Хершел или чрез смелите спекулации на Кант и Лаплас получи такова силно задълбочаване, че към всичко това в течение на 19-то столетие се прибави нещо, което ни въведе по един неподозиран по-рано начин и в материалния характер на небесния свят. Докато по-рано хората трябваше да се ограничават да твърдят така да се каже от смелостта на човешката мисъл, че когато насочваме погледа към звездните светове, там застават срещу нас светове, които трябва да считаме подобни на нашия собствен свят, докато те трябваше да се ограничават в тази смелост на човешката интелектуалност, спектралната анализа на гениалните изследователи Кирххоф и Бунсен през 19-тия век ни даде възможност да проникнем чрез физикалните инструменти направо в материалната природа на звездите, така щото от онова време насам можем да се осмелим да твърдим на основата на непосредственото наблюдение, че в различните слънца, които светят за нас от пространството, в петната на мъглявините и в други формации, които срещаме в небесното пространство, имаме по същество същите вещества със същите материални свойства, които намираме и на нашата Земя. Ето защо можем да кажем, че от средата на 19-тия век насам нашата наука можа да добие познанието: Ние стоим тук като хора на Земята сред един материален свят с неговите закони, с неговите сили. От действието, което тези материални закони показват в така наречения спектроскоп които познаваме едва от средата на 19-тия век -, и от това, че от най-далечните небесни пространства в спектроскопа се получават същите действия, можем да заключим, че в цялото мирово пространство, доколкото става дума за материалния свят, имаме разлети същите вещества и същите закони на тази материя. Докато в известно отношение по-рано изследването на движението на звездите беше само един вид геометрическо изчисление, прекрасното и гениално свързване на спектралната анализа с така наречения Доплеров принцип ни даде възможност да наблюдаваме не само онези движения, които стават пред нас, но и да ги познаваме като един вид нарисувани върху една повърхност движения на звездите; но от онова време насам ние можем да включим в нашето разсъждение и онези движения на звездите, които се отдалечават от нас или се приближават до нас, защото чрез Доплеровия принцип малкото разместване на линиите в спектроскопа стана от голямо значение за движението на звездите, доколкото те се отдалечават от нас или се приближават към нас.
към текста >>
Ето защо можем да кажем, че от средата на 19-тия век насам нашата наука можа да добие познанието: Ние стоим тук
като
хора на Земята сред един материален свят с неговите закони, с неговите сили.
Днес искаме да се спрем, да разгледаме от гледището на Духовната наука въпроса: Какво има да ни каже тази Астрономия върху възникването на света? Може би това, което накрая ще се получи от тези разглеждания, ще изглежда за някои така, като че едно цвете на надеждата е било ошмулено. Който би получил това впечатление, би могъл от друга страна да се утеши с това, че през последните години, накрая на 19-тия век тази Астрономия е донесла такива чудесни резултати, че имаме достатъчно основание да се радваме до най-висока степен на тези резултати също и интелектуално, .../има добавен текст но не се разчита/... даже когато чрез по-дълбоки познания на по-ново време в тази област именно това задълбочаване на астрономическата наука през последните десетилетия ни доставя малко надежда и радост, когато чрез нея, както тя застава пред нас като наука във външния свят, искаме да добием светлина върху великите въпроси за възникването и развитието на вселената. Тук трябва да обърнем първо вниманието на това, че към всичко онова, което съществуваше от времето, когато чрез Коперник, Кеплер, Галилей, чрез наблюденията на Хершел или чрез смелите спекулации на Кант и Лаплас получи такова силно задълбочаване, че към всичко това в течение на 19-то столетие се прибави нещо, което ни въведе по един неподозиран по-рано начин и в материалния характер на небесния свят. Докато по-рано хората трябваше да се ограничават да твърдят така да се каже от смелостта на човешката мисъл, че когато насочваме погледа към звездните светове, там застават срещу нас светове, които трябва да считаме подобни на нашия собствен свят, докато те трябваше да се ограничават в тази смелост на човешката интелектуалност, спектралната анализа на гениалните изследователи Кирххоф и Бунсен през 19-тия век ни даде възможност да проникнем чрез физикалните инструменти направо в материалната природа на звездите, така щото от онова време насам можем да се осмелим да твърдим на основата на непосредственото наблюдение, че в различните слънца, които светят за нас от пространството, в петната на мъглявините и в други формации, които срещаме в небесното пространство, имаме по същество същите вещества със същите материални свойства, които намираме и на нашата Земя.
Ето защо можем да кажем, че от средата на 19-тия век насам нашата наука можа да добие познанието: Ние стоим тук като хора на Земята сред един материален свят с неговите закони, с неговите сили.
От действието, което тези материални закони показват в така наречения спектроскоп които познаваме едва от средата на 19-тия век -, и от това, че от най-далечните небесни пространства в спектроскопа се получават същите действия, можем да заключим, че в цялото мирово пространство, доколкото става дума за материалния свят, имаме разлети същите вещества и същите закони на тази материя. Докато в известно отношение по-рано изследването на движението на звездите беше само един вид геометрическо изчисление, прекрасното и гениално свързване на спектралната анализа с така наречения Доплеров принцип ни даде възможност да наблюдаваме не само онези движения, които стават пред нас, но и да ги познаваме като един вид нарисувани върху една повърхност движения на звездите; но от онова време насам ние можем да включим в нашето разсъждение и онези движения на звездите, които се отдалечават от нас или се приближават до нас, защото чрез Доплеровия принцип малкото разместване на линиите в спектроскопа стана от голямо значение за движението на звездите, доколкото те се отдалечават от нас или се приближават към нас. Докато по-рано беше възможно да бъде изчислявано само онова, което ставаше в една плоскост, която стои перпендикулярно на посоката на нашия поглед. В един такъв принцип, какъвто е свързването на Доплеровия принцип със спектралната анализа, се съдържат големи постижения на астрономическата наука. Но това, което човешката глава може да измисли като един вид образ на света, както той се получава, когато си представим пространството изпълнено със слънца, планети, спътници на планетите, с мирови мъглявини и други образувания и техните преплетени едни в други движения и закономерни взаимодействия, за този образ на света, който се получава по този начин и които ние установяваме в нашите мисли ние казваме: Можем да считаме за понятно, че един такъв образ се яви на стремящия се към познание човек като образец на яснота и вътрешна еднородност, когато ставаше дума действителността да бъде обхваната с мисълта.
към текста >>
Докато в известно отношение по-рано изследването на движението на звездите беше само един вид геометрическо изчисление, прекрасното и гениално свързване на спектралната анализа с така наречения Доплеров принцип ни даде възможност да наблюдаваме не само онези движения, които стават пред нас, но и да ги познаваме
като
един вид нарисувани върху една повърхност движения на звездите; но от онова време насам ние можем да включим в нашето разсъждение и онези движения на звездите, които се отдалечават от нас или се приближават до нас, защото чрез Доплеровия принцип малкото разместване на линиите в спектроскопа стана от голямо значение за движението на звездите, доколкото те се отдалечават от нас или се приближават към нас.
Който би получил това впечатление, би могъл от друга страна да се утеши с това, че през последните години, накрая на 19-тия век тази Астрономия е донесла такива чудесни резултати, че имаме достатъчно основание да се радваме до най-висока степен на тези резултати също и интелектуално, .../има добавен текст но не се разчита/... даже когато чрез по-дълбоки познания на по-ново време в тази област именно това задълбочаване на астрономическата наука през последните десетилетия ни доставя малко надежда и радост, когато чрез нея, както тя застава пред нас като наука във външния свят, искаме да добием светлина върху великите въпроси за възникването и развитието на вселената. Тук трябва да обърнем първо вниманието на това, че към всичко онова, което съществуваше от времето, когато чрез Коперник, Кеплер, Галилей, чрез наблюденията на Хершел или чрез смелите спекулации на Кант и Лаплас получи такова силно задълбочаване, че към всичко това в течение на 19-то столетие се прибави нещо, което ни въведе по един неподозиран по-рано начин и в материалния характер на небесния свят. Докато по-рано хората трябваше да се ограничават да твърдят така да се каже от смелостта на човешката мисъл, че когато насочваме погледа към звездните светове, там застават срещу нас светове, които трябва да считаме подобни на нашия собствен свят, докато те трябваше да се ограничават в тази смелост на човешката интелектуалност, спектралната анализа на гениалните изследователи Кирххоф и Бунсен през 19-тия век ни даде възможност да проникнем чрез физикалните инструменти направо в материалната природа на звездите, така щото от онова време насам можем да се осмелим да твърдим на основата на непосредственото наблюдение, че в различните слънца, които светят за нас от пространството, в петната на мъглявините и в други формации, които срещаме в небесното пространство, имаме по същество същите вещества със същите материални свойства, които намираме и на нашата Земя. Ето защо можем да кажем, че от средата на 19-тия век насам нашата наука можа да добие познанието: Ние стоим тук като хора на Земята сред един материален свят с неговите закони, с неговите сили. От действието, което тези материални закони показват в така наречения спектроскоп които познаваме едва от средата на 19-тия век -, и от това, че от най-далечните небесни пространства в спектроскопа се получават същите действия, можем да заключим, че в цялото мирово пространство, доколкото става дума за материалния свят, имаме разлети същите вещества и същите закони на тази материя.
Докато в известно отношение по-рано изследването на движението на звездите беше само един вид геометрическо изчисление, прекрасното и гениално свързване на спектралната анализа с така наречения Доплеров принцип ни даде възможност да наблюдаваме не само онези движения, които стават пред нас, но и да ги познаваме като един вид нарисувани върху една повърхност движения на звездите; но от онова време насам ние можем да включим в нашето разсъждение и онези движения на звездите, които се отдалечават от нас или се приближават до нас, защото чрез Доплеровия принцип малкото разместване на линиите в спектроскопа стана от голямо значение за движението на звездите, доколкото те се отдалечават от нас или се приближават към нас.
Докато по-рано беше възможно да бъде изчислявано само онова, което ставаше в една плоскост, която стои перпендикулярно на посоката на нашия поглед. В един такъв принцип, какъвто е свързването на Доплеровия принцип със спектралната анализа, се съдържат големи постижения на астрономическата наука. Но това, което човешката глава може да измисли като един вид образ на света, както той се получава, когато си представим пространството изпълнено със слънца, планети, спътници на планетите, с мирови мъглявини и други образувания и техните преплетени едни в други движения и закономерни взаимодействия, за този образ на света, който се получава по този начин и които ние установяваме в нашите мисли ние казваме: Можем да считаме за понятно, че един такъв образ се яви на стремящия се към познание човек като образец на яснота и вътрешна еднородност, когато ставаше дума действителността да бъде обхваната с мисълта.
към текста >>
Но това, което човешката глава може да измисли
като
един вид образ на света, както той се получава, когато си представим пространството изпълнено със слънца, планети, спътници на планетите, с мирови мъглявини и други образувания и техните преплетени едни в други движения и закономерни взаимодействия, за този образ на света, който се получава по този начин и които ние установяваме в нашите мисли ние казваме: Можем да считаме за понятно, че един такъв образ се яви на стремящия се към познание човек
като
образец на яснота и вътрешна еднородност, когато ставаше дума действителността да бъде обхваната с мисълта.
Ето защо можем да кажем, че от средата на 19-тия век насам нашата наука можа да добие познанието: Ние стоим тук като хора на Земята сред един материален свят с неговите закони, с неговите сили. От действието, което тези материални закони показват в така наречения спектроскоп които познаваме едва от средата на 19-тия век -, и от това, че от най-далечните небесни пространства в спектроскопа се получават същите действия, можем да заключим, че в цялото мирово пространство, доколкото става дума за материалния свят, имаме разлети същите вещества и същите закони на тази материя. Докато в известно отношение по-рано изследването на движението на звездите беше само един вид геометрическо изчисление, прекрасното и гениално свързване на спектралната анализа с така наречения Доплеров принцип ни даде възможност да наблюдаваме не само онези движения, които стават пред нас, но и да ги познаваме като един вид нарисувани върху една повърхност движения на звездите; но от онова време насам ние можем да включим в нашето разсъждение и онези движения на звездите, които се отдалечават от нас или се приближават до нас, защото чрез Доплеровия принцип малкото разместване на линиите в спектроскопа стана от голямо значение за движението на звездите, доколкото те се отдалечават от нас или се приближават към нас. Докато по-рано беше възможно да бъде изчислявано само онова, което ставаше в една плоскост, която стои перпендикулярно на посоката на нашия поглед. В един такъв принцип, какъвто е свързването на Доплеровия принцип със спектралната анализа, се съдържат големи постижения на астрономическата наука.
Но това, което човешката глава може да измисли като един вид образ на света, както той се получава, когато си представим пространството изпълнено със слънца, планети, спътници на планетите, с мирови мъглявини и други образувания и техните преплетени едни в други движения и закономерни взаимодействия, за този образ на света, който се получава по този начин и които ние установяваме в нашите мисли ние казваме: Можем да считаме за понятно, че един такъв образ се яви на стремящия се към познание човек като образец на яснота и вътрешна еднородност, когато ставаше дума действителността да бъде обхваната с мисълта.
към текста >>
Нека си представим, що значи: да вмислим в пространството една така ясна в себе си мисъл, нека си представим това,
като
например го сравним с някое друго природно действие, което виждаме около нас, например с раззеленяването на листата на дърветата през пролетта или с разцъфтяването на цвета на едно растение.
Нека си представим, що значи да обгърнем с мисълта една формация която изпълва пространството, да я изчислим: така се движат формите, малките и големите, така едната действува върху другата.
Нека си представим, що значи: да вмислим в пространството една така ясна в себе си мисъл, нека си представим това, като например го сравним с някое друго природно действие, което виждаме около нас, например с раззеленяването на листата на дърветата през пролетта или с разцъфтяването на цвета на едно растение.
Онзи, който стои живо в науката или е стоял живо в нея, знае, каква горчивина изпитва човешката душа, когато първо на почвата на чисто външното наблюдение постоянно е принудена да прибягва до понятия, които никак не могат да бъдат мислени до край, когато например става дума да си представи едно развиващо се растение, да не говорим за по-сложни явления, каквото е животинският организъм. Даже още в явленията на химията и на физиката на нашето земно развитие в топлинните действия и т.н. остава някакъв остатък, когато искаме да разберем, да обхванем с ясни форми от понятия това, което нашите очи виждат, нашите уши чуват. Когато обърнем поглед навън и гледаме това, което нашите очи виждат, и след това можем да обхванем вижданото в един такъв образ, който се изразява в ясни промени на мястото, във взаимни отношения на движение, тогава понятно е, че това има едно очарователно въздействие вътре в нас и можем да си кажем: Такива обяснения, които можем да дадем за движението на звездите в пространството и тяхното взаимно действие, са в себе си така неимоверно ясни, че можем да виждаме в тях въобще един образец на обяснения. Ето защо нищо чудно, че тази мисъл за пленяващата яснота на астрономическия образ на света е обхванала множество духове.
към текста >>
Така бе предположено, че както в небесното пространство имаме много звезди, накъдето и да насочим поглед, атомите съществуват
като
един вид много малки звезди.
Духовете на 19-тия век мислеха приблизително така: Ние поглеждаме вън в пространството, виждаме във взаимните отношения и движения на звездите, когато ги обхващаме в мисли, един образ с чудесна яснота. Сега нека се опитаме да се вгледаме в онзи малък свят, в който без съмнение може да се вгледа само спекулиращата мисъл, която учените в 19тия век все повече и повече изградиха хипотетично: в света на атомите и на молекулите. Учените от 19-тия век все повече и повече си представяха, че всяко вещество се състои от много малки частици, които никакъв микроскоп и никакво око не могат вече да видят, които обаче трябва да бъдат предположени хипотетично.
Така бе предположено, че както в небесното пространство имаме много звезди, накъдето и да насочим поглед, атомите съществуват като един вид много малки звезди.
От взаимното подреждане на атомите, как те са групирани заедно, се получава тогава разбира се само за хипотезата това, което в малък размер може да събуди образа: Тук ти имаш определен брой атоми, те се намират в определено взаимоотношение едни спрямо други и се движат едни около други. Когато атомите стоят в отношения едни към други и се движат, това означава, че материята, която съдържа тези атоми, е например водородът или кислородът. Всички вещества са сведени до много малки атоми, от които те се състоят. Тези малки атоми са също групирани, тогава определени групи образуват молекулите. Но ако бихме могли да виждаме в тези атоми и молекули, да проникнем с нашия поглед в тях, тогава бихме имали в извънредно малък мащаб едно копие на яснотата, която имаме вън, когато имаме небесното пространство изпълнено със звездите.
към текста >>
В някои духове се раждаше един странен образ: Когато поглеждаме в човешкия мозък, той също се състои от веществата и силите, които намираме вън в света; и ако бихме могли да виждаме в най-малките форми на човешкия мозък, в циркулиращата кръв на човека, накрая ние бихме видели навсякъде
като
много малки атомни и молекулярни светове, които в малък мащаб са едно копие на големия небесен свят.
Всички вещества са сведени до много малки атоми, от които те се състоят. Тези малки атоми са също групирани, тогава определени групи образуват молекулите. Но ако бихме могли да виждаме в тези атоми и молекули, да проникнем с нашия поглед в тях, тогава бихме имали в извънредно малък мащаб едно копие на яснотата, която имаме вън, когато имаме небесното пространство изпълнено със звездите. Имаше нещо съблазнително за някои мислители на 19-тия век, когато можеха да си кажат: Всички явления, които виждаме вън, светлина, звук, еластичност, електричество и т.н. водят накрая до такива действия, които са обусловени от силите и движенията на атомите, които стават така, както силите и движенията в големия свят, когато гледаме в небесното пространство.
В някои духове се раждаше един странен образ: Когато поглеждаме в човешкия мозък, той също се състои от веществата и силите, които намираме вън в света; и ако бихме могли да виждаме в най-малките форми на човешкия мозък, в циркулиращата кръв на човека, накрая ние бихме видели навсякъде като много малки атомни и молекулярни светове, които в малък мащаб са едно копие на големия небесен свят.
Вярваше се, че ако бихме могли да проследим чрез изчисление това, което се получава чрез атомите и техните движения, тогава бихме могли да познаем, как определен вид атомни движения действувайки върху нашите очи предизвикват впечатлението на светлина, други впечатлението на топлина. Накратко казано, хората се представяха, че могат да сведат всички явления на природата до една малка, извънредно малка астрономия: до астрономията на атомите и на молекулите. Даже бе създадена думата, която играете голяма роля в сказките предизвикващи удивление, които през 70-те години Емил Дю Боа Реймонд държа върху границите на природопознанието, думата за "Лапласовия дух". Това беше един вид модна дума и не означаваше нищо друго, освен че идеалът на едно обяснение на природата би трябвало да бъде да сведем всичко, което виждаме около нас, до познаването на движението на атомите и молекулите по астрономически начин. Лаплас беше онзи ум, който обгърна със своите сили нашето пространство на звездния свят.
към текста >>
Познавах един училищен директор, който беше отличен човек, също и
като
училищен директор.
Така през 19-тия век астрономическото познание се превърна в един идеал, прониквайки всяко познание на природата със същите ясни понятия, които важат и за астрономията. Можем даже да кажем, че е до висока степен интересно да проследим, как се е развила теоретическата естествена наука под влиянието на една такава мисъл. Ако трябва да обърна вниманието върху нещо, което преди много години се случи със самия мене, то би могло да бъде следното.
Познавах един училищен директор, който беше отличен човек, също и като училищен директор.
Обаче през време на своята останала училищна дейност, още от началото на 70-те години на 19-тия век той се беше занимавал да измисли една такава система на природата, в която човек може да се лиши от силата на привличане и отблъскване, приета като меродавна още от Нютоново време. Така щото този училищен директор, който се наричаше Хайнрих Шрам, чиито трудове са забележителни, се опита в своя труд "Общото движение на материята като основна причина на всички природни явления", наред с всичко, което беше вече изхвърлено от астрономическото познание, да изхвърли и това, което дотогава се наричаме сила на привличане, с която се привличат материите в пространството.
към текста >>
Обаче през време на своята останала училищна дейност, още от началото на 70-те години на 19-тия век той се беше занимавал да измисли една такава система на природата, в която човек може да се лиши от силата на привличане и отблъскване, приета
като
меродавна още от Нютоново време.
Така през 19-тия век астрономическото познание се превърна в един идеал, прониквайки всяко познание на природата със същите ясни понятия, които важат и за астрономията. Можем даже да кажем, че е до висока степен интересно да проследим, как се е развила теоретическата естествена наука под влиянието на една такава мисъл. Ако трябва да обърна вниманието върху нещо, което преди много години се случи със самия мене, то би могло да бъде следното. Познавах един училищен директор, който беше отличен човек, също и като училищен директор.
Обаче през време на своята останала училищна дейност, още от началото на 70-те години на 19-тия век той се беше занимавал да измисли една такава система на природата, в която човек може да се лиши от силата на привличане и отблъскване, приета като меродавна още от Нютоново време.
Така щото този училищен директор, който се наричаше Хайнрих Шрам, чиито трудове са забележителни, се опита в своя труд "Общото движение на материята като основна причина на всички природни явления", наред с всичко, което беше вече изхвърлено от астрономическото познание, да изхвърли и това, което дотогава се наричаме сила на привличане, с която се привличат материите в пространството.
към текста >>
Така щото този училищен директор, който се наричаше Хайнрих Шрам, чиито трудове са забележителни, се опита в своя труд "Общото движение на материята
като
основна причина на всички природни явления", наред с всичко, което беше вече изхвърлено от астрономическото познание, да изхвърли и това, което дотогава се наричаме сила на привличане, с която се привличат материите в пространството.
Така през 19-тия век астрономическото познание се превърна в един идеал, прониквайки всяко познание на природата със същите ясни понятия, които важат и за астрономията. Можем даже да кажем, че е до висока степен интересно да проследим, как се е развила теоретическата естествена наука под влиянието на една такава мисъл. Ако трябва да обърна вниманието върху нещо, което преди много години се случи със самия мене, то би могло да бъде следното. Познавах един училищен директор, който беше отличен човек, също и като училищен директор. Обаче през време на своята останала училищна дейност, още от началото на 70-те години на 19-тия век той се беше занимавал да измисли една такава система на природата, в която човек може да се лиши от силата на привличане и отблъскване, приета като меродавна още от Нютоново време.
Така щото този училищен директор, който се наричаше Хайнрих Шрам, чиито трудове са забележителни, се опита в своя труд "Общото движение на материята като основна причина на всички природни явления", наред с всичко, което беше вече изхвърлено от астрономическото познание, да изхвърли и това, което дотогава се наричаме сила на привличане, с която се привличат материите в пространството.
към текста >>
Защо да не бъдем в състояние да приемем на мястото на тези сили на привличане, в които хората бяха вярвали
като
в нещо непоклатимо, защо да не можем да приемем на тяхно място и такива между атомите и молекулите?
Много интересно беше това, което този човек се опита да постигне по определен гениален начин, което по-късно бе подражаване. Защото щом вярваме, че светлината не е нищо друго, освен движение на много малки материални частици, че звукът и тонът както и топлината не са нищо друго освен движение на много малки материални частици, щом астрономическото познание може да осветли навсякъде, защо трябва да допускаме тогава още онези странни, мистични сили: от Слънцето към Земята през празното пространство?
Защо да не бъдем в състояние да приемем на мястото на тези сили на привличане, в които хората бяха вярвали като в нещо непоклатимо, защо да не можем да приемем на тяхно място и такива между атомите и молекулите?
Защо да не можем да установим такъв един факт? Действително този човек успя да разбере привличането на небесните тела и на атомите помежду им, без да вземе на помощ някаква сила на привличане, като показа: Когато в пространството две тела стоят едно срещу друго, не е необходимо да предположим, че те се привличат, защото мислеше Шрам онзи, който не вярва в нещо подобно, което минава през пространството като подаващи се ръце, не предполага едно такова привличане. Единственото, което бихме могли да предположим, е, че там се намира малка, движена материя, която тласка от всички страни като малки топки, така щото малки топки тласкат от всички страни двете големи топки. Когото се постъпва точно в изчислението и не се прави никаква грешка, намира се, че просто поради причината, че ударите между двете кълба и тези, които са предизвикани отвън, дават една разлика, силите, които иначе са били приети като сили на привличане отвън, могат да бъдат заменени с ударите от вън. Така щото на мястото на силата на привличане бихме могли да поставим ударните сили, които привличат материята.
към текста >>
Действително този човек успя да разбере привличането на небесните тела и на атомите помежду им, без да вземе на помощ някаква сила на привличане,
като
показа: Когато в пространството две тела стоят едно срещу друго, не е необходимо да предположим, че те се привличат, защото мислеше Шрам онзи, който не вярва в нещо подобно, което минава през пространството
като
подаващи се ръце, не предполага едно такова привличане.
Много интересно беше това, което този човек се опита да постигне по определен гениален начин, което по-късно бе подражаване. Защото щом вярваме, че светлината не е нищо друго, освен движение на много малки материални частици, че звукът и тонът както и топлината не са нищо друго освен движение на много малки материални частици, щом астрономическото познание може да осветли навсякъде, защо трябва да допускаме тогава още онези странни, мистични сили: от Слънцето към Земята през празното пространство? Защо да не бъдем в състояние да приемем на мястото на тези сили на привличане, в които хората бяха вярвали като в нещо непоклатимо, защо да не можем да приемем на тяхно място и такива между атомите и молекулите? Защо да не можем да установим такъв един факт?
Действително този човек успя да разбере привличането на небесните тела и на атомите помежду им, без да вземе на помощ някаква сила на привличане, като показа: Когато в пространството две тела стоят едно срещу друго, не е необходимо да предположим, че те се привличат, защото мислеше Шрам онзи, който не вярва в нещо подобно, което минава през пространството като подаващи се ръце, не предполага едно такова привличане.
Единственото, което бихме могли да предположим, е, че там се намира малка, движена материя, която тласка от всички страни като малки топки, така щото малки топки тласкат от всички страни двете големи топки. Когото се постъпва точно в изчислението и не се прави никаква грешка, намира се, че просто поради причината, че ударите между двете кълба и тези, които са предизвикани отвън, дават една разлика, силите, които иначе са били приети като сили на привличане отвън, могат да бъдат заменени с ударите от вън. Така щото на мястото на силата на привличане бихме могли да поставим ударните сили, които привличат материята.
към текста >>
Единственото, което бихме могли да предположим, е, че там се намира малка, движена материя, която тласка от всички страни
като
малки топки, така щото малки топки тласкат от всички страни двете големи топки.
Много интересно беше това, което този човек се опита да постигне по определен гениален начин, което по-късно бе подражаване. Защото щом вярваме, че светлината не е нищо друго, освен движение на много малки материални частици, че звукът и тонът както и топлината не са нищо друго освен движение на много малки материални частици, щом астрономическото познание може да осветли навсякъде, защо трябва да допускаме тогава още онези странни, мистични сили: от Слънцето към Земята през празното пространство? Защо да не бъдем в състояние да приемем на мястото на тези сили на привличане, в които хората бяха вярвали като в нещо непоклатимо, защо да не можем да приемем на тяхно място и такива между атомите и молекулите? Защо да не можем да установим такъв един факт? Действително този човек успя да разбере привличането на небесните тела и на атомите помежду им, без да вземе на помощ някаква сила на привличане, като показа: Когато в пространството две тела стоят едно срещу друго, не е необходимо да предположим, че те се привличат, защото мислеше Шрам онзи, който не вярва в нещо подобно, което минава през пространството като подаващи се ръце, не предполага едно такова привличане.
Единственото, което бихме могли да предположим, е, че там се намира малка, движена материя, която тласка от всички страни като малки топки, така щото малки топки тласкат от всички страни двете големи топки.
Когото се постъпва точно в изчислението и не се прави никаква грешка, намира се, че просто поради причината, че ударите между двете кълба и тези, които са предизвикани отвън, дават една разлика, силите, които иначе са били приети като сили на привличане отвън, могат да бъдат заменени с ударите от вън. Така щото на мястото на силата на привличане бихме могли да поставим ударните сили, които привличат материята.
към текста >>
Когото се постъпва точно в изчислението и не се прави никаква грешка, намира се, че просто поради причината, че ударите между двете кълба и тези, които са предизвикани отвън, дават една разлика, силите, които иначе са били приети
като
сили на привличане отвън, могат да бъдат заменени с ударите от вън.
Защото щом вярваме, че светлината не е нищо друго, освен движение на много малки материални частици, че звукът и тонът както и топлината не са нищо друго освен движение на много малки материални частици, щом астрономическото познание може да осветли навсякъде, защо трябва да допускаме тогава още онези странни, мистични сили: от Слънцето към Земята през празното пространство? Защо да не бъдем в състояние да приемем на мястото на тези сили на привличане, в които хората бяха вярвали като в нещо непоклатимо, защо да не можем да приемем на тяхно място и такива между атомите и молекулите? Защо да не можем да установим такъв един факт? Действително този човек успя да разбере привличането на небесните тела и на атомите помежду им, без да вземе на помощ някаква сила на привличане, като показа: Когато в пространството две тела стоят едно срещу друго, не е необходимо да предположим, че те се привличат, защото мислеше Шрам онзи, който не вярва в нещо подобно, което минава през пространството като подаващи се ръце, не предполага едно такова привличане. Единственото, което бихме могли да предположим, е, че там се намира малка, движена материя, която тласка от всички страни като малки топки, така щото малки топки тласкат от всички страни двете големи топки.
Когото се постъпва точно в изчислението и не се прави никаква грешка, намира се, че просто поради причината, че ударите между двете кълба и тези, които са предизвикани отвън, дават една разлика, силите, които иначе са били приети като сили на привличане отвън, могат да бъдат заменени с ударите от вън.
Така щото на мястото на силата на привличане бихме могли да поставим ударните сили, които привличат материята.
към текста >>
Това стоеше
като
един велик и мощен идеал през цялото време пред мислителите на 19-то столетие.
В посочената книга ще намерите тази мисъл прокарана с голямо остроумие. Бих могъл да посоча и по-късно излезли трудове от същия характер, обаче Шрам първи е третирал въпроса. Така щото когато едно ново явление се явява, ние винаги трябва да го отнасяме там, където то за първи път се е появило. Така следователно Шрам можа да покаже, как съвършено по същия закон две молекули упражняват сили на привличане, точно по същия начин както най-големите небесни тела. Така астрономическото познание стана нещо, което зае място в най-голямото мирово пространство и действуваше чак в предположените най-малки части на материята и на етера.
Това стоеше като един велик и мощен идеал през цялото време пред мислителите на 19-то столетие.
Който се е учил през това време, знае, как тогава този идеал бе разработен за най-различните явления, как астрономическото познание беше един завладяващ идеал. И можем да кажем, че всичко първо през 70-те години беше способно да благоприятствува подържането на този идеал, защото към всичко, което.../има допълнителен текст не се разчита/... във връзка с великите постижения на естествените науки, се прибавяше в това време още и онова, което се яви на бял свят чрез по-точното изследване на отношението на топлината към другите природни сили. През 60-те години получи все по-голямо признание това, което Юлиус Роберт Майер беше показал с гениален поглед още през 40-те години на 19-тия век: че топлината може да бъде превърната в други природни сили съгласно напълно определени числови отношения. Че това беше така, ние виждаме, когато например прокарваме пръста си върху една повърхност: натискането се превръща в топлина. Когато нагряваме една парна машина, топлината се превръща в двигателните сили на машината.
към текста >>
В тази реч Дю Боа-Реймонд възхвали във всички нюанси този идеал на астрономическото познание и каза, че истинска естествена наука има само там, където сме в състояние да сведем отделните природни явления към една астрономия на атомите и молекулите, а всичко останало не важи
като
обяснение на природата.
Така хората мислят, че могат да обгърнат и да проникнат с погледа всичко. И впечатлението на астрономическото познание беше толкова голямо, че то можеше да даде една такава цел. Но ние трябва да кажем, че чрез всички тези мисли бе добито първоначално твърде малко за една теория за възникването на света. Защо? За да не попаднем още от самото начало на това, което Духовната наука има да каже и което лесно може да бъде атакувано от противниците, трябва да хвърлим поглед върху идеите, които са имали такива хора, които са стояли сред духовния живот и сред идеалите на онова време. Можем да се убедим по най-прост начин за това, как са се разиграли тези неща, ако насочим по-отблизо поглед върху онази реч "Върху границите на природопознанието", която Дю Боа-Реймонд е държал на 14 август 1872 година на събранието на естествениците в Лайпциг.
В тази реч Дю Боа-Реймонд възхвали във всички нюанси този идеал на астрономическото познание и каза, че истинска естествена наука има само там, където сме в състояние да сведем отделните природни явления към една астрономия на атомите и молекулите, а всичко останало не важи като обяснение на природата.
Следователно според това изказване някой би обяснил природонаучно човешкия душевен живот, ако би успял да покаже, как трябва да се групират в човека атомите и молекулите по образеца на астрономическите движения, за да направят да се яви един човешки мозък. Обаче същевременно Дю Боа-Реймонд обърна вниманието на това, че всъщност за обяснението на душата и на нейните факти не е направено още нищо чрез едно такова астрономическо обяснение, защото казваше той: Да предположим, че бихме постигнали идеала, че бихме могли действително да кажем: така и така стават движенията на атомите в човешкия мозък според образеца на астрономическите движения: при възприятието на тона до диез бихме видели този комплекс от движения, при възприятието на червения цвят един друг комплекс тогава от гледището на естествената наука ние бихме задоволили нашата причинна нужда. Обаче никой човек, подчерта Дю Боа-Реймонд, не би могъл да разбере, защо определен вид движения се превръща в нашия душевен живот именно в изживяването: виждам червено, чувам оргелов тон, изпитвам миризма на рози или тем подобни. Защото Дю Боа-Реймонд обърна вниманието върху нещо, което всъщност още Лайбниц беше подчертал и срещу което не може да се възрази нищо: Да си представим ако въпросът би се касаел само за движение да си представим човешкия мозък уголемен до огромни размери, така щото тогава бихме го имали пред нас така, че бихме могли да ходим из него като из една фабрика, където можем да наблюдаваме всички движения на колелетата и на ремъците и бихме могли да покажем: тук има определено движение него бихме могли тогава да нарисуваме и да го изчислим, както можем да изчислим движенията на планетите около Слънцето. Обаче никой човек не би знаел, ако не би го познавал от други неща: това движение, което аз наблюдавам, отговаря в душата на изживяването: аз виждам червенокоси не би могъл да извлече това, а само би могъл да открие закони на движението и да си каже: така и така протича движението, това и това става в пространството, но не би могъл да намери връзката между тези мислени по образеца на астрономията движения и същинското изживяване: виждам червено, чувам оргелов тон, помирисвам розово ухание.
към текста >>
Защото Дю Боа-Реймонд обърна вниманието върху нещо, което всъщност още Лайбниц беше подчертал и срещу което не може да се възрази нищо: Да си представим ако въпросът би се касаел само за движение да си представим човешкия мозък уголемен до огромни размери, така щото тогава бихме го имали пред нас така, че бихме могли да ходим из него
като
из една фабрика, където можем да наблюдаваме всички движения на колелетата и на ремъците и бихме могли да покажем: тук има определено движение него бихме могли тогава да нарисуваме и да го изчислим, както можем да изчислим движенията на планетите около Слънцето.
Можем да се убедим по най-прост начин за това, как са се разиграли тези неща, ако насочим по-отблизо поглед върху онази реч "Върху границите на природопознанието", която Дю Боа-Реймонд е държал на 14 август 1872 година на събранието на естествениците в Лайпциг. В тази реч Дю Боа-Реймонд възхвали във всички нюанси този идеал на астрономическото познание и каза, че истинска естествена наука има само там, където сме в състояние да сведем отделните природни явления към една астрономия на атомите и молекулите, а всичко останало не важи като обяснение на природата. Следователно според това изказване някой би обяснил природонаучно човешкия душевен живот, ако би успял да покаже, как трябва да се групират в човека атомите и молекулите по образеца на астрономическите движения, за да направят да се яви един човешки мозък. Обаче същевременно Дю Боа-Реймонд обърна вниманието на това, че всъщност за обяснението на душата и на нейните факти не е направено още нищо чрез едно такова астрономическо обяснение, защото казваше той: Да предположим, че бихме постигнали идеала, че бихме могли действително да кажем: така и така стават движенията на атомите в човешкия мозък според образеца на астрономическите движения: при възприятието на тона до диез бихме видели този комплекс от движения, при възприятието на червения цвят един друг комплекс тогава от гледището на естествената наука ние бихме задоволили нашата причинна нужда. Обаче никой човек, подчерта Дю Боа-Реймонд, не би могъл да разбере, защо определен вид движения се превръща в нашия душевен живот именно в изживяването: виждам червено, чувам оргелов тон, изпитвам миризма на рози или тем подобни.
Защото Дю Боа-Реймонд обърна вниманието върху нещо, което всъщност още Лайбниц беше подчертал и срещу което не може да се възрази нищо: Да си представим ако въпросът би се касаел само за движение да си представим човешкия мозък уголемен до огромни размери, така щото тогава бихме го имали пред нас така, че бихме могли да ходим из него като из една фабрика, където можем да наблюдаваме всички движения на колелетата и на ремъците и бихме могли да покажем: тук има определено движение него бихме могли тогава да нарисуваме и да го изчислим, както можем да изчислим движенията на планетите около Слънцето.
Обаче никой човек не би знаел, ако не би го познавал от други неща: това движение, което аз наблюдавам, отговаря в душата на изживяването: аз виждам червенокоси не би могъл да извлече това, а само би могъл да открие закони на движението и да си каже: така и така протича движението, това и това става в пространството, но не би могъл да намери връзката между тези мислени по образеца на астрономията движения и същинското изживяване: виждам червено, чувам оргелов тон, помирисвам розово ухание. Ако не би знаел от някъде другаде, откъде идват тези изживявания той никога не би могъл до заключи за тях от движението на атомите. Даже Дю Боа-Реймонд каза твърде рязко: "Каква мислима връзка съществува между определени движения на определени атоми в моя мозък от една страна, и първичния, неопределим по-нататък, неоспорим факт, от друга страна: чувствувам болка, изпитвам радост, вкусвам сладко, мириша розово ухание, чувам оргелов тон, виждам червено, и също така между непосредствено произтичащата от това сигурност: следователно аз съм? Напълно и завинаги остава неразбираемо, защо на определен брой атоми на въглерода, на водорода, на кислорода и т.н. не ще да е безразлично, как те стоят и се движат, как са стояли и са се движили, как ще стоят и ще се движат?
към текста >>
Не съществува никаква възможност да бъде премината тази пропаст чрез простата астрономическа наука
като
"движение".
Без съмнение това, което Дю Боа-Реймонд изказа по този начин, не отговаря напълно на една природосъобразна логика; защото именно в този рязък израз можем да видим, че не е безразлично на определен брой молекули следователно на материалните частици -, в какво положение се намират и се движат. Защото всички вие знаете, че на сярата, на азота и на въглерода не е безразлично, как те стоят едни до други: когото са поставени при определени условия едни до други, те дават барута. Също така не е безразлично, в какво отношение сме поставили въглерода спрямо водорода; а касае се затова, дали при движението веществото е доведено при едно друго вещество, с което то е сродно и може би ще даде една експлозивна сила. Следователно това изказване беше направено, беше изстреляно така да се каже над целта, макар и в него да има известна сянка от истина. Но правилното в това изказване беше вече познато от Лайбниц: Че не съществува никакъв вид преход между астрономическото движение на молекулите и атомите и между качествата на нашите изживявания и на нашия вътрешен душевен живот.
Не съществува никаква възможност да бъде премината тази пропаст чрез простата астрономическа наука като "движение".
към текста >>
Обаче ценното в тази реч е: в нея има нещо
като
една реакция против всесилата и всемъдростта на астрономическото познание.
Това е именно, което можем богато да извлечем от някои грешки, които се съдържат в споменатата реч на Дю Боа-Реймонд "Върху границите на природопознанието".
Обаче ценното в тази реч е: в нея има нещо като една реакция против всесилата и всемъдростта на астрономическото познание.
Ако размислим върху това, което можахме да извлечем така богато, ние ще намерим възможност да го пренесем върху голямото астрономическо познание. Да предположим, което без съмнение е правилно: че от астрономическите познания на движението на най-малките частици на материята не можем да намерим мост към душевните и духовните изживявания. Но тогава и от това, което голямата астрономия предлага от описанието на звездното небе и неговите движения и отношенията по звездите помежду им също не можем да изградим мост до евентуални изпълващи пространството душевни и духовни действия! Щом е вярно и правилно е да приемем това като вярно -, че когато в смисъла на Лайбниц и на Дю Боа-Реймонд увеличим нашия мозък толкова много /по-добре казано: ако си го представим увеличен толкова много/, че бихме могли да ходим из него и да гледаме движенията в него както гледаме движенията на небесните тела, и щом в тези движения на нашия мозък не възприемаме нищо от насрещните образи на тези движения, никак не трябва да се чудим, че когато стоим в един така увеличен мозък а именно в образа на света също не можем да намерим моста между движенията на звездите в небесното пространство и евентуалните душевни и духовни дейности, които пронизват мировото пространство и биха се намирали в същото отношение към движенията на звездите, както нашите мисли, чувства и душевни изживявания към движенията на нашата мозъчна материя. Тогава когато Дю Боа-Реймонд изказа това за всеки, който можеше да мисли, беше възможно заключението, което обаче оттогава насам никой не е направил: Ако е вярно това, на което с определена сигурност обърна вниманието Дю Боа-Реймонд, трябва също да кажем: Щом нещо душевно, нещо духовно изпълва пространството, тогава никаква астрономия, никакво астрономическо познание особено тогава, когато то изпълнява споменатия идеал на 19-тия век не може да говори по някакъв начин за или против духовното или душевното, което изпълва пространството, защото от движенията не може да се заключи за духовното.
към текста >>
Щом е вярно и правилно е да приемем това
като
вярно -, че когато в смисъла на Лайбниц и на Дю Боа-Реймонд увеличим нашия мозък толкова много /по-добре казано: ако си го представим увеличен толкова много/, че бихме могли да ходим из него и да гледаме движенията в него както гледаме движенията на небесните тела, и щом в тези движения на нашия мозък не възприемаме нищо от насрещните образи на тези движения, никак не трябва да се чудим, че когато стоим в един така увеличен мозък а именно в образа на света също не можем да намерим моста между движенията на звездите в небесното пространство и евентуалните душевни и духовни дейности, които пронизват мировото пространство и биха се намирали в същото отношение към движенията на звездите, както нашите мисли, чувства и душевни изживявания към движенията на нашата мозъчна материя.
Това е именно, което можем богато да извлечем от някои грешки, които се съдържат в споменатата реч на Дю Боа-Реймонд "Върху границите на природопознанието". Обаче ценното в тази реч е: в нея има нещо като една реакция против всесилата и всемъдростта на астрономическото познание. Ако размислим върху това, което можахме да извлечем така богато, ние ще намерим възможност да го пренесем върху голямото астрономическо познание. Да предположим, което без съмнение е правилно: че от астрономическите познания на движението на най-малките частици на материята не можем да намерим мост към душевните и духовните изживявания. Но тогава и от това, което голямата астрономия предлага от описанието на звездното небе и неговите движения и отношенията по звездите помежду им също не можем да изградим мост до евентуални изпълващи пространството душевни и духовни действия!
Щом е вярно и правилно е да приемем това като вярно -, че когато в смисъла на Лайбниц и на Дю Боа-Реймонд увеличим нашия мозък толкова много /по-добре казано: ако си го представим увеличен толкова много/, че бихме могли да ходим из него и да гледаме движенията в него както гледаме движенията на небесните тела, и щом в тези движения на нашия мозък не възприемаме нищо от насрещните образи на тези движения, никак не трябва да се чудим, че когато стоим в един така увеличен мозък а именно в образа на света също не можем да намерим моста между движенията на звездите в небесното пространство и евентуалните душевни и духовни дейности, които пронизват мировото пространство и биха се намирали в същото отношение към движенията на звездите, както нашите мисли, чувства и душевни изживявания към движенията на нашата мозъчна материя.
Тогава когато Дю Боа-Реймонд изказа това за всеки, който можеше да мисли, беше възможно заключението, което обаче оттогава насам никой не е направил: Ако е вярно това, на което с определена сигурност обърна вниманието Дю Боа-Реймонд, трябва също да кажем: Щом нещо душевно, нещо духовно изпълва пространството, тогава никаква астрономия, никакво астрономическо познание особено тогава, когато то изпълнява споменатия идеал на 19-тия век не може да говори по някакъв начин за или против духовното или душевното, което изпълва пространството, защото от движенията не може да се заключи за духовното.
към текста >>
Едва тогава, когато тези познавателни сили са били издигнати до една по-висока степен, е възможно да намерим в пространството и във времето нещо различно от това, което се считаше
като
най-идеалното постижение за времето и пространството в 19-тия век: астрономически установяеми движения на силите и атомите в пространството.
С това бе дадена необходимостта да кажем: Астрономът трябва да се ограничи в описанието на това, което става в небесното пространство, а във връзка с това, което стана в небесното пространство, той ни най-малко не може да се произнесе, дали към движенията на звездите в голям мащаб принадлежат душевни изживявания от душевно естество, както към нашите движения на материалните частици в мозъка принадлежат нашите душевни изживявания. С това още през 70-те години на 19-тия век бяха посочени границите на астрономията. Обаче би трябвало да се пита по начин съвършено различен от този на Дю Боа-Реймонд, а именно: Съществува ли някаква възможност да се проникне по някакъв друг начин, за да се намерят изпълващите космическото пространство душевни и духовни същества? Ето защо, за разлика от астрономията, Духовната наука ни обръща вниманието на нещо, което многократно разглеждахме в тези сказки: че човекът е в състояние да развие и повиши своите познавателни сили до други степени, различни от тези, които той има в нормалния живот.
Едва тогава, когато тези познавателни сили са били издигнати до една по-висока степен, е възможно да намерим в пространството и във времето нещо различно от това, което се считаше като най-идеалното постижение за времето и пространството в 19-тия век: астрономически установяеми движения на силите и атомите в пространството.
към текста >>
Защото фактите на естествената наука, които развити в една радикална и фантастична форма доведоха до идеала на едно астрономическо-молекулярно и атомно познание, от друга страна през 19-то столетие са изхвърлили от себе си нещо, което трябва да считаме
като
образец на природонаучен, осветляващ дълбоко тайните на съществуването факт.
Но ние не трябва да подценяваме и това, което външната естествена наука има да каже върху развитието на света.
Защото фактите на естествената наука, които развити в една радикална и фантастична форма доведоха до идеала на едно астрономическо-молекулярно и атомно познание, от друга страна през 19-то столетие са изхвърлили от себе си нещо, което трябва да считаме като образец на природонаучен, осветляващ дълбоко тайните на съществуването факт.
И въпреки че този факт има ограничено значение, все пак той е от първостепенно естество. Днес ние можем само да загатнем за него, защото това, за което се касае при него, е отговорът на въпроса: "Какво има да каже Астрономията върху възникването на света? ". Освен горното трябва да обърнем вниманието и на това, което може да бъде показано във външния свят, за да дадем отговора на този въпрос: че в природонаучното мислене, изследване и експериментиране е било доказано ясно, колко правилно е общо взето, че можем да превръщаме природните сили едни в други, че например можем да превърнем топлината в работа или определена работа в топлина, но това е правилно при едно важно ограничение. Докато от една страна важи: Топлината може да бъде превърната в механическа работа, в двигателна енергия и отново двигателната енергия в топлина от друга страна трябва да кажем, че, когато искаме да превърнем обратно топлината в работа, в двигателна енергия, това не може да стане по един неограничен начин. Това можем да видим най-нагледно при парната машина.
към текста >>
Ние можем да сторим това само така,
като
държим сметка, че една част от топлината
като
топлина се излъчва в мировото пространство.
Докато от една страна важи: Топлината може да бъде превърната в механическа работа, в двигателна енергия и отново двигателната енергия в топлина от друга страна трябва да кажем, че, когато искаме да превърнем обратно топлината в работа, в двигателна енергия, това не може да стане по един неограничен начин. Това можем да видим най-нагледно при парната машина. Ние произвеждаме движението чрез топлината, но не можем да превърнем всичката топлина, която получаваме в парния котел, така, че всичката тази топлина да се превърне в двигателна енергия. Винаги се губи една част от топлината, така щото винаги, при всички процеси в природата, където топлинна енергия се превръща в движение, трябва да се считаме с една загуба на топлина, каквато сигурно имаме при парната машина. Защото и при най-добре построените парни машини, само една четвърт от топлината се превръща в движение, другата се излъчва в хладното пространство и т.н.
Ние можем да сторим това само така, като държим сметка, че една част от топлината като топлина се излъчва в мировото пространство.
към текста >>
Така щото една голяма част от нашата съвременна физика е изградена върху това, което именно тук охарактеризирахме
като
познание, че не може безусловно топлината да се превърне в двигателна енергия, но че винаги остава един остатък от топлина, която се излъчва.
Това познание, че наистина двигателната енергия се превръща без остатък в топлина, обаче не и обратно топлината да се превърне без остатък в двигателна енергия, е станало и във външно отношение едно от най-плодоносните познания за науката на 19-то столетие. Защото всичко, за което сега съществуват преподавателски катедри, върху което съществуват цели библиотеки върху термодинамиката -, почива единствено на това познание.
Така щото една голяма част от нашата съвременна физика е изградена върху това, което именно тук охарактеризирахме като познание, че не може безусловно топлината да се превърне в двигателна енергия, но че винаги остава един остатък от топлина, която се излъчва.
към текста >>
Това е неопровержимо доказано чрез такива изследвания
като
например тези на физика Клаузиус, който обобщи този принцип, така щото той трябва да важи за всички процеси във вселената.
Това е неопровержимо доказано чрез такива изследвания като например тези на физика Клаузиус, който обобщи този принцип, така щото той трябва да важи за всички процеси във вселената.
Ето защо при всички процеси на превръщане, където навсякъде топлината играе, нейната роля, ние имаме работа с превръщането на топлината в работа, което превръщане става именно при фактите на нашата природа. Но понеже при превръщането винаги остава един остатък от топлина, не е трудно да се разбере, че най-после крайното състояние на това развитие, в което се намираме като в едно материално развитие, ще бъде превръщането на цялата двигателна енергия, на цялата друга работа в природата в топлина. Това е последното, което трябва да се получи: Всички други природни процеси трябва да се превърнат накрая в топлина, защото винаги остава един остатък от топлина. И така всички процеси в света протичат по такъв начин,докато все още дълго време ще стават природни процеси, които можем да наречем "природна работа" -, че топлината ще се увеличава все повече и повече, тази топлина, която ще се получи като остатък, и накрая ще трябва да имаме резултата, че всички процеси на движение ще бъдат превърнати в топлина. Следователно тогава бихме имали работа с един голям световен хаос, който би се състоял само от топлина, но която топлина не ще може вече да бъде превърната в други енергии.
към текста >>
Но понеже при превръщането винаги остава един остатък от топлина, не е трудно да се разбере, че най-после крайното състояние на това развитие, в което се намираме
като
в едно материално развитие, ще бъде превръщането на цялата двигателна енергия, на цялата друга работа в природата в топлина.
Това е неопровержимо доказано чрез такива изследвания като например тези на физика Клаузиус, който обобщи този принцип, така щото той трябва да важи за всички процеси във вселената. Ето защо при всички процеси на превръщане, където навсякъде топлината играе, нейната роля, ние имаме работа с превръщането на топлината в работа, което превръщане става именно при фактите на нашата природа.
Но понеже при превръщането винаги остава един остатък от топлина, не е трудно да се разбере, че най-после крайното състояние на това развитие, в което се намираме като в едно материално развитие, ще бъде превръщането на цялата двигателна енергия, на цялата друга работа в природата в топлина.
Това е последното, което трябва да се получи: Всички други природни процеси трябва да се превърнат накрая в топлина, защото винаги остава един остатък от топлина. И така всички процеси в света протичат по такъв начин,докато все още дълго време ще стават природни процеси, които можем да наречем "природна работа" -, че топлината ще се увеличава все повече и повече, тази топлина, която ще се получи като остатък, и накрая ще трябва да имаме резултата, че всички процеси на движение ще бъдат превърнати в топлина. Следователно тогава бихме имали работа с един голям световен хаос, който би се състоял само от топлина, но която топлина не ще може вече да бъде превърната в други енергии. Следователно всичко, което нашето Слънце произвежда като жизнени процеси върху Земята, оставя остатъци от топлина, всичко, което се излъчва от Слънцето към нас, клони накрая да премине в една топлинна смърт, в една всеобща топлина смърт. Това е знаменитата "топлинна смърт на Клаузиус", в която трябва да се влее цялото материално развитие на вселената.
към текста >>
И така всички процеси в света протичат по такъв начин,докато все още дълго време ще стават природни процеси, които можем да наречем "природна работа" -, че топлината ще се увеличава все повече и повече, тази топлина, която ще се получи
като
остатък, и накрая ще трябва да имаме резултата, че всички процеси на движение ще бъдат превърнати в топлина.
Това е неопровержимо доказано чрез такива изследвания като например тези на физика Клаузиус, който обобщи този принцип, така щото той трябва да важи за всички процеси във вселената. Ето защо при всички процеси на превръщане, където навсякъде топлината играе, нейната роля, ние имаме работа с превръщането на топлината в работа, което превръщане става именно при фактите на нашата природа. Но понеже при превръщането винаги остава един остатък от топлина, не е трудно да се разбере, че най-после крайното състояние на това развитие, в което се намираме като в едно материално развитие, ще бъде превръщането на цялата двигателна енергия, на цялата друга работа в природата в топлина. Това е последното, което трябва да се получи: Всички други природни процеси трябва да се превърнат накрая в топлина, защото винаги остава един остатък от топлина.
И така всички процеси в света протичат по такъв начин,докато все още дълго време ще стават природни процеси, които можем да наречем "природна работа" -, че топлината ще се увеличава все повече и повече, тази топлина, която ще се получи като остатък, и накрая ще трябва да имаме резултата, че всички процеси на движение ще бъдат превърнати в топлина.
Следователно тогава бихме имали работа с един голям световен хаос, който би се състоял само от топлина, но която топлина не ще може вече да бъде превърната в други енергии. Следователно всичко, което нашето Слънце произвежда като жизнени процеси върху Земята, оставя остатъци от топлина, всичко, което се излъчва от Слънцето към нас, клони накрая да премине в една топлинна смърт, в една всеобща топлина смърт. Това е знаменитата "топлинна смърт на Клаузиус", в която трябва да се влее цялото материално развитие на вселената. И тук за този, който въобще разбира нещо от познание, физиката е доставила едно такова познание, което е неопровержимо, против което не може да се възрази нищо от гледна точка на физиката. Нашата материална вселена се стреми към топлинната смърт, в която всичко, което съществува като природни процеси, ще бъде някога погребано.
към текста >>
Следователно всичко, което нашето Слънце произвежда
като
жизнени процеси върху Земята, оставя остатъци от топлина, всичко, което се излъчва от Слънцето към нас, клони накрая да премине в една топлинна смърт, в една всеобща топлина смърт.
Ето защо при всички процеси на превръщане, където навсякъде топлината играе, нейната роля, ние имаме работа с превръщането на топлината в работа, което превръщане става именно при фактите на нашата природа. Но понеже при превръщането винаги остава един остатък от топлина, не е трудно да се разбере, че най-после крайното състояние на това развитие, в което се намираме като в едно материално развитие, ще бъде превръщането на цялата двигателна енергия, на цялата друга работа в природата в топлина. Това е последното, което трябва да се получи: Всички други природни процеси трябва да се превърнат накрая в топлина, защото винаги остава един остатък от топлина. И така всички процеси в света протичат по такъв начин,докато все още дълго време ще стават природни процеси, които можем да наречем "природна работа" -, че топлината ще се увеличава все повече и повече, тази топлина, която ще се получи като остатък, и накрая ще трябва да имаме резултата, че всички процеси на движение ще бъдат превърнати в топлина. Следователно тогава бихме имали работа с един голям световен хаос, който би се състоял само от топлина, но която топлина не ще може вече да бъде превърната в други енергии.
Следователно всичко, което нашето Слънце произвежда като жизнени процеси върху Земята, оставя остатъци от топлина, всичко, което се излъчва от Слънцето към нас, клони накрая да премине в една топлинна смърт, в една всеобща топлина смърт.
Това е знаменитата "топлинна смърт на Клаузиус", в която трябва да се влее цялото материално развитие на вселената. И тук за този, който въобще разбира нещо от познание, физиката е доставила едно такова познание, което е неопровержимо, против което не може да се възрази нищо от гледна точка на физиката. Нашата материална вселена се стреми към топлинната смърт, в която всичко, което съществува като природни процеси, ще бъде някога погребано.
към текста >>
Нашата материална вселена се стреми към топлинната смърт, в която всичко, което съществува
като
природни процеси, ще бъде някога погребано.
И така всички процеси в света протичат по такъв начин,докато все още дълго време ще стават природни процеси, които можем да наречем "природна работа" -, че топлината ще се увеличава все повече и повече, тази топлина, която ще се получи като остатък, и накрая ще трябва да имаме резултата, че всички процеси на движение ще бъдат превърнати в топлина. Следователно тогава бихме имали работа с един голям световен хаос, който би се състоял само от топлина, но която топлина не ще може вече да бъде превърната в други енергии. Следователно всичко, което нашето Слънце произвежда като жизнени процеси върху Земята, оставя остатъци от топлина, всичко, което се излъчва от Слънцето към нас, клони накрая да премине в една топлинна смърт, в една всеобща топлина смърт. Това е знаменитата "топлинна смърт на Клаузиус", в която трябва да се влее цялото материално развитие на вселената. И тук за този, който въобще разбира нещо от познание, физиката е доставила едно такова познание, което е неопровержимо, против което не може да се възрази нищо от гледна точка на физиката.
Нашата материална вселена се стреми към топлинната смърт, в която всичко, което съществува като природни процеси, ще бъде някога погребано.
към текста >>
Вие знаете от други случаи, с какво зачитане съм говорил върху Хекел
като
природоизследовател.
Можем да кажем, че особено за астрономическия образ на света тази всеобща топлинна смърт е станала нещо фатално. Не всички астрономи приемат нещата така леко, както ги взема Ернст Хекел в своите "Мирови загадки".
Вие знаете от други случаи, с какво зачитане съм говорил върху Хекел като природоизследовател.
Но той мисли, че "вторият главен принцип на механическата теория на топлината" противоречи всъщност на първия, че всичката топлина е превръщаема. Наистина не може да се отрече това знае и Хекел -, че нашата слънчева система се стреми към една такава топлинна смърт, но той се утешава с това, че си казва: Когато цялата слънчева система изпадне в топлинната смърт, тя ще се сблъска с една друга мирова система и тогава чрез сблъскването отново ще се роди топлина тогава ще се роди една нова мирова система! Но при това не се взема предвид, че се предполага едно сблъскване на шлаките и остатъците в пътя към топлинната всеобща смърт, така че не може да се надяваме много на една такава утеха.
към текста >>
Разбира се не може да се отрече, че една слънчева система
като
нашата слънчева система се стреми към всеобщата топлинна смърт.
Тук трябва да споменем опита на Арениус, понеже той може да се счита са най-новия опит, който в своята книга "Развитието на световете" се връща по един разнообразен начин към такива въпроси от гледището на физическата химия, на физиката, на астрономията, на Геологията. Арениус е шведски изследовател. Можем да кажем: Тук се прави опит по един много по-остроумен начин отколкото при Хекел, да бъде преодоляно учението за всеобщата топлинна смърт. Обаче когато се вземе под внимание това, което Арениус се опитва да допринесе, трябва все пак да кажем: всичко това съвсем не е убедително. Тук ще охарактеризираме само накратко това, което се принася от тази страна за преодоляването на всеобщата топлинна смърт.
Разбира се не може да се отрече, че една слънчева система като нашата слънчева система се стреми към всеобщата топлинна смърт.
Но наред с това Арениус застъпва и една друга идея, която се основава на определени хипотези на Максуел и на неговото така наречено налягане на лъчението. Това е нещо, което е насочено против предишната сила на привличане на небесните маси, което постоянно действува в пространството от отделните небесни тела и прониква в другите небесни тела като лъчение на най-различните природни сили, които произвеждат налягане. Това налягане, което е един вид такова нещо, което небесните тела изпращат в пространството, е в състояние да отвежда със себе си много малки частици материя, които са отхвърлени от едно небесно тяло. Това става, понеже налягането е една излъчваща се в мировото пространство сила.
към текста >>
Това е нещо, което е насочено против предишната сила на привличане на небесните маси, което постоянно действува в пространството от отделните небесни тела и прониква в другите небесни тела
като
лъчение на най-различните природни сили, които произвеждат налягане.
Можем да кажем: Тук се прави опит по един много по-остроумен начин отколкото при Хекел, да бъде преодоляно учението за всеобщата топлинна смърт. Обаче когато се вземе под внимание това, което Арениус се опитва да допринесе, трябва все пак да кажем: всичко това съвсем не е убедително. Тук ще охарактеризираме само накратко това, което се принася от тази страна за преодоляването на всеобщата топлинна смърт. Разбира се не може да се отрече, че една слънчева система като нашата слънчева система се стреми към всеобщата топлинна смърт. Но наред с това Арениус застъпва и една друга идея, която се основава на определени хипотези на Максуел и на неговото така наречено налягане на лъчението.
Това е нещо, което е насочено против предишната сила на привличане на небесните маси, което постоянно действува в пространството от отделните небесни тела и прониква в другите небесни тела като лъчение на най-различните природни сили, които произвеждат налягане.
Това налягане, което е един вид такова нещо, което небесните тела изпращат в пространството, е в състояние да отвежда със себе си много малки частици материя, които са отхвърлени от едно небесно тяло. Това става, понеже налягането е една излъчваща се в мировото пространство сила.
към текста >>
Който изпитва чувство на срам, комуто лицето се изчервява от срам, той може да се убеди, че душевни процеси имат
като
последствие материални процеси.
Така навсякъде ние срещаме същото нещо: изследването на физически закони, на материални закони, на материални сили и това изследване се използува след това така, че един вид всичко, което физиката намира, е пренесено върху великата мирова сграда и хората се стараят да си представят развитието на света с тези сили. Ние видяхме, как всъщност границата, която астрономът сам трябва да очертае, навсякъде бива преминато чрез подобни начинания. Защото от това, което има пред себе си, астрономът не може да направи заключение за нещо, което има работа със силите, които обуславят развитието на света. Ние можем отново да си изясним това от факта, че нашето мислене и чувствуване са душевни процеси, които несъмнено предизвикват материални процеси, например в нашия мозък, даже и в нашето кръвообращение.
Който изпитва чувство на срам, комуто лицето се изчервява от срам, той може да се убеди, че душевни процеси имат като последствие материални процеси.
Обаче който допуска, че душевно-духовното в нас произвежда материални процеси, той трябва да си каже: Ако бих стоял вътре в човешкия мозък и бих изследвал външните движения, тогава в движенията аз бих виждал само движения, аз не бих могъл даже и да предчувствувам, че вземам тук в сметката движенията, които са произведени чрез духовно-душевните процеси. Следователно аз оставям настрана това, което са духовно-душевните причини. Не може ли това да ни накара да разберем, че астрономът е принуден, когато на своето място остроумният изследва небесните тела, той е принуден да развие така или иначе онова, което съставлява причините, щото тук или там някоя звезда да се движи така или иначе? Бихме ли могли само от движенията или от динамическите закони да направим заключението: Слънцето трябва да стои по определен начин спрямо Земята, Луната трябва да стои по определен начин спрямо Земята, трябва да се върти по определен начин около Земята и от това могат да се получат тези движения? Чрез какво са предизвикани те в духовно-душевната област, върху това астрономията въобще не може да реши нищо.
към текста >>
Ако искаме да познаем, защо Слънцето, Земята и Луната се отнасят така именно, както те се отнасят днес, ние не трябва просто да се запознаем само с онези сили на Земята, които намираме на Земята
като
физико-механически сили, и да ги пренесем в небесното пространство, а трябва да се издигнем до света на небесното пространство изхождайки и от други процеси, които стават на Земята.
Както тези три небесни тела стоят едни спрямо други, така са се развили и техният взаимен живот и техните взаимни отношения.
Ако искаме да познаем, защо Слънцето, Земята и Луната се отнасят така именно, както те се отнасят днес, ние не трябва просто да се запознаем само с онези сили на Земята, които намираме на Земята като физико-механически сили, и да ги пренесем в небесното пространство, а трябва да се издигнем до света на небесното пространство изхождайки и от други процеси, които стават на Земята.
Когато разглеждаме човека, ние без съмнение имаме пред себе си нещо, което също така принадлежи към цялата Земя и нейното отношение със Слънцето и Луната, както цъфтежът на цветята или някой друг процес или както един електрически процес във въздуха. Без съмнение, с всичко, което той е, човекът принадлежи на Земята, и когато си представяме Земята само така, както си я представя геологът, като една чисто неорганическа, неоживена формация, това е само една абстракция, една отвлеченост. Напротив ние трябва да поставяме хората в целите процеси на Земята. Тук ние се натъкваме на трудността, че трябва да държим отделни едни от други две неща, когато искаме да схванем по един правилен начин разликата между човека и животното: При животното преобладава това, което е съобразно на вида, така щото при него между раждането и смъртта не може да се прояви по един такъв решаващ начин един индивидуален аз с цялото негово развитие, какъвто е случаят при човека с неговия индивидуален аз, който се изразява в цялото възпитание и в целия културен живот на човека. Това различава човека от животното, при което видовосъобразното преобладава.
към текста >>
Без съмнение, с всичко, което той е, човекът принадлежи на Земята, и когато си представяме Земята само така, както си я представя геологът,
като
една чисто неорганическа, неоживена формация, това е само една абстракция, една отвлеченост.
Както тези три небесни тела стоят едни спрямо други, така са се развили и техният взаимен живот и техните взаимни отношения. Ако искаме да познаем, защо Слънцето, Земята и Луната се отнасят така именно, както те се отнасят днес, ние не трябва просто да се запознаем само с онези сили на Земята, които намираме на Земята като физико-механически сили, и да ги пренесем в небесното пространство, а трябва да се издигнем до света на небесното пространство изхождайки и от други процеси, които стават на Земята. Когато разглеждаме човека, ние без съмнение имаме пред себе си нещо, което също така принадлежи към цялата Земя и нейното отношение със Слънцето и Луната, както цъфтежът на цветята или някой друг процес или както един електрически процес във въздуха.
Без съмнение, с всичко, което той е, човекът принадлежи на Земята, и когато си представяме Земята само така, както си я представя геологът, като една чисто неорганическа, неоживена формация, това е само една абстракция, една отвлеченост.
Напротив ние трябва да поставяме хората в целите процеси на Земята. Тук ние се натъкваме на трудността, че трябва да държим отделни едни от други две неща, когато искаме да схванем по един правилен начин разликата между човека и животното: При животното преобладава това, което е съобразно на вида, така щото при него между раждането и смъртта не може да се прояви по един такъв решаващ начин един индивидуален аз с цялото негово развитие, какъвто е случаят при човека с неговия индивидуален аз, който се изразява в цялото възпитание и в целия културен живот на човека. Това различава човека от животното, при което видовосъобразното преобладава. Но работата стои така, че такива неща преминават едни в други чрез преходи. При животното преобладава видовосъобразното, обаче видовосъобразното преминава в човешката природа.
към текста >>
Така щото трябва да разглеждаме
като
принадлежащи едно към друго тези две неща: видовосъобразното съществуване и образното, съновидно съзнание на древните времена от една страна, а от друга страна развитието на индивидуалността и свързано с развитието на индивидуалността преминаването на нашето индивидуално съзнание през това, което човекът усвоява в течение на времената.
Колкото по-назад отиваме в течението на времената по което течение ние вървяхме, когото разгледахме великите духове -, толкова повече намираме, че човекът също е едно видовосъобразно същество и виждаме как все повече и повече индивидуалното израства от видовосъобразното. Индивидуалното израства върху почвата на видовосъобразното. Пред нас стои един идеал на бъдещето на човечеството, който ни казва: В течение на земното развитие индивидуалното, азовата природа на всеки човек ще победи напълно видовосъобразното. Обаче отивайки назад в миналото на човечеството, ние виждаме на основата на човешкото развитие именно видовосъобразното. Отивайки по този начин назад в миналото, ние можахме също да се приближим все повече и повече до едно друго състояние на съзнанието, при което човекът е бил свързан с духовния свят по един съновиден начин, образно.
Така щото трябва да разглеждаме като принадлежащи едно към друго тези две неща: видовосъобразното съществуване и образното, съновидно съзнание на древните времена от една страна, а от друга страна развитието на индивидуалността и свързано с развитието на индивидуалността преминаването на нашето индивидуално съзнание през това, което човекът усвоява в течение на времената.
Едно такова израстване на индивидуалното от видовосъобразното, на интелектуалното, осветлено от ума съзнание от ясновидско-съновидното съзнание, това трябва да търсим в неговия произход в цялото мирово развитие. Защото както така да се каже камъкът, който пада на Земята, стои под общите закони на света, така и това възникване на човешката индивидуалност и на човешката интелектуалност от видовосъобразното и ясновидското състояние на човека стои във връзка с великите космически закони, които действуват навсякъде в пространството. В това отношение ние сме направили вече една крачка, когато можахме да охарактеризираме значението на геологията за Духовната наука. Там можехме да покажем, как можем да проследим в миналото Земята до едно такова състояние, при което са земни такива процеси, които днес стават само тогава, когато нашите мисли и нашите чувства действуват като разлагащи сили в нашия организъм. Така щото, когато се върнем в миналото до възникването на Земята, намираме такива епохи, в които Земята се намираше в един процес на разлагане.
към текста >>
Там можехме да покажем, как можем да проследим в миналото Земята до едно такова състояние, при което са земни такива процеси, които днес стават само тогава, когато нашите мисли и нашите чувства действуват
като
разлагащи сили в нашия организъм.
Отивайки по този начин назад в миналото, ние можахме също да се приближим все повече и повече до едно друго състояние на съзнанието, при което човекът е бил свързан с духовния свят по един съновиден начин, образно. Така щото трябва да разглеждаме като принадлежащи едно към друго тези две неща: видовосъобразното съществуване и образното, съновидно съзнание на древните времена от една страна, а от друга страна развитието на индивидуалността и свързано с развитието на индивидуалността преминаването на нашето индивидуално съзнание през това, което човекът усвоява в течение на времената. Едно такова израстване на индивидуалното от видовосъобразното, на интелектуалното, осветлено от ума съзнание от ясновидско-съновидното съзнание, това трябва да търсим в неговия произход в цялото мирово развитие. Защото както така да се каже камъкът, който пада на Земята, стои под общите закони на света, така и това възникване на човешката индивидуалност и на човешката интелектуалност от видовосъобразното и ясновидското състояние на човека стои във връзка с великите космически закони, които действуват навсякъде в пространството. В това отношение ние сме направили вече една крачка, когато можахме да охарактеризираме значението на геологията за Духовната наука.
Там можехме да покажем, как можем да проследим в миналото Земята до едно такова състояние, при което са земни такива процеси, които днес стават само тогава, когато нашите мисли и нашите чувства действуват като разлагащи сили в нашия организъм.
Така щото, когато се върнем в миналото до възникването на Земята, намираме такива епохи, в които Земята се намираше в един процес на разлагане. Тук онова познание, което в тези сказки бе охарактеризирано в тези сказки, ни показва нещо, което е по-точно описано в "Тайната Наука" -, че един вид цялата Земя е била предпазена от един прекалено далече отиващ процес на разлагане благодарение на това, че е отделила от себе си Луната. Следователно, за да бъде преодоляно онова състояние, което може да бъде описано като един процес на разрушение в развитието на Земята, от нашата Земя трябваше да бъде отделена Луната.
към текста >>
Следователно, за да бъде преодоляно онова състояние, което може да бъде описано
като
един процес на разрушение в развитието на Земята, от нашата Земя трябваше да бъде отделена Луната.
Защото както така да се каже камъкът, който пада на Земята, стои под общите закони на света, така и това възникване на човешката индивидуалност и на човешката интелектуалност от видовосъобразното и ясновидското състояние на човека стои във връзка с великите космически закони, които действуват навсякъде в пространството. В това отношение ние сме направили вече една крачка, когато можахме да охарактеризираме значението на геологията за Духовната наука. Там можехме да покажем, как можем да проследим в миналото Земята до едно такова състояние, при което са земни такива процеси, които днес стават само тогава, когато нашите мисли и нашите чувства действуват като разлагащи сили в нашия организъм. Така щото, когато се върнем в миналото до възникването на Земята, намираме такива епохи, в които Земята се намираше в един процес на разлагане. Тук онова познание, което в тези сказки бе охарактеризирано в тези сказки, ни показва нещо, което е по-точно описано в "Тайната Наука" -, че един вид цялата Земя е била предпазена от един прекалено далече отиващ процес на разлагане благодарение на това, че е отделила от себе си Луната.
Следователно, за да бъде преодоляно онова състояние, което може да бъде описано като един процес на разрушение в развитието на Земята, от нашата Земя трябваше да бъде отделена Луната.
към текста >>
Сега вече ние не се намираме при това, на което преди повече от едно столетие астрономията ни обърна вниманието чрез използуването само на законите на физиката и каза: По-рано Земята е била съединена със Слънцето в едно голямо газообразно кълбо, това кълбо е започнало да се върти и чрез това планетите, а също и Земята, са се отделили,
като
още по-късно Луната се е отделила от Земята.
Естествено всеки би могъл да запита: Нима човекът съществуваше вече, когато Земята и Слънцето се отделиха? Без съмнение той съществуваше, само че при други условия. Че така както живее при сегашните условия човекът не би бил възможен, когато Слънцето и Земята образуваха едно тяло, това е твърде естествено. Но това не би било никакво възражение. Следователно ние получаваме за движенията на небесните тела духовни причини.
Сега вече ние не се намираме при това, на което преди повече от едно столетие астрономията ни обърна вниманието чрез използуването само на законите на физиката и каза: По-рано Земята е била съединена със Слънцето в едно голямо газообразно кълбо, това кълбо е започнало да се върти и чрез това планетите, а също и Земята, са се отделили, като още по-късно Луната се е отделила от Земята.
Сега вече ние не стигаме до там да твърдим, че подобно нещо става само въз основа на законите на механиката и на физиката, а трябва да съществуват вътрешни, духовни причини, които са произвели отделянето на Земята от Слънцето. Така Земята бе отделена от Слънцето, за да бъде издигнат човекът до съзнателното изживяване, и така Луната бе отделена от Земята, за да може човекът да се издигне до едно по-висше съзнание. Накратко казано: ние започваме да внасяме в астрономическия образ на света това, което трябва да внесем, а именно и в астрономическия образ на малкия мозък онова, което трябва да внесем, когато искаме да преминем от простото движение на мозъчните атоми до познанието: аз виждам червено, чувам оргелов тон, мириша розово ухание и т.н.
към текста >>
Ето защо онези, които искат да останат на почвата на външната физика, трябва да се ограничат да изследват само това, което са движения или което са сили, следователно което може да бъде познато астрономически; те трябва да признаят, че в познанието е необходим един съвършено друг напредък, ако астрономията иска да стигне до едно обяснение на развитието на света, би трябвало да признаят в себе си, че
като
представители на една рационалистична и емпирична астрономия трябва да спрат пред едно обяснение на развитието на света.
Така трябва да постъпим, когато искаме да намерим прехода от това, което може да ни даде популярната астрономия, към онова, което съставлява причините на събитията в небесното пространство.
Ето защо онези, които искат да останат на почвата на външната физика, трябва да се ограничат да изследват само това, което са движения или което са сили, следователно което може да бъде познато астрономически; те трябва да признаят, че в познанието е необходим един съвършено друг напредък, ако астрономията иска да стигне до едно обяснение на развитието на света, би трябвало да признаят в себе си, че като представители на една рационалистична и емпирична астрономия трябва да спрат пред едно обяснение на развитието на света.
към текста >>
Там е показано, че нашата Земя е минала през едно предишно планетарно състояние, това последното също е минало през едно още по-предишно планетарно състояние,
като
миналото на нашата Земя може да бъде проследено до едно състояние, което там е наречено "Старият Сатурн" но как е наречено това състояние, не е важното.
Когато това се вземе под внимание, тогава ще се установи, че великите и действително забележителните резултати на модерната астрономия могат да бъдат съединени по един чудесен начин с образа на света, който Духовната наука ни дава. Вземете в ръцете си книгата "Тайната наука". Там е показано, как нашата Земя се е развила постепенно, как тя точно както отделният човек минава през редуващи се земни съществувания минава през степени на развитието, как и една планета сама минава през степени на развитието.
Там е показано, че нашата Земя е минала през едно предишно планетарно състояние, това последното също е минало през едно още по-предишно планетарно състояние, като миналото на нашата Земя може да бъде проследено до едно състояние, което там е наречено "Старият Сатурн" но как е наречено това състояние, не е важното.
С това име не се разбира днешният Сатурн, а един планетарен предтеча на нашата Земя. Същото духовно познание ни показва, независимо от всяка физика и независимо от всяка спекулация -, нещо, което може да се види в самота гореспомената книга, че един съответен предшественик на нашата Земя, именно този стар Сатурн, се е намирал в едно топлинно състояние, състоял се е само от топлина и че в това топлинно състояние са действували духовни Сили, духовни Същества, които са завладели хаоса от топлина. Чрез това цялото развитие е придвижено напред до нашата днешна Земя. По-нататък Духовната наука ни показва, че фактически материята под нашите нозе се намира в един процес на умиране. В сказката "Какво има да каже Геологията върху възникването на света?
към текста >>
Всичко, което познаваме от земната кора, ние го разбираме добре само тогава, когато го разбираме
като
нещо намиращо се в процес на умиране.
Същото духовно познание ни показва, независимо от всяка физика и независимо от всяка спекулация -, нещо, което може да се види в самота гореспомената книга, че един съответен предшественик на нашата Земя, именно този стар Сатурн, се е намирал в едно топлинно състояние, състоял се е само от топлина и че в това топлинно състояние са действували духовни Сили, духовни Същества, които са завладели хаоса от топлина. Чрез това цялото развитие е придвижено напред до нашата днешна Земя. По-нататък Духовната наука ни показва, че фактически материята под нашите нозе се намира в един процес на умиране. В сказката "Какво има да каже Геологията върху възникването на света? " ние показахме, как Геологията е стигнала до там да ни даде право, че земната кора се намира в един процес на умиране.
Всичко, което познаваме от земната кора, ние го разбираме добре само тогава, когато го разбираме като нещо намиращо се в процес на умиране.
Но на това се дължи както ни показва Духовната наука -, че духовното се освобождава от материалното. Когато под нашите нозе материята на планетата умира, от нея се освобождава духът.
към текста >>
Ако вземете не това, което може да се измисли чрез спекулация върху всякакъв вид лъчево налягане, но когато изходите от това, което може да се получи действително в спектроскопа или чрез фотографирането на небесните формации, вие ще видите, че всичко до последната част се съгласува, съвпада с това, което може да се добие от Духовната наука
като
развитие и ставане на света, показвайки, как това, което виждаме
като
астрономически образ на пространството, е резултат духовен резултат от действието на духовни Същества.
Сега ние имаме една друга възможност! Ние можем да говорим за мировата мъглявина но тук вече не правим никакви спекулации по образеца на физиците материалисти, които въпреки всичко не искат да спрат пред топлинната смърт и можем да кажем: Без съмнение, ние имаме тук форми на съществуване, в които предстои превръщането на всички други процеси в топлина. Но както в началото на съществуването на нашата Земя духовни Същества завладяха топлинното състояние и го обработиха, така и от мировите мъглявини, в които ще са се превърнали слънчевите системи чрез топлинната смърт, духовни Същества ще превърнат и преведат мировите мъглявини от топлинната смърт в нови слънчеви системи. Няма нищо по-изненадващо от съгласуваността на един от най-чудните закони на 19-то столетие в неговото приложение към астрономията както приложението на втория главен принцип на механическата теория на топлината с положителните, фактически резултати на света на астрономическите наблюдения.
Ако вземете не това, което може да се измисли чрез спекулация върху всякакъв вид лъчево налягане, но когато изходите от това, което може да се получи действително в спектроскопа или чрез фотографирането на небесните формации, вие ще видите, че всичко до последната част се съгласува, съвпада с това, което може да се добие от Духовната наука като развитие и ставане на света, показвайки, как това, което виждаме като астрономически образ на пространството, е резултат духовен резултат от действието на духовни Същества.
Ние можем да кажем, за разлика от съвременните астрономически физици: Човекът няма никакво основание, никаква причина да се бори срещу топлинната смърт или да се страхува от нея, защото той знае, че от това ще се разцъфти един нов живот, както от стария топлинен хаос се е разцъфтял животът, който сега имаме пред нас. Той няма такава причина поради това, защото само така е възможно едно действително повторение и повишение на живота а не само от това, което Арениус мисли, като казва, че животът ще се развие отново като в един отново навит часовник в новосъздадената мирова мъглявина но той ще се развие само когато един духовен елемент преработи едно топлинно състояние в друго. Само тогава е възможно едно развитие. И когато материята на нашите светове ще бъде погребана в гробницата на топлината, духът ще е напреднал с една степен по-нагоре и ще произведе от топлинния хаос една нова формация, един по-висш живот. Ето защо в книгата "Тайната наука" крайното състояние на земните въплъщения състоянието Вулкан е онова, което ни показва това, което ни гледа като нов живот от гроба на топлинната смърт.
към текста >>
Той няма такава причина поради това, защото само така е възможно едно действително повторение и повишение на живота а не само от това, което Арениус мисли,
като
казва, че животът ще се развие отново
като
в един отново навит часовник в новосъздадената мирова мъглявина но той ще се развие само когато един духовен елемент преработи едно топлинно състояние в друго.
Ние можем да говорим за мировата мъглявина но тук вече не правим никакви спекулации по образеца на физиците материалисти, които въпреки всичко не искат да спрат пред топлинната смърт и можем да кажем: Без съмнение, ние имаме тук форми на съществуване, в които предстои превръщането на всички други процеси в топлина. Но както в началото на съществуването на нашата Земя духовни Същества завладяха топлинното състояние и го обработиха, така и от мировите мъглявини, в които ще са се превърнали слънчевите системи чрез топлинната смърт, духовни Същества ще превърнат и преведат мировите мъглявини от топлинната смърт в нови слънчеви системи. Няма нищо по-изненадващо от съгласуваността на един от най-чудните закони на 19-то столетие в неговото приложение към астрономията както приложението на втория главен принцип на механическата теория на топлината с положителните, фактически резултати на света на астрономическите наблюдения. Ако вземете не това, което може да се измисли чрез спекулация върху всякакъв вид лъчево налягане, но когато изходите от това, което може да се получи действително в спектроскопа или чрез фотографирането на небесните формации, вие ще видите, че всичко до последната част се съгласува, съвпада с това, което може да се добие от Духовната наука като развитие и ставане на света, показвайки, как това, което виждаме като астрономически образ на пространството, е резултат духовен резултат от действието на духовни Същества. Ние можем да кажем, за разлика от съвременните астрономически физици: Човекът няма никакво основание, никаква причина да се бори срещу топлинната смърт или да се страхува от нея, защото той знае, че от това ще се разцъфти един нов живот, както от стария топлинен хаос се е разцъфтял животът, който сега имаме пред нас.
Той няма такава причина поради това, защото само така е възможно едно действително повторение и повишение на живота а не само от това, което Арениус мисли, като казва, че животът ще се развие отново като в един отново навит часовник в новосъздадената мирова мъглявина но той ще се развие само когато един духовен елемент преработи едно топлинно състояние в друго.
Само тогава е възможно едно развитие. И когато материята на нашите светове ще бъде погребана в гробницата на топлината, духът ще е напреднал с една степен по-нагоре и ще произведе от топлинния хаос една нова формация, един по-висш живот. Ето защо в книгата "Тайната наука" крайното състояние на земните въплъщения състоянието Вулкан е онова, което ни показва това, което ни гледа като нов живот от гроба на топлинната смърт. Ето защо е употребено името "Вулкан". Когато вземем под внимание астрономическия възглед, можем да видим именно от резултатите на съвременната астрономия, колко дълбоко външната наука съвпада с това, което Духовната наука може да ни даде.
към текста >>
Ето защо в книгата "Тайната наука" крайното състояние на земните въплъщения състоянието Вулкан е онова, което ни показва това, което ни гледа
като
нов живот от гроба на топлинната смърт.
Ако вземете не това, което може да се измисли чрез спекулация върху всякакъв вид лъчево налягане, но когато изходите от това, което може да се получи действително в спектроскопа или чрез фотографирането на небесните формации, вие ще видите, че всичко до последната част се съгласува, съвпада с това, което може да се добие от Духовната наука като развитие и ставане на света, показвайки, как това, което виждаме като астрономически образ на пространството, е резултат духовен резултат от действието на духовни Същества. Ние можем да кажем, за разлика от съвременните астрономически физици: Човекът няма никакво основание, никаква причина да се бори срещу топлинната смърт или да се страхува от нея, защото той знае, че от това ще се разцъфти един нов живот, както от стария топлинен хаос се е разцъфтял животът, който сега имаме пред нас. Той няма такава причина поради това, защото само така е възможно едно действително повторение и повишение на живота а не само от това, което Арениус мисли, като казва, че животът ще се развие отново като в един отново навит часовник в новосъздадената мирова мъглявина но той ще се развие само когато един духовен елемент преработи едно топлинно състояние в друго. Само тогава е възможно едно развитие. И когато материята на нашите светове ще бъде погребана в гробницата на топлината, духът ще е напреднал с една степен по-нагоре и ще произведе от топлинния хаос една нова формация, един по-висш живот.
Ето защо в книгата "Тайната наука" крайното състояние на земните въплъщения състоянието Вулкан е онова, което ни показва това, което ни гледа като нов живот от гроба на топлинната смърт.
Ето защо е употребено името "Вулкан". Когато вземем под внимание астрономическия възглед, можем да видим именно от резултатите на съвременната астрономия, колко дълбоко външната наука съвпада с това, което Духовната наука може да ни даде.
към текста >>
Когато астрономията
като
чисто външна, физическа астрономия иска да измисли едно развитие на света, тогава бихме могли да припомним на онези, които постъпват така, едно общо изказване в епиграмите на Гьоте и на Шилер:
Навсякъде нещата се представят различно от това, което обикновено хората си представят, когато се обръщаме към изворите и към онези които са създали тези извори, които са велики откриватели на пътищата на човешкото познание, а не към техните подражатели, нито към онези, които искат да открият едно повърхностно построение от идеи както по-новите астрофизици и с такова едно построение искат да обхванат целия свят. Ако не се обръщаме към последните, а към първите, ние може да кажем: Навсякъде Духовната наука се намира в пълна съгласуваност с онези, които са били велики откриватели на пътища. Ето защо Духовната наука знае, че тя трябва да заеме своето място в хода на духовното развитие на човечеството и ще върви по-нататък с развитието на човечеството в пълна хармония с всичко онова, което развитието на човечеството изисква.
Когато астрономията като чисто външна, физическа астрономия иска да измисли едно развитие на света, тогава бихме могли да припомним на онези, които постъпват така, едно общо изказване в епиграмите на Гьоте и на Шилер:
към текста >>
Трябва да се пазим и да допускаме духът на дребнавостта да намери пътя чак до висините звездите,
като
покажем: Както разглеждането на мозъка не ни доведе до един духовно-душевен живот, а както този духовно-душевен живот отделя от чистите движения и може да ги надвиши, също така и разгадаването, наблюдението на външните движения и на външните закони нека да ни въведе в Духа на вселената.
Трябва да се пазим и да допускаме духът на дребнавостта да намери пътя чак до висините звездите, като покажем: Както разглеждането на мозъка не ни доведе до един духовно-душевен живот, а както този духовно-душевен живот отделя от чистите движения и може да ги надвиши, също така и разгадаването, наблюдението на външните движения и на външните закони нека да ни въведе в Духа на вселената.
Ето защо в известно отношение остава вярно това, което Шилер разбира когато казва на астрономите:
към текста >>
То не е правилно, когато се задълбочим в това, което
като
духовна Същност излъчва от себе си законите на пространството.
Така мисли Шилер. Това е правилно, когато гледаме само това, което се движи външно в пространството.
То не е правилно, когато се задълбочим в това, което като духовна Същност излъчва от себе си законите на пространството.
Така остават верни думите: Когато човек се издига със сърцето си до звездите, винаги във всяко сърце, във всяка душа се събужда предчувствието за духовно-Божественото. Но когато искаме да проникнем нагоре в тях с ново познание, тогава това познание трябва мине по пътя: Per asperaatra чрез строгост към звездите, както стигаме до ...те минавайки през тръните. А това е пътят на духовното познание, но пътят на Духовната наука към звездите ще покаже, че той е път който довежда човека до там, да си каже: Както веществата намиращи се в мене и в заобикалящия ме свят се разпространени в цялата Вселена като нещо, което ми показва спектроскопът така в цялата Вселена е разпростряно и принадлежи това, което живее в мене като духовно-душевно естество. Моето тяло е родено от Вселената моето духовно-душевно естество е също така родено от Вселената. Вярно остава това, което още веднъж ще охарактеризираме тук с няколко думи, които аз вече казах в друг случай: Вярно остава, че човекът може да стигне до пълно ....стие за света само тогава, когато ще си изясни въпроса, на който икономията не може да му даде отговор: въпросът за неговото участие в света и за неговото определение в света.
към текста >>
А това е пътят на духовното познание, но пътят на Духовната наука към звездите ще покаже, че той е път който довежда човека до там, да си каже: Както веществата намиращи се в мене и в заобикалящия ме свят се разпространени в цялата Вселена
като
нещо, което ми показва спектроскопът така в цялата Вселена е разпростряно и принадлежи това, което живее в мене
като
духовно-душевно естество.
Така мисли Шилер. Това е правилно, когато гледаме само това, което се движи външно в пространството. То не е правилно, когато се задълбочим в това, което като духовна Същност излъчва от себе си законите на пространството. Така остават верни думите: Когато човек се издига със сърцето си до звездите, винаги във всяко сърце, във всяка душа се събужда предчувствието за духовно-Божественото. Но когато искаме да проникнем нагоре в тях с ново познание, тогава това познание трябва мине по пътя: Per asperaatra чрез строгост към звездите, както стигаме до ...те минавайки през тръните.
А това е пътят на духовното познание, но пътят на Духовната наука към звездите ще покаже, че той е път който довежда човека до там, да си каже: Както веществата намиращи се в мене и в заобикалящия ме свят се разпространени в цялата Вселена като нещо, което ми показва спектроскопът така в цялата Вселена е разпростряно и принадлежи това, което живее в мене като духовно-душевно естество.
Моето тяло е родено от Вселената моето духовно-душевно естество е също така родено от Вселената. Вярно остава това, което още веднъж ще охарактеризираме тук с няколко думи, които аз вече казах в друг случай: Вярно остава, че човекът може да стигне до пълно ....стие за света само тогава, когато ще си изясни въпроса, на който икономията не може да му даде отговор: въпросът за неговото участие в света и за неговото определение в света. И вярно е, че отговора този въпрос може да му даде сигурност в живота, смелост и ....в живота, когато той ще знае от Духовната наука това, което трябва да се разбира с думите:
към текста >>
45.
Библията и мъдростта
GA_68-1 Библията и мъдростта
Наистина може да се каже, че
като
резултат от разпространението на Библията, човешката душа хиляди години поддържа връзка с най-вътрешната същност на човека, - връзка, която обхваща животa на чувствата, а също и животa на волята.
Не може да има съмнение, че влиянието на Библията върху Западната Култура е било много по-голямо от това на който и да е друг документ.
Наистина може да се каже, че като резултат от разпространението на Библията, човешката душа хиляди години поддържа връзка с най-вътрешната същност на човека, - връзка, която обхваща животa на чувствата, а също и животa на волята.
Въздействието в тези две сфери на човешкото същество е било по-силно отколкото в неговото мислене и неговия свят на идеите, но въпреки това може да се каже, че целият духовен живот, бил в областта на религията или на точната наука, носи следи от влиянието на Библията. И е очевидно за тези, които разглеждат по-дълбоко нещата, че самите аргументи на хората, които в наши дни се чувстват принудени да атакуват Библията – заемайки в някои случаи крайното становище на пълно отричане, те самите показват следи от нейното въздействие. Никога не е имало пълно познаване, и днес практически няма, на степента на влияние на този документ, но то въпреки всичко действително съществува за тези, които имат непредубеден възглед. Отношението, възприето спрямо Библията от съвременните мисъл, чувство и възприемане, за известно време се е променило наистина много от онова, което е било в миналото. Стойността на Библията, отношението към нея на хората, които днес я разглеждат, сериозно се е променило, особено през 19-тото столетие.
към текста >>
В германската Библия името на Божеството е преведено “Господ", “Бог", а после Йехова е преведено
като
“Господ Бог" или нещо в този смисъл.
През XVIII век живя един френски изследовател, който стигна до извода, че съществуват определени противоречия в Стария Завет. Той отбеляза, че двете истории за Сътворението в самото начало на Библията си противоречат една на друга, че едната описва делото на шестте или седемте дни включително сътворението на човека, и че след това има по-нататъшен разказ с различно начало, който приписва съвсем друг произход на човека. Този изследовател беше особено смутен от факта, че в началото на Библията се срещат две имена на Божеството, името “Елохим" в повествованието за шест-дневното сътворение, и след това по-късно името Йехова. Има отзвук от това в германската Библия.
В германската Библия името на Божеството е преведено “Господ", “Бог", а после Йехова е преведено като “Господ Бог" или нещо в този смисъл.
(В българската Библия в началото е използвано името “Бог", а по-нататък - “Господ". – бел. пр.); във всички случаи разликата е несъмнена. Въз основа на тези забележки изследователят се усъмни, че нещо е породило недоказуемото твърдение, че Библията е била написана от един - единствен човек, дали Мойсей или някой друг, и че различни разкази трябва да са били свързвани помежду си. И след дълго обмисляне той стигна до заключението, че всички съществуващи повествования, съответстващи на различните предания, били просто събрани заедно; един разказ бил съединен с друг и всички противоречия намирали своето обяснение.
към текста >>
Впоследствие, и
като
резултат от това, се появиха тип научни изследвания, които сполучливо могат да бъдат наречени осакатяване на Библията.
Впоследствие, и като резултат от това, се появиха тип научни изследвания, които сполучливо могат да бъдат наречени осакатяване на Библията.
В наши дни има Библии, в които различните значения на детайлите са обяснени с различните предания. В т.н. Библия на Дъгата например е посочено, как тази или онази част, появила се и вмъкната в общото изложение, има своя произход в съвършено различно легендарно предание – т.е. е казано, че Библията трябва да е била сглобена от късчета от предания. Стана все повече и повече обичайно за изследователите да държат тази позиция по отношение на Стария Завет, и тогава същото нещо се случи и с Новия Завет.
към текста >>
От друга страна, нека се обърнем към онези, които се чувстват принудени да заемат категорична позиция, поради фактите на естествените науки, - те казват, съвсем искрено и честно
като
резултат от своите знания: “Това, което сме научили от геологията, биологията и различните отрасли на естествознанието, категорично опровергава това, което Бибилията разказва.
От друга страна, нека се обърнем към онези, които се чувстват принудени да заемат категорична позиция, поради фактите на естествените науки, - те казват, съвсем искрено и честно като резултат от своите знания: “Това, което сме научили от геологията, биологията и различните отрасли на естествознанието, категорично опровергава това, което Бибилията разказва.
Библейската история за създаването на Земята и живите същества през шестте дни на Сътворението е от типа на легенда или мит на примитивните народи, чрез който те са се опитвали по детински начин да направят произхода на Земята разбираем за самите себе си." И такива хора се отчуждават от Новия Завет в същата степен, както и от Стария Завет. Хора, които се чувстват задължени да се придържат към фактите на естествените науки, няма да разберат нищо от всички удивителни действия, извършени от Христос, от начина по който тази уникална Индивидуалност възкръсна в критичен момент на нашата история, и те напълно се противопоставят на самия принцип, на който е основана Библията. И така, ние видяхме от една страна Библията разбита на парчета от историческо-теологичното изследване, и от друга страна отхвърлена и дискредитирана от научните открития.
към текста >>
Такива хора биха мислили само за себе си и не би им дошло на ум, че бъдещите поколения може би ще възприемат
като
световни убеждения това, което днес е убеденост на малцина.
Това може да ни послужи накратко да характеризираме възгледите на нашето време; но ако никой не се обезпокои за това, и само упорства в становището: “Аз вярвам в това, което е в Библията" – това би било егоизъм.
Такива хора биха мислили само за себе си и не би им дошло на ум, че бъдещите поколения може би ще възприемат като световни убеждения това, което днес е убеденост на малцина.
към текста >>
Антропософската гледна точка по отношение на Библията предлага на нашата модерна епоха нещо подобно на онова, което беше постигнато преди три-четири столетия чрез значимите достижения на научните изследвания; Антропософията се опитва да намери свързващото звено с откритото от хора
като
Кеплер, Коперник, Галилей.
Вече можем да попитаме: има ли може би още по-далечна гледна точка от двете, които ние вече посочихме? Има наистина, и тя е точно това, което искаме да разгледаме днес. Това е становището на Духовната Наука, или Антропософията. Ние можем на първоначално да го схванем най-добре чрез сравнението.
Антропософската гледна точка по отношение на Библията предлага на нашата модерна епоха нещо подобно на онова, което беше постигнато преди три-четири столетия чрез значимите достижения на научните изследвания; Антропософията се опитва да намери свързващото звено с откритото от хора като Кеплер, Коперник, Галилей.
към текста >>
В наши дни ние градим върху основите на постигнатото от личности
като
тях.
В наши дни ние градим върху основите на постигнатото от личности като тях.
Когато погледнем назад към връзката, която в миналото съществуваше между хората и природата, ние намираме, че в старите школи или академии, определени книги имаха същото значение, което Библията има за много хора днес. Аристотел, древногръцкият учен, чиито достижения без съмнение се ограничаваха в сферата на естествената наука, беше разглеждан от най-широките кръгове и в ранното, и в късното Средновековие като авторитет с голямо значение. Винаги, когато хората бяха учени за природата, книгите на Аристотел бяха вземани като основа. Неговите съчинения бяха основополагащи и авторитетни не само в сферите, в които хората преследваха изучаването на природата в по-тесен, философски смисъл, а също и в областта на определено научната мисъл. Не беше обичайно в онези дни да се гледа навън към природата с нечии собствени очи, и не ставаше въпрос за инструменти, апаратура и други неща от този род.
към текста >>
Аристотел, древногръцкият учен, чиито достижения без съмнение се ограничаваха в сферата на естествената наука, беше разглеждан от най-широките кръгове и в ранното, и в късното Средновековие
като
авторитет с голямо значение.
В наши дни ние градим върху основите на постигнатото от личности като тях. Когато погледнем назад към връзката, която в миналото съществуваше между хората и природата, ние намираме, че в старите школи или академии, определени книги имаха същото значение, което Библията има за много хора днес.
Аристотел, древногръцкият учен, чиито достижения без съмнение се ограничаваха в сферата на естествената наука, беше разглеждан от най-широките кръгове и в ранното, и в късното Средновековие като авторитет с голямо значение.
Винаги, когато хората бяха учени за природата, книгите на Аристотел бяха вземани като основа. Неговите съчинения бяха основополагащи и авторитетни не само в сферите, в които хората преследваха изучаването на природата в по-тесен, философски смисъл, а също и в областта на определено научната мисъл. Не беше обичайно в онези дни да се гледа навън към природата с нечии собствени очи, и не ставаше въпрос за инструменти, апаратура и други неща от този род. По времето на Галилей се случи много показателно събитие, но то беше разказвано като някакъв анекдот. Един човек посочил на свой колега, убеден последовател на Аристотел, че много от изказванията на учителя му не са верни; например, че нервите произлизат от сърцето, противоречащо на реалните факти.
към текста >>
Винаги, когато хората бяха учени за природата, книгите на Аристотел бяха вземани
като
основа.
В наши дни ние градим върху основите на постигнатото от личности като тях. Когато погледнем назад към връзката, която в миналото съществуваше между хората и природата, ние намираме, че в старите школи или академии, определени книги имаха същото значение, което Библията има за много хора днес. Аристотел, древногръцкият учен, чиито достижения без съмнение се ограничаваха в сферата на естествената наука, беше разглеждан от най-широките кръгове и в ранното, и в късното Средновековие като авторитет с голямо значение.
Винаги, когато хората бяха учени за природата, книгите на Аристотел бяха вземани като основа.
Неговите съчинения бяха основополагащи и авторитетни не само в сферите, в които хората преследваха изучаването на природата в по-тесен, философски смисъл, а също и в областта на определено научната мисъл. Не беше обичайно в онези дни да се гледа навън към природата с нечии собствени очи, и не ставаше въпрос за инструменти, апаратура и други неща от този род. По времето на Галилей се случи много показателно събитие, но то беше разказвано като някакъв анекдот. Един човек посочил на свой колега, убеден последовател на Аристотел, че много от изказванията на учителя му не са верни; например, че нервите произлизат от сърцето, противоречащо на реалните факти. Един труп бил поставен пред човека и му било демонстрирано, че тези думи на Аристотел не съответстват на фактите.
към текста >>
По времето на Галилей се случи много показателно събитие, но то беше разказвано
като
някакъв анекдот.
Когато погледнем назад към връзката, която в миналото съществуваше между хората и природата, ние намираме, че в старите школи или академии, определени книги имаха същото значение, което Библията има за много хора днес. Аристотел, древногръцкият учен, чиито достижения без съмнение се ограничаваха в сферата на естествената наука, беше разглеждан от най-широките кръгове и в ранното, и в късното Средновековие като авторитет с голямо значение. Винаги, когато хората бяха учени за природата, книгите на Аристотел бяха вземани като основа. Неговите съчинения бяха основополагащи и авторитетни не само в сферите, в които хората преследваха изучаването на природата в по-тесен, философски смисъл, а също и в областта на определено научната мисъл. Не беше обичайно в онези дни да се гледа навън към природата с нечии собствени очи, и не ставаше въпрос за инструменти, апаратура и други неща от този род.
По времето на Галилей се случи много показателно събитие, но то беше разказвано като някакъв анекдот.
Един човек посочил на свой колега, убеден последовател на Аристотел, че много от изказванията на учителя му не са верни; например, че нервите произлизат от сърцето, противоречащо на реалните факти. Един труп бил поставен пред човека и му било демонстрирано, че тези думи на Аристотел не съответстват на фактите. Той казал: “Да, когато самият аз гледам това, изглежда има противоречие. Но дори и ако Природата ми го показва, аз все още вярвам на Аристотел." И имаше много такива хора, - хора, които вярваха повече на доктрината и авторитета на Аристотел, отколкото на собствените си очи. Днес гледната точка на хората към природата, а също и към Аристотел, се е променила.
към текста >>
Векове наред Библията беше възприемана от много голям брой хора
като
единствената книга, способна да даде информация за всичко онова отвъд сетивния, материален свят.
Векове наред Библията беше възприемана от много голям брой хора като единствената книга, способна да даде информация за всичко онова отвъд сетивния, материален свят.
Библията беше достоверен източник, когато се засягаше темата за духовния свят, точно както Аристотел през Средновековието беше авторитета за физическия свят.
към текста >>
От гледна точка на Духовната Наука най-важното нещо от всичко е, че думата “Еволюция" трябва да бъде вземана с цялата й значимост – “Еволюция", която е нещо
като
магическа дума за много усти.
Духовната Наука твърди, че е възможно за човека да вижда и възприема духовния свят; че не е необходимо той да е зависим от вярванията, а да вижда за самия себе си. Това е което истинската Духовна Наука трябва да направи за съвременното човечество – да убеди човека, че спящи сили и способности съществуват вътре в него; че има определени велики мигове в живота, когато тези духовни умения се събуждат, точно както когато слепият човек е опериран и става способен да вижда цветовете и светлината. Да използваме думите на Гьоте: духовните уши и очи се събуждат, и тогава душата може да долови в своята околна среда онова, което иначе е скрито. Пробуждането на способностите, дремещи в душата е възможно; възможно е за човека да се сдобие със средство, чрез което той може да вникне в духовните причини, както чрез своите физически инструменти изследва материалния свят. Ние имаме всякакви видове инструменти за долавяне на физическия свят – и за възприемане на духовния свят също има средство – именно самия човек, преобразен.
От гледна точка на Духовната Наука най-важното нещо от всичко е, че думата “Еволюция" трябва да бъде вземана с цялата й значимост – “Еволюция", която е нещо като магическа дума за много усти.
Не е трудно днес да забележим как несъвършенното постоянно напредва и се развива, и тази еволюция е предимно изследвана в повърхностната естествена наука. На тази концепция Антропософията няма да противопостави ни най-малка опозиция, където това остава в областта на научните факти. Но Антропософията взема думата “Еволюция" в пълния й смисъл, - и толкова сериозно, че обръща внимание на онези способности, които лежат в душата на човека, чрез които той може да разбере свръх-сетивния свят. Духовни същества са основите и изходната точка на физическия свят, и човекът само се нуждае от органи, за да може да ги възприема. Трябва тук отново да подчертая силно факта, че днес само малцина са в състояние да преобразят своите души по този начин.
към текста >>
Това, което е познато
като
схръх-сетивен свят, чрез пряко възприемане и с човешките сили на познание трябва да бъде предадено в световното съзнание на човечеството
като
резултат от Антропософското схващане за света.
Изисква се високо развита душа, чиито духовни очи са отворени преди да се отзове на повика за проучване на духовния свят и преди да бъдат добити знания за събитията и съществата там. Но ако фактите за висшите светове се правят всеобщо достояние, тогава всичко необходимо за разбиране на казаното от духовния изследовател е здрав усет, освободен от всички предрасъдъци, свойствени на интелекта или на човешката логика. Няма оправдание за критикуване ползата от духовния изследовател, защото ние не можем да проверим сами за себе си. Колко хора са способни да формират ясна концепция от проучванията на Ернст Хекел и да я следват? Абсолютно същото е по отношение на изследванията в сферата на сетивния живот, където каквото е осветлено от разума се влива в съзнанието, както по отношение на това, което духовният изследовател има да каже относно информацията, която е придобил в схръх-сетивния свят.
Това, което е познато като схръх-сетивен свят, чрез пряко възприемане и с човешките сили на познание трябва да бъде предадено в световното съзнание на човечеството като резултат от Антропософското схващане за света.
към текста >>
Трябва преди всичко да подчертаем, че когато
като
резултат от методите, заложени в Духовната Наука, човек пробуди способностите на своята душа, той проглежда в духовния свят и развива онова, което в сравнение с предметното познание е Имагинативно Познание.
Сега възниква въпросът: “Какво има да каже Духовната Наука, което може да ни помогне да разберем библейските истини? " Тук ние трябва да навлезем в детайли.
Трябва преди всичко да подчертаем, че когато като резултат от методите, заложени в Духовната Наука, човек пробуди способностите на своята душа, той проглежда в духовния свят и развива онова, което в сравнение с предметното познание е Имагинативно Познание.
Какво е това Имагинативно Познание? То няма нищо общо с онези съмнителни фантазии, свързвани веднага с думата “Имагинация", нито пък със сомнамбулизъм и неща от този род, а същественото за нея е строгата дисциплина, чрез която човек трябва да събуди своите способности. Нека изходим от външното познание, за да направим по-разбираемо онова, което в действителност се има предвид под “Имагинативно познание." Какво е характерно за външното предметно познание? Например, възприятието за “маса"; когато масата вече не е пред нас, ни остава идея, понятие за нея, нещо като ехо. Първо го има предметът, и после образът .
към текста >>
Например, възприятието за “маса"; когато масата вече не е пред нас, ни остава идея, понятие за нея, нещо
като
ехо.
" Тук ние трябва да навлезем в детайли. Трябва преди всичко да подчертаем, че когато като резултат от методите, заложени в Духовната Наука, човек пробуди способностите на своята душа, той проглежда в духовния свят и развива онова, което в сравнение с предметното познание е Имагинативно Познание. Какво е това Имагинативно Познание? То няма нищо общо с онези съмнителни фантазии, свързвани веднага с думата “Имагинация", нито пък със сомнамбулизъм и неща от този род, а същественото за нея е строгата дисциплина, чрез която човек трябва да събуди своите способности. Нека изходим от външното познание, за да направим по-разбираемо онова, което в действителност се има предвид под “Имагинативно познание." Какво е характерно за външното предметно познание?
Например, възприятието за “маса"; когато масата вече не е пред нас, ни остава идея, понятие за нея, нещо като ехо.
Първо го има предметът, и после образът . Някои философски системи твърдят, че всичко е само образ, представа. Това не е вярно. Нека вземем, например, представата за нажежена до червено стомана или желязо. Идеята няма да изгори, но когато сме изправени пред реалността преживяването е различно.
към текста >>
Духовната Наука – ако нашето търсене е искрено – дава много подобни идеи, и аз ще спомена една
като
пример.
Духовната Наука – ако нашето търсене е искрено – дава много подобни идеи, и аз ще спомена една като пример.
Искам да ви покажа как душата може малко по малко да бъде отведена в по-висшите светове чрез определени изпитани представи. Подобни представи могат да се разглеждат, сякаш са букви от азбуката. Но в Духовната Наука няма само 22 или 27 букви, а стотици, с които душата се учи да чете в духовния свят. Ето прост пример: представете си, че вземаме добре познатия Розов Кръст в неговата най-чиста форма, черният кръст обкичен със седем червени рози. Много определени въздействия се пораждат, ако за четвърт час всеки ден душата се отдава изцяло на представата за този Розов Кръст, отхвърляйки всичко пораждащо се от външно влияние.
към текста >>
За да можем да разберем какво се влива в душата
като
резултат от това, нека разгледаме интелектуално смисъла на Розовия Кръст.
Искам да ви покажа как душата може малко по малко да бъде отведена в по-висшите светове чрез определени изпитани представи. Подобни представи могат да се разглеждат, сякаш са букви от азбуката. Но в Духовната Наука няма само 22 или 27 букви, а стотици, с които душата се учи да чете в духовния свят. Ето прост пример: представете си, че вземаме добре познатия Розов Кръст в неговата най-чиста форма, черният кръст обкичен със седем червени рози. Много определени въздействия се пораждат, ако за четвърт час всеки ден душата се отдава изцяло на представата за този Розов Кръст, отхвърляйки всичко пораждащо се от външно влияние.
За да можем да разберем какво се влива в душата като резултат от това, нека разгледаме интелектуално смисъла на Розовия Кръст.
към текста >>
Вземи червените рози
като
пример за това, което кръвта ще бъде някога далеч в бъдещето, и по този начин ти имаш пред себе си образа на по-висшия човек.
Сега помисли не само за човека на днешния ден, но и в духовен смисъл за човека на далечното бъдеще. Той ще се развива, ще побеждава, ще пречиства своите желания и страсти и ще достигне по-висше себесъзнание. По този начин, духовно, можеш да видиш човек, който още веднъж е постигнал девствеността на растителната природа. Но това е защото той е достигнал по-високо ниво, на което неговото себесъзнание живее в това състояние на непорочност. Неговата кръв е толково пречистена и неопетнена, колкото са растителните сокове.
Вземи червените рози като пример за това, което кръвта ще бъде някога далеч в бъдещето, и по този начин ти имаш пред себе си образа на по-висшия човек.
В Розовия Кръст ти имаш най-прекрасния преразказ на Гьотевите думи: - “Човекът без това умиращо и ставащо е тъжен странник на тази мрачна земя! " Умиращо и ставащо – какво означава това? Означава, че в човека съществува възможността за израстване над самия него. Онова, което умира и е превъзмогнато, е представено чрез черния кръст, който е израз на човешките сетивни желания. Цветовете в тяхната чистота са символ на кръвта.
към текста >>
В медитация от този тип същественото е, че потапяме себе си в символа, че той застава
като
картина пред нас.
Както казах, това интелектуално обяснение не е най-важното и е дадено само с цел да ни помогне по-добре да разберем тези неща.
В медитация от този тип същественото е, че потапяме себе си в символа, че той застава като картина пред нас.
И ако е казано, че един Розов Кръст не съответства на нищо реално, нашият отговор трябва да бъде, че целият смисъл лежи не в преживяването на нещо свързано с външния свят посредством Розовият Кръст, и че ефектът на този Розов Кръст върху душата и нейните дремещи способности е напълно реален. Няма образ, принадлежащ на външния свят, със същото въздействие като този образ във всичките му различни аспекти и в неговата нереалност. Ако душата позволи на този образ да работи върху нея, тя прави все по-голям и по-голям напредък, и накрая е способна да живее в свят на представи, който е отначало на практика въображаем; но когато тя е живяла достатъчно дълго в този идеен свят с търпение и енергия, тя има значимо действително изживяване. Духовни реалности, духовни същества, които иначе са невидими, се появяват от свръх-сетивното обкръжение. И тогава душата е способна съвсем ясно да различи кое е само представа, илюзия, от истинската и действителна реалност.
към текста >>
Няма образ, принадлежащ на външния свят, със същото въздействие
като
този образ във всичките му различни аспекти и в неговата нереалност.
Както казах, това интелектуално обяснение не е най-важното и е дадено само с цел да ни помогне по-добре да разберем тези неща. В медитация от този тип същественото е, че потапяме себе си в символа, че той застава като картина пред нас. И ако е казано, че един Розов Кръст не съответства на нищо реално, нашият отговор трябва да бъде, че целият смисъл лежи не в преживяването на нещо свързано с външния свят посредством Розовият Кръст, и че ефектът на този Розов Кръст върху душата и нейните дремещи способности е напълно реален.
Няма образ, принадлежащ на външния свят, със същото въздействие като този образ във всичките му различни аспекти и в неговата нереалност.
Ако душата позволи на този образ да работи върху нея, тя прави все по-голям и по-голям напредък, и накрая е способна да живее в свят на представи, който е отначало на практика въображаем; но когато тя е живяла достатъчно дълго в този идеен свят с търпение и енергия, тя има значимо действително изживяване. Духовни реалности, духовни същества, които иначе са невидими, се появяват от свръх-сетивното обкръжение. И тогава душата е способна съвсем ясно да различи кое е само представа, илюзия, от истинската и действителна реалност.
към текста >>
Духовният свят може да бъде пресъздаден само в картини, и в метафори, които следва да бъдат разглеждани само
като
такива.
Вие може би ще предположите, вследствие на това което казах, че познавателната способност за свръх-сетивния свят е съвсем различна от тази за сетивния. Духовният свят не може да бъде свален до областта на непосредствено разбиране чрез понятия, имащи само по едно значение, и който мисли, че е възможно да опише намереното в духовния свят по същия начин, както би описал откритото в сетивния свят – просто няма познание за същността на свръх-сетивния свят.
Духовният свят може да бъде пресъздаден само в картини, и в метафори, които следва да бъдат разглеждани само като такива.
Когато духовният изследовател погледне в свръх-сетивния свят, той вижда духовните причини зад физичните явления, и вижда не само това, което стои в основата на настоящето, а и лежащото в миналото. Едно нещо преди всичко друго му е напълно ясно; а именно, че човекът, какъвто стои пред нас днес като физически организъм, не винаги е бил материално същество. Повърхностната естествена наука може само да ни върне, по пътя на физичните процеси, към това какво е бил някога човекът като физически организъм, и духовният изследовател няма възражения към това. Но заобикалящото ни материално, има духовен произход. Човекът е съществувал като духовно същество преди да стане физическо.
към текста >>
Едно нещо преди всичко друго му е напълно ясно; а именно, че човекът, какъвто стои пред нас днес
като
физически организъм, не винаги е бил материално същество.
Вие може би ще предположите, вследствие на това което казах, че познавателната способност за свръх-сетивния свят е съвсем различна от тази за сетивния. Духовният свят не може да бъде свален до областта на непосредствено разбиране чрез понятия, имащи само по едно значение, и който мисли, че е възможно да опише намереното в духовния свят по същия начин, както би описал откритото в сетивния свят – просто няма познание за същността на свръх-сетивния свят. Духовният свят може да бъде пресъздаден само в картини, и в метафори, които следва да бъдат разглеждани само като такива. Когато духовният изследовател погледне в свръх-сетивния свят, той вижда духовните причини зад физичните явления, и вижда не само това, което стои в основата на настоящето, а и лежащото в миналото.
Едно нещо преди всичко друго му е напълно ясно; а именно, че човекът, какъвто стои пред нас днес като физически организъм, не винаги е бил материално същество.
Повърхностната естествена наука може само да ни върне, по пътя на физичните процеси, към това какво е бил някога човекът като физически организъм, и духовният изследовател няма възражения към това. Но заобикалящото ни материално, има духовен произход. Човекът е съществувал като духовно същество преди да стане физическо.
към текста >>
Повърхностната естествена наука може само да ни върне, по пътя на физичните процеси, към това какво е бил някога човекът
като
физически организъм, и духовният изследовател няма възражения към това.
Вие може би ще предположите, вследствие на това което казах, че познавателната способност за свръх-сетивния свят е съвсем различна от тази за сетивния. Духовният свят не може да бъде свален до областта на непосредствено разбиране чрез понятия, имащи само по едно значение, и който мисли, че е възможно да опише намереното в духовния свят по същия начин, както би описал откритото в сетивния свят – просто няма познание за същността на свръх-сетивния свят. Духовният свят може да бъде пресъздаден само в картини, и в метафори, които следва да бъдат разглеждани само като такива. Когато духовният изследовател погледне в свръх-сетивния свят, той вижда духовните причини зад физичните явления, и вижда не само това, което стои в основата на настоящето, а и лежащото в миналото. Едно нещо преди всичко друго му е напълно ясно; а именно, че човекът, какъвто стои пред нас днес като физически организъм, не винаги е бил материално същество.
Повърхностната естествена наука може само да ни върне, по пътя на физичните процеси, към това какво е бил някога човекът като физически организъм, и духовният изследовател няма възражения към това.
Но заобикалящото ни материално, има духовен произход. Човекът е съществувал като духовно същество преди да стане физическо.
към текста >>
Човекът е съществувал
като
духовно същество преди да стане физическо.
Духовният свят може да бъде пресъздаден само в картини, и в метафори, които следва да бъдат разглеждани само като такива. Когато духовният изследовател погледне в свръх-сетивния свят, той вижда духовните причини зад физичните явления, и вижда не само това, което стои в основата на настоящето, а и лежащото в миналото. Едно нещо преди всичко друго му е напълно ясно; а именно, че човекът, какъвто стои пред нас днес като физически организъм, не винаги е бил материално същество. Повърхностната естествена наука може само да ни върне, по пътя на физичните процеси, към това какво е бил някога човекът като физически организъм, и духовният изследовател няма възражения към това. Но заобикалящото ни материално, има духовен произход.
Човекът е съществувал като духовно същество преди да стане физическо.
към текста >>
Духовни същества, обозначени в Библията
като
Елохим, работеха върху тези три по-ранни принципа.
Ще спомена само един такъв момент на съответствие. Когато се върнем в древните времена се вижда, че зад еволюцията на човека стоят конкретни духовни същества, различни от съществата, действащи от определен и по-късен момент нататък. Много от вас знаят, че човекът, такъв какъвто е днес, е четиричленно същество, съставено от физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло (носителя на радоста, страстите и т.н.), и Аз, носителя на човешкото самосъзнание. Трите нисши члена, физическото тяло, етерното тяло и астралното тяло, съществуваха дълго преди Аза, който беше вграден в човека последен от всички.
Духовни същества, обозначени в Библията като Елохим, работеха върху тези три по-ранни принципа.
И когато Азът започна да бъде прибавян към тази троична същност, друго същество от свръх-сетивния свят се включи в работата на Елохима. Ако навлезем по-дълбоко в Библията, ще намерим, че това духовно същество е наречено Йехова, и това е правилно. И съгласно вътрешните принципи на самата еволюция виждаме как на определено място в повествованието ново име е поставено вместо старото име на Божеството. Ние виждаме също обстоятелствата съпровождащи произхода на човека, описан по два начина в Библията. Защото в светлината на фактите човекът като троична същност беше разтворен във Вселената: като тричленно същество той възникна наново, и тогава отвън за преобразения троичен човек, се оформи Азът.
към текста >>
Защото в светлината на фактите човекът
като
троична същност беше разтворен във Вселената:
като
тричленно същество той възникна наново, и тогава отвън за преобразения троичен човек, се оформи Азът.
Духовни същества, обозначени в Библията като Елохим, работеха върху тези три по-ранни принципа. И когато Азът започна да бъде прибавян към тази троична същност, друго същество от свръх-сетивния свят се включи в работата на Елохима. Ако навлезем по-дълбоко в Библията, ще намерим, че това духовно същество е наречено Йехова, и това е правилно. И съгласно вътрешните принципи на самата еволюция виждаме как на определено място в повествованието ново име е поставено вместо старото име на Божеството. Ние виждаме също обстоятелствата съпровождащи произхода на човека, описан по два начина в Библията.
Защото в светлината на фактите човекът като троична същност беше разтворен във Вселената: като тричленно същество той възникна наново, и тогава отвън за преобразения троичен човек, се оформи Азът.
Така че пропуските, които сякаш съществуват между първата и втората глава на книга Битие, и това, което е дало повод за толкова много погрешни интерпретации, е обяснено от духовния изследовател. Става въпрос само за правилно разбиране на Библията, a това не е много лесно в наши дни. Духовната Наука показва, че в началото присъстваха висши Духовни Същества; потомците на тези Същества са хората, човекът излезе от дълбините на Божествени Духовни Същества. Ние можем да говорим за човека като потомък на Боговете в същия смисъл, в който говорим за детето като потомък на своите родители. От позицията на Духовната Наука ние трябва да разглеждаме човека, стоящ пред нас, като Земен човек, потомък на небесно-духовни същества.
към текста >>
Ние можем да говорим за човека
като
потомък на Боговете в същия смисъл, в който говорим за детето
като
потомък на своите родители.
Ние виждаме също обстоятелствата съпровождащи произхода на човека, описан по два начина в Библията. Защото в светлината на фактите човекът като троична същност беше разтворен във Вселената: като тричленно същество той възникна наново, и тогава отвън за преобразения троичен човек, се оформи Азът. Така че пропуските, които сякаш съществуват между първата и втората глава на книга Битие, и това, което е дало повод за толкова много погрешни интерпретации, е обяснено от духовния изследовател. Става въпрос само за правилно разбиране на Библията, a това не е много лесно в наши дни. Духовната Наука показва, че в началото присъстваха висши Духовни Същества; потомците на тези Същества са хората, човекът излезе от дълбините на Божествени Духовни Същества.
Ние можем да говорим за човека като потомък на Боговете в същия смисъл, в който говорим за детето като потомък на своите родители.
От позицията на Духовната Наука ние трябва да разглеждаме човека, стоящ пред нас, като Земен човек, потомък на небесно-духовни същества.
към текста >>
От позицията на Духовната Наука ние трябва да разглеждаме човека, стоящ пред нас,
като
Земен човек, потомък на небесно-духовни същества.
Защото в светлината на фактите човекът като троична същност беше разтворен във Вселената: като тричленно същество той възникна наново, и тогава отвън за преобразения троичен човек, се оформи Азът. Така че пропуските, които сякаш съществуват между първата и втората глава на книга Битие, и това, което е дало повод за толкова много погрешни интерпретации, е обяснено от духовния изследовател. Става въпрос само за правилно разбиране на Библията, a това не е много лесно в наши дни. Духовната Наука показва, че в началото присъстваха висши Духовни Същества; потомците на тези Същества са хората, човекът излезе от дълбините на Божествени Духовни Същества. Ние можем да говорим за човека като потомък на Боговете в същия смисъл, в който говорим за детето като потомък на своите родители.
От позицията на Духовната Наука ние трябва да разглеждаме човека, стоящ пред нас, като Земен човек, потомък на небесно-духовни същества.
към текста >>
В моята книга “Християнството
като
мистичен факт" чудото с Лазар измежду всички е предадено в неговата истинска форма.
Библията описва точно това, което духовният изследовател преоткрива самостоятелно. Много от онези, днес водещи борба срещу Библията, отправят своите атаки срещу нещо, за което нямат реално познание. Те се хващат за сламки. Антропософският възглед е точно изразен в следното изречение: Можем да забележим стих по стих от Стария и Новия Завет как човек, щом се извиси до духовния свят чрез своите собствени заложби, преоткрива в Библията резултатите от своето изследване. Би ни отвело твърде далеч, ако се опитаме да опишем Новия Завет по подобен начин.
В моята книга “Християнството като мистичен факт" чудото с Лазар измежду всички е предадено в неговата истинска форма.
Начинът на разглеждане на такива теми в наши дни прави невъзможно за нас да го схванем в истинския му смисъл, защото съвременните тълкуватели на Библията естествено са способни да намерят само онова, което отговаря на личните им знания. Техните знания не се издигат над сетивното познание; оттук и многото противоречиви интерпретации и обяснения на различните “авторитети" за Библията. Единственият достоверен тълкувател на Библията е човек, който независимо от нея, е способен да достигне същите истини, които се съдържат там. Нека вземем за пример една стара книга – Геометрията на Евклид. Всеки, който разбира нещо от Геометрия днес, ще разбере тази книга.
към текста >>
Гьоте бил попитан за него, и казал: “Да, разпознавам идеята, която ми дойде тогава." Произведението беше прието
като
написано от Гьоте, докато някои дребнави хора отказаха да се съгласят, че той е автора, и го приписаха на някой друг.
Бих искал тук да спомена една моя лична опитност във връзка с един друг въпрос. Когато се занимавах със специална работа в Архивите на Гьоте във Ваймар, се опитах да докажа нещо съвсем явно. Всички вие знаете прекрасния химн в проза на Гьоте “О, Природо, ние сме заобиколени и обгърнати от Теб," и т.н. Този химн описва в прекрасни думи как всичко, дадено ни от Природата, е дадено с Любов, че Любовта е венеца на Природата. Това литературно произведение беше забравено за известно време от самия Гьоте, и когато той беше вече старец и останалото от неговото литературно наследство беше предадено на дукеса Амелия, то беше намерено.
Гьоте бил попитан за него, и казал: “Да, разпознавам идеята, която ми дойде тогава." Произведението беше прието като написано от Гьоте, докато някои дребнави хора отказаха да се съгласят, че той е автора, и го приписаха на някой друг.
Моята цел беше да открия истината за това произведение. Научих, че в ранен период от своя живот Гьоте е имал до себе си млад човек на име Тоблер, който имал изключително добра памет. По време на техните разходки заедно Гьоте развил своята идея, Тоблер напълно я възприел, и поради своята удивителна памет могъл после да я запише почти дума по дума. Опитах се да покажа, че голяма част от това, намерено в Гьотевите замисли по-късно, е разбираемо в светлината на това произведение. Същественото е, че някой друг вместо Гьоте го е записал на хартия, но самата идея в своя начин на изразяване и изговаряне беше на Гьоте – и това е което се опитах да изясня.
към текста >>
Просто и единствено
като
последствие от събитието в Дамаск, което е не резултат от физически, а от свръх-сетивни истини.
Но нещо друго е съвсем сигурно, а именно, че от гледна точка на Християнството Библията не трябва да бъде разглеждана по същия начин, както другите исторически документи. Ако обърнем внимание на личността на Павел, можем да научим много, което да ни насочи към подобно становище. Когато изучаваме най-ранната форма, под която Християнството е разпространявано, от която всички негови по-късни разклонения водят началото си, ние откриваме, че никой от Евангелските разкази не е даден от Павел, и че той говори за нещо доста различно. Какво даде импулс на Павел? Как този неповторим Апостол придоби своето разбиране за Христос?
Просто и единствено като последствие от събитието в Дамаск, което е не резултат от физически, а от свръх-сетивни истини.
А сега, какво е основа на учението на Павел? Това е знанието, че Христос – въпреки че беше разпнат – живее; събитието от Дамаск разкрива Христос като Живо Същество, което може да се яви на хората, които се извисят до Него; - разкрива още повече, че наистина има духовен свят. И Павел прави паралел между Христовото явявяне пред него и Неговото явяване пред другите. Той казва: “Първо Той се яви на Кифа, после на Дванадесетте, след това на петстотин Братя едновременно, на Яков и по-късно на всички Апостоли, и най-накрая също и на мен, родения преди своето време." ( I послание на св. апостол Павел към Коринтяни 15:5-8 – бел.
към текста >>
Това е знанието, че Христос – въпреки че беше разпнат – живее; събитието от Дамаск разкрива Христос
като
Живо Същество, което може да се яви на хората, които се извисят до Него; - разкрива още повече, че наистина има духовен свят.
Когато изучаваме най-ранната форма, под която Християнството е разпространявано, от която всички негови по-късни разклонения водят началото си, ние откриваме, че никой от Евангелските разкази не е даден от Павел, и че той говори за нещо доста различно. Какво даде импулс на Павел? Как този неповторим Апостол придоби своето разбиране за Христос? Просто и единствено като последствие от събитието в Дамаск, което е не резултат от физически, а от свръх-сетивни истини. А сега, какво е основа на учението на Павел?
Това е знанието, че Христос – въпреки че беше разпнат – живее; събитието от Дамаск разкрива Христос като Живо Същество, което може да се яви на хората, които се извисят до Него; - разкрива още повече, че наистина има духовен свят.
И Павел прави паралел между Христовото явявяне пред него и Неговото явяване пред другите. Той казва: “Първо Той се яви на Кифа, после на Дванадесетте, след това на петстотин Братя едновременно, на Яков и по-късно на всички Апостоли, и най-накрая също и на мен, родения преди своето време." ( I послание на св. апостол Павел към Коринтяни 15:5-8 – бел. пр.) Това допълнение на Павел “роденият преди своето време" е странно. Но самият израз е доказателство за опитните Посветени, че Павел говори с пълно познаване на Духовната Наука.
към текста >>
Той казва, че е “роденият преди своето време" и от това ние разбираме, че неговото просвещение трябва да бъде възприето
като
несъмнен факт.
И Павел прави паралел между Христовото явявяне пред него и Неговото явяване пред другите. Той казва: “Първо Той се яви на Кифа, после на Дванадесетте, след това на петстотин Братя едновременно, на Яков и по-късно на всички Апостоли, и най-накрая също и на мен, родения преди своето време." ( I послание на св. апостол Павел към Коринтяни 15:5-8 – бел. пр.) Това допълнение на Павел “роденият преди своето време" е странно. Но самият израз е доказателство за опитните Посветени, че Павел говори с пълно познаване на Духовната Наука.
Той казва, че е “роденият преди своето време" и от това ние разбираме, че неговото просвещение трябва да бъде възприето като несъмнен факт.
Само ще загатна за смисъла му. Павел иска да обясни с тези думи, че понеже е бил роден преди своето време, той е по-малко вплетен в материалното съществуване. Той намери своето озарение от знанието си: Христос живее и е тук. Павел показва, че базира своето Християнство на тази свръх-сетивна истина и че това е убеждение, придобито като резултат от непосредствено възприятие.
към текста >>
Павел показва, че базира своето Християнство на тази свръх-сетивна истина и че това е убеждение, придобито
като
резултат от непосредствено възприятие.
Но самият израз е доказателство за опитните Посветени, че Павел говори с пълно познаване на Духовната Наука. Той казва, че е “роденият преди своето време" и от това ние разбираме, че неговото просвещение трябва да бъде възприето като несъмнен факт. Само ще загатна за смисъла му. Павел иска да обясни с тези думи, че понеже е бил роден преди своето време, той е по-малко вплетен в материалното съществуване. Той намери своето озарение от знанието си: Христос живее и е тук.
Павел показва, че базира своето Християнство на тази свръх-сетивна истина и че това е убеждение, придобито като резултат от непосредствено възприятие.
към текста >>
Ние бихме могли да покажем как съдържащото се в Евангелието на Йоан е базирано на свръх-сетивни впечатления, които авторът на това Евангелие предава
като
свои лични опитности, и осъзнавайки че първоначално за Християнската религия е било възможно да печели последователи на основата на свръх-сетивни преживявания на хора, способни да виждат в духовните светове, не можем повече да си въобразяваме, че е правилно да прилагаме за Библията същия критерий, който използваме за други странични документи.
Най-ранната форма на Християнството, каквото то се е разпространявало по света, е основана на свръх-сетивни факти.
Ние бихме могли да покажем как съдържащото се в Евангелието на Йоан е базирано на свръх-сетивни впечатления, които авторът на това Евангелие предава като свои лични опитности, и осъзнавайки че първоначално за Християнската религия е било възможно да печели последователи на основата на свръх-сетивни преживявания на хора, способни да виждат в духовните светове, не можем повече да си въобразяваме, че е правилно да прилагаме за Библията същия критерий, който използваме за други странични документи.
към текста >>
Те казват: “Ние не можем да приемем Библията
като
еднозначен документ." И когато такива хора осъзнаят, че естествената наука противоречи на Библията, те стават “Свободни Мислители", т.н.
Духовната Наука е способна да осветли Евангелията напълно и да докаже, че разнообразните противоречия в книга Битие в началото на Стария Завет изчезват. Тогава директното възприемане на духовните светове ни довежда до ново разбиране на Библията, която е най-удивителен документ. Човек, който се занимава с духовно изследване ще открие, че има четири гледни точки, различни при хората, подхождащи към изучаване на Библията. Първата е становището на наивния вярващ, който вярва безусловно на Библията и не обръща внимание на никакво друго разглеждане; втората е тази на “умните" хора, които не стоят зад позицията нито на историческото проучване, нито на Библейските анализи, нито на естествената наука.
Те казват: “Ние не можем да приемем Библията като еднозначен документ." И когато такива хора осъзнаят, че естествената наука противоречи на Библията, те стават “Свободни Мислители", т.н.
“Свободни Духове". Те са в повечето случаи честни, искрени хора, търсещи истината. Но тогава стигаме до нещо, издигащо се над становището на “умните" хора. Много свободни мислители са били убедени, че Библията е подходяща само за началния етап на човешката еволюция, и не могат да я подкрепят срещу науката. Но след време им идва на ум, че много от даденото в Библията има преносен смисъл; че то е дреха, изплетена около събитията.
към текста >>
Можем да предречем, че Библията ще докаже самата себе си
като
най-мъдър документ на човечеството, най-дълбокия извор на нашата цивилизация.
Библията в цялата й дълбочина ще бъде разкрита едва в бъдеще, когато духовното изследване, независимо от каквото и да било предание, вникне в духовните факти, и бъде способно да покаже на човечеството какво наистина съдържа този документ. Тогава тя повече няма да изглежда неразбираема, защото ще се чувстваме съединени с влятото в духовната култура чрез онези, които я написаха. В нашата епоха за нас е възможно, чрез Посвещението, отново да изследваме духовния свят. Поглеждайки назад към миналото, се чувстваме съединени с онези, които са си отишли преди нас, понеже можем да покажем как стъпка по стъпка те съобщават онова, което са получили в духовния свят.
Можем да предречем, че Библията ще докаже самата себе си като най-мъдър документ на човечеството, най-дълбокия извор на нашата цивилизация.
Духовната Наука ще може да възстанови това познание. И, колкото и много предубедени хора да казват: “Библията не се нуждае от такова сложно обяснение – толкова е просто, тя е вярна" – някой ден ще бъде реалност, че Библията, дори когато не е напълно разбирана, ще работи върху всяко сърце със силата на своите вътрешни мистерии. Ще бъде осмислено също, че нейната простота е само в нашите схващания, и че никоя мъдрост не е достатъчна за пълното й разбиране. Библията е най-дълбок документ не само за обикновените хора, а също и за най-мъдрия от мъдреците. Мъдростта, по този начин, достигната духовно и независимо, ще ни отведе отново при Библията .
към текста >>
46.
Митът за Прометей. 7 октомври 1904 г.
GA_90f Гръцката и германската митология в светлината на езотеризма
Историята била разказвана в Гърция
като
оригинален мит; но тя бе също пресъздавана и в Мистериите, така че учениците на Мистериите имаха пред себе си знание за съдбата на Прометей.
Това е екзотеричният мит за Прометей. В него лежи цялата история на петата коренна раса, и в нея е скрита действителна Мистерийна истина.
Историята била разказвана в Гърция като оригинален мит; но тя бе също пресъздавана и в Мистериите, така че учениците на Мистериите имаха пред себе си знание за съдбата на Прометей.
И в Прометей и неговата съдба те трябваше да виждат миналото и бъдещето на цялата пе- та коренна раса. Вие ще можете да разберете това само ако имате в предвид едно нещо.
към текста >>
Те слязоха на Земята вече зрели, слязоха
като
високо развити човешки същества, за да обучават хората, които бяха още в своето детство, за да ги научат на първите умения, от които те се нуждаеха.
Днес петата коренна раса също е ръководена от велики Посветени, но нашите Посветени са различни от водачите на човечеството по онова време. Сега вие трябва да разберете в какво се състои разликата. Има голяма разлика между водачите на двете предшестващи коренни раси и тези на нашата пета раса. Водачите на онези раси също бяха обединени в Бяла Ложа. Но те не преминаха своята земна еволюция на нашата планета Земя, а в друго обкръжение.
Те слязоха на Земята вече зрели, слязоха като високо развити човешки същества, за да обучават хората, които бяха още в своето детство, за да ги научат на първите умения, от които те се нуждаеха.
Този период на обучение продължи през третата, четвъртата, и дори в петата коренна раса.
към текста >>
Едва в петата коренна раса започва развитието на хората
като
нас самите, развитието на хора които,
като
нас, са преминали своята еволюция само на Земята, хора израстнали от своите по-ниски степени изцяло на Земята.
Едва в петата коренна раса започва развитието на хората като нас самите, развитието на хора които, като нас, са преминали своята еволюция само на Земята, хора израстнали от своите по-ниски степени изцяло на Земята.
към текста >>
Шестата коренна раса ще бъде първата, водена от земен Брат
като
свой Ману.
Така ние имаме някои човешки същества, които са вече призвани Водачи и Учители, и други, които се стремят да станат такива водачи. В петата коренна раса, следователно, ние имаме Чели и Учители4, преминали всичко, през което е преминала нашата Земя. Един от Учителите, ръководещи петата коренна раса, е предопределен да поеме ръководството на шестата.
Шестата коренна раса ще бъде първата, водена от земен Брат като свой Ману.
Предишните Учители ще предадат ръководството на човечеството.
към текста >>
Днес човекът на петата коренна раса все още мисли главно
като
Епиметей.
А Прометей е не друг, а представителят на цялата коренна раса. Неговият брат е Епиметей. Прометей означава “мислещ предварително”, Епиметей означава “мислещ после, размишляващ”. Тук имате двете дейности на човешката мисъл, ясно противопоставени в човека на размишлението и в човека на предвиждането. Размишляващият човек е човекът, който позволява мислите на този свят да работят върху него, и после мисли; такова мислене е Кама-Манас-мисленето5.
Днес човекът на петата коренна раса все още мисли главно като Епиметей.
Обаче доколкото той не просто оставя онова, което вече го има да работи върху него, а става откривател и изследовател, до тази степен той е един Прометей. Никога нямаше да бъдат направени открития, ако всички хора бяха като Епиметей. Откритие възниква, когато едно човешко същество създава нещо, което преди не го е имало. То първо е в мисълта и след това мисълта се превръща в реалност. Това е мисленето на Прометей.
към текста >>
Никога нямаше да бъдат направени открития, ако всички хора бяха
като
Епиметей.
Прометей означава “мислещ предварително”, Епиметей означава “мислещ после, размишляващ”. Тук имате двете дейности на човешката мисъл, ясно противопоставени в човека на размишлението и в човека на предвиждането. Размишляващият човек е човекът, който позволява мислите на този свят да работят върху него, и после мисли; такова мислене е Кама-Манас-мисленето5. Днес човекът на петата коренна раса все още мисли главно като Епиметей. Обаче доколкото той не просто оставя онова, което вече го има да работи върху него, а става откривател и изследовател, до тази степен той е един Прометей.
Никога нямаше да бъдат направени открития, ако всички хора бяха като Епиметей.
Откритие възниква, когато едно човешко същество създава нещо, което преди не го е имало. То първо е в мисълта и след това мисълта се превръща в реалност. Това е мисленето на Прометей. Това мислене на Прометей в петата коренна раса е Манас-мисленето6. Кама-Манас и Манас текат като два потока един до друг в петата коренна раса.
към текста >>
Кама-Манас и Манас текат
като
два потока един до друг в петата коренна раса.
Никога нямаше да бъдат направени открития, ако всички хора бяха като Епиметей. Откритие възниква, когато едно човешко същество създава нещо, което преди не го е имало. То първо е в мисълта и след това мисълта се превръща в реалност. Това е мисленето на Прометей. Това мислене на Прометей в петата коренна раса е Манас-мисленето6.
Кама-Манас и Манас текат като два потока един до друг в петата коренна раса.
Манас-мисленето постепенно ще става все по и по-разпространено.
към текста >>
Тя е същата
като
скалата на Кавказ.
Атлантската коренна раса още можеше да прави движеща сила от силата в семената. Точно както днес ние имаме в своите складове за въглища един вид запас от енергия за движението на влакове и кораби, по същия начин атлантите складираха растителни семена, съдържащи сила, която те още можеха да превръщат в енергия, за да движат онези въздушни кораби, описани в книгата на Скот Елиът за Атлантида7. Духът на атлантския човек все още беше способен да подчинява живата природа; духът на петата коренна раса може да контролира само неживата природа, скритите сили лежащи в камъка, в минералите. По този начин Манас на петата коренна раса е прикован към минералните сили, както атлантската раса бе обвързана с жизнените сили. Затова и Петър е скалата, върху която гради Христос.
Тя е същата като скалата на Кавказ.
Човекът на петата коренна раса трябва да търси своята еволюция на физическия план. Той е прикован към неорганичните сили.
към текста >>
Когато започна физическото устройство на човека (преди това човекът бе чисто астрален, и след това изгради себе си във физическото), то започна с тази част; физическата структура започна в корена на носа и се изгради от тази точка, така че езотерикът разпознава корена на носа
като
принадлежащ на онова, което по същество е физическо-минерално.
Първо имаме онова, което наричаме физическо. То има окултна връзка с горната част на лицето, с корена на носа.
Когато започна физическото устройство на човека (преди това човекът бе чисто астрален, и след това изгради себе си във физическото), то започна с тази част; физическата структура започна в корена на носа и се изгради от тази точка, така че езотерикът разпознава корена на носа като принадлежащ на онова, което по същество е физическо-минерално.
към текста >>
Великата Мистерийна драма на Прометей е израз на онова, което ще се развие
като
човешка способност.
Говори се, че в Гръцките Мистерии било предсказвано бъдещето на хората. Това не означава, че на хората се даваше смътнo и абстрактнo описание на онова, което щеше да се случи в бъдещето, а им бяха давани указания за пътищата, които трябва да бъдат изминати в бъдеще.
Великата Мистерийна драма на Прометей е израз на онова, което ще се развие като човешка способност.
към текста >>
От това ще разберете, че доколкото тези митове могат да бъдат интерпретирани по този начин, те произлизат от Мистерийните Школи, и не са нищо повече от запис на онова, което е било разкрито в тези школи
като
велика съдба на човека.
Така митът може да бъде интерпретиран по три начина. Първо имаме екзотеричния смисъл, после алегоричния - човешката борба - и трето, окултното значение, където отново навлиза буквална интерпретация.
От това ще разберете, че доколкото тези митове могат да бъдат интерпретирани по този начин, те произлизат от Мистерийните Школи, и не са нищо повече от запис на онова, което е било разкрито в тези школи като велика съдба на човека.
Точно както аз можах да ви покажа, че Один представя онова, което се случваше в Мистериите на Друидите, така и в Прометей имаме онова, което ученикът на Гръцките Мистерии изживяваше, за да му даде то сила за живот в бъдещето.
към текста >>
47.
Митът за аргонавтите. Одисеята. 14 октомври 1904 г.
GA_90f Гръцката и германската митология в светлината на езотеризма
Днес бих искал да говоря за един много важен мит, също гръцки, мит който,
като
всички митове, може да се интерпретира на множество различни нива.
Днес бих искал да говоря за един много важен мит, също гръцки, мит който, като всички митове, може да се интерпретира на множество различни нива.
Аз ще се постарая да разкрия неговата истинска същност. Но преди да продължим, бих искал да ви въведа в това, което трябва да кажа, с няколко по-теоретични наблюдения.
към текста >>
Трябва да мислите за тези Същества
като
за много високо развити, далеч по-напреднали от човека на степента, на която беше той тогава.
Способността за интелектуални връзки, способността за смятане, накратко, всичко което съставлява нашата днешна култура, започна в петата атлантска раса с пра-семитите. И това беше, което направи пра-семитите способни да сложат началото на петата, Арийската коренна раса. Арийската коренна раса има за своя главна задача развитието на интелигентността, активна на физически план. Когато се стигне до такава нова фаза в човешката ево- люция, става възможно за нови Същества, който дотогава са живяли скрити, да придобият влияние върху еволюцията. И в действителност от петия културен период на Атлантида определено войнство от Същества участва в човешката еволюция, дейността на които дотогава не се забелязва.
Трябва да мислите за тези Същества като за много високо развити, далеч по-напреднали от човека на степента, на която беше той тогава.
Но по определен начин те бяха изостанали в своето развитие зад Съществата, които в средата на Лемурийското време се намесиха в делата на човечеството. Това изоставане се бе случило скоро. Съществата, за които говоря сега, принадлежаха с цялото си естество към онова, което наричаме Лунна еволюция. Те преминаха своето развитие на Старата Луна, но не бяха толкова напреднали като Съществата, които бяха способни да се намесят в средата на Лемурийската епоха. Те бяха останали зад нормалното развитие на Луната.
към текста >>
Те преминаха своето развитие на Старата Луна, но не бяха толкова напреднали
като
Съществата, които бяха способни да се намесят в средата на Лемурийската епоха.
И в действителност от петия културен период на Атлантида определено войнство от Същества участва в човешката еволюция, дейността на които дотогава не се забелязва. Трябва да мислите за тези Същества като за много високо развити, далеч по-напреднали от човека на степента, на която беше той тогава. Но по определен начин те бяха изостанали в своето развитие зад Съществата, които в средата на Лемурийското време се намесиха в делата на човечеството. Това изоставане се бе случило скоро. Съществата, за които говоря сега, принадлежаха с цялото си естество към онова, което наричаме Лунна еволюция.
Те преминаха своето развитие на Старата Луна, но не бяха толкова напреднали като Съществата, които бяха способни да се намесят в средата на Лемурийската епоха.
Те бяха останали зад нормалното развитие на Луната. Те бяха напреднали до там да разпознаят, че способностите, които човекът сега придоби, бяха аналогични на техните, до там да разпознаят, че могат да получат контрол върху тези човешки способности. Преди това време хората не бяха същества на интелигентността, едва тогава те придобиха интелекта. И тези нови Същества използваха този човешки интелект за собственото си по-нататъшно развитие. Така се получи, че навлязохме във фаза от човешката еволюция, която наричаме фаза на студената, обективна наука.
към текста >>
Онези, Посветени в Мистериите по онова време, изправени пред външната мъдрост, гледаха към древната мъдрост, която по-рано бе на разположение на човечеството,
като
на нещо изгубено, нещо което хората трябва да се опитат да си възвърнат.
Тя за пръв път се появява в зората на четвъртата културна епоха, която може да се постави около III в. пр.Хр. С нея изгря обективното познание, напълно откъснато от всичко останало, съдържащо се в човешкото съзнание. Халдейският жрец, който развиваше астрономията, още се опитваше да разбира целите на световното ръководство; и това може да се каже също и за египетските жреци и за друидите; те се опитваха да вникнат в целите на ръководителя на света. Чисто интелектуалното знание изгря за пръв път в Гърция. Това интелектуално познание бе подготвяно стъпка по стъпка и се появи, обвързано с останалата човешка дейност, под влиянието на Съществата, за които споменах; то бе напълно освободено в четвъртата културна епоха на петата коренна раса.
Онези, Посветени в Мистериите по онова време, изправени пред външната мъдрост, гледаха към древната мъдрост, която по-рано бе на разположение на човечеството, като на нещо изгубено, нещо което хората трябва да се опитат да си възвърнат.
към текста >>
В осмото столетие преди Христа, преминаването на Слънцето през знака на Овена, състояло се тогава, бе изживявано
като
повторение на едно предишно преминаване през същия знак хиляди години по-рано.
Имаше особен начин за описване на момента, в който тази безпристрастна, суха мъдрост се отдели от всеобхватната първична мъдрост.
В осмото столетие преди Христа, преминаването на Слънцето през знака на Овена, състояло се тогава, бе изживявано като повторение на едно предишно преминаване през същия знак хиляди години по-рано.
Добре е известно, че Слънцето се движи през целия Зодиак, през Овена, Телеца, Близнаците, през Рака, Лъва, Девата и т.н, така че то вече е преминавало през Овена много пъти. Последният път, когато е преминало през Овена, човекът притежаваше познание обединено с любов, и чрез това първичната мъдрост. Тази първична мъдрост тогава е била изгубена, и е направила място на външната мъдрост. Жреците на Гръцките Мистерии изразиха целия този процес в неговото окултно значение чрез дълбокия символ на мита на Аргонавтите, в който овенът е символ на съюза на любовта и познанието.
към текста >>
В моята книга “Християнството
като
Мистичен Факт” аз се опитах да използвам втората степен на интерпретация; днес ще хвърлим поглед върху третата.
Одисеята също е свързана с прехода от една раса към друга. На Одисеята са били давани най-различни обяснения. Днес искам да направя само един очерк на мита.
В моята книга “Християнството като Мистичен Факт” аз се опитах да използвам втората степен на интерпретация; днес ще хвърлим поглед върху третата.
към текста >>
Първите периоди на чисто външната физическа култура бяха представяни пред Посветените
като
изкушения на чисто светските изкуства, светската култура.
Сега стигаме до точка където, след атлантския потоп, хората се запознаха с първите действия на онези Същества, за които говорих, запознаха се с въздействията на външната култура, наука и изкуство, със сили, които повлияха интелектуалния живот след потопа.
Първите периоди на чисто външната физическа култура бяха представяни пред Посветените като изкушения на чисто светските изкуства, светската култура.
Това са песните на сирените на младата пета коренна раса. Именно за тези песни на сирените на младата пета коренна раса е казано толкова много в окултните писания. Защото от една страна имаме великата мъдрост, преподавана от Ману12, който, в подрасата основоположник на петата коренна раса, насочваше вниманието на хората към факта, че техният интелект трябва да се издигне до Божественото. Това намери своя израз във Ведите, и в онова което персиeцът Заратустра остави на своите последователи. Но после ние имаме чистата култура на интелигентността, която отклонява хората от онова, което се развиваше в тях под влиянието на Ману.
към текста >>
Този, който наистина иска да разбере Одисеята, не може да приеме възгледа на съвременния изследовател, който твърди, че Полифем и Циклопите означават само, че Етна бил изригнал и че сцената на огромния огън изглеждала на Одисей
като
око на гигант.
Ето защо Одисей остава с нимфата Калипсо седем години. Всеки човек, търсещ посвещение, преминава през седемгодишен период на проверки, и това е представено от пребиваването с Калипсо. Едва тогава той може да стигне до точката, към която се стреми душата. Прочетете Омировата Одисея! Той има предвид, че човекът търси собствената си душа.
Този, който наистина иска да разбере Одисеята, не може да приеме възгледа на съвременния изследовател, който твърди, че Полифем и Циклопите означават само, че Етна бил изригнал и че сцената на огромния огън изглеждала на Одисей като око на гигант.
към текста >>
Накрая Одисей се завръща у дома
като
просяк, без никаква външна собственост.
Накрая Одисей се завръща у дома като просяк, без никаква външна собственост.
Това означава, че човекът, разпознал маловажността на външния свят и на светските блага, търси дома на своята душа не в Мая, а отвъд Мая, така че в мистичен смисъл той се завръща вкъщи като просяк. Че той е истински мъдър, е показано от това, че той е отведен в дома си от Атина Палада. В целия езотеризъм душата е представена като жена, винаги женската природа е онова, което е избирано за символ на стремежа на индивидуалната душа. Гьоте я нарича “Вечната Жена”. В Медея в мита за Аргонавтите, в Пенелопа, ние трябва да разбираме истинската душа, към която Одисей търси пътя отново.
към текста >>
Това означава, че човекът, разпознал маловажността на външния свят и на светските блага, търси дома на своята душа не в Мая, а отвъд Мая, така че в мистичен смисъл той се завръща вкъщи
като
просяк.
Накрая Одисей се завръща у дома като просяк, без никаква външна собственост.
Това означава, че човекът, разпознал маловажността на външния свят и на светските блага, търси дома на своята душа не в Мая, а отвъд Мая, така че в мистичен смисъл той се завръща вкъщи като просяк.
Че той е истински мъдър, е показано от това, че той е отведен в дома си от Атина Палада. В целия езотеризъм душата е представена като жена, винаги женската природа е онова, което е избирано за символ на стремежа на индивидуалната душа. Гьоте я нарича “Вечната Жена”. В Медея в мита за Аргонавтите, в Пенелопа, ние трябва да разбираме истинската душа, към която Одисей търси пътя отново. Дева Мария също, в християнската религия, е стремящата се човешка душа, само че значението там е безкрайно по-дълбоко.
към текста >>
В целия езотеризъм душата е представена
като
жена, винаги женската природа е онова, което е избирано за символ на стремежа на индивидуалната душа.
Накрая Одисей се завръща у дома като просяк, без никаква външна собственост. Това означава, че човекът, разпознал маловажността на външния свят и на светските блага, търси дома на своята душа не в Мая, а отвъд Мая, така че в мистичен смисъл той се завръща вкъщи като просяк. Че той е истински мъдър, е показано от това, че той е отведен в дома си от Атина Палада.
В целия езотеризъм душата е представена като жена, винаги женската природа е онова, което е избирано за символ на стремежа на индивидуалната душа.
Гьоте я нарича “Вечната Жена”. В Медея в мита за Аргонавтите, в Пенелопа, ние трябва да разбираме истинската душа, към която Одисей търси пътя отново. Дева Мария също, в християнската религия, е стремящата се човешка душа, само че значението там е безкрайно по-дълбоко. Строго казано, Пенелопа е човешката душа на петата коренна раса. Петата коренна раса трябва да развие човешката интелигентност.
към текста >>
Но човекът трябва да достигне интелигентността по множество пътища, доколкото те са пътища на развитие - тъй
като
имаше множество пътища в Лемурийската епоха.
Сам по себе си той не може да постигне нищо. Тази пустота на интелекта, който въпреки всичко е истинската душа на петата коренна раса, е изразена в постоянното тъчене и разплитане на дрехата на Пенелопа. Одисей е воден от мъдростта. Посветеният трябва да намери пътя към душата на петата коренна раса, но той ще се съедини с тази душа по правилния начин само ако е воден от Атина Палада. Атина Палада също е женско божество, друга душевна сила, мъдростта, истинският водач.
Но човекът трябва да достигне интелигентността по множество пътища, доколкото те са пътища на развитие - тъй като имаше множество пътища в Лемурийската епоха.
И в това пътуване негов водач трябва да бъде Атина Палада. Това бе изнасяно пред учениците на Мистериите в Гърция, и това е искал да изрази Омир в то- зи дълбок мит.
към текста >>
12) Ману - във “Въведение в Тайната Наука” описан
като
“Христовия Посветен” или “Водач на Христовия Оракул”.
12) Ману - във “Въведение в Тайната Наука” описан като “Христовия Посветен” или “Водач на Христовия Оракул”.
към текста >>
48.
Сагата Зигфрид. 21 октомври 1904 г.
GA_90f Гръцката и германската митология в светлината на езотеризма
Християнството дойде в нашата пета подраса
като
традиция от началото на Християнската ера.
Втората подраса наричаме расата на Огъня, расата на която даде религия Заратустра. Третата подраса бе расата на Звездите, расата на халдейците, вавилонците, асирийците, от които по-късно произлезе културата на израилтяните. Расата на гръцкия и римския народ, чиито първи представители могат да бъдат открити главно в Гърция и Рим, станаха четвъртата подраса. Тя е тази, в която Християнството пусна корени най-напред, в Мала Азия, Гърция и Рим. Но нашата пета подраса е тази, която щеше да бъде най-силно повлияна от Християнството и ще го пренесе в шестата.
Християнството дойде в нашата пета подраса като традиция от началото на Християнската ера.
Но преди това, няколко столетия преди Християнството да бъде въведено в тези райони, и дори още по-рано, съществуваха древните посвещения на Друидите. Те бяха поддържани докато стана съвсем ясно, че е дошъл залезът на тези подготвителни келтски раси.
към текста >>
Самият той живя по-късно
като
Посветен Учител.
Зиг се отказа от своето тяло и го даде на разположение на една по-висша индивидуалност. Затова и по-късно преобразеният Зиг бе наречен Один. Один е най-висшият Посветен на северните Мистерии. Той е носителят на духовната култура на онова време. Следователно Зиг бе този чела на севера, който предостави тялото си на разположение на по-висшия, по-духовен Один.
Самият той живя по-късно като Посветен Учител.
Зиг е много специален случай. Той не е способен да представя движение, както направи Учителят Исус13 след основаването на Християнството. Зиг трябваше да доведе тази северна култура до нейния упадък. Той е призован да води народите на петата подраса на петата коренна раса, достигайки ги от юг. Древният чела Зиг е онзи, който трябваше да отведе северните народи към една трагедия.
към текста >>
По същото време ни се казва, че Зигфрид е считан за необикновена личност; той със сигурност е такъв, защото е убил притежателя на съкровището на Нибелунгите; в битката с дракона той е направил тялото си твърдо
като
рог; той е спечелил и плаща на невидимостта.
В началото, животът в Двора в Уормс се върти около трима герои: Гунтер, Маген и Гизелхер. По нататък научаваме, че героят Зигфрид ухажва Брунхилд.
По същото време ни се казва, че Зигфрид е считан за необикновена личност; той със сигурност е такъв, защото е убил притежателя на съкровището на Нибелунгите; в битката с дракона той е направил тялото си твърдо като рог; той е спечелил и плаща на невидимостта.
По този начин той има две качества, които винаги са показвани от Посветените на пред-християнските времена; те са неуязвими и не могат да бъдат разпознати. Те са направени неуязвими от нещо, което е предшествало Християнството, което е предшествало Духа. В Евангелието е казано “И има три, които свидетелстват ... Духът, и водата, и кръвта”14.
към текста >>
Това е, което на север се разпознава
като
физическата земя, земята в момента на ставането й физическа.
То изразява факта, че северните народи дадоха основата, на която можеше да възникне петата подраса. Ние я наричаме също раса на великите открития и изобретения, расата завладяла изцяло физическия план, и расата която стана велика сред жестоките трудности на външния свят. Тя трябваше и да притежава нещата, и да развива своите притежания. Ние ще видим, че “Nibelungenhort” (съкровището на нибелунгите) е просто преобразуване на старата дума “Nifelheim”, “Nebelheim” (земята на мистите).
Това е, което на север се разпознава като физическата земя, земята в момента на ставането й физическа.
Твърдо отстояване на физическото бе онова, което тази раса на предците предаваше и противопоставяше на Християнството. Съкровището на нибелунгите представлява земната собственост. То е нещо, което предците притежаваха, което им бе разрешено да притежават, защото те можеха да го пазят по подходящ начин.
към текста >>
Ние можем да разпознаем образа на Хаген
като
извлечен от древните Мистерии на друидите.
Гунтер я ухажва, но Зигфрид с плаща на невидимостта воюва на негова страна, и е доволен че тя става съпруга на Гунтер. По-късно Кримхилд в момент на слабост разкрива на Брунхилд, че в действителност не Гунтер е бил онзи, който я е покорил, а Зигфрид, когато е бил невидим. Брунхилд се вбесява от това и си поставя за цел да убие Зигфрид. Но тя още не знае как може да направи това. Тя привлича на своя страна Хаген от Трони, който живее в двора.
Ние можем да разпознаем образа на Хаген като извлечен от древните Мистерии на друидите.
Хаген е забележително име сред древните друиди-посветени. Не само че той е Посветен, който представя най-висшите потоци на духовния живот, но и което е по-важно тук, той онагледява факта, че предшественикът винаги влиза в конфликт със своя наследник. Зигфрид е непосредственият предшественик на Християнството. Хаген принадлежи на един предишен друидски поток. Хаген следователно е изпратен да причини гибелта на Зигфрид.
към текста >>
Затова и битката с хуните бе съвсем вярно описана
като
битка във въздуха.
Тази Гудрун е душата на северните народи. В една по-стара версия тя води война срещу великите Посветени, които постоянно идват от Азия от останките на старата Атлантида. Посветените, останките от тураните, преминават от Азия в серия прераждания. Ето защо там ние срещаме също известния Атила, идентичен с Етцел, които бе Посветен в атлантската култура. В действителност историческият Атила, който бе наречен “бич Божий” и от собствения си народ, и от европейците, бе Посветен, който воюваше начело на своите хора със съвсем различни окултни сили.
Затова и битката с хуните бе съвсем вярно описана като битка във въздуха.
За всеки, който познава тези неща, е напълно ясно какво се има предвид. Атила се отдръпна от всичко, което срещна в Европа; чрез собствената си свободна воля той се оттегли от самия папа. Расите на северна Европа знаеха, че трябваше да се пазят от влиянието на Изтока. Християнството знаеше, че това влияние не може да му навреди.
към текста >>
Тя постига това,
като
превръща в своя участ тези атлантски елементи и успява да примами Атила да последва нейната кауза.
Сега в по-късната сага ни се казва, че Кримхилд съставя план да отмъсти на онези, убили Зигфрид.
Тя постига това, като превръща в своя участ тези атлантски елементи и успява да примами Атила да последва нейната кауза.
Тя става съпруга на Атила. Преди това тя е живяла за малко в Бургундския двор. Тя е станала притежателка на съкровището на Нибелунгите и използвайки го е била голяма благодетелка. Но неизменните врагове, принадлежащи на една по-ранна култура, и които бяха представени от Хаген, са потопили съкровището в Рейн. Колко чудесно са описани тук последвалите събития; Кримхилд се придържа към своя план да унищожи враговете си, своите стари северни врагове, с помощта на Атила.
към текста >>
Ако изучавате темата от литературна гледна точка, естествено е да попитате как става така, че точно на края, в двора на хуните, са представени Дитрих от Берн, Хилдебранд и всички германски герои, тъй
като
те принадлежат на един период, вече преминал през Християнството.
Ако изучавате темата от литературна гледна точка, естествено е да попитате как става така, че точно на края, в двора на хуните, са представени Дитрих от Берн, Хилдебранд и всички германски герои, тъй като те принадлежат на един период, вече преминал през Християнството.
Те са християнски герои. Християнството причинява смъртта на древните народни души. Първо ние имаме зората на Християнството в Рудигер от Бехларен, и след това Християнството достига същностния елемент на древната народна душа. Тове не е нещо, казано след събитията, а нещо изживяно като пророчество вътре в Мистериите далеч преди появата на Християнството. Тези събития са плод на мистерийно посвещение.
към текста >>
Тове не е нещо, казано след събитията, а нещо изживяно
като
пророчество вътре в Мистериите далеч преди появата на Християнството.
Ако изучавате темата от литературна гледна точка, естествено е да попитате как става така, че точно на края, в двора на хуните, са представени Дитрих от Берн, Хилдебранд и всички германски герои, тъй като те принадлежат на един период, вече преминал през Християнството. Те са християнски герои. Християнството причинява смъртта на древните народни души. Първо ние имаме зората на Християнството в Рудигер от Бехларен, и след това Християнството достига същностния елемент на древната народна душа.
Тове не е нещо, казано след събитията, а нещо изживяно като пророчество вътре в Мистериите далеч преди появата на Християнството.
Тези събития са плод на мистерийно посвещение. Посвещението в Мистериите включва не само посвещение в истините на настоящето, а също и в истините на миналото и на бъдещето. Апокалипсисът винаги формира част от него. Сагата за Зигфрид дълго време бе Апокалипсисът на северните народи.
към текста >>
Това са неща, които трябва да се разглеждат
като
събития на един по-висш план.
“Народът” не прави литература по този начин. Само някой, който е невежа за това какво се случва в народната душа, може да каже това. Сагите не са нищо друго освен описание, предаване на онова, което се случваше в Мистерийните храмове. Точно както на юг ние имаме думата Мистерия, така и на север такова мистерийно събитие се нарича “Mahr”, от което получаваме думата “Marchen” (приказка). “Духовете от древните времена възвестяват много чудеса”.15 “Wunder” (чудо) е само знак.
Това са неща, които трябва да се разглеждат като събития на един по-висш план.
Северният свят на сагите е толкова интересен, защото изразява нещо, което не може да се намери никъде в обхвата на южната сага. Сагите на южните народи изразяват стъпка напред; в тях хората винаги са получавали нещо, което ги води нагоре. Разбира се, индийците, персийците, вавилонците, халдейците и онези, които ги продължаваха до по-далечни степени, също имаха своите трагични образи. Нужно е само да си припомним мита за Кронос. Но тук на север ние имаме нещата в най-развита форма, защото тези хора трябваше да чакат толкова дълго, толкова дълго да живеят в състояние на очакване.
към текста >>
Индийският Посветен е Бодисатва, после идват Ришите, по-късно в Гърция имаме “синовете на Слънцето”, такива
като
Херкулес и Ахил.
Нужно е само да си припомним мита за Кронос. Но тук на север ние имаме нещата в най-развита форма, защото тези хора трябваше да чакат толкова дълго, толкова дълго да живеят в състояние на очакване. Техните саги бяха култура на подготовка, която траеше докато се разви по-висше посвещение. И това е важното. Това бе култура, която слезе толкова ниско, че нейният Посветен бе човек, човешко същество.
Индийският Посветен е Бодисатва, после идват Ришите, по-късно в Гърция имаме “синовете на Слънцето”, такива като Херкулес и Ахил.
Едва когато Посветеният слезе до най-ниското стъпало на момъка, тук на север ние имаме човека-посветен, на който му липсва само още едно нещо, съдържащо се в Христос. Христа той още не бе получил. Така тази култура отиде толкова далеч, че тя имаше човешки Посветени и човекът стана бог. На север ние срещаме божествения човек - божествения Човек който за нас е Христос - в нагласа на очакване, с уязвимото място, което Християнството трябваше да покрие като дойде.
към текста >>
На север ние срещаме божествения човек - божествения Човек който за нас е Христос - в нагласа на очакване, с уязвимото място, което Християнството трябваше да покрие
като
дойде.
Това бе култура, която слезе толкова ниско, че нейният Посветен бе човек, човешко същество. Индийският Посветен е Бодисатва, после идват Ришите, по-късно в Гърция имаме “синовете на Слънцето”, такива като Херкулес и Ахил. Едва когато Посветеният слезе до най-ниското стъпало на момъка, тук на север ние имаме човека-посветен, на който му липсва само още едно нещо, съдържащо се в Христос. Христа той още не бе получил. Така тази култура отиде толкова далеч, че тя имаше човешки Посветени и човекът стана бог.
На север ние срещаме божествения човек - божествения Човек който за нас е Христос - в нагласа на очакване, с уязвимото място, което Християнството трябваше да покрие като дойде.
към текста >>
13) Учителят Исус е описан от Рудолф Щайнер
като
Същество, явяващо се
като
водачът на Християнския духовен поток през вековете, със сравнително кратки интервали между смърт и ново раждане.
13) Учителят Исус е описан от Рудолф Щайнер като Същество, явяващо се като водачът на Християнския духовен поток през вековете, със сравнително кратки интервали между смърт и ново раждане.
Той не трябва да се бърка с Исус от Назарет. Виж също лекция VII от цикъла “Евангелието на Лука” от Рудолф Щайнер.
към текста >>
49.
Троянската война. 28 октомври 1904 г.
GA_90f Гръцката и германската митология в светлината на езотеризма
Тъй
като
днес присъстват някои новодошли, бих искал накратко да обясня, че в хода на тези лекции аз се опитах да покажа как различните митове и саги изразяват езотерично съдържание, и че е нужно само да знаеш как да интерпретираш техния език, за да можеш понякога да откриеш в тях дълбоки езотерични истини.
Тъй като днес присъстват някои новодошли, бих искал накратко да обясня, че в хода на тези лекции аз се опитах да покажа как различните митове и саги изразяват езотерично съдържание, и че е нужно само да знаеш как да интерпретираш техния език, за да можеш понякога да откриеш в тях дълбоки езотерични истини.
Днес бих искал да говоря в частност за един от онези митове, забележителни с това, че докато от една страна са истински легенди, в същото време имат и външно значение на физически план, с други думи, те записват съвсем конкретни външни събития.
към текста >>
Никой от великите водачи, тласкали хората напред, водачите, дали им своите важни импулси в предишните коренни раси, не е преминал своята еволюция изцяло на Земята; те я преминаха частично на други планети, и така донесоха от други светове онова, което трябваше да дадат на Земята
като
велики импулси.
Преди да започна да говоря за този мит, бих искал да посоча нещо друго, което повечето от вас вече знаят, но то е нещо, което трябва да се подчертава отново и отново. В хода на нашата пета коренна раса, т.е. във времето лежащо между края на Атлантида и началото на следващата, шестата коренна раса, ще бъде направен напредък от най-голямо значение; водачите на човечеството, неговите Ману, ще възникват в самото човечество.
Никой от великите водачи, тласкали хората напред, водачите, дали им своите важни импулси в предишните коренни раси, не е преминал своята еволюция изцяло на Земята; те я преминаха частично на други планети, и така донесоха от други светове онова, което трябваше да дадат на Земята като велики импулси.
Онези Ману на Лемурия и Атлантида, както и главният Ману на нашата пета коренна раса, са свръхсетивни индивидуалности, преминали на други планети едно възвишено обучение, позволило им да станат водачи на човечеството. Но през петата коренна раса високо развити човешки индивидуалности са обучили себе си така, че от шестата коренна раса нататък те ще бъдат способни да станат водачите на човечеството. В частност водачът на шестата коренна раса ще бъде човек като нас, само че един от най-напредналите, наистина най-напредналият сред хората. Той ще бъде същество, започнало своето развитие с началото на инкарнациите, приблизително по средата на Лемурия, един който винаги е бил човек всред човеци, само че е бил способен да напредне по-бързо, и който е преминал всеки етап от човешката еволюция. Това ще бъде основната характеристика на Ману на шестата коренна раса.
към текста >>
В частност водачът на шестата коренна раса ще бъде човек
като
нас, само че един от най-напредналите, наистина най-напредналият сред хората.
В хода на нашата пета коренна раса, т.е. във времето лежащо между края на Атлантида и началото на следващата, шестата коренна раса, ще бъде направен напредък от най-голямо значение; водачите на човечеството, неговите Ману, ще възникват в самото човечество. Никой от великите водачи, тласкали хората напред, водачите, дали им своите важни импулси в предишните коренни раси, не е преминал своята еволюция изцяло на Земята; те я преминаха частично на други планети, и така донесоха от други светове онова, което трябваше да дадат на Земята като велики импулси. Онези Ману на Лемурия и Атлантида, както и главният Ману на нашата пета коренна раса, са свръхсетивни индивидуалности, преминали на други планети едно възвишено обучение, позволило им да станат водачи на човечеството. Но през петата коренна раса високо развити човешки индивидуалности са обучили себе си така, че от шестата коренна раса нататък те ще бъдат способни да станат водачите на човечеството.
В частност водачът на шестата коренна раса ще бъде човек като нас, само че един от най-напредналите, наистина най-напредналият сред хората.
Той ще бъде същество, започнало своето развитие с началото на инкарнациите, приблизително по средата на Лемурия, един който винаги е бил човек всред човеци, само че е бил способен да напредне по-бързо, и който е преминал всеки етап от човешката еволюция. Това ще бъде основната характеристика на Ману на шестата коренна раса. Такива същества трябва да преминат всякакви видове посвещения, те трябва да бъдат посвещавани отново и отново. Затова петата коренна раса от самото си начало винаги е имала Посветени, хора посветени така, че това да им позволи да вървят по своя свободно избран път. Нито на Лемурия, нито на Атлантида случаят беше такъв.
към текста >>
Никога няма да открием, че времевите отношения, появяващи се в хода на еволюцията, са същите
като
онези, проявяващи се външно в пространството.
Така първата каста бе свещеническата, втората - войнската.
Никога няма да открием, че времевите отношения, появяващи се в хода на еволюцията, са същите като онези, проявяващи се външно в пространството.
Моля ви да забележите, че ако едно пространствено отношение стане времево, то се явява в пропорцията четири към седем, появява се по такъв начин, че четворното изразява седморното. Така през петата коренна раса четирите касти намериха своя външен израз във времето в постепенното обучение на независимост на седемте коренни раси. Пропорцията четири към седем идва от един специфичен закон. Днес само ще кажа, че еволюцията се случва по такъв начин, че в първата подраса, във всички съществени неща, ръководството е изцяло в ръцете на свещениците. В лицето на втората подкоренна раса имаме такава, водена от свещеници-царе.
към текста >>
В Гърция за пръв път виждаме светски царе, и след
като
бяха основани гръцките колонии, в тях също откриваме светски царе.
В лицето на втората подкоренна раса имаме такава, водена от свещеници-царе. Заратустра, истинският маг, е съветникът на свещениците-царе. През третата подраса водачеството може да премине към светски царе, които обаче следват ръководството на свещениците или свещениците-царе. Едва в четвъртата подраса ние откриваме чисто светски царе, царе които вече не са свързани със свещеническата сила. Тази четвърта подраса води своето начало от гръцкия народ.
В Гърция за пръв път виждаме светски царе, и след като бяха основани гръцките колонии, в тях също откриваме светски царе.
към текста >>
Това изречение в “Символът на Вярата”, казвано навсякъде в Християнския свят, е било получено
като
думата “pontoi” е станала “Понтиус”.
Това е много фино посочено в началото на Троянската сага. Вие може би знаете, че материята винаги е представена от водата. Нужно е само да насоча вниманието към познатия “Символ на Вярата”, който казва “страда при Понтий Пилат”. Както знае езотерикът, това е неправилно предадено. Онова, което е казано всъщност, е “страда в pontoi pilatoi”, което значи просто “в сгъстена вода”, и означава “слезе за да страда в материята”.
Това изречение в “Символът на Вярата”, казвано навсякъде в Християнския свят, е било получено като думата “pontoi” е станала “Понтиус”.
Когато Талес твърди, че всичко произлиза от вода,та той се отнася към всеобхватната физическа материя, към която единствено можем да се отнасяме, когато говорим за физическите неща. Той използва термина “вода” за физическата материя. Физическата материя трябваше да бъде най-важното нещо за онези, които сега поемаха ръководството. Доминирането на физическата материя отведе до това да има светски царе. Преди това имаше само царе, имащи взаимоотношения с Божественото.
към текста >>
Знаете, че най-твърдата кама е отпаднала от Земята и я придружава
като
спътник, който е нашата Луна.
Тук лежи същината на проблема, ето тук става ясно какво е заложено на карта. Какво е онова, пред което трябва да се изправим, защото решението е взето от позицията на физическия план? Съюзът на манас с кама. Дотогава човекът е имал определени отношения с кама, отделни същества са се обръщали едни срещу други, но това още не е имало значението на добро и зло. Но сега кама се обединява с манас, и делото става съзнателно.
Знаете, че най-твърдата кама е отпаднала от Земята и я придружава като спътник, който е нашата Луна.
Затова на езика на езотеризма ние бихме могли да назовем всичко онова, което ни придружава днес в Луната, “лайтмотивът” на низшата природа; това е, което ни дърпа надолу, големият знак, показващ ни в какво можем да се превърнем, ако бъдем победени от своята низша природа.
към текста >>
То е нещо, което човешката интелигентност ще разпознае
като
нещо важно, наречено огънят на Кундалини16.
Това е нещо, което произлиза от музикалния елемент. За петата коренна раса музиката няма да бъде само изкуство, а средство за изразяване на съвсем други неща, различни от чисто артистичното. Това е нещо, което насочва към влиянието на един особен принцип на физическия план. Най-значимият импулс на онези, пряко Посветени в петата коренна раса, ще бъде даден, преди всичко, единствено в сферата на музиката. Онова, което трябва да се влее, е не астрално, а е нещо от огромно значение в сферата на умствения живот на петата коренна раса.
То е нещо, което човешката интелигентност ще разпознае като нещо важно, наречено огънят на Кундалини16.
Това е сила, която днес още спи в човека, но която постепенно ще придобива все по-голяма важност. Днес тя вече има голямо значение, има голямо влияние върху онова, което възприемаме чрез сетивото на слуха. През по-нататъшното развитие в шестата подраса на петата коренна раса огънят на Кундалини ще придобие огромно влияние върху онова, което живее в човешкото сърце. Човешкото сърце наистина ще има този огън. Отначало това изглежда само символизъм, но тогава човекът наистина ще бъде проникнат от една сила, сила която ще живее в неговото сърце, така че през шестата коренна раса той вече няма да прави разлика между своето благоденствие и благоденствието на всички.
към текста >>
Човекът така дълбоко ще бъде проникнат от огъня на Кундалини, че ще следва принципа на любовта
като
свое собствено най-вътрешно естество.
Човекът така дълбоко ще бъде проникнат от огъня на Кундалини, че ще следва принципа на любовта като свое собствено най-вътрешно естество.
към текста >>
И понеже той се надига в забулена форма
като
предчувствие,
като
предупреждение, в непосредствено бъдеще той ще приеме друг характер.
Но това е едва в своето начало, то още е скрито, забулено от съществуващия живот на разделение. Силата на кама все още скрива огъня на Кундалини.
И понеже той се надига в забулена форма като предчувствие, като предупреждение, в непосредствено бъдеще той ще приеме друг характер.
На илюзорния план божественият огън е божествен гняв. Когато цялото човечество бъде проникнато от това братство, той ще стане божествена любов. Но докато бива чувстван в индивидуалностите като усърдие, той е божествен гняв. Той отстоява себе си, работейки с голяма сила в хората, и докато другите още не са достатъчно зрели, той се проявява като божествен гняв.
към текста >>
Но докато бива чувстван в индивидуалностите
като
усърдие, той е божествен гняв.
Но това е едва в своето начало, то още е скрито, забулено от съществуващия живот на разделение. Силата на кама все още скрива огъня на Кундалини. И понеже той се надига в забулена форма като предчувствие, като предупреждение, в непосредствено бъдеще той ще приеме друг характер. На илюзорния план божественият огън е божествен гняв. Когато цялото човечество бъде проникнато от това братство, той ще стане божествена любов.
Но докато бива чувстван в индивидуалностите като усърдие, той е божествен гняв.
Той отстоява себе си, работейки с голяма сила в хората, и докато другите още не са достатъчно зрели, той се проявява като божествен гняв.
към текста >>
Той отстоява себе си, работейки с голяма сила в хората, и докато другите още не са достатъчно зрели, той се проявява
като
божествен гняв.
Силата на кама все още скрива огъня на Кундалини. И понеже той се надига в забулена форма като предчувствие, като предупреждение, в непосредствено бъдеще той ще приеме друг характер. На илюзорния план божественият огън е божествен гняв. Когато цялото човечество бъде проникнато от това братство, той ще стане божествена любов. Но докато бива чувстван в индивидуалностите като усърдие, той е божествен гняв.
Той отстоява себе си, работейки с голяма сила в хората, и докато другите още не са достатъчно зрели, той се проявява като божествен гняв.
към текста >>
” В по-късните издания той заменя термина с друг, превеждан
като
“духовната възприемателна сила в органа на сърцето”.
16) Изразът “oгънят на Кундалини” е използван от д-р Щайнер в първото издание на неговата книга “Как се постигат познания за висшите светове?
” В по-късните издания той заменя термина с друг, превеждан като “духовната възприемателна сила в органа на сърцето”.
към текста >>
50.
І. Раждането на интелекта и развитието на Азовото съзнание
GA_92 Езотерична космология
Но ние живеем в градове, които са
като
оглушителни фабрики, живеем в ужасни шумове, без нищо, което да ни напомня за нашия вътрешен свят.
Имаше хора, които влизаха в пряка и действителна връзка с астралния и духовния свят. В Средните Векове, когато земното съществуване изобщо не бе удобно, човекът още живееше със своята глава в небесата. Наистина, средновековните градове бяха донякъде примитивни, но те бяха далеч по-верен ираз на човешкия вътрешен свят от днешните градове. Не само катедралите, а и къщите и верандите със своите символи напомняха на хората за вярата им, за вътрешните им чувства, за стремежите им, и за дома на душата им. Днес ние имаме познание за много, много неща и взаимоотношенията между човешките същества са се умножили безкрайно.
Но ние живеем в градове, които са като оглушителни фабрики, живеем в ужасни шумове, без нищо, което да ни напомня за нашия вътрешен свят.
Общуването ни с този вътрешен свят не става чрез съзерцание, а чрез книги. Ние сме преминали от интуицията към интелектуализма.
към текста >>
Накрая, има един принцип в човека, за който не може да се говори
като
за тяло.
Накрая, има един принцип в човека, за който не може да се говори като за тяло.
Това е неговата най-вътрешна същност, различавайки го от всички други същества, от минерала, растението и животното. Това е душата, божествената искра. Индусът говори за него като Манас; розенкройцерите като за "неизразимото". Едно тяло, в действителност, е само част и дял от друго тяло, но себето, "Азът" на човека съществува в себе си и сам по себе си - "Аз съм Аз". Към този принцип другите се обръщат с "теб" или "ти"; той не може да бъде сбъркан с нищо друго във Вселената.
към текста >>
Индусът говори за него
като
Манас; розенкройцерите
като
за "неизразимото".
Накрая, има един принцип в човека, за който не може да се говори като за тяло. Това е неговата най-вътрешна същност, различавайки го от всички други същества, от минерала, растението и животното. Това е душата, божествената искра.
Индусът говори за него като Манас; розенкройцерите като за "неизразимото".
Едно тяло, в действителност, е само част и дял от друго тяло, но себето, "Азът" на човека съществува в себе си и сам по себе си - "Аз съм Аз". Към този принцип другите се обръщат с "теб" или "ти"; той не може да бъде сбъркан с нищо друго във Вселената. Благодарение на това неизразимо, неизказуемо себе, човекът се издига над всички сътворени неща на Земята, над животните, наистина над всяко творение. Ето защо, в определени минали времена, изпълняващият свещенодействие йерофант в древните юдейски светилища казваше на Висшия Жрец: Шем-Хам-Форес, което означава: Какво е името Му (името на Бога)? Хе-Во-Хе, или - с една дума - Йеф или Йоф, значещо Бог, Природа, Човек; или отново, неизразимият "Аз" на човека, който е и човешки, и божествен.
към текста >>
Преди да говорим за този свят на Духа, ние трябва да разберем една от силите, посредством които човечеството
като
цяло премина от астралния към интелектуалния план.
Преди да говорим за този свят на Духа, ние трябва да разберем една от силите, посредством които човечеството като цяло премина от астралния към интелектуалния план.
Това стана благодарение на новия вид брак. В стари времена женитбите се извършваха в лоното на същото племе или клан - който бе само разширение на семейството. Понякога дори се венчаваха братя и сестри. По-късно мъжете търсеха своите жени извън клана, извън племето, извън гражданската общност. Любима стана чуждата, непознатата.
към текста >>
Това е посочено в определени гръцки митове
като
този за отвличането на Елена и също в скандинавските и германските митове за Зигфрид и Гудрун.
В стари времена женитбите се извършваха в лоното на същото племе или клан - който бе само разширение на семейството. Понякога дори се венчаваха братя и сестри. По-късно мъжете търсеха своите жени извън клана, извън племето, извън гражданската общност. Любима стана чуждата, непознатата. Любовта - която в някогашните дни играеше само естествена и социална роля - стана лично желание, а женитбата въпрос на свободен избор.
Това е посочено в определени гръцки митове като този за отвличането на Елена и също в скандинавските и германските митове за Зигфрид и Гудрун.
Любовта стана приключение, а жената - завоевание отдалеч.
към текста >>
Познание за Бог, което разцъфтява
като
цвете в дълбините на индивидуалната душа.
Какво всъщност е Теология? Познание за Бог наложено отвън под формата на догма, един вид свръхестествена логика. А какво е Теософия?
Познание за Бог, което разцъфтява като цвете в дълбините на индивидуалната душа.
Бог, изчезнал от света, бива възроден в дълбините на човешкото сърце.
към текста >>
Определени модерни теолози - преди всичко в Германия - се опитват да представят Христос
като
обикновено, наивно човешко същество.
В този смисъл, Христос е центърът на езотеричната еволюция на Запада.
Определени модерни теолози - преди всичко в Германия - се опитват да представят Христос като обикновено, наивно човешко същество.
Това е ужасяваща грешка. В Него живее най-възвишеното съзнание, най-дълбоката Мъдрост, както и най-божествената Любов. Без такова съзнание, как би могъл Той да бъде върховно проявление в живота на цялата ни планетарна еволюция? Какво Му е дало тази сила да се издигне така високо над Своето време? Откъде идват трансцедентните Му качества?
към текста >>
51.
ІІ. Мисията на Манихейството
GA_92 Езотерична космология
Ролята на идеала в живота е
като
на парата в двигателя.
За да бъде разбрано развитието на човечеството, то трябва да бъде погледнато в неговата цялост. Само тогава можем да видим неговия висш идеал. Да вярваме, че за действието не е необходим идеал, е голяма грешка. Човек без идеали е човек без сила.
Ролята на идеала в живота е като на парата в двигателя.
Парата включва огромен обем "сгъстено пространство" в малко място - затова и огромната й сила на разширяване. Магичната сила на мисълта е от същото естество. Нека тогава се издигнем до мисълта за идеала на човечеството като цяло, водено от нишката на неговата еволюция през времевите епохи.
към текста >>
Нека тогава се издигнем до мисълта за идеала на човечеството
като
цяло, водено от нишката на неговата еволюция през времевите епохи.
Да вярваме, че за действието не е необходим идеал, е голяма грешка. Човек без идеали е човек без сила. Ролята на идеала в живота е като на парата в двигателя. Парата включва огромен обем "сгъстено пространство" в малко място - затова и огромната й сила на разширяване. Магичната сила на мисълта е от същото естество.
Нека тогава се издигнем до мисълта за идеала на човечеството като цяло, водено от нишката на неговата еволюция през времевите епохи.
към текста >>
Системи
като
дарвиновата също търсят тази ръководна нишка.
Системи като дарвиновата също търсят тази ръководна нишка.
Величието на дарвиновата мисъл не се поставя под въпрос, но тя не обяснява цялата еволюция на човека. Тя вижда само низшите, долни елементи. Така тя е с чисто физически обяснения, които не разпознават духовната същност на човешкото същество. Теории на еволюцията, основани изцяло на физически факти, приписват на човека животински произход, защото науката е установила, че при пещерния човек челото липсва. Окултизмът, знаейки че физическият човек не е нищо повече от израз на етерния човек, вижда нещо много различно.
към текста >>
В настоящия момент от време, етерното тяло на човека има практически същата форма
като
физическото тяло, макар и да се простира малко отвъд него.
Величието на дарвиновата мисъл не се поставя под въпрос, но тя не обяснява цялата еволюция на човека. Тя вижда само низшите, долни елементи. Така тя е с чисто физически обяснения, които не разпознават духовната същност на човешкото същество. Теории на еволюцията, основани изцяло на физически факти, приписват на човека животински произход, защото науката е установила, че при пещерния човек челото липсва. Окултизмът, знаейки че физическият човек не е нищо повече от израз на етерния човек, вижда нещо много различно.
В настоящия момент от време, етерното тяло на човека има практически същата форма като физическото тяло, макар и да се простира малко отвъд него.
Но колкото по-назад се връщаме в историята, толкова по-голяма е разликата в размерите на етерната глава и на физическата глава. Етерната глава се оказва много по-голяма. Това бе съществено в периода на земното развитие, предшестващ нашия. Хората, живели по онова време, бяха атлантите. Геолозите всъщност започват да откриват следи от древната Атлантида, от минералите и флората на тази древен континент, сега потънал в океана, носещ неговото име.
към текста >>
Но никога досега той не е преминавал през толкова тежка криза
като
тази на настоящата епоха.
Точно както човекът се е изтръгнал от животинското, така той ще изтръгне себе си и от злото.
Но никога досега той не е преминавал през толкова тежка криза като тази на настоящата епоха.
към текста >>
52.
ІІІ. Бог, Човек, Природа
GA_92 Езотерична космология
Говори се
като
за нещо съвсем реално и авторът пише: "Всеки се докосва често до него, въпреки че не го знае." Това е вярно буквално.
Поразяващ и типичен пример за този закон, но напълно пренебрегван от ортодоксалната наука, е даден във Философския Камък, познат на розенкройцерите. В германско списание, публикувано в края на XVIII век, ние намираме споменат този Философски Камък.
Говори се като за нещо съвсем реално и авторът пише: "Всеки се докосва често до него, въпреки че не го знае." Това е вярно буквално.
За да разберем тази мистерия, ние трябва да проникнем в лабораторията на Природата по-дълбоко, отколкото е навик на обикновената наука да прави.
към текста >>
Той е остатък от паразитните растителни същества, живели някога на Земята
като
върху растение.
Има същества, чиито прогрес е спрян, същества, които остават на по-ниска степен на еволюция. Имелът, например, е знак за тази древна епоха.
Той е остатък от паразитните растителни същества, живели някога на Земята като върху растение.
Оттам са и неговите особени, окултни свойства, познати на Друидите, които говорят за него като за най-свещеното от всички растения. Имелът е останка от лунната епоха на Земята. Той е паразитен, защото не се е научил като другите растения да живее направо върху минералната субстанция.
към текста >>
Оттам са и неговите особени, окултни свойства, познати на Друидите, които говорят за него
като
за най-свещеното от всички растения.
Има същества, чиито прогрес е спрян, същества, които остават на по-ниска степен на еволюция. Имелът, например, е знак за тази древна епоха. Той е остатък от паразитните растителни същества, живели някога на Земята като върху растение.
Оттам са и неговите особени, окултни свойства, познати на Друидите, които говорят за него като за най-свещеното от всички растения.
Имелът е останка от лунната епоха на Земята. Той е паразитен, защото не се е научил като другите растения да живее направо върху минералната субстанция.
към текста >>
Той е паразитен, защото не се е научил
като
другите растения да живее направо върху минералната субстанция.
Има същества, чиито прогрес е спрян, същества, които остават на по-ниска степен на еволюция. Имелът, например, е знак за тази древна епоха. Той е остатък от паразитните растителни същества, живели някога на Земята като върху растение. Оттам са и неговите особени, окултни свойства, познати на Друидите, които говорят за него като за най-свещеното от всички растения. Имелът е останка от лунната епоха на Земята.
Той е паразитен, защото не се е научил като другите растения да живее направо върху минералната субстанция.
към текста >>
Като
физическо същество, човекът се е принизил;
като
духовно същество, той се е издигнал.
Земята бе "минерализирана", съответно и физическото тяло на човека. Но характерната черта на човека е, че в него се случва двойствено движение.
Като физическо същество, човекът се е принизил; като духовно същество, той се е издигнал.
Свети Павел говори за тази истина когато казва, че има един закон за тялото и друг за Духа. Така човекът представлява едновременно край и начало.
към текста >>
Дори Дарвин разпознава това
като
вероятност.
Жизненоважен момент, точката на пресичане и на промяна на възходящия живот на човека, лежи във времето на разделяне на половете. Имаше епоха, когато двата пола бяха обединени в съществото на човека.
Дори Дарвин разпознава това като вероятност.
В резултат на разделянето на половете се роди един нов, всеобхватен елемент: елементът на любовта. Привличането на любовта е толкова силно, толкова тайнствено, че тропични пеперуди от различни полове, пренесени в Европа и след това освободени, ще прелетят обратно и ще се срещнат по средата на пътя.
към текста >>
Луцифер тук е разбиран
като
падналия Бог, който внушава на човека желанието за лично познание.
Когато Луцифер, под формата на змия, подбужда човека да търси познание, Йехова е разгневен.
Луцифер тук е разбиран като падналия Бог, който внушава на човека желанието за лично познание.
Това го поставя в опозиция на Божествената Воля, която го е създала по свой образ.
към текста >>
53.
ІV. Инволюция и Еволюция
GA_92 Езотерична космология
Естествениците я обясняват
като
продукт на дегенерацията,
като
паразитен израстък в мозъка.
Какво е сънят? Това е дейност, оцеляла от праисторически времена. За да я разберем чрез аналогията, нека разледаме определено явление, което вече всъщност не принадлежи към физическия живот - органите, които сега са станали безполезни, недоразвити организми, от които естественикът не може да направи нищо. Такива са двигателните органи на ухото и на окото, които вече не функционират, апендиксът, и особено епифизната жлеза в мозъка, която има форма на малка шишарка.
Естествениците я обясняват като продукт на дегенерацията, като паразитен израстък в мозъка.
Това не е вярно. В дълготрайните творения на Природата нищо не е безполезно. Епифизната жлеза е оцелелия остатък на орган от огромно значение в първичния човек, орган на възприятие, който служеше едновременно като антена, око и ухо. Този орган съществуваше в човека през неговия начален период на развитие, в дните когато полу-течната, полу-парна Земя беше още обединена с Луната. Човекът се движеше през полу-течния, полу-газообразен елемент като риба, ориентирайки се с този орган.
към текста >>
Епифизната жлеза е оцелелия остатък на орган от огромно значение в първичния човек, орган на възприятие, който служеше едновременно
като
антена, око и ухо.
За да я разберем чрез аналогията, нека разледаме определено явление, което вече всъщност не принадлежи към физическия живот - органите, които сега са станали безполезни, недоразвити организми, от които естественикът не може да направи нищо. Такива са двигателните органи на ухото и на окото, които вече не функционират, апендиксът, и особено епифизната жлеза в мозъка, която има форма на малка шишарка. Естествениците я обясняват като продукт на дегенерацията, като паразитен израстък в мозъка. Това не е вярно. В дълготрайните творения на Природата нищо не е безполезно.
Епифизната жлеза е оцелелия остатък на орган от огромно значение в първичния човек, орган на възприятие, който служеше едновременно като антена, око и ухо.
Този орган съществуваше в човека през неговия начален период на развитие, в дните когато полу-течната, полу-парна Земя беше още обединена с Луната. Човекът се движеше през полу-течния, полу-газообразен елемент като риба, ориентирайки се с този орган. Неговите възприятия бяха от зрително, алегорично естество. Потоците от топлина извикваха в него впечатлението за ослепително червено и за мощен звук. Потоците от студ предизвикваха впечатление със зелени и сини нюанси и с ясни, звънливи звуци.
към текста >>
Човекът се движеше през полу-течния, полу-газообразен елемент
като
риба, ориентирайки се с този орган.
Естествениците я обясняват като продукт на дегенерацията, като паразитен израстък в мозъка. Това не е вярно. В дълготрайните творения на Природата нищо не е безполезно. Епифизната жлеза е оцелелия остатък на орган от огромно значение в първичния човек, орган на възприятие, който служеше едновременно като антена, око и ухо. Този орган съществуваше в човека през неговия начален период на развитие, в дните когато полу-течната, полу-парна Земя беше още обединена с Луната.
Човекът се движеше през полу-течния, полу-газообразен елемент като риба, ориентирайки се с този орган.
Неговите възприятия бяха от зрително, алегорично естество. Потоците от топлина извикваха в него впечатлението за ослепително червено и за мощен звук. Потоците от студ предизвикваха впечатление със зелени и сини нюанси и с ясни, звънливи звуци.
към текста >>
Обърнатата молитва "Отче наш" показва, че в астралния свят всичко е отразено
като
в огледало (инверсия).
Помислете за славянската легенда за "Жената по Пладне". Ако селяни, трудещи се по време на жътвата в непосилната жега на лятото легнат на земята да си починат по обед, вместо да се върнат по домовете си, се появява фигура на жена и им задава няколко гатанки. Ако спящият разреши гатанките, е спасен; ако ли не, жената го убива и разсича на две с коса. Легендата продължава, казвайки, че фантомът може да бъде обезпокоен с рецитиране на стиховете на "Отче наш" в обратен ред. Окултизмът ни учи, че Жената по Пладне е астрална фигура, зъл дух, който се явява и подтиска човека по време на сън.
Обърнатата молитва "Отче наш" показва, че в астралния свят всичко е отразено като в огледало (инверсия).
В "Загадката на Сфинкса" Лудвиг Лайстнер казва, че източникът на легендата за Сфинкса може да се намери всред всички раси. Той твърди също, че всички легенди се били породени в състояние на по-висш сън, където се възприемат реалности, и че сфинксът в действителност е една демонична фигура.
към текста >>
Древни способности, оцелели от минали епохи, и атрофирали в човешкото същество, действат
като
ферменти за по-следващо развитие; те са
като
маята, която кара тестото да втаса.
Известен на окултизма закон е, че с всеки нов етап на еволюцията се появява елемент от миналото.
Древни способности, оцелели от минали епохи, и атрофирали в човешкото същество, действат като ферменти за по-следващо развитие; те са като маята, която кара тестото да втаса.
Настоящата способност за сънуване у човека ще породи един нов вид виждане, едно възприятие на астралния и на духовния свят.
към текста >>
Посветеният ясновидец не е неуравновесен визионер; той предварително притежава съзнанието, което в бъдещите епохи ще бъде притежание на всички хора; той стои твърдо на земята
като
повечето обикновени човешки същества; разумът му е също толкова ясен и сигурен, само че той вижда в два свята.
Трансът на хипнотизирания и на медиума е атавистично явление, обвързано с понижено съзнание.
Посветеният ясновидец не е неуравновесен визионер; той предварително притежава съзнанието, което в бъдещите епохи ще бъде притежание на всички хора; той стои твърдо на земята като повечето обикновени човешки същества; разумът му е също толкова ясен и сигурен, само че той вижда в два свята.
към текста >>
54.
V. Йога в Изтока и Запада
GA_92 Езотерична космология
Може ли да се каже, че разбираме природата на магнита, ако го опишем само
като
парче желязо, оформено
като
подкова?
Окултизмът не презира реалността, а по-скоро се опитва да я разбере и използва. Тялото е не само одежда, то е инструмент на Духа. Окултизмът не е наука, която подчинява тялото, а ни учи как да го използваме за висши цели.
Може ли да се каже, че разбираме природата на магнита, ако го опишем само като парче желязо, оформено като подкова?
Разбира се, че не. Но ние ще сме я разбрали, ако кажем: "Магнитът е парче желязо, имащо силата да привлича други късчета желязо." Видимата реалност е изцяло проникната от по-дълбока реалност и тази по-дълбока реалност е онова, в което душата се опитва да проникне и овладее.
към текста >>
Като
чисто физическо същество човекът съответства на минералния свят; той е съчетание на всички физически сили във Вселената.
1. Физическото тяло, видимо за нормалното око и познато на науката.
Като чисто физическо същество човекът съответства на минералния свят; той е съчетание на всички физически сили във Вселената.
към текста >>
Вместо органи има потоци от различни цветове,
като
сърцето е същински водовъртеж от сили и струящи потоци.
Посветеният съзнателно упражнява сила, чрез която може да заличи от своето виждане физическото тяло на човека пред него. Тогава, на мястото на физическото тяло, той вижда не празно пространство, а етерното тяло. Това тяло донякъде наподобява физическото тяло, и все пак е различно. То заема формата на физическото тяло, простирайки се малко отвъд него. Етерното тяло е повече или по-малко светещо и флуидно.
Вместо органи има потоци от различни цветове, като сърцето е същински водовъртеж от сили и струящи потоци.
Етерното тяло е "етерният двойник" на материалното тяло. Човекът го притежава заедно с растенията. То не се поражда от физическото тяло, както вярват естествениците; напротив, то е силата за растежа, за ритъма и за въпроизвеждането.
към текста >>
То е яйцевидно и се простира отвъд тялото
като
облак,
като
аура.
3. Астралното тяло няма формата нито на етерното, нито на физическото тяло.
То е яйцевидно и се простира отвъд тялото като облак, като аура.
Астралното тяло може да приема всички цветове на дъгата, според вълнението, който го одушевява. Всяко вълнение си има свой астрален цвят. Освен това, астралното тяло е, в известен смисъл, синтез на физическото и етерното тяло поради това, че етерното тяло има винаги противоположен характер на пола на физическото тяло. Етерното тяло на мъжа е женско; етерното тяло на жената е мъжко. И при мъжа, и при жената астралното тяло е двуполово.
към текста >>
Всичко, което се случва в етерното тяло, оставя неизлечима следа, която бива, освен това, наложена
като
печат върху физическото тяло.
Висшата част е била променена и проникната от Аза, но низшата част още не е. Когато човек е преобраузвал цялото астрално тяло, ние казваме, че го е превърнал в Манас. Едва тогава той може да започне да работи върху етерното тяло. Има причина това да е така. Всичко в астралното тяло е мимолетно.
Всичко, което се случва в етерното тяло, оставя неизлечима следа, която бива, освен това, наложена като печат върху физическото тяло.
към текста >>
Той лежеше в транс, продължаващ три дни, и през това време йерофантът контролираше освободеното му етерно тяло, изливайки в него импулси и учейки го на мъдрост, която оставаше
като
мощно, трайно впечатление.
Източното Посвещение се състоеше в процеса, посредством който етерното и астралното тяло на ученика бяха изтласквани от физическо тяло.
Той лежеше в транс, продължаващ три дни, и през това време йерофантът контролираше освободеното му етерно тяло, изливайки в него импулси и учейки го на мъдрост, която оставаше като мощно, трайно впечатление.
Когато се събудеше от транса, новият Посветен откриваше себе си притежател на тази мъдрост поради това, че паметта се намира в етерното тяло. Мъдростта беше окултната доктрина, но тя носеше постоянния и личен печат на йерофанта, който я е внедрил там. За човек, преминал през това Посвещение, се говореше като за "роден втори път".
към текста >>
За човек, преминал през това Посвещение, се говореше
като
за "роден втори път".
Източното Посвещение се състоеше в процеса, посредством който етерното и астралното тяло на ученика бяха изтласквани от физическо тяло. Той лежеше в транс, продължаващ три дни, и през това време йерофантът контролираше освободеното му етерно тяло, изливайки в него импулси и учейки го на мъдрост, която оставаше като мощно, трайно впечатление. Когато се събудеше от транса, новият Посветен откриваше себе си притежател на тази мъдрост поради това, че паметта се намира в етерното тяло. Мъдростта беше окултната доктрина, но тя носеше постоянния и личен печат на йерофанта, който я е внедрил там.
За човек, преминал през това Посвещение, се говореше като за "роден втори път".
към текста >>
Има три начина на слушане: да приемем думите
като
неоспоримо авторитетни; да бъде скептични и да се борим с онова, което чуваме; да обърнем внимание на казаното без раболепие, сляпa доверчивост и без систематично противопоставяне, позволявайки на идеите да работят върху нас и наблюдавайки техните въздействия.
Източното Посвещение се състои, докато човекът е в състояние на сън; западното Посвещение трябва да бъде постигнато в състояние на будност. С други думи, няма разделяне на етерното и физическото тяло. В западното Посвещение ученикът е свободен; учителят играе само ролята на пробуждащ. Той не се опитва да доминира или превръща; той просто излага онова, което той сам е видял. И как би трябвало да го слушаме ние?
Има три начина на слушане: да приемем думите като неоспоримо авторитетни; да бъде скептични и да се борим с онова, което чуваме; да обърнем внимание на казаното без раболепие, сляпa доверчивост и без систематично противопоставяне, позволявайки на идеите да работят върху нас и наблюдавайки техните въздействия.
Последното е отношението, което ученикът трябва да възприеме спрямо своя учител в западното Посвещение.
към текста >>
55.
VІ. Йога в Изтока и Запада (заключение)
GA_92 Езотерична космология
В отдалечени епохи на земната еволюция човекът живееше във водата и дишаше с хриле
като
риба.
Тази първа степен на обучение има силата да развие етерното тяло и особено горната му част, която съответства на главата. Вече развил горната част на етерното тяло, ученикът трябва да започне да контролира дихтателната и кръвоносната система, белите дробове и сърцето.
В отдалечени епохи на земната еволюция човекът живееше във водата и дишаше с хриле като риба.
Свещената литература посочва времето, когато той започна да диша въздуха на небето. Книга Битие казва "Бог вдъхна в ноздрите му дъха на живота."
към текста >>
Шеста степен: Посветеният е Слънчев Герой, или Слънчев Вестител, защото неговият напредък е толкова хармоничен и ритмичен
като
този на Слънцето.
Шеста степен: Посветеният е Слънчев Герой, или Слънчев Вестител, защото неговият напредък е толкова хармоничен и ритмичен като този на Слънцето.
към текста >>
Душата изживява вътрешните слова, изливащи се от всички същества
като
могъща хармония.
3. Установява се продължителност на съзнанието между будното състояние и спящото състояние. Астралният живот се отразява в сънища, но в дълбокия сън се появяват чисти звуци.
Душата изживява вътрешните слова, изливащи се от всички същества като могъща хармония.
Тази хармония е проявление на реалността; тя бе наречена от Платон и Питагор хармонията на сферите. Това не е поетична метафора, а реалност, изживявана от душата като вибрация, излъчвана от душата на света.
към текста >>
Това не е поетична метафора, а реалност, изживявана от душата
като
вибрация, излъчвана от душата на света.
3. Установява се продължителност на съзнанието между будното състояние и спящото състояние. Астралният живот се отразява в сънища, но в дълбокия сън се появяват чисти звуци. Душата изживява вътрешните слова, изливащи се от всички същества като могъща хармония. Тази хармония е проявление на реалността; тя бе наречена от Платон и Питагор хармонията на сферите.
Това не е поетична метафора, а реалност, изживявана от душата като вибрация, излъчвана от душата на света.
към текста >>
56.
VІІ. Евангелието на св. Йоан
GA_92 Езотерична космология
Самият факт, че за неговото съставяне се говори
като
за състояло се през II век след Христа е накарало определени теолози, изучаващи Библията, да бъдат критични към него, считайки го за труд на мистичен поет и александрийски философ.
Не може да се каже, че съвременната теология има това схващане за Евангелието. От историческа гледна точка то се счита за по-низше спрямо трите синоптични Евангелия, бидейки в известен смисъл апокрифно.
Самият факт, че за неговото съставяне се говори като за състояло се през II век след Христа е накарало определени теолози, изучаващи Библията, да бъдат критични към него, считайки го за труд на мистичен поет и александрийски философ.
към текста >>
Всички те се занимаваха с практически окултизъм и гледаха на това Евангелие
като
на своя Библия.
През Средните Векове няколко Братства виждаха в това Евангелие същинския извор на Християнските истини. Такива братства бяха Братството на св. Йоан, албигойците, катарите, тамплиерите и розенкройцерите.
Всички те се занимаваха с практически окултизъм и гледаха на това Евангелие като на своя Библия.
Може да се каже, в известен смисъл, че легендата за Граала, за Парсифал и Лоенгрин произлезе от тези Братства и че тя бе народния израз на тайните доктрини.
към текста >>
Истина
като
тази възражда душите на всички, които я осъзнават в дълбините на своето същество.
За всички членове на тези различни Ордени се считаше, че притежаваха тайното. Те бяха предтечите на едно Християнство, което щеше да се разпространи по света в по-късни времена. В Евангелието на св. Йоан те намираха тайното, защото думите му съдържаха вечна истина – истина, приложима за всички времена.
Истина като тази възражда душите на всички, които я осъзнават в дълбините на своето същество.
Евангелието никога не беше разглеждано или четено просто като литературно съкровище. То бе използвано като инструмент за развитието на мистичния живот на душата. Нека за начало оставим неговата чисто историческа стойност извън сметките.
към текста >>
Евангелието никога не беше разглеждано или четено просто
като
литературно съкровище.
За всички членове на тези различни Ордени се считаше, че притежаваха тайното. Те бяха предтечите на едно Християнство, което щеше да се разпространи по света в по-късни времена. В Евангелието на св. Йоан те намираха тайното, защото думите му съдържаха вечна истина – истина, приложима за всички времена. Истина като тази възражда душите на всички, които я осъзнават в дълбините на своето същество.
Евангелието никога не беше разглеждано или четено просто като литературно съкровище.
То бе използвано като инструмент за развитието на мистичния живот на душата. Нека за начало оставим неговата чисто историческа стойност извън сметките.
към текста >>
То бе използвано
като
инструмент за развитието на мистичния живот на душата.
Те бяха предтечите на едно Християнство, което щеше да се разпространи по света в по-късни времена. В Евангелието на св. Йоан те намираха тайното, защото думите му съдържаха вечна истина – истина, приложима за всички времена. Истина като тази възражда душите на всички, които я осъзнават в дълбините на своето същество. Евангелието никога не беше разглеждано или четено просто като литературно съкровище.
То бе използвано като инструмент за развитието на мистичния живот на душата.
Нека за начало оставим неговата чисто историческа стойност извън сметките.
към текста >>
Възкресяването на Лазар може да се разглежда
като
момент на преход между древното посвещение и Христовото посвещение.
Възкресяването на Лазар може да се разглежда като момент на преход между древното посвещение и Христовото посвещение.
В четвъртото Евангелие не е направено никакво споменаване за самия Йоан преди края на историята за смъртта на Лазар. "Ученикът, когото Исус обичаше" е този, който премина през степените на смърт и възкресение при посвещението и който бе призован за нов живот от гласа на Самия Христос. Йоан е Лазар, който излезе от гроба след своето посвещение; той надживя смъртта, премината от Христос. Такъв е мистичният път, скрит в дълбините на Християнството.
към текста >>
След
като
човекът започна да пие вино обаче, познанието за прераждането бързо западна; накрая то напълно изчезна от съзнанието на човека.
Имало е епохи в историята на човека, когато виното не е било познато. В дните на Ведите то бе практически непознато. В епохите, когато не се пиеше алкохол, идеята за предишно съществуване и за много животи се изповядваше всеобщо; никой не се съмняваше в нейната истинност.
След като човекът започна да пие вино обаче, познанието за прераждането бързо западна; накрая то напълно изчезна от съзнанието на човека.
То съществуваше само сред Посветените, които не пиеха алкохол. Алкохолът има особено силен ефект върху човешкия организъм, особено върху етерното тяло, което е седалището на паметта. Алкохолът помрачава интимните дълбини на паметта. "Виното предизвиква забрава" – така казва поговорката. Забравата не е само повърхностна или краткотрайна, а дълбока и постоянна и се получава умъртвяване на силата на паметта в етерното тяло.
към текста >>
57.
VІІІ. Християнската Мистерия
GA_92 Езотерична космология
Измиването на нозете е подготвително упражнение с морален характер, свързан със сцената, където Христос измива краката на учениците преди празника Пасха (Йоан 13): "Истина, истина ви казвам, няма слуга по-горен от господаря си; нито пратеник по-горе от онзи, който го е пратил." Теологията дава чисто морална интерпретация на този акт и гледа на него просто
като
на пример за дълбока смиреност и себеотдаване на Учителя към Неговите ученици и Неговото дело.
Измиването на нозете е подготвително упражнение с морален характер, свързан със сцената, където Христос измива краката на учениците преди празника Пасха (Йоан 13): "Истина, истина ви казвам, няма слуга по-горен от господаря си; нито пратеник по-горе от онзи, който го е пратил." Теологията дава чисто морална интерпретация на този акт и гледа на него просто като на пример за дълбока смиреност и себеотдаване на Учителя към Неговите ученици и Неговото дело.
Розенкройцерите също поддържаха този възглед, но в един по-дълбок смисъл, свързвайки тази история с еволюцията на всички същества в Природата. Сцената наистина е едно загатване на закона, че висшето е продукт на низшето. Растението би могло да каже на минерала: Аз съм над теб доколкото имам живот, който ти нямаш; но без теб аз не бих могло да съществувам, защото субстанциите, които ме изхранват, се вземат от теб. Животното също може да каже на растението: Аз съм над теб, защото имам чувства, желания, способността за волно движение, която ти нямаш; но без храната която ти ми даваш, без твоите листа и плодове, аз не бих могло да живея. И човекът би трябвало да каже на растението: Аз съм над теб, но на теб аз дължа кислорода, който дишам.
към текста >>
Животът се схваща
като
страшно и непрекъснато мъчение.
Бичуването – на тази степен човек се учи да устоява на бичуванията на живота. Животът носи страдания от всякакъв вид – физически, морални, интелектуални, духовни.
Животът се схваща като страшно и непрекъснато мъчение.
Ученикът трябва да го понася с пълно равновесие на душата и героичен кураж. Той трябва да спре да познава физически или морален страх. Когато е станал безстрашен, той вижда, насън, сцената на Бичуването. В друго видение той вижда самия себе си в Христос, Който е бичуван. Определени признаци във физическия живот съпътстват това събитие.
към текста >>
В хода на етапа на Християнското посвещение, познат
като
Трънения венец, възниква явлението, известно
като
Пазачът на Прага – появата на низшия двойник на човека.
В хода на етапа на Християнското посвещение, познат като Трънения венец, възниква явлението, известно като Пазачът на Прага – появата на низшия двойник на човека.
Духовното същество на човека, съставено от неговите импулси на волята, от неговите желания и от мисли му, се явява на Посветения във видима форма. Това е форма, която понякога е противна и ужасна, тъй като е рожба на неговите добри и лоши желания и на неговата карма – това е тяхната персонификация в астралния свят, Злият лодкар от египетската "Книга на Мъртвите". Тази форма трябва да бъде победена от човека преди той да може да намери своето висше Себе. Пазачът на Прага, който е бил явление на астралното виждане от незапомнени времена, е произходът на всички митове, засягащи борбите на героите с чудовища, на Персей и Херкулес с хидрата, на св. Георги и Зигфрид с дракона.
към текста >>
Това е форма, която понякога е противна и ужасна, тъй
като
е рожба на неговите добри и лоши желания и на неговата карма – това е тяхната персонификация в астралния свят, Злият лодкар от египетската "Книга на Мъртвите".
В хода на етапа на Християнското посвещение, познат като Трънения венец, възниква явлението, известно като Пазачът на Прага – появата на низшия двойник на човека. Духовното същество на човека, съставено от неговите импулси на волята, от неговите желания и от мисли му, се явява на Посветения във видима форма.
Това е форма, която понякога е противна и ужасна, тъй като е рожба на неговите добри и лоши желания и на неговата карма – това е тяхната персонификация в астралния свят, Злият лодкар от египетската "Книга на Мъртвите".
Тази форма трябва да бъде победена от човека преди той да може да намери своето висше Себе. Пазачът на Прага, който е бил явление на астралното виждане от незапомнени времена, е произходът на всички митове, засягащи борбите на героите с чудовища, на Персей и Херкулес с хидрата, на св. Георги и Зигфрид с дракона.
към текста >>
Тази добродетел, която се състои в чувство на това да имаш "света в своето съзнание",
като
Атлас, носещ света на раменете си, може да бъде наречено чувство на идентификация с цялата Земя, или по думите на източния окултизъм, спиране на чувството за отделеност.
Носенето на Кръста се отнася, символично, към една добродетел на душата.
Тази добродетел, която се състои в чувство на това да имаш "света в своето съзнание", като Атлас, носещ света на раменете си, може да бъде наречено чувство на идентификация с цялата Земя, или по думите на източния окултизъм, спиране на чувството за отделеност.
към текста >>
Сама ръката би била
като
прах и пепел.
Всеобщо, и преди всичко в съвременността, хората отъждестяват себе си с тялото. (В своите "Етики" Спиноза казва, че основната и фундаментална идея на човека е идеята за тялото в действие.) Ученикът трябва да развие идеята, че в сумата от всички неща неговото тяло само по себе си не е по-важно от което и да е друго тяло, било то тялото на животно, маса или парче мрамор. Себето не е ограничено от кожата; то е обединено с великия организъм на Вселената, както ръката е обединена с останалото тяло.
Сама ръката би била като прах и пепел.
Какво би било тялото на човека без почвата, на която да си почива, без въздуха, който диша? То би умряло, защото то не е нищо друго освен един малък орган на Земята и на въздуха. Ето защо ученикът трябва да се потопява във всяко друго същество и да идентифицира себе си с Духа на Земята.
към текста >>
То трябва да бъде носено
като
някакъв външен обект, дори както Христос носеше Своя Кръст.
Да идентифицираш себе си с всички същества не означава, че тялото трябва да се презира.
То трябва да бъде носено като някакъв външен обект, дори както Христос носеше Своя Кръст.
Духът трябва владее тялото така, както ръката владее чука. На тази този етап ученикът е съзнателен за окултните сили, спящи в тялото му. В хода на неговите медитации на кожата му може да се появи дори и стигмата. Това е знакът, че той е узрял за петата степен, където, във внезапно озарение, му се разкрива Мистичната Смърт.
към текста >>
58.
ІХ. Астралният свят
GA_92 Езотерична космология
Ние живеем в него
като
същества, родени слепи, които се ръководят от докосването.
Астралният свят не е място, а състояние, условие на съществуване. То ни обкръжава и ние сме потопени в него докато живеем на Земята.
Ние живеем в него като същества, родени слепи, които се ръководят от докосването.
Ако след операция за тях се открие погледът, те виждат за пръв път формите и цветовете, от които винаги са били обкръжени.
към текста >>
В Гьотевите научни трудове има един чудесен пасаж върху същността на светлината
като
езика на природата:
Така и астралният свят се отваря за ясновидския поглед. Той е друго състояние на съзнанието.
В Гьотевите научни трудове има един чудесен пасаж върху същността на светлината като езика на природата:
към текста >>
Цветовете и светлината, вярно е, стоят в най-тясна връзка едни с други, но ние трябва да мислим и за двете
като
за принадлежащи на Природата
като
цяло, Природата
като
цяло е онова, което чрез тях показва себе си по особен начин на сетивото на зрението.
Цветовете са действията на светлината – нейните активни и пасивни модификации: така разгледани, ние можем да очакваме от тях някакво обяснение относно самата светлина.
Цветовете и светлината, вярно е, стоят в най-тясна връзка едни с други, но ние трябва да мислим и за двете като за принадлежащи на Природата като цяло, Природата като цяло е онова, което чрез тях показва себе си по особен начин на сетивото на зрението.
към текста >>
В астралния свят целта изглежда
като
причина – доказвайки, че целта и причината са идентични, действайки в обратен смисъл спрямо сферата на живота, в която ние работим.
Първото нещо, което трябва да се осъзнае е, че в астралния свят всичко, което съществува, се разкрива както ако беше в огледало, обърнато. В астрална светлина числото 365 трябва да се прочете отзад напред: 563. Ако пред нас се развива някакво събитие, то бива възприемано в обратна последователност. В астралния свят причината идва преди последствието, докато на Земята, последствието следва причината.
В астралния свят целта изглежда като причина – доказвайки, че целта и причината са идентични, действайки в обратен смисъл спрямо сферата на живота, в която ние работим.
По този начин телеологичният проблем, който никой метафизик не е могъл да разреши с абстрактна мисъл, бива разрешен от ясновидецът.
към текста >>
Чувството на омраза, изпитвана към друго същество, се явява
като
атакуващ демон.
Чувствата и страстите са изразени в растителни и животински форми. Когато човек започва да вижда своите страсти в астралния свят, той ги вижда в животински форми. Тези форми произлизат от самия него, но той ги вижда сякаш те го нападат. Това е така, защото собственото му същество бива обективизирано – в противен случай той не би могъл да види себе си. Така само в астралния свят човек може да се научи на истинско себепознание, съзерцавайки образите на своите страсти в животинските форми, които се нахвърлят върху него.
Чувството на омраза, изпитвана към друго същество, се явява като атакуващ демон.
към текста >>
Едва след
като
животът бъде преживян в този пречистващ огън до точката на раждането, душата е готова да премине в духовния свят – в Девакана.
Сега душата започва да преживява изминалия живот в обратен ред, започвайки със смъртта и връщайки се към раждането.
Едва след като животът бъде преживян в този пречистващ огън до точката на раждането, душата е готова да премине в духовния свят – в Девакана.
Такъв е смисълът на Христовите думи към Неговите ученици: "Истина, истина ви казвам, докато не станете като деца, не можете да влезете в царството на Небесата."
към текста >>
Такъв е смисълът на Христовите думи към Неговите ученици: "Истина, истина ви казвам, докато не станете
като
деца, не можете да влезете в царството на Небесата."
Сега душата започва да преживява изминалия живот в обратен ред, започвайки със смъртта и връщайки се към раждането. Едва след като животът бъде преживян в този пречистващ огън до точката на раждането, душата е готова да премине в духовния свят – в Девакана.
Такъв е смисълът на Христовите думи към Неговите ученици: "Истина, истина ви казвам, докато не станете като деца, не можете да влезете в царството на Небесата."
към текста >>
Земната заповед "не убивай" може следователно да бъде преведена
като
"не лъжи" по отношение на астралния свят.
Лъжата във физическия свят става фактор за разрушение в астралния свят. Лъжата е убийство в астралния свят. Това явление е произходът на черната магия.
Земната заповед "не убивай" може следователно да бъде преведена като "не лъжи" по отношение на астралния свят.
Лъжата не е нищо друго освен една дума, една илюзия. Тя може да причини неизразима вреда, но практически нищо не се разрушава. В астралния свят всяко чувство, всяка идея е видима форма, жива сила. Астралната лъжа причинява удар между лъжливите и истинни форми, приключващ със смърт.
към текста >>
Когато човекът е придобил отново съзнателен достъп до астралния свят, ясновидството ще позволи на докторите да навлизат духовно във вътрешните състояния на заболелите органи и вивисекцията ще бъде отхвърлена
като
безсмислена.
В чисто външен аспект, има определени общи неща между черната магия и вивисекцията. Поради своя материализъм съвременната наука има нужда от вивисекцията. Движенията против вивисекцията са вдъхновени от дълбоки морални мотиви. Но няма да бъде възможно да премахнем вивисекцията в науката преди ясновидството да бъде върнато в медицината. Само защото ясновидството е било загубено, медицината е трябвало да прибегне до вивисекцията.
Когато човекът е придобил отново съзнателен достъп до астралния свят, ясновидството ще позволи на докторите да навлизат духовно във вътрешните състояния на заболелите органи и вивисекцията ще бъде отхвърлена като безсмислена.
към текста >>
Този контакт с европейското население причини, на първо време, моралната болест на страха в астралния свят; субстанцията на астралното тяло се разложи и това поле на астрално разлагане стана поле на развитието на бактерия, пораждаща на Земята такива болести
като
проказата.
Епидемиите, избухнали особено в Средните Векове, са един пример сред хилядите други за връзката на човешките грехове с астралните събития, също и за отзвука в астралния свят на грехове, извършени в земния живот. Проказата бе последствието на терора, причинен от инвазията на хуните и на ордите азиатски племена. Монголците, наследниците на атлантите, донесоха със себе си зародишите на изродеността.
Този контакт с европейското население причини, на първо време, моралната болест на страха в астралния свят; субстанцията на астралното тяло се разложи и това поле на астрално разлагане стана поле на развитието на бактерия, пораждаща на Земята такива болести като проказата.
към текста >>
Ако науката приеме истините на окултизма – първоначално само
като
хипотези – самият свят ще се промени.
Това ще ни накара да осъзнаем колко съществено е да изхранваме себе си с окултни истини.
Ако науката приеме истините на окултизма – първоначално само като хипотези – самият свят ще се промени.
Материализмът е хвърлил човека в такива дълбини, че е необходима мощна концентрация на сили, за да бъдде той издигнат отново. Той е обект на заболявания на нервната система, които са същински епидемии за живота на душата.
към текста >>
НАГОРЕ